Цербер: Вълк в кошарата

Десета глава На лов за борки

Тревогите ми за Дилън (особено пък след като ми стана жена) се засилваха с всеки следващ пострадал, но вече я разбирах достатъчно добре, за да знам, че молбите са безполезни. Санда пък, изглежда, имаше доста мухи в главата след участието си в нашия номер и изгаряше от желание пак да си пораздвижи кръвта.

Седяхме една вечер, приказвахме си небрежно и тя изведнъж подхвана познатата тема, възбудена от новите разкази на морската вълчица.

— Толкова е вълнуващо — промълви, сякаш останала без дъх. — Какво ли не бих дала да се измъкна с тебе в морето само още един път!

— Сигурно ще пощурееш от досада — хладно отвърна Дилън. — Не се случва винаги да гоним борки или те да ни нападат… и слава на небесата, че е така!

— Искам просто да съм там, когато препускате по вълните, и да знам, че опасността може да връхлети всеки миг незнайно откъде… Толкова съм слушала твоите истории, че вече ги сънувам. А почивката ми почти свърши, следващата седмица пак започвам с хормоналната подготовка.

Виждаше се колко я потиска тази мисъл.

— Нали знаеш, че не можеш да излезеш в морето — обадих се съчувствено. — Лепнали са ти етикетчето „ценна за държавата“. Не са ти позволени никакви рискове.

— Знам, знам — въздъхна Санда и се нацупи.

Не за пръв път предъвквахме все същото, но сега май беше особено тягостно. Личеше си, че момичето полека-лека подкопава решимостта на Дилън да не й угажда — не само заради приятелството им, но и защото скъпата ми съпруга сама бе преживяла същото.

По-късно вечерта Санда вече спеше в стаята за гости, а ние лежахме будни и почти не продумвахме. Най-сетне се престраших да попитам:

— Мислиш за нея, нали?

— Не мога да си избия молбата й от главата. Гледам я слушам я, а виждам и чувам себе си отпреди няколко години. Не се ли намери начин да я измъкнем оттам?

— Няма никаква възможност и ти би трябвало да го знаеш най-добре. Сугал опита всичките си връзки, но никой не иска и да чуе. От време на време се случва босовете на синдикати да си придърпат момичета за свои нужди, за да контролират бъдещите си тела… или пък изпращат подбрани майки за дяволските програми на Лару. Никакъв друг изход няма. Цялата система е срещу нас. Преди да се поровя в главния компютър, не мога да променя нищо, а за да имам такава възможност, трябва първо да заема мястото на Лару.

— Ами дрогите? Нали аз тъй се измъкнах?

— След тебе са запушили тази дупка — възразих веднага. — Имало е страхотни спорове и стигнали до решението, че законът не позволява да те санкционират, затова са те пуснали. Но после променили самия закон. Всяка размяна, в която участва и „ценен за държавата“ индивид, трябва да е доброволна и за двете страни, иначе пострадалият може да се обърне към съда.

— Тогава поне да й даваме своите тела от време на време. Все ще е по-различно от всекидневието й…

— Вярно, но за катера е недопустимо. Ако нещо се случи с някое от телата, автоматично заемаме мястото на Санда в майчинството, при това завинаги, въпреки първия с клас. — Въздъхнах от безсилие. — Адска гадост е тази система. В миналото на човечеството, а дори и сега по граничните светове майчинството е не само доброволно, но нормално и почетно занимание. Както чувам, така е дори по другите планети в Диаманта. Но тук шефовете се страхуват, че раждаемостта може да спадне под критичния минимум и няма да им стигат новите тела, нито пък населението ще се увеличава. Докато те контролират раждането и отглеждането на децата, могат да решават кой ще живее вечно и кой ще умре. Абсолютна власт в общество като тукашното!

— Не забравяй, че и аз съм израснала тук! Санда също. Значи справят се горе-долу с възпитанието.

— Права си — признах неохотно. — Но и ти не забравяй, че аз също бях отгледан от моята държава. Става ми лошо, като си помисля за подбора — кое хлапе ще живее, а кое бързичко ще си приключи дните в овехтяло тяло. Вярно, че шестдесет процента се отглеждат много грижливо, но другите четиридесет… Докато тази система не засяга чувствата на всеки жител на Цербер, както е с детските центрове в Конфедерацията, никой няма да признае истината — убиват деца, за да имат нови тела за себе си…

— А ти ще откажеш ли, когато ти дойде редът?

