IX. Пътят на падналите

Високите скали на Земелом разделят Халенди като нож, като от едната им страна земята се снижава, а от другата се издига към боговете. И всичко това, за да се запази планинската гора девствена и чиста, далеч от човешката поквара. Само три прохода, всичките изобилстващи от водопади и прорязани от коварни стъпала, предлагат преминаване през тези блажено диви земи — северен, среден и южен. Пазете се от последния, защото е прокълнат.

Из „Горски сън“ от кралица Праа ри Фай, написан една година преди убийството ѝ

29.

Два дни след като напуснаха зимния обор Никс стоеше на края на своя свят. Взираше се в блатните изпарения и слушаше крякането, жуженето и птичите песни. Вдишваше задушливата влага с мирис на мъх. Усещаше соления ѝ вкус върху езика си. Цял живот бе познавала само това. Уви ръце около гърдите си, опитвайки се да задържи силата, която щеше да ѝ е нужна, за да го напусне.

Обърна се и вдигна глава към отвесните бели скали, които чезнеха в сивите мъгли високо горе. Скалите на Земелом бележеха източния край на блатата. Точно зад нея едно ждрело разсичаше стената, издълбано от река, която идеше от планините на Облачен предел. Тя се спускаше с бучене на сребърни бързеи и рев на сини водопади, за да се излее накрая мудно, сякаш сломена, в соления мрак на Мир.

Фрел и принц Канти бяха застанали един до друг в тинестите наноси вляво от реката и обсъждаха шепнешком как е най-добре да се изкачат по Пътя на падналите. Джейс чакаше на няколко крачки зад нея, оставяйки я да се сбогува насаме.

Но тези блатисти земи не бяха единственото, от което Никс трябваше да се откаже.

Тя мина по песъчливия бряг и през твърдите тръстики, за да стигне до Мърморко. Старият бивол стоеше до глезените в тъмната вода. Отскубваше по някой прогизнал плевел, изтръскваше го от повечето солена вода и се заемаше бавно да дъвче листата. Забеляза приближаването ѝ, изпръхтя и тръгна да я посрещне. Тя го бе разпрегнала и го бе оставила да пасе на воля.

Когато стигна до нея, той наведе голямата си глава, а тя вдигна ръце да го прегърне. Притисна буза към челото му, така че не само чуваше дишането му, но и го усещаше. Той повече от всичко бе нейният дом. Това бе Мърморко, който пръв я бе чул да плаче в блатото, който бе отвел баща ѝ до сала от плевели, на който бе лежала. Той бе този, който често я бе утешавал, който бе търпял оплакванията ѝ, докато пътуваха заедно през блатата. Той бе нещо неизменно в живота ѝ.

„А сега трябва да те изоставя.“

Тя се надигна на пръсти и прошепна в ухото му:

— Толкова те обичам. Но е време да си вървиш у дома. — Знаеше, че Мърморко може да се върне сам вкъщи. — Намери Бастан — каза му тя. — Или Аблен.

Дори изричането на имената на братята ѝ ѝ причини болка и заплашваше да я накара отново да се затресе от хлипове. През последните два дни скръбта я връхлиташе в неочаквани моменти. Дори когато мислеше, че е изцедена и празна, виждаше цветчетата на любимата гърлица на баща си или чуваше самотния зов на гмуркач и сълзите ѝ потичаха в такова изобилие, че почти щяха да я удавят.

Прегърна Мърморко по-силно. Едната ѝ ръка се плъзна по дебелия му врат и стигна до дебелата мазолеста ивица, образувана от ярема на влека. Потърка го там, сякаш се опитваше да заличи този белег.

— Или пък не се връщай вкъщи — предложи му. — Остани свободен. Тръгни накъдето те тегли сърцето. Заслужил си го.

Отдръпна се и се взря в млечнобелите му от старост очи. Той я побутна, сякаш искаше да каже: „Сърцето ми е тук“. Тя мълчаливо му отговори: „А моето е в твоето“.

После притисна за последен път челото си към неговото и му даде тържествено обещание.

— Където и да отидеш, пак ще те намеря. Кълна ти се.

В далечината над блатото зазвучаха рогове, отеквайки във високите скали над нея, настойчиви в своето напомняне, че не може да остане повече тук.

Мърморко наведе глава при острото тръбене. То бе придружено от ловния вой на тилазаври, вероятно доведени от Фискур, за да помогнат на кралския легион да ги проследи. Те надушваха кръвта и нямаше да изтърват следата им, но водите поне им пречеха да ги настигнат. За щастие тези зверове — родом от пустините на Гулд’гул — не бяха добри плувци.

Но това предимство скоро щеше да изчезне.

Тя хвърли поглед назад към ждрелото с изсечени в него мъхести стъпала, които се изкачваха покрай реката. Трябваше да се отдалечат колкото може повече от преследвачите си. Дори сега долавяше тихи викове да се носят над равните води.

Джейс ѝ подвикна:

— Не можем да чакаме повече.

Тя разбираше това. Изглежда, и Мърморко също. Беше обърнал задницата си към нея и пръхтеше срещу воя. Извърна тежката си глава към Никс.

Тя му махна с ръка.

— Хайде, върви, махай се!

Той просто я гледаше и изглеждаше готов да брани този бряг, дори това да означаваше да бъде разкъсан от глутница тилазаври или надупчен със стрели и копия. Тя знаеше, че би го направил, ако го поиска от него.

— Върви — каза тя по-натъртено.

Командата ѝ бе подсилена от полъх на криле във въздуха, придружен от пронизителен писък, насочен към животното. Малкият брат на Никс тормозеше грамадния бивол и накрая Мърморко изпръхтя, извърна глава и се затътри към тъмните дебри на блатото.

Никс изчака биволът да се скрие от погледа ѝ. Когато той изчезна, се почувства, сякаш някаква котва в нея е била прерязана. Най-после можеше да се обърне и да отиде при Джейс. Двамата заедно тръгнаха към Фрел и Канти.

Джейс изгледа със съмнение безкрайната редица стъпала.

— Колко време ще ни е нужно, за да стигнем до дивата гора на върха?

— Цял ден — каза Фрел. — Най-малко.

— Ако поддържаме добро темпо — добави Канти и повдигна вежда към шкембето на Джейс.

Никс се намръщи на принца. Джейс сложи отбранително ръка на корема си. Изглеждаше уязвен, но Никс го докосна окуражително по ръката.

Канти сви рамене и се извърна високомерно.

Тя се взря в гърба му, опитваше се да проумее дали този принц наистина би могъл да ѝ е брат. Не ѝ се искаше да го вярва, по много причини. Фрел забеляза вниманието ѝ и на лицето му се изписа изражение едновременно извинително и гузно, задето бе разбил миналото ѝ. След толкова много години тя бе намерила някакъв несигурен мир, колкото ѝ горчив да беше, с безлики баща и майка, които я бяха изоставили в блатата, за да бъде спасена от друга, крилата майка.

През последните два дни се мъчеше да вмести тази нова история в онова, което знаеше за себе си. Алхимик Фрел ѝ бе разкрил убеждението си — споделено от игуменка Гайл — че историята за изоставянето ѝ в блатото може да е свързана с друга история, която е завършила в същото това блато, историята за Рицаря отстъпник, поучителна приказка за нарушени клетви и забранена любов.

