Цербер: Вълк в кошарата

Тринадесета глава Как да проникнеш в непристъпна крепост

След няколко дни се качих на катера на Карил и я накарах да направи уж нормалната патрулна обиколка, но този път се отбихме толкова далеч на юг, колкото ми се виждаше благоразумно. Спомних си как Дилън бе споменала, че веднъж гонила борк чак докато видяла острова на Лару. Е, и едно въображаемо чудовище можеше да ни послужи за оправдание.

„Островът“ беше доста далеч от всякаква друга „суша“ — отлично местенце, което диктатор като Лару би си избрал за леговище. Представляваше неголяма купчина огромни дървета и площта му едва ли надхвърляше стотина квадратни километра. Нищо особено според мерките на Цербер. Имаше още десетки такива островчета, откъснати от основния масив и пръснати из океана.

Пообиколихме, като внимавахме да не се напъхаме в защитния периметър, наблюдаван от главния компютър — той ясно личеше на екраните на собствените ни скенери. Виждахме гъсти оранжеви, виолетови и златисти листа по черните стволове и дори от петнайсетина километра различих със силната оптика на катера необикновено по размерите си здание точно в средата на охраняваната зона. Хвърляше сребристи отблясъци под слънцето, напомняйки ми ту приказен замък, ту странна авангардистка скулптура. Бях си представял приблизително какво ще видя по описанията на прогонените наложници и на Дилън, но фантазиите ми определено бледнееха пред самата гледка.

Все пак знаех предварително поне общия архитектурен план — разположението на основните помещения, асансьорите, главната енергийна станция, защитните постове. Неохотно стигнах до заключението, че на Цербер трудно може да се построи по-непревземаема крепост.

Електронните щитове не само покриваха всичко като купол, но и проникваха във водата до дълбочина два километра, сиреч до дъното. С доста приспособления и мощност, която веднага би ме издала, може би щях да си пробия път под щитовете, ала рисковете нарастваха точно след като човек проникнеше през първата зона на защита. Имаше не само втори слой щитове, но и достатъчно ефикасни оръжия. А и край острова непрекъснато патрулираха бронирани катери — както управлявани от роботи, тъй и с екипажи от хора.

Карил, едра мускулеста жена с плътен глас, ми помагаше с удоволствие и май дори подозираше с какво съм се захванал. Колкото и да се различаваше външно от Дилън, по душа тя много приличаше на близката си приятелка.

— Ако подгоним натам повечко борки?… — промърморих, мислейки на глас.

Капитанката се разсмя.

— Голяма веселба ще падне, но пак няма да влезеш вътре. Вярно, имаме си начини да примамваме борките, ако се наложи, но пък и щитовете са си доста мощни. Ще трябва да пратиш натам цяла орда зверове, за да започнат да изчерпват енергията. Виждал си вече, че и два от нашите катери стигат, за да очистим един борк. Не можеш да си представиш какво ще направят защитните системи на острова с дузина наведнъж!

— Е, да — кимнах аз. — Но… Нали току-що каза, че можем да примамим борките насам?

— Да, с някои специфични звуци и миризми във водата, за да ги подлъжем, че наоколо има храна. Ако си голям късметлия, ще довтасат четири-пет от тези твари. Не повече. Не се срещат толкова често наоколо, иначе не би останал никакъв скрит за нас.

Изхъмках разсеяно, но вече прехвърлях в ума си други планове. Щом се върнехме на брега, щях да проверя какво може да се направи. Сигурен бях, че ако разполагам с достатъчно време — а точно това не знаех, — ще измисля как да проникна през щитовете. И да се озова пред системите за мозъчно сканиране, които сто на сто се срещаха там на всяка крачка?

Не, непременно имаше и по-лесен начин!

— Дилън?

— Да, Куин.

— Как са направени торпедата за катерите? По-точно как се взривяват?

— Отстрани имат завинтен детонатор с миникомпютър. Командата се изпраща от разстояние.

— Аха… Добре, а как различаваш самите торпеда? Можеш ли с една команда да взривиш всички наведнъж?

— Не се прави така. Торпедата са от един модел и се използва еднаква честота. Но за всяко си има код, отпечатан върху корпуса. Първо зареждаш кода в предавателя, после с него взривяваш торпедото. От никакъв друг сигнал няма да се задейства. Щом в компютърната система за управление на оръжейните системи са въведени кодовете, няма за какво друго да се грижиш.

