Беззвездната корона

35.

Докато си почиваха в дълбините на облачната гора, Никс бе гушнала отпуснатото телце на Башалия, увито в тънко одеяло.

„Малкото ми братче…“

Коленичи върху слоя трошливи листа и разгъна вълнения плат, за да разкрие малкото космато личице, деликатните ноздри, меките му уши. Беше го носила през последния ден и половина. Той бе толкова лек, сякаш костите му бяха кухи или благословени с някаква магия, която ги превръщаше във въздух.

„Или може би животът вече го е напуснал и е оставил само тази безтегловна черупка.“

Вдигна го към лицето си и забеляза лекото потрепване на тънките като венчелистчета ноздри. Той бе още жив, което едновременно късаше сърцето ѝ и разпалваше в нея искрица надежда.

Фрел я гледаше угрижено. Алхимикът бе направил всичко по силите си. Беше извадил отровните шипове от тънкото вратле на Башалия и назъбеното жило изпод едното му крило. Беше намазал раните с балсам от лечебни билки, но не обеща чудо. „Можем само да се надяваме, че мирските прилепи имат някаква естествена защита срещу отровата на скрийчовете“, беше казал.

Джейс седеше с кръстосани крака до нея, скръбната му физиономия отразяваше собствените ѝ чувства.

— Някакви признаци, че се съвзема?

Тя поклати глава и изстена:

— Не…

Канти стоеше на няколко крачки встрани с лък в ръка. Беше изработил няколко груби стрели, като заостри пръчки и използва подрязани листа или случайно намерени пера за оперение. Беше усвоил това умение от един свой бивш учител, разузнавач в същите тези гори.

Дори Джейс си бе направил копие от дълъг здрав клон. То лежеше до него. Засега не бяха срещнали сериозна заплаха в тукашните мъгливи гори, в които се говореше, че живеели пантери и тигри. Първата нощ бяха наклали огън, който може би им бе помогнал да отблъснат хищниците. Все пак далечен вой и крясъци предупреждаваха за присъствието им. Иначе единственият едър звяр, който срещнаха, бе един глиган със завити бивни, който пресече пътя им, но избяга, когато Джейс закрещя — повече от страх, отколкото от нещо друго.

Канти бе предложил неприятно обяснение за безпрепятственото им минаване: „Може би животните знаят да стоят настрани от този край на Предела заради онова, което е зад нас“. И бе погледнал многозначително Башалия в ръцете ѝ.

Тя преглътна мъката си и остана само отчаянието.

Фрел се приближи. Тя затвори очи: знаеше какво е дошъл да каже. Притисна Башалия по-силно към гърдите си.

— Никс… — Той клекна до нея. — Станаха почти два дни, откакто го нападнаха. Яйцата в тялото му вероятно вече се люпят. Знаем, че отровният му сън няма да му спести предстоящата агония.

Тя също го знаеше. Тази сутрин Фрел бе щипнал нежната кожа между крилото и тялото на Башалия. Макар че брат ѝ не помръдна, дишането му се учести — той явно бе усетил ощипването.

— Това, което наближава, ще е неописуемо болезнено — предупреди я Фрел. — Не е милостиво да го държим жив, след като не можем да му помогнем.

— Разбирам — каза тя.

Колкото и да ѝ се искаше да отхвърли думите му, подозираше, че той и без това вече е чакал прекалено дълго. Не беше казала на никого, но дишането на Башалия ставаше все по-мъчително, сякаш най-лошото вече започваше.

Тя се взря надолу към главичката му, не по-голяма от юмрука ѝ. Още можеше да си представи как същите тези очи, сега оцъклени, се взират в нея сред топлината на любящите криле. Вече бе изгубила толкова много. Баща ѝ, изчезването на по-големите ѝ братя. Даже изоставянето на Мърморко бе отворило в сърцето ѝ рана, която още не бе зараснала.

„А сега и това…“

Страхуваше се, че няма да може да го преживее.

Канти се приближи. Изтегли камата от канията на кръста си.

— Нека аз поема това бреме вместо теб.

През отчаянието ѝ проблесна гняв.

— Той не е бреме — сопна му се тя. — Никога не е бил бреме.

Разтърси я хлип. Тя съжали за думите си, защото знаеше, че принцът просто се опитва да е мил. Но нямаше сили да му се извини. Силите ѝ стигаха само колкото да вдигне ръка към него.

— Аз ще го направя.

Канти се поколеба. Ръката ѝ затрепери. Тя го погледна. Сълзи замъгляваха зрението ѝ. Той кимна и сложи дръжката на камата в дланта ѝ. Тя сви пръсти около нея, намирайки опора за волята си в тежестта на стоманата.

— Аз… искам да съм сама — прошепна.

Другите не възразиха и се оттеглиха. Джейс я докосна съчувствено по рамото, после се изниза.

Тя си пое дълбоко дъх и бавно остави одеялото върху листата. Отметна краищата му, разкривайки крилете, свити около крехкото телце. Главата на Башалия се люшна назад и оголи гърлото му, сякаш я молеше за помощ.

Сълзи закапаха по вълната, по козината на гърдите му.

Тя стисна камата, несигурна дали може да го направи. В нея обаче изникна образът на малката сърна, на разкъсаното ѝ тяло. Спомни си една по-раншна своя мисъл, дошла, когато чу как скрийчовете атакуват тилазаврите: „Никое същество не заслужава толкова жесток край“.

Протегна пръст и отмести козината под брадичката на Башалия.

„Особено пък ти.“

Продължи да търка мястото, което често го караше да мърка от удоволствие, докато се гушеха заедно на влека. Вдигна острието на ножа над гърлото му… и пак се поколеба. Спомни си как Фрел бе щипнал крилото на брат ѝ.

„Все още усещаш болка, значи ще почувстваш онова, което трябва да направя.“

Ръката ѝ трепереше. Тя знаеше, че едно бързо жилване е по-добро от мъчителна агония. Но ѝ бе непоносимо да му причини дори това. Башалия я бе спасявал много пъти, може би повече, отколкото си представяше.

Раменете ѝ се тресяха. Усети как в нея напира нов разкъсващ хлип. Той се надигна в гърлото ѝ като нисък стон. Когато стигна до устните ѝ, прозвуча като писклив вой, тиха скръбна песен. Тя не му се противеше, нито го оспорваше. Пееше на брат си, спомняйки си смътно, че го е правила насън, когато спяха сгушени заедно.

Затвори очи и остави песента да се превърне в нейно зрение. Зашепна на Башалия. Всяка нота я отнасяше в някакъв тъмен кладенец вътре в него. И отнякъде още по-дълбоко той ѝ отговори, слабо писукане като песен на гмурец над неподвижни води.

„Чувам те…“

Тя продължи да му пее, не за да го привлече по-наблизо, а за да го оттласне нежно по-далеч от измъченото му тяло. Не искаше той да усети дори жилването на това острие. Докато му пееше, той се опитваше да остане, отказваше да я напусне, но тя го обгърна в песента си и остави любовта и болката си, скръбта и радостта си да се превърнат в негово одеяло. После го вдигна и го понесе.

Когато направи това, древни очи се отвориха на мрачното дъно на кладенеца и отвърнаха на погледа ѝ.

Тя ги пренебрегна и съсредоточи цялата си любов върху искрицата, сгушена в ръцете ѝ.

„Намери покой, малко братче.“

И със знанието, че той вече е свободен от това тяло, му преряза гърлото.

Канти чу стъпките ѝ, препъващи се към тях. Той и другите се бяха оттеглили до един близък храсталак, така че хем да дадат на Никс уединение, хем да са наблизо, ако ѝ потрябват. Първоначално бе възнамерявал да набере горски плодчета, докато чакат. Но не го направи. Нито пък другите. Стояха с наведени глави, всеки потънал в собствените си мисли.

Слушаше звуците, издавани от Никс, която почти пееше на малкото си братче. Спомни си, че бе чул нещо подобно, докато момичето дремеше с прилепа в шейната. Сега обаче беше различно. Той долавяше обичта и болката във всяка нотка.

Най-после тя дойде.

Залиташе.

Канти видя защо. Дланите ѝ бяха покрити с кръв, както и туниката ѝ, и краищата на наметалото ѝ. Той си я представи как е гушнала закланото телце на брат си.

— Аз… трябва да ми помогнете — изстена тя.

Спря и се олюля, замаяна от шок и скръб. Той се приближи забързано и я подхвана, преди да падне. Тя се отпусна в ръцете му, но посочи назад.

— Искам да го погреба, но… но…

— Ние ще го направим — каза той и хвърли поглед над главата ѝ към Джейс и Фрел. — Всички заедно.

Отнесе я до вързопа, лежащ сред листата. Остави я от едната му страна. Тримата разчистиха листата, и изкопаха малък гроб. Канти посегна да сложи трупа в дупката заедно с одеялото, но Никс се приближи — не искаше да позволи някой друг да докосне брат ѝ.

Тя, изглежда, събра сили, докато слагаше Башалия в гроба. Кимна им по-твърдо и ги остави да затрупат тялото му с пръст и листа. Когато свършиха, без да кажат нито дума, всички събраха камъни и ги натрупаха на купчина върху гроба, за да отбележат мястото в памет на неговата саможертва.

— Благодаря — каза Никс. Признателността ѝ, изглежда, бе насочена към всички тях.

Канти кимна към голямото дърво, надвиснало над малкия гроб. Дънерът му беше бял, а кората му се къдреше на тънки като хартия люспи. Листата бяха зелени от едната страна, сребристи от другата. Тези дървета бяха редки. Тъкмо затова той бе поискал да направят почивка тук. Гората наоколо бе смесица от тъмни смърчове, зелени борове, но предимно гигантски златолисти елши, които се губеха в облаците.

Той сложи ръка върху къдравата бяла кора.

