Беззвездната корона

22.

Никс се мъчеше да убеди баща си за бурята от криле, която щеше да връхлети село Брайк и Манастира.

— Татко, трябва да ми повярваш.

Той стоеше пред огнището, където гъста яхния бълбукаше в едно котле, окачено над ярките въглени. Държеше голяма дървена лъжица, готов да попречи на вечерята да загори. Докато тя му разказваше за наближаващата опасност за всички, очите му се бяха присвили, но на лицето му все още бе изписано съмнение.

— Трябва да потърсим най-сигурното възможно скривалище. — Тя посочи към покрива. — Тръстиката няма да спре зверовете.

Джейс пристъпи напред, за да ѝ даде подкрепата си. Още дишаше тежко от тичането през Брайк, за да стигнат до дома ѝ в края на блатата. Бузите му бяха червени като въглените в огнището.

— Тя е права. Трябва да я послушате.

Баща ѝ си остана скептичен. Разбърка отново манджата в котлето. Готвеше вечеря за Бастан, който бе завел Мърморко на върха на училището, и Аблен, който прибираше добитъка в задната кошара. Поклати глава, докато бавно въртеше лъжицата. Приказките за крилата смърт и отмъщение явно бяха прекалено фантастични за човек, прекарал всичките си дни с вечните приливи и отливи на наводнените земи, бавния ритъм на бивол, теглещ влек, и темпото на един ден, преливащ в друг. Дори ароматът на бълбукащите в котлето кашокорен и блатен заек се опитваха да потушат нейната припряност с обещанието за познат уют.

— Не виждам защо трябва да се вълнуваме толкова — рече баща ѝ. — Тази стара къща е преживяла какво ли не. Построена е преди почти два века. Ще издържи без проблеми на всякаква буря.

— Не и този път — настоя Никс. Усещаше яростта на бурята, която щеше да се разрази над всички тях, като черна сянка, събираща се в дъното на черепа ѝ. — Можем да се скрием в зимния обор на биволите. — Представи си дебелите стени на обора, където се подслоняваха телетата и годиначетата. Покривът бе от камък, прозорците приличаха на тесни процепи, а гредите бяха от дървета, по-стари и от дядото на Брайк. — Ако залостим вратите, можем да устоим там на всякаква атака.

Джейс кимна.

— Аз не разбирам съвсем как дъщеря ви знае какво предстои, но трябва да я послушаме. Особено след като кралят се опитва да отмъкне Никс в Азантия. Колкото и да е здрава къщата ви, може би ще е по-добре да сме другаде, а Никс ми каза, че зимният обор е навътре в блатата.

— Да, момко, така е. Но не разбирам какво ще иска крал Торант от малката Никси. Сигурно не сте чули правилно.

Никс се спогледа раздразнено с Джейс. Искаше ѝ се Бастан и Аблен да бяха тук. Знаеше, че инатът на стареца е също толкова неделима част от него като костите му. За да го отклонят от пътя му, често бяха необходими много ръце, също като да издърпваш затънал влек от лепкавата кал на тресавището.

Джейс опита един последен подход.

— Търговец Поулдър, моля ви, повярвайте на дъщеря си. Дори игуменка Гайл вярва на нейната история.

При споменаването на игуменката в непристъпните стени на баща ѝ се появи пукнатина. Той се обърна към двамата и изглеждаше едновременно притеснен и смаян.

— Значи вярва, така ли? — Замисли се за момент, после се изправи, явно взел някакво решение. — Тогава, момко, по-добре ми помогни с котлето. Добре ще е да имаме нещо топло в корема, когато отидем в стария обор.

Никс въздъхна с облекчение.

„Най-после…“

Преди баща ѝ да успее да свали котлето от жаравата, отвън се чу тропот и това ги накара да извърнат глави. Вратата се отвори с трясък. Никс се дръпна уплашено, а Джейс застана пред нея.

В къщата нахълта Бастан, зачервен и потен.

— Трябва да се махаме! — възкликна, дишаше тежко. — Веднага!

