Цербер: Вълк в кошарата

Седемнадесета глава Един хитър психиатър и едно предложение

— Още не мога да повярвам, че пробута този номер — каза ми Дилън в аеротаксито, с което пътувахме към доктор Думония. — За Бога, Куин! За една година се приспособи тук, натопи голям началник, стана президент на фирма, промъкна се в най-секретния проект на планетата, а сега дори успя да уредиш отмяната на присъда, издадена преди броени месеци!

Кимах и се усмихвах, но не можех да прогоня от мислите си сянката — всичко се задвижи и ми оставаше само да стискам палци.

— Не сме се измъкнали невредими. Най-трудното предстои, а от онзи тип наистина ми настръхва косата. Щом го погледнах в очите и изпитах искрена уплаха. Това беше самата опасност! Четиримата владетели несъмнено са най-добрите сред своята порода, те са плод на странна еволюция. А превръщането на Диаманта в затвор е било особено тъпашко изпълнение в историята на Конфедерацията. Вече ми е ясно защо. Събрали са на едно място най-неудържимите, най-развихрените криминални психопати. Оцелелият в подобен зверилник няма как да не е истинско съвършенство — гениален, безнравствен, безмилостен… Лару намери начин да ме притисне в ъгъла и според мен знае или поне подозира какво съм намислил.

— Но нали се измъкна от клопките му — настоя Дилън. Той се е съгласил с предложението ти. Щом е толкова проницателен, защо ще ти играе по свирката?

— Май се досещам за причината. Помисли в какво положение е попаднал. Най-сериозната му слабост е страхът, че всеки миг неговата огромна и непрекъснато нарастваща власт може да бъде заличена. След смъртта на колегата му от Лилит този страх се е изродил в истинска мания. Приятелчето е събрало най-добрите умове на Цербер, за да го избавят завинаги от заплахата. Там е дори Мертън, а тя може би е сред най-талантливите в цялата галактика. И нищо не постигат! Лару има болезнена нужда от проекта „Феникс“. Затова, дори да предполага намерението ми да го изпързалям накрая, е готов да ми даде известна свобода на действие. Няма избор. Ще иска от Мертън и останалите да душат за мръсни трикове с надеждата, че все пак ще му помогна да се отърве от най-жестокия си проблем. Не си представям по-върховно противоборство. Залага всичко на увереността, че ще ме надхитри, преди аз да го проваля.

— Значи си сигурен, че очаква номера от тебе?

— Познава хората като мен. Боген ми спомена веднъж, че добрият професионалист разчита на интуицията си, за да предвиди действията на друг добър професионалист. Също както инстинктите са ти помагали да оцелееш срещу борките. Лару знае какво да очаква от мен. Дам ли му онова, от което се нуждае, мога само да му навредя, ако ме остави да се навъртам наоколо. И на двамата това ни е известно. Той се осланя на прозорливостта си, за да разгадае шашмите ми навреме. Затова засега приема моите условия. Нищо няма значение, стига да му посоча мечтания изход.

Дилън се взря напрегнато в мен.

— А ще можеш ли?

Вдигнах рамене.

— Нямам представа. Зависи от Ота, от моя двойник, от Крега и шефовете над него. Какво друго да правя, освен да се надявам, че ще намерят решението?

Тя поклати глава и не каза нищо повече. Скоро бяхме в приемната на Думония и веднага влязохме при него. Лару не си беше губил времето, защото сигурно на всеки ъгъл му се привиждаха убийци. Кой знае дали пък не беше прав.

Докторът ми се стори доста впечатлен. Когато отведоха Дилън при тринадесетте съдии, свикани спешно само заради нея по заповед на диктатора, ние с Думония се отдадохме на лековат разговор. Психиатърът ми беше симпатичен, макар изобщо да му нямах доверие.

— Значи решихте да провалите прикритието си — отбеляза той нехайно.

— Че защо не? И без това не можех да разчитам на него. Честно казано, щом вие знаехте кой съм, все щеше да се разчуе по някое време.

Събеседникът ми сякаш потрепна.

— Толкова лоша слава ли ми се носи?

— Може да сте този, за когото се представяте. Или пък да сте самият Уогънт Лару… Кой би познал на тази планета?

Заяждането ми изглежда го развесели.