— Жителите на тукашните гори наричат тези дървета Елай Ша — Призрачен дъх. — Откъсна парче кора от ствола и го протегна на Никс. Спиралата приличаше донякъде на свитък на вестоврана. — Носи го с теб. Ако искаш да говориш с покойника, прошепваш в кората, после я изгаряш на лагерен огън, така че димът да може да отнесе съобщението ти нависоко.

Никс взе кората, просълзена, и я притисна към сърцето си. Обърна се към купчината камъни и промърмори благодарност.

Оставиха я още малко сама до гроба, после Фрел най-после заговори:

— Половината ден вече мина, а имаме още много път, преди да стигнем до Спокоен кът. Трябва да продължим, докато можем.

Джейс пристъпи към Никс.

— Или може да останем тук по-дълго, ако искаш.

Тя се обърна към тях. Лицето ѝ бе тъжно, но решително.

— Не. Башалия даде живота си за нас. Няма да пропилея този дар. Продължаваме.

Канти я гледаше. Отдавна се бе отказал да търси някаква прилика у нея, да се опитва да прецени дали наистина може да му е сестра. Какво значение имаше? Но като я гледаше сега, покрита с кръв и все пак силна, не можеше да си представи, че имат общо потекло.

„Дори Микен никога не е показвал такава скрита стомана.“

За негова изненада това осъзнаване го накара да се радва за нея. И ако трябваше да е честен, надяваше се, че Никс не е негова сестра. По множество причини, не само заради…

— Да вървим — каза Фрел и задърпа Канти. — Ако поддържаме добро темпо, можем да стигнем Хейлса утре по обяд. И до последната вечерна камбана да сме в Спокоен кът.

Тръгнаха отново на север, следвайки магнита в пътеводното стъкло на алхимика.

Канти вървеше най-отзад, с лък в ръка и стрела на тетивата. Беше чувал много истории от Бре’бран — ловеца от Предела, който го бе обучавал преди две години — за опасностите, криещи се сред красотата на тази древна гора. Бре’бран го бе предупредил как Облачен предел подмамва непредпазливите да свалят гарда си — със сладките трели на птичите песни, с ромоленето на сребърните поточета, с шепота на вятъра в листата. Даже непрекъснатият облачен покров се виеше лениво над главите им и ги оплиташе в хипнотична магия, подсилена от струйките мъгла, стелещи се като сън.

Нещо повече, самата гора омайваше погледа с красотата си. Тя отказваше да бъде пренебрегната. Във всички посоки се издигаха дънерите на огромни елши. Тези вечни мъгливи великани бяха белите колони на гората — подпираха небето и чезнеха в облаците. По множеството им клони с всеки повей на вятъра трепкаха златистозелени листа, шепнейки на незнайния език на древната гора.

Под този призрачен покров се гушеха групички смърчове и борове. Под тях земята бе застлана с листа и иглички, през които надничаха розови огнецветчета. Всеки камък и скала бяха нашарени с ярки петна алени, лилави, изумрудени и сапфирени лишеи. Храстите представляваха смесица от хвойна, арония, елда и дори драскащи зимни рози.

Той гледаше как рубинени криле се стрелкат през високите клони и дълги опашки проблясват ту в черно, ту в сребърно, сякаш дават сигнали на гората отпред за приближаването им. После, като че ли привлечени от ятото, по-малки птички в медно-златно оперение прелетяха след другите, чуруликайки укорително надолу към преминаващите.

Някакво шумолене отдясно привлече вниманието му.

Той свали поглед тъкмо навреме, за да зърне група пъстри пъдпъдъци да пробягват по килима от листа, малките гребенчета на главите им се поклащаха. Канти вдигна бързо лъка с надеждата да свали един, а може би два. Но те изчезнаха в храстите, преди да се е прицелил.

Той понечи да свали лъка… и сърцето му се разтуптя, щом осъзна нещо.

Всички птици се движеха в една и съща посока. „Напред.“ Той погледна през рамо. Гората си оставаше все така спокойна. Дали нещо ги бе подплашило и ги бе накарало да побегнат — нещо повече от стъпките на четиримата?

„Никс…“

Дрехите ѝ бяха влажни от кръв.

Дишането му се учести, ушите му се наостриха, ослушвайки се за леко пристъпване на лапи или заплашително ръмжене. Не чу нищо, но това не го заблуди. Каквото и да бе държало горските хищници надалеч, вече го нямаше, прогонено от съблазнителния мирис на прясна кръв. Някакъв звяр бе надушил миризмата и ги следваше.

Той се втурна напред към другите. Те усетиха тревогата му и се обърнаха.

— Дебнат ни — предупреди ги той.

Джейс се огледа, стиснал копието до гърдите си.

Фрел се намръщи назад към пътеката.

— Сигурен ли си? Какво е?

Канти нямаше отговор на нито един от двата въпроса, но чувстваше увереност, просмукваща се чак в костите му. Бе ловец твърде отдавна, за да пренебрегне този инстинкт.

Никс се взря в него и явно прие думите му на вяра.

— Какво ще правим?

Той я посочи.

— Трябва да свалиш окървавените си дрехи.

Тя се ококори.

— Всичко — настоя той. — Всичко, по което има дори капка.

Тя не възрази. Свали изцапаното си наметало, охлаби връзките на туниката си и я смъкна презглава. Остана по панталони, меки ботуши и долна риза без ръкави. Ризата бе нашарена с точки кръв, просмукали се до нея. Тя изсумтя и я хвана, за да я свали.

Джейс пусна копието, смъкна собственото си наметало и го разгъна, за да прикрие голотата ѝ. Държеше главата си извърната.

Канти грабна окървавените дрехи, изтича назад и хвърли по една от двете страни на пътя им. После се върна и хвана долната риза, която тя му подхвърли.

Захапа я между зъбите си. Ноздрите му се изпълниха с миризмата на потта и кожата ѝ.

Джейс му се намръщи.

— Какво…?

Канти махна припряно, за да отклони въпроса, обърна се към най-близката елша и се покатери на долните ѝ клони. Качи се колкото високо можеше и прикова дрехата към дънера с една от стрелите си. Помоли се онова, което ги преследваше, да се подлъже, че жертвата му се крие в короната на дървото — поне за известно време, колкото им е нужно да се измъкнат.

Скочи долу и отчупи клон от един смърч. Подаде го на Никс, която сега носеше наметалото на Джейс.

— Размажи сока по ръцете си, за да прикриеш всякаква миризма на кръв, останала по тях.

Докато тя го правеше, Канти ги поведе напред.

— Давайте по-бързо. Не знам колко време ще ни спечели това.

Забързаха. Канти вървеше последен, като продължаваше да наблюдава тихата гора. Затаяваше задълго дъх и се ослушваше за някакви признаци на преследване. Когато чу тихото изпукване на клон далеч в гората, спря и вдигна лъка си.

Вслуша се по-внимателно, но не долови нищо друго.

„Още си тук, нали?“

Намръщи се и последва другите, които вече се бяха отдалечили. Като ги настигна, чу тревожното им шепнене и тихото ромолене на вода. Бяха стигнали до малка рекичка с каменисти брегове, от двете страни на която се редяха жълти върби.

Джейс беше клекнал и пълнеше един мях.

Фрел се обърна към Канти и попита разтревожено:

— Има ли нещо?

— Аз поне не забелязах. Копелето е потайно, признавам му го. — Посочи през реката. — Може би като минем от другата страна, ще можем…

Джейс извика, отскочи от реката и тупна по задник. Мехът, който пълнеше, се понесе по течението.

Никс пристъпи към него.

— Какво стана?

— Стойте далеч — предупреди ги Джейс. — Нещо скочи към мен и се опита да ме захапе за ръката, но вместо това докопа меха и ми го издърпа.

Посочи поклащащия се мях, който потръпваше и се въртеше в течението, сякаш нападан изотдолу.

„Явно във водата има нещо.“

Канти се опита да проникне с поглед през огледалната повърхност на реката. Докато се протягаше да види, зад тях се чу силно кършене на храсти.

Той се завъртя.

„Най-после идва.“

Ако се съдеше по шума, звярът беше едър и идваше право към тях. Лъкът и малките му стрели нямаше да са достатъчни. Той грабна копието, което Джейс бе оставил край реката, и викна на другите:

— Назад!

Той самият мина отпред и се опита да прецени откъде ще дойде атаката. Заби дръжката на копието в земята и я подпря с крак, като наклони заострения връх към гората.

Едва бе успял да го закрепи, когато пред очите им изскочи гигантски глиган. Втурна се към тях, привел бивни към земята, от устните му хвърчеше пяна.

Канти вложи цялата си тежест, за да удържи копието, като се надяваше, че ще може да прониже животното и да отскочи навреме встрани. Стегна се в очакване на сблъсъка… само че глиганът в последния момент кривна. Канти се дръпна от пътя му, докато той профучаваше покрай тях. Звярът се хвърли през завесата от върбови клонки и скочи в реката.

Канти се изправи, когато животното изплува на повърхността и зарита към отсрещния бряг. Сърцето още туптеше лудо в гърлото му. Той се обърна пак към гората. Нещо бе подплашило този глиган, нещо достатъчно опасно, та глиганът да се откаже да закача групата им.

Сякаш в потвърждение на това откъм мъгливата гора долетя тихо сумтящо ръмжене.

Канти усети как топките му се свиха.

„Не…“

Познаваше този звук. Бре’бран му го бе имитирал много отдавна. Ловецът беше предупредил Канти, че ако някога чуе подобен звук, го чака смърт.

Другите зад него ахнаха. Той се обърна, но всички те гледаха към реката. От водите се разнесе ужасен рев. Глиганът се мяташе по средата на течението в пяна от бели пръски. Канти се вгледа по-внимателно и видя сред кипналата вода да проблясват сребърни перки. Само след миг водата почервеня. Тялото на глигана се завъртя, разкривайки крака, оглозгани до кокал, и десетки създания, които скачаха и гризяха мускулите и сухожилията. Глиганът потъна, повлечен жив към разпенените дълбини.