Никс се помъчи да проумее внезапната поява на брат си. Над раменете му виждаше едрия силует на Мърморко, който пухтеше нервно отвън. Голямото животно бе впрегнато в клатеща се каруца без задни колела и със счупена задна ос.

„Какво е станало?“

Отговорът дойде, когато зад Бастан нахълтаха още двама души. Тя позна черната роба и аления пояс на алхимика от Калето. С него имаше още един човек — слаб мургав младеж със сиви очи, който носеше зелено ловджийско наметало, закопчано с малка сребърна стрела. Освен това имаше лък и колчан през раменете. Никс го позна от процесията по стълбите на училището. Той беше вървял зад каруцата, теглена от Мърморко.

— Бастан е прав — каза задъхано Фрел. — След малко тук ще се изсипят цял куп рицари и вирлиански гвардейци.

„И това не е всичко — помисли си Никс. — Предстои нещо още по-лошо.“

Вече чуваше крясъците на хиляди прилепи, носещи се към града. Ръбовете на полезрението ѝ бяха започнали да се къдрят от пронизителното им пищене. Но ако се съдеше по липсата на реакция у другите, те, изглежда, бяха глухи за надигащия се хор.

— Къде са останалите животни от стадото? — попита Бастан баща ѝ, дишаше тежко. — На идване видях, че кошарата е празна.

— Аблен ги премести отзад за през нощта.

Бастан трепна, после каза:

— Значи ще е Мърморко. Ще го заведа при блатния кей и ще го впрегна в някой влек. Трябва да навлезем дълбоко в мочура.

След тези думи брат ѝ изхвръкна през вратата и отиде при Мърморко. Сряза с нож ремъците на хамута и освободи стария бивол от потрошената каруца.

Докато Бастан отвеждаше животното, бащата на Никс пристъпи напред и се обърна към другите двама мъже.

— За какво става дума? — Гласът му бе пресеклив от объркване и страх. — Защо ще идват рицарите тук? Да не искат да вземат Никси?

— Възможно е — призна Фрел. — Но на първо време кметът ще настоява да получи удовлетворение за смъртта на жертвеното си животно. — Хвърли отчаян поглед към ловеца. — Разбирам защо порази онзи звяр със стрелата си, Канти, но ще има кръвен дълг за уреждане, преди всичко това да свърши.

Никс се вцепени. Помнеше изгарящата болка в лявото си око. Яростта надви страховете ѝ, когато осъзна кой е пуснал стрелата. Извъртя се към ловеца.

— Ти… значи ти уби прилепа?

Ловецът не трепна пред бясната жар на гнева ѝ. Лицето му се втвърди в каменно пренебрежение, сякаш бе понасял далеч по-лоши неща от нейната тирада.

Фрел му се притече на помощ.

— Повярвай ми, момиче, това не беше убийство от жестокост. Принц Канти го направи от милосърдие, за да спести на прилепа мъченията на пламъците.

Никс се помъчи да приеме обяснението и да погледне на нещата от тази страна, да потуши огъня в себе си. Но шокът правеше нещата трудни. Тя се взря по-настойчиво в ловеца.

„Той е принц?“

Баща ѝ ахна и изглеждаше сякаш всеки момент ще падне на колене.

— Принц Канти ри Масиф, вторият син на краля.

Докато объркването и смайването потушаваха последните остатъци от гнева ѝ, Никс отново чу приближаващите се крясъци на крилатата орда. Примижа от огненото жужене в главата си. То се усилваше с всеки миг. Полезрението ѝ се сви до болезнена точица. Тя запуши ушите си с ръце, както за да заглуши пронизителното пищене, така и за да попречи на черепа си да се пръсне.

Фрел я изгледа намръщено. Гласът му звучеше сякаш от много далеч.

— Какво има?

— Те… Те вече са почти при нас — изпъшка тя.

Сякаш призовано от думите ѝ, нещо малко пикира ниско над изоставената каруца и през вратата. Прелетя през стаята, карайки всички да се приведат, освен Никс. После с плясък на криле се преметна във въздуха и изчезна в сянката на мертеците.

