Беззвездната корона

14.

Никс се взираше в чудото в сребърното огледало пред себе си.

— Отива ти — каза Джейс. — Сякаш винаги е трябвало да я носиш.

Никс се усмихна срамежливо и приглади с ръка церемониалната роба. Едната ѝ страна бе толкова бяла, че на ярко слънце те заболяваха очите да я гледаш. Другата бе черна като изгорял въглен, толкова тъмна, че сякаш притегляше към себе си сенки с всяко помръдване. Никс никога не си бе представяла, че ще носи такава хубава дреха, и определено не робата на Възхождането.

След три дни тя и останалите деветокласници щяха да изкачат стъпалата до върха. Щяха да тръгнат от първото ниво и изкачването им щеше да продължи от сутрешната камбана до последния удар на вечерната. Щяха да изминат разстоянието на четири крака, мислейки за това откъде са тръгнали и накъде отиват. Едва когато целунеха деветото стъпало, водещо към последното ниво, щяха да се изправят и да заемат мястото си на върха на Манастира.

Седем години бе гледала тази процесия отстрани, едновременно със завист и гордост от онези, които пълзяха към небето.

„А скоро аз самата ще съм сред тях.“

— Трудно ми е да го повярвам — промърмори срещу огледалото.

— Аз никога не съм се съмнявал — отвърна Джейс ухилено.

Тя отвърна на усмивката му в огледалото, но лицето ѝ бе напрегнато от чувство за вина. Джейс се бе провалил в пети клас. Никога нямаше да носи тази роба. И въпреки това през последните дни нито веднъж не бе показал и най-малкия признак на завист или злоба. Дори сега тя виждаше гордостта, блестяща в кръглите му светли очи, искреността на усмивката му. Освен това той с нищо не показваше да се сърди за болката в зарастващия си нос. Със сигурност счупеното още го болеше след боя, който бе отнесъл заради нея.

Това обуздаваше ликуването ѝ, напомняше ѝ, че има врагове.

Тъй като лятната ваканция свършваше след три дни, много от учениците, които си бяха заминали за вкъщи или се спасяваха от най-горещото време на годината в места с по-приятен климат, вече се завръщаха. Стълбищата между нивата бяха станали по-оживени. Шумът и блъсканицата в училището се усилваха с всеки изминал ден.

През това време Никс си бе отваряла очите за бившите си съученици, особено онези, които я бяха гонили, и най-вече за една от тях. Засега нямаше и следа от Кинджал, сестрата на Бърд. Тя сведе очи към дланите си, очаквайки да види кръв по тях.

Джейс сигурно бе усетил как настроението ѝ помрачня. Размърда се и потри изцапаните си с мастило ръце. Беше дошъл право от скрипториума, за да присъства на последната ѝ проба. Още носеше работна престилка от щавенето на сурови кожи с вар тази сутрин.

— Е, сега, когато вече знаем, че робата ти е добре подгъната — каза той, — по-добре я прибери в раклата до церемонията. Аз ще изляза. Като свършиш, трябва да започнем с последния том от историята на Халенди и да прегледаме онези геометрични теореми, които те затрудняват.

— Разбира се — каза Никс, но думите ѝ прозвучаха като стон и тя се извини на Джейс с топла усмивка. — Ей сега идвам.

Джейс срещна погледа ѝ за момент, а после се извърна с бузи, пламнали почти толкова ярко като червените къдрици, подаващи се изпод кожената му шапка, и излезе забързано от съблекалнята.

Като остана сама, тя се обърна пак към огледалото. Прехапа долната си устна, обзета от нежелание да свали робата. Беше се трудила толкова усърдно, за да я спечели. Страхуваше се, че ако я свали, тя ще изчезне, като в някакъв измамен сън.

Опипа хубавия ленен плат, изпробвайки плътността и реалността му.

— Това е мое — прошепна, като се взираше в лицето си и гледаше как устните ѝ мърдат. — Спечелила съм си го.

Опита се да почувства тези думи в сърцето си, както всеки ден. Но за пореден път не успя. Знаеше, че единствената причина да носи тази роба е защото игуменка Гайл бе убедила другите, че оцеляването ѝ е някаква знаменателна благословия от Майката, която я бележи като достойна за Възхождане.

За жалост самата Никс не можеше да убеди себе си в това.

„Особено като се има предвид колко съм изостанала с уроците.“

Хвърли поглед към вратата.

Джейс бе прекарал по-голямата част от последните две седмици, като я учеше тук, в една квартира близо до лечебницата на четвъртото ниво. Жилището — изоставено от един лечител, който бе заминал за джунглите на Булото в търсене на нови билкови медикаменти — ѝ бе дадено от игуменката. Никс нямаше къде другаде да отиде. Вече не беше седмокласничка, а тъй като пропускаше осми клас, нямаше стая на това ниво. А пък деветото бе забранено за нея до официалната церемония.

Можеше да се прибере вкъщи при баща си и братята си, но игуменката искаше да остане близо до лечител Йорик, за в случай че здравето ѝ се влоши. Освен това имаше сума ти материал за учене, за да запълни празнотите в знанията си заради прескачането на осми клас, и да настигне доколкото може деветокласниците.

Гайл беше дала на Никс и Джейс дълъг списък със задачи, които включваха най-същественото от уроците в осми клас. Освен това бе пратила група послушници и студенти по алхимия, за да ѝ помогнат. Но въпреки всичко по-голямата част от работата бе паднала върху широките плещи на Джейс.

Досега Никс бе горда с постиженията си и уверена, че може да се справи с всеки трънлив проблем, стига да има достатъчно време. Но вече не. Сега се чувстваше отново като първокласничка, неуверена, объркана, трудно напредваща. Джейс трябваше даже да я учи да чете. В миналото винаги той ѝ бе служил за очи. Но сега, когато вече можеше да вижда, трябваше да се научи да чете сама — и все още се справяше доста зле.

Всичко това бе твърде много и твърде обезкуражаващо.

Тя закри очите си с длани и се остави на мрака да я успокои.

„Мога да го направя.“

Единствената ѝ надежда да го постигне бе Джейс. Даже след Възхождането ѝ той щеше да продължи да ѝ помага. Игуменката признаваше, че Никс ще се нуждае от постоянната му подкрепа — както в учението, така и като приятел. Всички други деветокласници се изкачваха по нивата заедно, като клас. Тя щеше да се присъедини към тях като чужда, натрапница, и вероятно щяха да я смятат за недостойна да бъде в редиците им.

Пое си дълбоко дъх и свали ръце. Колкото и да ѝ се искаше да се върне към успокоителния уют на замъгленото си зрение, трябваше да се научи да живее в този нов свят.

Отвори очи и започна да изучава лицето си в огледалото. Все още намираше отражението си за странно. Това бе същото лице, което винаги си бе представяла, но от друга страна — не беше то. Когато зрението ѝ бе замъглено, си мислеше, че има добра представа за себе си от онова, което можеше да усети с пръсти, и от описанията на другите. Но възвърнатото ѝ зрение добавяше неща, за които не бе и предполагала.

Плъзна пръсти през кафявата си коса, толкова тъмна, че биха могли да я сбъркат с черна, само че сред сенките ѝ имаше златни нишки, сякаш някъде в тях се криеше слънце. Кожата ѝ бе с наситения цвят на полиран кехлибар, устните ѝ — по-розови, а очите ѝ — по-сини, нашарени със сребърни точици.

В много отношения в огледалото стоеше една непозната, но може би това криеше в себе си друга надежда. Може би тя би могла да остави момичето, което беше, онова кротко и замъглено същество. И да стане жената от отражението, тази със златните нишки и сребърните точици.

— Мога да го направя — повтори тя.

И почти си повярва.

Почти.

Зарече се да хвърли двойно по-големи усилия в ученето. Ако не друго, усърдната работа изтласкваше стаения в нея страх все по-дълбоко и по-дълбоко. Всяка вечер, когато се строполяваше в леглото, изтощена и с претръпнал от учене ум, спеше непробудно. Сънищата ѝ вече не бяха измъчвани от писъци или видения на тайнствени ритуали, извършвани под растящата луна. Тя отказваше дори да промълви думата „лунопад“. Със сигурност не бе споделила нищо от това с игуменката, особено след като онзи странен прилеп не се бе върнал повече да се спотайва сред мертеците в стаята ѝ. Как можеше да обясни лумналите си спомени или сладкия вкус на мляко върху езика си, ароматната топлина на кожата и крилете, червените очи, блестящи срещу нея от съседната цицка?

Искаше ѝ се да отхвърли всичко това като трескав сън, дължащ се на отравянето, да остави този мрак зад себе си. Така че съсредоточаваше всичките си усилия и енергия върху непосредствената задача пред себе си.

Плъзна ръце по робата за последен път. Контрастът от черно и бяло символизираше избора, който ѝ предстоеше да направи през следващата година. След като завършеше девети клас, трябваше да реши по кой път ще поеме. Да облече черното на алхимията или бялото на религиозните науки. Щом направеше избора си, се надяваше някой ден да стигне до ранга на великрист в единия или другия орден.

„Или може би и в двата.“

Представи си как двете половини на робата ѝ се сливат в сивата святост на Изповедник — а после поклати глава на тази глупост.

„А бе дай просто да завърша девети клас.“

Изпълнена с решимост — и Джейс я чакаше в съседната стая с купчина книги, — смъкна робата и остана само по проста долна риза. Сгъна грижливо робата и я прибра в лакираната кутия от ароматно дърво. Затвори я и заключи всичките си надежди вътре.

Отпусна длан върху нея.

„Мога да го направя.“

Никс въртеше ръбатото въгленче между палеца и показалеца си, и двата оцапани в черно, и се мъчеше да избута до края на сутринта. Примижа към триъгълника, който Джейс бе надраскал, и числата, написани на две от страните му. От нея се искаше да изчисли дължината на третата и площта на ограденото пространство.

— Спомни си правилото за лицето на триъгълника — подсказа ѝ Джейс.

Тя изсумтя безсилно.

— Знам, но за какво ми е всичко това?

Той посегна и бутна ръката ѝ надолу, за да привлече вниманието ѝ. Зелените му очи блестяха от съчувствие и веселие.

