Беззвездната корона

18.

Райф мразеше лятото, особено в знойния задух на Наковалнята.

Когато първата вечерна камбана отекна над града, той забърза по един сенчест проход, свързващ две улици. Беше увит в леко кално-бежово наметало, което стигаше до глезените му, и носеше сандали, за да не изгори стъпалата си на горещия калдъръм. Вървеше бързо, със спусната ниско над очите качулка, и приличаше на много от дневните работници, които се прибираха прегърбени вкъщи, или на онези от нощната смяна, които навъсено крачеха в другата посока.

Почти никой от тях не вдигаше глава.

Също като него, целият град гледаше да се скрие от Небесния отец. С наближаването на средата на лятото слънцето се намираше близо до най-високата си точка в източното небе. Макар че до този важен момент оставаха още три дни, някои къщи вече бяха накичени с ярки панделки по прозорците или с газени лампи, светещи зад алени и лилави стъкла, които се опитваха да внесат малко веселие в сумрака. Предстоящото празненство — Средлетният цъфтеж — бе опит изкуствено да се разведри най-мрачното време от годината. На Райф това винаги му се бе струвало върха на покорството, като гледаше с каква готовност хората от града приемаха мрачния ред в Наковалнята.

„Какво можеш да направиш?“ се изричаше тук също толкова често като „добро утро“ или „майната ти“. Подобно на бивол, бит толкова често, че се е научил да пренебрегва ударите на тоягата, гражданите на Наковалнята просто бяха свикнали с окаяното си положение. Влачеха съществуванието си от един ден към следващия, докато накрая легнат преждевременно в гроба си в пламтящите пясъци. Беше дребна милост, че малцина от тях преживяваха четирийсетия си рожден ден.

И причината за такава ранна кончина се виждаше ясно при всеки техен дъх.

Райф подръпна ленения шал, покрил устата и носа му — було, което всички граждани носеха, за да филтрира саждите и дима, заплашващи ги с преждевременно почерняване на белия дроб. Смъртоносният покров надвисваше най-тежко лятно време, когато откъм морето почти не полъхваше вятър. И вместо да ги предпазва от слънчевата топлина, черното покривало само я задържаше по-близо до града и го задушаваше.

Райф слушаше ниското бучене, носещо се непрекъснато над целия град — наричаха го Тътена на Наковалнята. Източникът му беше същият като на покривалото от сажди и пепел. Стотици грамадни комини, бълващи огън и дим — като някакви обсадни кули — се издигаха от всички страни. Те бележеха безбройните топилни пещи, рафинерии, ковачници и фабрики за дестилиране на газ в града. Всички мини в цял Гулд’гул пращаха добива си в Наковалнята. Градът бе твърдото желязо, върху което се ковяха суровите руди, камъни и соли, преди да бъдат разпратени из Короната.

Райф стигна до една по-голяма улица и се вля в мрачното движение на тълпата, като избра потока, движещ се нагоре. Тук над пътя бяха окачени ярки празнични гирлянди. По много от тях имаше мънички вдигнати флагчета, символизиращи платната на хилядите кораби, пристигащи и заминаващи от Наковалнята, било по море като тежките рудоносци, било по ефирните ветрове като пълните с газ великани, които превозваха безопасно скъпоценни камъни над гъмжащите от пирати води.

Сякаш призован от тази мисъл, един ветрокораб мина над главата му, плъзгайки се през черния покров. Беше се насочил към доковете на Въздушен пристан, високия хребет, бележещ най-източния край на Наковалнята. Райф се загледа с копнеж в него.

„Ех, да можех…“

Сведе отново глава от висините и заби поглед в улицата. Знаеше, че домовете и работилниците от двете страни са от бял мрамор и с покриви от глинени плочи в сини и тъмночервени разцветки, за да отразяват по-добре блясъка на Небесния отец. Макар че вече не го правеха. Вековете бяха напластили сажди по стените и бяха притъпили всеки блясък до мътна сивота. Само по време на твърде краткото зимно Освежаване, когато ветровете най-после задухваха и отнасяха част от димния облак, някои от жителите се опитваха да изстържат мръсотията. Но това бяха напразни усилия, защото ветровете винаги утихваха и покривалото се връщаше, за да легне отново тежко над града. Макар че при всяко Освежаване повечето хора пееха хвалебствени химни на боговете, Райф не можеше да бъде излъган. За него ветровете не бяха нищо повече от полъха на ковашкия мях, който разчиства дима само за да позволи на огъня да се разгори по-силно.

Криволичеше по улиците, тесните проходи и нагоре по ронещите се стъпала и се изкачваше все по-високо над пристанището. Накрая, тъкмо когато отекна втората вечерна камбана, мина под една островърха арка, образувана от два големи кръстосани чука, и излезе на централния площад на Наковалнята. От двете му страни се издигаха високи сгради. Отляво се намираше Монетният двор на Короната, където монетите на кралството се ковяха и пазеха зад стени от желязо и стомана. Право пред него бе Съдебната палата, център на правосъдието в Наковалнята. От двете страни на входа ѝ висяха знамена, едното с кръстосаните чукове на Гулд’гул, а другото с короната и слънцето на кралство Халенди.

Райф наведе глава още по-ниско, докато завиваше надясно, придържайки се към сновящите тълпи на дневната и нощната смяна, които разменяха местата си. Освен това се прегърби и подви леко колене, за да изглежда по-нисък. Не искаше да стърчи над тантурестите гулд’гулци наоколо с високия си ръст, който се дължеше на смесената му кръв.

Въпреки това можеше да се закълне, че усеща свинските очички на архишериф Лаач да се взират от високия му кабинет към тълпите долу, търсейки един определен крадец.

„Въобразяваш си, Райф. Стига си треперил вече.“

Напомни си, че избягва разкриването вече близо две седмици, след като керванът от мините на Варовиково най-после бе спрял в Наковалнята. По време на хаоса на разтоварването се бе изнизал покрай каруците, като подмина двата гигантски пясъчни рака, които димяха насред бъркотията, заливани с вода, за да се охладят бронираните им черупки. Кочияшът им ги успокояваше допълнително с нежната мелодия на юларната песен; всяка нотка проникваше до възелчето мозък под цялата тази броня и мускули, за да установи контрол.

Това бе жална мелодия, много подходяща за завръщането на Райф в Наковалнята. Даже бе поспрял да послуша, долавяйки самотата в напева на кочияша. За момент тя го бе завладяла, също както двата гигантски рака. Макар че такъв талант бе рядък и добре платен, притежателят му често бе избягван от хората. Докато градовете се разрастваха, поглъщайки нови и нови земи, една такава нежна връзка с природата, с дивите кътчета на света, бе обект на присмех, останка от друга епоха, когато хората са се борили срещу зъбите и ноктите, срещу леда и огъня.

След известно време, под прикритието на парата и песента, Райф се бе измъкнал и бе потънал в димното покривало на Наковалнята. Разбира се, не бе дошъл тук сам. Загадъчната бронзова жена го следваше, лепнала се за него като магнит за желязо.

Тя си оставаше все същата загадка. Нещата не се улесняваха от това, че трябваше да я държи заключена в стаята си в един бардак близо до пристанището, където не задаваха много въпроси и никой не си правеше труда да оглежда хубаво другите. Освен това тя бе станала странно мудна, не проронваше нито дума и почти не помръдваше, а светлината в очите ѝ бе отслабнала до слабо мъждукане. Той подозираше, че това има нещо общо с димния покров над града, който скриваше слънчевата светлина. Доколкото можеше да прецени. Небесният отец я подхранваше по някакъв магически начин и тъй като тук Неговият лик бе почти скрит, тя бе посърнала като клашианска роза зиме.

Състоянието ѝ будеше тревога, но не бе толкова притеснително като опасността да ги заловят отново. Той си бе мислил дали просто да не я изостави. Щеше да му е много по-лесно да избяга от Гулд’гул, без да тегли зад себе си тази бронзова котва. Но не можеше да го направи. Без нейната помощ тогава във Варовиково нямаше да е свободен. Представяше си какво щяха да направят с него, ако го бяха хванали: набитото му на кол тяло пред мината, наръфано от гризачи и накълвано от лешояди.

„Дължа ѝ живота си.“

И все пак това не бе единствената причина. Даже когато бе мудна, той много пъти я улавяше да го зяпа, да го изучава с немигащи очи, сякаш постоянно го преценяваше. Но това не беше студен оглед. В леко смръщеното ѝ чело и извитите надолу устни той долавяше дълбока тъга. Това изражение му бе познато. Когато беше малък, все още чирак в гилдията, попадна на едно кльощаво куче, полупрегазено от каруца с руда. Беше още живо, но на ръба на смъртта. Въпреки всичко той го прибра в стаята си в Дома на гилдията, уви го и му даде мокър парцал, за да утоли мъчителната му жажда. Не знаеше защо го направи и разбира се. Лира, господарката на гилдията, му се скара — настояваше, че с нищо не би могъл да му помогне. Правотата ѝ се доказа ден по-късно. Палето умря в скута му, навряло нос под едната му ръка, но тези кехлибарени очи нито за миг не се бяха откъснали от лицето му, даже докато животът в тях гаснеше. Той знаеше, че неговото изражение тогава не е било много по-различно от това на бронзовата жена сега, докато го гледаше — някаква смес от скръб и тревога, извираща от голяма нежност.

„Така че как бих могъл да я изоставя?“

Понякога даже се чудеше дали тя не излъчва мълчаливо някаква разновидност на юларната песен, с която го омагьосва и привързва към себе си. Или може би той самият представяше нещата в романтична светлина, за да скрие истинската си причина: собствената си алчност. Тази жена несъмнено бе много ценна и вероятно можеше да бъде продадена за теглото си в злато.

В крайна сметка, каквато и да бе причината, той нямаше да я изостави. Ето защо бе прекосил цялата Наковалня, за да стигне до централния площад.

Вдигна забуленото си лице, за да огледа кулите без прозорци вдясно от Съдебната палата. Това бе градският затвор.