До нея принцът бе паднал на едно коляно. Беше свалил лъка си, вече със стрела на тетивата. Стоманеният ѝ връх сочеше към тръстиковия покрив.

— Недей! — предупреди го Никс.

Джейс посегна и бутна лъка на принца надолу.

— Послушай я.

— Той не иска да ни навреди — каза тя, взряна нагоре. — Това е изгубеният ми брат.

Принц Канти се намръщи. Отпусна лъка, но остави стрелата на тетивата. Промърмори под нос:

— Колко проклети братя има това момиче?

Никс нямаше време да мисли върху странните му думи. Черепът ѝ още вибрираше от хилядите крясъци на ярост, но една по-остра нотка прониза всичко това и се заби дълбоко в нея, прогонвайки околния свят. Два неясни образа, насложени един върху друг, изпълниха полезрението ѝ.

Никс се върна с ахване в тялото си, в топлината на дома си. Ароматът на бълбукащата яхния замени ужаса на изгорялата плът и серните изпарения на далечната планина.

Джейс я подхвана, преди да падне.

— Никс…

Тя преглътна. Костите на черепа ѝ още вибрираха от енергиите, жужащи вътре. Тя присви очи, за да ги овладее, и заговори.

— Има надежда. Скрита в предупреждение. — Потърси сред мертеците червените очи, но крилатият ѝ брат остана скрит. Никс погледна към принца, който я зяпаше с нещо като ужас. — Те може би са усетили милостивото ти сърце и сега предлагат собствена милост. Но търпимостта им стига само дотук. Ако тялото на техния брат бъде изгорено, те ще стоварят възмездието си върху всички ни. Но ако им позволим да вземат останките, без да им пречим, ще си тръгнат и ще ни оставят на мира.

Фрел я зяпаше също като принца, но в погледа му блестеше очарование и почуда. Като че ли я беше разбрал.

— Значи трябва да им попречим да хвърлят трупа на прилепа в огъня.

— Има ли достатъчно време? — попита Джейс.

— Трябва да опитаме. — Алхимикът сграбчи принца за рамото. — Може би ти ще успееш да ги убедиш, че смъртта на прилепа е достатъчна.

Канти се взря към отворената врата и изсумтя:

— С други думи, искаш да тичаме обратно чак догоре? След като вече слязохме оттам?

Джейс бръкна в джоба на туниката си и извади един ключ.

— Може би това ще ви помогне. За стълбището на алхимиците е. — Подаде им го. — Пътят оттам е по-бърз и по-малко хора ще ви се пречкат.

Фрел взе ключа.

— Благодаря. Познавам добре този път от времето, когато учех тук. — Обърна се към Никс и останалите. — Независимо дали ще успеем или не, всички вие трябва да потърсите убежище дълбоко в блатата. Прилепите не са единствената опасност за Никс и всеки, който ѝ помага.

— Ще го направим — каза баща ѝ. — Можем да отидем в зимния обор на брега на Огнен вир.

— Отлично. Познавам това езеро — рече Фрел. — Ако можем, ще ви потърсим там. Но внимавайте. Бъдете готови да избягате и по-далеч, ако се наложи.

— Ясно — каза баща ѝ. — Човек не оцелява дълго в Мир, ако не внимава. — Хвърли поглед към малкия олтар в ъгъла, на който горяха двайсетина свещи. Целуна палец и го притисна към челото си в мълчалива молитва към Земната майка. После кимна на Фрел. — Направете каквото можете и ние ще направим същото.

Фрел сви юмрук около ключа и махна на Канти.

— Одеве ти показа, че си майстор стрелец. Може би спаси училището с намесата си. Не можем да изпуснем този шанс. Трябва да ги накараме да ни изслушат.

— Ще се опитам. — Принцът сви рамене. — Но езикът ми не е толкова остър като стрелите ми, нито прицелът му е толкова верен.

Фрел го тупна по рамото.

— Ще видим.