— Често знанието може да е награда само по себе си, но по-често разкрива вътрешните истини за външния свят. Знанието може да вдигне лампа и да прогони сенките около нас, за да ни покаже криещата се в тях красота.

Тя се видя принудена да отклони очи при страстта в гласа му — усещаше някакъв по-личен смисъл зад думите. Забеляза колко топла е ръката му, която все още държеше нейната, и как докосването му се задържа. Дръпна пръсти и се върна към написаната на хартията задача, която бе по-лесна за решаване от тази, възникнала между тях.

Джейс се изправи.

— Що се отнася до лицето на триъгълника, това е магията, която се крие зад много от заобикалящите ни неща. Строителите я използват, за да изчислят наклона на някой покрив и положението на стените. Моряците впрягат силата ѝ, за да опишат курса си през морето. Картографите правят същото, за да чертаят крайбрежни линии и граници.

Вдъхновена от обяснението му, Никс се залови с подновено усърдие да реши задачата. Драскаше цифрите с въглена, докато не стигна до края. Като свърши, се обърна към Джейс, който ѝ се усмихна гордо, но и с малко тъга.

— Много добре — каза той. — За нула време ще ме оставиш далеч зад себе си.

Сега беше неин ред да посегне към него.

— Никога — обеща му. — Не мога да изкарам девети клас без теб.

— Аз се провалих на пети — напомни ѝ той и усмивката му помръкна. — Мисля обаче, че момичето, оцеляло от отровата на мирски прилеп, може да се справи с всичко.

Искаше ѝ се да му повярва, но това напомняне за атаката и за последвалия кошмар я смути още повече. Въпреки това тя се опита да окуражи приятеля си.

— Джейс, в теб има нещо много повече от провала ти в пети клас. Игуменката Гайл съзря възможностите ти и те остави в Манастира, за да работиш в скрипториума и да ми помагаш през последните години. Обзалагам се, че знаеш повече от онези, които ще пълзят заедно с мен към върха на училището.

Усмивката му се върна.

— Много мило да го кажеш. Но напоследък трябва да полагам усилия да не изоставам от теб. Знам го. Но ще призная, че наистина научих много неща сам, не само като учех заедно с теб, но и като преписвах избледнели древни текстове в скрипториума, за да ги съхраня, преди мастилото им да се е изличило. Някои томове са потресаващо богохулни. Други са толкова груби в тематиката си, че ще накарат и най-заклетия развратник да се изчерви. Това определено беше образование, много различно от всяко пътуване нагоре по нивата.

— И не по-малко важно. — Тя го потупа по коляното. — Ето така ще ме преведеш през деветата ми година.

— А после какво? — попита Джейс и гласът му омекна. — Къде ще отидеш?

Тя долови неизречения му въпрос: „Какво ще стане с нас?“

— Не знам — отвърна, като имаше предвид всички въпроси накуп. — Не съм дръзвала да поглеждам по-далеч от онова, което ми е пред носа. Не би ми харесало да изоставя баща си и братята си, така че може би игуменката ще ми позволи да продължа по-нататъшните си занимания тук, в Манастира.

Джейс се изпъна в стола си и очите му се наляха с надежда.

— Бих искал…

Прекъсна го екот на тръби и двамата се обърнаха към прозореца. Въздухът бе изпълнен с лек ръмеж, останал от бурята, която вилнееше из блатата от няколко дни.

Над училището отекна ново звънко тръбене.

— Какво е това? — попита Никс.

Джейс се изправи.

— Хайде да направим почивка и да проверим.

Тя също стана. Джейс ѝ подаде бастунчето, но тя отказа с махване на ръка. Трябваше да се научи да върви самичка. Трябваше да се приспособи към странните измерения и гледки на новия си зрим свят. А ако ѝ дойдеше прекалено много, разполагаше с Джейс.

Излязоха от малкото ѝ жилище и тръгнаха през лечебницата. По пътя още любопитни се присъединяваха към тях към главното стълбище на нивото. Нови звуци на рогове ги привличаха напред; сега вече бе ясно, че идат отдолу.

Никс избърса мокрото си чело. Под ниските ръмящи облаци цареше задушаваща жега. През последните дни тя бе изнервила хората и бе забавила крачките на всички. Но пронизителното тръбене не можеше да бъде пренебрегнато и изкарваше всички навън.

— Насам — подкани я Джейс.

Поведе я през най-гъстото гъмжило към една тераса току встрани от стълбите. Оттам се разкриваше хубава гледка към село Брайк долу. Тази гледка и ширналият се наоколо свят я парализираха и ужасяваха. По-рано замъглените ѝ очи винаги бяха държали света близо до нея. Сега той се простираше до безкрай във всички посоки.

Тръбите засвириха пак.

— Виж!

Ярки факли трепкаха през сенчестия листак. Десетки и десетки, всички движещи се бавно към островчето от скали сред тази блатиста земя. Бумтенето на барабаните се усили, придружено от мученето на биволи. Вече се чуваше и плющене на камшици — приличаше на пукането на дърва в камина.

— Май ни нападат — промърмори Джейс.

Никс го изгледа остро, съвсем наясно с напрежението между техните земи и Южен Клаш.

Той поклати успокоително глава.

— Тази сутрин в скрипториума чух да се говори за голяма ловна дружина, минаваща през Мир. Яростта на бурята ги задържала за известно време във Фискур. Но не си представях, че ще са толкова много.

Първите факли стигнаха до края на блатата. Виждаха се алени знамена от намаслена кожа, но тъй като нямаше вятър да ги развее, знаменосците трябваше да ги размахват. Въпреки голямото разстояние Никс позна черната корона върху златно слънце.

— Кралският герб — отбеляза Джейс.

Въпреки жегата Никс потрепери от ужас.

„Какво става?“

Някаква суматоха на близкото стълбище привлече погледите им. Една дългокрака фигура тичаше нагоре, взимайки по три стъпала наведнъж. Никс позна един от бившите седмокласници по източената му снага и дългокраката му походка. Сега лицето му грееше от вълнение, сякаш аха-аха щеше да се пръсне от зле прикривана радост. Тя знаеше също, че този конкретен ученик е дрънкалото на класа, винаги пълен с клюки.

— Лакуидъл! — извика му.

Младежът едва не се спъна в собствените си крака, докато се мъчеше да спре. Обърна се и видя Никс. Намръщи се. И с тази единствена гримаса разкри какво вероятно мислеха за нея всичките ѝ бивши съученици.

— Какво става там долу? — попита тя.

Той направи неприличен жест и понечи да хукне отново нагоре.

Но преди да успее, Джейс протегна ръка и го сграбчи за яката, дръпна го към себе си и го задържа.

— Отговори ѝ!

Лакуидъл вероятно би могъл да се изтръгне от хватката му, но явно не бе в състояние да удържа повече в себе си онова, което знаеше.

— Кралският легион е! Сума ти народ са. Има даже няколко червенолики вирлианци. Можете ли да повярвате?

Студът, обзел Никс, проникна чак до костите ѝ.

Но Лакуидъл още не бе свършил.

— И кой мислите идва с тях? Кинджал и баща ѝ, кметът на Фискур. Бих дал една от косматите си топки да седя там с тях.

Никс се спогледа разтревожено с Джейс. Сърцето ѝ блъскаше лудо. Почувства отново тежестта на обезглавения труп на Бърд върху себе си, рукналата топла кръв.

Джейс най-после пусна момчето и пристъпи към нея.

Макар и свободен, Лакуидъл се бавеше, очите му бяха ококорени от една последна клюка.

— И най-хубавото от всичко, чух, че хванали една от онези крилати гадини.

Никс се вцепени, представяйки си съществото, спотаено между мертеците.

— Какво?

— Голямо — каза Лакуидъл и разпери ръце. — Цялото надупчено от стрели и в клетка. Чух, че щели да го домъкнат на върха. Да го изгорят живо на кладата. Подобаващо отмъщение за Бърд.

За да скрие реакцията си, Никс се обърна към двата огъня, пламтящи под ситния дъждец. Устата ѝ отново се изпълни с вкуса на топло мляко. Усети да я обгръща топлината на покровителствени криле. Остър писък отекна в главата ѝ, пълен със скръб.

— Нямам търпение да видя как онзи звяр се мята и пищи в пламъците — добави Лакуидъл и се втурна нататък, горящ от желание да разнесе вестите си.

Никс продължаваше да се взира нагоре, но умът ѝ се върна към забулен в дим свят на писъци и грохот на бойни машини. Озова се отново на планинския връх и тичаше към огромно крилато създание, приковано към каменен олтар. Главното ѝ желание в онзи момент я прониза отново.

Да освободи пленника.

А после се върна в собственото си тяло, застанало под ръмящия дъждец. Писъкът си оставаше — едновременно минал и бъдещ — но се бе усилил до жужене на гневен кошер в черепа ѝ. Разстилаше се из костите ѝ, подхранвайки увереността ѝ.

Тя се обърна към приближаващия легион.

Нямаше никакъв план, само цел.

„Трябва да ги спра.“

15.

Канти стоеше навъсен под дъжда.

Би могъл да потърси подслон в покрития влек, от който кметът на Фискур и дъщеря му разтоварваха планината от ракли и сандъци на момичето. Двата бивола отпред не изглеждаха по-щастливи от него; козината им бе мокра и от нея капеше вода, те сумтяха тежко и тъпчеха с широките си разтроени копита.

Той не виждаше причина да е тук. Панталоните му бяха прогизнали. Ботушите му жвакаха от кал и блатна вода. Косата бе полепнала по черепа му. Струваше му се, че е минала цяла вечност, откакто за последно е бил сух, макар че всъщност бяха само десетина дни. Не че бе сигурен в броя им. Големият отряд бе напуснал пристанищния град Азантия по време на едно затишие в бурята. Въпреки това ветровете надигаха в морето разпенени бели вълни. Стомахът му още не се бе успокоил напълно от пътуването.