— Ето го и най-глобалния проблем на Цербер. Неизбежната параноя. Страхът, че не знаеш кой е пред тебе. Така хората винаги внимават да не прекалят. Благодарение на Конфедерацията сред жителите ни има отвратителни създания, но именно местните особености направиха нашето общество кротко и донякъде защитено от престъпност. Тук присъдата, закрепостяваща те в едно тяло, да не говорим пък за смъртта, всяват ужас у всекиго. Понякога подозирам, че именно това е причината Цербер толкова да ми харесва. Помислете само какви възможности предлага той на човек с моята професия!

Бях помислил. Бях помислил грижливо за самия Сварк Думония, преди да го избера. Той съчетаваше у себе си едно привидно неразрешимо противоречие — аморален циник с престъпни наклонности, който в същото време искрено се старае да помага на своите пациенти.

— Хрумването, че може да съм Лару, е чудесен пример продължи докторът. — Тук е царството на манията за преследване. Но аз не съм Лару. И не бих могъл да заема мястото му, просто защото мразя властта. Ненавиждам всякакви институции — Конфедерацията, правителството на Цербер, дори местното медицинско дружество. Напомнят ми за мравуняци. Предназначението им е да задушат свободния дух на индивида и в тази насока те чудесно си вършат работата. Религиите май са още по-лоши. Догми. Вярвай в това, не върши онова. Прахосвай си времето за глупави ритуали, вместо да направиш нещо смислено. Знаете ли, че само в Медлъм имаме сто и седемдесет различни изповедания? От католици и ортодоксални юдаисти — помислете какви главоболия им създава смяната на пола, обрязването и други подобни идиотщини! — до местни смахнати култове, според които боговете спят в сърцето на Цербер и някой ден ще се пробудят, за да ни отнесат в рая.

— Значи сте анархист…

— Може и така да се каже. Подобие на анархист, но от заможното съсловие, с вкус към удобствата. Нося шити по поръчка костюми и имам частна вила в прекрасен курорт, където да отлетя с личната си аерокола, щом почувствам нужда от отдих. Ето грешката на много от старите философи! Анархизмът е неподходящ за масите. По дяволите, та повечето хора копнеят да бъдат ръководени, иначе не биха понасяли и създавали сами все нови и нови бюрократични структури, които да ги поучават дори как да мислят. Анархизмът е философия на индивидуалисти. Всеки избира своя собствен компромис, стига дотам, докъдето пожелае, без да се притеснява за цялата общност. Единственото, което може да се направи за масите, е от време на време да ги пораздрусаш, да ги сриташ изотзад с някоя революцийка. Не че има трайна полза. Възникват нови догми и нова бюрокрация. Но сътресенията са си здравословни. Когато Конфедерацията се е вкаменила така, че нямало как да избухне дори най-дребен бунт, започнала да загнива.

Вече надушвах накъде води този разговор.

— Значи аз съм нещо като местен революционер, тъй ли?

— По-вероятно е да ви откъснат главата, но току-виж все пак успеете да ги сритате. Е, дори и да успеете, след време ще се превърнете в същото, срещу което сте се борил. Тогава пък ще се появи нов хитрец и ще постъпи с вас както заслужавате… Така се поддържа жизнеността.

Не бях готов да се съглася веднага с всичко казано от него. Възразих, че въобще не се виждам като нов Лару.

— Точно такъв сте — натърти Думония. — Сам признахте, че сте изпитал истински страх, когато сте застанал лице в лице с него. Знаете ли защо? Дълбоко в душата си сте прозрял, че виждате себе си. Гледал сте в очите на човек, мислещ досущ като вас.

— Аз не обожествявам властта.

— Защото никога не сте имал достъп до такова равнище. Едва ли сте способен да си представите в какво ще ви превърне. А дори и сега властта ви харесва. Всеки път, когато сте побеждавал противник или цяла система, вие сте утвърждавал своето превъзходство.

— Сериозно се надявам да грешите. Но ето какво предлагам… Ако се сбъдне невероятното и стана Владетел на Цербер, пак ще идвам често при вас за прословутия здравословен ритник по задника. Бива ли?

Докторът дори не се усмихна.

— Няма да идвате. Нито ще ви допадне онова, което ще ви казвам, нито ще искате да ми повярвате. Накрая ще ви омръзне. Знам. Забравих да спомена, че преди двайсетина години имах почти същия разговор с Уогънт Лару.