На излизане принцът хвърли на Никс преценяващ поглед, сякаш търсеше нещо върху лицето ѝ — а после се обърна и изскочи през вратата.

Джейс подкара Никс в обратната посока, през задната врата на къщата, която извеждаше към блатния кей.

— По-бързо. Трябва да отидем при брат ти и да оставим колкото може повече разстояние между нас и онова, което иде — било то прилепите или кралските легиони.

Канти бързаше подир Фрел по улиците на Брайк. Дори в този късен час бе пълно с хора, които все още празнуваха парада на кралските рицари и гвардейци. Пиянски песни отекваха в пресечките заедно с бурно ликуване и смях. На пътя им неколкократно възникваха побоища и те трябваше да ги заобикалят. Деца тичаха насам-натам и размахваха дълги пръчки с хартиени прилепи на конец. Сред цялата тази веселба димяха стотици мангали с риба, печени меса и топъл хляб.

Това последното му напомни, че не е ял половин ден. Но ужасът и тревогите бяха стегнали стомаха му на възел. Когато отпред се появиха портите на Манастира, той плъзна поглед нагоре по стълбите, очаквайки да види рицари или червенолики вирлианци да тичат надолу. Но нямаше никакви бронирани бойци или вдигнати мечове. Явно след като мъртвият прилеп бе в ръцете им, кралските легионери се бяха върнали към възложената им задача, решени да довършат жертвоприношението, преди да насочат вниманието си към принца нарушител.

Въпреки това стълбището отпред бе още по-претъпкано от улиците. Тълпите го бяха изпълнили отново, след като строшената каруца се бе спуснала с грохот от деветото ниво. Сякаш целият град бе излязъл да види изгарянето на крилатия ужас.

Блъсканицата на стълбите го накара да оцени ключа в ръката на Фрел. Надяваше се, че тайното стълбище ще им осигури по-лесно изкачване до върха. Въпреки това, докато двамата с Фрел си пробиваха път с лакти през училищната порта, се мъчеше да намери думите, които щяха да са му нужни, за да убеди другите да не хвърлят мъртвия прилеп в пламъците. И най-вече Анскар и Горен. За момента аргументите му убягваха.

Щом се промъкнаха през арката, Канти раздели вниманието си между напредването на Фрел през тълпата зяпачи и двете клади, пламтящи и димящи високо горе. После някакво движение привлече погледа му наляво, където цареше суматоха, съсредоточена около някаква буцеста грамада. Това бе великанската фигура на джина. Свирепото същество изблъскваше тълпата назад. Хората отстъпваха — уплашени не толкова от джина, колкото от слабата закачулена фигура, която той охраняваше. Изповедник Витаас изкуцука през една врата — вероятно излизаше от йеромонашеското тайно стълбище от тази страна — и тръгна след своя джин пазач, като отблъскваше с бастуна си всеки, които дръзне да се приближи прекалено много. Но самата гледка на такъв свят човек бе достатъчна охрана. Всички отстъпваха на почтително разстояние.

Докато Канти го зяпаше, татуираната лента през очите на Изповедника се извъртя непогрешимо към него. Канти потрепери и се снижи още повече, за да се скрие в тълпата. За щастие Витаас, изглежда, не го забеляза, а се обърна и последва джина, който си пробиваше път към портите. Двамата вероятно се връщаха в черния влек, който ги бе пренесъл през блатата.

„Прав им път!“

Канти забърза подир Фрел. Настигна го пред една здрава врата, обкована с желязо — и в този момент някъде от висините отекна гръмко ликуване. За броени мигове триумфалният вик плъзна надолу по събралите се зяпачи, разпростирайки се с бързината на пламък през суха прахан. Канти отстъпи няколко крачки назад, за да види по-добре върха на училището.

Опасяваше се от най-лошото — и го видя.

Сърцето му се сви при гледката на дебел стълб тъмен дим, издигащ се от двете клади. Огнени искри, като хиляди яростни очи, се виеха в сърцевината на черния облак. От върха отекнаха ясните звуци на рогове, оповестяващи победата, което предизвика още бурни викове от гъмжилото долу.

