Цербер: Вълк в кошарата

Осма глава Изпълнението на плана

Не само хапнах добре, но и прекарах вечерта в компанията на две прекрасни жени. Бях се срещал с тях от време на време. Не приличаха особено нито на Дилън, нито на тялото, което Санда използваше в момента. Това нямаше значение. Ако някой толкова искаше да ме провери, щеше да пусне записите за петък вечерта и да установи, че съм развел свои близки приятелки на обичайната хвалебствена обиколка из завода, после съм излязъл с тях и съм ги почерпил. Избраният за целта ресторант беше доста тъмен и не се отбивах там често, така че при разпит на свидетели щеше да стане ясно само присъствието ми там същата вечер заедно с две хубавици.

Никак не ми беше лесно да поддържам разговора. Знаех какво би трябвало да става в „Тукър“ в момента и какво предстоеше не след дълго. Съзнавах болезнено, че въпреки престорената ми увереност, всичко е адски рисковано и резултатът съвсем не е предварително известен. И уж ангажирал вниманието си само с компанията и гозбите, прехвърлях през ума си стотиците подробности, които можеха да ни провалят, и колкото повече ги предъвквах, толкова по-силно чувствах, че все нещо ще се обърне в наша вреда. И Дилън, и Санда бяха ми повтаряли неуморно, че искам да постигна невъзможното, че целият замисъл е нелеп и прекалено опасен… а пък аз на свой ред ги омайвах, убеждавах и хипнотизирах, за да се справя с тревогите им.

За жалост почти през цялото време дълбоко в себе си подозирах, че те са прави.

Вече нямаше как да спра изпълнението на плана, а и не бих си позволил да прекъсна всичко по средата.

Крега ме нарече „най-способния“. Как ли се бях превърнал в това, което съм? Като поемах налудничави рискове, вършех невъзможното и… всеки път ми се разминаваше безнаказано?

Имаше обаче една подробност, която не си позволявах да забравя — все някой ден късметът щеше да ми изневери. Дали пък не точно тази вечер?

Онова, което двете жени трябваше да свършат, буквално висеше на косъм.

Едната от седящите до мен приятелки рече нещо и ме изтръгна от унеса.

— Моля? Извинявай, малко съм уморен.

— Горкичкият! Просто споменах, че Мурал от счетоводството се е записала в един от онези клубове за смяна на телата. Не че има нещо лошо — двете с Джора често се разменяме, защото чудесно се допълваме, но не знам дали би ми се искало да съм някоя друга всеки ден и решението да не зависи много-много от мен. Чудя се какво ли кара хората да постъпват така?

— Мисля, че е от досада — предположих аз — или пък от перверзни желания. Чувал съм, че в някои от онези клубове редовно си спретват оргии.

— Хм! Кой би могъл да очаква това от Мурал! Явно е доста сложно да опознаеш човека докрай…

Контрольорите по почистването в охраняваните зони на „Тукър“ регистрираха идването си на работа. Всички мърмореха, прозяваха се, не можейки да прогонят желанието за сън от натежалите си глави, но нито един не бе предпочел да съобщи, че е болен. Да беше средата на седмицата, можеха и така да постъпят, но в петък вечер… Все някак щяха да си отспят през почивните дни от проклетата олелия заради противопожарната система. Пък и рядко се случваше контрольорите наистина да вършат нещо. Стигнеха ли до охраняваните зони със своите роботи, дори инспектор от компанията трудно би си напъхал носа там, за да ги спипа как дремят.

— Като те гледам, напоследък прекаляваш с усърдието — отбеляза едната ми приятелка.

Кимнах.

— Случва се да бъхтим и по две смени наведнъж. Някои от големите шефове издърпа доста хора тъкмо когато ни вдигнаха нормите. Ще се наложи и утре да отида в завода.

— О, миличкият! Явно ще трябва да те заведем по-рано у дома и да те сложим в леглото.

Малко след единадесет контрольорът стигна до банковия сектор. Отдъхна си, защото през последните минути едва си държеше очите отворени. Застана пред вратата, включи скенера, изчака две минути и пъхна картата в процепа. После прибави към нея и друга — специална — взета от сейф на най-долния етаж, иначе вратата нямаше да пропусне почистващите роботи. Щом въведе в машините командите какво да правят (и особено какво да не правят точно в този сектор), той си избра едно голямо кресло, премести го зад близкия пулт, за да не се вижда откъм широкия прозорец на коридора, и се приготви за заслужен отдих.

Санда, предупредена от шума, изчака контрольорът да влезе, после избута друго кресло на колелца по коридора и го остави близо до вратата. Оттук виждаше почти цялото помещение, макар че отпуснатият в сън човек едва се забелязваше. Тя се съсредоточи така, както само хипнотичното й състояние можеше да позволи, и почувства как микробите в нервната й система се насочват навън. Разстоянието до спящия мъж бе поне единадесет метра. Момичето усещаше слабата намеса на мъничките създания в машините и дори в пластостъклото. Това леко я разсейваше, но все пак успя да постигне целта си. За щастие наоколо нямаше психощитове, нито пък други хора на етажа. Връзката с микробите в спящия ставаше все по-силна.