Изсумтях кисело.

— Не, по дяволите! В това е цялата гадост на системата. Дори нейните убедени противници не могат да устоят на такава съблазън. Но защо ли я обсъждаме? Ние едва ли ще имаме такъв проблем. Аз най-вероятно ще се простя с глупавата си глава при следващото изпълнение, а ти ще нахраниш някой борк. Каквото каза за мен, важи и за теб — не можем вечно да разчитаме на късмета си.

— Мислех за това — каза Дилън сериозно. — Наистина си приличаме. На мен ми вървеше направо изумително през последните години и едва ли мога да се надявам на още милости от съдбата. За тебе знам, че все някой ден ще решиш да видиш сметката на Уогънт Лару, а тогава е малко вероятно щастието да ти се усмихне. Затова поисках да живеем заедно. Затова съм тук и се наслаждавам на всеки миг. И двамата сме обречени, защото правим каквото ни харесва и всеки ден може да ни е последен. Подозирам, че и ти мислиш същото.

— Позна — кимнах разсеяно.

— Е, щом рискът ни е професия, защо да не повозим поне веднъж Санда на катера?

— Интуицията ми подсказва, че не бива, това е всичко — отвърнах съвсем чистосърдечно. — Не мога да ти обясня причината.

— Тогава нека ти разкажа още една история. За някакво момиче, което подложили на генетични тестове. Избрали я още съвсем малка, веднага щом специалистите решили, че си има всички нужни и нито един от ненужните гени. Извадили я от нормалната й среда и я затворили в друго училище — само с момиченца като нея. Вече не я учили на обикновените неща, а й втълпявали неуморно колко прекрасно е да ражда бебета, каква отговорност е това пред обществото и цивилизацията. Обучавали я как да се грижи за тях през бременността и след раждането. Когато станала на тринадесет, вече можела да зачене, но онези не бързали. Първо я запознали с удоволствията на секса, а промиването на мозъка й стигнало дотам, че тя отчаяно се стремяла единствено към радостта на майчинството. Освен това била привикнала с охолното безделие и с представата, че принадлежи към най-важното съсловие на Цербер…

Дилън млъкна за малко, печалният й поглед сякаш се взираше в нещо невидимо за мен. Не казах нито дума. Тя продължи:

— Настъпило време момичето да си вземе изпитите по майчинство, после навършило петнадесет години и я преместили в дома Акеба. Следващите няколко месеца били истински рай — получавала всичко, което пожелаела — разходки из града и до курорта, всевъзможни развлечения и така нататък… Разбира се, накрая трябвало да забременее. И това не било чак толкова лошо преживяване, макар че в кабинета на лекаря процедурата съвсем не се оказала романтична. Тя усещала промените в себе си и ги приемала с майчински инстинкт. Накрая се появило и детето, доста болезнено, както обикновено е първия път. Било едно прекрасно момченце — ревящо, сучещо, гушещо се в ръцете й. Ала преди да навърши два месеца, те й го взели. И… — Дилън се задави за миг — … изобщо не я предупредили. Само й казали, че има право на два месеца почивка, през които да се забавлява както си иска. После естествено да се върне в Акеба, защото трябвало да ражда всяка година.

Жена ми въздъхна и ми се стори, че в ъгълчетата на очите й блести влага. За пръв път я виждах да плаче.

— Тогава — продължи Дилън със същия пресеклив, някак далечен глас — момичето се втурнало да търси утеха от другите жени в дома. Но те или били вече закоравели, или отдавна приели съдбата си. Служителите в дома също нямали никакво намерение да глезят младата майка. Предложили й да я изпратят в някой психоцентър, за да се приспособи по-лесно и да е напълно доволна от участта си. С това тя също не искала да се съгласи, затова се примирила, както правели всички жени там. Но Акеба е на самия океан, виждало се малкото пристанище. Често гледала как траулерите и катерите излизат в открито море и мислено била с тях, както впрочем сега се мъчи да бъде и Санда. Сприятелила се с хората там, които я отбягвали само когато бременността започвала да й личи. Веднъж по време на почивката й — след петото дете — един от моряците се престрашил… бил много добросърдечен човек. Казал почти същото, което си говорехме с теб преди малко… По дяволите, та вие толкова си приличате! Можел да се прости с живота още утре, бил свикнал с рисковете, затова щял да я вземе тайно на катера. И го направил. Нищо особено не се случило. Вярно, видели един борк, но друг катер го подгонил. Всъщност било доста скучно… но от този ден за момичето всичко се променило. Отново живеех, Куин! Реших да се изтръгна от майчинството, мислех, хитрувах, дебнех всяка възможност… и накрая успях. Ако не беше онази случка, щях още да си седя в дома, да раждам бебета и да зяпам тъжно морето. Като Санда. И да си пропилявам живота също като нея. Сега разбираш ли ме?