— Ясно. А кой въвежда новите номера? От заводските документи ли ги взимате или от товарителниците?

— Майтапиш ли се с мен? Ти би ли си заложил главата на някаква товарителница? Капитанът лично надзирава зареждането на всяко торпедо, прочита номера на кода с очите си и пак лично го въвежда в компютъра.

— Тъй значи… Къде е отпечатан номерът?

— Върху капачето на детонатора. Самото то се заварява, след като поставят миникомпютъра в торпедото. Ако още не съм задоволила любопитството ти, можеш да слезеш в склада и да се увериш.

Така и направих. Каквото видях — хареса ми. Всъщност не си правеха труда да нанасят номера на кода с фабричен печат, ами просто пръскаха боя по шаблон. Поговорих с другите капитани от фирмата и открих, че наистина се е случвало номерата да са сбъркани. Затова съществувал елементарен тест, чрез който се давала команда на миникомпютъра да изпрати верния код в системата за контрол на оръжията.

Информацията ми се стори твърде интересна, затова зададох на Дилън още няколко важни за мен въпроса.

— Значи миникомпютрите са програмирани предварително и капачетата са заварени. Да разбирам ли, че торпедата се превозват готови за стрелба?

Тя кимна.

— Няма никаква опасност. Без теста за готовност те не работят, освен това всеки номер се използва само веднъж и не се повтаря никога. Честотата служи единствено за тази цел, всеки предавател е под строг контрол и се доставя заедно с целия катер. Но защо торпедата изведнъж ти станаха толкова интересни? Пак ли кроиш нещо?

— Каквото не знаеш, то няма да наруши заложените в главата ти заповеди — отвърнах философски. — Разбира се, че кроя нещо.

— Ако просто промениш кодовете, полза няма — отбеляза Дилън. — Тестът веднага ще покаже грешката.

— Какъв е обсегът на тези предаватели? — усмихнах й се аз.

— Само три километра. Допълнителна предпазна мярка. Добрите капитани не стрелят от по-голямо разстояние.

— И на мен ще ми стигне, скъпа — обещах й и я целунах.

На следващия ден се отбих в „Тукър“, за да поровя в документите на складовете. „Емясейл“ вече работеше само за Лару, но си оставаше наша фирма и се снабдяваше чрез корпорацията. Естествено имаха нужда и от торпеда, в случай че налетят на някой борк, докато кръстосват до острова и обратно.

Никой не желаеше да трупа наведнъж по много от тези дяволии, колкото и производителят да се хвалеше, че са безопасни. Противопожарните отговорници изпадаха в ужас, щом се сетеха за тях, а и на общинските управи не им харесваше подобни взривни амуниции да се мотаят наблизо.

Наложи ми се да почакам, доста измъчен от нетърпение, но след десетина дни „Емясейл“ все пак поръча торпеда. Само двадесет. Достатъчно за нуждите им — щяха да сменят изразходваните, а не да зареждат всички катери наведнъж.

Малко творчество в пренасочването на поръчката помогна пратката да попадне първо в склада на „Хроясейл“, тоест право в ръчичките ми.

Този път не можех да забърквам Дилън. Психическата принуда би я възпряла да се занимава с нещо, което почти неминуемо щеше да навреди на хора. Но Санда с радост се отзова на молбата ми.

Напразно бях се тревожил как Дилън ще понесе присъствието на момичето. Оказа се, че е налице обратният проблем. Изтерзана от чувството си за вина, Санда явно беше принудена да понася тормоза на съвестта си. Убедих се, че отбягва да се застоява край мен или съпругата ми, освен когато това е неизбежно. Бях я назначил да работи в поддръжката на доковете и поне засега изглеждаше примирена със съдбата си. Този път обаче имах малко по-различна бояджийска работа за нея, а и трябваше да я свършим бързо и незабелязано.

Слабостта в торпедата беше, че всичко е стандартизирано. Двамата с момичето работихме упорито няколко нощи и успяхме да сменим номерата на тия, предназначени за „Емясейл“. Не беше толкова лесно, колкото изглеждаше на теория — боята съхнеше бързо и се запичаше върху корпуса, но верните ми компютри в „Тукър“ все пак откриха подходящия разтворител. Нямах затруднения с изработването на абсолютно същите шаблони за буквите и цифрите, макар че едва ли щяха да са нанесени толкова здраво. Е, наглед си бяха съвсем наред, но се притеснявах да не се одраскат при превоза.