Когато най-сетне слязоха на сушата във Фискур, бурята се усили отново. Небето почерня, разцепвано от назъбените копия на мълниите. Гръмотевици тътнеха толкова силно, че коловете, на които се държеше градът, трепереха. Групата им остана заклещена във Фискур четири дълги дни, а там единственото ядене бе осолена сушена риба и също толкова солена бира.

В началото Канти се зарадва да се измъкне от Фискур, когато черното небе посивя и главната мощ на бурята отмина на изток. Последваха дни на газене през лепкава кал, мучащи биволи, облаци комари кръвопийци и жилещи блатни мухи, които оставяха личинки под кожата. През цялото време, независимо дали се движеха пешком, сгушени във влековете или на тласкани с пръти салове, блатата се опитваха да ги погълнат. Трънливи растения дърпаха дрехите им и смъкваха шапките от главите им. Но пък това беше по-добре, отколкото да те сграбчат зъбатите челюсти на множеството змии, които висяха от мъхестите клони или се плъзгаха през водата.

С всяка мъчително измината левга Канти проклинаше баща си. Вече му се искаше да бе позволил на Микен да се намеси в негова защита и да убеди краля да му спести това ужасно пътуване.

Единственото предимство на групата им бе нейната многобройност. Преминаването на сто рицари и двайсет вирлиански гвардейци държеше най-опасните обитатели на блатата надалеч. А богът на бурите Титан — може би за да се извини за своя нрав — им бе подарил рядка плячка с една добре насочена мълния.

Канти погледна покрай кметския влек към един сал, избутван с пръти към каменистия бряг. На него имаше голяма покрита клетка. Двата бивола наблизо замучаха тревожно и се задърпаха от приближаващия се сал, отмествайки влека. Наложи се кочияшът да ги шибне с камшика, за да ги закове отново на местата им. Въпреки това животните потрепваха неспокойно.

Въпреки предупреждението на биволите Канти откри, че се е запътил натам. Харесваше му да усеща твърда земя под нозете си. Освен това не искаше да го хванат да вдига палатки или да събира дърва за огрев. Тук в блатата положението му на принц нямаше никаква тежест. Трудно е да запазиш кралско достойнство, когато сереш с пъшкане от ръба на влек.

А също и любопитството го тласкаше към сала и клетката. Бе успял само бегло да зърне големия мирски прилеп, когато го довлякоха омотан във въжета и вериги. Тази победа бе отбелязана с бурни овации и удряне с мечове по щитовете, сякаш са спечелили голяма битка. Макар че според приказките край огъня по-късно битката не била кой знае каква. По време на бурята случайна мълния разцепила памуковото дърво, където гнездяло нещастното животно. Група от шестима вирлианци се натъкнала на него, слабо и зашеметено, и с обгорени криле. Въпреки това го надупчили с рояк стрели, преди да хвърлят мрежи върху него и да го овържат.

Канти бе гледал слагането му в клетката с известна жалост. Заловеният прилеп бе колкото малко пони. И макар че от раните му течеше кръв, а изгарянията му причиняваха болка, се бе мятал и се беше борил за свободата си.

Канти го разбираше много добре. И може би тъкмо това го теглеше напред сега. Смесица от чувство за вина и жалост. За нещастие той не бе единственият, насочил се към пленения трофей.

— Дайте да го видим — каза Анскар, като скочи пъргаво на сала. — Преди да го замъкнем горе.

Анскар ви Дон бе командирът на вирлианската част. Главата на Канти едва стигаше до гърдите му. Освен това ви-рицарят бе мускулест като вол. Не само че бе изписал лицето и бръснатата си глава с алено мастило, както повеляваше традицията, но ръцете и краката му също бяха татуирани с черни трънливи лиани. Канти бе чувал, че добавял по един бодил за всеки убит от него човек.

Може би тъкмо затова кралят тайно бе назначил ви-рицаря за негов телохранител, макар че официално не бе обявен за такъв. Анскар бе негова неотлъчна сянка по време на това пътуване и рядко го изпускаше от поглед, даже когато Канти си бършеше задника. Все пак Канти бе започнал да уважава суровия, но добродушен нрав на мъжа. Вече го възприемаше по-скоро като строг по-голям брат, отколкото като телохранител.

Канти се качи на сала при рицаря.

Анскар повдигна крайчеца на коженото покривало, вързано около клетката, и Канти се наведе да надникне под него.

— Не се приближавай много — предупреди го Анскар.

— Не се притеснявай. Предпочитам да си запазя носа, където си е.

От две крачки разстояние Канти се взря в неясния мрак. Трябваше му малко време да различи по-тъмната сянка вътре. Не забеляза никакво движение. „Може вече да е умряло от раните си?“ Това щеше да е милостиво, като се имаше предвид каква съдба го чакаше.

Хвърли поглед към върха на училището. Манастирът приличаше по форма на Калето, само че бе с около една четвърт по-малък. На върха димяха две клади. Алхимик Фрел вече бе изоставил ученика си и се качваше към върха. Искаше да се види с директорката на училището — игуменка, която го бе учила някога. Канти се бе опитал да отиде с него, но Фрел го помоли да потърпи и го заряза на този каменист бряг.

Върна вниманието си върху клетката — само за да открие, че насреща му блестят две червени очи.

„Не е толкова умряло. Но по-вероятно…“

Сянката се хвърли срещу него, блъсна се в решетките от желязно дърво и разтърси цялата клетка. Канти залитна назад и тупна по задник. Издрана по-надалеч, докато зъбите на звяра щракаха и гризяха клетката. Гъста отрова, сияеща в мрака на фона на черното дърво, се стичаше по прътите на решетката.

Анскар се засмя, мушна с меча си към звяра и щом той се отдръпна, пусна коженото покривало да падне обратно. После се обърна към Канти и се извиси над него.

— Май нашият гост оздравява доста успешно, не мислиш ли? — Ви-рицарят му протегна дебелата си мазолеста длан. — Хайде, ставай. Не мога да позволя един принц на кралството да седи на земята пред половината град.

Канти хвана ръката му и се остави да бъде вдигнат на крака.

— Благодаря — промърмори. Лицето му беше пламнало.

Обърна се и видя, че суматохата е привлякла още хора към сала. Десетки лица се взираха в тях; неколцина си шепнеха. Бяха предимно местни жители, но вниманието им не бе насочено към клетката или принца, а към двойката, която се бе приближила да застане мълчаливо до сала.

Това трябва да бе рядка гледка за тях.

Един грамаден джин от оттатък морето стоеше гологръд под дъжда, с кожа жигосана със странни знаци. Пред този ням гигант даже Анскар приличаше на джудже. Джинът стоеше мрачно, с тежки вежди, надвиснали над малките му мътни очи, и държеше платнен навес над главата на господаря си.

Изповедникът се подпираше на чепата тояга от сребриста елша, за чиито сокове се говореше, че отслабват границите между този свят и мистериите на отвъдното. Тоягата бе покрита със знаци също като грамадния джин.

По време на пътуването Канти се бе държал надалеч от този човек — долавяше враждебността и опасността, таящи се в съсухрената му фигура. Татуираното чело на Изповедника изглеждаше особено тъмно под качулката на плаща му и на фона на бледата му кожа. И макар че мъжът бе с тънки крайници, бузите и брадичката му преминаваха в увиснала гуша, сякаш всичката тлъстина и плът бяха изсмукани от него, оставяйки само тази сбръчкана кожа, висяща над кокалите.

„Без никакво съмнение ифлелен — помисли си Канти. — Но поне не е онова копеле Рит.“

Очите на Изповедника, блестящи от алчност, не бяха вперени в Канти или клетката, а в отровата, събираща се по дъските на сала. Той посочи с тоягата си.

— Не отмивайте това — изграчи на Анскар. — Ще си донеса стъклениците да събера каквото мога. Макар че бих предпочел да направя дисекция на отровните жлези, докато създанието е още живо.

— Ако искате да влезете там, Изповедник Витаас — каза Анскар, — добре сте дошъл да го сторите. Но няма да рискувам никой от хората си. Освен това зверчето вече е набелязано за отмъщение и аз съм дал кръвна клетва да изпълня тази задача, да изгоря първия прилеп като дар към боговете. Особено след като гръмотевичният бог Титан така милостиво прати тази жертва на пътя ни.

Изповедникът свали тоягата си. Не изглеждаше никак доволен.

Канти знаеше, че святият мъж е пратен тук по желание на краля, за да събере отрова и да дестилира от нея извънредно смъртоносно оръжие. Но след като отрядът им приключеше с първото си задължение — да достави дъщерята на кмета тук и да извърши кърваво жертвоприношение на кладата на върха на училището — тогава големият лов щеше да започне наистина. Щяха да избият колкото могат повече мирски прилепи през следващия лунен цикъл. В края му Витаас щеше да има купища отровни жлези за експериментите си.

Но търпението се изчерпваше, и то не само това на Изповедника.

Един груб глас извика:

— Ей, какво чакате?

Тълпата се раздели, за да пропусне едно дебело шкембе. Мъжът, който се приближи, можеше да мине за буре, на което са му поникнали крака, ръце и лице със сиви мустаци. С нищо не му помагаше, че носеше промазани панталони и туника, които бяха малко тесни за туловището му, така че косматият му корем се подаваше над дебелия кожен колан, опитващ се с всички сили да удържи останалата част от подутия от бира търбух.

Кметът Горен се промуши между Изповедника и сала.

— Ще изгубите целия ден. Трябва да качим това гнусно изчадие на върха на проклетата скала. Искам този звяр да стане на пепел преди последната вечерна камбана.

До кмета бе дъщеря му, мършаво момиче някъде на възрастта на Канти. Беше се опитала да освежи мръснокафявата си коса с няколко копринени панделки. Макар и да не бе точно грозновата, се държеше така, сякаш по рождение са ѝ наврели пръчка в задника. По време на пътуването дотук нито веднъж не бе посмяла да си подаде пантофката от влека. Вместо това стоеше сгушена между купищата сандъци, вероятно пълни с фини дрехи и парфюми.

За жалост, изглежда, някой вече я бе уведомил, че сред тях има принц. През голяма част от времето, което прекарваше в закрития си влек, тя всячески се стараеше да изпъчи изненадващо едрите си гърди при всяко негово минаване. Но дори двамата да не бяха далечни роднини, той никога не би изкачил тези два върха.

