Беззвездната корона

32.

Облечен отново в клашианска бьор-га, за да скрие лицето и фигурата си, Райф крачеше по централния коридор на ветрокораба. Носеше празна плетена кошница и се бе запътил към студената кухня, за да вземе обяда за тяхната каюта. Като всичките им яденета, той обикновено се състоеше от твърдо сирене, още по-твърд хляб и малка бутилка вино за преглъщане на всичко това.

Но сегашното отиване на Райф до кухнята бе не толкова с цел напълване на стомасите им, колкото с цел събиране на информация.

Той и двамата му спътници — Окованият Пратик и бронзовата жена Шая — бяха на борда на ветрокораба „Летящото пони“ от два дни. Но тази сутрин на вратата им бе забодено с кабарчета съобщение, че корабът променя курса си. Според първоначалното разписание „Понито“ трябваше да пътува директно за Търговски брод, голям град, проснал се насред просторните тревисти равнини на Аглероларпок. Това бе диво място без закони и даваше на Райф предостатъчно посоки и начини да изчезне и може би дори да започне нов живот.

Само че сега корабът щеше да спре в Азантия след още две камбани.

„Защо?“

Тъкмо този въпрос го бе накарал да излезе от каютата, оставяйки Пратик с Шая. Промяната го тревожеше, най-вече защото в краткото съобщение не се казваше колко дълго ще се бавят в Азантия. Целият му гамбит за измъкване от Наковалнята разчиташе на това да няма забавяния.

Представи си как Изповедник Рит тършува из пепелта на сваления клашиански кораб и яростта му, когато откриеше, че сред останките няма бронзова статуя. Рит със сигурност щеше да прати ято вестоврани във всички посоки, като обърне особено внимание на двата кораба, заминали същата вечер от Наковалнята.

Райф не можеше да рискува някоя от тези вестоврани да изпревари „Понито“ и да разпространи вестта за възможното присъствие на един крадец на борда, заедно с уникално бронзово съкровище. Тревожеше се също, че промяната бе направена точно сега. Дали бе просто лош късмет — развитие, с което бе добре запознат — или нещо по-зловещо?

Вървеше забързано по коридора, минаващ по цялата дължина на кораба, към кърмата. Нямаше да стигне чак дотам. Общата зала, която включваше студен бюфет и кухня, се намираше по средата и представляваше общо взето разширение на същия този коридор. Той стигна до люлеещата се врата и я бутна, за да влезе в по-голямото помещение. Носът му веднага бе връхлетян от миризмите на потни тела и сирена — макар че не беше съвсем ясно коя от какво е.

Пред него общата зала бе разделена на две половини. Вдясно бяха полиците и шкафовете на корабния бюфет, с дълъг тезгях отпред, където стояха прислужник в небесносиня униформа и навъсен писар, който водеше сметка за дажбите на всеки пътник. Разбира се, за някой и друг сребърен орел отгоре можеха да се купят някои глезотии: сушени плодове, сладки кремове, осолени меса. Имаше даже малка желязна печка на въглища за затопляне на хляб и сирене, но това струваше още половин орел. Райф, чиято кесия бе почти празна след наемането на каюта, подходяща за имрийски търговец, не можеше да прахосва последните си монети за подобни жалки удоволствия.

Макар че главата му бе покрита с кожения шлем и копринения воал на неговата бьор-га, той я държеше наведена при влизането. Докато вървеше към бюфета, крадешком огледа стаята.

От лявата му страна другата половина на общата зала бе огледало на първата. Само че тезгяхът от онази страна ограждаше рафтове с привързани по местата им прашни бутилки, както и редици бурета и бъчвички по пода. Зад него стоеше една дърта кръчмарка и раздаваше малки чашки алкохол с подправки, по-щедри халби бира и гарафи с плодови вина. Предлагаше даже асортимент от тютюневи листа, които можеха да се пушат само тук в общата зала, където един зорък пазач бдеше за всяко пламъче. Никой не възразяваше срещу такова внимание. Всички знаеха за опасността, плуваща над главите им.

Докато пресичаше стаята, Райф оглеждаше внимателно другите пътници — десетина души, предимно кривокраки гулд’гулци, но също и няколко дългурести аглероларпокци със сухи лица. Последните имаха изрязани дупки в горния край на ръкавите си, така че да се виждат клеймата на различните им ранчота. Лица се обръщаха към него. От стотината пътници, возещи се в този газов чувал към далечния запад, неговата групичка бе сред малкото клашианци — поне доколкото бе успял да прецени досега Райф.

Присвити очи го оглеждаха, докато минаваше, и израженията им варираха между предпазливост и открита враждебност. През изминалите два дни Райф обикновено пращаше Пратик да им взима яденето. Това бе необходимо, за да се запази прикритието им. Окованият — който се представяше за член на имрийската каста и говореше свободно клашиански — можеше да завърже разговор, ако някой негов сънародник го заприказва. Райф, от друга страна, знаеше само няколко думи на напевния им език. Макар че в крайна сметка това се оказа излишна предпазливост. Никой от другите клашианци на борда дори не се бе доближил до Пратик.

Причината за тази изолация бе очевидна. Напрежението и враждебността на борда на ветрокораба се трупаха. Всички бяха видели огнената гибел на клашианския кораб на доковете на Въздушен пристан. Вихреха се подозрения. Повечето бяха решили, че трябва да има основателна причина за подобна атака. Защо иначе някой ще рискува да ядоса империята на Южен Клаш? Нещо повече, докато „Понито“ пътуваше над морето, страховете растяха, подклаждани от слуховете за ответен удар, за разгаряща се война. Цялата тази тревожност имаше нужда от фокус и в крайна сметка се бе насочила към клашианците на борда, с техния чужд език и отшелническа природа.

Пратик даже им бе казал, че един пътник го заплюл — обида, която никой имри не би търпял при нормални обстоятелства. Въпреки това Пратик го понесъл безмълвно, защото не искал да привлича излишно внимание. Това враждебно отношение на останалите пътници без съмнение бе забелязано и от другите клашианци. За да избегнат по-нататъшни подозрения, чужденците стояха през повечето време в каютите си и контактуваха с другите възможно най-рядко.