Санда недоумяваше за смисъла на това човъркане. Долових как в нея отново грейва вълнението от поредната тайна.

— Не знам каква полза ще имаш от фалшивите номера — подхвърли тя любопитно. — Нали ще ги сметнат за дефектни и ще ги бракуват като онези три от нашите?

— Номерата изобщо не са фалшиви — ухилих се аз. — Просто ги разменяме. Всички тестове ще показват идеална изправност. Само че написаният код ще задейства друго торпедо. Когато ги сложат в катерите и направят проверката, ще получат правилен отговор от складовите миникомпютри. Едва ли ще се досетят за нещо повече. И ще отплават с торпеда, които няма да им свършат никаква работа.

— Най-много да гръмнат складовете и цялото пристанище… — промърмори Санда.

— Не ми се вярва борките да доближат на три километра до сушата. Опасната зона започва доста по-навътре в морето. А и сигналът не стига толкова далеч. Започне ли обаче сериозно разследване, мога да взривя пристанището. Просто ще мина наблизо с някой от нашите катери.

Момичето ме зяпна с широко отворени очи.

Размяната на номерата решаваше само част от проблема. Нужен ми бе случай, когато употребата им ще е неизбежна. Започнах да проучвам всичко, което е възбуждащо или вбесяващо за борките.

Скоро установих, че най-сигурно е да пуснеш във водата определени серни съединения. Привличаха чудовищата и ги докарваха до бяс. (Сякаш това не беше постоянното им състояние!). Но за да ги примамя отдалече, трябваше да намеря друго средство. Решението отново се оказа просто. Подобно на морските твари по множество други светове, борките бяха особено чувствителни към звуци със свръхвисока честота. Използваха ги, за да си оспорват територии, да се предизвикват на битка, да се сношават (не е лесно да си го представиш, но нали наоколо се навъртаха предостатъчно от тях?) и за какво ли не още. Речникът им не се отличаваше с особено богатство, пък и отдавна беше проучен изцяло, затова двигателите на корабите и уредите се произвеждаха според строги стандарти за избягване на определени шумове.

Идеята ми можеше да се осъществи съвсем лесно, затова не потърсих заобиколни пътища. Снабдих се с модифицирани излъчватели на свръхвисоки честоти при Ота. Поработих с тях, добавих една схемичка, промених няколко малки програмируеми чипове. Така създадох приемо-предавател с дистанционно управление, който можех да наглася на всяка желана от мен честота, дори да бях на стотина километра от него. Имаше магазинчета, дето продаваха специално подводно оборудване и от тях купих херметични кутии, подходящи за моите уреди. Наминах и през такъв за прости химикали. Съчетах няколко в кухнята, за да си направя чудесно лепило, помагащо на магнитите от вътрешната страна на кутията. Не исках да използвам прекалено силни, защото уредите на кораба щяха да ги засекат, а не бих и допуснал моята измишльотина да падне на дъното точно насред битката… Позанимавах се още малко с електроника и вече имах миниатюрни дистанционни взриватели — при нужда щяха да превърнат приемо-предавателите в каша, без да повредят корпуса на кораба.

Дилън, капитаните и екипажите на нашите катери не криеха любопитството си към моите тайнствени занимания, но не смеех да им кажа какво подготвям. Жена ми сигурно би се възпротивила заради наложените й внушения, а моряците едва ли щяха да се въодушевят от сериозната вероятност да затрия неколцина от техния бранш. И на мен не ми харесваше тази част от плана, но на карта беше заложено нещо много повече от няколко живота. Този път исках да се разправя с Лару, а не да надхитря дребен шеф в корпорация или началник на противопожарна служба. Поне оставях някакъв шанс на морските вълци. Ако бях решил просто да повредя катерите на „Емясейл“, само щях да покажа на Лару и хората от Сигурността, че някакъв нахален тип е започнал да ги разиграва.

Имах нужда от помощник, за да поставя кутиите, и не се сещах за друг освен Санда… Но и на нея не можех да се доверя напълно. Засега правеше каквото поискам, ала трябваше да съм убеден, че няма да ме подхлъзне в най-неподходящия момент. Как да позная какви забрани и внушения са й заложили? Време бе да се видя с някого, който ще ми разкрие тайната!

Повечето лекари на Цербер страдаха от ужасна скука. Микробите на Уордън даваха на местните хора желязно здраве. Медиците се занимаваха или със спешни и тежки случаи, или с изследвания. Но като си припомним що за цивилизация имаше тук, една група специалисти беше крайно необходима и непрекъснато заета — психиатрите.

