Цербер: Вълк в кошарата

Първа глава Прераждане

След разговора с Крега и кратката суматоха около уреждането на делата ми, преди да се заема със задачата (но за това не е нужно да разказвам), отидох в клиниката на Сигурността. Разбира се, бях ходил много пъти досега, без да знам защо точно. Мисля, че най-често се отбивах, за да програмират в мен информацията, необходима за някоя задача, после пак там ме връщаха в нормалното ми състояние. Няма защо да обяснявам, че голяма част от моята работа излиза извън рамките на закона (предпочитам да казвам това, вместо направо да заявя, че върша престъпления) и повечето сведения за нея са твърде „горещи“, за да бъдат огласени. С цел да се избегнат ненужните рискове, след изпълнението на поредната деликатна мисия всеки агент минава през изтриването й от паметта.

Може би такъв живот изглежда чудат — мотаеш се насам-натам, без да помниш къде си бил преди седмица и какво точно си правил, но той си има и добрите страни. Потенциалният враг, военен или политик, знае, че спомените ти са заличени, затова можеш да се радваш на съвсем нормално и спокойно всекидневие, когато си извън обсега на службата. Никой няма полза да иска главата ти — вече дори не подозираш какви си ги свършил, защо или за кого. А като обезщетение за тези празноти в мозъка си живееш в лукс и безгрижие, разполагаш с почти неограничени суми и всякакви удобства. Завинаги присадените сензори в твоя организъм те наблюдават непрекъснато и решават кога имаш нужда от малко освежаване.

Често съм се чудил доколко са усъвършенствани тези приспособления. Отначало се тревожех, че цял отдел в Сигурността гледа моите изцепки и забивки, но свикнах да не мисля за това. Просто животът в тази професия е твърде приятен. А и можех ли да променя нещо?

Дойде ли обаче времето за следващата ти задача, няма как да се справиш без целия си досегашен опит. Изтриването на паметта, ако не е съчетано със съхранението й, не би било особено практично, защото агентът става все по-добър, когато не повтаря грешките си.

Затова първата ти работа е да отидеш в клиниката, където пазят същия този твой опит и са в състояние да ти го върнат отново в главата, та да си пълноценен и готов за поредната им прищявка.

Винаги се надигах изумен от креслото, когато паметта ми си дойдеше на мястото. Дори само ясните спомени за нещата, които съм вършил, стигаха да се чудя и мая — нима точно аз съм могъл да сторя това или онова? Знаех, че този път ще има разлика, понеже щяха да направят още една крачка в добре познатия процес. Не само цялото ми „аз“ щеше да се материализира в онази стая, но същите спомени да бъдат натрапени на други мозъци и други тела — толкова, колкото са необходими за „пасването“…

Опитвах да си представя какви ще бъдат тези четири мои копия. Вероятно физически щяха да се различават от мен. Престъпниците, докарани тук, обикновено не бяха от цивилизованите светове, където хората отдавна са уеднаквени в името на равенството. Не, тези тела щяха да дойдат от границата, от средите на търговците, миньорите и пиратите, движещи се с предната вълна на разширяващата се империя. Такива също са необходими в една овладяваща нови пространства култура, защото опасностите, с които се борят, налагат високи изисквания за самостоятелност, упоритост и нестандартно мислене.

Проклетите психосонди ми причиниха адски мъчения. Обикновено усещах само гъдел под черепа, следван от полусънно състояние, събуждах се няколко минути по-късно в креслото и отново се чувствах цял-целеничък. Този път обаче гъделът премина в болезнена преса, която сякаш проникна в мозъка и започна да се мята вътре. Все едно великанска ръка стискаше и отпускаше главата ми и това се повтаряше в безброй мъчителни пулсации. Вместо да се унеса, изпаднах в несвяст.

Събудих се и чух своето тихо пъшкане. Туптенето в главата беше изчезнало, но все още си спомнях болезненото усещане. Мисля, че минаха няколко минути, преди да събера сили и да стана.