Тръгна към стълбите, водещи към сводестия му вход. В момента желязната решетка бе вдигната и по долния ѝ край се редяха остри шипове, като зъбите на някакъв голям звяр. При тази гледка Райф преглътна, изнервен, уплашен да не го глътне пак това чудовище. Преди две години бе гнил близо месец в една гореща килия, докато течеше процесът му, преди накрая да го осъдят и да го пратят в мините на Варовиково.

Въпреки това продължи към стълбите.

„Няма друг начин.“

Докато минаваше зад една почерняла от сажди статуя на окования бог Ирл, свали лекото си наметало и го остави да падне зад него. Продължи и излезе отново пред погледите на хората на площада, наконтен в черни бричове и туника, и късо наметало в тон с тях, на което бяха изобразени кръстосаните златни чукове на Наковалнята. Това бе официалното облекло на затворнически надзирател. Не беше трудно да се сдобие с него. Просто бе последвал един надзирател в един от многото пристанищни бардаци. Изчака мъжът да започне да пъшка в платена страст, промъкна се в стаята и взе каквото му трябваше. Дори отегчената жена, застанала на четири крака с вдигната фуста, не чу тихото му влизане. За щастие през годините във Варовиково уменията му да се движи невидим и нечут не бяха ръждясали.

Оттук нататък обаче щяха да са му нужни повече умения.

Стигна до стълбите и тръгна нагоре към отворения портикул. Накрая свали шала си, защото знаеше, че в затвора лицата не се крият. Скоро след пристигането си в Наковалнята бе боядисал косата си в сламенорусо, а през последните две седмици си бе пуснал къса брада, в момента намазнена и също боядисана.

Въпреки това, докато минаваше под шиповете на решетката, потисна една тръпка, долавяйки иронията в действията си.

„След като избягах от един затвор, сега влизам в друг.“

Застанал пред решетките, Райф се взря в мършавата фигура в килията. Тя изглеждаше сякаш някаква сянка бе придобила форма, скулптура от полиран абанос. Мъжът, който трябва да бе с няколко години по-млад от неговите трийсет, стоеше с гръб към вратата. Беше гол, с изключение на железния нашийник на врата му. Черната му кожа бе нашарена от задника до раменете с белите белези на бичовете. Главата му бе покрита с тъмна четина. Явно не му бяха позволили да я поддържа бръсната тук, както бе типично за Окованите — и мъже, и жени.

Райф се озърна наляво-надясно, за да се увери, че в това затънтено кътче на тъмниците няма други надзиратели.

— Искам да говоря с теб — каза нарочно грубо.

Мъжът въздъхна и се обърна, разкривайки хипнотични виолетови очи — както и една черта, характерна единствено за Окованите. Между краката му имаше само туфа косми и обезобразени останки. Всички мъже от неговия орден биваха скопявани, за да станат евнуси. Жените също биваха осакатявани, така че никога да не раждат деца, никога да не изпитат удоволствието от единението.

— Какво искаш? — попита Окованият. Гласът му бе спокоен и в него нямаше и помен от страх, което не бе изненадващо, като се има предвид през какво бе преминал в живота си. Леката напевност в гласа му разкриваше клашианския му произход.

Райф пристъпи по-близо до решетката.

— Нека започнем с името ти, за да се опознаем по-добре.

— Аз съм Пратик, окован към Релис им Малш.

— Доколкото разбирам, господарят ти също е задържан тук, обвинен в шпионаж за Южен Клаш.

Пратик само го гледаше.

Райф, също като голяма част от жителите на Наковалнята, бе чул за арестуването на много клашиански търговци, доведени тук да бъдат разпитани като шпиони, което вероятно бе вярно за повечето. Освен че бе главен миньорски център, Наковалнята бе дала началото на двайсетина големи алхимични рода, някои датиращи отпреди векове, които се занимаваха с проектиране на тайнствени машини и други механизми. И все пак Южен Клаш далеч изпреварваше жалките усилия на Наковалнята в тази област. Райф знаеше, че има поне толкова, ако не и повече халендийски търговци, които играят едновременно ролята на шпиони, когато пътуват на юг, опитвайки се да откраднат знания от клашианците. Всъщност в Наковалнята бе добре известно, че търговията с тайни е не по-малко важна от доставките на камъни и сол. Пари се търкаляха от север на юг и обратно. От време на време някой бе плясван през ръцете, ако прекали, но в крайна сметка за всички бе изгодно да си затварят очите за такива нелегални занятия.

Досега.

Архишериф Лаач бе събрал клашианските търговци по една проста причина: за да задържи Райф в Наковалнята. Лаач не можеше да рискува да загуби откраднатия от него бронзов трофей, особено след като злобният Изповедник Рит го стискаше за врата. Също като Райф, архишерифът знаеше, че северната Корона няма да даде убежище на двамата бегълци. Единствената им надежда бе да си намерят транспорт на юг. За да предотврати това, Лаач бе затворил всички, които биха могли да сключат подобна сделка — както за да ги разпита, така и за да ги държи далеч от Райф.

Ето защо, останал без друг избор, Райф бе дошъл в затвора лично, за да изложи предложението си. Дори Лаач — който преливаше от високо самомнение — никога не би заподозрял подобен опит.

„Или поне се надявам.“

Пратик най-сетне заговори.

— А ти кой си? — Едната му вежда се повдигна. — Подозирам, че си нещо повече от прост надзирател.

Райф се замисли как е най-добре да отговори. Знаеше, че всеки опит да измами Окован вероятно ще бъде неуспешен. Говореше се, че тези мъже и жени разчитат истината в душите на хората само с поглед. Затова той избра откровеността.

— Райф хи Албар.

Единственият признак, че името му е познато, бе свалянето на повдигнатата вежда на Окования.

— Рискуваш много, но опасявам се, с малка изгода. Господарят ми не може да ти е от полза.

— Не съм дошъл за господаря ти.

Райф знаеше, че самите търговци се охраняват много по-строго горе в кулите на затвора. Това не важеше за техните Оковани, които повечето хора смятаха за обикновени роби. Те почти не заслужаваха внимание; затова бяха хвърлени в слабо охраняваните тъмници долу — което идеално устройваше Райф.

Той вдигна тежката връзка железни ключове, която бе задигнал от караулното на затвора.

— Дойдох да те освободя.

Пратик присви очи и най-после пристъпи по-наблизо.

— На каква цена?

— Да ми помогнеш да избягам от Наковалнята с един от вашите ветрокораби.

Затворникът поклати глава.

— Невъзможно. Освен това, дори да не се развикам и да те изоблича сега, рано или късно ще ме пуснат на свобода. Не могат да задържат господаря ми задълго, не и без да нанесат още по-голяма обида на нашия император. Така че, както виждаш, цената ти е прекалено висока.

— Знам. Но това не е всичко, с което съм дошъл да се пазаря. — Този път беше ред на Райф да повдигне вежда. — Ти знаеш какво съм откраднал.

Мъжът сви рамене.

— Какво се говори, че си откраднал.

— Това не са празни приказки, уверявам те. — Остави Окования да прочете истината по лицето му. — Ще те заведа при нея и ако не си доволен, можеш да ме предадеш на архишерифа. Но няма да останеш разочарован. Клаш ще иска това, което имам, особено след като бойните барабани вече бият в далечината и армиите се събират край границата. Пък и кой знае? Такъв трофей може би ще спечели не само моята свобода — а и твоята.

Очите на Пратик се присвиха още повече. Затворникът вдигна ръка и опипа желязната халка, запоена около шията му. Впери очи в Райф.

— Покажи ми.

Райф се ухили. Бяха му нужни няколко опита, докато пъхне в ключалката правилния ключ, но накрая отвори вратата и подхвърли един вързоп на голия мъж.

— Обличай се, бързо.

Пратик се подчини и навлече комплекта надзирателски одежди, досущ като неговите. Райф ги бе откраднал от същото караулно, където имаше само един дебел надзирател, хъркащ върху очуканата маса.

Той посочи към качулката на късото наметало.

— Вдигни я хубаво и си дръж главата наведена. От сега нататък ме остави аз да говоря.

Пратик кимна и дръпна качулката над наболото си теме.

Райф го огледа за последен път и тръгнаха. Райф искаше да се махне оттук преди следващата камбана, за да се изгубят сред надзирателите, прибиращи се вкъщи.

Чудеше се дали Пратик ще го предаде, но Окованите бяха известни с това, че държат на думата си, не непременно от чувство за чест, а защото всякаква склонност към лъжи отдавна бе избита от тях с пръчката и камшика.

На Райф му бе трудно да преглътне жестоките практики на клашианците. Тяхната страна се управляваше от една-единствена кралска каста, известна като имри, което на техния език означаваше „божествен“, възглавявана от Имри-Ка, бог-императора на Клаш. Само хората от неговата кръвна линия можеха да си показват лицата на открито в онези земи. Всички други нисши касти — които наброяваха стотици — трябваше да останат забулени от главата до петите, защото се смяташе, че са прекалено недостойни, за да ги види Небесният отец. Това включваше и Окованите, които бяха обучени в Бад’и Чаа, Дома на мъдростта.

Докато в северната Корона имаше няколко училища, Бад’и Чаа си оставаше единственото учебно заведение в Клаш. Говореше се, че Домът на мъдростта бил град сам по себе си. Също така човек нямаше право на избор дали да го посещава. Събираха се млади момчета и момичета от цялата страна, от всички касти, освен имрите. Докато халендийските училища обезкуражаваха срещите и брачните съюзи и изискваха непорочност. Домът на мъдростта я налагаше предварително, като скопяваше първокласниците си. Най-лошото бе, че онези, които не успееха да преминат в по-горен клас, не бяха връщани у дома, а ги екзекутираха и телата им бяха изгаряха на кладите на върха на училището, едновременно като предупреждение към по-долните нива и като жертвоприношение към боговете от клашианския пантеон, които бяха далеч по-кръвожадни от северните.