Обърнах се към нея и я прегърнах.

— Да, Дилън, разбирам те. Кога ще я качиш на катера?

— Вдругиден. Не искам и някое неродено бебе да ми тежи на съвестта.

— Добре, щом си решила. Но те моля да помислиш още. Рискуваш работата си, рискуваш да се простиш с морето…

— Знам! Ако щеш, наречи ме тъпачка или лигла. Но рискувах и за теб, не забравяй. Може пък да ми провърви още един път. Опасността да ме хванат сега е доста по-малка. Имам добър екипаж. Едва ли ще се разприказват, защото ще им излезе име на куки и повече няма да стъпят на нито една палуба.

— Значи не мога да те разубедя?

— В никакъв случай.

— Тогава и аз ще дойда.

Дилън рязко седна в леглото.

— Ти? След като от не знам колко седмици напразно се мъча да те примамя на катера?

— Е, може би ако президентът на фирмата също е там, отговорността няма да се стовари единствено върху тебе.

— Не! — отсече тя. — Щом искаш, ела с нас. Ще ми бъде много приятно. Но на катера само един човек отговаря за всичко — капитанът. В морето той има абсолютна власт и абсолютна ОТГОВОРНОСТ — Така е по закон и така е редно. Проумя ли?

— Добре, капитане — отвърнах и я целунах.

Беше неприятно утро с дъждец, който ту ръмеше, ту спираше, но изобщо не разнасяше мъглата. Вълните също не ми изглеждаха насърчително, а и корабите като че ли се клатушкаха неспокойно. Дилън обаче бе невъзмутимо бодра.

— Ще навлечем защитно облекло и дори някой да ни наблюдава от дома Акеба, нищо няма да забележи. Особено щом Санда си прибере косата под качулката.

Предишния ден бе обяснила на екипажа си какво предстои. Никой не възразил. Тези хора може би познаваха жена ми по-добре от мен и не можеха да потиснат страхопочитанието си към нея.

Катерът си имаше име — „Танцьор в бурята“, но то се използваше само официално. Иначе беше просто „катерът на Дилън“.

Стояхме със Санда в задната каюта, където неотдавна замисляхме предишните си щуротии. Един от моряците ни донесе спасителни жилетки и ни обясни кога и как да ги използваме.

Дилън беше отпред, в рубката, и засега нямахме желание да я безпокоим.

— Можете да плувате, нали? — попита мъжът полу на шега.

— Справям се по малко, но нямам представа докъде мога да стигна — отвърнах му. — Жалко, че ще излезем в морето при такова лошо време.

Той се разсмя от сърце.

— Денят си е много хубав. Да бяхте ни видели, когато отплаваме в наистина скапани условия! Вълните заливат целия катер, дори и ние драйфаме както си вършим работата. Не се притеснявайте. Челото на бурята е само три-четири километра. Няма да е наближило пладне, когато ще си имаме топло слънчице над главите.

Малко се учудих, че предсказанието му се изпълни съвсем точно.

Траулерите бавно се тътреха напред, съпроводени от два бойни катера. Щом подминахме сигналните светлини на шамандурите, изведнъж се издигнахме на водните плазове, катерът ни сякаш се събуди и набра скорост, без да потапя целия си корпус.

— Трябва вече да съм си на мястото — каза ни морякът — Ако искате, можете да се качите в рубката, но през цялото време се дръжте за релинга.

Озърнах се към бързо изчезващия в далечината бряг, почти скрит в мъглата. Огромните дървета, издигащи се над белезникавите валма, приличаха на кошмарно видение осветено тук-там от призрачни проблясъци.

— Божичко! Страхотно е! — възклицаваше Санда и току прибягваше от един илюминатор към друг.

Отново ми заприлича на момиченце с това ахкане и писъци.

А пък аз, коравият космически ветеран, усещах остра буца в стомаха си. Сигурно защото някогашното ми „аз“ беше в друго тяло. Но и Дилън бе излизала в морето в този облик, значи поне с това не можех да се оправдая.