Анскар хвърли поглед нагоре по нивата на училището, за да се втренчи язвително в двете клади. Прокара ръка по аления си скалп, а с другата се почеса по топките.

— Това си е бая път, особено пък с тия биволи, дето ги е страх дори да се приближат до клетката.

— Това съм го предвидил — рече Горен. Вдигна ръка и посочи настрани покрай сала. — Пратих да доведат човек, който познава биволите много по-добре от всеки друг в тези блата. Ето го, вече идва.

Канти се обърна и видя през тълпата да минава един загрубял жител на блатата, потрепваше с бастуна си. Изглеждаше, сякаш е прекарал целия си живот тук, както и предците му в течение на поколения. Канти наполовина очакваше в брадата му да расте мъх. И макар че мъжът бе стар и сбръчкан, излъчваше някаква упорита сила. Придружаваше го по-висок и по-як младеж с мускулести крайници и ясни очи.

„Без съмнение синът му.“

Горен се приближи до стареца. Двамата си стиснаха ръцете, не с топлота, а по-скоро като знак на уважение. Вероятно и двамата бяха прекарали в тези блата целия си живот.

— Това е търговец Поулдър, най-добрият биволар в цял Мир.

Мъжът просто сви рамене, приемайки комплимента като факт, без да си придава фалшива скромност.

— Чух за вашия проблем — рече той и се приведе да огледа клетката на сала. — Биволите са се научили да странят от тези крилати демони. Само беди носят те. Много добре го знам.

Анскар изсумтя разочаровано.

— Тогава май ще трябва да пъхнем пръти през проклетата клетка и да я помъкнем нагоре сами. — Обърна се към кмета. — Или може да накладем огън на тоя каменист бряг и да изгорим звяра, барабар с клетката, направо тук. И да се свършва.

Лицето на Горен потъмня от гняв.

— Мътните го взели! — изруга той. — Синът ми умря там горе, значи и този звяр ще умре там.

Анскар имаше вид, сякаш му се иска да спори, но явно бе получил заповед да се подчинява на Горен. Не само че кметът бе далечен родственик на краля, но и търговията с Фискур — град, който събираше много кожи и осолено месо от дивите блатисти райони — бе важна за Азантия. Малко любезност и сговорчивост тук щяха да послужат добре на кралството.

От безизходното положение ги извадиха думите на Поулдър.

— Не съм казал, че не мога да помогна. Имам едно старо животно, което не се страхува от нищо. Мога да му сложа наочници и да окача под носа му торба с прясно стрит горчив корен, за да прикрие миризмата. — Посочи сина си с палец. — А и ще пратя Бастан да го води догоре. За да го успокоява.

Едрият момък кимна и каза:

— Мърморко няма да ви разочарова.

Старецът обаче добави и едно предупреждение:

— Разбира се, трябва да държите онзи звяр добре увит.

Горен скръсти ръце и се присмя на Анскар.

— Какво ти казах?

Анскар сви рамене.

— Тогава по-добре да се залавяме, ако искаме да свършим до вечерната камбана.

Двамата блатни жители се обърнаха и тръгнаха натам, откъдето бяха дошли.

Канти тръгна в другата посока. Забеляза как дъщерята на Горен се надига на пръсти и прошепва нещо в ухото на кмета. После посочи към отдалечаващите се двама мъже.

Очите на Горен се разшириха и той изръмжа:

— Дъщерята на търговец Поулдър? Значи тя е била там горе с Бърд? Защо не ми каза по-рано?

Тя се сви уплашено пред гнева му и поклати глава, явно нямаше отговор.

Горен погледна след стареца и сина му. Очите му се бяха присвили, челото му бе навъсено гневно.

— Тогава, кълна се в боговете, ще ги изгоря всичките.

Канти се смая от тази ярост. Изниза се, преди кметът да е осъзнал, че някой е чул заплахата му. Все пак се загледа подир двамата блатни жители, озадачен от политиките, които се разиграваха тук. Изглеждаше, че за само миг двама стари колеги бяха станали врагове. Поне от едната страна.

Канти въздъхна. Какво значение имаше?

„Утре сутринта ще се махна оттук.“

Тръгна към напаления на брега огън, който обещаваше сухи дрехи. Що се отнася до всичко друго, ставащо тук…

„То не е мой проблем.“

16.

„Какво да правя?“

Над Манастира отекваше петата следобедна камбана. Никс стоеше до парапета на един претъпкан балкон на четвъртото ниво. Оттук се откриваше изглед към цялото главно стълбище, което се издигаше от портите на училището към върха му. Най-после ръмежът бе спрял и покровът от сиви облаци се бе разкъсал на места, пропускайки лъчи ярка слънчева светлина. Даже мъглата във въздуха сияеше в ярки дъги.

Една монахиня вляво от нея посочи към небето.

— Това е благословия от Небесния отец. Той се усмихва на всички ни.

Никс хвърли поглед към греещите във въздуха дъги, които се отдалечаваха, губейки се в изумрудената шир на блатото. Не можеше да отхвърли думите на монахинята. Никога не бе виждала нещо толкова величествено, такова божествено сияние. Трепкащото лазурносиньо, руменото червено, яркото жълто.

„Как може това да не е благословия от небесните богове?“

И все пак, колкото и да бе радостна, тази гледка не можеше да разсее опасенията в гърдите ѝ. Никс премести поглед от небето към процесията долу, която бавно се виеше по стълбите. Най-отпред вървяха редици рицари, облечени в лека броня, която сияеше на слънцето, от шлемовете им стърчаха пера. Носеха на левите си ръце щитове с гербовете на различни домове. Дрънченето на броните им наподобяваше цъкането на механизма в бронзовия планетарий на училището, сякаш процесията бе гигантска машина, която се бе задвижила, и Никс нямаше никакъв шанс да я спре.

Зад рицарите вървеше голям гърбав космат звяр с ниско приведена глава. Водеше го висок мъж — крачеше редом с него, хванал с една ръка кожения повод, а с другата — оглавника му.

— Това не е ли брат ти? — попита Джейс от другата ѝ страна. Никс преглътна.

— И Мърморко.

Биволът напрягаше сили и ремъците се впиваха дълбоко в козината и мускулите му. Зад него каруца се друсаше по стъпалата върху обковани с желязо колела. Отгоре на каруцата бе вързана висока клетка, увита в кожи.

Никс си представи ранения прилеп вътре. Би се заклела, че може да чуе тихия му уплашен вой. Или може би това идваше от спомените ѝ. Все пак тя потърка ухото си с рамо, опитвайки се да облекчи сърбежа дълбоко в черепа си.

При вида на клетката хората наоколо зашепнаха — някои със страхопочитание, други — уплашено. Неколцина целунаха пръстите си и се пипнаха по мекото на ушите си, за да се предпазят от злото. Един-двама даже погледнаха Никс със съчувствени физиономии.

Никой не подозираше какво се таи в сърцето ѝ.

По-рано бе хранила някаква надежда да освободи някак си прилепа, да изплати един отдавнашен дълг. Но сега осъзна колко безполезно е всичко. Това бяха фантазиите на едно глупаво момиче, което се заблуждаваше, че е способно на такава дръзка постъпка. Достатъчно бе да погледне дългата редица рицари, които щяха да обградят деветото ниво, за да приеме неуспеха си още отсега. Само шепа хора щяха да бъдат допуснати на върха, където отиваше клетката — и със сигурност нито един ученик.

Веднъж вече се бе качила без разрешение там и си беше докарала голяма беля. Не смееше да го направи отново, не и след всички усилия, които бе положила игуменката, за да ѝ осигури място сред деветокласниците. Даже собственото ѝ семейство взимаше участие в предстоящото жертвоприношение. Как можеше тя да опетни усилията им с някакъв прибързан план?

— Голяма съм глупачка — прошепна Никс сама на себе си.

Джейс я погледна с присвити очи, но тя махна с ръка, за да отхвърли загрижеността му.

Каруцата вече се тътреше тежко през четвъртото ниво. Зад нея вървяха двама мъже. Единият носеше лека броня, но държеше шлема си под мишница, разкривайки ярката червенина, която го бележеше като член на Вирлианската гвардия. Ви-рицарят се извисяваше над другия мъж, слаб и мургав, със зелено ловджийско наметало и с лък на раменете. Заради почетното място на този последен човек в процесията Никс се зачуди дали това не е ловецът, който е свалил прилепа.

В сърцето ѝ се разгоря гняв.

Зад двамата вървяха още двайсетина вирлиански гвардейци.

Монахинята от лявата ѝ страна се приведе към йеромонаха до себе си.

— Чух, че хората на краля смятали най-после да ни отърват от напастта на тези демонични прилепи. Да си проправят път чак до вулканичните склонове на Юмрука, където гнездят и се размножават тези зверове.

Монахът кимна мъдро.

— И аз чух същото.

Пръстите на Никс се стегнаха върху парапета. Тя си представи тъмни фигури, падащи от небето, за да сгромолясат в блатата. Пред очите ѝ почервеня от мечове и брадви, които сечаха ли, сечаха потрошените тела.

Монахинята посочи надолу.

— И е крайно време Горен да призове към такъв лов.

Никс се взря надолу към последните двама, изкачващи се зад алените гвардейци. Кметът на Фискур махаше на тълпата, докато пъхтеше към върха. От кръглото му лице, яркочервено и лъщящо, се лееше пот. До него вървеше момичето, което Никс с ужас бе чакала да види отново — Кинджал, близначката на Бърд.

Тя стисна по-здраво парапета на балкона, краката ѝ трепереха. Да види Кинджал разпали чувството ѝ за вина и тревогата ѝ. Бърд беше мъртъв отчасти заради нейната собствена страхливост. Тя бе побягнала, когато не трябваше да го прави, и бе подмамила съученика си към смъртта му.

А сега щеше да последва още смърт.

Отново си представи предстоящата касапница.

„И цялото това кръвопролитие и нещастие ще се дължи на мен.“

Отблъсна се от парапета и едва успя да се задържи на крака, съкрушена от отчаяние.