Разбира се, почти всички бяха заточени от Конфедерацията заради всевъзможни прегрешения. Повечето не се отказваха от малко допълнителни доходи за дискретни услуги, не съвсем съобразени с местните закони. Разпитах познатите си и те единодушно ми препоръчаха доктор Сварк Думония — голям специалист, готов да се постарае за някой и друг кредит. Заведох Дилън при него, не защото се надявах да й помогне с нещо. Беше естествено да постъпя така, пък и оправдавах необичайно голямата такса, която смятах да му платя. Все пак той щеше да положи съпругата ми на разнообразни, макар и безполезни тестове с машините си, докато двамата с него си поприказваме откровено.

Оказа се дребен, жилав, видимо нервен мъж. Носеше очила с рогови рамки и аз се учудих от този факт. Всички на Цербер имаха почти съвършено зрение, каквито бяха и останалите им телесни функции. Докторът схвана смисъла на погледа ми и вдигна рамене.

— Да, очилата… Да ги наречем приумица. Стъклата, разбира се, са съвсем обикновени. Харесва ми обаче да мисля, че ги нося, за да си придам индивидуалност и да се отличавам от тълпата. Всъщност преди бях малко късоглед и все не намирах време да оправя този си дребен недостатък. Затуй просто си избрах очила и свикнах с тях. А след като попаднах тук, чувствах се някак неудобно, ако не са на носа ми.

Усмихнах се лекичко и седнах. Отново не бе разколебана твърдата ми увереност, че не съществува психиатър, който да не се нуждае от помощта на колегите си.

— Докторе — започнах внимателно, — дойдох при вас, за да разбера нещо повече за същността на психическата принуда. Както вече знаете, всекидневно се сблъсквам с резултатите й.

Той кимна и прелисти папката пред себе си.

— Хм… особен подход. Бих казал, че са проявили творчество. Май екипът, разработил набора от команди в психиката на вашата съпруга, е бил от най-добрите. Трябва да знаете, че професията им е висококвалифицирана, а често е почти невъзможно да се изпълнят точно заповедите на съдиите. Всеки път, когато залагате нещо повече от най-обикновено постхипнотично внушение и го правите устойчиво, рискувате да засегнете цялото съзнание, дори цялата личност. Известно ви е, че информацията е разпръсната навсякъде из мозъка във вид на електрохимични байтове. Събира я и я обобщава кората на главния мозък, която работи със скоростта на светлината, за да създаде холографска памет, свойства на характера и каквото друго още се сетите. Подобни сложни разработки изискват труда не на техници, а на… е, да речем, майстори.

— Ама че майстори — промърморих. — Та те я унищожиха!

— Извинете, нямах намерение да ви засегна. Но ако сте в професията като мен и виждате по-скоро математически абстракции, а не човешка участ, все едно да се възхищавате на майсторски подмладено сърце от лекарите на Конфедерацията. Не познавате ли човека, изумява в самата работа, дори ако пациентът умре скоро след процедурата.

— Разбирам, но искам да повторя — превърнаха я в съвсем друга личност! Резултатът ми се струва по-страшен дори от екзекуция или доживотна присъда.

— О, не! Изобщо не сте прав. В цивилизованите светове, откъдето произхождаме и двамата, тези процедури се прилагат толкова редовно, че без да подозирате, вие вероятно сте срещал стотици, ако не и хиляди хора, чиято психика е била манипулирана. Например в състояние сме да проникнем до най-дълбоко скритите психози, да вършим неща, за които нашите предшественици не са смеели даже да мечтаят. От нашата гледна точка вече няма безнадеждни случаи. А помислете си какво друго можеше да сполети съпругата ви! Не сте съгласен естествено, че е извършила нещо чак толкова лошо, нито че законът и съдиите са напълно справедливи, но кой ли би се съгласил с това в общество като нашето? Не е ли тъкмо тази причината и двамата да попаднем тук?

Засмях се неволно и кимнах.

— В случая с вашата съпруга, от гледна точка на правото, нарушил закона индивид е превърнат в полезен член на същото това общество и повече няма да престъпва правилата. Поне важните.

— Важни за кого?