За нещастие сега Райф виждаше, че внезапното и необяснено спиране в Азантия е усилило напрежението до трескави висоти. Недоверие бе изписано на всички лица, които следяха минаването му през стаята. Очите на всички блестяха от гняв, сякаш той бе виновен за всичко, дори за собствените им страхове.

Райф бе дошъл тук, за да подпита заобиколно дали някой знае причината за внезапната нужда „Понито“ да кацне в Азантия. Но за няколкото крачки, които му бяха необходими, за да стигне до тезгяха на корабния бюфет, прецени настроението в стаята и разбра не само, че е безсмислено да разпитва, но и че е много вероятно да го изхвърлят от палубата за небесни салове на кърмата, ако привлече прекалено голямо внимание върху себе си.

Замисли се дали няма да е по-добре просто да слязат в Азантия. Може би групата му трябваше да поеме риска да се крие под носовете на онези, които ги търсят, вместо риска да измине останалата част от пътя до Аглероларпок.

— Какво да бъде? — попита прислужникът, когато Райф стигна до него на бюфета.

Райф остави кошницата върху тезгяха и му подаде картончето си.

— Само обичайната храна — каза завалено, за да изглежда, че халендийският не му е роден език. — Премного ви благодаря — добави с извънредна любезност.

Това само му спечели мръщенето на мъжа, който взе кошницата и се обърна към лавиците, за да събере храната им. Движеше се с мудност, която явно бе умишлена — като неизречена обида. Ръката му се плъзна от едно прясно отрязано парче кашкавал към друго, което вече бе хванало коричка и бе покрито с тъмнозелена плесен. Пусна старото парче в кошницата. Последвалият го самун хляб имаше черни петна от мухъл.

Райф се престори, че не забелязва. „Не му е сега времето да се оплаквам.“ Чу мърморене да се надига зад него от другите маси в близост до тезгяха. Няколко по-високи гласа преднамерено го дразнеха.

— … проклети клашианци…

— … трябва да ги изгорим всичките, викам аз…

— … да изхвърлим цялата им пасмина от кораба…

Старият писар зад тезгяха — чието лице бе постоянно сгърчено в израз на уморено отвращение — взе картончето на Райф и се зае да отбелязва продуктите. Ако се съдеше по изрязания отвор на ръкава му, беше аглероларпокец. Само че клеймото му беше пресечено с друг белег, който сочеше, че е бил прогонен от ранчото си. Небето вероятно бе единственото разрешено му убежище.

— Нещо друго? — попита мрачно мъжът, механичен въпрос, който сигурно бе задавал безброй пъти. — Може би да ви затопля кашкавала?

Райф поклати глава. Даже да имаше нужните пари, усещаше, че е по-добре да се маха оттук, без да чака този твърд като камък кашкавал да се разтопи.

Зад него се раздаде приглушен напевен глас:

— Да, моля. За мен ще е удоволствие да платя.

Той се обърна и видя жена, облечена в бродирана бьор-га, да стои зад рамото му. Тя пристъпи към него, малко прекалено близо, явно търсейки другар сред бурята зад тях.

Той трепна вътрешно.

— Б… бен миди — изломоти поздрав на клашиански, като се стараеше да наподоби колкото може по-точно мелодичния ѝ тон.

Искаше му се да откаже щедростта ѝ, но не говореше езика достатъчно добре. И определено не смееше да бъде разобличен тук. Можеше само да си представи реакцията на вече изнервената група в общата зала, ако се разкрие, че е дегизиран. Представи си дългото падане от кърмовата палуба до горите на Облачен предел долу. „Понито“ почти ги бе прекосило. Едно такова падане със сигурност би представлявало драматично завръщане в родната земя на майка му, неочаквано посещение, което той предпочиташе да не прави.

До него клашианката сложи на тезгяха един сребърен орел. Облечените ѝ в ръкавици пръсти плъзнаха монетата към писаря и отклониха с махване всякакъв опит да ѝ бъде върнато рестото от половин орел.

— За труда ви и за любезното обслужване — пропя тя.

Писарят грабна плячката си и я размаха към прислужника. Плесенясалият твърд кашкавал веднага бе сменен с по-хубаво парче и двамата мъже отидоха до желязната печка.

Окованата се приведе към Райф.

— След като трябва да чакаме кашкавала ти да се разтопи… — напевността в шепнещия ѝ глас изчезна и един остър връх го бодна отстрани, майсторски насочен към далака му, — навярно бихме могли да поговорим.

Той се обърна достатъчно, за да надникне през процепа в коприната, забулваща лицето ѝ. Очите с цвят на мед, които отвърнаха на погледа му обаче, бяха достатъчно познати.

Той притвори отчаяно собствените си очи от невъзможното положение, в което се бе озовал.

Беше Лира хи Марч.

Застанал до прозореца на каютата, Пратик за стотен път се чудеше какво прави тук. Беше се съгласил да придружи крадеца и неговото съкровище с надеждата да поднесе този ценен трофей на Имри-Ка и може би да спечели свободата си.

Опипа железния нашийник на врата си. Още помнеше и щастието, и ужаса, когато тази лента бе запоена около гърлото му. Още имаше белег от горещия метал, който бе изгорил нежната му плът въпреки керамичната изолация. Нашийникът бележеше високото му постижение, че бе спечелил ранга на великрист по алхимия, но също така го обвързваше навеки с господаря му, Релис им Малш. Той се опита да си представи какво би било да се освободи от тази тежест. Струваше му се, че ще се откъсне от земята и ще литне, ако някога тази котва бъде прерязана.

Но дори тази мечта бе съпътствана едновременно от надежда и ужас.

Свали ръка.