Дали това бе вярно, или не, но тя подозираше, че алхимикът е скрил някои подробности от нея. Понякога улавяше Фрел и принца да си шепнат нещо, хвърляйки ѝ погледи крадешком, докато тя се преструваше, че дреме отзад във влека. Бе дочула нещо за пророчества, изречени от мрачен Изповедник, които някак си бяха свързани със същата тази история.

„А може би и с мен.“

Последва другите до жалките им провизии в подножието на стъпалата. Джейс вече бе напълнил меховете им с пряспа вода от реката. Принцът бе успял да застреля тлъста лятна патица и три блатни заека. Тя му бе показала как да осолява дивеча, като накисва чували с месо в солената вода на блатото и ги оставя на слънце да изсъхнат. След неколкократно повторение на тази процедура ловецът можеше да е сигурен, че солта ще покрие и ще проникне във всичко.

Взеха раниците и кожите си и се приготвиха за изкачването. С крайчеца на окото си тя изучи принца, търсейки някакви общи черти между него и себе си. Определено не притежаваше абаносовата му кожа и сивите му очи. Макар че и двамата бяха с тъмна коса, неговата бе много по-черна. Носовете и на двамата бяха тънки и еднакво заострени. Но същото можеше да се каже за много хора.

Тя поклати глава — нямаше да мисли за това точно сега.

Малкият ѝ брат прелетя ниско над главата ѝ и навлезе в ждрелото, сякаш ги канеше да го последват. Но истинското намерение на прилепа стана ясно, когато започна да се премята и пикира, ловейки последните остатъци от жужащите блатни орди, които стелещите се мъгли на реката възпираха.

Нов звук на рогове ги тласна всичките към ждрелото.

Фрел вървеше най-отпред и се качи на първото обрасло с мъх стъпало.

— Внимавайте — предупреди ги. — Всяко подхлъзване означава смърт.

— Може и затова да му викат Пътя на падналите — рече кисело Канти и последва алхимика.

Джейс ѝ махна да мине напред и тръгна след нея.

— Според „Анали на изгубените епохи“ на Флебиан — каза той строго, — този проход е кръстен така много преди написването на историите ни. Може би от хората, които са изсекли тези стъпала. Никой не знае със сигурност откъде идва името му. Но това, което все пак е достигнало до нас през мъглите на времето, е колко опасен и коварен може да бъде този път. Някои смятат, че е прокълнат. Други — че е населяван от призраци или демони.

— Определено изглежда, че никой не е минавал оттук от векове — призна Канти. — Не виждам да е смачкано нито едно от цветенцата по мъха.

Докато се катереха, Никс забеляза малките бели цветчета сред зеленината, ярки и осеяни с капчици мъгла като перлички. Усети как при стъпките им от мъха се надига слаб ментов аромат.

— Съмнявам се, че точно приказките за призраци и проклятия държат хората надалеч — рече Фрел. — Другите два прохода за Облачен предел — край Азантия и горе в северен Широзем — са много по-достъпни и по-удобни за пътуване. За да стигнеш до този, трябва да минеш през половината блато, а и той е обрасъл и се руши от старост. Тъкмо затова избрах този почти забравен маршрут, за да стигнем до Спокоен кът.

При това напомняне за тяхната цел Никс повдигна един въпрос, който я човъркаше.

— Наистина ли мислиш, че онзи рицар, Грейлин си Мур, ще ни посрещне там?

„Човекът, който може би е моят баща…“

— Да се надяваме — отвърна алхимикът. — Имаме нужда от силен съюзник — такъв, на когото можем да се доверяваме безусловно, — за да те измъкне от Халенди и да те отведе на безопасно място. А ако Грейлин не се появи, мъгливите гори на Облачен предел също ще ти предложат известно убежище.

Никс не знаеше много за тези високопланински гори. Те бяха диви, едно от малкото места с недокосната древна гора. Малцина живееха там, само шепа светлокожи номадски племена, за които се говореше, че са също толкова диви като горите. Дори Спокоен кът бе не толкова град, колкото част от гората, превърната в търговски пункт.

Докато продължаваха нагоре по ждрелото, пътят стана по-стръмен и понякога се налагаше да пълзят на четири крака. Умората скоро ги накара да се умълчат, а ревът на водопадите между високите стени на ждрелото стана оглушителен. Все пак не бе толкова силен, че да скрие тръбенето на ловни рогове, обаждащи се от време на време зад тях.

Отпред Фрел спря на стълбите.

Макар че гореше от желание да продължи, Никс въздъхна облекчено — имаше нужда от почивка. Хвърли поглед назад и видя, че Джейс пъхти, а по зачервеното му лице се стича пот и водни пръски. Дрехите бяха залепнали за тялото му, сякаш е паднал в реката.

Пред тях Канти изруга, което привлече вниманието ѝ натам.

Фрел се отдръпна встрани и се видя, че причината за спирането му не е милосърдие, а предупреждение. Оттатък алхимика част от стълбите се беше откъртила преди много години и беше паднала в кипналата вода. Бяха останали само мъхести издатъци, стърчащи от скалите. Фрел се обърна назад към тях с отчаяна физиономия.

— Аз мога да мина — каза Канти и се опита да се промуши покрай Фрел.

Алхимикът го спря с протегната ръка.

— Прекалено е опасно.

Канти посочи назад към звуците на роговете.

— По-опасно ли е от вирлианските убийци по петите ни? — Бутна ръката на Фрел надолу и мина покрай него. — Ще мина и ще вържа въже.

Свали раницата си и извади една въжена намотка, взета от влека. Подхвърли единия край на Фрел, после отиде до рухналата част на стълбите. Спря на ръба. Потърка брадичка — явно обмисляше как най-добре да преодолее разстоянието, предвиждайки всяка своя крачка.



„Как мога да се измъкна от това? Къде ми беше умът?“

Застанал лице в лице с предстоящата задача, Канти осъзна абсурдността на хвалбите си отпреди малко. Сърцето му се качи в гърлото и затуптя там, сякаш го укоряваше за глупостта му. Не само че по-голямата част на тесните стъпала бе отчупена, но и две по средата липсваха напълно. Приличаше на беззъбата усмивка на някой злодей, който му се присмива за фалшивата храброст.

— Можем да намерим друг път — каза Фрел.

Канти стисна по-здраво въжето. Усещаше очите на всички върху себе си, особено на момичето, което можеше да му е сестра. Лицето му пламна. По-рано срамът не можеше да докосне Принца в шкафа. Беше драйфал в кръчмите и се беше будил в легла, оцапани със собствената му пикня и лайна. Тогава просто избърсваше устата или задника си и продължаваше, без да го е еня какво мислят другите. Но по време на това пътешествие, някъде по пътя, нещо ново бе пуснало корени в него. Може би това, че бе свободен от сянката на брат си, или далеч от кралските подигравки, или може би просто благородството на другите бе пробудило нещо, което открай време си беше вътре в него.

Така или иначе, той отказа да отстъпи от предизвикателството. Дали заради някаква новопридобита гордост или гняв към баща му, задето се бе опитал да го убие, но направи крачка към ръба. Обърна се с гръб към стената, протегна ботуш към първото счупено стъпало и изпробва тежестта си върху късия каменен издатък. Доволен, се придвижи на следващото, и на по-следващото. Придвижваше се бавно, докато не стигна до липсващите стъпала. Затвори очи и си пое дълбоко дъх — знаеше, че ще трябва да прескочи това разстояние, за да стигне до издатъка от другата страна.