— Никс? — попита Джейс до рамото ѝ.

Тя го погледна.

— Отведи ме оттук.

Той я прегърна през раменете и почти я повлече през оживения балкон към вратата. Това не остана незабелязано — особено начинът, по който бе увиснала на ръката на Джейс.

Подир нея зазвучаха гласове.

— … горкото момиче, скоро ще бъде отмъстено за него.

— … страданията ѝ ще подхранят пламъците, докато онова чудовище се гърчи.

— … няма съмнение. Майката я е благословила двойно.

Никс побягна от тези думи, от неуместната им загриженост. Срамът даде сила на нозете ѝ. Тя отблъсна ръката на Джейс и се втурна по тесните коридори и покрай болничните отделения. Той я следваше, но тя искаше да избяга от всички. Не заслужаваше приятелството му.

„Само ще обрека на гибел и теб.“

Стигна до предоставената ѝ квартира и влезе със залитане. Опита се да затвори вратата пред Джейс, но той не смяташе да допусне това. Нахълта след нея.

Тревогата му се изля от него като потоп, очите му бяха ококорени, а дишането му — учестено.

— Никс, какво ти е? Да не би пак да ти прилоша? Да повикам ли лечител Йорик?

Тя се обърна към него, готова да го изблъска навън, но вместо това се хвърли в обятията му. Притисна лице към гърдите му и усети киселия дъх на вар и пот. Захълца, опитвайки се да намери утешение, да успокои туптящото си сърце. Тялото ѝ се разтърсваше от ридания. Нямаше думи да изрази мъката си и чувството си за вина.

Вместо това почувства как я обгръща мрак.

Сякаш някъде отдалеч до нея достигна гласът на Джейс.

— Какъв е този звук?

Едва тогава тя чу през блъскането на сърцето си острия писък, който сряза нещастието ѝ като нож. Взря се към мертеците на тавана — и зърна малките очички, сияещи в свирепо алено от сенките. Зовът на изгубения ѝ брат изпълни главата ѝ, завибрира в костите на ухото ѝ, в черепа ѝ — и избухна в мозъка ѝ.

Светът започна да се отдръпва.

Никс ахна и се вкопчи в Джейс.

— Дръж ме.

А после вече не беше там.

Стои сред пламъци. Сянка се мята и се гърчи в горяща клетка. Болката се носи по дима и вятъра. Пред нея дървените решетки се превръщат във въглен. Плътта в сгурия. Костите в пепел. Пламъците лумват по-високо, издигат я. Тя се превръща с огнена искрица, понесена нагоре, виеща се към сивите облаци в небето.

Сега, когато вече е достатъчно високо, забелязва черната буря, събираща се на хоризонта, бурята расте, кипнала от тъмна енергия, и напира от един планински силует в далечината. Но откъм този буреносен фронт не се носят гръмотевици, само яростен вой. Чернотата се разпада на хиляди криле, които връхлитат срещу нея.

Не, не срещу нея.

Обвита в дима на овъглена плът, тя се взира от висините.

Долу училището лежи тихо и тъмно, без да подозира за свирепата буря, която скоро ще се разрази над него. Тя се опитва да извика предупредително на хората долу, но от устата ѝ излиза само писъкът на хиляди прилепи.

Никс потрепери и се върна в тялото си, все още в ръцете на Джейс.

— Те идват — простена към гърдите му.

Джейс я повдигна по-нагоре.

— Кой… кой идва?

Плясък на криле привлече вниманието им към мертеците. Тъмна сянка се спусна към тях.

Джейс ахна и закри Никс с тялото си.

Прилепът пикира над главите им и излетя през отворения прозорец.

Джейс остана присвит.

— Не мърдай. Може да има още.

Тя знаеше, че има още много. Изтръгна се от ръцете му. Разбираше причината за това посещение на отдавна изгубения си брат. Той бе дошъл с предупреждение и заплаха.

— Трябва да спрем жертвоприношението, иначе всичко е загубено — каза Никс.

Джейс се намръщи объркано.

— За какво говориш?

Тя се обърна към вратата; знаеше, че не може да направи това сама.

— Трябва да говоря с игуменка Гайл. Преди да е станало прекалено късно.

Никс стоеше, притисната до рамото на Джейс, пред една забранена врата. Той я погледна и каза:

— Може би трябва да отида сам.

Тя задъвка долната си устна и се втренчи в знака на вратата — увитата в лози емблема на Манастира. Беше украсена с малко сребърно хаванче и чукало. Трепереше от напрежение. Очакваше всеки момент да чуе последната следобедна камбана. След това, с първата вечерна, трябваше да започне огненото жертвоприношение.

Пое си дъх и поклати глава.

— Не. Няма време. Трябва да рискувам да мина по този път.

— Но защо? — настоя Джейс.

— Нямам време да ти обяснявам.

„И определено няма достатъчно време, за да ми повярваш.“

Той въздъхна, пъхна ключа в ключалката и отвори входа към тайното стълбище към деветото ниво. Вече не бе ученик и бе получил достъп до него, за да качва ценни книги на учените, включително до покоите на игуменка Гайл на върха на училището. Това разрешение не се простираше върху гостите обаче. Никс знаеше, че излага на опасност поста на Джейс и поминъка му с това нарушение. Ако ги хванеха, смяташе да отрича, че той е замесен.

Джейс прекрачи прага пръв. Нямаше достатъчно време да изтича от четвъртото до деветото ниво, да убеди игуменката, че работата е спешна, и да се върне при нея тук долу. Никс знаеше, че трябва да постави въпроса лично пред директорката на Манастира. Никой друг нямаше да ѝ повярва.

— Побързай — каза Джейс. — Все пак пътят е дълъг.

А после хукна нагоре по стълбите и Никс го последва. Затаяваше дъх, уплашена, че ще ги спре някой алхимик или друг учен. Но докато се изкачваха по тясното виещо се стълбище, не срещнаха никого. Най-вероятно всички бяха навън и гледаха как легионът марширува към върха.

— Почти стигнахме — рече задъхано Джейс. Бузите му бяха поруменели, а гърбът — потен. Тя подозираше, че голяма част от тази пот се дължи на страха. Той забави ход, спря на една площадка и кимна към намиращата се там врата. — Това извежда на осмото ниво.

Даваше ѝ последен шанс да поеме по друг път. Тя можеше да се измъкне през тази врата и никой никога нямаше да разбере.

— Ако се скриеш на това ниво, мога да доведа игуменката при теб — предложи той.

Тя се замисли за миг, бършеше влажното си чело.

Но преди да успее да отговори, отекна силен камбанен звън, приглушен от каменните стени, който се усили, докато се разнасяше из училището.

Последната следобедна камбана.

Никс погледна Джейс и му махна да продължава. Той обаче изведнъж скочи към нея и я избута зад себе си. Облегна се назад, за да я притисне към стената. За миг тя се паникьоса — а после чу щракване на ключалка и скърцане на отваряща се врата. Ярка светлина окъпа и двамата.

Скрита зад едрата фигура на Джейс, тя не можеше да види кой е влязъл.

— Какво правиш тук, калфа Джейс? — попита някаква жена с обвинителна нотка в гласа.

Никс се сви, щом позна носовия глас на сестра Рийд, послушницата, която учеше седмокласниците.

В първия момент Джейс заекна уплашено, после се поизправи, като продължаваше да крие Никс зад себе си.

— Аз… игуменка Гайл ме извика да взема едно копие на „Доктрината за седемте благословии“ и да го върна в скрипториума.

— Ами мърдай тогава, вместо да ми препречваш пътя — сопна се сестра Рийд.

Джейс се дръпна встрани, а Никс повтаряше движенията му, така че да остане зад гърба му. Сестра Рийд мина покрай двамата, вероятно без дори да погледне за втори път някой толкова нисш като Джейс. Въпреки това те изчакаха стъпките ѝ да заглъхнат, преди да забързат отново нагоре.

Останалата част от тичането им се сливаше в размазано петно. Джейс заведе Никс на деветото ниво, където минаха през една огромна зала, под канделабър, димящ от странни алхимии, и поеха по дълъг виещ се коридор. Срещнаха няколко учени, но Никс все така се криеше зад гърба на Джейс. За щастие всички изглеждаха твърде погълнати от собствените си дела или от ставащото навън, за да обърнат внимание на забързаното минаване на калфата.

Пътешествието им свърши на мястото, където черната вулканична скала на алхимическите кули се сменяше с белия варовик на йеромонашеските. Между тях, в единия край на залата, се издигаше висока сводеста порта, обкована наполовина с желязо и наполовина със сребро.

Джейс се втурна натам и потропа с окаченото на нея чукало.

При този звук Никс трепна — очакваше от всички страни върху тях да се нахвърлят рицари. Даже не можеше да е сигурна, че игуменката още е в покоите си. Ако я нямаше, Никс бе готова да крещи до припадък из тези помещения, ако се наложи.

„Вече нямам време.“

Най-после се чу тихо тътрене и вратата се отвори на добре смазаните си панти.

Никс издиша с облекчение, когато видя познатото лице на игуменка Гайл. Очите на жената се присвиха любопитно при вида на Джейс, а после се разшириха, когато забеляза Никс зад него.

— Никс? — Гайл сигурно веднага бе заключила, че с Никс се е случило нещо ужасно, за да стои на прага ѝ. — Влизайте.

Вратата се отвори по-широко и Никс и Джейс се шмугнаха през нея. Игуменката я затвори след тях и понечи да ги последва… а после се обърна и залости резето.

— Какво е станало? — попита Гайл.

На Никс ѝ бе трудно да реши откъде да започне. Огледа стаята. Тя бе кръгла и покрай стените ѝ се редяха рафтове от абанос от едната страна и от бял ясен от другата. Прашни книги, купчини свитъци и странни магически артефакти изпълваха рафтовете. По средата на стаята имаше маса с две половини от същите видове дърво. Около нея бяха наредени девет стола с високи облегалки: четири бели, четири черни, а последният и най-висок от всички разделен като масата на половини от ясен и абанос.