На доковете в Наковалнята Райф до последния момент не го бе предупредил за смяната на корабите, като не му остави друг избор, освен да го последва. Но накъде водеше този нов път? Дали щеше пак да свърши пред трона на Имри-Ка? Или Пратик щеше да остане завинаги изгнаник. Окован, нарушил връзката си, вечно бягащ?

Беше се опитал да сподели тези свои тревоги с гулд’гулския крадец, но не получи истински отговори, само срязване. „Твърде много неща висят във въздуха“, бе казал Райф и бе посочил ветрокораба, опитвайки се да притъпи с веселие неопределеността на думите си.

На Пратик даже му бе минало през ум да се приближи до някоя от другите групи клашианци на борда, да разкрие измамата си и да моли за прошка. Но знаеше, че подобна постъпка вероятно ще доведе до смъртта му, особено след огненото унищожение на кораб с клашианския герб. Той носеше частична вина за тази трагедия.

А имаше и още нещо, истинската причина да запази мълчание.

Пратик се обърна към бронзовата фигура.

Шая стоеше до другия прозорец. През последните два дни рядко се бе отделяла от това място, къпеше се в ярката слънчева светлина. Дори бе свалила бьор-гата си и бе останала безсрамно гола, излагайки колкото може по-голяма част от себе си на Небесния отец. Под Неговия ярък взор бронзът ѝ се бе стопил и бе станал невъзможно мек и топъл. Плитките ѝ се бяха разделили на отделни косъмчета, толкова фини, че можеха да бъдат отметнати от бузите ѝ или затъкнати зад ушите.

При повърхностен поглед човек лесно можеше да я сбърка с всяка друга загоряла жена, само дето бе невероятно красива. Единствено очите ѝ издаваха нейната неестественост. Те бяха видимо стъклени и сияеха с вътрешен огън, който не можеше да бъде пренебрегнат. Енергията придаваше на лазурните ѝ очи тъмносиния цвят на ударено от мълния море. Той намираше погледа ѝ — когато тя благоволеше да погледне към него — за плашещ и необясним, и в същото време хипнотично красив.

Пратик не разбираше нищо от работещата в нея алхимия, която ѝ даваше живот и сила. В него бушуваше един спор. „Дали това изобщо е алхимия? Или тя наистина е докосната от бога?“ Тъкмо този въпрос го задържаше при нея и Райф. Независимо от отговора, той усещаше, че тя е творение отпреди най-старите истории, може би дори отпреди Короната да бъде изкована в огън и лед — онова, което на Древния език се наричаше Панта ре Гаас, Забравените епохи.

„Така че как бих могъл да те изоставя?“

Премести се до нейния прозорец, за да я изучи по-внимателно. Напоследък нещо в нея го смущаваше, но не можеше да установи какво е.

Лицето ѝ бе изложено изцяло на слънцето и по бузите ѝ играеха наситени медни багри, от розово до тъмночервено. Събираха се на устните ѝ, за да създадат руменина, която подчертаваше извивката на устата ѝ. Долната част на корема и краката ѝ, намиращи се в частична сянка под перваза на прозореца, оставаха по-тъмно бронзови и по тях се виеха кафяви и тъмножълти тонове. Задната ѝ половина, скрита от слънцето, също бе тъмна и подчертаваше широчината на ханша и извивката на задника ѝ. Погледът му се плъзна нагоре към издутините на гърдите ѝ, не по-големи от зрели сливи, но идеално оформени, с тъмнобронзови кръгове и зърна, вирнати към слънцето.

Продължи да гледа изваяната ѝ красота. Лесно можеше да приеме, че една богиня би пожелала да влее същината си в подобна форма. Искаше му се да плъзне ръце по извивките ѝ, но не както един мъж би опипвал такава жена, а по-скоро като учен, който иска да изследва и разбере загадката, стояща пред него.

Объркан от нея, от собствените си чувства, той се извърна към прозореца.

Долу скалите на Земелом вече оставаха зад кърмата — ветрокорабът напускаше границите на Облачен предел, за да се понесе високо над Залива на обещанията. Отпред ширналата се Азантия обхващаше брега на север. От тази височина той можеше да различи звездовидните стени на Върховръх. Хиляди бели платна се протягаха от градското пристанище и осейваха синьото море. В другия край на града десетки балони се издигаха и спускаха на въздушните докове, проснали се на хиляди акри. Някои от корабите бяха големи колкото „Летящото пони“, но имаше и множество по-малки. Имаше също и бойни кораби, пред които техният изглеждаше като джудже, привързани в собствени докове на североизток.

Пратик бе идвал в града няколко пъти с Релис за търговия или на дипломатически мисии, но го намираше за хаотичен и безреден. Изобщо не приличаше на имперската столица Кисалимри, чието название означаваше „целунат от боговете“ — и изглеждаше, че наистина е така. Той си представи просторните градини, белите сараи и трийсет и трите кули, увенчани със златни фигури от божествения пантеон. Под обсидиановия юмрук на Имри-Ка редът се спазваше строго. Всички нисши касти имаха своята роля, като колелцата на някаква гигантска машина, и никой не смееше да се отклони от поставените му задачи.

„Освен мен.“

Тази нова роля, освободен от каста и правила, едновременно го вълнуваше и плашеше. Винаги бе мечтал да е свободен, да се отърве от железния нашийник на врата си, но докъде щеше да го отведе този път? Опасността бе голяма, но той не се страхуваше от смъртта. Беше прекарал целия си живот с кама на гърлото и всяка погрешна стъпка можеше да го погуби. Не, това, което в действителност караше сърцето му да се свива, бе да си представи живот, в който той сам взима решения, в който е напълно свободен от голямата машина на Клаш — а накрая надеждата му да бъде погубена.

„Това би било по-лошо от всяка смърт.“

Взираше се през прозореца, докато ветрокорабът се снижаваше към доковете на Азантия, лавирайки срещу вятъра, който на тази малка височина винаги духаше от изток. През последните дни, докато „Понито“ пътуваше над морето от гулд’гулските територии, корабът се бе носил по два въздушни потока, течащи в противоположни направления над цялата Корона. Издигаше се, за да навлезе в топлите ветрове, духащи винаги на запад, и се носеше по това течение, докато не се нагорещи прекалено, а после се спускаше в по-студения поток, течащ в обратна посока, лавирайки срещу вятъра. Щом се охладеше, се издигаше пак. Отново и отново. Нагоре и надолу. Като морски кораб по вълните.