„Мога да го направя.“

Отвори очи и погледна назад към другите. Те го гледаха, без да мигат, вероятно всички бяха затаили дъх. Сините очи на Никс блестяха с увереност, каквато той не чувстваше. Тя му кимна едва-едва.

Той извлече от нея какъвто кураж можеше и се обърна, преглъщайки тежко. Вдигна единия си крак, сгъна другия и подскочи странично над дупката. Приземи се на следващия издатък на един крак, очаквайки той да поддаде, но като по чудо издатъкът устоя — за разлика от равновесието му.

Той залитна към бездната.

„Ето как ще умра…“

А после една тъмна фигура се стрелна от мъглата и го блъсна в гърдите. Прилепът отскочи от него и полетя назад, като махаше трескаво с криле. Дали от удара или от стреснатия уплах, Канти се люшна обратно към стената и се закрепи, като стъпи и на другия си крак. Вдиша задъхано три пъти на самотната издатина, а после бързо изкачи останалите счупени стъпала и стигна до една непокътната площадка. Там падна на колене и затрепери целият.

„Дотук с храбрата фасада.“

Въпреки това никой не му се присмя. Накрая той се надигна по задник, огледа се и намери малко закърняло дръвче, пуснало корени в пукнатините на скалата. Изпробва здравината му, а после омота въжето около кривия дънер. Фрел го обтегна и направи същото, само че около една каменна издатина, стърчаща над главата му.

След като въжето бе закрепено, Никс бързо мина втора, толкова уверено, че изглеждаше сякаш изобщо няма нужда да се държи за него. От другата страна Канти я хвана и я притегли в прегръдка. Тя се вцепени, но не се дръпна.

— Благодаря ти — каза той.

Тя се намръщи неразбиращо.

— Не съм насочила прилепа, ако това си мислиш. Той сам го направи.

Канти се потърка по гърдите; съмняваше се, че му казва истината. През последните две нощи бе забелязал как създанието, без съмнение въшливо и гъмжащо от болести, се сгушва в момичето, докато то спеше. Беше чул тихото му гукане и писукане, които тя имитираше насън, сякаш двамата се сближаваха още повече, обвързваха се един с друг. Тя може и да не бе пратила прилепа да му помогне, но това не означаваше, че не е бил движен все пак от нейната воля.

Ала не това бе причината да ѝ благодари. Канти помнеше лекото ѝ кимване, вярата, блестяща в очите ѝ.

„Вяра в мен.“

Не помнеше да е виждал подобно нещо в очите на друг и със сигурност не насочено към него. Този поглед повече от всичко го бе превел през проклетото срутване.

Тя се промуши покрай него и махна на приятеля си, училищния калфа.

— Можеш да го направиш, Джейс! Знам, че можеш!

Ето я пак тази вяра в някой друг. Той усети да го жилва раздразнение. „Може би тя я раздава на всички.“ Лицето му почервеня, защото знаеше, че тази мисъл е егоистична и гадна.

За да я изкупи, подвикна на Джейс.

— Не е толкова трудно. Даже сестра ми се справи с лекота.

Никс му се намръщи, явно решила, че се подиграва на нея и приятеля ѝ.

Канти понечи да обясни, после се отказа.

„Сигурно е от тона ми. Трябва да поработя върху него.“

Въпреки това тревогата на лицето на Джейс се смени с решителност. Понякога гневът върши по-добра работа от смелостта. Калфата се хвана за въжето и прие предизвикателството. Не беше толкова ловък като Никс, имаше нужда от въжето, за да пази равновесие, особено над дупката, но успя да стигне до тях.

Никс прегърна приятеля си.

Канти отново почувства пристъпа на раздразнение отпреди малко.

„Майната им и на двамата.“

Скоро Фрел се присъедини към тях и тупна Канти по гърба.

— Браво на теб.

Канти прие похвалата нацупено. Фрел мина отпред и тръгнаха отново. Канти се забави, за да разтръска въжето и да охлаби намотките около скалната издатина, издърпа го и продължи след другите.

Прилепът летеше в мъглата редом с него.

Той му се намръщи.

— Ако чакаш да благодаря и на теб, ще имаш да вземаш.

Докато се катереха, мъглите се сгъстиха, правейки стъпалата още по-коварни. Не само заради влагата. Смесицата от мъгла и водни пръски напояваше нещо като буйна градина. Трънливи лози висяха от скалите или се виеха под краката им. Навсякъде растяха цъфтящи храсти — и по стълбите, и по стените. Закърнелите дървета от долния край на ждрелото тук се превръщаха във великани и корените им стърчаха навсякъде, сякаш се опитваха да ги избутат от стълбите.

Минаването им смущаваше десетки врани, гнездящи в дупки в скалите, и също и ястреби, кацнали в клоните над главите им. Невестулки и други гадинки се разбягваха от пътя им. Няколко змии ги посрещнаха със съскане и плюене на отрова. Видяха даже една миниатюрна сърна, която побягна от тях, скочи на един камък в реката, а оттам изчезна в горичка от другата страна.

Изглежда, гората ставаше още по-гъста отпред, където стълбите чезнеха в мъглите. Някъде там горе се разнесе предупредителен лъвски рев. Канти си представи как далечните гори на Облачен предел се изсипват в ждрелото със същата ярост като реката, бучаща край стълбите.

Най-после стигнаха широка площадка до един водопад и Фрел вдигна ръка и обяви спиране. Всички трябваше да си починат, преди да се справят с остатъка от обраслото ждрело. Никой не възрази.

Джейс приличаше на удавено куче. Стоеше с гръб към водещите нагоре стълби, сякаш не можеше да ги гледа. Но не това беше причината. Той посочи назад към пътя, по който бяха дошли.

— Никс, виж.

Всички се обърнаха.

През мъглите стените на ждрелото ограждаха последния изглед към блатата на Мир. Лицето на Никс стана безутешно и на Канти му се прииска да бутне Джейс в реката, задето бе напомнил на момичето за всичко, което оставя зад себе си, и най-вече кого оставя. Не знаеше дали с Никс имат обща кръв, но знаеше двама мъже — Бастан и Аблен — които нямаха и въпреки това си оставаха най-истинските ѝ братя.

„Те и още един.“

Сякаш усетил смущението на Никс, прилепът описа кръг над главата ѝ. Или може би беше също толкова смутен. Гледката към блатата разкриваше тъмната планина, издигаща се от изумрудената шир. Юмрука бе увенчан с корона от дим и вулканичните отвори по страните му аленееха от огньовете на Хадис.

Даже от тази височина Канти можеше да различи по-тъмни сенки, носещи се по топлите възходящи течения около върха му. Малкият прилеп запищя пронизително, от което косъмчетата на врата му настръхнаха — сякаш прилепът зовеше братята си.

Фрел засенчи очи и се взря нагоре към прилепа.

— Никс, твоят приятел явно смята да остане с нас, вместо да се върне при ятото си.

Тя не отговори, все така зареяла поглед в далечината.

Канти се опита да я разсее от мъката ѝ.

— Ако ще остане с нас, може би трябва да му дадем име. Просто за да мога да го ругая като хората.

Джейс кимна и погледна угрижено Никс.

— Как мислиш, че трябва да го наречем?

Тя продължаваше да не им обръща внимание.

Канти си спомни как прилепът беше щракнал със зъби към него, когато се бе опитал да го докосне.