Алхимикът бе замръзнал с ключа в ключалката.

— Закъсняхме — каза му Канти.

Фрел изруга — нещо, което Канти не помнеше да е правил някога в негово присъствие — и отвори рязко вратата. Втренчи се сурово в принца.

— Трябва да предупредя игуменка Гайл. Ти върви при другите.

Но преди Фрел да прекрачи прага, дълъг пронизителен писък — остър като счупено стъкло — проряза тръбенето на роговете. Това моментално смълча овациите и тълпата притихна в напрегната несигурност. Хората се разшаваха нервно. После цял хор писъци се присъедини към първия. Сякаш идваха отвсякъде и отникъде, ехтяха и се отразяваха от всяка повърхност.

Канти запуши ушите си с ръце, но не можеше да се спаси от гнева и яростта в тези звуци. Зъбите му завибрираха, ребрата му затрепериха. Той примижа срещу тази вълна от мощ, която усещаше като вятър.

На юг мрак изпълни небето, разду се като черен гръмотевичен облак. Бурята се понесе срещу вятъра към училището. А после пронизителните писъци секнаха отведнъж и мълчаливата черна вълна се издигна високо, готова да се стовари върху Манастира.

Никой не помръдваше. Всички се взираха нагоре.

Канти знаеше, че не могат да чакат. Сграбчи Фрел за робата.

— Игуменката със сигурност вече знае, че сме се провалили. — Задърпа алхимика в посока обратна на вратата. — А аз не познавам тукашните блата като теб. Ако искаш да помогна на онова проклето момиче, идвай с мен.

Алхимикът се възпротиви за един дълъг миг — а после отстъпи.

— Прав си. — Забута Канти към училищната порта. — А и игуменката ми възложи още една задача, ако всичко друго се провали.

Канти нямаше представа за какво може да става дума, а и не го интересуваше. В момента искаше само да се махне по-далеч от това място. Забързаха към портата — и тъкмо навреме. Замръзналата картина около тях най-после се раздвижи, когато съзнанието за надвисналата заплаха плъзна през тълпата.

Разнесоха се викове и писъци. Хората грабваха децата от стълбите. Страхът и ужасът караха всеки да търси най-близкото укритие.

Блъскани от паникьосаната тълпа, Канти и Фрел все пак успяха да минат през училищната порта и да излязат на улиците на Брайк. Хаосът ги следваше по петите. Хукнаха, като се опитваха да се задържат пред най-гъстата гмеж. Фрел водеше, защото познаваше добре града. Въпреки това Канти на два пъти изгуби от поглед своя бързоног наставник, но след миг го зърваше отново. Тичаха, криволичеха, ръгаха с лакти, блъскаха се, докато най-сетне пред тях не заблестяха черните води на блатото.

— Насам! — изрева Фрел и се втурна към една малка лодка.

Канти го последва, но се олюля, когато зад него изригна оглушителен хор от диви писъци. Той присви глава зашеметен, уплашен от остротата им. Би се заклел, че може да види как самият въздух трепери от тяхната ярост.

Хвърли поглед през рамо и видя как черната вълна се разбива във върха на училището. И как се пръска на хиляди криле. Към този мрачен хор се присъединиха нови гласове. Стотици писъци, изпълнени с кръв и болка. Рогове затръбиха от мрака, но звуците им бяха безсилни пред атаката на ордата. Паникьосаните граждани тичаха към блатата.

— Канти! — изрева Фрел, докато се мъчеше да избута лодката във водата.

Канти се втурна да му помогне. Заедно успяха да избутат лодката от каменистата ивица във водата и когато тя заплава, изгазиха до нея и се качиха.

Задъхан, Канти се тръшна на пейката и хвана греблата, докато Фрел ги избутваше по-далеч от брега с един дълъг прът. С гръб към блатото, Канти загреба. Гледаше как хората по брега се опитват да избягат по същия начин. Тичаха насам-натам, търсейки нещо, което може да плава. Някои дори нагазиха направо във водата, без да мислят за опасността от тварите, спотайващи се под черната огледална повърхност. Той обаче разбираше това решение: „По-добре неизвестното долу, отколкото сигурната смърт горе“.