Когато стигнаха до стълбището, извеждащо от тъмниците, Райф потърси следи от тези години на ужас върху лицето на Пратик, но изражението на мъжа бе спокойно, сякаш бе приел жестокостите за част от живота. Но пък, от друга страна, младежът все пак бе минал през онова училище, спечелвайки си желязната яка по алхимия. Други Оковани носеха сребърната яка на религията и историята. След завършването оцелелите биваха обвързвани по двойки — един с желязо и един със сребро — към някой от имрите. Окованите служеха като съветници на господарите си. А понякога и като средство за наслада, така се говореше. На обществени места нашийникът на Окования бе свързан с глезените на неговия господар чрез церемониални вериги. Колкото по-високо бе нечие положение сред имрите, толкова повече двойки Оковани имаше вързани към себе си. Говореше се, че Имри-Ка имал шейсет и шест Оковани, или трийсет и три двойки — същия брой като на боговете в пантеона им. Когато вървял, водел след себе си цял керван.

Райф се опита да си представи такава гледка, докато се изкачваше по последните стъпала от прохладните дълбини на тъмницата обратно към задухата на деня. Въздухът се изпълни с противната миризма на горящо масло. Минаха покрай няколко надзиратели, слизащи надолу да поемат смяната си, но освен някое сумтене или кимане, никой не обръщаше внимание на другите.

Като стигнаха горе, Райф изсъска на Пратик:

— Дръж се плътно зад гърба ми. Очите долу.

Пред тях главният коридор гъмжеше от надзиратели, шетащи насам-натам, някои водеха оковани затворници. Няколко момчета с червени шапки тичаха през тълпата, разнасяйки съобщения между кулите.

„Идеално.“

Райф поведе Пратик право към гъмжилото. Вляха се в потока от надзиратели, които си тръгваха след работа. Не след дълго пред тях се появиха шиповете на портикула. Всичко вървеше добре, докато в тълпата отпред не настъпи някаква суетня. До тях долетяха смаяни гласове.

Райф се отмести встрани, за да види причината за суматохата.

Изстена, когато зърна позната фигура в сива роба и примка от сребристи плитки около шията. Изповедник Рит се качваше по стълбите към затвора. Рядката гледка на такъв свят човек, особено пък влизащ в затвор, бе накарала всички да спрат. Морето от момчета и надзиратели се разделяше пред Изповедника, колкото от уважение, толкова и от страх.

И най-лошото бе, че този вододел се насочваше право към Райф.

Той подкара Пратик назад, като ругаеше под нос.

„Боговете сигурно ме мразят.“

Хвана Окования за ръка и го обърна настрани. „Какво прави Рит тук?“ Отговорът се появи право пред тях, когато двама надзиратели бяха разблъскани наляво и надясно. Две познати фигури излязоха напред — същите двама, които бяха пратили Райф в мините на Варовиково.

На една крачка от него архишериф Лаач размаха ръка за поздрав към вратата на затвора.

— Насам, Изповедник Рит!

Шерифът, явно сляп за всичко около себе си, дори не бе забелязал Райф. За съжаление същото не можеше да се каже за спътницата му. Малко неща убягваха от вниманието на Лира хи Марч, господарка на гилдията на крадците. За миг лицето ѝ замръзна в шок — после устните ѝ се стиснаха в тънка линия и в очите ѝ заблестя мрачно веселие, докато се взираше в него.

Райф изстена.

„Боговете определено ме мразят.“

19.

Светът се сви около Райф, докато той търсеше начин да избяга.

В този напрегнат момент Лира срещна погледа му. Пръстите ѝ докоснаха китката ѝ, където ръкавът ѝ скриваше браслет със затъкнати в него метателни ножове. Веднъж я бе видял как прикова три плъха — към стена, греда и бъчва — с един замах на ръката. При това дори не си бе направила труда да погледне към гризачите.

Но не това бе най-опасното в нея. Имаше си причина тя да е господарка на гилдия в Наковалнята вече повече от десетилетие. Той отдавна бе научил, че умът ѝ е хлъзгав като омазани с масло павета в дъжда. Лукавството ѝ правеше почти невъзможно човек да запази равновесие, когато е изправен срещу нея. Уменията ѝ бяха толкова страховити, че Райф понякога се чудеше дали талантът ѝ не е магически или подхранван от алхимии. Навремето той често я предизвикваше на игра на „рицари и мошеници“, но тя го разгромяваше всеки път, събаряйки царя му на дъската без никакво видимо усилие.

„Така че каква надежда имам сега?“

Мисълта ѝ без съмнение вече бе на десет крачки пред него, готова да противодейства на всеки негов опит за бягство. С всеки удар на сърцето си той усещаше как железните челюсти на капана се сключват.

Тя скъси разстоянието помежду им, погледът ѝ не се откъсваше от неговия — а после го подмина, като го ръгна с лакът. Заговори на шерифа и кимна към суматохата край портикула.

— Лаач, трябва да заведем това копеле с плитката в кулата, преди надзирателите да са започнали да падат на колене и да молят за благословия.

Архишерифът изсумтя в знак на съгласие и закрачи бързо напред, за да посрещне Рит.

Лира хвърли още един поглед на Райф. Лицето ѝ бе непроницаемо.

„Що за нова игра е тази?“

Въпреки опасността той както винаги бе поразен от красотата ѝ. Русата ѝ коса бе подрязана равно на нивото на раменете. Очите ѝ с цвят на мед блестяха ледено, оградени от остри скули. Единственото меко нещо в нея бяха пухкавите ѝ устни. И макар че тя много пъти го бе вкарвала в леглото си, никога не му бе позволила да вкуси тези устни.

Когато Лира се обърна и се отдалечи, той забеляза, че се е облякла така, че да подчертае извивките си. Дрехите ѝ от лен и кожа бяха пристегнати силно в кръста, гамашите прилепваха към краката ѝ като втора кожа. И макар че бе дребничка като повечето гулд’гулци, имаше гъвкави крайници, изваяни от мускули толкова яки и жилести, че той би се заклел, че са преплетени със стомана. Особено добре помнеше силните ѝ крака, увити около задника му и настояващи той да се представя по-добре.

„Но какво иска сега? Защо не вдига тревога?“

Единственото, което знаеше със сигурност, бе, че никога не е успявал да я надхитри в миналото, камо ли да разплете сложните ѝ кроежи. Затова се възползва от тази загадъчна отстъпка, за да сграбчи ръката на Пратик и да го поведе настрани. Избра път, който заобикаляше зяпачите около Изповедника, и когато ги подминаха, излезе бързо през портикула на открития площад.

Не знаеше дали Лира изобщо погледна пак към него.

И не го интересуваше.

„Стига ми, че все още съм свободен.“

Продължи напред, като полагаше усилия да не тича.

— Стой до мен — каза на Пратик. — Имаме да извървим бая път.

„И вероятно да се отървем от цял орляк сенки.“

Това бе единственото възможно обяснение. Лира със сигурност знаеше цената на онова, което Райф бе откраднал, и го искаше за себе си. Сигурно се надяваше, че той ще отведе хората ѝ до скривалището си. Докато беше вървяла с Лаач към портикула, вероятно им бе дала сигнал — понеже те нямаше как да не са на площада. Със сигурност разполагаше с целия състав на гилдията и бе избрала най-добрите преследвачи.

„Само че няма по-добри от мен“, помисли си Райф с известна гордост — която се надяваше да не е неоправдана. Докато се насочваше към кръстосаните чукове на главната арка на площада, се огледа. Търсеше очи, които се задържат твърде дълго, или тела, които си променят курса в посока към него. Набеляза неколцина подозрителни, но бе сигурен, че има и още. А което бе най-лошото, не се съмняваше, че вестта за забелязването му се разнася бързо пред него.

Следван от Пратик, той положи всички усилия да стигне до пристанището. Познаваше града добре. Избираше най-тесните улички, в които нямаше хора. Минаваше през магазини и задни дворове. Търсеше виещи се пътища и често се връщаше назад. Влезе в една задимена ковачница, където човек трудно можеше да види дори пръстите на протегнатата си ръка, подхвърли на ковача един сребърен орел и взе две наметала, за да скрият надзирателските им одежди.

Щом излязоха пак на улицата, продължи по криволичещия си маршрут. Накрая зловонният въздух се изпълни с мирис на сол, а неизменният Тътен на Наковалнята се смеси с крякането на чайки.

— Насам — изсумтя Райф на спътника си.

Вече бяха стигнали до Котела, тесен тъмен лабиринт в подножието на най-големите комини на града. Тук въздухът бе само сажди и пепел, а калдъръмът под нозете им бе покрит с кал и изпражнения. В Котела всички хора с лоша репутация намираха своя дом. Райф поведе Пратик през лабиринта от тесни улички, които образуваха квартала на разврата, стигна до една врата и се шмугна вътре.

Поспря, колкото да напомни на Пратик:

— Нито дума.

На такова място бе рядкост да видиш клашианец — а камо ли скопен Окован. Райф не можеше да допусне напевният акцент на мъжа да събуди някакви подозрения.

Посрещна ги вонята на вкисната бира и пикня. Една дебела матрона чу издайническото скърцане на вратата и се зае да разбутва няколкото лениви фигури, изтегнати из стаята — повечето пушеха змийски корен или по-силни листа. Райф помаха вдървено на матроната, която се намръщи, познала своя квартирант, и седна пак с халба пред себе си, вероятно веднага забравила за него.

Райф се качи по паянтовите стълби и мина по един коридор, където затворените врати не успяваха да прикрият сумтенето, пъшкането и изблиците на смях, понякога искрен, но по-често престорен. Стигна до стаята си, избута Пратик вътре и залости вратата.

Окованият огледа тясното помещение. Леглото представляваше дъска с рехаво поръсена върху нея слама. Клозетът беше една кофа в ъгъла. Нищо не бе сменяно от дни.

Лицето на Пратик се сбърчи от отвращение. Той покри устата и носа си, за да се предпази от вонята, и промърмори през пръсти:

— Вече съжалявам, че напуснах затвора.