Канти знаеше какво пирува в тези води. Бре’бран го бе предупредил и за тази опасност. Загледа как изоставеният мях се премята в течението. Нещо скочи върху него. Приличаше на лъскава черна жаба с ярки пурпурни ивици по хълбоците. Беше два пъти по-голяма от юмруците на Канти и изглеждаше, че цялата ѝ задна част се състои от крака, с изключение на дълга опашка с перка, увиснала във водата отзад. Големи изпъкнали очи се взираха в тях, сякаш ги предизвикваха.

— Стойте далеч от водата! — извика Канти.

Сграбчи Никс и я дръпна назад, което накара Джейс и Фрел също да отстъпят.

Създанието скочи и тупна тежко на брега. Устата му зейна, разкривайки паст, пълна с остри зъби, които зеленееха от отрова.

— Какво е това? — попита Никс.

— Пиранта. — Канти кимна към разпенената кървава вода. — Месоядни са. С отровна захапка.

Никс и другите отстъпиха — не че това щеше да им помогне. Пирантите не бяха ограничени само до реката. Още от създанията изпълзяха на сушата и се насочиха с подскоци и гърчене към тях. Изпълниха брега, трупайки се едни върху други.

Фрел погледна към Канти.

Зад тях сумтенето прозвуча отново.

Канти трепна, изведнъж разбрал. Бре’бран го беше предупредил за хищническата природа на този горски ловец, как никога не бива да подценяваш ума му, как той превръщал самата гора в свои челюсти.

Канти се обърна към мъгливата поляна, осъзнавайки истината.

„Той ни е подкарал насам, за да ни хване в капан пред тази смъртоносна река.“

От горските дебри най-после засияха две очи, огнени и свирепи. И това извика в ума му последното предупреждение на Бре’бран.

„Ако видиш очите на тигър от Предела, вече си мъртъв.“

36.

Никс стоеше зад рамото на Канти, докато звярът пристъпваше към тях. Тъмната кожа на принца бе потъмняла още повече, устните му бяха стиснати. Хватката му върху копието се стегна. Тя усети излъчващия се от него гняв, но той изглеждаше насочен по-скоро навътре, към самия него, отколкото към звяра, който вървеше през гората към тях. Те бяха приклещени тук и нямаха друг избор, освен да се бият.

Други обаче не бяха толкова смели. Зад тях се разнесе растящ хор от плясъци — пирантите скачаха обратно в безопасността на реката.

Не беше нужно Канти да назовава звяра в горските сенки. Още първия ден ги бе предупредил достатъчно за такива тигри. Но дори неговото предупреждение не можеше да опише безграничната свирепост, която се приближаваше към тях.

Тигърът излезе на открито. Макар и ниско приведен, пак бе по-голям и от най-едрия бивол. Белите му лапи, разцепени от тъмножълти нокти, бяха широки колкото гърдите на Никс. Заострени уши, увенчани със снопчета косми, стърчаха към тях и приличаха на космати рога. Тъмнокехлибарени очи блестяха насреща им. Кожата му бе облачно бяла, нашарена със златисти оттенъци, по-тъмни по гърба и по-светли надолу. При всяка крачка тези шарки мърдаха, а снежната козина блестеше, което го караше да изглежда по-скоро като мираж от мускули и свирепост, сякаш бе самото сърце на тази древна гора, добило форма.

Всички отстъпиха към реката. Тигърът забави ход и закрачи бавно насам-натам, разкривайки могъщи бутове и къса дебела опашка. Приведе глава и се взря в тях.

Канти вдигна копието.

При тази заплаха очите на тигъра се присвиха. Той долепи уши към главата си и разтегли черните си устни, за да оголи зъби, дълги колкото предмишницата на Никс. Краката му се свиха под него, с играещи по тях яки мускули. Той раззина челюсти със съскане, което постепенно се усилваше.

Никс трепна — не от предстоящата атака, а от ужаса, скрит в растящото съскане, като алена нишка под звука. То говореше за ярост и кръв, за глад и копнеж. Отекваше в тялото ѝ, докато тя вече не можеше да го понася. Някъде в себе си Никс се разбунтува срещу него. Нададе висок стон и се помъчи да намери ноти, противоположни на свирепия му хор, ала това бе все едно някой глух да се опитва да напише шедьовър за цигулки, рогове и барабани. Тя не можеше да намери дори най-грубия основен ритъм.

Просто не ѝ беше по силите.

Но други можеха.

Зад нея един самотен глас се надигна в песен, долавяна наполовина с ушите и наполовина със сърцето. Към него се присъедини още един и още един, докато десетки гърла не се заеха да градят слоевете, които търсеше тя. Те се превърнаха в мощ зад гърба ѝ и дори я накараха да направи крачка към тигъра.

Канти я спря и се обърна назад към реката.

Тигърът също усети този вятър от песен и мощ. Отдръпна се от него, съскайки насреща му. Размаха късата си опашка. Ушите му се прилепиха толкова плътно към черепа, че се изгубиха сред гривата. Целият му вид излъчваше ярост и омраза.

И все пак песента го изтласкваше назад, докато гласовете се надигаха все по-високо.

Най-после той тръсна глава, нададе вой на безсилна ярост и се понесе със скокове обратно към гората, почти безшумно, гонен от последните ноти на този хор.

Когато песента секна, Никс се обърна.

На отсрещния бряг на реката десетина сенки, полускрити сред върбите, пристъпиха по-наблизо, почти без да раздвижат висящите клонки. Всички бяха полуголи, носеха само хлабави кожени превръзки на кръста си. Жените имаха и кожени ивици през гърдите — макар че, изглежда, се дължаха не толкова на скромност, отколкото на практичност, за да им е по-лесно да тичат през гората.

Всички носеха лъкове или копия с костен връх.

— Кетра’каи — прошепна Фрел.

Никс знаеше, че това трябва да са хора от племената, които обитаваха тези гори отпреди всяка писана история. Кожата им беше бледа и бяла. Дългите им коси — които мъжете бяха сплели, а жените вързали на опашки отзад — обхващаха всички оттенъци на златото, от огненобронзови до червеникаво руси.

Също като тигъра, те изглеждаха част от тази гора, толкова добре се сливаха с нея.

„Юларна песен“, осъзна Никс. Само няколко пъти бе чувала подобно пеене. В Мир малцина проявяваха този талант — да използват гласовете си, за да подчинят по-глупави създания на волята си. Тигърът явно не бе такъв глупав звяр, но общата сила на песента им бе достатъчна, за да го прогони.

Тя докосна собственото си гърло, припомняйки си как се бе почувствала, какво бе чула, когато тигърът засъска. Звукът още ехтеше там, както и слабите ѝ опити да му отговори. Спомни си близостта, която бе споделяла с Башалия. Дали повторното събиране с брат ѝ не бе пробудило в сърцето ѝ нещо повече — нещо, което винаги е било там?

Пристъпи до Канти.

— Можеш ли да говориш с тях? По-добре да не сме тук, ако тигърът се върне.

Принцът сви рамене.

— Мога да опитам. Бре’бран ме научи на няколко думи и фрази. — Отиде до реката и вдигна ръка. — Ха-хасан — извика. Събра длани и наведе чело до долепените си пръсти, после се обърна към другите. — Тал’ин хай.

Никс предположи, че им благодари, но няколко от кетра’каите се приведоха един към друг и зашепнаха тихо. Други стиснаха устни в явно неодобрение.

Канти забеляза това и каза на Фрел:

— Беше отдавна. Сигурно не го произнасям както трябва. В техния език интонацията е по-важна от думите.

— Трябва да преминем реката — настоя Фрел. — Може би те знаят някое място, където бихме могли да я прекосим безопасно.

Принцът кимна, пое си дълбоко дъх и извика пак.

— Мийр пей… ъъъ… пиранта крел ней? — Посочи към спокойната река и опасността, таяща се под горското отражение там. — Ний вал ней?

Мъжете и жените оттатък само ги гледаха и мълчаха. Неколцина се оттеглиха сред върбите и моментално изчезнаха.

Канти хвърли извинителен поглед към групата си.

— Като гледам, нищо чудно току-що да съм им казал, че обичам да си мириша задника.

— Чакайте — каза Джейс и посочи. — Вижте.

Двама от онези, които бяха изчезнали, се върнаха с лъкове с вече сложени на тетивите стрели. Но вместо върхове от кост или желязо към тях бяха прикрепени издути торбички с размерите на пъпеш. Кетра’каите извиха гърбове, опънаха лъковете и стреляха високо. Стрелите паднаха една след друга, в спретната редица от единия до другия бряг. При допир с водата торбичките се късаха и разпръскваха по речната повърхност фин жълт прашец.

Един от стрелците им махна да минават.

— Крел ней.

Джейс се намръщи.

— Да не искат да преплуваме? През тези води?

Никс си представи мятащия се глиган.

Канти изгледа виещия се жълт прашец, който вече потъваше.

— Може би се грижат пирантите да имат добре подправено ядене.

— Крел ней — повтори стрелецът намръщено.

Докато групата им се колебаеше дали да рискува да мине през тези води, нова фигура се появи сред кетра’каите. Бе възрастна жена, подпираща се на дълга бяла тояга, направена от дърво, което почти сияеше. Косата ѝ бе снежнобяла, отдавна изгубила златните оттенъци на другите. Бръчките по кожата ѝ намекваха, че е живяла в тези гори цял век.

Другите се разделиха пред нея. Свеждаха глави, докато тя минаваше между тях, за да стигне до брега.