— За държавата естествено. За да разберете моята професия, не трябва да забравяте, че ни е поставена задача да вкарваме в правия път онези, които са се отклонили от нормата. Само че нормалното не е някакъв обективен критерий, а по-скоро субективна представа, която обществото налага на членовете си чрез законите и културата. Древните са принасяли човешки жертви, за да умилостивят боговете. Самата същност на съвременната цивилизация би се сторила ужасяващо ненормална на мнозина от праотците ни, но тя все пак е такава, каквато е. Родени сме в тази среда и приемаме повечето й ценности, дори да се усъмним в някоя и да я погазим, културата на Цербер е просто разновидност на съвременната цивилизация, приспособена към местните условия и възможности. Вероятно и вие дълбоко в себе си сте готов да признаете това?

Посоката, в която се отплесна разговорът, започваше да ме смущава, макар да не можех да проумея защо.

— Да се върнем отново към случая с вашата съпруга — продължи доктор Думония. — Според държавата тя е имала известни проблеми, причинявали й отклонения от нормата. Първо, измъкнала се е от майчинството, което местната култура забранява, защото е заплаха за същинската основа на тукашното общество. Но на Цербер всеки издигнал се човек е успявал да наруши правилата безнаказано, а тя само леко е злоупотребила с тях. По онова време не са могли да й направят нищо, без да поставят под съмнение ценностите, на които са се опирали самите те. Пък и съпругата ви се отдала на свръхкомпенсация за предишния си затворен живот — избрала е професия, която според повечето жители на Цербер е равна на самоубийство.

— Свръхкомпенсация ли?

— Няма съмнение — кимна лекарят. — Жените, които се чувстват нещастни като професионални майки, най-често са два типа. Едните наистина са неподходящи за такава роля и биват подлагани на психотерапия. Другите са романтички. Дилън е извънредно умна жена и е била твърде ограничена от наложената й роля. Имала е само един отдушник, намиращ се точно под дома — пристанището и смелите моряци. Върху наученото и видяното тя си е изграждала фантазии. За „Хроясейл“, да речем. Но щом наистина се освободила и постигнала желаното, животът не се оказал толкова прекрасен. Естествено измислиците били много по-романтични от действителността. Всекидневието се очертавало или тягостно скучно като майчинството, или пък нетърпимо опасно. А когато човек всеки ден поема такива рискове, съзнавайки до болка вероятността да си докара беля на главата, дори приключенията стават досадни. Подобно на повечето си колеги, Дилън се примирила. Майчинството било потискащо, мечтата — също. Тя продължавала заниманията си чисто механично, без надежди за бъдещето, защото знаела — рано или късно ще дойде нейният злощастен миг и всичко ще свърши. Всъщност да загине в морето станала нейната нова романтична мечта.

Това вече ме стресна.

— Искате да кажете, че е имала желание за самоубийство.

Думония се взря в таблиците пред себе си.

— Да, в известен смисъл. О, никога не би посегнала сама на живота си, но сигурно ви е споменавала, че моряците се издигат до капитани, когато мястото се освободи. Всекиму харесва да си погъделичка нервите, обаче при минималните шансове да оцелееш в нейната професия естествено възниква стремеж към смъртта. Това личи ясно в психологическия й профил.

Поклатих изумено глава.

— Не бих и предположил такова нещо…

— Не се съмнявайте. Всъщност според профила тя най-искрено желае да бъде това, в което отново са я превърнали — майка. Но пълноценна; не само да ражда, а и да отглежда децата си. Както е по граничните светове. Независимо от собствените й обяснения тъкмо появата на нов фактор в живота й точно когато шансовете вече ставали критично малки, я подтикнала да се реши.

— Нов фактор ли?

— Ами да. Вие. Тя се влюбила във вас. И изведнъж осъзнала, че с всеки ден й е по-трудно да излиза в морето срещу опасността. За пръв път се уплашила, защото вече не й стигало да умре на руля, образно казано. Вие сте върнал желанието й за живот и точно с това сте направил нищожни нейните шансове да оцелее. Не й е било по силите да приеме тази мисъл съзнателно, но нейното подсъзнание я е запазило. И тя решила да се поддаде на молбите на онова момиче Санда. Нарушила закона и я извела в морето. Проявила върховните си способности през този ден, защото вие и Санда сте били при нея, но едва ли имате представа, че и вашият живот е висял на косъм. Убеден съм, някаква част от съзнанието й е обмисляла идеята да загине заедно с най-близките си хора — чист, романтичен край… Но не успяла да се престраши, защото явно ви обича твърде силно.

— Значи според вас тя е знаела, че ще я хванат?