Старите ми спомени нахлуха в съзнанието и отново се смаях от множество предишни свои изпълнения. Питах се дали на копията също ще бъде присадена цялата ми памет, щом нямаше как да бъдат унищожени след изпълнението на мисията си, както биха могли да постъпят с мен самия. Когато се сетих за това, напомних си, че двойниците ми непременно трябва да бъдат убити. Иначе какви ли не тайни щяха да се разнесат из Диаманта на Уордън и да попаднат в ръцете на хора, които чудесно умеят да извличат изгода от подобни находки!

В същия миг осъзнах, че нещо не е наред. Огледах малката стая, където се събудих, и веднага разбрах какво ме тревожи.

Това не беше клиниката на Сигурността, нито някое друго познато ми място. Намирах се в тясно помещение с обем не повече от дванайсетина кубически метра, макар таванът да беше малко по-висок от обичайното. Имаше койка в ниша, на която седях в момента, умивалник, до него стандартен люк за подаване на храната. Видях и капака на затваряща се в стената тоалетна. Толкова. Май нямаше друго… или все пак пропусках нещо?

Започнах да се озъртам и скоро забелязах най-очевидното. Да, не можех да шавна, без това да бъде засечено от оптическите, а вероятно и от шумовите монитори. Вратата почти не личеше в стената и явно не бих успял да я отворя отвътре. Веднага разбрах къде съм попаднал.

В затворническа килия.

И — още по-лошо — усещах леко трептене, което не идваше от определен източник. Не ме дразнеше, всъщност долавяше се едва-едва, но знаех каква е причината. Бях в кораб, който летеше някъде в пространството. Станах и се олюлях леко от пристъп на световъртеж, който бързо отмина. Погледнах тялото си… и преживях най-страшното, поне според самия мен, потресение в живота.

Женско тяло. При това напълно вписващо се в стандартите на Конфедерацията. В този миг шокът и погнусата ме раздрусаха почти физически. Първо — и преди всичко! — аз без всякакво съмнение си бях мъж и това определено ми харесваше. Пък и тялото ми подсказваше нещо още по-ужасно. Вече не представлявах оригинала, а просто едно от копията. „Един от тях съм!“, креснах безмълвно, обзет от паника. Пльоснах се отново на койката и си заповтарях, че е невъзможно. Нали знаех кой съм, помнех всяка подробност от живота и работата си.

След малко стъписването ми отстъпи пред гнева… и отчаянието. Аз представлявах копие, имитация на съвсем друг човек, който също си беше жив и сега вероятно се забавляваше, следейки всяко мое движение и мисъл. Изведнъж го намразих с озлобление, неподдаващо се на никакви разумни доводи. Ще си седи той в удобство и безопасност, ще ме наблюдава как върша мръсната работа, а когато всичко свърши, ще се прибере да му изтрият паметта, за да се върне към нехайното си живуркане, докато аз…

Щяха да ме натикат в един от световете на Диаманта, да ме затворят там, като че бях някой бандитски главатар, до края на живота ми… или поне до последния ден на това тяло. А после? Когато сторя онова, което се иска от мен? Сам си го признах, още при събуждането, сам си произнесох присъдата. Какви неща знаех! Разбира се, ще ме следят през цялото време. И ще ме убият, ако издам нещо. Приключа ли със задачата, пак ще ме убият — за всеки случай.

Добре де, казах си, положението не е изгодно само за тях. Знаех как мисли той, как мислят всички те. Наблюдението над мен нямаше да им донесе особени радости. Бях твърде труден за убиване кучи син… Е, не син, напомних си мрачно. И се запитах съвсем откровено — бих ли искал да прекарам остатъка от живота си в това тяло? Поне в момента изобщо не изгарях от подобно желание, съмнявах се и че изобщо някога ще се примиря. Внезапно в съзнанието ми замъждука искрицата на подозрение, че онези са предвидили дори тази ми моментна реакция. Чудесен двоен капан, в който да се хвана. Но даже да бяха ми причинили всичко това само за да не искам да живея след приключването на задачата, ще изкарам, напук на тях, поне хиляда години! Все пак ако разсъждаваме логично, вероятността за подобен кален номер бе твърде малка. Или се е появила някаква неизвестна за мен причина, свързана с мисията ми, или просто не им е пукало. Щеше ми се да знам кое от двете е…