Тя извика към другия бряг и гласът ѝ бе силен и чист като реката в нозете ѝ:

— Теченията са безопасни. Но само за кратко. Трябва да минете сега.

Като доказателство за думите ѝ една самотна пиранта изскочи на повърхността, обърнала корема и неподвижна. После още една. Но това бе всичко. Никс знаеше, че долу има още стотици.

— По-бързо — подтикна ги жената, — преди действието на омайното биле да се разсее.

Фрел хвърли поглед към тях.

— Трябва да ѝ се доверим.

— Все едно имаме някакъв избор — отвърна Канти, като се озърна към гората отзад.

Бързо нагазиха в реката и заплуваха. Никс риташе и гребеше със затаен дъх. Наметалото на Джейс се изду около голите ѝ гърди, опитвайки се да я издърпа обратно. От допира до студената вода кожата ѝ затрепери. Нещо се удари в крака ѝ. Тя трепна, представяйки си как плува през множество вцепенени пурпурни тела. Тласкана от ужаса, заплува по-бързо.

Стигна до отсрещния бряг и излезе от водата заедно с другите. Постара се да омотае прогизналото наметало на Джейс около раменете си, за да скрие голотата си.

— Последвайте ни — нареди старицата.

Едва сега Никс забеляза странните очи на жената. Едното бе зелено, ярко като изумруд; другото — тъмносиньо като здрачно небе. И двете гледаха пронизващо, докато изучаваха Никс, после старицата се обърна и тръгна.

Кетра’каите се отдалечиха от реката. Никс и другите ги следваха по петите. Докато минаваше между върбовите клонки, от другата страна на реката отекна гневен вой. Тя потрепери, представяйки си какво би станало, ако горяните не се бяха намесили, за да им помогнат.

Обърна се напред и сега, когато сърцето ѝ най-после се успокояваше, в съзнанието ѝ изникна един въпрос. Тя се взря в бледите гърбове на кетра’каите, мяркащи се в гората отпред.

„Защо ни помагат?“

На една поляна в гората Канти стоеше гол заедно с Джейс и Фрел. Около тях се бе събрала група горяни, коленичили или прави, оглеждаха плътта им и разделяха косите им, за да изучат скалповете им.

Един кестеняв мъж на име Джалик забеляза коричката засъхнала кръв на хълбока на Канти, където една арбалетна стрела го бе одраскала при опита му да открадне пленения прилеп. Канти трепна, когато мъжът разчовърка раната и тя закърви.

— Ох — смъмри го той. — Не я пипай.

Макар че не го каза на кетрански, мъжът май разбра и отмести вниманието си от раната. Канти изпита облекчение, докато студените пръсти на оня не го хванаха за интимните части и той се зае да оглежда долната страна на топките му. Страните на Канти пламнаха, както от гняв, така и от унижение.

Той понечи да се дръпне, но Фрел го смъмри.

— Остави ги да те проверят.

Канти погледна наставника си и осъзна, че никога досега не е виждал Фрел без робата му, която в момента се намираше на купчината с раниците и екипировката им. Тялото на алхимика бе цялото от жилави мускули върху едри кокали. А ако се съдеше по значителните размери на мъжкото му оборудване, което бе подложено на оглед в момента, той лесно би могъл да служи като роб за наслади и да не разочарова никого.

„Браво на теб, Фрел.“

Обърна се и видя още един човек, изчервен колкото него. Джейс бе закрил интимните си части с ръце, докато горяните завършваха огледа. Инспектирането на едрото му тяло бе отнело по-дълго време, отколкото при другите, най-вече защото голяма част от него бе обрасла в рунтави косми. Канти видя също, че калфата е по-мускулест, отколкото бе подозирал.

„Този е истински мечок.“

— Какво търсят? — попита Джейс.

Един от кетра’каите, който преглеждаше раниците и дрехите им, се обърна рязко към друг и заговори прекалено бързо, за да може Канти да го разбере. Но все пак долови една дума, която бе обща за двата езика.

„Скрийч…“

Горянинът протегна напред едно вълнено вързопче, извадено от робата на Фрел. В него бяха четирите шипа, извадени от шията на Башалия, както и закривеното жило на скрийча. Другите се приближиха да разгледат зловещите трофеи. После всички очи се обърнаха към тях, сурово присвити, и зашариха по голите им тела.

— Мисля, че за това ни проверяваха — каза Канти. — Гледат дали не сме заразени, дали нямаме рани, които могат да подсказват инфекция.

— Може и да си прав — каза Фрел. — Не биха искали онази напаст да плъзне из останалата част на гората им. Вероятно реката е естествена преграда, гъмжаща от пиранти. Само птиците представляват риск. Може би те патрулират покрай реката, нащрек за всякакъв опит на скрийчовете да минат отсам.

Горянинът, който държеше шиповете и жилото, се намръщи срещу тях. Посегна към един костен нож на кръста си.

Канти вдигна ръка.

— Ней. — Поклати глава и сложи длан на голите си гърди. — Ний шел.

Помъчи се да намери правилните думи да обясни. Събра длани, за да образува криле, и ги размаха. Имитира вадене на шипове и посочи към това, което мъжът държеше. Поклати твърдо глава и сложи отново ръка на гърдите си.

— Ний шел — повтори той. „Не е от нас.“

Горянинът свали ръка от ножа си. До него се приближи друг кетра’кай, понесъл дървена купичка, пълна със сив прах.

— Какво е това? — попита Фрел.

Джалик, кестенявият, който бе огледал Канти, сякаш го разбра. Изправи се и посочи от шиповете към купичката, после скръсти ръце във формата на Х.

— Краал — каза и кимна насърчително.

Канти притвори очи.

„О, не…“

— Какво означава това? — попита Джейс.

Канти направи гримаса, отказвайки да отговори, защото знаеше, че никога не би могъл да го изрече на глас, особено пред един конкретен скърбящ член на групата им. Отвори очи и се взря във високите храсти, където старицата и няколко кетра’кайски жени бяха отвели Никс, за да я огледат насаме.

„Тя никога не бива да разбере.“

Помоли се никоя от жените да не е споделила значението на тази конкретна дума с Никс.

„Да бяхме изчакали още половин ден…“

Обърна се към Джалик, който се усмихна окуражително, сякаш ги уверяваше, че скрийчовете не представляват заплаха.

— Краал — повтори той и посочи купичката с праха.

Канти поклати глава, не с неверие, а с отчаяние.

„Краал“ означаваше „лекарство“.

37.

Никс вдигна ръце, докато една от кетра’кайките, Дала, увиваше лента от петниста кожа около голите ѝ гърди. После горянката я пристегна и я върза отзад. Като свърши, я огледа и кимна доволно.

Тъй като проверката на тялото ѝ бе приключила, Никс си обу панталоните и меките ботуши. Кетра’каите бяха затоплили дрехите ѝ на един малък огън. Топлината я успокояваше. Освен това събралите се наоколо жени бяха приветливи, пък макар и малко сдържани.

Тя посегна за наметалото на Джейс, но тежката вълна бе още мокра, затова Никс го остави да се суши край огъня. Огледа се и реши, че е прилично облечена. Чу мъжете да говорят зад храстите. Не знаеше дали са се облекли, но ако се съдеше по това как някои от жените надничаха през клоните и си шепнеха и намигаха, предположи, че са още голи.

Старата кетра’кайка, най-уважаваната от всички, стана от един пън и дойде при Никс. Бе присъствала по време на целия оглед, но без да се приближава. Погледът ѝ не се откъсваше от лицето на момичето. Като стигна до нея, старицата се подпря на бялата си тояга. Цялата ѝ дължина бе украсена с редица перленобели черупки, инкрустирани в дървото. Те бяха оформени като фазите на луната — от тънък полумесец до пълен диск, а после обратно.

Дишането ѝ се учести, като си спомни какво я бе тласнало на това пътешествие. Колкото и красива да бе луната, изобразена на тоягата, видът ѝ бе свързан с твърде много кръвопролитие и душевна мъка. Тя дочу ехо от пискливите крясъци на Башалия, видя баща си как рухва на земята. Представи си надгробната могилка от камъни в гората. Всичко това обвито около една-единствена дума на ужас и предчувствие.

„Лунопад.“

Старицата, изглежда, забеляза внезапната ѝ мъка. Вдигна ръка и сложи топлата си длан — твърда като дървото на тоягата ѝ — върху студената буза на Никс.

— Чух те, дете — прошепна жената.

Никс не я разбра, но объркването я изтегли назад от ръба на отчаянието.

Дала се поклони на старицата, после заговори на Никс.

— Ксан. Доб ван Ксан.

Никс разбра, че Дала ѝ съобщава името на жената.

— Ксан — изпробва го тя шепнешком.

Старицата кимна утвърдително.

— Ти пееше толкова сладко — рече тя. — Как можех да не бъда привлечена от песента ти?

Никс преглътна.

— Какво имаш предвид?

Спомни си тигъра и жалкия си опит да се противопостави на неговата свирепост. Но онова изобщо не приличаше на хора на кетра’каите. Уменията на горяните в юларната песен бяха неповторими, те я носеха в кръвта си. Това се знаеше в цял Халенди и в по-голямата част от Короната. Малцина други бяха толкова надарени, но дори и те често имаха далечна роднинска връзка с тези горяни.

Никой не знаеше защо кетра’каите са запазили този талант. Никс помнеше някаква дискусия по тази тема в шести клас, между алхимици и йеромонаси. Монасите вярваха, че това е благословия от Дъщерята, тъмната лунна Ловкиня.

Никс се взря отново в редицата черупки по тоягата, изобразяващи вечната гонитба между Дъщерята и сребърния Син, която бележеше нарастването и намаляването на луната. Но си спомняше също в какво вярваха алхимиците: че дарът на юларната песен не е божия благословия, а е възникнал от необходимост. За да се оцелее в тази древна гора, гъмжаща от заплахи на всяка крачка, бе нужно нещо повече от ловни умения и горски познания. Алхимиците подозираха, че юларната песен е помогнала на горяните да оцелеят, да подчинят част от тукашната фауна на волята си.