Никс осъзна, че тук сигурно се събира Съветът на осемте, за да обмисля и обсъжда въпросите, засягащи училището, под председателството на игуменката на деветия стол. Видя и четирите високи камини, в момента студени, и още една врата, която сигурно водеше към личните покои на игуменката.

— Какво те е разтревожило толкова, че да рискуваш да дойдеш тук горе? — попита настоятелно Гайл.

Никс отвори уста да заговори… и в този момент един непознат, който бе седял с гръб към тях на един от високите столове, се изправи и се обърна. Носеше черната роба и аления пояс на алхимик. Никс никога не го беше виждала. Изглеждаше десет-двайсет години по-млад от игуменката, с тъмнокестенява коса, вързана на конска опашка, и ясни лешникови очи.

Никс направи крачка назад, но игуменката я хвана и я спря.

— Това е алхимик Фрел хи Млагифор. От Калето в Азантия. Мой бивш ученик. Можеш да говориш свободно пред него.

Никс осъзна, че мъжът сигурно е дошъл с кралските хора. Въпреки уверенията на игуменката тя не знаеше дали може да се довери на човек, пристигнал с легиона, който смяташе да принесе в жертва заловения прилеп.

Алхимикът се приближи с усмивка, която изглеждаше искрена.

— А, това трябва да е момичето чудо. Оцеляващата от отрови. И благословената от Майката. И тази, която кралят иска да хванем и да заведем във Върховръх.

При думите му кръвта се отцеди от лицето на Никс и тя усети замайване.

— Ка… какво?

Джейс изглеждаше не по-малко смаян и се обърна към игуменката.

— Не можете да позволите това.

— Повярвайте ми, ще направя всичко, което ми е по силите, за да задържа Никс тук — отвърна Гайл. — Алхимик Фрел бе така добър да ме предупреди отрано, за да мога да подготвя аргументите си.

Никс си представи как я овързват с вериги и я замъкват в някаква тъмница във Върховръх. Можеше никога вече да не види баща си и братята си. Но дори тази мъка бледнееше в сравнение с онова, което предстоеше.

— Аз… трябва да ви кажа нещо — прошепна Никс и изведнъж откри, че ѝ е трудно да диша. Хвърли гузен поглед към Джейс, а после се съсредоточи върху любезното, но твърдо лице на игуменката. — Нещо, което криех от всички вас.

— За какво се отнася? — попита игуменката.

— За лунопада.

Чу се ахване — но не от директорката на училището, а от странния алхимик. Той пристъпи по-наблизо.

— Какво знаеш?

Никс нямаше отговор на този въпрос.

„Всичко и нищо.“

И после бавно им разказа за всичко, случило се при онова странно гостуване, за кошмара, за смущаващите видения — както в миналото, така и на някакъв опустошен планински връх. Завърши с думите:

— Мисля, че съм била спасена от блатата от мирски прилеп, който ме е отгледал като собствена рожба, заедно с онзи, който ме посети.

Джейс изглеждаше отвратен, даже отстъпи от нея.

Никс преглътна сълзите си. Докато се мъчеше да ги спре, алхимикът се приведе към игуменката и Никс го чу да шепне.

— Мислиш ли, че може да е същото дете? На Грейлин…

— Не сега, Фрел. — Гайл вдигна ръка. — Подобни догадки могат да почакат. Но вече е съвсем ясно, че не можем да допуснем това момиче да попадне в ръцете на краля. Това не бива да става.

Алхимикът се изправи и кимна.

— Ако се съди по разказа ѝ, прилепите трябва да са усетили, че млякото им е вредно за детето, ослепява го, затова са го върнали при неговия народ.

— Което подсказва ниво на интелигентност далеч по-високо, отколкото някой си е представял. — Гайл се умълча, докато обмисляше това, после заговори пак. — Възможно ли е преди две седмици те да са отровили момичето умишлено? За да ѝ възвърнат едновременно и зрението, и знанието, така че да може да предупреди света? Бихме ли дръзнали да припишем такъв разум и хитрост на тези крилати зверове?

Алхимикът се потърка с пръст по брадичката.

— След като получих съобщението ти, прегледах някои текстове, за да добия по-ясна представа за отровата, засегнала момичето. „Анатика пленария“ на Жустоам, „История на животните“ на Лейкрайт, и дори често хуления клашиански том „Диалог върху биологичните вариации“ на Фалон. Знаем, че други прилепи — като например безоките плодови прилепи, които живеят в сенчестите дълбини на Облачен предел — се ориентират някак си с помощта на почти беззвучните си крясъци. Със сигурност мирският прилеп трябва да прави същото, възприемайки света по този начин. Някои алхимици предполагат, че тези царе сред себеподобните си използват пискливите си викове и като средство за комуникация, за да се свързват един с друг, подобно на пчелите в кошер или мравките в мравуняк. Може би това дори увеличава интелигентността на целия им вид.

— Цялото е по-голямо от своите части — отбеляза Гайл.

Фрел кимна.

— „Диалозите“ на Фалон стигат дотам, че да предположат, че общото им споделено знание може да се простира поколения назад, по-далеч от нашите исторически сведения. Знаем също, че други видове прилепи, особено онези в тъмните западни краища на Короната, предпочитат нощния мрак и сякаш съобразяват поведенческите си модели с лунните цикли. Ако е така, несъмнено нашият мирски прилеп би трябвало да е също толкова чувствителен към промените на луната.

Никс не разбра почти нищо от това, но видя как очите на игуменка Гайл се присвиха напрегнато срещу бившия ѝ ученик.

— Фрел, да не намекваш, че прилепите някак си интуитивно са доловили онова, което сочат изследванията ти?

Той кимна.

— Че луната расте през вековете и напоследък все по-бързо.

Мислено Никс се пренесе отново на онзи прокълнат планински връх и гледаше растящата луна, която връхлиташе отгоре ѝ, пламнала по краищата.

— Лунопад — прошепна тя.

Фрел се обърна към нея.

— Може би това са се опитвали да ти покажат, да те предупредят по свой собствен начин.

Никс знаеше, че неговото обяснение не осветлява всичко. Видението ѝ за онзи планински връх бе прекалено подробно. Дори сега писъците отекваха в главата ѝ. Тя си спомни името, изтръгнало се от собствените ѝ устни. Башалия. Все пак засега отхвърли тези загадки и се съсредоточи върху един въпрос, който я измъчваше още от онзи кошмарен ден.

— Защо аз? — попита тя и се обърна към Джейс, после върна поглед към двамата учени. — Защо тормозят точно мен с крясъците си?

Фрел сви рамене.

— Мисля, че е очевидно.

Никс се намръщи. „За мен не е.“

Фрел обясни:

— Ти си изживяла първите си шест месеца сред тях, била си учена от тях по времето, когато умът е още мек като глина, податлив, недобре оформен. Мозъкът ти е растял под непрекъснатия обстрел на беззвучните им писъци. При такова постоянно излагане той може да е бил изменен завинаги от писъците им, както дърво се огъва от ветровете.

Тя хвърли поглед към Джейс, чиито очи се бяха ококорили още повече и в тях блестеше страх.

„От мен.“

Фрел продължи:

— Мисля, че в някаква малка степен ти си била свързана с по-голямото съзнание около теб. И макар че вече си пораснала и си поела по друг път, все още оставаш настроена на тази вълна, която е запечатана в духа ти.

Никс потрепери. Искаше ѝ се да възрази срещу думите на алхимика, но си спомни моментите, когато гледаше на себе си през чужди очи, през очите на изгубения си брат.

— Ако подозренията на алхимик Фрел са верни, това означава, че скорошното ти отравяне е пробудило не само зрението ти — каза Гайл. — Отворило е някакво вътрешно око, което е стояло затворено, откакто си напуснала блатата.

Никс преглътна, стомахът ѝ бушуваше.

„Тогава какво съм аз?“

Джейс сигурно бе усетил терзанията ѝ и преодоля страха си, за да пристъпи по-наблизо.

— Никс, това ли дойде да кажеш на игуменката?

Тя се вцепени, осъзнала, че е забравила.

— Не — възкликна и се обърна към Гайл. — Моят изгубен брат ме посети отново.

Джейс я хвана за ръката.

— Аз също го видях.

Тя го изгледа с благодарност и почерпи сила от твърдата му хватка, като преглътна сълзите, предизвикани от простичкия му жест, от тази проява на подкрепа и приятелство.

— Имах ново видение — каза тя и обясни за приближаващата буря, атаката на хиляди прилепи като мъст за жертвоприношението, което щеше да се извърши съвсем скоро. — Трябва да попречим на онези хора да изгорят пленения прилеп, иначе ще бъдем нападнати от въздуха.

Джейс се намръщи.

— Но откъде могат да знаят прилепите какво смятаме да правим тук, след като то още не е станало?

Никс знаеше отговора, колкото и смущаващ да бе той за нея.

— Щом аз знам какво си мисли онова по-голямо съзнание, може би и то знае какво си мисля аз.

Представи си отново как зрителната ѝ точка се прехвърляше ту насам, ту натам. Спомни си и яростта, надигнала се в нея, когато научи за жертвоприношението, и изгарящото желание да направи нещо по въпроса. Обикновено кротката ѝ същност никога не би предприела такова рисковано спасение.

„Откъде дойде това желание?“

Тя вдигна ръка и я сложи на гърдите си.

„В мен ли се роди? Или бе разпалено от тях?“

Преди да може да реши, оттатък стените отекна звън, който се усилваше с всеки удар на сърцето ѝ. Тя трепна.

Първата вечерна камбана.

Затаи дъх.

„Забавих се прекалено много.“

Вече бе станало късно.

Игуменката — явно отказваше да се предаде — се обърна към Фрел.

— Трябва да се намесим, но не съм сигурна, че само моята дума може да отмени кралска заповед.

Алхимикът кимна.

— Значи ще е нужна думата на принц. Ако успея да го убедя.

„Принц ли?“

Гайл пристъпи към Джейс и го хвана за ръката.

— Никс вече е привлякла вниманието на краля, а се боя, че скоро положението ѝ ще стане много по-тежко. Трябва да я заведеш на безопасно място.

— К… къде? — заекна Джейс.

— Някъде извън училището. Тук за нея вече не е сигурно. Засега я заведи у дома.