Правотата му бе потвърдена, когато една гигантска тъмна фигура — два пъти по-голяма от кон — се спусна над паникьосаните хора. Пикира. Ноктите ѝ сграбчиха някакъв мъж, който тичаше към един сал, и го вдигнаха нависоко. Прилепът се уви около жертвата си, завъртя се и се преметна във въздуха — а после крилете му изплющяха и той се стрелна към небето, ръсейки кръв, месо и натрошени кости върху хората долу.

„Проклет да съм…“

Загреба с всички сили. Фрел заряза пръта и се сниши. Погледите им се срещнаха и на лицата и на двамата бе изписан ужас. Над раменете на алхимика Канти видя как черната кипнала маса на върха на училището потича надолу по склоновете му. Още крилати сенки връхлетяха брега.

„Е, поне ние се измъкнахме…“

Лодката подскочи с трясък на цепещо се дърво, когато нещо ги удари изотдолу и ги отхвърли високо във въздуха. Канти успя да се вкопчи в едното гребло. Фрел се търкулна в другата посока. И двамата цопнаха тежко в тъмните води. Малката лодка се удари в едно дърво и се разцепи на две половини.

Канти се разкашля, пръскаше слюнки, сърцето му блъскаше лудо — после се метна встрани, когато голям люспест гръб се изви над водата, разпери бодлива перка и изчезна в укритието на блатните дебри. Явно не само хората се опитваха да се спасят от нападението.

Фрел доплува до него. На лицето му се четеше ясният въпрос: „Ами сега какво?“

Канти се завъртя пак към брега. Посочи натам, към няколко клади, димящи сред няколко забити знамена с фамилния му герб. По средата се бяха събрали рицари с пики и вдигнати мечове. Засега топлината и стоманата, изглежда, държаха прилепите настрани. Повечето кралски легионери вероятно щяха да се съберат там.

Макар че нямаше желание да се връща при хората на баща си, Канти обмисли ситуацията и реши да се възползва от една стара поговорка.

„Удавникът и за сламка се хваща.“

Заплува натам. Все пак хвърли един последен поглед към дълбините на блатото, чудейки се какво ли е станало с другите, и отправи мълчалива молитва за тях.

„Надявам се, че се справяте по-добре от нас.“

23.

Никс се свиваше отзад на влека с Джейс. Беше запушила ушите си с ръце, но крясъците на атаката продължаваха да ехтят в главата ѝ. Би се заклела, че може да усети вкуса на кръв върху езика си. Чувството за вина я накара да свие колене по-близо до гърдите си, сякаш костите ѝ можеха да я предпазят от онова, което ставаше в града.

Джейс беше до нея, прегърнал я с една ръка. И двамата бяха опрели гърбове на капрата, където Бастан държеше юздите, седнал до баща ѝ. Дългите крака на Мърморко газеха бавно през водата. На дъното на влека имаше гладки плазове от желязно дърво за минаване през задръстените с тръстики плитчини или по тревисти могилки. Но този път, тръгващ от блатния пристан, бе почистен от треволяци, така че почти празният влек лесно се плъзгаше след умореното добиче. Движеха се по края на обширната територия на фермата им, по посока на най-задната кошара, откъдето трябваше да вземат брат ѝ Аблен. Оттам щяха да поемат още по-навътре в блатата, до черната шир на Огнен вир и зимните обори.

Докато влекът навлизаше все по-дълбоко в мочурищата, Никс се помъчи да види какво става в града и училището. Но чепатите дънери на дърветата и мъхнатите клони препречваха гледката и до нея достигаха само пронизително пищене и далечни викове. Ако се съдеше по дивата ярост, долитаща по вятъра, алхимикът и принцът не бяха успели да предотвратят изгарянето на мъртвия прилеп.

Никс дишаше тежко, опитваше се да отхвърли страха и срама си.