— Нима?!

— Виждал съм ги да се въздигат и сгромолясват. Помогнах му да се изкачи до върха, ще се опитам да помогна и на вас, но това нищо няма да промени.

— Докторе, как така сте още жив?

— Нека си запазя малката тайна — ухили ми се Думония. — Само не забравяйте, че всеки от властниците тук по едно или друго време е бил мой пациент.

— Сега и аз съм ви пациент — промърморих под носа си.

В този миг осъзнавах, че седя в кабинета на най-лукавия и навярно най-изобретателен човек на Цербер. Странно, но засега нямах основания да се пазя от него. Думония сигурно би станал Владетел, ако го пожелае, но явно се гнусеше от властта.

— Нека се позанимаваме с по-неотложното — предложих доста смутен. — Преди споменахте, че ако Дилън се отърве от присъдата си, може да бъде излекувана напълно. Какво всъщност трябва да направим?

Той веднага започна да се държи като лекар.

— Да ви призная, най-лесното е просто да спрем където сме. И най-безопасно. Тя вече е много по-добре. Съзнава собствените си потребности, живее в съгласие със самата себе си. Личността й е почти възстановена, самочувствието също. Остава една-единствена пречка — бои се да не ви загуби. Не сега, а след време. И не защото е много вероятно да ви убият. Мисля, че с това се е примирила. Пет години е виждала как загиват нейни приятели и колеги. За нея е страшно да загуби сърцето ви, образно казано. Всъщност има само един начин да й покажем, че се плаши от призраци, но е твърде рисковано и за двама ви.

— Вече заложих всичко. Защо да се спирам пред още един риск?

Думония се облегна на стола си и помисли.

— Добре. Чувал сте за местната разновидност на шизофренията, нали? Между другото, явлението е наречено неправилно, защото не само няма нищо общо с тази болест, но дори симптомите са съвсем различни.

— Не съм сигурен, че знам нещо.

— В редки случаи се появяват отклонения при размяната на телата. Възможни са две твърде странни състояния. Ако контролираме прехвърлянето на съзнанията и го прекъснем в точно определен момент, данните ще присъстват еднакво и в двата мозъка, тъй да се каже. Знаете, че в човешката глава има предостатъчно място… След период на остра криза се стига или до сливането на двете личности в съвсем нова, или тялото се управлява поред от двете съзнания. Времето, психическото и физическото състояние имат много голямо значение в конкретния случай, така че резултатът никога не е сигурен предварително.

— Май казаха нещо подобно веднага след пристигането ни…

— Вярно е, че това се прави рядко, но можем да предизвикваме отклоненията и в лабораторни условия. Проблемът е във физиологическите разлики между хората, а процесът трябва да бъде прекъснат в точно избрания етап, който е прекалено кратък. Трудно се налучква. Грешки обаче са недопустими. При пълно равенство между съзнанията успяваме понякога да предизвикаме сливането им, но още сме далеч от желаната точност. А резултатите за съжаление са необратими.

— Това какво общо има с Дилън?

— Ами щом телепатията не е усвоена в достатъчно достъпна форма, единственият друг начин да внушим пълна сигурност е този процес. Ще го контролираме и ще го спрем миг преди пълното уеднаквяване в двата мозъка. Така в психиката на всеки ще бъде наложен силен отпечатък от тази на другия. Все едно да можете да разгадавате най-съкровените си тайни и желания. Всъщност край на тайните! Спрем ли навреме, второто съзнание ще избледнее след няколко седмици, но и двамата ще познавате изцяло партньора си. Дилън вече няма да се съмнява във вас, ако, разбира се, не таите дълбоко в себе си нещо, което би подхранило страховете й.

Не се сдържах да не подсвирна.

— Тежко бреме… Та дори аз самият не се познавам достатъчно, за да съм сигурен точно какво искам или чувствам!

— Значи разбирате колко е рисковано. Вече подчертах, че навременното прекъсване на процеса е въпрос на секунди, а индивидуалните фактори не се поддават на точни изчисления. Твърде вероятно е да се стигне или до сливане, или до две съзнания в едно тяло.

— Ясно. Какъв е шансът нещо да се обърка?

— Горе-долу едно към едно.

Въздъхнах.

— Макар да не ми се вярва, че и аз, и Дилън ще поискаме това, колко време ви е необходимо, за да се подготвите?