— Я да се качим в рубката — предложих, когато катерът внезапно изскочи под слънчевите лъчи.

— Чудесно! Да вървим!

Минахме край електронните детектори и биомониторите, засичащи по-големите масиви скрит на повърхността или под нея, а освен това предупреждаващи за борки. Промъкнахме се през малкия камбуз и изкачихме няколкото стъпала до рубката. Дилън се бе разположила уютно в широкото капитанско кресло, отпуснала небрежно ръка върху руля. Обърна се и ни се усмихна.

— Ей, как е дотук?

— Велико! — тутакси възкликна Санда. — Никога няма да мога да ти се отблагодаря за това!

Жена ми стана и я прегърна. Лицето на нашия капитан ясно показваше, че след подобен отговор друга отплата не й е нужна.

— А кой управлява?! — креснах стъписано.

Дилън се ухили.

— Автопилотът естествено. Програмирах курса още щом се вдигнахме на подводните криле. Няма защо да му отделям внимание, докато не стигнем ловната зона.

Почувствах се доста глупаво. Уж бях готов да дърпам тигъра за опашката, да смачкам самия Уогънт Лару… бях пилотирал сам кораби през безкрайни пространства, а се стреснах от един съвсем нормален на вид океан, където най-близката земя бе дъното на около два километра под нас.

— Я, ти май малко си позеленял — подсмихна се Дилън, щом ме погледна отново. — Ако бях достатъчно подла, досега да съм намерила някоя хубава вълна, за да ти покажа кое как е при нас. Но няма да го направя, защото те обичам.

Остатъка от утрото прекарахме в приказки, понякога носехме кафе или нещо за хапване на нашия капитан от миниатюрния камбуз, друг път правехме същото за екипажа.

Наистина започна да ми се струва доста скучно. Но не и на Санда, която не остави неизследвана дори педя от корабчето. Крънкаше подробни обяснения от оръжейниците, уроци от електрониците, задаваше милион въпроси… Явно и екипажът не намираше нищо вълнуващо в кръстосването на океана с тридесет и шест възела в час.

Аз обаче долавях по-дълбоко скритите им чувства — обичта към морето, катера и тъкмо тази работа. Бяха щастливи и доволни, въпреки че не можех да разбера защо. Вероятно никога нямаше да проумея с какво ги привлича такъв живот. Впрочем и самият океан от време на време приковаваше погледа ми. Имаше най-разнообразни цветове и оттенъци на различните места, както и ясно забележими течения. В далечината облаците напредваха към „сушата“, а на североизток се вихреше гръмотевична буря с гъста дъждовна пелена и облаци като след взрив на гигантска бомба.

Стигнахме до един сектор югоизточно от Медлъм, определен ни от бреговата охрана. Всяка фирма си имаше своя зона за деня. Обикаляхме в стесняваща се спирала и търсехме големи масиви скрит.

— Засега липсват годни за обработка количества — обадиха се по комуникатора, — но пък забелязахме борк.

Дилън изведнъж се настрои съвсем делово.

— Проявява ли интерес към нас?

— Не е особено настървен. Обаче е големичък. Четири, може би дори пет тона. Хиляда и двеста метра на юг-югозапад, двайсет метра дълбочина. Май наникъде не се е запътил. Току-виж иска просто да се постопли на слънце.

— Не го изпускайте от очи — заповяда тя — и веднага ми кажете, ако си промени държанието!

После излезе на малката палуба пред рубката и аз я последвах. Насрещният вятър при тази скорост беше направо свиреп, усещах го въпреки прозрачния предпазен щит. Тук имаше още един рул. Дилън се вторачи в морето, аз също, но нищо не забелязвах.

— Аха, ето го! — изрече тя безизразно и посочи с ръка.

Напрегнах зрението си, но пак не открих каквото и да било. Започнах да се чудя дали не ставам жертва на майтап или очите ми вече не ги бива.

— Нищо не виждам.

— Погледни натам… Искам да се взреш точно в небето хоризонта. Присвий клепачи, за да не ти пречат отраженията или си сложи тъмните очила.

Послушах я, макар очилата да не бяха особено удобни.

— Защо да зяпам небето?

— Забелязваш ли малките черни точици?

Насилих се до болка и ми се стори, че най-после различавам нещо.

— Ами… да.

— Това са джики.