— Каквото е свадливо копеле, името трябва да е нещо, което предупреждава за свирепата му природа. Може би Гадокрил.

Джейс го изгледа свирепо.

— Той не е просто животно. В него има и грация. Нещо, което ти явно не можеш да оцениш.

Канти завъртя очи.

— Ха да те видим теб как ще се опиташ да го погалиш.

Спомни си обаче, че Анскар бе изразил подобно мнение за целия им вид. „В природата им има някакво благородно дивачество.“ Напомнянето за вирлианския капитан само го вкисна още повече. Вече му писваше от тази игра.

Но не и на Фрел.

— Мисля, че и двамата сте прави. Свирепостта и грацията са две основни черти на характера и поведението му. Може би някое име, свързано с Древния език, защото тези същества ги има много отпреди написването на нашите истории. На онзи мъртъв език „баш“ означава свиреп.

Джейс засия.

— А ако си спомням правилно, грация е „алия“.

— Точно така. — Фрел се усмихна. — Мисля, че името е подходящо.

Джейс го изпробва на глас.

— Баш Алия.

Никс трепна и се дръпна от приятеля си с ужасена физиономия.

— Не…

30.

Никс почти не обръщаше внимание на шепота зад себе си… а после едно име проникна през мъката ѝ и я прониза право в сърцето.

„Баш Алия…“

Тя изведнъж се върна в онзи кошмар на върха на огнената планина. Бойни барабани ехтяха в главата ѝ, заедно с усилващо се кресчендо от писъци. Тя отново тичаше по тъмното било към една крилата сянка, прикована към олтар. Едно име изригна от гърлото ѝ с разкъсваща сила, за да назове измъчваното създание върху скалата.

„Башалия!“

— Не… — изстена тя.

Никога не бе споделяла тази подробност от видението си с Гайл и Фрел. Не ѝ се струваше важна, особено след като бе отхвърлила онази гледка на планинския връх като трескав сън, предизвикан от отровата и ужаса.

Фрел се втренчи в нея.

— Никс, какво има?

Тя го пренебрегна и се обърна към малкия си брат в мъглите. Във видението ѝ той бе с размерите на порасъл бивол и криле достатъчно големи да вдигнат подобно животно във въздуха. Със сигурност двамата не можеше да са едно и също създание.

„Но името…“

Джейс изтълкува страданието ѝ погрешно.

— Никс, съжалявам. Разбира се, че ти трябва да избереш името.

Тя продължи да се взира нагоре към крилатия си брат и призна пред себе си онова, което знаеше в сърцето си, че е истина.

— Той е Башалия — прошепна, колкото и да я ужасяваше това.

Сякаш доловил мъката ѝ, прилепът закръжи и се запремята в мъглата, писукаше. Полезрението ѝ се размъти. Никакви образи не изникнаха в главата ѝ, но сърцето ѝ се разтуптя, подбудено от неговото вълнение, от писъците му.

Даже Канти забеляза представлението на брат ѝ.

— Какво му става?

Отговорът дойде иззад гърба им, долетял от долния край на ждрелото. Пронизителен вой отекна от скалните стени, а после към него се присъединиха и други. Всички замръзнаха.

— Тилазаври — каза Фрел.

Канти се обърна назад към блатата. Заслони очи и огледа ждрелото, после посочи.

— Ей там.

Никс отиде до него. Някакво движение привлече погледа ѝ. Слънцето блестеше в броните на дълга редица рицари, изкачващи се по стълбите. Легионът се движеше бързо, но не толкова бързо като тъмните сенки, тичащи отпред.

Джейс се приближи.

— Ами онези рухнали стъпала? Мислите ли, че ще могат да минат оттам?

Отговори му Фрел:

— Те може да забавят кралските хора. Ще им се наложи да прокарат въжена стълба.

— Но не и тилазаврите — добави Канти. — Виждал съм ги как ловуват. Ще прескочат онази дупка без проблем и ще ни настигнат.

Воят продължи, усилваше се.

Принцът се ослуша.

— Бих казал, че са поне десет, може би и повече.

Фрел посочи нагоре по стълбите.

— Тогава бързо. Трябва да стигнем до Облачен предел, преди да са ни настигнали.

— И после какво? — попита Джейс.

— Ще му мислим после. — Канти подкара Никс и Джейс след алхимика. — Не искаме да ни сгащят на това тясно стълбище, нали?

Продължиха забързано нагоре по обраслите стъпала. Всяка крачка бе борба. Тръни късаха дрехите им и деряха кожата им. Корени и клони се опитваха да им преградят пътя. Сякаш цялата влажна гора искаше да ги хване и да им попречи да се изкачват.

И не беше само буйната растителност.

След като преодоляха стотина стъпала, наближиха варовикова арка, която свързваше двете стени на ждрелото високо над главите им. Башалия литна натам и започна да кръжи и да се премята под нея. Пикираше и махаше с криле в явен признак на паника.

— Спрете! — извика Никс.

Всички се обърнаха към нея.

Тя посочи Башалия.

— Той се опитва да ни предупреди.

Воят ехтеше около тях, изпълваше въздуха.

— Не мисля, че имаме нужда от брат ти, за да го разберем. — Канти посочи надолу по пътя.

— Не. Не става дума за тилазаврите. — Никс сграбчи Фрел за ръката. — Никога не е ставало дума за тях. Башалия не иска да продължаваме отвъд тази арка. За това се опитваше да ни предупреди през цялото време. Той усеща нещо по-нагоре в прохода.

— Какво? — попита Джейс.

Никс поклати глава. Не знаеше отговора, но беше сигурна в едно.

— По-лошо е от тилазаврите.

И в този момент получи подкрепа от неочаквана посока.

— Знаете ли, мисля, че малкото копеленце може и да е право — каза принцът.



Канти стоеше на ръба на малката площадка. Насочи вниманието на другите към един тъмносин вир в реката далече долу. Шумяща каскада се изливаше в него от едната страна, а от другата бушуваше мъглив водопад. Между двете вирът блестеше като стъкло, достатъчно бистър, за да се види дъното му. Гладки речни камъни се редяха по повърхността му — но те не бяха единственото нещо, загладено от течението.

В кристално ясните дълбини имаше купища кости. Черепи с всякакви размери бяха струпани там — от великански с отчупени рога до мънички със заострени клюнове. Бедрени кости стърчаха във всички посоки, някои завършващи с пожълтели нокти или избелели копита. Стотици натрошени гръдни кошове лежаха преплетени като горски клонаци, превърнали се в дом на щъкащи рачета и няколко сребърни рибки.

Най-лошо от всичко бяха празнооките черепи на мъртви хора, някои все още с шлемове. Поне сто меча стърчаха от тези купчини, някои стиснати в ръцете на скелети.

— Мисля, че вече знаем защо този проход се нарича Пътят на падналите — каза Канти.

Всички се обърнаха към арката и трескавите усилия на прилепа да ги отклони оттам.

— Какво има там горе? — попита Джейс.

Под тях воят на тилазаврите стана още по-свиреп и бе достатъчно близко, за да се долови в него гладът на ловците.

— Не знаем — отвърна Канти, — но знаем какво има зад нас.

— Продължаваме — реши Фрел. — Нямаме избор. Тези кости може да са отпреди векове.

Никой не възрази, защото яростта на тилазаврите растеше. Беше сигурна смърт да останат на стълбите пред приближаващата се свирепа глутница.