Тя си представи как тигърът се отдалечава с подскоци.

„Може би алхимиците са прави.“

Все пак такова обяснение не я беше задоволило в шести клас и продължаваше да не я задоволява и сега. То не даваше отговор на главната загадка. „Откъде и как горяните са се сдобили с този наследствен талант.“

— Чух песента ти — повтори Ксан. — Беше пълна с толкова много скръб, но също и любов. Твоят зов измина голямо разстояние, за да стигне до мен, да ме повика при теб.

„Как е възможно това?“

Никс отново усети трошливите листа под коленете си, ножа на Канти в ръката си, пръста, галещ кадифената козина. Каменната могилка бе толкова далеч оттук. Бяха пътували цял следобед, докато стигнат до тази река.

— Как е възможно да сте ме чули? — попита тя на глас.

— О, силата на юларната песен не идва от устните, а от сърцето. — Жената сложи длан между гърдите си, а после я премести на гърдите на Никс. — Тя стига до онези, които знаят как да слушат с духа си.

На Никс не ѝ се вярваше на нищо от това и най-вече, че може да е надарена с юларна песен.

— Обаче внимавай — предупреди я старицата. — Има зверове като онзи тигър, които ще бъдат привлечени по дирите ти. Те ще се опитат да убият всеки, който рискува да ги обвърже.

Никс си спомни кръвта, напоила дрехите ѝ. Ако старицата бе права, значи не миризмата на кръв бе привлякла звяра. „Аз съм била.“ Нищо чудно, че опитът на Канти да заблуди тигъра с фалшиви следи се бе провалил.

— Освен това зверовете не са единствените, от които трябва да се страхуваш — добави старицата.

Никс се намръщи, очаквайки някакво обяснение, но Дала ги прекъсна. Изглеждаше нетърпелива.

— Ний крис ван яр’врен.

Ксан вдигна длан да успокои по-младата жена.

— Дала казва, че всички чухме песента ти.

— Вий яр’врен — натърти Дала.

— Я, яр’врен.

Никс се мъчеше да схване, местейки поглед между двете жени.

— Нещо не е наред ли?

Старицата се усмихна.

— Не, тъкмо обратното. За Дала е чест да срещне някого, с когото са се обвързали яр’врен. Боговете, които живеят в тях, никога не ни слушат, никога не ни пеят.

— Какви са тези „яр’врен“?

Изражението на старицата стана замислено, може би притеснено, а после тя отговори:

— Яр’врен са онова, което халендийците наричат мирски прилепи. Но те са нещо много повече. Били са докоснати от старите богове много отдавна и…

Бе прекъсната от вик наблизо. Никс се обърна, познала гласа на Фрел. Една от горянките, стоящи до храстите, замаха на Ксан и заговори бързо.

Старицата потупа Никс по рамото.

— Може би ще е по-добре да оставим тази тема засега. Виждам как пребледняваш от всичко това.

На Никс ѝ се искаше да възрази. Имаше още хиляди въпроси, но се остави на кетра’кайките да я заведат при другите. Докато вървеше, мислите ѝ продължаваха да се въртят около думите на Ксан, около възможността тя да носи в сърцето си някакъв вид юларна песен. Опита се да намести това знание в дупките от миналото си. Представи си голото ревящо бебе в блатата. Дали големият прилеп, който я беше спасил, бе знаел за тази нейна способност? Дали в плача ѝ не се е криела някаква зачатъчна версия на юларната песен, която е привлякла прилепа, а може би по-късно и Мърморко? Затова ли биволът винаги я следваше и я обичаше толкова… както и тя него?

„Дали песента не е свързала сърцата ни?“

Спомни си опита на Фрел да обясни способността ѝ да се слива с мирските прилепи. „Ти си живяла първите си шест месеца сред тях, била си учена от тях по времето, когато умът е още мек като глина, податлив, недобре оформен. Мозъкът ти е растял под непрекъснатия обстрел на беззвучните им писъци. При такова постоянно излагане той може да е бил изменен завинаги от писъците им, както дърво се огъва под ветровете.“

Сега тя се чудеше дали това не е само част от отговора. Не само умът ѝ е бил неоформен тогава, а също и талантът ѝ. Дали писъците на прилепите не са я обвързали някак си с тях, създавайки нещо ново и неповторимо?

Тя поклати глава. Не би могла да знае, никога не би могла да го разбере със сигурност. Особено след като Башалия вече го нямаше.

Никс излезе от храстите и видя как Фрел посегна към един от кетра’каите.

— Това е мое — заяви строго алхимикът.

Горянинът не му обърна внимание, очарован от трофея в дланта си. Това бе пътеводното стъкло на алхимика — инструментът, който той използваше, за да води групата им през гората.

— Имам нужда от него, за да стигнем до Спокоен кът — настоя Фрел.

Канти дръпна алхимика назад.

— Такива са техните обичаи, Фрел. При кетра’каите всичко е общо. Каквото е твое, е на всекиго.

— Е, значи е също толкова и мое — възрази Фрел.

— Само след като другият го остави. Тогава можеш да си го прибереш. Но не и преди това. — Канти се ухили на объркването на приятеля си. — Като гледам как този го зяпа, все едно е някакъв диамант, няма да стане скоро.

Джейс предложи компромис.

— Защо да не почакаме до сутринта? Вече трябва да сме в късната вечер. Може би призори на ловеца ще му омръзне този трофей.

Никс осъзна колко е уморена, особено когато горяните накладоха още огньове. Лагерът им бе заобиколен от ярки пламъци. Явно кетра’каите се готвеха да си лягат.

Никс вече се беше приближила до останалите от групата. Джейс бе първият, който забеляза завръщането ѝ. Завъртя се към нея с отворена уста, готов да я поздрави или може би да потърси подкрепа. После очите му се разшириха, той бързо се врътна обратно и заби поглед в краката си.

Канти и Фрел се обърнаха към нея с подобни стреснати реакции.

Очите на принца се ококориха, после се присвиха одобрително. Веселие изви устните му.

— Виждам, че кетра’каите са пооправили облеклото ти, или поне са го намалили. Трябва да кажа, че одобрявам. Но като твой възможен по-голям брат мога ли да ти предложа да добавиш едно хубаво наметало?

Никс му се намръщи и понечи да скръсти ръце върху голия си корем… но после ги отпусна. Нямаше от какво да се срамува.

Тя посочи редицата огньове.

— Джейс е прав. Трябва да започнем на чисто сутринта.

Ксан дойде при нея и заговори на Фрел.

— Не се страхувай, ще ви заведем до Спокоен кът. И без това отивахме натам. Докато не чухме песента на детето. Тя ни отклони към вас и оттук нататък ще споделим пътя ви.

Фрел погледна Никс за обяснение, но тя поклати глава. Алхимикът я изгледа с присвити очи за миг, после върна вниманието си върху Ксан.

— Значи вие също пътувате към Спокоен кът?

— Не — поправи го тя. — Просто пътуваме на север. Откъдето ни зове някой друг. Ще минем покрай Спокоен кът и ще ви оставим там.

Фрел кимна, явно успокоен и доволен от този план. Махна на Джейс и Канти да вдигнат техен собствен малък лагер.

Никс остана с Ксан, която продължи да се подпира на тоягата си, загледана напред, но без да си тръгва. Сякаш чакаше Никс да заговори, може би я изпитваше. Никс знаеше какъв въпрос иска да чуе от нея старицата.

— Ксан… ти каза, че някой друг ви зове от север.

Старицата кимна.

— Кой? — попита Никс.

— Не знам. — Ксан се извърна, тропна с тоягата и продължи да говори, докато се отдалечаваше. — Но някой пее мрачно с гласа на старите богове песен за опасност и разруха.

Никс понечи да я последва, но другите кетра’кайки се събраха зад Ксан, без да изрекат нито дума.

Никс спря и се загледа подире им.

Ксан стигна до храстите и се обърна назад. После, докато ѝ обръщаше гръб за последен път, пръстите ѝ се плъзнаха надолу по тоягата, по редицата оформени като луни черупки, сякаш ги полираше. Но не това бе целта на жеста ѝ. Никс знаеше, че той е потвърждение на най-лошите ѝ страхове.

Последните думи на Ксан продължиха да се въртят в ума ѝ дълго след като старицата бе изчезнала.

„Песен за опасност и разруха.“

Макар Никс все още да се съмняваше, че е надарена с юларна песен, беше сигурна в едно. Този припев ѝ бе твърде добре познат. Особено последната му еклива нота.

„Лунопад…“

38.

Капнал от умора, Канти стоеше на върха на малко гористо възвишение, откъдето се разкриваше гледка през синята шир на Хейлса. Горското езеро блестеше под късното следобедно слънце. След като бе прекарал толкова дълго време скрит под облаците и мъглите на Предела, сега яркостта на откритото небе режеше очите му. Той примижа към блестящото огледало на равните води. Няколко платноходки се плъзгаха по повърхността, бележейки пътя на рибарите от Спокоен кът — град, който лежеше скрит в мъглите от другата страна на езерото.

Той разбираше защо кетра’кайските номади са построили единствения си град край това езеро. Вместо просто да отразява синьото небе, водата на Хейлса сякаш попиваше този цвят и го превръщаше в по-тъмни отсенки на кобалтово и индигово. Кетра’каите наричаха това езеро Мейр’л Тви, което означаваше „сълзите на боговете“. Хейлса даже имаше форма на сълза, паднала от небето.

Но това не бе единствената причина за името на езерото.