Сега обаче изглеждаше, че няма да се издигат повече.

„Понито“ изви към полята северно от Азантия, готвейки се да кацне.

Докато корабът се обръщаше, Шая правеше същото. Лицето на бронзовата жена се въртеше в обратната посока. Тя даже се премести на другия прозорец, принуждавайки Пратик да се дръпне от пътя ѝ. Опитваше се да продължи да се взира към скалите на Земелом.

„Какво прави тя?“

А после го осени. Най-после разбра какво го бе смущавало цяла сутрин. По време на пътуването тя рядко бе изричала някоя дума — само няколко кратки коментара, изразяващи главно бързане към някаква цел, известна само на нея. През последните два дни непрекъснато бе гледала на запад. Райф му бе споменал за тази особеност в поведението ѝ и за мнението си, че онова, което търси Шая, се намира там.

Само че в течение на днешната дълга сутрин Шая бе започнала да се извърта, като слънчевата сянка, движеща се по циферблата на годишния часовник в центъра на Кисалимри. Лицето ѝ лека-полека се бе измествало от западната посока и сега гледаше право на изток. Това бе още по-очевидно, докато „Понито“ се готвеше да каца.

„Какво се е променило?“

Той се приближи до нея, докато тя стоеше до прозореца. Шая се взираше оттатък скалите, към древната зелена гора на Облачен предел. По-надалеч той едва-едва различаваше най-високата точка в тези земи, почти скрита от облаците. Булото на Далаледа.

Докато ветрокорабът извиваше, за да кацне, Шая непрекъснато се въртеше, за да продължи да гледа на изток.

— Какво има? — промърмори той, повече на себе си, отколкото на нея.

Тя обаче му отговори, без да поглежда към него.

— Трябва да се върнем.

— Къде?

Тя пак млъкна.

— Шая, къде искаш да отидем? — настоя той.

Тя продължаваше да не му обръща внимание. Но оттенъците по голата ѝ кожа замърдаха по-усърдно, издавайки вълнението ѝ.

Уплашен, че нещо ужасно се е объркало, Пратик се обърна към вратата на каютата.

„Къде е Райф?“

33.

— Как? — попита Райф, докато вървеше по централния коридор на „Понито“ към каютата си с опрян в тялото му нож. Тази единствена дума съдържаше множество въпроси: Как бе възможно Лира да е тук? Как го беше намерила? Какъв бе планът ѝ за всички тях?

Лира оставаше зад него, насочила върха на камата си към левия му бъбрек. Беше го извела от общата зала, след като взе кошницата със затоплен кашкавал и хляб, която сега носеше в лявата си ръка. Явно не искаше той да се опита да я използва като оръжие.

Докато вървяха по коридора, струйка кръв се стичаше по гърба му и по цепката на задника му.

— Как ни намери? — попита той, спирайки се на този въпрос от многото, които се блъскаха в главата му. Когато бе видял за последно господарката на гилдията, тя участваше в блокадата по границата на Котела.

— За малко да не успея, удаде ми се едва в последния момент — отвърна тя с дразнещо спокойствие. — С годините съм забравила колко хитър и хлъзгав можеш да бъдеш.

— Години, които загубих, защото ти ме предаде на архишериф Лаач.

Тя сви рамене и премести ножа по-нагоре, порязвайки го дълбоко.

— Това предателство ми позволи да усиля благоразположението на Лаач към мен и връзката ни служи добре на гилдията през последните две години.

— А, значи трябва да се радвам, че съм бил толкова полезен — каза Райф, почти изпълнен с уважение към безжалостната ѝ практичност. Хвърли бегъл поглед назад към нея. — Но още не си ми казала как се озова тук.

— В Котела до мен стигна вест за група клашианци, напуснали един бардак, съседен на онзи, който изгорих. Едва тогава си спомних за едно тъмно лице, скрито до твоето, когато налетях на теб в затвора на Наковалнята. В онзи момент бях толкова изненадана, че не отдадох значение на това.

Райф си представи едновременно лицето на Пратик и пламъците, танцуващи по покривите, когато бяха изскочили на улицата.

— За жалост вестта стигна до мен твърде късно, защото една конкретна карета вече бе минала през блокадата ми. Имах време само да яхна един бърз кон и да препусна след вас. Предвид късния час, прецених, че се опитвате да се доберете до някой ветрокораб. За да ви спра, препуснах главоломно нагоре по Зигзагообразния път към Въздушен пристан.

Райф си спомни колко дълго бе отнело на каретата им да изкачи криволиците на този път. Наистина други коне бяха подминавали тътрещата се каруца, понесли самотни куриери или закъснели пътници.

„Един от тях трябва да е била Лира.“

— В крайна сметка се качих на ветрокораба с клашианския герб, погрешно решила, че той е вашата цел. — Върхът на камата се заби по-дълбоко.

От него гледах как група увити в роби фигури се втурват от една карета към кораб, носещ извитите рога на Аглероларпок. Напсувах те толкова високо, че се изненадвам, че не си ме чул. Все пак успях да сляза и да се кача на този кораб миг преди да освободят въжетата. Което се оказа голям късмет за мен.

Райф преглътна надигналото се чувство на вина, мислейки за огнената гибел на другия кораб. Но смъртта на още хора предстоеше да бъде стоварена върху съвестта му.

— За да претърся незабелязано този кораб — продължи Лира, — последвах твоя пример. Проследих трима клашианци, нахълтах в стаята им и бързо им видях сметката. После взех една бьор-га, за да остана скрита.

Райф затвори за миг очи, зачуден колко още могат да се окървавят ръцете му.

— Ами това непредвидено кацане в Азантия?