Райф се ухили.

— О, не се бой, още не сме стигнали до вкъщи. — Отиде до стената, клекна и повдигна част от дъските. Тайно беше изрязал този тесен отвор малко след като бе наел стаята. — През последната част от пътя ще трябва да пълзиш.

Пратик се наведе и огледа тъмния проход между старите греди.

— Накъде води това?

— Към свободата ни — отвърна Райф, изказвайки на глас най-голямата си надежда.

Райф отупа коленете си и помогна на Пратик да излезе от тесния проход. Той водеше до по-голяма стая, наета в съседен бардак. Тази стая се допираше до първата и от нея се излизаше в съвсем различна част на Котела, с една идея по-малко долнопробна, Райф бе подготвил всичко това предварително в очакване на проблеми, защото рано или късно те винаги го намираха.

Освен това се подчиняваше на кредото, просмукано в костите на всеки крадец.

„Никога не се затваряй в стая само с една врата.“

В дадения случай подобни допълнителни мерки имаха и още една цел. Ако някой от хората на Лира бе успял да го проследи през града, щеше да си мисли, че Райф е в другото заведение. А ако Лира се опиташе да го щурмува, суматохата щеше да проникне през тънките стени и да го предупреди навреме, за да избяга.

„Или поне така се надявам.“

След като Пратик излезе от тунела, Райф сложи обратно дъските от тази страна. Натърка прах и мръсотия върху очертанията им в стената, за да замаскира доколкото може тайната врата.

Щом остана доволен, се изправи.

Пратик бе използвал това време да огледа новата стая. На лицето му се четеше облекчение. Тук имаше един-единствен тесен прозорец, в момента със затворени кепенци. В ъгъла сияеше малка камина, алената ѝ жарава бе поръсена с тамян, който изпускаше във въздуха приятен аромат. Леглото бе много по-хубаво, с възглавница и дюшек, натъпкани със слама и покрити с леко одеяло. На масата имаше глинен съд с вода за миене, а тоалетната беше в отделно килерче.

Пратик произнесе присъдата си.

— Това е леко подобрение спрямо затвора. Само че… — Окованият обхвана с поглед стаята, даже пристъпи да надзърне през отворената врата в тоалетната. Когато се обърна пак към Райф, веждите му бяха смръщени. — Къде е бронзовият артефакт, който обеща да ми покажеш?

Райф се ухили и мина от другата страна на леглото. Макар че вратата към коридора бе барикадирана срещу всякакви нежелани посетители, той бе взел и една допълнителна предпазна мярка. Намери на стената издълбаните дупки за пръстите си и разкри последното си дърводелско творение. Махна още една тайна врата — тази доста по-висока от другите — и между сухите греди зейна ниша.

Пратик застана зад гърба му.

В нишата бронзовата жена стоеше като статуя. Очите ѝ бяха затворени, а ръцете ѝ скромно събрани под пъпа. Все още носеше жълтата ленена роба, която Райф ѝ бе купил с монети, задигнати от пристанищната тълпа.

— Кай чудес — прошепна Пратик на собствения си език. Приближи се. — Никога не съм виждал такова съвършенство в леярство и коване. Изглежда сякаш всеки момент ще си поеме дъх. — Обърна се към Райф, очите му бяха ококорени. — Мястото на такава скулптура е в най-прекрасната имрийска градина или в колекцията от древни съкровища на Дома на мъдростта. Даже самият Имри-Ка би платил прескъпо за нея.

Райф се изкиска. Този Окован дори не подозираше колко „кай чудес“ е в действителност тази статуя. Но невежеството му бе логично. Разбира се, че Лаач, Рит и Лира щяха да споделят колкото се може по-малко подробности за откритието във Варовиково — щяха да пазят това знание за себе си.

— Защо ми се смееш? — попита намръщено Пратик.

Райф посочи нишата.

— Може би тя ще успее да ти обясни.

Пратик се обърна тъкмо навреме, за да види как очите на жената се отварят. Студеното стъкло засия по-ярко, когато огньовете в нея се разгоряха по-буйно, за да я събудят. Погледът ѝ бързо се затопли и омекна, и накрая се премести, за да се спре на непознатия.

Окованият ахна и залитна крачка назад.

Жената килна глава на една страна, като продължаваше да го следи внимателно. Райф вдигна подканващо ръка към нея. В отговор тя разгъна ръцете си и леко вдигна единия си изящен крак, за да излезе от нишата.

Давейки се от потрес, Пратик отстъпваше, докато не стигна до леглото и не тупна тежко върху него. Заломоти, като дърпаше още по-надалеч.

— Ка… каква магия или алхимия е това? Или е някаква измама?

— Не, няма никакви фокуси. И честно казано, е отвъд всичко, което мога да разбера.

Райф знаеше, че за да спечели Окования на своя страна, трябва да му разкрие всичко. Като начало му обясни за земетресението дълбоко в мините на Варовиково и за странното откритие, което бе направил още по-дълбоко в тях. Описа му кървавото жертвоприношение, съживило артефакта, включително и че Изповедникът явно знаеше за него.

Пратик го прекъсваше с редки въпроси, но Райф можеше да отговори на малко от тях.

Накрая завърши разказа си с бягството им и пристигането им в Наковалнята.

— Само че не можем да останем тук. Трябва да намеря начин да офейкам заедно с нея. Надявам се, в земите на Южен Клаш, където онези, които ни търсят, няма да ни последват.

Все още седнал на леглото, Пратик бе изучавал бронзовата жена през по-голямата част от разказа на Райф. Макар и вече поуспокоен, той явно се страхуваше да се приближи до нея. Тя, от своя страна, бе отишла до тясното прозорче и бе отворила кепенците. Взираше се нагоре в забулените със сажди небеса, към бледото сияние на запад, което бележеше луната. Увисналите ѝ рамене и скръбно прегърбената ѝ фигура я превръщаха в бронзово въплъщение на тъгата.

„Правя каквото мога“, зарече ѝ се мълчаливо Райф.

През последните две седмици бе започнал да долавя някакъв копнеж в нея. Макар и мудна, тя сновеше известно време из стаята и накрая се спираше някъде, но винаги с лице на запад, като магнит в повредено пътеводно стъкло, който може да сочи само в една посока. Явно беше обзета от някаква грижа, известна само на нея.

Сега, докато я гледаше, той не можеше да забрави единствената скръбна дума, която бе промълвила, докато пътуваха с кервана, когато се взираше в пълната луна. Тази дума го преследваше.

„Гибел…“

През последните две седмици безпокойството ѝ се бе просмукало в костите му. Той знаеше, че не може да пренебрегне това предупреждение.

„Но какво може да се надява да стори един дребен крадец от Наковалнята?“

Ето защо бе решил да освободи някой Окован с желязна яка, напреднал в алхимичните изкуства. Имаше нужда от съюзник, който да му помогне да разбере какво точно е откраднал и може би да разкрие загадката, таяща се в бронзовото ѝ сърце.

Имаше и друга причина да се нуждае от Окования, но това можеше да почака. Сега един по-неотложен въпрос изискваше вниманието му.

Той се обърна предизвикателно към Пратик.

— Ще ми помогнеш ли?

20.

Райф се засуети с принадлежностите към робата, които включваха кожен шлем и воал от ленен плат, висящ отпред. Единственият отвор бе тесен процеп за очите му. При всяко вдишване платът се залепяше за устата и носа му.

„Да му се не види, как може да диша човек под всичко това?“

— Успокой се — смъмри го Пратик.

Окованият посегна и затъкна висящия край на воала под фалшивия железен нашийник около врата на Райф. Лененият плат се изпъна и вече не го задушаваше.

— Слава на боговете — изпъшка Райф и се обърна да огледа другите.

До него бронзовата жена също бе пременена в клашианска бьор-га. Везаната дреха покриваше цялото ѝ тяло, освен това тя носеше и тънки ръкавици. Единствената разлика с одеждите на Райф бе сребърният нашийник около врата ѝ, почти скрит от високата яка на робата.

Пратик отиде при нея и също затъкна воала в нашийника ѝ, после отстъпи и кимна.

— Не ни е позволено да говорим с друг, когато следваме господаря по улицата, така че мълчанието ѝ няма да е проблем.

— Ами всичко останало? — попита Райф и посочи жената. — Мислиш ли, че можем да минем за двойка Оковани?

Пратик сви рамене.

— В Клаш малцина обръщат внимание на Окованите. Опасявам се, че моята роля ще бъде най-трудната — и най-опасната.

Райф го изгледа. Пратик бе свалил надзирателските одежди, като бе показал изненадваща свенливост в присъствието на бронзовата жена. Припряно бе облякъл последната премяна, купена от Райф от един клашиански шивач. Ботушите бяха от лъсната змийска кожа. Тесните панталони и туниката без ръкави бяха от алена коприна, съшита със зигзагообразни златни шевове. Върху всичко това се слагаше бяла роба — която клашианците наричаха геригуд — стигаща до коляното, с разширяващи се ръкави. Една златна шапчица завършваше премяната.

Ако се изключеше тънкият шал, който скриваше нашийника на Пратик, това бе типична премяна на имрийски търговец от Южен Клаш. Само тя бе струвала на Райф почти всички пари, които бе задигнал през последните две седмици. Но за да сработи измамата, само Пратик — с неговата тъмна кожа и виолетови очи — можеше да мине за член на управляващата каста. Райф и бронзовата жена щяха да останат напълно скрити, докато не стигнат до каютата си на борда на ветрокораба, който трябваше да отлети при последната вечерна камбана.

Четвъртата камбана бе отекнала преди малко, така че нямаха време за грешки и забавяния. Тепърва им предстоеше да прекосят Наковалнята и да стигнат до Въздушен пристан, където бяха закотвени ветрокорабите. Ако изпуснеха своя кораб, щеше да им се наложи да чакат до утре — а Райф знаеше, че не могат да си позволят такъв риск.