А сега какво? Ами ще чакам, ще си кротувам и ще се приспособявам възможно най-добре. Беше ми някак странно, че се чувствах толкова обикновен, толкова нормален. Главата, ръцете, краката — на все същите места. Вярно, бях значително по-лек, но не прекалено. Забележимо по-слабите мускули едва ли променяха съществено положението ми в една гола затворническа килия. Само от време на време се сещах, че тук-там ми стърчи по нещо в повече, но пък липсваше другото, което бях имал цял живот. Засега разликата не ме засягаше особено. По-късно, щом ме стовареха в гадната дупка, дето са я избрали… да, тогава сигурно щеше да стане напечено.

Бях жаден. Огледах се и видях малък кран и чаша над мивката. Изгълтах доста вода. Естествено стече се бързичко през мен и открих, че напънът да пикая си е все същият, макар този път да трябваше да седна. Дръпнах надолу тоалетната чиния, облекчих се… и преживях още един шок.

Устройството явно се задействаше чрез допир до кожата, но не ме питайте как точно работеше. Не съм от техническите спецове. Очевидно беше далеч от съвършенството на невралната програма, но им позволяваше да ми говорят съвсем спокойно, дори да ми предават образи, които само аз можех да видя.

„Надявам се, че вече преодоля шока от осъзнаването кой си.“ Гласът на Крега звучеше ясно и отчетливо, дори ми се стори немислимо никой от надзирателите да не го чува. „Сигурно си спомняш, че при процеса на Мертън се похабяват доста тела. За едно прихващане умират около трийсетина. Между първите четири, с които постигнахме успех, имаше и женско. Решихме да си послужим с него по няколко причини. Първо, то може по-успешно да заблуди властите в Диаманта, ако вече е изтекла информация за теб. Второ, пращаме те на Цербер, а тази планета е доста особена. Така че възрастта и полът ти нямат абсолютно никакво значение. Все пак подозирам, че за да те успокоя окончателно, трябва да ти обясня — за церберяните е достъпно естественото подобие на процеса на Мертън. Всъщност ние развихме технологията отчасти и благодарение на сведенията, които получихме оттам. С други думи, очаквай да смениш тялото си поне веднъж, а по-вероятно няколко пъти, едновременно с възрастта, пола и всичко останало…“

Щом чух това, не просто, се изправих, а едва не подскочих до тавана от изненада. Тоалетната чиния се прибра в стената, последвана от шума на течаща вода. За миг се разтревожих, че съм се лишил от останалата част на инструктажа. Но професионалистът у мен отново вземаше надмощие и си напомних, че не мога да проверя веднага дали е така. Трябваше да почакам достатъчно, за да не събудя подозрения у надзирателите.

Върнах се на койката, вече в съвсем различно настроение. Виж ти, сменят си телата… Това все пак е нещо! Отново се почувствах жизнен, дори леко възбуден.

Е, вярно, стовари ми се беля на главата, но от най-жестоката изненада ме отърваха почти моментално. Другата — че не съм този, за когото се мислех, а изкуствено творение — тепърва щях да преглъщам. Предишният живот, какъвто си го спомнях, макар да не беше мой, се оказа жалка картинка. Никаква цивилизация, никакви игрални маси и красавици, никакво неудържимо прахосничество. Но още докато си седях на койката, започнах да се приспособявам. Нали точно затова избират хора като мен — способни сме да се нагодим и впишем в почти всякакви условия.