Джейс изстена. Седеше на един дънер, толкова обрасъл с мъх, че не се виждаше дори петънце от кората. Беше свалил ботушите и разтриваше глезените си.

— Какво не бих дал да си топна краката в тези води — каза той на Никс, която стоеше наблизо.

Кетра’каите определено бяха наложили усилено темпо през гората. Вървяха неуморно, включително старицата. Въпреки това Канти подозираше, че се движат по-бавно от обикновено, за да се нагаждат към крачката на хората от низините. На групата ѝ бе отнело по-голямата част от деня, за да стигне до голямото езеро. Вчерашната преценка на Фрел, че могат да стигнат до Хейлса по пладне, бе разбита на пух и прах от реалното разстояние и трудностите. Пътят им дотук бе криволичещ, избягваше познати опасности, насочваше се към места за бране на редки билки или се отклоняваше за лов на дивеч.

През езерото откъм Спокоен кът долетя тих звън. Далечните камбани звучаха призрачно и самотно, отмервайки или последната следобедна камбана, или първата вечерна.

Джейс посегна към ботушите си. Ходенето им за днес още не бе свършило. Тепърва им предстоеше да заобиколят езерото, което щеше да им отнеме цяла вечер. В момента чакаха кетра’каите да довършат някакво отдаване на почит на брега. Фрел беше отишъл с тях и наблюдаваше церемонията, която включваше много кланяне. Горяните топяха ръце във водата и ги допираха до бузите си. Чуваше се тихо пеене.

Никс ги гледаше, скръстила ръце. Беше облякла наметалото на Джейс, след като то изсъхна през нощта, но го бе вързала хлабаво, така че през него се виждаше гола кожа и петнистата препаска на гърдите ѝ.

Канти бе уловил Джейс да хвърля крадешком погледи към нея, докато вървяха през гората. Не че обвиняваше калфата. Той самият бе правил същото. И не само разкритата ѝ плът привличаше вниманието им, дори това на Фрел — макар че погледите на алхимика бяха по-скоро изучаващи, отколкото възхитени.

С всяка измината миля около нея се трупаше някаква аура, събираше се като плащ върху раменете ѝ. Кожата ѝ блестеше не само от пот. Златните нишки в косата ѝ изсветляха, а останалото потъмня до сенки. Сякаш тя извличаше някаква странна жизненост от гората. Канти се съмняваше, че Никс изобщо го съзнава.

Със сигурност никой не го споменаваше, но всички го чувстваха.

Дори кетра’каите, които се озъртаха крадешком към нея и шепнеха помежду си.

Никс изглеждаше сляпа за всичко това. По време на дългото пътуване почти не бе продумала, явно потънала в мисли, за които още не бе готова да говори. Често се озърташе към кетра’кайската старейшина, но всеки неин опит да се приближи бе отблъскван, не със сила, по-скоро сякаш някакъв вятър изтласкваше жените и старицата от нея, ако Никс се приближеше твърде много.

Джейс също оставаше закрилнически близко до нея, като се задъхваше и пухтеше в опит да не изостава. Канти бе започнал да разбира доколко е подценявал издръжливостта на калфата и безграничната му вярност към неговата приятелка. Последното със сигурност се дължеше на някаква юношеска любов, която още оставаше неизречена. Канти бе изпитвал един-два пъти подобни чувства и знаеше колко са болезнени те за сърцето — прелестна мъка, примесена с надежда, желание и безкрайно много несигурност.

Въпреки това той долавяше у Джейс дълбини, за които калфата, също както и Никс, не подозираше. Когато Канти го видя за първи път, го прецени като немарлив, със слаби мускули и шишкаво тяло, закърнял от годините, прекарани в укритието на Манастира, всъщност нищо повече от едно голямо дете. Но след многото дни заедно бе започнал да осъзнава колко несправедлива е преценката му.

„Точно аз би трябвало да го знам най-добре.“

В ушите му още ехтяха множеството подигравки от миналото, от хора, които изобщо не го познаваха: Мухльото, Тъмното нищожество и много други, още по-груби.

И все пак, въпреки че напоследък мнението му за Джейс се бе повишило, понякога му се искаше да го зашлеви през мърлявото лице. Като сега например.

Като си обу ботушите, Джейс посочи към езерото.

— Говори се, че водите на Хейлса притежавали чудодейни целителни сили. Мнозина идват тук с тежки болести и се кълнат, че пиенето на тази вода или къпането в нея ги е излекувало.

Канти затвори очи и изпъшка наум. Спомни си широката усмивка на Джалик и думата, която горянинът бе изрекъл, сочейки купичката с прашец. „Краал.“ Явно кетра’каите имаха лек срещу скрийчовете.

Тих стон го накара да отвори очи. Никс бе пристъпила от мястото си край дънера към езерото. Каквато и магия да се бе просмукала в нея, сега се свлече от раменете ѝ и снагата ѝ се прегърби. Той знаеше от какво се страхува тя, каква вина я гризе. Обещанието за целителни води отваряше в сърцето ѝ рана, която едва бе зараснала.

Канти се приближи до нея и прочисти гърло, опитвайки се да си докара лекомислие, което не чувстваше.

— Това е само легенда — рече насмешливо. — Онзи разузнавач, когото познавах, Бре’бран, се присмиваше на такива приказки.

Това бе лъжа, но Канти знаеше, че Никс има нужда да я чуе.

— Това езеро не е по-различно от всяко друго — продължи той. — Наистина. Хората в Спокоен кът страдат от също толкова болести като жителите на всеки друг град. Да, красиво е и така нататък, но чак пък чудодейно? — Изпръхтя горчиво. — Нелепици.

Джейс се поизправи.

— Но според „Медикум Приз“ на Лиландра водите били богати на…

— На лайна — прекъсна го Канти, като се намръщи и се втренчи многозначително в гърба на Никс. — Които се изливат от канализацията на Спокоен кът. И знам, че онези рибари, дето плават ей там, много пъти са пикали в това езеро.

Джейс най-после като че ли разбра. Преглътна тежко, бузите му почервеняха и той кимна.

— Сигурно е така.

— Тогава стига дрънканици за чудодейни води — отсече Канти. — Чака ни още дълго вървене, докато стигнем до Спокоен кът, а кетра’каите вече идват.

И махна към горяните, изкачващи се по склона към тях заедно с Фрел, чието лице бе поруменяло от вълнение, че е наблюдавал церемония, на която жителите на низините рядко са ставали свидетели.

При приближаването им Канти се намръщи.

„Ако този кльощав алхимик обели и една дума за лекарства…“

И все пак вредата бе нанесена. Никс се изправи, но уви наметалото по-плътно около тялото си, сякаш изведнъж ѝ бе станало студено. Или може би усещаше, че магическата мантия на гората е свалена от нея от ненавременните думи на Джейс.

Фрел вероятно бе доловил промяната на настроението на върха на хълма. Изгледа ги намръщено, без да казва нищо неуместно, и махна към езерото.

— Би трябвало да стигнем до Спокоен кът за няколко камбани време.

Канти кимна.

— Тогава по-добре да не се бавим.

Последва кетра’кайските разузнавачи, влачейки със себе си своите мрачни страхове, които растяха с всяка крачка. Бедрото, където го бе одраскала арбалетната стрела, го болеше. По-рано бе смятал този изстрел за случаен, но сега го глождеха подозрения. Представи си как червеноликият Малик мушва с меча си към него. И лицето на един друг ви-рицар, предводителя на отряда. Анскар не би стоял със скръстени ръце, след като е позволил на Канти да се спаси от опита му за убийство.

Въпреки това хвърли разтревожен поглед към Никс. Много отдавна тя също бе оцеляла от опит за убийство, заповядано от същия крал. Може би беше дъщеря на Торант, също толкова ругана като един определен ненужен син. Но Канти знаеше също, че тя носи мрачната плащаница на пророчеството, на обвинение за гибел, предупреждение, прошепнато в кралските уши от един мрачен ифлелен. По-рано бе отхвърлял подобни предсказания, но не можеше да пренебрегне растящата в него в последно време тревога, просмукана със страх, особено след всичко, което бе видял и чул през последните няколко дни.

Взря се в Никс.

„Ами ако онзи копелдак Рит е бил прав?“

Никс гледаше как кетра’каите изчезват в мъглата.

Последната вечерна камбана отекна от сенките на мъгливия град вдясно от нея. Горяните бяха спазили обещанието си и бяха довели нея и останалите до покрайнините на горския град. Двете групи се разделиха на място, където набразден от коловози път водеше към Спокоен кът.

В края на гората само Ксан и Дала се задържаха в мъглата, загледани назад към нея — приличаха на горски духове. „А може би наистина са такива.“ Дала целуна дланта си, протегна я към Никс, а после отстъпи в мъглата и изчезна, оставяйки само старицата.

Никс не разбираше защо Ксан я бе избягвала цял ден. „Да не би да съм я обидила с нещо? Или има тайни, които сбръчканата старица още не е готова да сподели?“

Очите на жената — сапфирено и изумрудено — сияеха в мъглата. Кажи-речи само това се виждаше от снежнокосия ѝ лик. Едва в този момент Никс осъзна, че очите на Ксан приличат на Близнаците, ярките езера от двете страни на мъгливия град: сините води на Хейлса зад гърба ѝ и зелената шир на Ейтур някъде по-далеч на север, изгубен в мъглата.

Преди да е успяла да обмисли това, Ксан запя. Устните ѝ бяха скрити и изглеждаше, че гласът на старицата идва от цялата гора. В песента нямаше думи, които Никс можеше да разбере, но интонацията и мелодията, напевността и ритъмът говореха за отминаващи епохи, за малки семенца, които израстват до скърцащи великани, за неизбежността на смъртта и за радостта на цветята, листата и почвата и всички твари, радващи се на краткия си миг тук.