„Не и след като Лира вече е надушила дирята ни.“

Макар че ветрокорабите за къси разстояния пътуваха през териториите по цял ден, онези, на които им предстоеше по-дълъг път, заминаваха само вечер поради някакви капризи на налягането, ветровете и магнитните енергии, които Райф не разбираше. Единственото, което знаеше със сигурност, бе, че трябва да са на този кораб преди последната камбана.

Огледа за последно групата, като спря поглед върху тънките намотани верижки в ръцете на Пратик. Когато каретата им стигнеше до Въздушен пристан, тези верижки щяха да свържат нашийниците им с гривните около ботушите на Окования.

Пратик местеше верижките от ръка в ръка и дрънчеше нервно с брънките им. Ако го разкриеха, преди да е успял да заведе бронзовото съкровище пред трона на бог-императора, вероятно щеше да бъде убит, задето се е представял за кралски търговец.

— Готов ли си? — попита Райф.

Отговорът не дойде от Пратик. Приглушен трясък привлече погледите им към тайната врата на отсрещната стена. Всички се вцепениха, когато до тях долетяха викове, последвани от смразяващ кръвта писък.

Пратик обърна ококорените си очи към Райф.

„Лира…“

Райф блъсна Окования към вратата, после се завъртя към бронзовата фигура. Хвана я за ръката, уплашен, че тя може да се е върнала вече към ленивия си сън. Но дланта ѝ бе още топла през тънката коприна на ръкавицата. Меки пръсти се свиха върху неговите.

— Трябва да вървим, Шая — прошепна той. Това беше името, което ѝ бе дал.

Не знаеше дали то означава нещо за нея, но за него идваше от майка му, или по-скоро от родната ѝ земя, за която тя често разказваше. Шая бе малка птичка от зелените гори на Облачен предел. Оперението ѝ беше в искрящо медно и златно и тя чуруликаше сладко в тъмните дебри на безкрайните гори. Но освен това бе и свирепа — като повечето създания, оцеляващи в онези мъгливи планини — и бранеше гнездото си с остри нокти и закривена човка.

Той смяташе името за подходящо.

Тя се обърна към него, очите ѝ сияеха слабо през воала. Кимна му лекичко и го последва, когато я поведе към вратата. Пратик вече бе вдигнал залостващата греда и я бе оставил настрани.

— По-бързо — подкани ги Окованият и трепна, когато до тях достигнаха нови трясъци и викове.

— Не. — Райф си представи как Лира и хората ѝ вилнеят из стаите и го търсят. — Вървим, сякаш всичко това няма нищо общо с нас.

Махна на Окования да излиза — Пратик трябваше да играе своята роля, като ги води. А не обратното. Окованият потрепери, но мина през вратата и излезе в коридора. Докато вървяха към стълбите, крачката му се ускори, вероятно подклаждана от страха му.

— По-бавно — предупреди го Райф.

Пратик се подчини.

Стигнаха до стълбите. Щом тръгнаха надолу, стъпалата заскърцаха под тежестта на бронзовата жена. Райф се страхуваше, че може да се счупят. Но все пак стигнаха благополучно до общата стая, която бе обзаведена по-добре, с кушетки с възглавници и лампи с цветни стъкла, хвърлящи розово сияние. Проститутките тук стояха по-изправени, гърдите им бяха вирнати по-високо. Матроната на заведението не показа и следа от смайване при внезапната поява на един търговец и неговата двойка Оковани. Райф не бе изненадан. Любопитството не носеше нищо хубаво в Котела.

Без да обели и дума, Пратик ги изведе на улицата. Там ги чакаше затворена карета, вече уредена от Райф.

Кочияшът, който чакаше до двете яки аглероларпокски понита, се втурна към тях.

— Заповядайте — каза и побърза да отвори вратата на каретата.

Пратик изигра добре ролята си и отказа протегнатата ръка на мъжа, който искаше да му помогне да се качи. Вместо това му хвърли поглед на високомерно презрение. Никой не дръзваше да докосва един имри.

— Извинявам се, извинявам се — изломоти мъжът.

Пратик се вмъкна в каретата и се дръпна по-навътре, за да могат да влязат и те.

Райф побутна Шая след него. Тя изви врат, оглеждайки всичко наоколо. Когато се качи, каретата се наклони от тежестта ѝ, но кочияшът не забеляза това — още се тюхкаше, че е проявил неуважение.

Райф също огледа тясната уличка. Позволи си да въздъхне, от което воалът му запърха. Нямаше и следа от Лира или някой от хората ѝ. Доволен, той се качи в каретата.

Тъкмо се привеждаше да дръпне вратата, когато отекна разтърсващ гръм, достатъчно силен, за да събори няколко керемиди от покрива на бардака. Те се разбиха на калдъръма.

Облаците над тях се озариха, когато пламъци заиграха някъде над билото на покрива.

Райф си представи заведението от другата страна взривено и горящо.

Отлично знаеше, че Лира има нрав не по-малко огнен и избухлив от всяка горлива смес. Ако решеше, че са ѝ попречили да стигне до мишената си — да намери Райф — лесно можеше да си я представи как си отмъщава. Но действията на Лира винаги имаха двояка цел. Освен да даде отдушник на чувството си на безсилие, тя се опитваше и да го изкара от скривалището му. Това бе добре пресметнат ход. Дори Райф да загинеше в огъня, тя вероятно знаеше, че винаги може да прерови пепелта на сградата за съкровище, което не гори.

Той поклати глава, затвори вратата на каретата и погледна бронзовата жена. После удари по предната стена, за да даде знак на кочияша да тръгва към Въздушен пристан.

Изплющя камшик и каретата потегли рязко.

Райф се облегна в седалката си с усмивка. „Най-после я надхитрих.“ Представи си как пръстът му катурва царя ѝ на игралната дъска… а после нови взривове разтърсиха каретата. Конете зацвилиха от ужас и колата се разлюля бясно и уплашените коне препуснаха в див галоп. Каретата подскачаше и трополеше зад гърмящите им копита.

— Какво става? — извика Пратик.

Райф надникна през прозорчето, после погледна и от другата страна. Навсякъде изригваха пламъци, задушаващ дим се издигаше към тъмните небеса. Пред очите му пожарът плъзваше и обхващаше цялата мръсотия на Котела. Райф зяпна невярващо това унищожение. Знаеше кой е подготвил тази огнена стихия — и знаеше колко много е подценявал Лира.

Тя явно не се задоволяваше да изгори само един бардак, за да го изкара на открито.

„Готова е да разруши целия Котел.“

Кочияшът крещеше и плющеше с камшика, но понитата му не се нуждаеха от окуражаване, за да бягат от дима и огъня. Каретата подскачаше, накланяше се на две колела, за да вземе острите завои. Нови гърмежи обаче продължаваха да ги следват.

Улиците вече бяха пълни с гъст дим, в който се носеха сияещи искрици. Каретата профуча покрай някакъв горящ магазин, чиито керемиди пукаха от горещината.

Навсякъде тичаха ужасени хора. Неколцина се опитаха да се покатерят на каретата, но кочияшът ги зашиба с камшика — не смееше да позволи някакъв допълнителен товар да го забави. Няколко друсвания и писъци подсказаха, че някои нещастници са стъпкани или прегазени.

Райф се беше присвил до спътниците си. Трябваше да разчита на познанията на кочияша за Котела, за да ги измъкне навреме. Когато каретата най-сетне излезе от най-гъстия дим, се видя, че улицата отпред е пълна с паникьосана тълпа, която тичаше към редица мъже с ризници и брони, въоръжени с мечове и брадви. Те проверяваха всеки минаващ.

Райф наруга жената, стояща зад всичко това. Лира винаги бе хладнокръвно хитра. Той знаеше, че огньовете ѝ не са били разположени случайно, а са запалени на стратегически места, за да насочат оцелелите към завардените от стражата изходи.

„Като този например.“

Помъчи се да измисли какво да прави. Страхуваше се, че маскировката им няма да издържи на внимателен оглед. Едно простичко повдигане на някой от воалите им щеше да разкрие измамата отдолу. Освен това не можеше да знае със сигурност дали Лира е забелязала стоящия до него Пратик в главния коридор на затвора.

Но нямаше друг избор. Огньовете зад него бушуваха, а ветрокорабите скоро щяха да излетят от Въздушен пристан. И което беше най-лошо, бронзовата жена бе станала още по-апатична. Нямаха време да търсят друг изход от Котела.

Кочияшът се приведе, видя главата на Райф, надничаща през прозореца, и извика:

— Какво да правя?

— Давай напред — нареди Райф. — Ако се наложи, разчиствай си път с камшика. Ще ти дам още една жълтица, ако стигнем навреме до Въздушен пристан.

— Ясно! — възкликна кочияшът и викна на конете: — Дий!

Райф се намести на седалката си, а каретата отново се втурна напред. Той хвърли поглед към Шая, която не бе помръднала въпреки цялото друсане и лашкане. Сложи ръка върху нейната, търсейки някаква топлина. Но откри само обезпокояващ студ. Огледа внимателно лицето ѝ, но не забеляза никакво сияние в очите ѝ зад мрежестия воал.

Стисна неподатливата ръка.

„Дръж се, Шая.“

Отпред камшикът на кочияша плющеше. Хората ругаеха и викаха, плюеха по каретата, гневни юмруци удряха по стените ѝ.

Пратик се премести по средата на седалката си срещу Райф.

— И сега какво ще правим?

— Аз ще си седя кротко тук. — Той посочи към редицата мъже отпред, без съмнение хора на Лира във взета назаем броня или други добре платени биячи. — Ти, от друга страна, получаваш първия си шанс да изобразиш имри.

Пратик преглътна притеснено и приглади наметалото си с ръце.

След малко каретата забави ход и кочияшът спря пред редицата стражи.

— Айде, излизайте! — викна нечий груб глас.

Райф кимна на Пратик да се подчини. Окованият се плъзна по седалката към вратата и след два опита успя да я отвори. Моментално пред него се изпречи бабанка с гръден кош като буре, с ръждясала ризница и с брадва на рамото.