Моето съзнание е твое съзнание, моите ръце са твои, моите крака са твои, моето сърце…

— Ето, вече си у дома. Благодаря ти за чудесната вечер. Само ми е жал, че си толкова уморен, а утре пак ще ходиш на работа. Можехме да направим вечерта съвършена…

Погледнах двете жени, после и часовника си.

— Е, не съм преуморен.

Санда беше в тялото на контрольора. Машините бръмчаха тихичко и изпълняваха зададените команди из банковия сектор. Нищо друго не се чуваше. Тя се озърна към предишното си тяло, леко свлякло се на креслото в коридора. Сега настъпваше най-рискованият момент в цялата операция. Би могла просто да продължи с риск спящият контрольор да я усети, но си каза, че вратата се отваря почти безшумно, затова пъхна картата на роботите и след малко излезе в коридора. С десетина забързани крачки стигна до тялото в креслото, вдигна шишенцето с нураформ от пода и го тикна под носа на служителя, който вдиша веднъж и се отпусна още по-тежко.

Втората карта даваше на машините едноминутна възможност да влязат. Тъй като зоните бяха и без това недостъпни за други, освен за контрольори, никой от експертите по сигурността не смяташе подобен кратък период за опасен.

Санда мигновено остави шишенцето и се втурна обратно към банковия сектор. Седем секунди по-късно вратата се плъзна на мястото си. Жената в чуждото тяло погледна още веднъж часовника на стената, седна пред пулта и започна да изпълнява указанията, които изобщо не разбираше, но бе запомнила безупречно.

Горе, до счетоводството, Дилън цялата се бе наежила от нерви, защото младата служителка в залата не показваше никакво намерение да подремне, а старателно наблюдаваше работата на всички почистващи машини. Минаха пет минути, десет… Най-сетне контрольорката си избра местенце на пода зад пултовете, сви куртката си вместо възглавница и се изпъна по гръб. Не заспа бързо, но след известно време (сторило й се безкрайно дълго) Дилън вече можеше да се настани до прозореца и да започне нелекия процес на прехвърлянето.

Долу Санда свърши каквото й бе внушено само за девет минути и остана много доволна от това. Сега започваше по-трудното — чакането. Потопи се в още по-дълбок транс чрез съчетание от автохипноза и постхипнотични заповеди и започна да следи кога ще отмине действието на нураформа, за да настъпи обикновени дълбок сън у контрольора.

На унесеното дребничко тяло му трябваха тридесет и седем минути, за да се освободи от въздействието на лекарството, тогава тя започна обратното прехвърляне.

Мина почти час, преди Дилън да завърши своето. Щом се озова в охраняваната зона, реши да рискува и да не използва нураформ. Прецени, че контрольорката спи леко и може да се събуди от шума на вратата. Побърза да седне пред пулта и — точно като Санда — да изпълни безупречно внушената й последователност от операции. Свърши всичко за не повече от пет минути, като внесените от нея изменения в данните вече съвпадаха напълно с направеното от Санда.

Провери какво става със собственото й тяло навън и за миг настръхна, когато то се размърда неспокойно. Нищо повече, слава богу. Дилън се просна на пода и остави съзнанието си да се пресегне към другото — оттатък пластостъклото. Тялото, в което се намираше сега, бе толкова преуморено, че се боеше да не заспи неусетно.

Санда се събуди на креслото в коридора. Главата я цепеше, зрението й беше размътено.

Надникна към залата… и се вцепени. Контрольорът се размърда полека и се понадигна с озадачено изражение на лицето. Стана, но изобщо не погледна към нея, а се вторачи в роботите, почистващи отсрещния ъгъл на помещението.

Изръмжа някаква команда и машините послушно се плъзнаха към него. Санда се досети, че шумът от движението им е единственият й шанс, смъкна се от креслото и го избута към края на коридора, плъзгайки се на колене по пода. Отърва се, защото мъжът нищо не подозираше, а и светлините в банковия сектор се отразяваха от дебелото пластостъкло и почти не се виждаше какво става в полутъмния коридор. Само веднъж контрольорът като че ли погледна към нея и тя замръзна, но той просто разтърси глава и се прозя.

Едва когато влезе в заседателната зала и заключи вратата, Санда си позволи въздишка на облекчение и отпусна измъчената си от болка глава върху ръцете. Тъкмо се поздравяваше колко добре направи всичко и се досети, че бе оставила шишенцето с нураформ до вратата на банковия сектор. Разтрепери се толкова силно, че ужасът едва не надделя над внушенията, но я спаси здравият разум — знаеше, че вече нищо не може да промени.

Контрольорът събра машините си, пак се прозя, после с удоволствие се протегна. Смътно се зачуди откъде ли са му щукнали странните видения и усещания, но си ги обясни с преумората. Време беше да изкара машините оттук.

Първата от тях, плъзнала се по коридора, нагълта шишенцето и го понесе нататък заедно с останалия събран боклук.