— Пратих една корабна вестоврана до града снощи, за да им съобщя кой е на борда. Тази сутрин се получи отговор със заповед корабът да кацне и да се приготви за обиск. — Лира се приближи още повече. — А докато това стане, възнамерявам да се погрижа да кротуваш и да не те изпускам от поглед.

Райф бе стигнал до каютата си и вече съзнаваше, че е победен. Но таеше една надежда и тя бе скрита зад тази врата. Той отключи и се остави да бъде блъснат вътре от Лира. Тя го последва, без да изпуска яката на робата му, като продължаваше да държи ножа опрян в гърба му.

Пратик направи крачка към него с угрижена физиономия — а после отстъпи, щом зърна придружаващата го забулена фигура.

— Кой е това? — попита той и повтори същите думи на клашиански, заблуден относно самоличността на Лира. — Бир се каан?

Лира не му обърна внимание. Вместо това ахна при гледката на другия обитател на каютата. Спря Райф на две крачки зад прага.

Райф използва моментното ѝ смайване от голата бронзова фигура, за да заговори.

— Позволи ми да ти представя Шая — каза той. — Шая, това е Лира хи Марч, господарка на гилдията на крадците.

Пратик отстъпи на още една крачка, осъзнал заплахата, стояща зад Райф.

Шая изви глава към тях, премигна веднъж, после небрежно се обърна пак към прозореца.

„Дотук с идеята за бронзовата кралица-воин, която ще ми се притече на помощ.“

Корабът вече се бе наклонил достатъчно, та пред очите им да се появят приближаващите докове.

Лира не охлаби нито за миг хватката си върху яката му. Бързо се окопити.

— Изумително. Нямах представа за мащабите на това чудо — промърмори тя. — Вече разбирам защо си го откраднал.

Райф долови алчността в думите ѝ и се опита да я използва в своя полза.

— Тя струва купища пари. Говорим за баснословна сума, дори ако я разделим на две. — Пратик му се намръщи, затова той се поправи. — Или дори на три.

Лира запази мълчание, обмисляйки предложението му, като без съмнение претегляше вариантите си. Би могла да ги убие всичките и да се опита да офейка сама със съкровището. Но вече се бе надцакала, като бе предупредила Азантия. За да има някаква надежда да отмъкне този трофей, щеше да се нуждае от тяхната помощ. Винаги можеше да се отърве от тях по-късно. Разбира се, най-лесният и безопасен избор бе да се придържа към сегашния си план и да предаде трофея на легионите в Азантия, като получи някакво мизерно възнаграждение за услугите си.

Райф я погледна през рамо, опитвайки се да прецени какво ще е решението ѝ.

Тя изучаваше бронзовото съкровище. Той знаеше, че е едно да съставиш безстрастно подходяща стратегия, когато трофеят не стои пред теб, но сега Шая сияеше в слънчевата светлина — факла, пламтяща от обещание за несметни богатства.

Ръката на Лира се напрегна.

— Не…

Райф не бе сигурен какво отрича тя. Все пак ножът ѝ не се бе забил в бъбрека му. Погледът ѝ се стрелна към него, сякаш се канеше да му обясни… а после светът около тях избухна.

Всички залитнаха към прозорците, макар че ножът нито за миг не се отдели от тялото му.

По целите докове ветрокораби изригваха в големи огнени експлозии. Разкъсани балони плющяха сред пламъци и дим. Всеки кораб подпалваше съседните. „Понито“ спря захода си и започна да се отдалечава от това унищожение.

Докато корабът обръщаше, Райф зърна един самотен бързолет да се стрелка над огнената площадка, плюейки малки пламъци, за да маневрира. Изглеждаше като мишка, която се опитва да избяга от горяща къща. Или пък не се опитваше да избяга. Малки тъмни буренца се търкулваха от кърмата му и избухваха в пламъци. Едно от тях улучи друг привързан ветрокораб и миг по-късно балонът му се разцепи, бълвайки огън. А бързолетът продължаваше да се носи над доковете, сеейки унищожение след себе си.

Райф забеляза две неща.

Първо, на малкия черен флаг, веещ се зад съда, бяха изрисувани кръстосаните саби на клашианския герб. И тогава разбра.

„Ето го отговора на империята за станалото в Наковалнята.“

Погледна Лира. Сигурно и други вестоврани — като онази, пратена от нея — бяха потеглили от кораба снощи и бяха разпространили из града новината за гибелта и унищожението в Наковалнята, и това бе стигнало до ушите на клашианските саботьори, внедрени в Азантия.

Обърна се пак към прозореца, съсредоточавайки се пак върху бързолета. Пътят му, колкото и криволичещ да беше, водеше на североизток, към укрепения ъгъл на доковете, където бяха пристанали големите военни кораби. Гигантските им балони, украсени със слънцето и короната на Халенди, се издигаха над унищожението, примамливи мишени за атакуващия кораб.

Той се устреми към тях, но Райф знаеше, че подобен опит е безсмислен.

Докато малкият съд се носеше към привързаните бойни кораби, залп от пламтящи копия излетя от редица балисти — гигантски арбалети, разположени по края на площадката. Дългите стрели оставяха във въздуха дири от огън и дим. Един стоманен връх улучи клашианския бързолет и го пръсна на трески. Друг разкъса и подпали балона му. Останките прелетяха още четвърт левга, преди да се разбият в земята, образувайки огнена ивица, без изобщо да се доближат до доковете на великанските бойни кораби.

Но вредата вече бе нанесена.

Половината въздушен пристан на града гореше, забулена в дим.

За жалост това не бе единствената вреда.

Пратик залитна назад от прозореца, когато едно от огнените копия на балистите профуча покрай него. То улучи балона на „Понито“ с достатъчна сила, за да разтърси целия кораб. Всички вдигнаха глави, изчакаха един миг, а после чуха приглушен тътен.

Високо над тях се изду огнено кълбо и блъвна дим.

„Понито“ се килна на една страна и се завъртя, носейки се настрани от огнената разруха долу. Пред тях за миг се разкри Заливът на обещанията — а после корабът наклони нос и започна да пада.