Въпреки че това не беше моето тяло, оставах си същият. Паметта, мислите и личността правят човека, а не кокалите му. Внушавах си, че всичко е само биологическа маскировка, макар и необичайно хитроумна. Колкото до проблема кой всъщност съм аз… Преди да ме вдигнат от онова кресло в клиниката на Сигурността и без това съм бил друг човек. През повечето време голяма част от паметта и обучението ми са липсвали. Именно съществото, шляещо се между две задачи, е било изкуствено, създадено насила. Точно той, нищожният плейбой, дето вече бе изчезнал от мен, не беше истински. Същинското ми „аз“, затворено и съхранявано в техните психохирургически компютри, излизаше на бял свят само когато имаха нужда от него… и бяха прави да постъпват така. Пуснат на свобода, без контрол, щях да бъда не по-малка заплаха за структурите на властта от който и да е противник.

Биваше си ме. Самият комодор Крега каза, че съм от най-добрите. Затова сега бях тук, в това тяло, в тази килия, на този кораб. И доколкото зависеше от мен, нито щяха да изтрият съзнанието ми, нито да ме ликвидират. Пък онзи, седнал пред пулта… чудно защо вече не го мразех с такава сила, дори не изпитвах почти нищо към него. Щом си свърши работата, ще го изтрият, а може и да му се случи най-лошото, ако аз и другите ми двойници-агенти открием твърде опасни факти на планетите в Диаманта. В най-добрия случай отново ще се превърне в предишния досаден лентяй.

Що се отнася до мен… Аз пак ще съм си аз, ще живея, ще съм истински. Дори може би ще стана още по-пълноценен.

Не се заблуждавах. Щяха да вложат цялото си старание, за да ме ликвидират, ако не им играя по свирката. Някой роботизиран спътник щеше да го направи автоматично, така че никого да не мъчат угризения. И аз така бих постъпил. Но щях да съм уязвим само докато стана господар на новото си положение, докато се приспособя към своя друг и вече единствен свят. Изпитвах непоколебима увереност, че е така, защото познавах тяхното мислене и методи. Някой трябваше да свърши мръсната работа. Бях в ръцете им… докато надуша начин да се изплъзна. Можех да ги победя дори в игра по собствените им правила. Ето още една причина да търпят хора като мен — нужен им бях, за да спипат онези, които майсторски прикриват в сянка целия си живот и постъпки и успяват да останат невидими даже за най-добрите следящи системи… Да ги спипат и довършат.

Но ако аз ги надхитря, едва ли ще пратят друг агент по следите ми, защото просто биха поставили някого в същото положение.

Тогава осъзнах, а несъмнено и те отдавна си бяха направили сметката, че нямам друг избор, освен да се заема със задачата. Само докато правя каквото се иска от мен, ще избегна опасностите на първоначалната несигурност. После… ще видим!

Обзе ме възбудата на новото предизвикателство, както ставаше винаги в такива случаи. Загадки за решаване, цели за постигане. Обичам да печеля всяка игра и това става още по-лесно, когато смисълът на задачата не ме засяга — само трудностите по пътя, съпротивата на врага, физическите и умствените усилия, необходими за справянето с него. Да проуча колко опасна е тази чужда раса? Лично на мен вече ми беше съвършено безразлично. И без това отсега нататък щях да заседна завинаги в световете на Уордън. Ако нашествениците победят в задаващия се сблъсък, онези от Диаманта ще си живеят като царе, защото са им били съюзници. Ако пък другата раса бъде сразена, всичко на четирите планети ще си остане без особени промени. Значи проблемът с пришълците се превръщаше за мен в чисто интелектуална главоблъсканица!

Втората възможност ме поставяше в идентично положение. Да издиря Владетеля на планетата, където ще попадна, и да го убия, ако мога. В известен смисъл това беше по-трудно за изпълнение, защото щях да действам на напълно непозната за мен територия, значи имах нужда от време, вероятно и от съюзници. Пак предизвикателство. Но ако го докопам, собственото ми влияние ще нарасне още повече, при туй задълго. Разбира се, можеше и мен да докопат по-напред, ала така само се разрешаваха с един замах затрудненията на всички замесени в бъркотията. Все пак почувствах, че дори мисълта за поражение ме отвращава. Предстоящият „екшън“ предлагаше най-добрите изходни условия, поне според моите разбирания. Преследването с цел убийство е любимата ми игра, защото или побеждаваш, или умираш, без да си принуден да понасяш факта, че си загубил.