Никс не се съпротивляваше, когато двамата бързо ги подкараха към вратата, но един тревожен въпрос я гонеше по петите.

„Къде е истинският ми дом?“

17.

Канти подуши и завъртя очи.

„А пък си мислех, че аз мириша на блато.“

Премести се по-надалеч по покрива на училището, като се опитваше да мине от наветрената страна на големия космат бивол, но облакът мухи, кръжащи около флегматичния пърдящ звяр, го последва с жужене.

Водачът на животното — Бастан, синът на стария блатен жител — сякаш не забелязваше това, сновеше из цялата тази гадост и проверяваше ремъците на каруцата, като държеше погледа си извърнат от клетката върху нея. С достигането на деветото ниво биволът почти бе приключил работата си — трябваше да направи само още няколко крачки.

Планът бе достатъчно прост. Биволът щеше да изтегли каруцата между двете клади на върха на училището, а после щяха да я разпрегнат и да я оставят там. Между колелата ѝ щяха да натикат подпалки и да ги запалят. И каруцата и дървената клетка щяха да лумнат, сливайки за кратко двете клади в една.

На Канти му се струваше много по-лесно просто да избутат каруцата до някоя от двете клади и да се свършва. Но явно и йеромонасите, и алхимиците смятаха, че честта им ще бъде опетнена, ако техният огън пропусне възможността да участва в божественото възмездие на върха на Манастира.

Ето защо се бяха спрели на това решение.

Той изсумтя раздразнено.

„Хайде, приключвайте вече.“

От другата страна на кладите кметът се бе качил на каменен подиум и довършваше някаква величествена реч. За щастие ревът на пламъците заглушаваше по-голямата част от словоизлиянията му. От всичките му „слава на“ и „благословен/благословена да е“ изглеждаше, че Горен иска синът му да бъде оплакан подобаващо, но не по-малко жадува да излъска собствения си образ пред училищния елит и вирлианските гвардейци, събрани тук. Хората извън училището рядко имаха възможност да стъпят на деветото ниво. Даже рицарите бяха принудени да останат едно ниво по-надолу, обградили върха.

Вятърът смени посоката си и димът на кладите облъхна Канти. Той се задави от лепкавата смесица от горчиви алхимии и сладък тамян. Закашля се и отстъпи към смрадта на бивола. Една тлъста муха се възползва от тази възможност, за да го ухапе по ръката, а той я перна.

„Кога ще свърши всичко това?“

Сякаш в отговор на мисълта му зад кмета се отвори голяма двукрила врата — на мястото, където черните кули на алхимиците опираха в белите шпилове на йеромонасите. От вратата забързано излязоха двама души и се разделиха, за да поемат в различни посоки.

Единият беше Фрел, който тръгна да заобикаля кладите, запътен към него. Втората бе жена с корона от бели плитки, облечена в тържествена роба с черно-бял епитрахил на раменете. Тя се насочи към подиума, където стоеше кметът, вдигнал ръце към небето, готвейки се за нова възхвала на боговете. Жената — вероятно бившата учителка на Фрел игуменка Гайл — пристъпи към Горен и зашепна в ухото му. Ръцете на кмета увиснаха като крилете на спихнат ветрокораб.

По-наблизо Анскар си пробиваше път към Канти — или по-скоро към каруцата, защото стигна до принца и го подмина.

— Крайно време беше — изръмжа му ви-рицарят. — Мислех си, че тоя пръдлив чувал никога няма да свърши с дърдоренето си. Я ми помогни да развия клетката. Тия копелета ще искат да гледат как звярът се гърчи и гори пред очите им. А после дано да можем да се махнем оттук.

„Богове, надявам се.“

Канти се обърна да го последва, но в този момент игуменката заговори на събралите се хора:

— Благодаря на всички, че дойдохте тук при нас. — Гласът ѝ достигаше с лекота до Канти, макар че не ѝ се налагаше да крещи като кмета. — За голямо съжаление ще трябва да отложим това вечерно жертвоприношение.

Изненадано мърморене се надигна около пушещите клади. Вдигна се гълчава. Горен закрачи ядосано към нея и изглеждаше, че е готов да я сграбчи, но строгият ѝ поглед го спря.

Въпреки това Горен държеше да бъде чут.

— Такава е заповедта на краля! Клетвеното му слово под личния му печат. Не можете да го отхвърлите.

Анскар изстена.

— Проклетото копеле е право. Чакай да видя за какво става дума.

И ви-рицарят се отдалечи, навъсил мрачно аленото си лице.

В този момент дойде Фрел, хвана Канти за ръка и го дръпна към каруцата.

— Имаме проблем. Такъв, за чието разрешаване ни е нужен принц.

Канти издърпа ръката си и посочи към подиума.

— Предполагам, че има нещо общо с жертвоприношението.

— Да. Трябва да го спрем. Ако прилепът бъде изгорен на върха на училището, всичко тук ще потъне в разруха.

Канти го изгледа скептично.

— Разруха? Манастирът е стоял тук почти толкова дълго като Калето. Кой би посмял да го нападне?

Фрел кимна към клетката в каруцата и скритото в нея животно.

— Събратята на това създание. В същия този момент, докато говорим, те се събират на ято.

— Откъде знаеш?

— Това е прекалено дълга история, няма време да ти я разправям. Достатъчно е да кажа, че е свързана с младата жена, която баща ти иска да бъде отведена във Върховръх.

Канти поклати глава, мъчеше се да осмисли всичко това.

— Онази, която е оцеляла от отровата и си е възвърнала зрението?

— Същата. — Фрел се обърна назад, когато оттатък огньовете се надигнаха още викове, после върна погледа си върху Канти. Виждаше стиснатите му устни и се помъчи да намери начин да го убеди. Накрая с въздишка се спря на един аргумент. — Принц Канти, преди две седмици ти ме притисна с една история за Грейлин си Мур, Рицаря отстъпник. Използва я, за да ме разубедиш да изложа страховете си пред баща ти.

Канти присви очи.

— И какво?

— Мисля, че това момиче е същото онова бебе, което Грейлин си Мур се е опитал да защити, нарушавайки клетвата си. Може би е дете на самия рицар. — Фрел се втренчи настойчиво в него. — Или твоя сестра.

При това предположение Канти изпръхтя.

— Невъзможно.

— Може и да греша за нея, но съм сигурен в опасността. Нейният живот — животът на всички ни — ще бъде погубен, ако това жертвоприношение се състои.

Канти го хвана за китката.

— Фрел, ти си повече баща за мен, отколкото истинският ми баща. Така че искам да ти повярвам, но за какво ме молиш? Искаш аз да наруша повелята на краля. След като баща ми тъкмо е започнал да ми се доверява отново, да разчита на мен. Приличам ли ти на някакъв герой от легендите?

Фрел се усмихна.

— Няма да те товаря с подобно бреме. За такива герои нещата обикновено свършват зле.

— Значи знаеш, че не мога да направя онова, което искаш от мен.

Фрел оклюма и поклати глава. Канти се взря в човека, който го бе учил през годините, който много често го бе прегръщал, когато бе в първи-втори клас — умърлушен млад принц, който имаше нужда от утеха. Видя разочарованието на лицето му и това го нарани по-силно от всяко яростно мъмрене на баща му.

„Съжалявам…“

Канти се извърна и тръгна към задния край на каруцата.

Фрел го последва, отказваше да се предаде.

— Принц Канти, игуменката ни осигурява само съвсем малко време. Ти си единственият, който може да разубеди хората.

Канти стигна до каруцата и се обърна към наставника си.

— Фрел, отново имаш прекалено високо мнение за мен. Кметът, Съветът на осемте, пък дори и Анскар — никой от тях няма да се вслуша в думата на Тъмното нищожество. Пияния Мухльо. Един обикновен Принц в шкафа.

Канти се обърна, намести лъка по-високо на гърба си и скочи отзад на каруцата. Едва тогава се обърна към разочарованото лице на приятеля си и се усмихна.

— Но те не смеят да ме застрелят в гръб.

Втурна се към предния край на каруцата, покрай увитата клетка.

Фрел се закатери след него.

— Какво…

— Ей, ти там! — извика Канти, щом стигна до капрата.

Бастан, застанал до бивола, от изненада изтърва чесалото, което държеше, и се извъртя към него.

Канти завъртя ръка в кръг около главата си.

— Обърни каруцата.

Фрел стигна до него.

— Какво правиш?

— Не могат да изгорят жертва, която я няма. — Канти се опита да обясни пак на младия мъж, сочеше надолу по нивата на училището. — Обърни този твой голям звяр. Мърморко, нали така му викаше? Тръгваме обратно към блатата.

Канти си представяше как разбива клетката и пуска раненото животно да избяга във водните дебри на своя дом.

Бастан само стоеше и го зяпаше.

Канти се приведе към Фрел.

— Ето, виждаш ли? Не мога да убедя дори сина на един блатен жител да ме послуша.

— Ей, момко! — извика Фрел на младия мъж. — Сестра ти Никс е в опасност!

Канти се втренчи в алхимика. „Сестра му ли?“

Бастан изглеждаше все така стреснат, но пристъпи по-наблизо.

— Никс ли? Какво е станало?

— Тя може да е оцеляла от отровата на прилепа, но няма да доживее до зори, ако не избягаме и не освободим това създание тук.

Умът на Канти се мъчеше да не изостава. „Пак това момиче.“ Спомни си предположенията на Фрел за миналото ѝ, за възможната ѝ роднинска връзка с един конкретен принц. „Да не би да е проклета сестра на всички?“

Бастан обмисли за миг думите на алхимика, после сграбчи поводите на бивола и го задърпа, за да извърне носа му от кладите към стъпалата, водещи надолу. Канти се вкопчи в капрата, за да се задържи на крака, когато каруцата се заклати на обкованите с желязо колела.

Макар че повечето погледи още бяха вперени в яростния спор от другата страна на кладата, най-близките хора се заозъртаха към каруцата. Някои от обърналите се към тях лица бяха боядисани в червено. Ръце посегнаха към мечовете. Арбалети бяха свалени от гърбовете.