Цели два часа по-късно Дилън осъществи обратното прехвърляне — безкрайни минути на свръхнапрежение, защото й се струваше, че спящата контрольорка ще се събуди всеки миг или пък самата тя ще се предаде на изтощението. Все пак успя и щом съзнанието на другата жена се върна в съсипаното от недоспиване тяло, то веднага потъна в още по-дълбок сън. Дилън спокойно се скри в кабинета и въздъхна с облекчение.

По онова време още не знаех как се развиват събитията. Най-сетне изпратих с целувки двете си приятелки и се приготвих да чакам, стискайки зъби от нерви. Най-много се боях, че всички тези прехвърляния няма да се осъществят, без някой от контрольорите да се събуди. Иначе изобщо не се съмнявах, че и двете жертви ще си позволят да поспят. Правеха го винаги, а моите фалшиви тревоги за пожари им осигуряваха още по-непреодолима съблазън да си починат, докато машините вършат работата.

Бях изключил от програмата за почистване двете заседателни зали и кабинета на Сугал. В това също никой не би забелязал нищо необичайно, защото помещенията нямаше да се използват до понеделник, а през почивните дни друга смяна щеше да довърши почистването.

Почти не мигнах през останалите часове и още в шест сутринта бях в „Тукър“. Да, необичайно рано, но мнозина се престараваха в този труден за нас период. Или идвахме в зори, или оставахме до късно. Правех ту едното, ту другото, за да не открият нищо подозрително в компютърните дневници.

Щом влязох във все още пустата сграда, препуснах към кабинета си и включих комуникатора. Външните връзки бяха изключени до осем часа, когато главният компютър щеше да пусне дневната програма, но вътрешната мрежа работеше денонощно. Оставих сигналът да прозвучи два пъти в кабинета на Сугал, прекъснах връзката и пак набрах номера.

— Куин? — чу се напрегнатият глас на Дилън и аз си поех дълбоко дъх.

— Че кой друг ще е? Как мина?

— На крачка от провала, копеле проклето! Предпочитам да се гоня с борките.

Ухилих се.

— Но все пак свърши работата, нали?

— Е, да, макар че още не ми се вярва. Санда как е?

— Сега ще й се обадя.

— А кога ще мога да се измъкна от тази гробница? Примирам от глад!

— Знаеш програмата. В седем и половина основните асансьори ще заработят нормално, ти си на началническия етаж. Слез на първия и мини през аварийния изход, за който ти споменах. Там картата няма да ти трябва.

Вярно беше, но все пак устройството щеше да щракне една снимчица на Дилън заедно с датата и часа на напускане на сградата. Това не представляваше проблем. Щом и двете със Санда се махнеха оттук, веднага щях да използвам много полезния код, получен от Сугал, за да изтрия записите.

Насърчих я с още няколко приказки и се обадих по същия начин в заседателната зала. Гласът на Санда беше още по-накъсан от безпокойство.

— Е, как беше?

Тя ми разказа всичко от игла до конец — мъжът се събудил, тя била забравила шишенцето, а после, когато контрольорът извел машините си от етажа, вече го нямало до вратата. Успокоих я, че роботите пътьом изсмукват и коридорите.

Щом се освободи от страха за грешката си, вълнението и просто избухна.

— Беше най-страхотното нещо през целия ми живот! По-хубаво дори от деня, когато родих първото си бебе…

Неволно се разсмях на глас, после напомних и на нея как да излезе в седем и половина. В осем без петнадесет смятах да се погрижа за новия вид на записите в системата за сигурност.

Облегнах се доволен в креслото си. И двете бяха прави — нелепият ни план трябваше непременно да се провали, защото твърде много дреболии изобщо не зависеха от нас. Но успяхме. При това от край до край. А освен всичко останало, Дилън, Санда и аз имахме съвършено алиби.

Бях съчинил всякакви историйки в случай на провал — например как двете случайно останали заключени. Но дори контрольорите и хората от сигурността да им бяха повярвали, пак можехме да загазим. Не се наложи обаче да лъжем изобретателно. Опазихме се чистички и извън всякакво подозрение.

В 7 часа и 45 минути изтрих ненужните записи от дневника на охраната.

Точно в осем шефът на сигурността провери записите от нощта, увери се, че всичко е било спокойно и никой не е влизал или излизал. По това време аз вече бях започнал да работя, макар че смятах да се измета около десет. Бях уморен, дяволите ме взели!

Вярно, че докато обмисляхме плана, той изглеждаше смахнат. Само че беше пригоден точно към присъщите слабости на системата. Всеобщата заблуда, че само обединената воля на местните съдии може да те прехвърли в друго тяло без твое желание, ни позволи да сторим точно това с контрольорите по почистването в опустялата през нощта сграда.

Но ключовият елемент в замисъла ми се опираше на увереността, набита в главата на всеки жител на Цербер, че дори ако ти падне случай да откраднеш пари по електронен път, накрая ще те спипат. Бяха им достатъчни няколко поучителни примера от ранната история на планетата.

Просто прекрасно — самите ние нямахме никакъв очевиден и разумен мотив за стореното, а човекът, върху когото щеше да се стовари всичко, изобщо не би се досетил как сме го изпързаляли.