Изведнъж ми хрумна, че единствената разлика между мен и един Владетел от Диаманта на Уордън е, че аз съм на страната на закона, а той… или тя — не. Но още в следващия миг разбрах, че не съм прав. На своя свят той е законът, пък аз ще действам срещу него. Чудесно! Точка по въпроса на чия страна е моралът.

Разсъдих, че засега срещам едно-единствено затруднение — започвах с голям пасив. При нормална процедура щяха да ме натъпчат с цялата достъпна и подходяща за случая информация, преди да се заема с изпълнението на задачата. Кой знае защо, този път пропуснаха. Сигурно причина бе наличието на оригинал в единствен екземпляр, докато копията бяха с четири различни мисии. Процесът на прехвърлянето е достатъчно тежък за новото тяло и без допълнителните усложнения. Тъй или иначе, сега този метод ме пращаше далеч зад стартовата линия. Горещо се надявах, че остатъкът от записа не се е изтрил, когато станах от тоалетната чиния. Беше единственото, с което разполагах…

Дойде време и за храната — затоплен съд с някаква безвкусна гадост, към него нож и вилица от тънка пластмаса. Щяха да се разтопят в лепкава слуз след по-малко от час, а изсъхнеха ли — да се разпаднат на прах. Стандартни прибори за затворници.

Не след дълго дойде време пак да седна и да прикрия колкото се може по-убедително мига на истината в общуването с говорещия клозет.

За мое огромно облекчение гласът на Крега продължи точно оттам, където го бях прекъснал.

„Налага се да те инструктираме по този начин, защото в твоя случай процесът по прехвърлянето е особено рискован. О, не се тревожи — резултатът вече не подлежи на промяна. Но предпочитаме да ти дадем достатъчно време, за да нагодиш мозъчните си схеми, без да подлагаме новия мозък на излишно претоварване. Все пак не можем да чакаме, докато съвсем се «донагласиш». Ще трябва да се задоволиш с подобен метод, за което искрено съжалявам, понеже измежду четиримата на теб се пада най-трудната задача…“

Почувствах как ме обзема отдавна познатото вълнение. Предизвикателството, все същата хазартна тръпка…

„Както вече казах, твоята цел е Цербер. Подобно на останалите колонни в Диаманта, планетата е същинска лудница. Трета е по отдалеченост от местното слънце, има ясно различими сезони и климатът в екваториалната зона е сходен с този на земните тропици; до устойчиви ледове на полюсите. От географска гледна точка най-необичайна е пълната липса на суша. Въпреки това този свят гъмжи от живот. Не знаем точно как са протекли геоложките процеси на планетата, но явно издигането на морското равнище е ставало съвсем бавно и повечето растения от далечното минало са продължили, образно казано, да си държат главите над водата. Затова сега почти половината от повърхността на океана е покрита от великанска флора, преплетена в сложни системи, а дънерите на някои екземпляри са десетки километри дебели. Ще разбереш, че подобни размери са жизнена необходимост за тях, защото корените им са чак на дъното — на стотици метри, а понякога и на два-три километра дълбочина. Колкото и да изглежда невероятно, градовете на Цербер са построени върху подобни гиганти.

Не е нужно да се впускам в повече подробности, а и щом бъдете стоварени на планетата, представители на местната власт ще се погрижат да ви обяснят кое как е. Преценихме обаче, че една пълна физическа и политическа карта на този свят ще ти бъде от полза, затова сега ще я запечатаме в съзнанието ти.“

Усетих остра болка, последвана от замайване и гадене, но неприятните симптоми бързо отшумяха. И установих, че наистина вече имам в главата си подробна карта на целия Цербер. Щеше да свърши добра работа. Последва я бърз поток от факти за планетата, които паметта ми запечатваше веднага. Както се оказа, това небесно тяло имаше обиколка около 40 000 километра в най-широката си част, а силата на притеглянето беше 1,02 от земното, тоест почти нямаше да забелязвам разликата. На екватора температурите бяха към 26–27 градуса, в средните ширини около 12 през пролетта и есента — хладничко, но не непоносимо. През зимата и в полярните райони студът достигаше до минус 25, ето защо растенията, а значи и селищата, избуяваха предимно край по-топлите течения.

