Цербер: Вълк в кошарата

Втора глава Стоварен и изоставен

Освен по редовната поява на храната, нямах друг начин да меря времето, но пътуването беше доста дълго. Явно не им се харчеха излишни пари за превоз на затворници по най-бързите междузвездни маршрути.

Най-сетне се скачихме с кораба-база, отдалечен на около една трета светлинна година от системата Уордън. Установих това не по усещанията си в килията, а по-скоро по внезапната им липса — вибрацията, този постоянен мой спътник, изведнъж престана. Иначе в отмереното ми съществуване нищо не се промени. Предполагам, че изчакваха да съберат достатъчно криминални от всички краища на галактиката, за да си струва да ни откарат по планетите. Оставаше ми само да седя и да предъвквам получените данни за милион и първи път. Понякога размишлявах и над факта, че едва ли съм много далеч от бившето си тяло (вече го възприемах само така). Чудех се дали от време на време оригиналът не наднича да ни огледа… мен и другите трима, които вероятно също бяха на кораба в момента.

Имах възможност да поумувам и над ситуацията в Диаманта на Уордън и причините той да бъде превърнат в съвършения затвор. Разбира се, не приех без скептицизъм тази глупост — в природата не съществува идеален затвор, макар че този тук отговаряше на почти всички възможни изисквания. Скоро след като стъпех на Цербер и започнех да вдишвам въздуха му, щях да се заразя с чудноват микроскопичен организъм, който трябваше да се заеме с домакинството във всяка моя клетчица. Щеше да си живее там, да си похапва от мен и дори да си заработва насъщния, като се справя с вредните микроби, пази ме от болести и всевъзможни неприятности. Ако не с друго, мъничката твар се отличаваше с волята си да оцелее, а това щеше да стане само докато и аз мърдам.

Но вездесъщата гадинка имаше нужда от още нещо — някакъв елемент или може би катализатор, намиращи се единствено в системата Уордън. Никой не знаеше точно какво и никой досега не бе имал шанса да го открие, ала каквото и да представляваше, срещаше се само в Диаманта. Явно не беше съставка на атмосферата, защото совалките поддържаха връзките между планетите, а в тях пътниците дишаха изкуствено пречистен въздух без злощастни последствия. Не беше и в храната. Поне това провериха. Оказа се възможно заточениците да си живеят съвсем спокойно със синтезирани ядива в напълно изолирана среда, например в изследователската станция, обикаляща около някоя от планетите. Но отдалечиш ли прекалено организъмчето спрямо слънцето на системата, то умираше, дори да използваш въздух и храна от Диаманта. И понеже вече бе променило клетките ти, за да се настани уютно, и те изцяло зависеха от него, ако искаха да си вършат работата нормално — ти също свършваш мъчително, в страшна агония. Критичното разстояние бе около четвърт светлинна година и с това се обясняваше позицията на кораба-база.

Животът на четирите планети се различаваше — и още как! На всяка от тях микроорганизмът правеше с хората нещо специфично, зависещо най-вероятно от отдалечеността спрямо местната звезда, щом този фактор очевидно беше най-важен за оцеляването му. Промените бяха необратими и се запазваха, дори ако човек се прехвърлеше на друг от четирите обитаеми свята.

Тези организми сякаш притежаваха свойство, смътно наподобяващо телепатията, макар никой да не можеше да посочи точно как осъществяват контакта помежду си. Естествено не бяха разумни същества, но поне поведението им изглеждаше винаги предсказуемо. Повечето причинени от тях промени свързваха бактериалната колония в едно човешко тяло с процесите в друго… или много други. Ако си способен — контролираш своите мъничета. По планетите на Диаманта точно тази дарба определяше кой на кого ще е шеф. Лесна за разбиране система, обаче така и не се намери никой, дето да я обясни изцяло.

Съжалявах, че знам толкова малко за Цербер. Това съвсем не беше пълноценната подготовка, с която бях свикнал, макар и да разбирах защо шефовете ми са проявили такава предпазливост. Докато науча кое как става, долу щеше да мине време, може би твърде много време…

Около денонощие след скачването ни с базата (четири порции храна), настана друсане и трясък, които ме принудиха да се просна на койката с нещо като лек пристъп на морска болест. Не бях недоволен. Разбрах, че разместват затворническите клетки и ги подготвят за навлизане в планетарната система. Очаквах този момент с доста противоречиви чувства. От една страна, отчаяно жадувах да се измъкна от тясната кутийка, която ми предлагаше само влудяваща скука. А от друга, излезех ли оттук, щях просто да попадна в несравнимо по-просторна килия — Цербер. Затворът си е затвор, дори ако е с размерите на цяла планета.