Тръгнаха към арката, но Канти не бе заблуден от думите на наставника си. Изгледа прилепа, танцуващ във въздуха горе, и се вслуша в предупреждението му. Свали лъка и извади една стрела от колчана си. Не че мислеше, че това ще му помогне. Представи си всички онези сребристи мечове в ръцете на мъртъвците…

„На тях оръжията определено не са им помогнали.“

Минаха предпазливо под арката, затаили дъх. Но стъпалата от другата ѝ страна не изглеждаха по-различни от тези зад тях. Отпред гора изпълваше цялото ждрело. Продължиха нагоре, стъпало по стъпало, площадка по площадка. Все още не се виждаше никаква заплаха.

„Може пък Фрел да е прав…“

Никс бе първата, която забеляза промяната.

— Няма птици — прошепна тя.

Канти спря. Наостри уши и очи, вглеждаше се в горската плетеница и се ослушваше. Никакви ястреби не пищяха във висините. Не се чуваше крякане на врани от гнездата им. Осъзна също, че е минало известно време, откакто е виждал за последно някоя гадинка и му се е налагало да избягва зъбите на нападаща змия.

Фрел им махна да продължават напред.

Докато вървеше, Канти търсеше признаци на живот, който да не е зелен или бодлив. Оглеждаше скалните стени и виждаше дупките високо по тях, където са гнездели птици, но те изглеждаха празни и изоставени.

„Къде са се дянали всич…“

Движение в една от тези дупки привлече погледа му. Нещо падна от нея и се търкулна по скалите, за да изчезне в храстите.

Той спря и остави другите да го подминат. Присви очи към другите дупки, но не забеляза нищо подобно. Понечи да се извърне, готов да го приеме за разместен камък, когато още една сиво-черна топка изскочи от друга дупка и заподскача надолу по стръмния склон.

А после още една.

И още една.

Той се опита да проумее тази загадка, но тогава отпред отекна вик. Той се хвърли през листака, за да настигне другите. На следващата площадка Никс стоеше, затиснала устата си с ръка. Джейс я издърпа крачка назад, а Фрел се приведе напред.

Нещо се бе проснало на камъните малко по-нататък.

Канти си проби път, за да види.

— Горкичкото — промълви Никс.

Канти застана до Фрел. В другия край на площадката лежеше малка сърна. Краката ѝ бяха изпънати и вкочанени. Оцъклените ѝ очи се взираха в тях. Коремът ѝ беше подут.

— Какво я е убило? — попита Джейс.

С очите си на ловец Канти потърси някаква рана или петънце кръв.

Следващите думи на Фрел го накараха да потрепери.

— Тя не е мъртва.

— Какво? — Никс отстъпи още една крачка и в гласа ѝ звучеше същият ужас, какъвто изпитваше Канти.

Но Фрел беше прав. Канти видя как очите на сърната се преместиха към говорещия алхимик. От ноздрите ѝ излизаше мъчително дишане, толкова слабо, че не личеше гърдите ѝ да помръдват.

Сърцето на Канти се сви жалостиво при тази гледка.

„Жива е, но не може да мръдне.“

Със зловещия интерес на алхимик, Фрел коленичи, за да я огледа по-добре. Промърмори:

— Това на шията ѝ черни трънчета ли са?

Канти не се интересуваше от отговора на тази загадка. Преглътна и отмести поглед — но там, където попаднаха очите му, беше много по-зле. Подутият корем на сърната бе започнал да шава като бавно къкреща яхния.

— Фрел… — каза предупредително Канти и посочи.

Алхимикът го сграбчи за рамото и викна на всички:

— Дръпнете се.

Гърченето на корема на сърната се усили. Жално блеене излетя от гърлото ѝ. После коремът се пръсна в дъжд от кръв и разкри гърчеща се маса от бели червеи, всеки голям колкото кутре. Те запълзяха по площадката в смесица от жлъчка и кръв.

Всички отскочиха с ахкане и смаяни викове. Но слепите червеи не им обърнаха внимание, а изпълзяха с гърчене в листатите храсти, за да се махнат от по-осветените части на скалите.

— Какви са тези твари? — попита Никс.

Фрел я погледна, лицето му бе станало пепеляво. Но преди да успее да отговори, от всички страни се надигна трополене. Звучеше като градушка, биеща по каменен покрив.

Канти си спомни странната гледка отпреди малко. Изправи се и се обърна към една пролука между дърветата. През нея можеше да зърне скалните стени от двете страни. От дупките на старите птичи гнезда изскачаха топки, всяка голяма колкото юмрука му, и трополяха надолу по склона. Бяха стотици. Отпред и отзад. Даже и от скалите от другата страна на реката.

Трополенето им се усили до тътен.

Пред очите му една от топките отскочи от стената към тях. Разгъна бронираните си сегменти, черни шипове настръхнаха по гърба ѝ и се разпериха трепкащи прозирни криле. Тя се понесе във въздуха със застрашително жужене.

„Какво е това, в името на пламтящия пишок на Хадис?“

На безмълвния му въпрос отговори Фрел.

Думата звучеше като проклятие.

— Скрийчове…



Никс оглеждаше с ужас мъгливата гора. Тракането на сухи кости около тях се превърна в усилващо се жужене на криле. Звукът се разпространяваше като горски пожар по изсъхнали трънаци. С блъскащо сърце, тя се приготви да побегне, но Фрел улови погледа ѝ и поклати глава.

Алхимикът хвана Канти и го дръпна по-ниско.

— Никой да не мърда — каза тихо.

Джейс сграбчи Никс и я смъкна долу. Понижи гласа си до шепот, насочен към Фрел.

— Скрийчове. Мислех, че са измрели преди векове.

— Написаното с мастило често се крепи повече на надежда, отколкото на сигурност. — Фрел се обърна към тях и заговори бързо, за да сподели каквото знае — знание, което им бе нужно, за да оцелеят. — Скрийчовете са древна напаст. Жилата им парализират, те са месоядни и гнездят в живи твари, за да изхранят малките си. Ловуват на сляпо, привлечени от силните звуци и мириса на дъха на плячката.

Никс се взря към останките на малката сърна. Смъртта милостиво я бе застигнала и тя лежеше изкормена и обезкървена от ордата лакоми червеи. Повечето от тях бяха изпълзели в сенките, но някои все още гризяха зейналата кухина или се въргаляха в кръвта. Вонята на площадката не бе чистата миризма на току-що убито животно, а отвратителната смрад на развала и гнилоч.

Фрел посочи покрай трупа.

— Нагоре. Това все още е единствената ни надежда. Но трябва да внимаваме. Затуляйте дъха си. — Показа как, като покри устата и носа си с широкия маншет на ръкава си. Гласът му стана приглушен. — И се молете царицата им да продължава да спи.

И след тези загадъчни думи ги поведе.

Джейс ги спря край останките на сърната.

— Чакайте — прошепна през края на наметалото си. — Веднъж преписвах едно мухлясало издание на „Праисторическа биология“ на Хаасин. Отпреди четири века. Там се говореше за скрийчовете. И бе посочен възможен начин за предпазване. Според Хаасин червеите насищат жертвите си с някаква миризма, за да отбележат гнездата си. Може би за да попречат на други скрийчове да снесат още яйца във вече заето тяло.

Фрел изгледа по-внимателно Джейс, явно виждаше приятеля ѝ в нова светлина. Никс си спомни за своя разговор с калфата, когато мереше робата си за Възхождането — сега това ѝ се струваше преди цяла вечност. Беше му казала, че обучението му в скрипториума е незаменимо и важно само по себе си.