Опитах се да си спомня що за твари бяха пък те. Май някакви летящи чудовища, подобни на лешоядите.

— Винаги ли летят над борките?

Дилън кимна.

— Твърде лениви са да ловуват сами, а борките са алчни хищници, които убиват като в транс и оставят плячката недоядена. Колкото и да е странно, основната им храна е скритът, затова си имаме тия неприятности. Боркът напада и ръфа всичко, което се движи, включително и други себеподобни. Така се поддържа равновесието. Тези чудовища хранят и джиките, и още няколко вида морски твари. Ето защо съществуват ограничения колко можем да изтребим през всеки период…

— Обръща се — обади се гласът от комуникатора. — Вече определихме точно координатите на големия масив скрит, гадът се насочва право към него. Пратих съобщение на флотилията да изчака малко. Ще го праснем ли?

Дилън се замисли.

— Обади се на Карил и я питай достатъчно наблизо ли е, за да ни помогне при лъжлива маневра.

В последвалата кратка пауза се досетих, че ще е най-добре да не й се мотая из краката, а да я оставя да прави каквото е нужно. Нещо ме глождеше отвътре. В ушите ми сякаш непрестанно отекваше: „Четири, може би и пет тона.“

— Карил е на двайсетина минути от нас, а придружителите на флотилията — на четиридесет.

— Къде е Санда? — попита ме Дилън.

— Беше в общата каюта преди малко.

Тя пак се обърна към комуникатора.

— Пратете пътничката ни отзад и кажете на Карил да настъпи педала. Бойна тревога за оръжейниците. Готови за атака!

Самата капитанка застана пред втория рул и докосна някакъв превключвател. Катерът веднага забави ход. После ръката й сграбчи регулатора на мощността — лост с голяма черна топка отгоре. Вече управляваше тя, а не автопилотът.

— По-добре влез вътре и се вържи здраво — каза ми след секунда-две. — Ще трябва поне да отпъдим гнусното копеле, а не искам да се изтърсиш в морето.

Кимнах й разсеяно, зает с буцата в стомаха си. Можех да се справя хладнокръвно с доста по-опасни положения, но срещу ужасната твар, която досега бях виждал само на запис, трябваше да разчитам единствено на Дилън и нейния екипаж. Вече доближавахме чудовището. Различавах лесно половин дузина кръжащи джики над тъмното петно във водата.

— Куин, моля те!

— Ей сега. Не исках да ти преча. Само се питах защо ли ги наричат борки.

В този миг морето пред нас сякаш изригна и от него изскочи нещо доста по-грамадно от слон, надвишаващо поне тройно по размери катера. Насред масата плът се отвори страховит процеп, открил огромна кухина, пълна с остри зъби и гърчещи се пипала, подобни на червеи. Чудовището изрева своето „БООООРК“ с такава мощ, че ехото се затъркаля като гръмотевица над водата и едва не ми пръсна тъпанчетата.

— На тъп въпрос — тъп отговор — промърморих под носа си и се устремих към каютата.

Санда вече се бе вързала за един стол пред илюминатора. Тъкмо да се настаня като нея, рязък завой на катера едва не ме запрати в стената.

Лицето й се бе смръзнало от почуда, устните и трепереха полуотворени; когато надникнах през илюминатора, не вярвам да съм изглеждал по-различно.

— Олеле! — почти беззвучно промълви момичето.

Червеникавокафявата твар продължаваше да се надига над водата и като че закриваше целия свят. Изобщо не успявах да свържа в съзнанието си гледката със записите, които бях виждал.

От двете страни на борка се развяваха по четири великански пипала, целите обсипани с костеливи шипове. Струваше ми се, че дори те стигат да стиснат катера и да го пръснат на парчета. Остриетата сигурно можеха да пробият не само пластостъклото на илюминатора, но и бронята. Още по-лошо беше, че знаех колко хлъзгава и грапава едновременно е цялата кожа на чудовището, затова едно отъркване о нея бе достатъчно да отдели месото от костите.

А ние се тътрехме наоколо като някакви туристи на разходка!

Изведнъж откъм двигателя се чу напрегнат вой, сякаш най-сетне той бе заработил с цялата си мощност. Оръдията изтрещяха и цялото корабче се разтърси, а из каютата се разлетяха чаши. Катерът стреляше с осколочни снаряди. Правилно! Никога не бива да се използва молекулярен разрушител срещу нещо, което е потопено във вода, защото после няма как да спреш разпространението на процеса. А някой по-слабичък лазер дори не би одраскал отвратителния великан пред нас, чиито основни органи явно не бяха изложени на прицел.