Всички бяха запратени през каютата и Райф прие съдбата си.

„Унищожението, което причиних в Наковалнята, най-после ме застигна.“

Спомни си за един урок, на който го учеше някога майка му: „Поправяй си грешките, преди те да ти съсипят живота.“

„Трябваше да я слушам повече.“

Следващият урок не бе толкова сладкодумен.

Лира го сграбчи и го блъсна към вратата.

— Размърдай си задника!

Пратик разбра заповедта. Беше летял на достатъчно ветрокораби, за да се досети за намеренията ѝ.

— Към небесните салове.

Пратик разбираше също и нейната припряност. Времето, което имаха, за да избягат, бе ограничено. Малките салове обикновено се използваха за превоз на пътници или стоки между земята и въздуха, но също така служеха и като средство за напускане на падащ кораб. Освен това той знаеше, че тези салове обикновено са прекалено малко на брой, за да поберат всички на борда. И което бе по-лошо, се намираха на кърмата, в другия край на кораба.

Райф пренебрегна господарката на гилдията и извика през каютата:

— Шая, при мен!

Пратик също се обърна. Бронзовата жена продължаващо да стои до прозореца, широко разкрачена и опряла едната си ръка на перваза. Тя завъртя очи към Райф. Крадецът бе единственият, когото слушаше.

Въпреки това Пратик посегна и я хвана за другата ръка. Дланта ѝ пареше в неговата. Багрите по кожата ѝ се вихреха тревожно. Той се опита да я повлече със себе си, но тя бавно се обърна пак на изток, неумолимо теглена в онази посока.

Лира изруга, обърна се и изхвръкна през вратата. Изоставяше ги, явно решила, че животът ѝ е по-ценен от всякакво съкровище. Вратата остана отворена и през нея се виждаха хора, тичащи с викове покрай каютата им, много от тях полуоблечени. Всички се бяха втурнали към кърмата, докато носът на кораба се накланящо все повече.

Райф се стрелна към бронзовата жена.

— Шая, трябва да бягаме. Ти може и да преживееш падането, но ние не.

Тя го пренебрегна и продължи да се взира към скалите на Земелом.

Пратик още я държеше за ръката.

— Ела с нас — настоя той. — Ще те заведа където искащ да отидеш. Кълна ти се.

Тя се обърна към него. Пръстите ѝ стиснаха неговите, сякаш мълчаливо приемаха обещанието му.

— Ще направя каквото мога — зарече се той.

Тя най-сетне го последва към вратата.

Райф вървеше от другата ѝ страна.

— Трябва да стигнем до последния сал, преди да е заминал.

Когато излязоха в коридора, там вече нямаше хора, само захвърлени при бягството куфари, някои разсипани, в един от тях блестяха разпилени бижута. Райф посочи към кърмата.

— Шая, заведи ни до кърмата на кораба.

Тя кимна и ги поведе, отначало бавно, но после набра скорост. Двамата хукнаха след нея. Подът продължаваше да се накланя, въжетата стенеха и корабът трепереше, запращайки ги ту насам, ту натам, докато тичаха. Все пак, благодарение на празния коридор, бързо стигнаха до общата зала по средата на кораба.

За нещастие другият ѝ край бе задръстен от човешка блъсканица, изпадналите в паника хора бяха запушили изхода към кърмовата част на „Понито“. Без да забавя ход, Шая се вряза в тях. Хващаше ги за ръцете или за вратовете и ги размяташе настрани като парцалени кукли. На тълпата ѝ отне няколко мига да осъзнае какво ги атакува: огромна гола бронзова жена, подхранвана от огньовете на Небесния отец, с пламтящи като пещи очи. Разнесоха се писъци на ужас, хората се мъчеха да се отдръпнат.

Тя си проби път с лакти до коридора оттатък. Двамата я последваха, само за да го заварят претъпкан с пътници и екипаж. Но писъците вече бяха привлекли вниманието към тях. Тълпата се отдръпваше от бронзовата богиня, крачеща през нея. Някои от хората се опитваха да се покатерят върху други. Повечето се хвърляха в изоставените каюти, зеещи от двете страни на коридора.

Шая продължи да гази сред тях, оставяйки много контузени и виещи от болка зад гърба си — което само подтикваше тези отпред да освободят коридора.

Най-сетне изскочиха на кърмовата палуба. Из цялото просторно помещение ехтяха викове и писъци, съсредоточени около саловете с натоварени на тях овързани сандъци и бурета. Въжетата на някои се бяха скъсали и купчините се бяха катурнали, образувайки препятствия. За да стане хаосът още по-голям, пространството бе изпълнено с дим, който нахлуваше през отворените врати отзад.

Запробиваха си път към светлината. Кърмовата палуба бе отворена към небето навън, изпълнено с пламъци и парцаливи ивици от балона. Задната част на „Понито“ вече се бе натикала в останките от въздушния балон, докато носът се накланяше все по-ниско. Нов гръм разтърси кораба и той започна да пада още по-бързо. Пламъците и парчетата от балона за миг изостанаха, разкривайки небето.

Всички загубиха равновесие — освен Шая.

— Там! — изрева Райф и посочи към откритата палуба.

Шая разбра. Сграбчи Пратик и Райф за ръцете и наполовина ги повлече, наполовина ги понесе през остатъка от наклонената палуба. Стигнаха до железните рами, наредени покрай отвора, където обикновено стояха небесните салове.

Бяха останали само два от шестте.

Единият сал се възползва от открилия се простор и изхвръкна от задната част на кораба, изстрелян от същия механизъм като на гигантските арбалети долу. Малкият затворен съд се издигна високо в небето — а после от купола на върха му изскочи малък балон, който го подхвана, преди да е рухнал като камък към морето далече долу. Миниатюрни струи алхимичен огън изригнаха от кърмата му, за да го отдалечат от горящото „Пони“.