Денонощието продължаваше 23,65 стандартни часа и не очаквах сериозни смущения в биоритмите си. Съвсем нормална среда… стига да свикнеш с прекаленото изобилие от вода.

На Цербер дори имаше промишленост. Гризеше ме любопитство да видя как са разположили цели заводи по върховете на великанските дървета. Само че липсваха тежки метали и изобщо каквито и да са леснодостъпни изкопаеми. Повечето руден концентрат и останалите необходими материали се доставяха от Медуза в замяна на готови стоки, както и от мините по множеството спътници на най-близкия газов гигант. Конфедерацията следеше изкъсо какво става на планетата и макар промишлеността да бе добре развита, изоставането й се натрапваше насилствено. Чудесна новина — значи там едва ли бих попаднал на машина, която да не познавам, или поне лесно щях да получа подробности за нея от „горе“. Имаше още една причина за технологичното изоставане. Микробът на Уордън (чието засукано научно наименование никой не помнеше и не използваше) проникваше буквално навсякъде, до последната молекула в пясъчното зрънце. И не понасяше „външни“ материали, тоест такива, в които липсваха подобните нему мъничета. Първите изследователи на звездната система, разнесли заразата от Лилит, я бяха пръснали не само по другите годни за живот светове, но и на седем безплодни, ала богати на суровини луни около газовия гигант Момрат. Незнайно как микробът успяваше да оцелее и там, където нищо друго не издържаше дори броени секунди.

„Владетел на Цербер е Уогънт Лару — продължаваше гласът на Крега. — Допреди трийсетина години той беше влиятелен политик в Конфедерацията, но се оказа с прекомерни амбиции и забрави положената клетва. Отцепи поверения му сектор и го превърна в лично кралство. Както подобаваше на положението му и на неговите някогашни заслуги към Конфедерацията, предложиха му да избере между смъртта и изгнанието в Диаманта. Ясно ти е какво предпочете. Мегаломан с мания за собствената си божественост, но не го подценявай. Беше един от най-блестящите организатори, родени някога в Конфедерацията, а тази дарба обикновено е съчетана с абсолютна безнравственост и непоколебима жестокост. Властта и връзките му се простират далеч извън Цербер, защото мнозина антиобществени елементи използват тази планета за склад на архиви и плячка, и дори за съхранение на компромати. За съжаление налага се да те предупредя, че ако невероятното все пак се случи и някой изтърве дори думичка за теб, Лару непременно ще научи. Никоя система за сигурност не е съвършена и трябва да предвидим подобен обрат в предстоящите събития.“

Кимнах на самия себе си. Заобиколните фрази на комодора, преведени на нормален език, означаваха просто, че нищожно малцинство сред политиците от Конфедерацията бяха неуязвими откъм скандали или всевъзможни провинения. А пък главатарят на Цербер явно беше майстор в използването на слабите им места.

„Твърде вероятно е откриването на Лару да се окаже непосилна задача за теб — сякаш искаше да ме насърчи Крега. — Планетата има своя мутирала разновидност на микроба. Ще ти обяснят подробно всичко, но засега ти стига фактът, че там телата се сменят толкова лесно, колкото дрехите. Затова дори да видиш Лару, да го пипнеш с пръст и да му стиснеш ръката, едва ли ще можеш да си сигурен, че това наистина е той… да не говорим пък дали ще си остане същият след дни, часове, дори минути.“

Е, това не ме смути кой знае колко. Щом е успял да наложи такъв диктаторски контрол над планетата, би трябвало да има хора, които да го познават; иначе кому ще дава заповедите си? Пък и човек като него обича парадната страна на властта. Освен това той също няма как да е сигурен кой съм аз след дни, часове или минути…