Колкото и да ми беше неудобно, трябваше да призная пред самия себе си, че за пръв път в своя живот съм не само безпомощен, но и уплашен до вцепенение.

Снарядите удариха борка и се взривиха с ужасяваща сила, а освен това други го поразиха с електрически заряди. Съществото ревна и отскочи с бързина, която изглеждаше невероятна за такова тромаво тяло. Ние продължавахме да пълзим в опасна близост до него.

То се отдръпна и същевременно потъна под водата, а аз се изпълних с опасения при вида на тази неочаквана кротост. След миг едва не бяхме изтръгнати от предпазните ремъци, катерът ускори рязко и почти скочи над океанската повърхност.

Две секунди по-късно боркът се появи със страшно ръмжене и разпени водата зад нас. Сърцето ми за малко да слезе в петите, когато осъзнах, че преди маневрата ние се намирахме точно там.

Кърмовото оръдие изстреля цял откос по чудовището. Компютърно-лазерната прицелна система вкара всичките двайсетина снаряда в неговото туловище, но почти не личеше да му е навредила.

Боркът отново като че се смали под вълните. Сред гръмовните шумове на схватката долавях и свирепи, остри крясъци „Джийк! Джийк!“, сякаш банда запалянковци разпалваше допълнително страстите на противниците. Беше си донякъде вярно.

Разбрах и ПРИ какви обстоятелства различните твари на Цербер получаваха имената си.

Повече от половин час си играхме на гоненица със звяра. Изстреляхме по него достатъчно боеприпаси за изравняването на неголям град със земята. Вече се виждаха откъснати парчета от туловището му, тук-там в зейналите рани още кипеше и съскаше електрохимическата смес, която вълните не можеха да угасят. Но колкото и да дълбаехме борка, пак оставаха непокътнати — и още по-гадни — части от него.

Накрая проумях какво се опитваше да постигне Дилън. Тя просто изпълняваше предварително набелязаната задача — да отдалечи колкото може повече чудовището от скрита, който флотилията трябваше да събере. Оставаше ми само да се възхищавам на пресметливостта, умението и безумната й смелост. От време на време си повтарях: „А разни идиоти наемат катери, за да се забавляват с това!“

Колко ли го бяхме отдалечили? Вероятно поне на няколко километра. Но макар да ми стана ясно, че сме много по-бързи от грамадния изрод, огневата ни мощ изглежда не стигаше да го довършим сами.

Дилън внезапно прекрати играта на котка и мишка, изстиска цялата мощност от двигателя и ние започнахме да увеличаваме разстоянието до борка, без да го обстрелваме. Недоумявах защо е това бягство, но секунда по-късно последва остър завой и забелязах друг катер, близнак на нашия. Сигурно бяха Карил и нейният екипаж. Те също се насочиха към звяра, който този път не бе изчезнал магически под водата.

Предположих, че е видял катерите да се насочват към него и иска да отбранява територията си въпреки всичко, което му причинихме досега.

Носехме се с такава скорост, че се боях да не се разбием в тази гадост. Представях си как някое от костеливите пипала се стоварва върху нас и ни праща към вечната забрава в дълбините. Боркът тъкмо се бе приготвил за нов удар, когато изпод нашия катер се чуха четири изпуквания. Сменихме посоката на движение толкова внезапно, че почти се преобърнахме. Сега откъм задната каюта имахме чудесен изглед и светът отново се изпълни от най-отвратителната уста, която някога бях виждал.

Морето зад нас се разлюля от поредица страхотни експлозии; чудовището отвърна с предизвикателен рев. Видяхме как и вторият катер изстреля своите торпеда. Бяха от най-удобните за насочване — такива, дето летят във въздуха или се носят по водата и правят всичко, каквото им наредиш.

Две скочиха от вълните право в устата на звяра!

Макар да се бяхме поотдалечили, боркът все още ми приличаше на плаващ град. Секунди след това двата взрива го разкъсаха, разлетяха се парчета, дълги по няколко метра — окървавена кожа, кости и пипала. През предсмъртния рев на чудовището чухме мощен сигнал откъм катера на Карил и отвърнахме със същия.

Унищожаването потвърдено.

Навред из нашия катер се носеха ликуващи крясъци.