„Всичко това е заради мен.“

Джейс я стисна по-здраво, сякаш доловил страданието ѝ, но всъщност причината бе друга. Лицето му се обърна към сенчестия листак над тях. Той бе осеян с по-светли изумрудени петна там, където листата оредяваха.

— Върнал се е — прошепна Джейс в ухото ѝ.

Тя проследи погледа му и зърна тъмен силует, който прелетя над влека. Малкото ѝ братче запърха, а после описа нов кръг. Правеше го отново и отново и явно вълнението му растеше, сякаш се опитваше да ѝ даде някакъв знак. Накрая пикира надолу, за да се разкрие целият. Размахът на крилете му бе колкото ръката ѝ, а кожата им бе толкова тънка, че през нея се виждаше шареният листак. Тялото между крилете бе лъскаво и черно, с две големи уши отпред.

Той сякаш забеляза вниманието ѝ и червените му очи се взряха в нея. Остро подсвирване проряза какофонията. Пред очите ѝ притъмня и във въображението ѝ се разкри нова гледка.

… жена тича пред пикираща сянка. После остри нокти се впиват и се оплитат в развяващата ѝ се коса. Сянката прелита над нея, после дръпва нагоре. Отчетливото пукане на шийни прешлени придружава издигането ѝ. После едно отпуснато тяло пада зад сянката.

Образът изчезна, когато брат ѝ отмина. Но след миг направи рязък завой и се върна, носеше се с писък към нея.

… малко момче с дрехи на петокласник се свива уплашено под някакъв балкон. Тъмна сянка пикира покрай него под укритието. Върхът на едно крило, свършващо с остър като бръснач нокът, го достига и прерязва гърлото му. Кръвта пръсва високо и коленете на момчето се подгъват.

Светът отново се върна при Никс само за да бъде прогонен миг по-късно при следващото минаване на брат ѝ над главата ѝ.

… прилеп с размерите на теле се мята по гръб, с пречупено крило. Мъже със сиви ризници и сребърни брони го мушкат с мечове и го секат яростно с брадви.

Не виждаше нищо. Ръцете ѝ се бяха преместили от ушите върху лицето ѝ. Това не помогна. Още и още видения от атаката я заливаха, едно след друго, през десетки очи, всичките подправени с писъци и овкусени с кръв.

… прилеп се стоварва на стълбите, чупейки стрелите, надупчили целите му гърди.

… друг се промъква по някакъв коридор, с присвити криле, пълзи по гърчещите се тела на разкъсаните и отровените.

… пищящ рицар пада, размахал ръце, от вкопчилите се в него нокти и се стоварва в центъра на някаква клада.

… широк изглед от много високо как част от Брайк гори, обхваната от пламъци и дим.

… после, по-отблизо, едно дете плаче над тяло на жена над улицата, стиснало с юмручета разкъсаното ѝ наметало.

Последният образ най-после разпръсна бурята в съзнанието ѝ и я остави задъхана. Горещи сълзи се лееха заедно със студената пот.

Тя се взря към листака горе.

„Моля те, накарай ги да спрат — помоли се наум на крилатия си брат. — Вече получихте своята кръв. Не ви ли стига?“

Джейс стоеше до нея и размахваше ръка във въздуха. Крещеше на прилепа:

— Остави я! Хайде, махай се вече! Къш!

Може би вслушал се в думите му, брат ѝ се издигна и потъна в дълбоките сенки на листака. Въпреки това прилепът не си отиде. Тъмните криле се виеха в бавни кръгове над тях.

Джейс се отпусна до Никс.

— Добре ли си?

Тя поклати несигурно глава. Не направи опит да заговори, за да не закрещи. Все пак хвана ръката на Джейс и стисна пръстите му, за да му покаже, че не е ранена, а само объркана. Трябваше да вдиша няколко пъти, за да се закрепи здраво в тялото си след зашеметяващия хаос от атаката над града. Сякаш самата тя я преживяваше — с гледки, звуци и миризми, през стотици различни очи.