Пъхна бичата си глава с явно много пъти чупен нос в каретата и изсумтя:

— К’во имаме тук?

Пратик се отдръпна, трепна, после се наведе напред.

— Как… как смееш? — каза с надменно раздразнение. — Тази карета е клашианска територия, докато ние сме в нея. Ако влезеш, ще наредя да ти съдерат кожата от бой за такава обида към честта на Имри-Ка.

Пред тази буря от високомерие бикът се отдръпна. От вратата огледа бегло каретата и погледът му се спря първо на забулената фигура на Шая, а после на Райф. Райф вдигна ръка и опипа фалшивия железен нашийник на врата си, за да имитира нервност, но най-вече за да изтъкне положението си на Окован роб.

— Дъхът ти ме отвращава — продължи Пратик — и омърсява светостта на личното ми пространство. Махай се, преди да съм се ядосал наистина.

Лицето на мъжа потъмня, но той не направи нов опит да влезе. Вместо това изрева на двама биячи зад себе си:

— Огледайте хубаво колата. Уверете се, че не се е лепнал някой нередовен пътник.

Докато двамата обикаляха каретата, Райф се взря над раменете на бабанкото. Уплашената тълпа напираше срещу кордона. Хората на Лира ругаеха и се мъчеха да я удържат. Смъкваха качулки, събаряха мокри парцали от усти и носове и оглеждаха всяко лице, преди да изблъскат човека през блокадата.

А после редицата от мъже се размърда. Райф се вцепени на седалката и прокле късмета си.

„Ама разбира се, че ще е тук.“

Видя как Лира сряза с ножа си шала на някакъв прегърбен мъж. Повдигна брадичката му с върха на острието, намръщи се на видяното и изблъска мъжа зад себе си. Устните ѝ се раздвижиха в мълчалива ругатня, докато сграбчваше за яката следващия, който имаше телосложението на Райф.

Ръцете на Райф се свиха в юмруци.

„Всичко това заради мен.“

Накрая Лира избърса покритото си със сажди чело и пусна една жена и момче да минат забързано покрай нея. В следващия момент погледът ѝ се извъртя към каретата и тя направи крачка към нея.

Бабанкото забеляза интереса ѝ, докато неговите хора завършваха огледа и поклатиха глави, вдигна ръка, помаха на Лира и изрева:

— Черни клашианци! — Плю с отвращение на земята. — Всичките. Нищо друго.

Очите на Лира се присвиха. За миг тя се взря право в забуленото лице на Райф.

А после тълпата връхлетя върху целия кордон. Неколцина си пробиха път през него и побягнаха. Огънят се разпростираше бързо из мръсния Котел и уплашеното множество бе започнало да си мисли, че пламъците са по-опасни от мечовете. Лира сграбчи за качулката някакъв мъж, който се опитваше да се шмугне покрай нея, и го дръпна назад.

Бабанкото взе това отклоняване на вниманието ѝ за разрешение и извика на кочияша:

— Карай!

Мъжът нямаше нужда от допълнително окуражаване. Изплющя с юздите и понитата потеглиха. Каретата подмина блокадата и започна да се отдалечава от Котела. Скоро вече се носеха по по-широките улици на града.

— Успяхме — промълви Пратик и се отпусна немощно на седалката си.

Райф му се намръщи заради това че е дръзнал да огласи подобна надежда с думи. Той самият остана със затаен дъх, докато огньовете зад тях не се смалиха до смътно сияние. Едва тогава най-после издиша. Даже си позволи миг на тихо ликуване. Представи си пак как пръстът му посяга и събаря царя върху дъската. От цяла вечност бе мечтал да спечели тази игра.

„Най-после…“

Обърна се пак към огненото сияние.

След като Лира бе останала зад гърба му, вече никой не можеше да ги спре.

От балкона на кабинета на архишерифа на върха на Съдебната палата Изповедник Рит гледаше огньовете, обхванали района край пристанището. Далечните гърмежи бяха привлекли двамата с Лаач навън, но шерифът вече се бе върнал в стаята и крещеше заповеди. Вестоносци и стражи бързаха насам-натам — Лаач координираше с кмета на Наковалнята как да овладеят пламъците, преди да са се разпространили още повече.

Рит остана на балкона, опитвайки се да отгатне значението на вихрещата се пепел и пламтящата жарава. За разлика от Лаач, той отказваше да припише този пожар на лош късмет и случайност. Съзираше цел зад всяка огнена спирала.

Ръцете му се вдигнаха към кожената лента през гърдите на сивата му роба — неговия Изповеднически крист. Пръстите му пробягаха по затворените джобчета по дължината му. Кристовете на повечето му братя не съдържаха друго, освен сладникави амулетчета и сантиментални дреболийки, като всяко джобче бе предназначено да увековечи дългия път на собственика към свещения му ранг на Изповедник.

Но не и неговият.

Пръстите му разчитаха жигосаните върху кожата символи. Всяко от свещените джобчета криеше мрачни талисмани и знаци на черни алхимии. Той носеше кесийки със стрити на прах кости на древни зверове, които вече не бродеха под Небесния отец, но прахът им гъмжеше от древни болести. Други джобчета съдържаха мускалчета с могъщи еликсири, извлечени от суровите създания, оцеляващи по замръзналите граници на далечния запад. Трети криеха ампули с отрова от зверове, които пълзяха, ровеха и се хлъзгаха през обгорелите пустини на далечния изток. Но най-ценни от всичко бяха откъслеците от древни текстове, навити на рулца и прибрани в кесийки; избледнялото им мастило бе нечетимо, но загатваше за изгубени алхимии на древните, за най-мрачни изкуства, скрити преди написването на историята на този свят.

Рит не се интересуваше много от настоящето — само доколкото то служеше на целите му. Долавяше, че този свят е само сянка на друг — място с неизмерима сила — и възнамеряваше да вземе тази сила за себе си. Никое знание нямаше да е забранено за него. И никоя жестокост не бе прекалено голяма, за да го получи.

Дори сега той си спомняше как бронзът се бе стопил и оживял пред очите му — чудо, подхранено от жертвоприношението на кръвородната в пещерите на Варовиково. Ръцете му се свиха в юмруци при мисълта за онова, което бе изгубил и което трябваше да намери.

Взря се пак в огньовете. Досещаше се кой е виновникът за тях. Трябваше да е Лира хи Марч. Господарката на гилдията на крадците бе изчезнала с пладнешката камбана, давайки извинения, които сега изглеждаха слабички, изпепелени от пламъците в далечината. Тя бе узнала нещо, беше го скрила от него и дори от любовника си, архишериф Лаач. Рит смяташе, че е проумял алчността на тази жена, но явно силно я бе подценил.

Нова суматоха отвлече вниманието му от пламъците и го насочи отново към кабинета на шерифа. Очите му се присвиха срещу Лаач. „Дали той е играл някаква роля в измамата на жената?“ Ако се съдеше по почервенялото му от гняв лице, вероятно не. Освен това Лаач бе прекалено тъп за такъв хитър финт.

В кабинета нахълта страж със стоманен поглед и се втурна към писалището на шерифа, задъхан, но решителен.

— Архишериф Лаач, току-що получих вест от тъмницата. Един затворник е изчезнал, може да е избягал.

Лаач се втренчи свирепо в мъжа. Посочи със скована ръка към балкона.

— Изчезнал затворник? С това ли ме безпокоиш сега? Когато градът гори?

Стражът замънка и запелтечи, явно несигурен какво да каже.

Рит отново отказа да приеме тази злополука за незначителна. Влезе от балкона в богато украсения кабинет и попита:

— Кога е избягал този затворник?

Стражът се изпъна рязко, незабелязал досега присъствието на Изповедника. Явно, реши кисело Рит, в Наковалнята не забелязваха много неща, които са им пред очите — небрежност, която без съмнение стигаше до самия връх.

Лаач махна на мъжа да отговори.

— Говори де!

Стражът кимна, поклони се на Рит, после кимна пак.

— Не можем да кажем със сигурност кога е изчезнал, ваша святост. Доколкото можем да преценим, късно през деня.

Рит попи тази информация. „Значи малко преди Лира хи Марч да се извини и да изчезне.“ Нов тътен се донесе откъм града.

— И кой точно е изчезнал?

— Един от многото роби, които държахме в тъмниците, докато свършите с разпитите на господарите им, клашианските търговци.

— Значи някой от Окованите? — каза Рит.

— Да, ваша святост. Знам, че на клашианците няма да им хареса, че сме изгубили един от техните. Точно затова дотичах тук лично.

Рит се замисли върху това. Обърна се към отворените врати на балкона и продължи да чете съобщението, написано там с огън и пепел. Трябваше да приеме, че тези две злополуки — пожарът в града и изчезналият затворник — са свързани и имат нещо общо с онзи хитър негодник Райф хи Албар.

„Но как? От каква полза ще е един Окован за крадец като него?“

Затвори очи и вдигна ръка да докосне знака, жигосан на едно от джобчетата. Пръстът му се плъзна по извитите очертания на рогатата змия. Кесийката вътре съдържаше изсушения език от първото кърваво жертвоприношение на Рит. Искаше му се езикът да му заговори с мъдростта и лукавството на господаря Дрейк.

Докато се молеше на своя мрачен бог, се успокои и сърцето му забави ударите си. Възелът в главата му образуван от сплетените нишки на тези загадки — се разхлаби. Нови варианти идваха и си отиваха, докато накрая във въображението му не се оформи една картина.

„Окован, водещ две увити и забулени фигури.“

Очите му се отвориха рязко.

„Ама разбира се…“

Той свали ръка и се завъртя към Лаач.

— Събери най-добрите си мечоносци и стрелци. Оседлай най-бързите си коне.

Лаач се изправи и хвърли поглед към дима и пламъците.

— И къде да ида? Да помагам да гасят огъня?

— Не. — Рит посочи в обратната посока. — Към Въздушен пристан.

21.