Шая ги помъкна към последния останал сал. Задната му врата все още беше отворена. От хората на пода се надигнаха няколко закъснели бегълци. Един се опита да пропълзи в сала, само за да залитне назад, хванал се за гърлото. Рухна настрани и се видя забитият там нож без дръжка.

Едва сега Пратик забеляза, че хората, лежащи на пода зад този сал, не са зашеметени.

Бяха мъртви.

Отвътре се разнесе вик:

— Крайно време беше да се появите!

Шая ги довлече достатъчно близо, за да видят Лира, приклекнала в празния търбух на сала. В едната си ръка държеше окървавен къс меч, а в другата — сребрист нож за хвърляне. Не ги беше изоставила, само бе изтичала напред, за да заеме един от саловете и да го задържи с оръжие, докато пристигнат.

— Влизайте, бързо — заповяда тя.

Шая ги хвърли в сала и ги последва. Единственият друг човек вътре бе мъж от екипажа със синя униформа, седнал при кормилото и педалите. Той зяпна ужасен създанието, което току-що се бе качило на неговия съд.

Щом всички се озоваха вътре. Лира насочи камата си към него.

— Тръгвай или умри.

Райф се завъртя към глутницата отчаяни хора зад сала. Няколко от тях носеха деца на раменете си.

— Чакай. Можем да вземем…

Салът се понесе рязко напред, като едва не ги изхвърли през задната врата. Пратик успя да се хване за една висяща каишка. Въпреки това загуби равновесие и за миг увисна. Шая бе сграбчила Райф за яката, за да го задържи вътре.

Салът излетя високо във въздуха, а после носът му се наклони надолу.

Пратик още не бе вдишал — вдиша едва когато чу плющене отгоре. Балонът се разви, въжетата се изпънаха и подхванаха падащия съд. Пратик рухна тежко върху палубата и се разкашля от облекчение.

През отворената врата се виждаше как „Понито“ пада и балонът му оставя димна следа във въздуха. Накрая се заби в морето, вдигайки огромен фонтан от пръски. Пламтящите останки на балона го последваха и покриха водата, където продължиха да горят.

Благодарен, че е оцелял, Пратик се обърна към Райф. Лицето на крадеца бе почервеняло от ярост и той насочи гнева си към Лира, която бе прибрала меча, но бе оставила ножа в ръката си.

— Можехме да спасим още поне десет души — рече вбесен и посочи развалините на „Понито“.

— Може би, но трябваше да взема предвид теглото на бронзовото ти съкровище. — Лира хвърли преценяващ поглед към Шая. — Сигурно само тя тежи колкото няколко мъже.

Пратик неохотно призна пред себе си, че тя е права. Водачът на сала се бореше с кормилото и въртеше педалите с оросено от пот чело. Даже само с тях четиримата на борда теглото на Шая явно бе проблем. През тесния прозорец отпред се виждаше, че салът се спуска бавно към морето долу. Мъжът дръпна някаква ръчка до коляното си и от задния край изригнаха пламъци, току под отворената врата зад тях.

Пратик се отдръпна от този алхимичен огън.

— Няма да успеем да стигнем до брега — заключи водачът с гримаса, докато се мъчеше да забави падането им.

Пратик огледа морето. Рухването на „Понито“ го бе отнесло далеч от Залива на обещанията. И което бе по-лошо, при бягството им малкият сал се бе изстрелял още по-навътре в морето.

Водачът използва маневрените пламъци, за да ги обърне към далечния бряг. Въпреки това салът се спускаше все по-ниско.

— Прекалено сме тежки — предупреди ги мъжът.

— Какво ви казвах? — Лира привлече отново вниманието на Пратик. Беше извадила меча си и го бе насочила към тях. Върхът му се колебаеше между него и Райф. — Изглежда, ще трябва да облекчим товара.

34.

Райф вдигна длани към Лира, което само привлече вниманието на меча ѝ към него. Той потърси трескаво някакъв аргумент, за да запази всички на борда. Замисли се дали да не заповяда на Шая да изхвърли господарката на гилдията от сала, но ако изречеше подобно искане на глас, това би сложило край на всяка надежда за помирение. А и честно казано, не бе сигурен, че Шая ще се подчини. Досега волята и действията ѝ се оказваха прекалено капризни.

Все пак тази мисъл му даде аргумент.

Райф сложи ръка на гърдите си и заговори бързо, сякаш животът му зависеше от това — което си беше истина.

— Чуй ме. Лира. Шая ще слуша само мен. Ако се надяваш да офейкаш с нея, ще имаш нужда от сътрудничеството ѝ, тоест от мен.

Тя сви рамене и насочи острието към Пратик, който отстъпи крачка назад.

Райф застана пред Окования.

— И без съмнение знаеш, че имах причина да освободя Пратик, Окован към Релис им Малш — негодник, който ти е известно, че търгува с алхимични тайни.

Това беше лъжа, но Райф подозираше, че тя няма да признае невежеството си за нещо, което той твърди, че знае.

Продължи да говори, като сочеше Пратик.

— Това е неговият главен алхимик. Той знае за древните загадки и тайнства повече от когото и да било. Тъкмо той поддържаше Шая в движение с помощта на алхимикали, които само той може да изработи, за да я зареждат и да ѝ дават сила.

Райф се обърна за потвърждение към Пратик и повдигна вежди с надеждата, че той ще подкрепи лъжата.

Окованият разбра и скръсти ръце.

— Създания като Шая са известни на малцина в Южен Клаш. Моят господар държи в сарая си в Кисалимри важна библиотека, претъпкана с древни томове, някои написани скоро след Панта ре Гаас. Библиотеката е посещавана от самия дреш’ри на Имри-Ка.

— Забраненото око — преведе Лира и присви очи с отвращение.

Райф разбра. Носеха се слухове за такава клика, която се ровела в древното минало, търсейки опасни знания. За тях се говореше също, че използвали жестоки и кървави методи, дори принасяли в жертва бебета, за да постигнат целите си.

