Цербер: Вълк в кошарата

Епилог

Наблюдателят махна шлема от главата си и изпъшка. Знаеше добре как изглежда в момента — преуморен, изчерпан, дори твърде остарял за годините си.

— Все още не си спокоен — отбеляза компютърът. — Не мога да разбера какво те смущава. Блестяща победа, може би дори решителната за нас. Вече ще имаме свой агент сред Четиримата владетели.

Мъжът не отговори веднага. Компютърът го дразнеше, а не знаеше как да си обясни това. Агентите и придадената към тях апаратура обикновено си подхождаха напълно; преди той дори смяташе, че ужасно си приличат с тази машина. Студени, освободени от чувства, логични — идеалният екип! Чудеше се дали в момента изпитва непоносимост към самия компютър, или просто вижда в него отражение на доскорошното си „аз“… и затуй образът във въображаемото огледало е непоносим? Не беше сигурен, но умът му се вкопчи в думата „доскорошно“. Любопитно. Защо точно нея използва? Толкова ли се бе променил?

„Не съм се променял изобщо!“ Стиснатият до болка юмрук се стовари върху облегалката на креслото. „Те се промениха, а не аз!“

„Но те са ти“, с укор си напомни веднага.

Какво ли правеше задачите им толкова необикновени? Вярно, планетите бяха несравнимо по-чудати от световете на стоманата и пластмасата, с които бе свикнал, но не особено странни в сравнение с някои места по границата. Досега нищо не бе успяло да му повлияе. Какво имаше в този Диамант?

Може би обяснението се криеше във факта, че неговите двойници попаднаха там завинаги. Никакво връщане, освобождаване от излишната памет и спокойно очакване на следващата задача. Никакво потапяне за пореден път в най-големия лукс, който можеше да предложи Конфедерацията. Последна мисия. И оттук нататък — работа само за себе си.

Откакто се помнеше, бе му внушавано винаги да мисли за общността. За благото на възможно повече хора. За опазването на цивилизацията от вътрешни заплахи. Набиваха му в главата, че щом животът на мнозинството се подобрява, не е толкова страшно, ако се наложи някои да умрат, пък били те и невинни, пък било и… населението на цяла планета.

Но дали все още вярваше в това?

Изкуствени светове… Не раждаха ли те и изкуствени хора? Прав ли беше Думония? Дали пришълците се оказаха толкова опасни, защото ние сме се превърнали в нещо безжизнено?

Все пак в цивилизованите светове хората бяха щастливи. Нямаше бедност, рядко се срещаха болести, никой не гладуваше и не страдаше, както е било хилядолетия наред в човешката история. Дори границата разчиташе на твърде развити технологии, затова животът там не беше тъй окаян, както в някогашните новооткрити територии на Земята. Агентът бе израснал с тази култура, познаваше историята й и вярваше в нея. Наистина беше по-добра от всичко друго досега. И тъкмо в това се криеше семето на съмнението. Не беше въплъщение на злото, а общество, където хората са щастливи, здрави, приспособени…

Той се поободри малко. Думония явно грешеше в убеждението си, че искриците на величието са угаснали безвъзвратно. Не, те просто тлеят, докато отново станат необходими! И Диамантът на Уордън беше нагледно доказателство.

Силата и надеждата на човечеството се таяха именно тук. Във факта, че при поредното изпитание се събужда способността за промяна, за съпротива срещу предизвикателството. Може да беше заспала, но не и изчезнала.

Колкото и да го утешаваше тази мисъл, нещо не му достигаше. За общността беше добре, но не за отделния човек. Особено когато живее в пет тела едновременно.

Два пъти вече бе проследил срещите си с опасността. И два пъти видя как се променя неузнаваемо, отхвърляйки дълга и идеалите си. Погази представата за самия себе си като непоклатима скала, заклет самотник, който използва другите, но не се нуждае от тях. Тези особености също са били задрямали в него до мига, когато… поводът се е скъсал. Поводът, вързал го за Конфедерацията, за нейната власт, принципи и стремежи.

Най-силно се терзаеше от това, че самият той още е свързан с този повод. Дори идеята му се струваше ужасна — предателство към всичко, в което вярваше. Но нямаше как да избяга от истината. Онези долу си въобразяваха, че са затворници, а той е свободен. Каква заблуда! Завиждаше им не по-малко, отколкото те на него.

Не биваше да забравя за задачата.

— Какви са изводите ти?

— Сравнението с Лилит дава много интересни резултати — отговори компютърът. — Общото е на напълно ирационална основа.

— Забелязах — кимна мъжът.

— Налага се да засилим патрулирането в цялата система на Уордън, защото явно има точки, където се осъществяват контактите между хора и пришълци.