Друсането скоро спря, последва кратко затишие, изпълнено поне за мен с вътрешно напрежение, и после отново усетих трептенето, показващо — много по-забележимо отпреди, — че се движим. Или този път бяхме в по-малък кораб, или килията ми се намираше по-близо до двигателите. Все едно, минаха още четири безкрайни денонощия (дванадесет порции), докато стигнем целта. Вярно, напредвахме бавничко, но и това беше доста добро постижение за кораб с подсветлинна скорост, най-вероятно — напълно автоматизиран товарач. Когато вибрациите затихнаха, вече знаех, че обикаляме край някоя от планетите. И пак се разкъсвах между възбудата и раздразнението от приклещилия ме капан.

Чух пукане и след миг зазвуча високоговорител, за чието съществуване дори не подозирах.

— Всички затворници, внимание! — заповяда метално кухата пародия на мъжки баритон. — Навлязохме в орбита около планетата Цербер от системата Уордън.

Едва сега ми хрумна, че в кораба би трябвало да има и други изгнаници, предназначени за стоварване. Можех да предположа какво изпитваха те, като имах предвид бъркотията в собствената ми глава. Вероятно същото важеше стократно за тях, защото аз поне бях що-годе подготвен, макар че не идвах тук по-охотно от другите. За миг се сетих за Владетеля Лару. Някога и той сигурно е седял гол в такава килия, усещал е същото и се е питал какво ще му донесе неизвестното бъдеще. Започнал е дори от още по-лошо изходно положение, като най-обикновен затворник, а сега заповядваше на цялата планета! Никой не му е поднесъл властта на тепсия, никой не го е подкрепял. Слязъл долу — гол и сам като мен, за да победи. А аз естествено се смятах за нещо повече от типове като Уогънт Лару.

В този момент малко се пообърках. Нима се готвех за вожд на криминални престъпници?

— След малко — продължи гласът — вратите на вашите килии ще се отворят и вие ще можете да ги напуснете. Настоятелно препоръчваме да постъпите точно така, защото тридесет секунди по-късно те ще се затворят отново и вакуумните помпи ще започнат да изсмукват въздуха, за да стерилизират помещенията. Това означава смърт за всеки, който реши да остане.

Мила подробност, казах си наум. Похватите им не само предотвратяваха всякакви опити за бягство по пътя, но дори ти предлагаха да продължиш или да умреш по техните правила. Питах се дали някой щеше да предпочете смъртта.

— Веднага след като излезете в главния коридор — дъднеше гласът, — ще спрете пред килиите си, докато вратите се затворят. През това време не правете нито крачка, иначе автоматичните системи за сигурност ще ви изпарят на място. Длъжни сме да се разправим незабавно с всеки, който не мълчи или откаже да се подчинява на заповедите. Щом вратите се затворят, ще получите указания какво да правите. Подгответе се за излизане… сега!

Вратата се плъзна встрани и аз минах през отвора, без да се помайвам. Имаше малка бяла вдлъбнатина с отбелязани места за поставяне на ходилата. Изпълних указанията, колкото и цялата тази история да беше вбесяваща. Да си гол и изолиран в кораб, управляван изцяло от компютър, е по-унизително от търпимото за човека, понеже отлично разбираш, че всяко усилие е напълно безсмислено.

Все пак поне можех да се огледам. Стояхме в дълъг, задънен коридор, към стените на който бяха прикачени тесните ни килии. Преброих около дузина затворници. Отбрана реколта, отбелязах кисело. Почти равен брой мъже и жени, голи и смачкани пандизчии, които скоро щяха да бъдат зарязани на света под нас. Чудех се защо ли са предпочетени за превоз дотук, вместо просто да изтрият съзнанията им — щеше да струва къде-къде по-евтино! Какво ли намираха компютрите и майсторите на психосондирането в подобни унили типове, та непременно трябваше да ги оставят живи? Поне самите затворници да бяха наясно, но и в това се съмнявах. Пък и дали някой изобщо знаеше…

Вратите треснаха на местата си. Ослушвах се напрегнато — може би очаквах писъка на някой муден трътльо, когато започне изпомпването на въздуха, но липсваше дори и намек за подобна мелодрама. Ако все пак имаше избрали този път към избавлението, ние поне не научихме.

— По моя заповед — излая гласът откъм тавана — ще се обърнете надясно и ще тръгнете бавно в колона по един до края на коридора. Там ще намерите совалка, която ще ви спусне на повърхността. Ще заемате седалките отпред назад, без да оставяте празни места. Щом седнете, незабавно затегнете предпазните колани.

Чух някой от другите да мърмори неясно. Изведнъж проблесна лазерен лъч и за миг металният под изсъска крайно неприятно. Никой от нас не пострада, но веднага настана пълна тишина.

Гласът бе спрял по време на демонстрацията на сила и продължи, без да споменава произшествието.