— Поне денонощие. Предпочитам обаче да са няколко седмици, защото иначе ще се наложи да отменя часовете на доста пациенти, макар начинанието да си струва! Много отдавна не съм правил подобно нещо.

— А през тези двайсет-трийсет години на Цербер колко пъти изобщо ви се е случвало?

Той пресметна наум.

— Май са само четири.

— И в колко от тях се справихте успешно?

— Е, в тези случаи успехът е нещо относително. Два пъти предизвиках желания резултат, в другите два настъпиха необратимите състояния, за които споменах. От двата успешни случая при едната двойка се получи най-силната човешка близост, на която съм бил свидетел. Тези хора живееха едва ли не в постоянно блаженство.

— А другата двойка?

— Намразиха се и в червата. Грешката отчасти беше моя. Не порових достатъчно дълбоко в главите им.

— Ще си помислим — обещах му. — Твърде сериозно решение е. Пък и точно сега имам нужда от много ясен ум.

— Разбирам — кимна Думония. — Нека спомена още нещо, което може и да ви помогне при вземането на решение. Устройствата за мозъчно сканиране търсят предварително заложена в компютърната памет схема, но се допускат известни различия, ако личността е в ново тяло. Достатъчно е да съществува подобие — като при частичните пръстови отпечатъци например. След което и да е от изкуствено предизвиканите състояния, поне в първите няколко дни, сканирането ще отчита присъствието и на двете психики. От години се забавлявам с тази идея, но никога не съм имал шанса да я приложа. Може би ще ви бъде от полза…

Зяпнах го, после се разсмях неудържимо.

— Прекрасна възможност за стар анархист!

— Всичко отново е толкова кристално ярко — каза ми Дилън, когато аероколата ни отнасяше обратно. — Не съм разбирала досега какво огромно значение има, че виждам и чувам микробите на Уордън в хората и предметите. Чак когато ме лишиха от този контакт, за пръв път в живота ми ми се стори, че съм ослепяла. И изведнъж пак прогледнах!…

Напълно й вярвах. Самият аз през цялото време съзнавах присъствието на дребосъците, но постепенно те се превърнаха във фон, на който не обръщах внимание и дори не се сещах, че го възприемам. Май Дилън говореше точно за това. Никой не се вслушва в постоянния шум на морето, но ако той внезапно престане, шокът ще е доста силен.

— Вече трябва да внимаваш — усмихна ми се тя. — Някоя сутрин ще се събудиш като член на майчинския синдикат.

Аз също се ухилих и я целунах.

— Не се тревожа. Винаги мога да си върна тялото, ако имам нужда от него.

Приказвахме си за какво ли не. Стигнахме и до опасните идеи на Думония.

— Мислиш да се престрашиш? — ахна жена ми. — Заради мен?

— Ако ти го искаш и имаш нужда от това — да! — уверих я. — Стига да оцелеем през следващите няколко дни.

Тя ме прегърна.

— Значи не е нужно. Предостатъчно ми е да знам, че си бил готов да го направиш. Пак сме партньори.

— Аз те обичам — възразих кротко и я притиснах към себе си.

Нито магазинчето, нито самият Ота се бяха променили. Той изглеждаше изненадан и доволен, че ме вижда отново, макар да не се зарадва толкова на Дилън.

— Куин! Колко ми е приятно, че дойде! Вече се притеснявах да не си умрял.

— Обзалагам се, че ти е било много мъчно — отвърнах неприветливо и кимнах към спътницата си. — Съпругата ми Дилън Кол.

— Брей, проклет да съм! Като си помисля само, че се запознахте тук!

— Била е друга в същото тяло — подсмихна се жена ми.

Новината като че го обърка и аз сметнах това за добър признак. Значи нямаше представа какво съм предавал, иначе щеше да знае за Дилън, Санда и всичко останало. Не е подслушвал… или просто не е имал възможност да го направи.

— Е, с какво мога да ви бъда полезен в този прекрасен ден? — попита Ота вежливо, а аз ясно виждах каква мисъл терзае ума му — да ни раздели по някакъв начин, за да ме накара да докладвам.

— Я да сложим край на представлението — предложих с малко по-остър тон. — Знам за предавателя. И вече ми е ясно, че получаваш контрабандната електроника в отплата за услугите си към Конфедерацията. Манипулираш хора.