Тя си представи Башалия как лети сред клоните, гонейки мушици, които проблясват на слънцето. В очите ѝ избиха сълзи, които винаги си бяха били там, удържани от лъжовната вяра, че вече не са нужни. Бяха солени.

Ксан продължаваше да пее, но под гласа ѝ се носеше друга песен, преплетена със златни ноти. Те я обливаха, докато Никс не се разкри за тях. Тя затвори очи и се понесе назад през епохите на кетра’каите в тези гори. Образите се размазаха. Тя се опита да ги последва, но се спъна, прекалено неопитна и необучена за такова пътуване. Зърна за миг тъмни скали, древни морета, затворени между тези стени, нещо размърдващо се в мъглите горе.

А после загуби ритъма и пропадна обратно в собственото си тяло.

Отвори очи тъкмо когато песента свърши. Взря се напред, но Ксан вече я нямаше. Докато гледаше мъглите, тя се почувства отново изоставена, изхвърлена от една близост, която никога не би могла да е нейна.

Джейс се приближи, в движенията му имаше нежна загриженост.

— Никс…?

Тя го погледна и затрепери. Джейс посегна към нея и тя се хвърли в обятията му. Той я прегърна и я остави да хлипа, мълчеше, сякаш знаеше, че няма какво да каже. Но топлината му, мирисът му бяха достатъчни.

„Не съм изоставена“, напомни си тя.

Изчака последните отзвуци от песента в нея да заглъхнат и откри, че отново се намира изцяло в своята кожа, в обятията на Джейс. Стисна го по-силно, за да му покаже, че вече е добре.

После вдигна глава и се взря в лицето му.

— Благодаря ти.

Той се изчерви и замънка извинително.

Тя се измъкна от обятията му, но посегна към ръката му и я стисна. Погледна Канти и Фрел, които изглеждаха смутени.

Фрел се изкашля, за да прочисти гърлото си.

— Трябва да вървим.

Докато се приближаваха към покрайнините на Спокоен кът, Канти се държеше близо до наставника си.

— Знаеш ли накъде отиваш? — попита той Фрел. — Идвал ли си по-рано тук?

— Не — призна Фрел. Кимна към града, все още едва видим през мъглата. — Но игуменка Гайл ми даде едно име. „Златният клон“. Хан някъде в Спокоен кът.

Мъглата от двете страни на пътя бавно се разсейваше. Все по-голяма част от горския град изникваше пред очите им, преминавайки от неясна илюзия към несъмнена твърдост.

Въпреки че се преструваше на много опитен, Канти оглеждаше със зяпнала уста това горско градче, грейнало от светлината на хиляди лампи. Всичко наоколо изглеждаше отгледано, а не построено. И в много отношения си беше така. Тук древна горичка от елши се издигаше към небето. Гигантските дънери бяха издълбани, за да образуват жилища на много етажи, със сияещи прозорчета и криви каменни комини, от които се виеше дим. Най-високите жилища чезнеха в мъглите и се виждаше само светлината на далечните им прозорци.

Но въпреки всичко това дърветата бяха още живи, разперваха клони, покрити със зелени и златни листа. Много от тези клони бяха оформени във вид на мостове. А където те не можеха да прекосят бездните, имаше стотици висящи дървени мостове, кръстосващи целия град. Дори огромните корени на дърветата, много от тях дебели колкото дънерите на дърветата в Предела, бяха оформени като естествени стълбища.

Докато минаваха под едно такова стълбище, Канти видя каменни стъпала, които водеха надолу към някакво мазе. Ако се съдеше по смеха и тропането на каменни съдове, идещи отдолу, голяма част от Спокоен кът беше изкопана под тази древна горичка.

Но все пак не целият град бе издялан от гората.

Като продължиха напред, между дънерите се появиха обикновени къщи от камък и дърво, с керемидени и тръстикови покриви. Ставаха все повече, трупайки се една върху друга, но все пак се запазваше някаква естественост в извивката на стените им, в слоевете лишей върху камъните, в кръглата форма на прозорците, които сияеха като бухалски очи.

От време на време Фрел спираше да моли за упътвания жителите, които изглеждаха неизменно весели въпреки постоянната мъгла. Канти разбираше защо. Навсякъде се носеше музика. Грееха разноцветни лампи. Самият въздух миришеше на горящо дърво и плодородна почва и сякаш всеки дъх носеше живот.

Все пак в този късен час по виещите се улици нямаше много хора, смесица от тъмнокожи жители от низините и бледи кетра’каи. Повечето магазини бяха с пуснати кепенци, но няколко сергии мамеха носовете на минувачите с аромат на цвърчащо месо, къкрещи яхнии и пенлива бира.

— Ей там — каза на Фрел един мъж с румени бузи иззад пламтяща скара и посочи надолу по пътя. Изглеждаше сякаш аха-аха ще си изгори издутото шкембе. — Покрай Старата мачта. Не можете да пропуснете „Златният клон“.

Канти се надяваше мъжът да е прав, защото вече се чувстваше съвсем изгубен. Сред мъглите и криволичещите улички трудно би могъл да посочи накъде се намират водите на Хейлса, която вече му се струваше на половин свят оттук. Огледа се. Светлината на лампите се простираше във всички посоки и чезнеше в далечината, така че трудно можеха да се преценят размерите на града.

Фрел благодари на търговеца за указанията и ги поведе отново.

Джейс се приближи до него.

— Струва ли ми се, или наистина се движим в кръг?

Канти осъзна, че не само той се е объркал от хаотичната структура на града.

Фрел изсумтя и продължи напред.

— Не може да е далече.

Джейс хвърли кос поглед към Канти, после сви рамене.

— Ако е, ще нападна следващата сергия с яхния, покрай която минем.

— Или кръчма — добави Канти.

Най-после заобиколиха огромен дънер, който изглеждаше значително по-голям от всички останали. Кората му се бе обелила на места или беше смъкната, разкривайки златистобяло дърво. Повърхността му бе лъсната до блясък и отразяваше преминаването им. Островърха арка водеше към вътрешността, преградена с висока порта от същото елшово дърво. Над нея голям кръгъл прозорец от ярки стъклени късчета сияеше, озарен отвътре. От едната му страна огнено слънце разпръскваше златни лъчи, огрявайки бледосиньо небе. Оттатък лъчите стъклените късчета потъмняваха, преминавайки от другата страна, където се появяваха звезди, блестящи като диаманти, заобиколили сребърния лик на пълна месечина.

— Това трябва да е градската катедрала — каза Джейс.

— Не, това е Старата мачта. Дала ми каза за нея. — Никс вдигна очи към сребърната луна с тревожно изражение, явно припомнила си за опасността, която ги бе събрала заедно. — Тук не тачат нашите богове, а тези на кетра’каите. Тук хората отдават почит на горския пантеон.

— И така да е — каза Фрел, като ги поведе нататък, — щом това е Старата мачта, значи ханът не може да е далеч.

За първи път, откакто бяха навлезли в тези гори, алхимикът се оказа прав.

Щом излязоха иззад дебелия дънер, видяха голяма постройка, долепена към следващото дърво, чийто дънер бе само малко по-малък от този, който току-що бяха подминали. Тя се издигаше на повече от десет етажа, стените ѝ бяха от дърво, покривът — от каменни плочи, а основите ѝ — от изпъстрени с мъх и лишеи камъни. Сливаше се с древната елша зад нея, по чийто дънер също блестяха прозорци. Всичко това се съчетаваше толкова добре, че бе трудно да се различи къде свършва човешкият майсторлък и къде започва природата.

Пред тях зееше отворена двукрила порта, достатъчно голяма за обор. През нея се лееха звуци на веселие и музика. Вътре танцуваше огън. Над входа имаше знак, издялан в позлатената форма на дърво, от преплетените тъмни корени до широката разперена корона със златни листа.

Канти въздъхна.

— Дори това да не е „Златният клон“, пак оставам тук. А вие можете да продължите да се лутате из проклетите мъгли.

Фрел го побутна към отворената врата.

— Да се надяваме, че пътуването ни не е било напразно.

Никс чакаше в общото помещение на хана, което представляваше всъщност мрежа от множество свързани стаи. Някои бяха малки и интимни, нищо повече от сепарета с маса, скрита зад прашна бродирана завеса. Други бяха големи трапезарии, задушливи механи, малки готварници и игрални зали — от тихи кътчета с боядисани дъски за „Рицари и мошеници“ и надвесени над тях играчи до шумни зали, в които се залагаше на клашиански плочки или на зарове.

Помещенията бяха толкова претъпкани, сякаш тази вечер целият град бе дошъл в „Златният клон“. Дим от лули се кълбеше под мертеците. Мощни изблици на смях я караха да подскача. Дрънчаха и тракаха калаени и каменни чаши и чинии. Възгласи, хвалби и заплахи — някои шеговити, други сериозни — ехтяха от всички страни.

След толкова дълго време в тишината на гората Никс намираше шума за непоносим. В добавка към това множеството гледки в този хаос затрудняваха възвърнатото ѝ зрение и я замайваха. Търсейки отдих от всичко това тя си бе намерила едно тихо ъгълче близо до малко огнище с червенеещи в него въглени. Това бе най-близкото напомняне за дома, което можеше да се открие на това странно място. Канти остана с нея, застанал до лекьосаната им маса с Джейс. Фрел бе отишъл да поговори с ханджията зад дългия тезгях.

Никс видя как алхимикът се приведе към него, изслуша го, после кимна и плъзна една монета, полускрита под дланта му, към брадатия мъж. Никс долови проблясък на злато. Каквото и да бе купил алхимикът от ханджията, беше му излязло скъпо.

Накрая Фрел се обърна и кимна на Канти.

Принцът смушка Джейс и махна на Никс.

— Да вървим. Надявам се, че леглата не са влажни купчини листа. Дай ми дебел сух дюшек, натъпкан със слама, и ще спя като бебе в най-меката люлка.