— Обърнете се надясно… сега! — Ние естествено се подчинихме. — Насочете се бавно към совалката, както ви бе обяснено.

Вървяхме безмълвно и наистина никак не бързахме. Металният под на коридора беше дяволски студен (всъщност това местенце поначало не се отличаваше с домашен уют) и летателният апарат, който ни очакваше, изглеждаше за предпочитане в сравнение с проклетия хладилник.

Совалката се оказа учудващо удобна и съвременна, но забелязах, че седалките й не са предназначени за голи тела. Намерих си място на шестия ред, нагласих предпазния колан и зачаках всички да влязат. Можеше да побере двадесет и четирима пътници, но ние бяхме само тринадесет — осем… не, седем мъже и шест жени. Все забравях кой съм и какво представлявах в момента и се сгълчах мислено за това. Очаквах точно следващите ден-два да са най-опасните за мен, защото нашата групичка сигурно щеше да предизвика доста напрегнато внимание и хората долу да проявят особен интерес към всеки, който не се държи според очакванията.

Люкът се затвори автоматично и чух съскането на херметичните уплътнения. Без никаква подготовка последва груб тласък, откачихме се от транспортния кораб и поехме последната част от пътя.

Отбелязах си наум, че совалката е твърде усъвършенствана и модерна, за да превозва единствено затворници. Значи беше от орбиталните кораби, поддържащи връзките между четирите планети на Диаманта.

Високоговорителите над главите ни зашумяха и чухме много по-приятен мъжки глас със съвсем естествено човешко звучене. Чудесна промяна, няма що.

— Добре дошли на Цербер — изрече мъжът възможно най-искрено. — Вече са ви обяснили, че за вас тази планета е последна спирка и нов дом. Въпреки че още след първите си стъпки на повърхността няма как да напуснете звездната система, от сега нататък не сте престъпници, а граждани на Диаманта на Уордън. Властта на Конфедерацията над вас свърши в мига, в който минахте през отворения люк на совалката, представляваща част от планетарната ни флотилия. Притежаваме общо четири пътнически и шестнадесет товарни кораба. Съветът на системата Уордън е ръководното тяло на нашата самоуправляваща се общност и правото ни на автономия е признато от Конфедерацията, а имаме дори представителство в Конгреса. Всеки от четирите свята е със своя администрация, независима от останалите.

Гласът затихна за малко и аз си казах, че е твърде странно никой от нас да не се обади, за да се заяде, зарадва или поне изръмжи. Напрежението в салона на совалката беше толкова осезаемо, че можеше да се реже с нож. Признавам, съвсем не бях по-спокоен от останалите…

— Няма значение — продължи мъжът — какви сте били и какво сте вършили преди, сега сте граждани на Цербер — нито повече, нито по-малко. Не сте затворници. Никое ваше минало деяние няма да бъде припомняно или съхранявано в досие. Важно е само как ще се представите като жители на този свят от системата Уордън.

Доста почтено, казах си мислено. Стъписваща разлика между онова механично чудовище и сегашното отношение към нас.

— Скоро ще кацнем и ще ви бъдем благодарни, ако излезете веднага след отварянето на люка, защото совалката трябва да бъде презаредена и обслужена, преди да се върне към нормалните си функции. Ще бъдете посрещнати от представител на властите. Той ще ви отведе до място, където ще ви нахранят добре, ще ви облекат и ще ви обяснят каквото е нужно да знаете. Моля ви да изпълнявате указанията на този човек и да не създавате проблеми. Едва ли ще е най-добре за вас да започнете неподходящо първия си ден в своя нов свят.

Прецених, че и окончателно изкукал би спазил указанията им, щом ги поднасят така. Толкова мило заплашваха… Е, явно си знаеха работата, защото тази планета беше населена от хора тъкмо като седящите тук в момента.

Започна дълго и плавно спускане — пилотът сякаш избягваше дори най-незначителните рискове. Най-после космическият апарат се вмъкна в някакъв док. Червените предупредителни сигнали угаснаха и се чу съскането на въздушния шлюз. Когато люковете се отвориха, ние разкопчахме предпазните колани и станахме. Тръгнахме бавно и мълчаливо по пътеката. Ето ни най-сетне тук!

Излязохме на съвсем съвременна подвижна рампа за пътници — закрита, но неотоплена. Беше доста мразовито и това ни пришпори. Струва ми се обаче, че в момента никой от нас не мислеше за студа. Един-единствен натрапващ се факт изтласка всичко друго от съзнанията ни.

Още щом този въздух ни обгърна, плъзна се по кожата ни и нахлу в дробовете, в нас бяха започнали да се настаняват свръхминиатюрни организми — надзирателите, от които нямаше измъкване. Бяхме свободни… и в същото време безнадеждно приковани.