Той се изкикоти нервно.

— Куин, ти си се побъркал!

— Не, говоря истината. Известно е не само на мен, но и на теб, че дори и на Дилън. Ота, искам да те предупредя. Работата стана дебела и от нея вече не зависят дребните ти хитрини. Трябва да се свържа по предавателя. Веднага, съзнателно, без да забравям нищо. Разбра ли?

— Изобщо не проумявам какви ми ги дрънкаш!

— Стига игрички! — отсякох. — Ако ще се инатиш, мога да измисля и друго. Но ти обещавам, че бързичко ще те засилят към Момрат. Вече съм приближен на Уогънт Лару. Думичка да кажа за контрабандата и знаеш какво ще ти се случи.

Той преглътна на сухо.

— Не би направил това…

— Защо пък не? Хайде, без повече преструвки! С теб се сприятелихме, защото само така можеше да си получаваш доставките. Ти ме използваше, сега пък аз ще те използвам… или ще те размажа. Какво избираш?

Дебелакът поклати глава и въздъхна.

— Куин, не съм искал да ти навредя. Повярвай ми! Винаги си ми бил симпатичен. Но в бизнеса е така.

— Добре, Ота, трябва ми предавателят. И по-бързо. Обещавам ти, че ако не се опиташ да ме измамиш, никой няма да научи за продажбите под тезгяха. Но нямаме време за пререкания. Следят ни, ето защо ние с Дилън се преструваме, че днес просто сме тръгнали да харчим пари по магазините. Забавим ли се обаче при тебе, ще ни заподозрат.

Той се озърташе трескаво и накрая реши.

— Да влезем отзад.

Последвахме го. Помещението, побрало и склад, и работилница, тънеше в обичайния си хаос, от който шишкото изрови някакъв шлем и го включи в устройство, замаскирано като контролен монитор.

— Хм, прилича малко на големите мозъчни скенери — отбеляза Дилън.

— И вероятно действа по подобен начин — кимнах аз. — Ота, как работи… без обаче да ми казваш вълшебните думички!

Продавачът сви рамене.

— Де да знам. Излъчва се през същата антена на покрива, която използвам и за нормалните разговори. Мисля, че е кодирано и го приемат другаде на Цербер, оттам го препредават към спътник, а после… въобще не ми е ясно. От мен се искаше да те заприказвам, когато дойдеш в магазина и да ти кажа… едно определено изречение. После двамата с тебе влизаме отзад, слагаш си шлема, изпадаш в транс за две-три минути. Връщаме се, подхвърлям някоя невинна глупост и разговорът продължава оттам, докъдето сме стигнали.

— Добре. Сега излез. Ако имам нужда от теб, ще те повикам. Дилън ще ме пази.

— Нямам нищо против — съгласи се той неспокойно и се махна.

Огледах шлема.

— Опростена версия на психосондите, каквито използва Сигурността на Конфедерацията в клиниката си — обясних й. — Наистина е подобна на мозъчния скенер, само че предава информация.

— Досега не съм си представяла, че това е възможно — призна тя. — Нали никой друг, освен самия теб, не може да получи информацията?

— Правилно си разбрала. Не се стряскай, когато изпадна в транс. А щом свърша, ще видим какво ще правим.

— Куин, би ли ми казал кой все пак ще получи тези данни?

Въздъхнах.

— Вероятно първо ще минат през компютър. От квазиорганичните. После ще ги получи другото ми „аз“.

Ето докъде сме стигнали. Надявам се, че ще направиш оценка на информацията и ще я предадеш на наблюдателя каквато е, без да чакаш окончателния доклад. Ще се свържа отново, стига да мога.

Кратка пауза, сякаш шумът по линията прекъсва за миг. Изведнъж се чува глас… не, само впечатление за глас в съзнанието ми.

„Ще му съобщя, че трябва веднага да се запознае с предадените от теб данни — казва компютърът. — После той ще реши какво е необходимо да предприеме.“

„Това ми стига. Колко дълго ще трябва да чакам?“

„Не мога дори да предположа. Той се разстрои много от случилото се на Лилит и отказва да продължи веднага с твоята информация. Вероятно ще протака поне един ден.“

„Но аз как да поддържам връзка с вас? Не бива да привличам излишно вниманието към това място.“

„Ние ще намерим начин. Не се тревожи.“

Лесно ти е да го кажеш. Ти си само една машина и не твоят врат е с надяната примка в момента!