„При последното преброяване Цербер е бил населен от 18 700 000 души. Числото не е кой знае колко голямо, но нараства бързо. Работните места и жизненото пространство са предостатъчни. А откакто Лару докопа властта, населението се размножава с темпове, които ще го удвояват на всеки двадесет години. Според нас обаче това само отчасти се дължи на икономическия ръст. Смятаме, че много допринася и друг фактор — в подобен свят на телесна размяна съществува възможност за потенциално безсмъртие, стига да имаш винаги под ръка млади тела. Както изглежда, Лару е наложил контрола си и в този процес, значи държи най-могъщия лост на принудата. Естествено това е още една важна подробност — ако не бъде убит, би могъл да властва практически вечно.“

Безсмъртие, а? Идеята ми звучеше много любопитно. Ей, оригинале мой, ти колко годинки мислиш да изкараш? Защото аз, господинчо, сигурно ще имам възможност да си живуркам, докато ми скимне… Хм, тази задача май нямаше да се окаже чак такава гадост!

Крега имаше още много информация за мен; но когато най-сетне лекцията приключи, аз станах от тоалетната чиния и чух шума на водата. Следващия път установих, че и съобщението вече е отишло в канализацията. А цялото пряко неврално предаване бе продължило не повече от минута-две.

Бива си ги момчетата от Сигурността, казах си. Дори вечно бдителните надзиратели, въоръжени с всичките си камери и микрофони, нямаха представа, че може да не съм престъпничката, за която ме мислеха.

А аз, заедно с всичко останало, вече бях научил за кого да се представям. Куин Жанг, на четиридесет и една години, бивша диспечерка на товарни превози и великолепна контрабандистка. Истински виртуоз на компютърните системи за разпределение и инспекция в товарните кораби. Технологична мошеничка… което великолепно пасваше с много от моите собствени умения.

Излегнах се отново на койката и се отпуснах в лек транс, за да подредя по-добре данните от инструктажа. Покойната Куин все пак леко ме тревожеше. Можех да разнищя целия й живот и кариера, без да я разбера докрай. Бе родена и отгледана за работата си — като всички други в Конфедерацията. Не показвала никакви признаци за отклонение от правия път, безупречно следван от милиарди хора, не само възпитани, но и проектирани да правят изискващото се от тях. Мислено проследих периодите в досадно нормалното й всекидневие и не открих нищо необичайно.

И все пак — тя крадяла. При това майсторски, методично и неуловимо. Използвала компютърните системи не само за да присвоява част от товарите, но и да ги препраща на чакащите свои съучастници по граничните светове. Крадяла почти от самото начало на кариерата си — толкова талантливо, че я разкрили просто заради случайна злополука с един кораб. Оказало се, че товарът бил малко повече от заявеното в документите и това събудило интереса на Сигурността. Разпитвали Куин Жанг, проучвали я, изследвали я, но всъщност нямало какво толкова да търсят. Веднага станало ясно, че го прави, защото виждала пролуките в системата. Не изпитвала нито вина, нито угризения, а май нямала и ясна представа какво ще стане някой ден с всичките пари, които успяла да натрупа.

Как е започнало падението й? Също като момчетата от психоотдела, аз безпомощно вдигах рамене. За какво си мечтала, Куин Жанг? Какво те е разочаровало, какво те е подтикнало към престъплението? Може би екзотично любовно приключение? Дори и така да е било, нямаше го в предназначената за мен информация. По-скоро тя слабо се интересувала от какъвто и да е секс И дори отговорът да се криеше в нечия теория за психически отклонения на сексуална основа, това не личеше в досието на Жанг.

Била е нищожество. Именно от нейната безличност е зависел успехът в начинанията й. За такива престъпления никога не се тръби публично; няма защо да подсказваме подобни идеи някому. С нейното нормално тяло, външност и съвсем обикновен наглед живот, едва ли имаше голяма вероятност някой от обитателите на Цербер да я е познавал. Предимство за мен. Все пак за нищо на света не бих искал да налетя на когото и да е от старите й гаджета. Трудно бих споделил сладките му спомени от миналото.