Райф се бе вкопчил в седалката, понеже каретата взимаше поредния остър завой. Намираха се по средата на Зигзагообразния път, изкачващ се към хребета на Въздушен пристан. От тази височина Наковалнята се бе ширнала навъсена под пелена от сажди и дим.

В далечината Котела продължаваше да тлее и от време на време изригваха високи пламъци, сякаш някакви демони раздухваха огъня с ковашки мехове. Пожарът продължаваше да се разпространява. Един от търговските кораби, рудоносец с три платна, гореше като ярка факла, носеща се по морето.

Райф се чудеше колко ли хора са загинали в огъня. Искаше му се да обвини за всичко Лира, но не можеше.

„Аз също имам вина.“

Все пак страхът поглъщаше угризенията му. Той се взря в бронзовата фигура на Шая, която бе застинала студена и неподвижна. Зачуди се дали ще успеят да я размърдат достатъчно, за да я качат на ветрокораба. И то при положение че изобщо стигнат навреме до доковете горе. Петата вечерна камбана бе ударила, когато каретата наближи хребета, смесвайки се с далечните сигнали за тревога откъм пристанището, и той очакваше последната камбана да удари всеки момент.

На отсрещния прозорец Пратик се вцепени и прошепна:

— Ела да погледнеш.

Райф се плъзна по седалката към Окования.

— Какво има?

Пратик посочи ниските тъмни облаци, обвили върха на Въздушен пристан. Нещо голямо си проби път през тях, като огромен бял кит, плъзгащ се по мрачното небе.

Райф се напрегна.

Един ветрокораб вече потегляше.

Опасявайки се от най-лошото, той изви глава нагоре. Долната част на корпуса и килът на кораба разсичаха облаците като могъщия меч на небесния бог Пиул. Само че това острие бе направено от дърво и се държеше от лепило и стоманени ленти, изковани леки и здрави с помощта на алхимии, известни само на специална каста корабостроители. По форма корабът приличаше на тумбеста баржа, но вместо мачти железни въжета се протягаха и чезнеха в облаците горе, скриващи големия балон с газ, на който висеше.

Райф потърси с поглед флагчетата на кърмата, за да види кой точно е този ветрокораб, но преди да успее, той се издигна по-високо и се стопи в мрака.

Обърна се и срещна погледа на Пратик. Двамата бяха завладени от една и съща тревога.

„Ами ако корабът ни е отлетял по-рано?“

Райф се премести от другата страна и подаде глава през отворения прозорец. Бързо я прибра отново, защото едва не му я отнесе биволска каруца, която се носеше надолу по стръмния път, след като бе разтоварила стоката си горе.

Взел си поука, Райф надзърна по-предпазливо.

Дълга върволица товарни фургони и каруци пълзеше бавно по Зигзагообразния път към върха. Още повече се връщаха надолу, след като си бяха свършили работата. Кочияшът на каретата им се опитваше от време на време — с ужасен риск — да задмине тези пред себе си. Допълнителната жълтица, обещана му от Райф, явно му вдъхваше смелост.

Райф се отпусна пак на седалката; знаеше, че не може да направи нищо повече. Оттук нататък всичко зависеше от боговете — не че някой от тях му се бе усмихвал в последно време.

След още четири завоя каретата най-после изравни хода си и излезе на равното било на Въздушен пристан. Тук въздухът бе също толкова гаден като в Котела, натежал от сажди и почти невъзможен за дишане. Навсякъде шетаха хора, притиснали кърпи върху носовете и устите си.

Райф не им обърна внимание, докато каретата извиваше, за да се нареди при другите фургони и каруци. Огледа мястото. През повечето дни три или четири кораба напускаха Наковалнята всяка вечер. Здрачът правеше трудно да се различи кой кораб вече е потеглил. Дори от толкова близко разстояние корабите си оставаха мъгливи великани в дървените си легла, а балоните им се губеха в сумрака горе.

Разчете знаците, изписани на корпусите на двата най-близки: короната и слънцето на Халенди и извитите рога на Аглероларпок.

„Не, не, не…“

А после Пратик му извика:

— Ей там!

Райф се прехвърли бързо от неговата страна. Окованият посочи един флаг, помръдващ на ветровете от пожара, и Райф позна двете кръстосани закривени саби на черен фон.

— Клашианският герб — каза Пратик, беше се просълзил. — Пристигнахме навреме.

Райф не смяташе да оставя това да се промени.

— Тогава давай навън. Бързо. — Лепна една жълтица в дланта на Окования. — Плати на добрия човечец, като излезем. Той си го заслужи напълно.

Докато Пратик слизаше със залитане от каретата, Райф се обърна към бронзовата жена и хвана ръката ѝ.

Пръстите ѝ не помръдваха.

— Шая — каза настойчиво той, — трябва да вървим.

Тя пренебрегна умолителния му глас и продължи да седи като статуя. Той хвана и другата ѝ ръка и започна да я търка между своите, опитвайки се да я стопли и да я върне към живот. Когато това не постигна успех, свали ръкавиците и затърка бронзовата ѝ кожа още по-усърдно.

— Моля те — прошепна.

Накрая пусна ръката и повдигна воала ѝ. Очите ѝ бяха отворени, но бяха като студено стъкло. Той сложи пламналите си длани на бузите ѝ.

— Шая, знам, че някакъв страх ти дава сили. Почерпи от него сега. Трябва да вървим.

Изчака един момент.

Пак нищо.

Помисли си дали да не я изостави и да избяга с Пратик.

„Не…“

Притисна дланите си по-силно.

— Аз няма да загубя вяра в теб. Така че и ти не губи вяра в мен.

И ето че най-после слабо сияние се върна в очите ѝ. Едната ѝ ръка се вдигна, за да притисне дланта му към бузата си. Устните ѝ се раздвижиха, но от тях не излезе никакъв звук. Въпреки това той си представи какво е казала, защото му се искаше да го вярва.

„Никога…“

След секунди всички бяха извън каретата и вървяха към редицата пристанали кораби. Великаните се извисяваха към небето, въжетата им стенеха. Работници и докери шетаха насам-натам, извършвайки последни приготовления.

Пратик спря и се обърна.

— Какво има? — попита Райф.

Окованият му показа празните си ръце, после посочи от ботушите си към нашийника си.

— Забравих верижките в каретата.

Райф се намръщи и погледна назад. Каретата вече изчезваше през ръба на хребета — явно кочияшът не искаше да рискува той да размисли за жълтицата.

Намръщи се и изръмжа. Отпред вече развързваха въжетата на кораба от скобите. Той побутна Пратик напред, ясно съзнаваше как стоят нещата.

— На този етап вече няма значение — рече с въздишка. — Трябва да продължим.

Рит препускаше до архишериф Лаач. Пред тях дванайсет ездачи с кожени доспехи се носеха нагоре по Зигзагообразния път и избутваха настрани всичко, което пречеше на бързото преминаване на групата им. Други дванайсет, предимно стрелци, ги следваха. Екливият звън на последната вечерна камбана ги тласкаше напред.

Качулката на Рит се развяваше зад него, както и една от плитките му, която се бе измъкнала от сплита около шията му. Такъв разпуснат вид не подобаваше на един Изповедник, ала той не забави ход, а заби шпори в хълбоците на коня си. Кавалкадата взе с тропот последния завой и излезе на билото на Въздушен пристан.

Копитата на конете вдигнаха облак прах и пясък, когато групата се разгърна и спря. Няколко легионери скочиха бързо от седлата и се заеха да разблъскват сепнатите докери от пътя си. Другите останаха върху запотените си коне, които пристъпваха нервно, готови за действие.

Рит се изправи в стремената и размаха ръка да прогони поне част от праха. Лаач направи същото, като кашляше да прочисти дробовете си. На Рит му трябваха няколко мига да осъзнае как стоят нещата на забуления от сажди връх.

Високо над главите им неясният и мъглив силует на един ветрокораб потъваше в мрака. Вляво друг балон се издигаше със стенания на изпънати въжета и след миг също последва първия към тъмния небосвод.

— Там! — каза Лаач — по-младите му очи бяха много по-остри от тези на Рит — и посочи вдясно, където трети кораб вече се отделяше от ложето си и се издигаше към небето. — Той е с клашианския герб!

„Не…“

Рит не можеше да позволи бронзовото му съкровище — загадъчно оръжие с несравнима мощ — да попадне във вражески ръце. Собственият му копнеж за загубени знания беше едно, но той знаеше, че кралство Халенди трябва да бъде защитено от железния юмрук на Клаш, където свободата бе задушена, а знанието — забранено. Беше се трудил десетилетия да стигне до високото си положение, беше се посветил изцяло на тази страна, знаейки в сърцето си, че може да поведе кралството към още по-голямо величие. С краля, вслушващ се в съветите му, и Крепостта на Изповедниците вече почти под негов контрол, той бе в състояние да изтръгне тайните на миналото и да издигне високо символа на господаря Дрейк.

Знаеше и още една сигурна истина.

„Съдбата на кралството е и моя.“

Пришпори коня си към клашианския ветрокораб. Другите го последваха, докато прегазваше и отхвърляше настрани работниците.

Но килът на кораба вече бе високо над главата му и започваше да извива на юг.

Лаач спря до него.

— Закъсняхме.

Рит насочи гнева си към архишерифа.

— Не. Ще направим каквото е нужно.

Лаач се размърда в седлото. Явно не му харесваше онова, за което се бяха разбрали по-рано — вариант, който и двамата се бяха надявали да избегнат.

— Ако кралят разбере, че си позволил този могъщ смъртоносен артефакт да попадне в ръцете на врага му — предупреди Рит, — твоята глава ще се търкулне.

Лаач се сви още повече върху коня си, защото знаеше, че заплахата на Рит е истинска. Извъртя се и ревна на хората си:

— Стрелците да излязат напред!

Стрелците се отделиха от останалите, препуснаха напред и скочиха от седлата, вече с лъковете в ръце. Един факлоносец хукна покрай редицата с горяща главня, като палеше напоените с масло парцали, увити около всеки железен връх. Един след друг стрелците коленичеха и изпъваха лъковете, докато тетивите опрат в ушите им, насочили горящите върхове към небето.