— Как ще ни помогне това знание? — попита Канти, като се оглеждаше.

Джейс клекна и прокара наметалото си през локвата кръв и жлъчка.

— Ако напоим телата си с такава сигнална миризма, това може да отклони вниманието им, като ги накара да мислят, че вече сме заразени.

Канти кимна.

— Защо не? Определено съм смърдял и по-зле.

Всички бързо напоиха наметалата, робите и панталоните си с кръв и я размазаха по лицата си. Вонята бе толкова гадна, че Никс трябваше да положи усилия да не повърне. Канти посегна към нея с оцапана ръка. Тя трепна и се дръпна, но той само свали от рамото ѝ един тлъст червей, който се канеше да пропълзи в косата ѝ. Никс трескаво огледа тялото си за други, но не видя.

След като свършиха, Фрел се озърна към ордата, бръмчаща из гората.

— Мисля, че единствената причина да не са ни нападнали досега е миризмата на този труп. Нека се молим гнусната му воня да се задържи с нас достатъчно дълго, за да излезем от тяхната територия. Да вървим.

Тръгнаха отново през гората. Мъглата се сгъсти. Покривът от клони над тях се изгуби от поглед. Жуженето на скрийчовете ги следваше по целия път. Крилете им раздвижваха листата при прелитането им. Мъглата трепереше. Катереха се с мъка нагоре, крачка по крачка.

Скрийчовете продължаваха да не им обръщат внимание. След известно време, закрила с ръка носа и устата си, Никс видя няколко накацали в храстите — тънките клонки се поклащаха под тежестта им. Други се бяха вкопчили в чворести дънери, почти сливайки се с кората. Изглежда, ордата се изморяваше.

А после нещо се удари в ръката ѝ току под рамото.

Тя трепна и погледна. На ръката ѝ беше кацнал скрийч. Никс замръзна и го зяпна. Осем чифта членести крака се бяха вкопчили в ръкава ѝ. Тялото му бе разделено на същия брой бронирани сегменти, а двата по средата бяха отворени и от тях излизаха по две крила от всяка страна — горно и долно крило — нашарени с малки венички. Предните сегменти се надигнаха от ръкава ѝ, размахвайки космати антенки, сякаш опитваха въздуха. Виждаха се също и четири зъбати мандибули. Кацналото на ръката ѝ същество дишаше тежко, сегментите му се разширяваха и свиваха. При всяко вдишване редица черни шипове се повдигаха и отпускаха.

Тя си спомни същите тези шипове, забити в гърлото на сърната.

Скрийчът запълзя нагоре по ръката ѝ. Мина по кръвта, оцапала рамото ѝ. Позабави се там и тя затаи дъх — а после най-накрая скочи и отлетя.

Тя потрепери, както от ужас, така и от облекчение. Видя, че другите я гледат, и им махна да продължават.

Скоро пот покри лицата на всички, заплашвайки да отмие петната от бузите им. Вървяха мълчаливо, като се стараеха да избягват жужащата орда, която продължаваше да каца из цялата гора. Но се появяваха нови и нови твари, жужаха и обикаляха сред мъглата и листака.

Зазяпан нагоре, Джейс настъпи с ботуша си някаква суха пръчка и тя изпращя. Той се приведе, когато два скрийча моментално се стрелнаха към него от висините. Минаха над темето му, а после извиха слепешком назад, явно търсейки източника на звука. Той притисна по-силно наметалото към устата си. Гадинките направиха още два кръга и накрая отлетяха с бръмчене.

Фрел повдигна вежди срещу Джейс, предупреждавайки го мълчаливо да внимава.

Продължиха нагоре.

Никой не знаеше докъде се простира територията на скрийчовете, но Никс предполагаше, че все трябва да има някакви граници. Ордата не бе плъзнала, за да зарази долния край на ждрелото през вековете. Сякаш нещо ги държеше тук. Може би беше по-гъстата мъгла; може би някаква миризма във въздуха като тази, която лъхаше от оцапаните им дрехи.

Отпред Фрел спря и раменете му увиснаха.

Другите стигнаха до него и видяха защо е спрял. Реката пресичаше пътя им. Стъпалата продължаваха нагоре от другата ѝ страна.

— Ще трябва да я преплуваме — прошепна Фрел.

Всички знаеха, че опасността не се крие в течението. Тази част от ждрелото бе сравнително равна, така че реката течеше мудно и бе лесна за преодоляване. Но гората от другата ѝ страна гъмжеше от още скрийчове. Скалите отпред бяха надупчени от стотици техни гнезда, както и от по-големи пещери. Ако преплуваха, кръвта щеше да бъде отмита от дрехите и телата им и да ги остави оголени и беззащитни.

— Ще трябва да рискуваме — каза Фрел.

Никой не възрази.

Един след друг влязоха в студената вода. Опитаха се да не пляскат и да не привличат внимание. Никс се държеше до Джейс. Канти беше най-отзад, хванал в една ръка лъка си. Очите им оставаха вперени в небето, във въздуха над тях. Скрийчове жужаха над главите им. Няколко дори цопнаха във водата и запърхаха, само за да бъдат отнесени покрай тях.

Най-после стигнаха до отсрещния бряг. Фрел откри под водата стъпала, които извеждаха от реката, и приклекна там.

— Трябва да вървим бързо. Молете се да сме близо до края на тяхното царство. Ако ви ужилят, бягайте, докато можете. И си помагайте, ако някой падне.

Никс преглътна и кимна.

Фрел се обърна пак към стълбите — но Канти го сграбчи за ръката.

— Стой — каза предупредително принцът.

Фрел се намръщи.

— Знам, че е опасно…

— Не. — Канти се обърна към другия бряг на реката. — Слушай.

Сред туптенето на сърцето си и ужаса във въздуха Никс бе престанала да чува ехтящия вой на следващите ги тилазаври. Глутницата виеше и лаеше, явно надушила колко е близо плячката им.

Канти се обърна към тях и каза само:

— Чакайте.

Победоносният лай на преследвачите се усили, стана по-оживен, заехтя навсякъде. Но Никс и спътниците ѝ не бяха единствените, които ги чуваха. Скрийчовете полетяха над главите им, всички устремени към виещата глутница, готови да парализират нарушителите, като всеки жадуваше да е първият, снесъл яйцата си в тези топли нови гнезда. Небето над реката почерня от телата им, докато ятото се носеше надолу по ждрелото.

Никс приклекна предпазливо във водата, гледаше ги как прелитат. Накрая реката се изчисти от жужащите им криле и само няколко по-тромави скрийча браздяха мъглите.

— Хайде — каза Канти.

Излязоха от реката с прогизнали и натежали дрехи, от които на всяка крачка капеше вода.

Канти погледна към другия бряг и каза:

— Никога не съм бил по-доволен да ме преследват.

— И все пак трябва да бързаме — предупреди ги Фрел. — И помнете какво ви казах преди малко.

Забързаха, вече без да си правят труда да пазят тишина. Лаят на тилазаврите заглушаваше редките звуци на скършени клонки или търкулването на някой камък. Докато тичаха нагоре, победоносният вой се превърна в ужасено болезнено квичене. Никс си представи зверовете, покрити с вкопчени в тях скрийчове, жилени и хапани, мушкани с шипове и заразявани. В нея трепна жалост, особено след като си спомни умиращата сърна.