— Казвам ви, че е искала да я хванат! И ако по някаква случайност не бяха я разкрили, отново е щяла да престъпи закона. Искала е да се махне от морето, за да не я сполети неизбежната гибел, за да не загуби вас.

Колкото и да бях трогнат от думите му, в гърдите ми се бореха неудобството и недоверието.

— Можела е да се откаже във всеки миг. Лесно щях да й намеря друга работа във фирмата.

— Отново не разбирате. Не би си позволила съзнателно да постъпи така. Подозирам, че подобна мисъл дори не й е хрумвала, пак от опасение да не ви загуби. Колкото и да сте се страхувал за нея, вие сте се възхищавал на храбростта й. Дилън си е представяла, че ако се откаже, ще я упрекнете в малодушие и ще я отхвърлите. А за нея само едно нещо на света има значение — вие.

— Нелепост! Никога не бих…

— Вероятно е така — съгласи се от половин дума психиатърът, — но човешката психика е нещо повече от компютър. Затова хората имат нужда от такива като нас. Чувствата и опитите за бягство от разума ни придават величие, но и ни правят твърде уязвими.

— Трудно ми е да приема думите ви — признах тихо.

— Ах, любов! — въздъхна докторът. — Нашият най-налудничав недостатък. Почти почистиха от него цивилизованите светове, а и на Цербер вече се среща дяволски рядко. Но дайте само мъничък шанс на любовта, открехнете й най-тясната пролука и тя веднага се вмъква. Жанг виждам колко неприятна ви е културата на Цербер, ала наред с границата и световете на Диаманта позволяват нещо, което ги прави по-интересни. Тук още мечтаем фантазираме си, търсим… романтика. Знаете добре, че в Конфедерацията тази способност е заличена. Затова управниците й търпят граничните светове. Само там хората могат да мечтаят. Всичко, което човечеството е постигнало, откакто прачовеците са се смъкнали от дърветата на древната Земя, се дължи на виденията, фантазиите и въображението. Дилън се е изтръгнала от оковите на майчинството също заради една мечта. Затова и измислила начин да го направи. Но, както е с цивилизованите светове, родили най-величествените мечтания, действителността се оказала несравнимо по-сива. И… куха. Ако се вгледате искрено в душата си, ще разберете, че и вие отдавна осъзнавате това.

Този път смехът ми беше доста сух.

— Май започвам да се досещам как сте попаднал тук.

Той ми отвърна с много по-жизнерадостен кикот.

— С мен допуснаха грешка. Изтърваха ме да видя границата, защото не им достигаха медици за екипажа на някакъв инспекционен кораб. Върнах се в световете на Конфедерацията и отначало не повярвах, че са толкова празни и безсмислени — същите, за които копнеех само преди година. Убедих се, че нашата култура може да продължи движението си по инерция, както често се е случвало с древните империи, но всичко фалшиво е и крехко. Знаех, че ще се пръснем на парчета при първия по-силен удар отвън и започнах кампания за връщане към жизнеността и душевното здраве. — Думония разпери ръце. — Ето как свърши. И да ви кажа, никак не съжалявам.

— Щом ви харесва. Мисля, че разбирам вашата позиция, макар да не приемам изводите ви за цивилизацията или за Дилън.

— Хм, интересна метафора, допада ми! Вашата съпруга и нашата стара цивилизация… Е, само историята може да потвърди дали съм бил прав за Конфедерацията, но твърденията си за Дилън ще докажа лесно.

— Как? С психопрофила й, съставен само за една нощ?

Той се озъби в усмивка като палач, готвещ се да нахлузи примката.

— Не. Защото прочетох и вашето описание. Каквото ви е казала тя, че са й сторили. Веднага разбрах, че е невъзможно. Подобно коренно изместване на ценностите се постига с въздействие, продължаващо седмици, дори месеци наред. Стига изобщо да е осъществимо. Затова се запознах с резултатите от тестовете върху психиката й и те потвърдиха моите подозрения.

— Е, какви са?

— Вече ви казах, че екипът е свършил майсторска работа за кратко време, но в никакъв случай не толкова всеобхватна. Дилън искрено вярва, че са й причинили всичко това, убедена е. Но направеното в действителност е много по-леко и изтънчено. Поработили са съвсем внимателно върху нейните подсъзнателни стремежи, които тя не би искала да си признае. По-късно сама е довършила започнатото от тях, за да убеди и вас, и себе си, че подобни желания всъщност са й натрапени. Жанг, повярвайте ми — ако наистина можехме да променяме неузнаваемо хората за една нощ, синдикатите щяха да ни видят сметката.