— Пускай! — заповяда Лаач и свали рязко ръка.

Тетивите звъннаха. Рояк огнени дири проряза задимения въздух. Няколко стрели улучиха целта, пробиха кожата на балона и угаснаха. Още преди това факлоносецът бе хукнал отново покрай редицата и още пламтящи върхове се насочиха нагоре.

— Пак! — ревна Лаач.

Още стрели се посипаха върху балона, но не постигнаха по-добър резултат. Докато се готвеха за трети залп, Лаач погледна Рит. На лицето на шерифа се сменяха извинение и страх. А може би дори малко облекчение. Това, което правеха, можеше да подпали нещо много по-голямо от един обикновен ветрокораб.

А после Рит го чу. Приглушен взрив отгоре. Взря се към висините, но не видя нищо. Ветрокорабът продължаваше да се издига, теглен все по-нагоре от газовия балон. Балонът се изгуби сред пелената от ниски облаци… които изведнъж засияха по-ярко, сякаш ги бе прорязала светкавица. Последва тътнещ гръм. Огнени кълба разкъсаха мрака. Носът на ветрокораба се килна надолу и от огнения облак се посипаха въжета.

— Назад! — изрева Лаач и размаха ръка над главата си. Дръпна юздите и извъртя коня си. — Бягайте!

И от двете страни на Рит стражите побягнаха, някои на коне, други пешком. Лаач профуча покрай него. Рит обаче задържа коня си на място. Гледаше огненото зрелище в небето.

„Трябва да съм сигурен.“

Над главата му корабът вече се накланяше силно, отначало бавно, после по-бързо. Рит потърси по страните му следи от изхвърлени спасителни салове, в случай че някой на борда се опитва да напусне падащия кораб. Не видя такива. Гибелта бе връхлетяла твърде бързо.

Пред очите му няколкото все още прикачени към кораба въжета издърпаха горящите останки на взривения балон от черните облаци. Корабът полетя надолу още по-бързо, устремен към гибелта си.

Рит би се заклел, че чува писъци на ужас, но може би това бе само гласът на желанието му. Той прокле крадеца, който му бе причинил толкова нещастия, задето го беше подтикнал към такова прибързано действие. Но не смееше да допусне онази древна бронзова загадка да попадне в лапите на клашианските алхимици. В името на кралството, това не биваше да става. Независимо от последствията.

„По-добре да се разбие на парчета тук.“

Най-после извъртя коня си, пришпори го и препусна. Раздиращ грохот отекна зад него. Той изви глава, за да види как корабът се разбива в скалите, разцепва се на две и запраща вълна от пясък към него. Стигна до ръба на хребета преди нея и най-после дръпна юздите на коня, за да спре до другите.

Пясъкът връхлетя групата и продължи нататък през ръба. Около тях се сипеха отломки. Най-сетне пламтящите останки на балона се спуснаха и легнаха върху разбития кораб като огнена плащаница.

Рит гледаше цялата тази разруха. В ума му имаше само една мисъл.

„Трябва да преровя останките за моето съкровище.“

От четвърт левга височина Райф се взираше през прозореца на каютата надолу към огнения кратер на върха на Въздушен пристан, където пламтящите останки на клашианския ветрокораб димяха и догаряха. С Пратик бяха гледали обстрела на другия съд от безопасността на ветрокораба, на който се вееше знамето с извитите рога на Аглероларпок.

— Явно предпазните ти мерки, колкото и завъртени да бяха, в крайна сметка се оказаха мъдри — рече кисело Окованият.

Райф не долови кой знае каква похвала в гласа му, а и той самият не изпитваше задоволство, само някаква болка в гърдите. Потърка ги с юмрук.

— Не очаквах хитрината ми да доведе до такъв огнен край и толкова много смърт.

Докато ветрокорабът им потъваше по-дълбоко в облаците, гледката долу постепенно се скри. Райф обърна взор към тлеещия в далечината Котел.

„Толкова много мъртви…“

Поклати глава.

— Исках просто да ги накарам да си мислят, че съм избягал в Южен Клаш, да насоча вниманието им натам, вместо на запад. — Хвърли поглед към Шая, чието бронзово лице бе открито, след като бе махнал шлема с воала ѝ в уединението на каютата. Погледна Пратик. — Изобщо не си представях, че ще свържат бягството ти от затвора с мен толкова бързо. Мислех, че ще им отнеме поне ден-два.

Дори не бе обяснил хитрината си на Пратик, докато не тръгнаха към ветрокорабите. Искаше всички — включително и Окованият — да вярват, че целта им е другият кораб. Преди няколко дни, когато хората на Лаач бяха започнали да прибират клашианските търговци, бе измислил своя план. За да подсили впечатлението, че ще бяга в Клаш, бе смятал да измъкне един Окован от тъмницата, като знаеше, че рано или късно някой ще разбере кой е уредил бягството. Особено след като Райф бе оставил в бардака улики, които го свързваха с престъплението. Той искаше всички да вярват, че е убедил Окования да му помогне да се качи на клашиански кораб.

„Само че подцених преследвачите ни.“

Знаеше, че вината за тази огнена гибел не може да бъде хвърлена върху Лира хи Марч. Представи си татуираното лице на Рит. От въздуха бе забелязал Изповедника да язди в групата на Лаач. А после полетяха огнените стрели, със сигурност насочвани повече от онзи проклет ифлелен, отколкото от архишерифа.

На Пратик май му бе прилошало.

— Да се надяваме, че няма да разберат прекалено бързо, че изобщо не сме се качили на онзи кораб.

Райф не се тревожеше прекалено много за това.

— Ще им трябва известно време да изгасят огъня и да пресеят пепелта, преди да осъзнаят, че бронзовото тяло на Шая не е сред останките. А дори и тогава има да се чудят дали не сме се върнали в Наковалнята или не сме хванали някой от другите два ветрокораба. Да се надяваме, че докато свършат с това, ние вече ще сме оттатък морето и на път към Аглероларпок.

Пратик кимна.

— Въпреки трагичния изход в плана ти имаше мъдрост.

Райф въздъхна и се взря надолу през тъмните облаци към червеникавото сияние, което все още се виждаше смътно. Не бе съвсем убеден, че високата цена в човешки живот и страдания си струва свободата на един крадец. Следващите думи на Окования подсилиха това чувство.

— Ще има последици — предупреди го Пратик. — Това нападение над ветрокораб с клашианския герб, както и огнената смърт на толкова много мои сънародници, няма да останат безнаказани. Честта на Имри-Ка ще изисква бързо и кърваво отмъщение.

При тези думи на Райф му се догади. Всички знаеха за растящото напрежение между кралство Халенди и Южен Клаш. Всяка искра рискуваше да хвърли двете страни в пожара на войната. Той си представи как огнената стрела подпалва летливите газове в другия балон.

„Така ли е? Наистина ли току-що подпалих война, която може да погълне половината Корона?“

Потрепна, като си представи колко смърт ще донесе подобна война. Колко кръвопролития и скръб. Представи си горящи градове, армии, сражаващи се из калните поля, невинни, подложени на сеч. Ужасен от такава съдба, отстъпи със залитане от прозореца.

Пратик го хвана за ръката. Очите му се присвиха загрижено. Той явно усещаше тревогата на Райф.

— Не си слагай тази кръв на сърцето. Дори ако това, което казваш, се сбъдне, ти няма да си причината — а само поводът. И ако не си ти днес, ще е някой друг утре. Тази враждебност се трупа още отпреди да сме се родили. Тя се корени дълбоко в миналото, свързана е с древни омрази, противоречиви вярвания и дори различни богове. Не можеш да поемеш цялото бреме на историята върху плещите си.

Райф разбираше истината в думите му, но тя все пак не стигаше до сърцето му. Той се отърси от хватката на Пратик. „Дали съм изкупителна жертва или повод, все пак моята ръка запали фитила, а не твоята.“

Пратик пристъпи към него, готов да настоява, но около тях внезапно лумна ярка светлина, която се усили и стана болезнено ослепителна. Окованият ахна и закри очи.

Райф примижа срещу блясъка и се обърна към редицата прозорци на каютата. Балонът най-после бе излязъл от черната пелена над Наковалнята. Чиста слънчева светлина се лееше през прозорците с цялата сила и ярост на Небесния отец.

Райф въздъхна и пое всичко това. За миг светлината разпръсна мрака в душата му. Или може би причината бе, че светът долу вече представляваше само развълнувано черно море, което криеше всичкия огън и смърт под себе си.

Но той не бе единственият засегнат от промяната.

Движение привлече вниманието му към бронзовата фигура на Шая. Лицето ѝ се завъртя към сиянието. После тя вдигна и дланите си към него. Устните ѝ се разтвориха, сякаш се опитваше да вдиша силата на слънчевата светлина. Направи скована крачка към прозорците, после още една. Продължи и движенията ѝ станаха по-плавни. Бронзът на лицето и ръцете ѝ омекна, повърхността им затрепка във виещи се шарки от алено и медно.

Пратик се отдръпна уплашено. Райф осъзна, че Окованият я е виждал само в нямо, вкочанено състояние, никога във възхитителния ѝ блясък.

Бронзовата жена стигна до един прозорец и опря длан в него. Очите ѝ — дали отразяващи светлината или подхранени от нея — се превърнаха в огън.

Райф пристъпи към нея. И в същия момент осъзна две неща.

Тя отново бе обърната на запад, както от дни насам. И погледът ѝ бе вперен в полумесеца, сияещ ниско над хоризонта, сякаш той я мамеше. На лицето ѝ се изписа болка, дори терзание.

— Шая — каза той. — Какво има?

Тя най-после намери сили да заговори, макар и само шепнешком, като вятър, свирещ между кристали.

— Трябва да отида там.

Райф я докосна по ръката.

— Къде? Защо?

Тя се обърна към него, очите ѝ пламтяха.

— За да спася всички ви.