— Не е зле да затегнем сигурността и в курортите по цивилизованите светове. Най-често оттам отвличат жертвите си, иначе няма как да се справят с неизбежното им отсъствие за поне десетина дни.

— Това ще помогне само донякъде — възрази машината. — По-полезно ще бъде да научим кой точно ги подбира. Засега не успявам да си изясня цялостния замисъл, просто защото не сме разкрили достатъчно внедрени роботи и не знаем къде те търсят нашите слабости. Все пак вече се налага изводът, че пришълците действат много изкусно.

— Това го разбрахме от самото начало. По дяволите, кому би хрумнало, че ще наемат най-закоравелите престъпници, за да свършат цялата предварителна работа?

— Опасявам се, че не само предварителната… Нека се спрем на няколко твърдения, които според мен произтичат логически от фактите. Разбира се, без да забравяме, че срещу нас са същества със съвсем чуждо съзнание, а и не познаваме еволюцията им. Може би човешката логика е неприложима към тях.

— Слушам те.

— Допускахме, че те са или значително по-малко като индивиди в сравнение с хората, или смятат за неприемлив броят на собствените им жертви при пряка атака срещу Конфедерацията.

— Може би грешим — напомни наблюдателят. — Щом умеят да правят свръхроботи, защо и в сраженията да не участват други вместо тях?

— Това също е вероятно. Но съм по-склонен да предположа, че процесът на усъвършенстване на тези устройства все още е твърде дълъг, труден и скъп за масово производство. Защо да не приемем, че замисълът на враговете ни се състои изцяло в недоловимото въздействие? Твърде голямо значение отдавахме досега на опасността от нападение.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами ако имат намерение да ни разложат отвътре? Да отслабят и съсипят ключови служби и производства, дори самата основа на нашата социална и икономическа система? Добрият избор на място, където да бъде внедрен робот-агент, може да причини по-големи дългосрочни щети от унищожаването на цяла планета. Достатъчно ми е да анализирам собствената ти реакция на случващото се в Диаманта, за да се убедя колко лесно е да ни провалят. Човешката раса би предпочела да загине, отблъсквайки външна заплаха, вместо да се покори. Значи нападателят не може да се надява на лесна победа.

— Смяташ, че изборът на Четиримата владетели крие нещо повече от лукавство? Хм… Лару спомена, че Крийгън е предложил тази хитрост. А няма съмнение, че покойният Владетел на Лилит беше майстор на подлите удари под кръста. — Мъжът се облегна удобно. — Я да го кажем по-ясно! Предполагаш, че пришълците нямат никакво намерение да предизвикат военен сблъсък? И ще водят докрай точно такава война, в каквато вече са ни забъркали. Стремят се към разрушаване отвътре, към напипване на нашите слабости, а не към завоевания?

— Това обяснява най-добре известните ни факти.

Мъжът кимна.

— И струва най-малко. Никой от тях не рискува. Диамантът и — с негова помощ — роботите вършат мръсната работа. Така не се прахосват излишни сили. Продължи анализа!

— Ако Четиримата владетели са избрали този подход и ако използват достъпните им средства по най-подходящия начин, накрая ще постигнат целта си. Няма да е скоро. Възможно е дори да не осъзнаем доколко успешни са действията им, преди да е станало твърде късно. А щом имат път за измъкване от Диаманта в тела на роботи, краят за нас може да настъпи не защото ще отвличат важни хора и ще внедряват агенти вместо тях. Вероятно е да съберат най-способните престъпници от последните седемдесет години в такива тела и да стоварят тази сила срещу вече отслабената Конфедерация.

Наблюдателят видимо се притесни.

— Чакай малко… Нали могат да използват само хора от Цербер? В жителите на другите три планети има разновидности на микроба, които не позволяват прехвърлянето на съзнания.

— Нима забрави процеса на Мертън?

Мъжът подсвирна и поклати глава.

— Тогава имаме само една надежда — да открием пришълците и ги тласнем към решителна схватка. Но нищо не ни гарантира, че някой от тях изобщо е в Диаманта. Може би всичко се върши от роботи и посредници, наети от Четиримата владетели.

— Дано останалите два доклада ни подскажат нещо. Или пък патрулите да имат късмет.

— Изпрати данните и анализите — заповяда мъжът. — После ще чакаме.

— Изпълнявам.

Наблюдателят се върна в жилищната част от своя модул, прилепен към огромния стражеви кораб. Напълни си чаша и седна на леглото. Всички предположения на компютъра го безпокояха, но не успяваше да се съсредоточи задълго върху апокалиптичната картина на стълкновението.

Кал Тремон… Куин Жанг… Тай… Дилън Кол…

Също като песничка, която неспирно ти се върти из главата, дори ако страшно искаш да се отървеш от нея.

„Не мога да не мисля за теб“