Санда едва не се свлече на пода, клатейки изумено глава.

— Ох! Изчела съм толкова книги, гледала съм филми, но това с нищо не може да се сравни! Номерата, които ни поръча да направим за теб, бяха такава леснотия! — Тя се обърна и се вторачи в лицето ми. — Ама ти добре ли си?

— Май понамокрих гащите — изграчих аз.

След малко се опомних, преоблякох се и отидох да видя какво прави Дилън. Щях да запомня плаването си с нея до своя последен миг. Открих, че мога да се уплаша до полуда и най-сетне си набих в главата, че моята съпруга върши тези неща всеки ден без да трепне, делово и безстрастно. Ако трябваше някога някой да ми пази гърба, исках това да е Дилън Кол.

Остатъкът от деня мина без приключения. Веднъж в далечината отново се мярна борк, но нямаше гонитби. Само обикаляхме край траулерите, събиращи скрита. Наслаждавах се на всяка скучна минутка в топлия следобед. Флотилията напълни резервоарите си за по-малко от два часа. После заедно се насочихме към дома.

Изпитвах доста смесени чувства. Възхищавах се още повече на Дилън и останалите моряци, които всеки ден си изкарваха прехраната с това, но не ми се вярваше, че напрежението не оставя следи у тях. И разбрах, че съм подценявал опасността, на която се излагаха. Очаквах отсега нататък тревогата да ме гризе все по-силно, щом си припомня събитията от този ден.

Стигнахме необезпокоявани до пристанището и плавно се понесохме към кейовете. Дилън наблюдаваше привързването на катера към кнехтовете, после се върна при нас в каютата.

— По-добре да изчакаш здрачаването, преди да излезеш — посъветва тя Санда. — Така никой не би могъл да е сигурен дали си била с нас или си дошла, след като сме се завърнали.

Аз се изправих.

— Моля да ме извините, но трябва да стъпя на нещо устойчиво, та ако ще и дърво, иначе ще се побъркам.

Санда тъкмо бе прегърнала Дилън и й лепна сочна целувка по бузата.

— Кълна се във всичко на света, че ще се махна от това майчинство!

Жена ми се вторачи в мен.

— Е, убеди ли се най-после?

Кимнах съзаклятнически, излязох и тръгнах по подвижното мостче към дока. И в същия миг замръзнах. Двама непознати стояха на другия му край. Видът на такива типове е един и същ из цялата галактика, нямаше нужда да ми казват какви са. Стомахът ми се сгърчи още по-неприятно, отколкото при схватката с борка.

Стъпиха на палубата и впиха погледи в мен. Мъжът натика значката си в лицето ми и изрече тихо:

— От Сигурността сме. Останете където сте и не издавайте нито звук.

После даде знак на жената, която ни подмина и влезе в каютата.

— След вас — подкани ме ченгето и аз поех обратно заедно с него.

Санда и Дилън естествено бяха изненадани от появата на полицайката, помислили, че чуват моите стъпки.

— Коя е капитан Кол? — попита ги тя.

— Аз! — смело се изпъчи Санда.

— Не, аз съм — обади се кротко Дилън. Погледът и, отправен към приятелката ни и гласът й сякаш внезапно натежаха от тъга. — Няма смисъл. Ще ни сканират и двете.

— Вижте какво — престорих се на възмутен, — като президент на фирмата искам да знам какъв е проблемът.

— Капитан Кол е обвинена за съзнателно нарушаване на член 623 от Всепланетния наказателен кодекс — обясни мъжът. — Умишлено е изложила на крайна опасност индивид, определен като ценен за държавата.

— Ама че нелепост! — избълвах аз. — И двете работят в „Хроясейл“…

— Стига! — засече ме жената. — Знаем кое е момичето.

— Налага се да ги отведем в управлението — продължи другото ченге и се обърна към мен: — Моля ви да не ни пречите. Наказанията за подобни постъпки са твърде сурови.

— Не мога ли поне да ги придружа? Женен съм за капитан Кол.

— Няма проблем, стига да не правите глупости.

— Бъдете спокойни — уверих ченгетата.

Всичко изведнъж стана ужасно. Да, късметът ни изневери — впрочем не на мен, а на онази, която ми беше най-скъпа. В този миг с удоволствие бих извършил какви ли не глупости, при това без секунда колебание, но разбрах, че нямаше да постигна абсолютно нищо. Оставаше ми само да вървя покорно с останалите.