„Никое същество не заслужава толкова жесток край.“

Полусъсредоточена върху ставащото отзад, налетя право върху Фрел, който се бе заковал на място пред нея. Отскочи от него, само за да бъде изблъскана още по-назад.

После видя причината за внезапното му спиране.

Отпред дърветата се разделяха, за да оголят част от стената на ждрелото и входа на голяма пещера. Гората изглеждаше, сякаш през нея е прокаран тунел до това място, клоните бяха покрити със слоеве сребриста паяжина.

Създателят на тази паяжина излезе от пещерата на дълги членести крака. Беше с размерите на бивол, само че с бронирани плочи на гърба. Влачеше зад себе си дълъг издут търбух. Сегментирани антени се завъртяха във въздуха към тях. Всяка завършваше с очи, които приличаха на черни диаманти с множество фасетки.

Създанието надигна предната част на черупката си и една триъгълна глава защрака с остри мандибули във въздуха. То допълзя до стълбите и им препречи пътя.

— Това е царицата на скрийчовете — изстена Фрел.

31.

Канти остави другите да отстъпват зад него. Знаеше, че за тях има открит само един път, една посока.

„Право през това проклето чудовище.“

Вдигна лъка и потисна ужаса от гледката пред себе си. Наполовина паяк, наполовина оса, царицата приличаше на някакво създание, съшито от различни парчета и измъкнато от дълбините на ифлеленска крипта, или може би демон, призован от техния бог на ужаса Дрейк. Съскаше срещу тях и от порите по лъскавото ѝ тяло излизаше някакъв зловонен газ. Канти не знаеше дали е отровен, но миришеше на гниещите вътрешности на подут от слънцето труп.

Царицата се затътри към тях, като забиваше скелетоподобните си крака в камъните. По задната им страна се редяха остри хитинови куки.

Канти не помръдна. Изпъна тетивата — оперението на стрелата погъделичка ухото му, насочи поглед към тъмната триъгълна глава, полускрита зад ръба на най-горния сегмент, и стреля. Тетивата бръмна и стрелата полетя. Сякаш очаквала това, царицата наклони горния сегмент и стоманеният връх на стрелата отскочи от бронираната черупка.

Канти обаче не беше неопитен ловец. Помнеше един урок, даден му от разузнавача в Облачен предел, който бе първият му учител: „Често се случва не първата ти стрела да убие, а тази, която вече е във въздуха след нея“.

Докато стрелата отскачаше със звън от черупката, той вече бе сложил друга на лъка и го бе изпънал. Пусна я, така че когато царицата се изправи пак, следващата стрела я улучи право в центъра на главата. Въпреки това той не спря, за да се зарадва на този изстрел — особено като се имаше предвид, че създанието съскаше и атакуваше.

Канти остана на мястото си, пускаше стрела след стрела.

Всички попаднаха в целта.

И въпреки това съществото продължаваше да настъпва към него.

Той наклони глава, прицели се и пак пусна тетивата.

Тази стрела прониза челюстите и се заби в тъмното гърло на царицата. Мандибулите щракнаха и я прерязаха на две, но стрелата бе последвана от още една.

„На, опитай пак.“

Атаката на царицата се забави, краката ѝ се заклатиха като кокили на акробат.

Той продължи да я обсипва яростно със стрели, предимно по главата, а няколко бяха насочени към оголените ѝ гърди в търсене на проклетото ѝ сърце, ако имаше такова.

Най-сетне чудовището се сгромоляса на стълбите и се плъзна към него. Едва тогава той се надигна и отстъпи. Все пак посегна през рамо за нова стрела, но не напипа нищо. Беше изпразнил колчана си. Вместо това измъкна нож, за да е готов в случай че царицата покаже някакви признаци на живот.

За щастие грамадното туловище остана неподвижно. Даже в смъртта зловонният газ продължаваше да се лее от издутия търбух, образувайки облак около нея.

Канти се отдръпна.

Фрел дойде при него, дойдоха и другите. Канти очакваше похвали и ликуване, но получи само един разтревожен поглед от наставника си. Другите двама зяпаха назад през реката. В мъглите там тихото жужене на скрийчовете се бе усилило до свиреп вой. Съсредоточен в стрелбата, той бе пропуснал да забележи смяната на тембъра в звука на ордата.

— Идват — каза Джейс.

Дали привлечени от миризмата на своята царица или от одевешните ѝ съскащи викове, скрийчовете явно възнамеряваха да отмъстят за погубената си владетелка.

— Бягайте — каза Фрел. — И не спирайте.

Втурнаха се напред, като заобикаляха възможно по-отдалече изпускащия газове труп, и продължиха нагоре по древното стълбище. Канти вървеше начело — и затова пръв разбра грешката в предположенията им.

Отпред нови четири-пет опасани с паяжина тунела се отклоняваха от мъгливото стълбище. Големи тъмни сенки изпълзяха от тях.

Канти хвърли поглед назад към Фрел, укорявайки приятеля си, че не е знаел истината — невежество, което щеше да ги погуби всичките.

Скрийчовете нямаха само една царица.

Имаха много.



Никс зяпна тъмните фигури, събиращи се на стълбите пред тях. Зад нея яростното жужене на ордата се извиси до ужасно кресчендо и дори мъглата сякаш затрепери. Тя усещаше това бръмчене върху кожата си, в костите си. Тръсна глава, защото звукът се превърна в стършелово гнездо в главата ѝ.

Едва тогава осъзна, че не скрийчовете я тормозят така, а нещо по-познато. Наостри уши за пискливия зов, който прорязваше трескавото жужене на скрийчовете.

Вдигна очи, когато една крилата фигура пикира през клоните и прелетя над главата ѝ, а после се стрелна към небето, сякаш се опитваше да я повлече нагоре — и успя.

Все още усещаше камъка под ботушите си, но в същото време летеше към висините. Образите се припокриваха. Тя виждаше гората около себе си, но също така гледаше как ждрелото се разкрива под нея, докато се носеше високо горе. Дори мъглите не можеха да попречат на новото ѝ зрение. Усещанията ѝ се разпростряха из цялото ждрело, носени от острия писък, който открояваше всяка ниша, клонка, листо и процеп. Видя как скрийчовете се носят над реката. Ако се съсредоточеше, можеше да различи отделните същества в множеството.

Спомни си за един друг подобен момент по време на паническото си бягство от Бърд и тайфата му в Манастира. Сети се как екотът на училищните камбани бе разкрил пред нея ефир на карта на околността. Тя бе използвала това зрение, за да бяга по-уверено по разкрилото се пред нея ниво.

Сега започваше да подозира истината.

„Може би не са били камбаните.“

Дали Башалия вече е бил там? Дали именно той не е призовал по-големия прилеп, който беше убил Бърд?

Но сега нямаше време да мисли за това.

През истинските си очи долу видя как тъмните царици настъпват към нея и другите. Паника разтуптя сърцето ѝ, теглеше я от мъглите обратно към тялото ѝ. Но тя не успя да се върне. Нищенето във въздуха се усили, заличи гледката на стълбите, издърпа я обратно горе. Тя се съпротивляваше.

„Трябва да им помогна.“

Желанието ѝ обаче бе пренебрегнато. Вместо това погледът ѝ бе насочен към блатата. Никс усети енергия във въздуха, като преди гръмотевична буря. Тя се трупаше и събираше около огнената планина на Юмрука, хвърляйки сянка върху блатата наоколо. После се устреми нагоре по ждрелото и го изпълни, носеше се към нея все по-бързо и по-бързо.