— Размърдай по-бързо този космат задник — изсъска Канти.

Бастан задърпа поводите по-силно.

Докато каруцата обръщаше, други две лица ги гледаха само на няколко крачки от тях. Макар че дъждът бе спрял. Изповедник Витаас още стоеше под навеса с грамадния си личен джин. Очите на святия мъж се бяха свили до тесни процепи. Но Изповедникът не вдигаше тревога. Лесно би могъл да прати джина с грубоватото лице да ги спре, да им препречи пътя или дори да повали бивола с удар на каменния си юмрук. Вместо това просто гледаше.

„Колко ли е успял да чуе този мършав копелдак?“

Най-после каруцата бе завъртяна в обратната посока и муцуната на бивола вече сочеше към стълбището.

— А сега бързо! — подкани го Канти.

Бастан задърпа поводите, за да накара Мърморко да тръгне към стълбите, но животното се опъваше при вида на дългия път надолу.

„Не мога да го виня, горкото добиче.“

И все пак…

Канти махна на Бастан.

— Използвай камшика, ако трябва! Накарай го да тръгне!

Блатният жител се намръщи, сякаш принцът бе поискал от него да набие собствената си майка. Вместо това сграбчи по-здраво оглавника и задърпа, запънал пети в земята. Биволът направи същото с разтроените си копита.

При вида на това упорито противоборство Канти изпъшка раздразнено.

Лицето на Бастан почервеня от недоволство.

— Айде, мърдай, Мърморко. Никси има нужда от нас.

Името на момичето успя да накара животното да премести единия си крак напред, после и другия. Каруцата се раздвижи — но твърде, твърде бавно. Канти погледна назад към хората, събрали се на деветото ниво. Всички ги гледаха. А отряд вирлиански гвардейци вече си пробиваше път към тях.

Канти изруга и тръгна към задния край на каруцата. Трябваше да спечели още малко време. Докато заобикаляше клетката, чу тихото съскане на звяра вътре.

— Опитвам се да ти спася косматия задник — промърмори в отговор.

Стигна до задния край на каруцата и застана пред увитата клетка. Разкрачи се и размаха ръце. Изригнаха гневни викове. Кметът изрева:

— Спрете ги най-сетне де, дръвници такива!

Ви-рицарите изтеглиха мечовете си.

Канти изведнъж се усъмни в неуязвимостта, която му даваше рангът му. Нещата му се изясниха напълно, когато се разнесе острото бръмчене на арбалетните стрели. Една изсвистя покрай ухото му; друга остави пареща драскотина на лявото му бедро.

Той се приведе и забърза обратно към предната част на каруцата.

— Сега или никога — изкрещя Канти. Всичко вървеше прекалено бавно.

Мина покрай Фрел, който се бе присвил зад клетката — но алхимикът не се криеше, а дърпаше възела на едно въже. Друго висеше до него, вече освободено.

„И какво прави?!“

Тогава Фрел се изправи и смъкна парчето кожа, което бе развързал. Отстъпи назад, когато прилепът се блъсна в решетките — хапеше ги и плюеше отрова. Алхимикът побутна Канти към капрата.

Канти запелтечи:

— Защо… защо…?

Прилепът нададе пронизителен писък, който облъхна лицето му като вятър. Канти не бе единственият, който го чу. Каруцата се понесе напред, като едва не отхвърли Фрел и Канти към решетката. Старият бивол явно бе разбрал какво има на каруцата — и побягна от него.

— Дръж се! — извика Канти, докато биволът се носеше към стълбите с паническо мучене, и уви ръка около една дъска на капрата.

Фрел последва примера му.

Над превития гръб на бивола Канти видя как той стигна до най-горното стъпало и се хвърли през него. Бастан по някакво чудо успя да задържи хватката си върху оглавника на звяра и го използва, за да се метне на гърба му.

И точно навреме.

Мърморко се приземи с трясък на стълбите, като ловко успя да стъпи на всичките си четири крака. Каруцата го последва и задният ѝ край подскочи високо. Увисна във въздуха за един невъзможен миг — а после се стовари върху стъпалата с удар, от който ги заболяха зъбите. Някакво въже отзад се скъса и клетката се люшна към тях със свирепо съскащия прилеп вътре.

Докато подскачаха и се друсаха към осмото ниво, подир тях летяха още стрели. Железните им върхове цепеха въздуха и свистяха през дървената клетка. Няколко от тях сигурно бяха улучили звяра вътре — писъците му се извисиха и станаха толкова пронизителни, че Канти си помисли, че ще му се пръснат тъпанчетата. И определено накараха бивола да ускори още повече своя бяг.

Отпред група рицари с леки брони стояха скупчени в подножието на стълбите. Други прииждаха от цялото осмо ниво, привлечени от шума, Канти се надигна достатъчно, за да размаха ръка срещу тях, и изрева:

— Махнете се от пътя!

Мърморко ги призова към същото с уплашено мучене.

Рицарите ги послушаха и двамата и се пръснаха. Зад каруцата се разнесоха по-силни викове. Един поглед назад му разкри, че червенолики фигури тичат надолу по стълбите. Ви-рицарите прескачаха по няколко стъпала наведнъж, водени от Анскар, чието лице бе почервеняло още повече от обикновено.

Биволът и каруцата стигнаха до осмото ниво и се стовариха тежко върху него, обкованите с желязо колела вдигнаха рой искри. Няколко спици се пръснаха. Въпреки това каруцата продължи да трополи към следващото стълбище за надолу.

Вирлианските гвардейци ги гонеха, тичаха подире им като глутница вълци. Анскар се бе откъснал пред другите, с двамата си най-добри мъже до себе си. Крещеше им нещо, но думите се губеха сред громоленето. Без да забавят ход, двамата рицари свалиха от раменете си въжени намотки. Тръснаха тежестите в края им и те се разгънаха в закривени куки за захващане.

„Мама му стара!“

Канти измери на око разстоянието до следващото стълбище.

„Може и да успеем.“

А после лявото задно колело се откачи. Заподскача, вдигайки искри, сякаш решило да бяга самостоятелно. Въпреки това каруцата продължаваше да се носи напред, като се крепеше на останалите три колела.

„Но докога?“

Биволът стигна до края на нивото и се втурна надолу по следващата редица стълби. Каруцата го последва, задният ѝ край се клатеше бясно върху единственото останало там колело. Още въжета на клетката се скъсаха… а после цялата клетка се плъзна към Канти и Фрел. Прилепът зад решетките нададе вой и защрака свирепо с челюсти.

Канти се тръшна по задник и опря гръб в капрата зад себе си, а краката си — в решетките от желязно дърво. Клетката обаче бе тежка и продължи да пълзи напред. Фрел се опита да му помогне и посегна към нея.

— Недей! — изпъшка Канти, уплашен, че наставникът му ще изгуби пръстите си, ако не и цялата си ръка. — Държа я.

Не я държеше.

Мускулите му отказаха и клетката полетя към двамата. Единият крак на Канти хлътна между решетките. Предният край на клетката се блъсна в тях и ги затисна. Отровата на прилепа закапа върху обърнатото нагоре лице на Канти. Нокти разкъсаха панталоните му и се впиха в бедрото му.

„Значи така ще умра.“

Беше много по-драматичен край, отколкото някога си бе представял за себе си.

А после каруцата подскочи и клетката бе изхвърлена нависоко — и неочаквано се отдели от лицето му, а кракът му се изхлузи от нея. Пред погледа на Канти тя се преметна през задния край на каруцата.

Той се надигна на колене и се опита да проумее това чудо.

На върха на стълбището двамата ви-рицари на Анскар бяха увили краищата на въжетата си около някакви статуи от двете му страни, а куките се бяха закачили за решетките. Дръпнатата клетка се килна, стовари се върху стълбите и се разби с трясък.

Анскар явно бе подготвен за това. Втурна се надолу по стъпалата, замахна с една мрежа и я метна високо. Тя полетя, въртейки се във въздуха, към останките от клетката и плененото животно вътре. Прилепът се мяташе да се освободи. Крилата му строшиха още пръти от решетката; ноктите му късаха парчета кожа. Накрая успя да измуши глава и защрака с челюсти във всички посоки, прилепил уши към черепа си. Помъчи се да се измъкне. Протегна врат и нададе отчаян вой, сякаш се давеше в отломките.

А после тежката мрежа, преплетена с множество шипове, падна върху всичко това.

Докато каруцата продължаваше да се носи надолу по стълбите, Канти прие неизбежното. Беше се провалил. Прилепът се протягаше към него и във всеки негов гърч личеше отчаяние. Това бе безплодна битка. Щом бъдеше усмирен, щяха да го замъкнат обратно при огъня и да го изгорят жив.

Канти се взираше в поражението си, без да отмества поглед.

„И все пак тази вина няма да падне върху мен.“

Прилепът също се взираше в него. Лесно се различаваха страхът и мъката в червените му очи.

— Какво правиш? — попита Фрел.

Канти не искаше — не можеше да му отговори. Надигна се на едно коляно и вдигна лъка си. Сложи стрела и изпъна тетивата от животинско черво до бузата си. Оперението на стрелата погъделичка ухото му, докато се целеше.

„По-добре това.“

Пое си дълбоко дъх и пусна тетивата.

Стрелата полетя…

И се заби право в едното пламнало червено око.

Болка избухна в черепа на Никс и тя изкрещя. Притисна с длан лявото си око. Светът изведнъж потъна в мрак. Тя не улучи следващото стъпало и полетя надолу по забраненото стълбище.

Джейс я улови, преди да е паднала лошо на каменния под.

— Какво стана?

Изгарящата болка продължи още миг, после заглъхна до леден студ. Тя свали ръката си и зрението ѝ се върна.

— Аз… не съм сигурна.

Обаче знаеше какво е станало.

Докато гледаше тревогата на угриженото лице на Джейс, тъмна буря се надигна в дъното на съзнанието ѝ. С всеки миг растеше все повече, подклаждана от ярост.

Тя се сви уплашено пред нея.

Джейс ѝ помогна да се изправи.

— Никс, какво стана?

Тя се обърна и се взря нагоре, разбрала истината.

— Провалихме се. Те идват.