— Значи няма никакво внушение да се подчинява безпрекословно на моите заповеди? И никаква принуда да не доближава катерите?

— Да, категорично заявявам, че няма! Подчинението се дължи отчасти на възпитанието й, отчасти — на вътрешните й потребности, а отчасти — и на действителната й пълна финансова зависимост от вас. Тази принуда идва единствено от собственото й подсъзнание, но от това не става по-малко реална. И нищо не й пречи да доближи катерите, ако пренебрегнем за миг законите, отнасящи се до майчинството, но така поне жена ви не осъзнава факта, че вече не иска да ги вижда. Разбирате ли, всичко нежелано за нея тя приписва на друг виновник — психоманипулаторите. Само по този начин е в състояние да се примири със себе си. Такава трябва да я приемете и вие.

Вече се бях понадигнал от стола си, но изведнъж се отпуснах отново.

— Значи твърдите, че живее в напълно измислен свят. И го е създала сама?

— Донякъде — кимна Думония. — Впрочем можем да направим поредица от сеанси, които ще й позволят да приеме истината, но ще бъде необходимо немалко време. С ваша помощ тя ще е способна отново да живее в съгласие със себе си като пълноценна личност. Въпреки това повече ще прилича на сегашната Дилън, а не на онази, която сте познавал. Ясно ли ви е?

Едва успях да тръсна глава, толкова зашеметен бях.

— Съгласен съм. Ще проведем сеансите. Но… как да кажа? Направо ме смаяхте. Тогава какви заповеди всъщност са вложили в психиката й?

— Забраната да отнема човешки живот си е съвсем истинска и е стандартна при такива присъди. Пази и нея и вас. Също тъй вече не може да напусне майчинството по собствено желание. Това по-скоро е застраховка срещу случайности, защото след закрепостяването й в едно тяло от съдиите размяната е трудно осъществима. Останалото, както вече ви обясних, е незначително. Променили са малко хормоналното й равновесие, защото то зависи от мозъка. Засилили са естествените й склонности, така да се каже, каквито са те в това тяло. Има един приятен допълнителен резултат — чувствата й към вас също са станали по-силни. Дяволска хитрост, която на свой ред подхранва психозите й и им придава силата на постхипнотични внушения.

— Слушам ви и си мисля, че може би е по-добре да не я изтръгваме от този сън наяве — отбелязах неуверено. — Нали според вас и сега е щастлива?

— Не е. Няма да е щастлива нито миг, докато не осъзнае, че точно това иска и се убеди в готовността ви да я приемете такава, каквато е. Не направим ли нещо, особено за втория й страх, накрая току-виж ролята й на робот се превърнала в постоянна. Държавата ще остане доволна, но не Дилън, нито пък вие.

— Добре, убедихте ме. А какво ще кажете за истинската цел на посещението ми при вас?

— Санда Тайн… Интересен случай — и доста различен. Тя е от жените, поначало неподходящи за майчинство, обаче нито й стига интелект, нито въображение да предприеме нещо в света извън домовете, колкото и да си мечтае за това. Харесват й рисковете и приключенията, точно както е при децата — просто не разбира опасността за самата нея или за околните. Със Санда също са свършили добра работа. Отново са използвали естествените особености на психиката й, само че сега по-скоро са ги замразили. Едва ли ще ми повярвате, но момичето има доста по-сериозни проблеми от тези на Дилън.

— Какво?!

— Тя изобщо не изпитва угризения на съвестта за случилото се. Поне не е докрай искрена. Дори е малко разочарована, че все още не е заела мястото на съперницата си във вашия живот, но не се е отказала от надеждите си. Това е пределът на стремежите и мечтите й. Вероятно вече разбирате защо толкова рядко се отбива при вас двамата напоследък.

— Ревност?

— Не, по-скоро завист. Целият й живот се състои само от завист. За нея винаги е по-хубаво онова, което тя няма. И телесно, и умствено е живяла двадесет години, но е останала на емоционалното равнище на осемгодишно дете. Психотехниците само са потиснали още повече и без това крехките й амбиции и доста са орязали крилцата на нейното въображение. Дори са засилили завистта, заедно с пълна забрана да предприема каквото и да било в тази посока. Както са я нагласили, тя с удоволствие ще боядисва доковете и ще събира боклука, защото е сигурна, че някой ден принцът — тоест вие — ще дойде при нея.