Отидоха при Фрел, който направи знак на едно мършаво момче с алена шапка с хартиено златно листо, затъкнато в лентата ѝ, и му подаде сгънато листче и медна пара. И двете изчезнаха в един джоб на жилетката на момчето и то ги поведе през лабиринта от стаи.

— Побързайте — подкани ги шепнешком алхимикът.

— Къде отиваме? — попита Джейс.

— В конюшнята — каза Фрел, явно разсеян и изнервен.

Канти се намръщи.

— Може би не биваше да казвам, че ще се задоволя със сламена постеля.

Следваха момчето, което криволичеше насам-натам през стаите към дъното, а после по поредица коридори. Накрая стигна до висока врата и се втурна да им я отвори. Когато го направи, отвън отекна звън на стомана, бесен и яростен.

Разтревожена от звуците на битка, Никс забави крачка, но Фрел отиде забързано до момчето. Даде му още една медна пара и му показа с жест да излезе преди него.

После се обърна и ги спря на прага.

— Стойте тук — рече предупредително, а след това излезе през вратата и направи няколко крачки.

Джейс остана при Никс, сбърчил вежди от същия страх като нейния.

„Какво става?“

Оттатък вратата имаше голям двор, открит към мъгливото небе. По стените висяха лампи. От двете му страни се редяха сводести врати, преградени с решетки. През най-близката Никс зърна конюшня, където тъпчеха няколко коня, явно изнервени от шумотевицата на двора.

Никс остана близо до рамото на Джейс.

В другия край на двора се биеха двама мъже, сечаха и мушкаха; и двамата имаха резки по ризите и панталоните, някои от тях потъмнели от кръв. Единият държеше сребърен меч, който святкаше в ръцете му. Другият въртеше две остриета, толкова тънки, че приличаха повече на мираж, отколкото на стомана. Двамата се нападаха и парираха, мушкаха и отскачаха. Ботушите им танцуваха по калдъръмения двор. Пот блестеше по лицата и на двамата, устните им се кривяха в гримаси или се усмихваха свирепо, сменяйки тези изражения със същата бързина като сипещите се удари.

Разтуптяното сърце на Никс се успокои, когато разбра, че те просто тренират, макар и свирепо, но не се опитват наистина да се убият. Момчето се насочи към двамата и подсвирна, за да им привлече вниманието. Те най-после спряха задъхани и се втренчиха раздразнено в него.

— Какво има, момче? — По-набитият от двамата приглади зад ухото си един мокър кичур синкавочерна коса. — Дано да е нещо важно, иначе ще ти отвъртя един здрав шамар, задето ни прекъсна.

Раменете на момчето се вдигнаха към ушите му и то заровичка припряно в джоба си.

— Остави го на мира, Дарант — каза другият, прошарен мъж с тъмна четина по бузите и брадичката, подправена със сиво в тон с дългата му коса. Имаше назъбен белег на едната буза. — Преди хлапето да се е напикало.

Дори от вратата Никс долови опасността, излъчваща се от тези двама мъже.

— Съ… съобщение — изблея най-после момчето. Измъкна сгънатото листче, което бе получило от Фрел, и го подаде на мъжа с белега.

С тежка въздишка той прибра меча си и го взе.

— Искане да си платим за още една нощувка, предполагам. — Хвърли кос поглед на партньора си. — Сякаш ханът няма вяра на един пират.

„Пират ли?“

Никс хвърли поглед към Фрел, който чакаше отстрани. Взорът на алхимика оставаше вперен в мъжа, който държеше съобщението. На лицето на Фрел бе изписана същата почуда, както когато бе наблюдавал церемонията на кетра’каите край езерото — сякаш виждаше оживяла история.

Мъжът на двора се вцепени, щом видя червения восъчен печат върху съобщението. Бързо го счупи и прегледа написаното там. Хвърли поглед към момчето, което посочи Фрел.

— Ти ли донесе това? — извика мъжът на алхимика. — Написано от ръката на игуменка Гайл?

Фрел кимна, почти се поклони.

— Да, но идвам с нещо много повече. — Обърна се към вратата и прошепна, махвайки с ръка: — Никс… можеш да излезеш, безопасно е.

Тя не беше много сигурна в това, но излезе на двора, а Джейс и Канти я последваха.

Фрел пак се обърна към мъжа.

— Идвам с изгубената дъщеря на Марейн.

Никс направи крачка назад. Изгледа мъжа със същото смайване, което се виждаше и на лицето на непознатия. Едва чу следващите думи на Фрел, когато той посочи през двора.

— Никс, това е Грейлин си Мур, който може да ти е баща.

Те се взираха един в друг в продължение на един замръзнал миг.

— Не… — прошепна накрая мъжът. — Не е възможно.

Въпреки това направи предпазлива крачка към нея.

Тя отстъпи и се блъсна в Канти и Джейс.

— Държа те — прошепна принцът зад нея.

— И двамата те държим — добави Джейс.

С тяхната подкрепа тя остана на място. Смайването ѝ се превърна в нещо по-студено. Ако в това имаше нещо вярно, пред нея бе рицарят, който я беше оставил да умре в блатата.

Докато се приближаваше, той я оглеждаше, първо с едното си око, после с другото. Крачките му изведнъж се запънаха. Той се смъкна на едно коляно. Гласът му заекна, когато се опита да заговори.

— Ти… ти приличащ досущ на нея. Не може да има грешка. — Погледът му я изпиваше. В очите му избиха сълзи, сякаш предизвикани едновременно от мъка и щастие. Устните му се стиснаха в агония. — В името на всички богове… Сигурен съм, че си дъщеря на Марейн.

Никс направи първата си крачка към него, притеглена от скръбта му и чувството му за вина, които съвпадаха с тези в собственото ѝ сърце. Огледа лицето му, търсейки сходство в чертите им, но видя само един суров — и сломен — мъж.

— Аз… съжалявам — прошепна тя на непознатия. — Но се съмнявам, че в това има нещо вярно.

Думите ѝ го нараниха, но тя не изпита задоволство, колкото и да го бе мразила през по-голямата част от живота си. Гневни думи се таяха в гърдите ѝ, отдавна превърнали се в камък. Тя не знаеше какво да мисли за този низвергнат рицар. Беше се опитала да се подготви за това, но никога не бе вярвала, че наистина ще се случи. Не смееше дори да се надява.

А сега, когато се бе случило…

Тя осъзна суровата истина.

„Той не означава нищо за мен.“

Сякаш в отговор на съкровените ѝ мисли някакво ръмжене отекна през двора. После още едно. От една конюшня вдясно голяма ивичеста сянка прескочи преградата, последвана от втора. Приличаха донякъде на вълци, само че стигаха чак до гърдите ѝ. Кръстосваха насам-натам, привели глави и вирнали косматите си уши.

Джейс ахна, а Канти изруга.

Фрел се опита да ги избута назад към вратата.

— Това са варгри — предупреди ги и в гласа му имаше едновременно страх и благоговение.

Никс не му обърна внимание и остана на мястото си, омагьосана от мрачната вибрация зад ръмженето на зверовете. Заслуша се в скрития пронизителен вой. От тази нотка косъмчетата по тила ѝ настръхваха.

Грейлин, мъжът, който можеше да е неин баща, се обърна към двете животни.

— Аамон, Калдер, обратно в бърлогата! Веднага!

Варгрите не му обърнаха внимание, а се разделиха, за да го заобиколят от двете страни. Подминаха го и се събраха отново пред него, заемайки позиция между нея и рицаря. Ръмжаха, оголили зъби, сякаш я предизвикваха.

Тя си спомни предупреждението на Ксан: „Има зверове, които ще бъдат привлечени по дирите ти. Те ще се опитат да убият всеки, които рискува да ги обвърже.“

Въпреки това тя стоеше срещу двата звяра. Отдели нишката, скрита във воя им. Тя пееше за тъмни гори под студени звезди, за огъня на лова, за късането на плът от кости, за топлината на глутницата в снежните бърлоги. Пое тези диви нишки в себе си, остави ги да се преплетат с нея. Прие дивата природа на варгрите, свирепата им жажда. Нямаше желание да обуздава нищо от това, но в същото време отказваше да бъде сплашена.

Вместо това събра целия си гняв, скръб и чувство за вина, и дори самотата и срама си, докато те не закрещяха да бъдат пуснати на воля, да изригнат в един див крясък. Спомни си как бе освободила тази буря след убийството на баща си и яростта ѝ остави след себе си много трупове.

„Не и отново.“

Съсредоточи цялата тази сурова сила върху един образ. На малък прилеп, който се бореше да я спаси и умря за това. За споделеното мляко и топлина. За брат, свързан със сърцето ѝ. Затвори очи и запя за тази близост, влагайки всичко събрано в себе си. Изпя го обратно по двете нишки към двете диви сърца, приклекнали пред нея.

И докато го правеше, оголи собственото си сърце, канейки ги да влязат в него.

Бавно двете песни се сляха. Нейният писък се превърна в тих вой в гърдите ѝ. Тя сподели техния призрачен зов към ледените звезди, оградени от замръзнали клони и чупливи иглички.

Сякаш след безкрайно дълго време Джейс ахна зад нея.

Тя отвори очи.

Единият варгър се преклони пред нея, после и другият. Брадичките им опряха в паветата. Кехлибарените им очи сияеха нагоре към Никс. Опашките им махаха приветствено. От две гърла се разнесе тихото скимтене, посрещащо изгубен член на глутницата, завърнал се в лоното ѝ.

Тя се взря в новите си братя, после вдигна очи към мъжа зад тях. Не му предложи близост като на тези животни. Гледаше смайването му, страхопочитанието върху лицето му.

Имаше да му каже само едно нещо.

„Виж какво изостави в блатата.“