Райф гледаше Пратик и се чудеше колко ли от онова, което бе казал току-що, е истина. Знаеше, че за един Окован е трудно да лъже. Затова подозираше, че в думите му има нещо вярно.

Лира стигна до същото заключение и свали меча.

— Тогава какво предлагате?

Райф беше готов за този въпрос. Посочи към прозореца.

— Може да не успеем да стигнем до халендийския бряг на север или дори до блатата на юг, но скалите на Земелом са по-близо. С попътен вятър би трябвало да можем да се доберем до Облачен предел.

— На изток — промърмори Пратик и хвърли поглед към Шая.

Райф кимна.

— Може би ще мине време, преди някой да осъзнае, че едно определено бронзово съкровище не е потънало в морето. Междувременно, ако човек иска да се скрие, онези мъгливи гори биха му дали идеалното убежище.

Лира се обърна към водача на сала.

— Можем ли да стигнем дотам?

Той въздъхна тежко и насочи носа на съда към скалите.

— Може би, но на косъм.

Лира прибра меча си, но продължи да стиска ножа.

— Ако искаш да живееш, ще го направиш.

Всички се събраха зад него. Високият тъмнокос мъж се бе привел над кормилото и въртеше умело педалите с тихо скърцане на скрити жици и колелца. Ако се съдеше по дупката в горния край на ръкава му, беше аглероларпокец. Клеймото на ранчото му бе задраскано с Х, също като на писаря на бюфета. Изгнаник, прокуден да се носи вечно по ветровете. Това бе печална съдба, но тя бе развила умение, което Райф определено оценяваше в момента.

Салът продължаваше да се спуска към морето. Скалите се издигнаха пред тях, сякаш възнамеряваха да преградят пътя им. Но те продължиха и мъжът показа майсторлъка си. Най-после стигна до издигащата се скална стена и използва възходящото течение покрай нея, за да ги изстреля високо над ръба на Земелом. Скоро килът на сала се плъзгаше гладко над мъглите, скрили зелената гора долу.

Райф се загледа напред, към родната земя на майка си. Не обърна внимание на черните зъбери на хоризонта, бележещи далечното Було на Далаледа. Вместо това се съсредоточи върху две по-близки пролуки сред бялото пухкаво море. Те показваха местоположението на две горски езера — зеления Ейтур и синята Хейлса, известни просто като Близнаците.

Райф посочи между тях.

— Можеш ли да стигнеш до Спокоен кът?

— Да — отвърна водачът. — Ветровете ни носят натам, така че би трябвало да се доберем на косъм.

Лира повдигна вежда към Райф. Това бе най-големият комплимент, който господарката на гилдията правеше, и то много рядко. Все пак Райф не хранеше никакви заблуди. Макар че в момента бяха неохотни съюзници, това можеше коренно да се промени, щом стигнат до горския град.

Той обърна поглед към Шая, която също се взираше напред.

„Чудна работа…“

Райф разбираше колко странно е това. Намръщи се над рамото ѝ към откритата кърма, на запад — посоката, накъдето тя се бе взирала неизменно преди. Пратик улови погледа му и може би забеляза объркването му. Окованият наклони глава на изток, като че ли знаеше нещо.

„Какво ли знае?“

Сега обаче не беше моментът да обсъждат този въпрос.

Лира имаше един по-важен.

— Сигурен ли си, че ще успеем? — И се наведе заплашително към водача.

Райф насочи отново вниманието си напред. Салът се бе снишил застрашително. Сега килът му браздеше облаците, като че ли плаваха по някакво бяло море.

— Не се нервирайте. Търся най-силните ветрове в близост до върхарите на дърветата — обясни мъжът. — Имам нужда от всяка тяга, която мога да си осигуря.

И наистина, салът сякаш се движеше по-бързо.

Райф все пак посегна към една от висящите кожени примки, очаквайки да чуе как клоните стържат по кила и да усети как дърветата се опитват да сграбчат бягащия им съд.

— Дръжте се — предупреди водачът.

„А ти какво мислиш, че правя?“

Изведнъж салът се стрелна нависоко, изхвърлен над облаците от ветровете. След още няколко мига стигнаха до северната пролука в бялото море и се понесоха над изумрудените води на Ейтур — езеро, за което се говореше, че е отровно. Не биха искали да се разбият в него.

Райф обаче не се тревожеше за това.

Загледа се в лампите, блестящи южно от езерото, които бележеха мъгливия град Спокоен кът. Изглеждаше, че ще минат над него. Той започна да се съмнява в траекторията им, но след миг водачът завъртя рязко кормилото, подминаваха далечния край на Ейтур, салът изви и килът му се плъзна по облаците. Съдът направи пълен обратен завой и носът му се насочи натам, откъдето бяха дошли.

Райф разбра, че е било излишно да се съмнява в способностите на водача.

Сега мъжът използваше насрещните ветрове, за да ги забавят, насочвайки се обратно към скрития град Спокоен кът.

— Браво — каза Райф и тупна водача по рамото.

Мъжът се ухили гордо.

Не всички обаче бяха така възхитени от таланта му.

Зад тях се чу тих стон. Райф се обърна и видя, че Шая стои с лице към кърмата, която сега сочеше на изток. Лицето ѝ — малкото, което можеше да види от него — изразяваше болка. Докато се плъзгаха на запад, тя направи крачка в обратната посока, после още една.

— Не… — извика Райф.

Тя не му обърна внимание, теглена от някаква незнайна сила.

Той пусна кожената дръжка и се хвърли към нея.

Но закъсня.

Без дори да поглежда надолу, тя прекрачи през задния край на сала. Райф стигна до кърмата навреме, за да я види как се премята надолу и изчезва в облаците.

Зашеметен и онемял, той се обърна към другите.

Устните на Лира бяха стиснати от ярост. Тя изтегли меча си, готова да убива, явно решила, че това е някаква хитрост.

— Трябва да я намерим… — почна Райф.

Лира тръгна към Пратик, за да го посече. Единственото, което я спря, бяха думите му.

— Знам накъде се е отправила Шая.