— Ами забраната да вреди на себе си или други хора? Нали казахте, че е стандартна?

— Така е. Спомнете си, че са имали само няколко часа да поработят с момичето, но са свършили немалко. Санда с нищо няма да навреди на Дилън, защото ще отблъсне вас и вярва, че някой ден ще зарежете другата жена и ще разберете грешката си. На вас също няма да стори лошо, защото е способна да търпи безкрайно, стига да сте наблизо. А увереността, че накрая тя ще спечели, не й позволява да посегне и на себе си. Дори не е била необходима подобна забрана… Всъщност виждам само един начин да навреди някому, при всеки друг случай сте в пълна безопасност.

— Какво може да я накара?

— Ако вие го поискате от нея. Готова е на всичко, за да ви убеди колко се заблуждавате.

Ухилих се и малко си отдъхнах.

— Разбира се, няма да поискам подобно нещо от нея.

— Разбира се — промърмори и Думония.

Торпедата бяха препратени в „Емясейл“, където си им беше мястото, моите устройства също бяха готови. Вече не се съмнявах в пълната преданост на Санда. Един ден двамата с нея отидохме до „Емясейл“ и огледахме мястото. Много приличаше на нашето пристанище. Нямаше как да е иначе — бе построено от същата корпорация, по същото време и със същата цел.

Естествено навсякъде, както и очаквах, се размотаваха пазачи. Имаше и всевъзможни електронни аларми, най-вече около складовете.

Като повечето родени на Цербер кореняци, Санда плуваше добре. Щом животът ти ще мине по гигантски дървета, а наоколо има само безкраен океан, ясно е на какво ще те научат най-напред.

Използвахме прости екипи за подводна работа и обикновени шнорхели. Не исках да се издадем, ако някъде имаше поставени звукови устройства, способни да засекат шум от акваланг. За всеки случай се топнахме във водата на цели двеста метра от катерите и преплувахме до тях, без да се подадем нито веднъж. Покрай стените на пристаните забелязахме малки сензори, но нищо не ни пречеше да се наместим под самите катери, а доброто осветление наоколо само ни улесняваше.

Пък и защо ли му трябваше на Лару да подозира саботаж? Кой и какво би спечелил? Предполагаше се, че при такава система за сигурност вредителите ще бъдат тутакси разкрити. Но дори да успееха, просто щяха да позабавят осъществяването на проекта. Местният Владетел веднага би си набавил катери, от други фирми. В целия замисъл имаше само един незаменим елемент — органичните роботи, но тях ги стоварваха на площадката за кацане, намираща се на самия остров. Охраната очакваше злосторниците да се интересуват повече от складовете — затова ги пазеха толкова внимателно. Защо да пипат катерите? Нали бяха лесно заменими и врагът не би спечелил нищо.

Каква грешка…

Вечерта на следващия ден двамата със Санда се върнахме. Този път носехме и торбата с хитрини. Безпрепятствено и безшумно прикрепихме устройствата не само по бронираните кораби, но и по най-големите траулери.

Толкова лесно се справихме, че момичето дори изглеждаше малко разочаровано. Беше изтощително преживяване, но без никакъв гъдел за нервите. Все едно пишеш дълго писмо.

Задействах устройствата си в различни моменти и на различни места, при това от нашите катери, когато доближавахме на достатъчно разстояние, вършейки всекидневната си работа. Разбира се, никой от моите хора не знаеше какво става. Аз пък не можех да контролирам кога дефектните торпеда ще бъдат заредени в катерите на „Емясейл“. Оставаше ми единствено да създавам постоянни тежки проблеми с борките за моряците, снабдяващи Лару, за да харчат по-бързо боеприпасите. Занимавах се с обичайните си дела и чаках. Предполагах, че дори няма да науча ужасните случки, които щях да причиня. И се надявах главоболията на хората от „Емясейл“ да подпомогнат плановете ми. Така беше най-лесно, макар и не особено сигурно.

Разбира се, най-добрият начин да постигнеш желаното е да създадеш положение, когато врагът те кани доброволно, дори ти заповядва да направиш точно каквото ти се иска. В това беше смисълът на заниманията ми напоследък. Успеех ли, решавах проблема как да проникна в крепостта на Лару. Не е ли чудесно собственикът на непристъпната твърдина сам да те покани да влезеш в нея?