През другите си очи видя как Фрел ги дърпа всичките надолу по стълбите. Чу го да казва нещо за пещера, място, където да се скрият от приближаващата орда.

Тя знаеше, че това няма да свърши работа.

От висините гледаше как черната вълна се носи с тътен към нея. От дълбините на този мрак две очи блестяха насреща ѝ. Тя се сви пред този поглед, доловила неговата необятност, непонятната му природа, извечната му древност.

Прииска ѝ се да побегне от него.

Ала нещо засвири и засвистя в ушите ѝ, една мъничка искрица от тази необятност, нещо материално и разбираемо. „Башалия.“ Усети отново вкуса на топло мляко, чувството за някой друг, който споделя нейната топлина. В това имаше нещо, което можеше да проумее, може би дори обич.

Никс се вкопчи в него, когато бурята я връхлетя. Заподмята я като клечка в потоп. Течението я завъртя и я изтръгна от небето, за да я върне в собственото ѝ тяло. Но дори и тогава енергията продължи да се влива в нея през Башалия горе във висините.

Тя ахна, когато тялото ѝ запламтя от тези енергии. Те изпълниха всяка нейна кост, всяка вена, всеки орган. Усещаше как онези древни очи я гледат някъде отдалеч, преценяват студено какво ще направи. А енергията продължаваше да се влива в нея, докато не можеше повече да бъде удържана.

Трябваше да я изпусне навън.

Застанала на стъпалата, Никс се хвана за главата с две ръце и закрещя, освобождавайки тази мощ. Тя изригна във всички посоки, лишавайки света от тайните му. Вече нищо не можеше да бъде скрито от погледа ѝ. За миг тя видя всяка жилка по листата, всяка гъгрица в дървесната кора, всяка гъбичка в почвата. Другите около нея се превърнаха в кости, в биещи сърца, в течаща кръв.

Но това, което изригна от нея, не бе само усилено зрение. Писъкът ѝ отекна с цялата сила на братята на Башалия, превърнат в нещо много по-голямо.

Тя си спомни кошмара си за планинския връх, когато същата тази сила бе трошила камък. Сега нямаше такъв контрол.

Когато бясната вълна излетя от нея, тя бе надигната на пръсти, може би дори отделена от камъка. Силата ѝ помете мъглата и запокити приближаващата се орда обратно надолу по ждрелото. Другарите ѝ се търколиха на различни страни, издухани към храстите и дърветата.

Най-близката царица се сгърчи на стълбите като паяк, изгорен с нажежен въглен. Другите тъмни фигури побягнаха, докато вихърът късаше листа и чупеше клони след тях. Новите ѝ очи виждаха как редиците от мънички сърчица на тварите се свиват ужасено, докато бягаха от стълбите, за да потърсят убежище в сенките и сред скалите.

А после всичко свърши.

Странната ѝ мощ се изчерпи и нозете ѝ стъпиха отново на камъка. Само че не ѝ бяха останали сили. Краката не я държаха. Изостреното ѝ зрение се разпадна на сенки, светли и тъмни петна, сякаш се бе върнала към замъглената си същност. Изнемощяла, тя залитна към твърдия камък, но нечии ръце я подхванаха.

— Държа те — обади се от сумрака Джейс.

После друга ръка я грабна и я вдигна по-високо.

— Не можем да чакаме — заяви Канти.

Фрел потвърди това.

— Цариците може да се върнат, след като първоначалната им уплаха отмине.

Никс усети, че я носят двама. Джейс от едната страна, Канти от другата. Тя не се съпротивляваше, нито пък се преструваше, че има някаква сила. Те я влачеха нагоре и пръстите на краката ѝ се удряха в стъпалата. Тя загуби съзнание за кратко, само за да се събуди отново, объркана и паникьосана.

Но Джейс я окуражи.

Помагаше ѝ и това, че зрението ѝ бавно се връщаше. Отначало се появи дълбината на зелена гора, после детайли от листата и клоните. Възвръщането на силите ѝ отне по-дълго. Главата ѝ се люшкаше между двамата младежи.

Накрая Фрел ги спря.

— Мисля, че успяхме. Би трябвало да можем да починем малко.

Джейс ѝ помогна да се добере до един паднал дънер. Беше ѝ трудно да движи краката си, но успя да измине последните няколко стъпки сама. После благодарно се тръшна на дънера. Огледа се вяло към гигантските дървета, които чезнеха в ниските облаци. Не видя и следа от скали или каменни стени. Осъзна, че Фрел трябва да ги е отвел дълбоко в гората оттатък ждрелото, преди да рискува да спре.

„Слава на Майката…“

Канти също се огледа.

— Стигнахме до Облачен предел. Цял живот съм искал да си домъкна задника тук. — Сви рамене. — Но разбира се, не по този начин.

— Не можем да почиваме дълго — предупреди ги Фрел. — Предстои ни да вървим още два-три дни, за да стигнем до Спокоен кът. А тези гори може да са не по-малко опасни.

Джейс се взря назад по пътя, откъдето бяха дошли.

— Ами другите? Със сигурност кралският легион няма да може да преодолее това ждрело. — Хвърли поглед към Никс, блед и неспокоен. — Или поне не като нас.

Отговори му Канти:

— Може и така да е. Но аз познавам началника на Вирлианската гвардия. Анскар със сигурност е пратил вестоврана до Върховръх. Щом знае по кой път сме поели, значи знае и накъде отиваме и няма да му е трудно да се досети, че може да се насочим към Спокоен кът.

Последва навъсена тишина.

Никс усети, че другите я гледат.

Фрел понечи да я попита нещо, дори пристъпи напред, но Канти го спря със суров поглед.

— По-късно — отсече принцът.

Фрел кимна.

Тя знаеше, че всички искат да я питат за станалото там отзад, но също така виждаха, че е изтощена. „Не че чакането ще промени нещо.“ Не бе сигурна, че може да им даде някакви отговори.

Вдигна глава да огледа забулените в облаци върхове на дърветата.

Джейс забеляза интереса ѝ.

— Не сме видели никаква следа от брат ти. Не и откакто… — Гласът му заглъхна.

— Башалия — прошепна тя.

Сякаш призована от името, една крилата сянка се спусна кръжейки от мъглите горе. Летеше към нея мълчаливо, без писукане или врещене.

„Сигурно и той е изтощен като мен.“

А после брат ѝ се килна настрани, запърха вяло и полетя към земята като камък.

Никс скочи на крака и тръгна със залитане напред. Канти се приближи от другата посока. Двамата заедно уловиха Башалия, като внимаваха за крилете му, и го отпуснаха на земята.

Тя коленичи със свито сърце. Башалия лежеше по гръб и гърдите му едва помръдваха, шията му бе изпъната и извита настрани.

Фрел и Джейс се приближиха забързано.

— Какво му е? — попита Джейс.

Канти обърна главата на Башалия.

— Бедното копеле не разполагаше със защитата на онази зловонна жлъчка. Но въпреки това остана с нас. И си плати за това.

Принцът оголи редицата черни шипове, забити във врата на брат ѝ. Фрел опипа едно кърваво петно на козината и откри назъбено жило.

Канти вдигна очи към Никс.

— Съжалявам.

Загрузка...