КРАЙ НА ИЗЛЪЧВАНЕТО. ОЧАКВАМ ЗАПОВЕДИ.

Наблюдателят свали шлема от главата си и се отпусна на креслото. Не само изглеждаше, но и наистина се чувстваше изтощен. Няколко минути погледът му сякаш се рееше в празното пространство. Явно все още не успяваше да се овладее.

— И този доклад ти повлия зле — отбеляза компютърът.

Наблюдателят махна с ръка.

— Аз ли съм там долу? Наистина ли съм такъв? Затънал в тази романтична връзка, обзет от налудничави амбиции?

— Ти си. Проверката на основните характеристики на психиката го потвърждава.

Мъжът се усмихна мрачно.

— Аха, пак прословутите количествени анализи… Да сведем нещата до спретнати цифрички и символчета. Сигурно е много приятно да си компютър и да не ти пука, че всичко, което някога си мислил, в което си вярвал за себе си и за своето общество, бавно-бавно се разпада на парчета!

— И двамата сме резултат от програмиране — напомни компютърът. — Нито повече, нито по-малко.

— Програмиране! Ох, има ли смисъл да споря с тебе? Никога няма да ме разбереш. Чудя се дали изобщо някой може. Аз съм първият човек, подложен на подобно изтезание… и не го пожелавам никому.

— Въпреки всичко трябва да признаеш, че научихме много. Дори агентът ни на Цербер да бъде ликвидиран в този момент, напреднахме значително в решението на проблема. Знаем как програмират роботите. Знаем, че контактите между пришълците и хората от Диаманта се осъществяват някъде по спътниците на Момрат. Дори вече сме в състояние да нанесем удар по местата, където подготвят органичните компютри.

— Няма да предложа унищожението на Цербер! — избухна наблюдателят. — Поне не сега.

— Не смяташ ли, че е достатъчно да се справим с орбиталната станция и острова на Лару, за да затрудним действията им дори повече, отколкото с премахването на всичките Владетели?

— Е, може би си прав. Но ако предам информацията, големите шефове неизбежно ще препоръчат цялата планета да бъде разпиляна на атоми. Лару също предполага, че биха предизвикали открито стълкновение, за да се отърват от заплахата проникването на роботите да продължи. Без Цербер става невъзможно влагането на човешки съзнания в тези чудовища.

— Тогава защо се колебаеш? Доскоро не би допуснал и следа от съмнение в необходимостта от драстични мерки.

— Защо ли… — Мъжът пак се свлече в креслото. — Ами да, какво ме засяга? — попита сам себе си на глас.

Но за да си отговори, вече не му стигаха обучението и опитът. Трудностите не се спотайваха в интелекта му. Просто бе открил, че в него самия има и друга страна. И се бе сблъскал с нея не веднъж, а два пъти! Едва успя да си внуши, че на Лилит е било просто неизбежно да стане така. Свикнал беше да действа в технологично общество, а двойникът му попадна в първобитен свят, където по принуда се промени и приспособи. Но на Цербер? Вече нямаше с какво да се оправдава. И още нещо… дали само двойниците му се променяха?

Сега обаче трябваше да направи избор и вече знаеше какъв ще бъде той. В този момент се намеси компютърът.

— Ако това ще облекчи решението ти, мога да те запозная с моята собствена преценка, че унищожението на Цербер само ще забави и затрудни подготовката и изпращането на органични роботи, но няма да прекрати напълно операцията. Докато пришълците разполагат с микроби на Уордън от съществуващата на Цербер разновидност, те са в състояние да продължат да действат където и да било в Диаманта. Вече научихме, че има сериозни основания да предполагаме подобно разпръскване. Пък и моментът още не е подходящ за предизвикване на военен сблъсък. Не разполагаме с достатъчно данни, които да убедят съвета, че се налага пълно прочистване на този сектор. Най-много да принудим нашествениците да се изтеглят от Диаманта, но така само ще загубим всякакъв контакт с врага…

Наблюдателят внимателно обмисли доводите.

— Добре. Ето какво ще направим. Предай предложението от Цербер в централата на Сигурността. Ще чакаме техните препоръки.

— Изпълнявам нареждането.