Това беше твърде много, на твърде много нива. Виеше ѝ се свят и ѝ се гадеше. Повече от всякога нововъзвърнатото ѝ зрение ѝ се струваше по-скоро проклятие, отколкото чудо.

Вдигна отново поглед към изгубения си и намерен брат. Знаеше, че той я е вкарал в тази битка, свързвайки я с голямото споделено съзнание на мирските прилепи. Когато туптенето на сърцето ѝ се успокои, си спомни още нещо — нещо, което бе изпитвала през цялото време на това ужасно преживяване. Сякаш някакви по-големи очи се бяха взирали в нея, много по-настойчиво от малките червени въгленчета на брат ѝ. В онези моменти бе зърнала за миг нещо много по-древно, безвременно и мрачно, студено и непознаваемо. Краткото ѝ докосване до онази безпределност я ужаси, но също така я остави пуста и изпразнена.

„Какво означаваше това?“

Потрепери и се сви в обятията на Джейс.

Докато търсеше утеха от него, тонът на далечните крясъци се промени, взе да утихва бавно, макар и накъсван от време на време от по-остри изблици. После дори те стихнаха за няколко мига. Това, което не секна, бяха писъците на умиращите и ранените, отекващи над водата.

Тя погледна към тъмните криле, кръжащи на фона на петнистия листак.

„Свърши ли? Моля те, нека да е свършило.“

Отгоре не дойде отговор.

Вместо това баща ѝ се приведе назад, без да се обръща. Гласът му бе нисък, напрегнат и пълен с предупреждение.

— Лягайте долу. Веднага!

Никс лежеше във влека зад високата облегалка на капрата. След като послуша предупреждението на баща си и залегна, надзърна навън, колкото да види, че отпред иде широк сал, избутван с прътове в тяхната посока.

Джейс клечеше до нея.

Тя разбираше припрените нареждания на баща си. Салът бе пълен със сурови на вид мъже. Ако се съдеше по опърпаните им дрехи и сплъстените им бради, всички те живееха дълбоко в блатото.

С изключение на един, когото държаха в предния край на сала с опрян в гърлото му нож.

— Ей, вие — извика баща ѝ. — Какво правите със сина ми, мръсници такива?

Младият мъж с ножа на гърлото беше Аблен, по-големият ѝ брат. Едното му око бе подуто и окървавено.

Салът се приближи и препречи пътя им. Мърморко лесно можеше да ги прегази и да избута сала, но Бастан подсвирна и му изцъка да забави ход и да спре. Мъжете на сала носеха ръждясали канджи и дълги копия.

Онзи, който заплашваше Аблен с ножа, извика над рамото му:

— Къде е дъщеря ти, Поулдър?

— Момичето ми ли?

— Да.

Баща ѝ смръщи лице и се извъртя на пейката. Посочи назад, откъдето бяха дошли.

— Горе в училището. А ти как мислиш, скапаняко? Тя вече не цамбурка из блатата. — Все още с гръб към сала, той тайно посочи наляво и прошепна на Никс и Джейс: — Прехвърлете се отвън, докато се разминаваме с тях. Увиснете отстрани.

Тя му кимна, че е разбрала.

Баща ѝ се обърна пак към сала и викна:

— Какво искате?

— Не ние. Горен те иска. Иска да ви заведем всичките при него.

При споменаването на името на кмета Никс се присви.

— Че защо? — извика в отговор баща ѝ.

— Не ти влиза в работата защо. Платено ни е да ви заведем при него.

Баща ѝ сви рамене.

— Майната му. Никси не е тук, а аз имам да затворя цяло стадо биволи, преди тия крилати демони да са ги подплашили така, че да тичат чак до брега. И не си мисли, че не те познах, Краск. Мога да те усетя кой си само по вонята ти. Ако загубя някое добиче заради тая работа, ти ще ми го платиш, слушай ми думата. — Размаха ръка. — Всички вие.

— Това не е наш проб…

— Ще стане, като го отнеса до Съвета на осемте.

Последва тишина, ако се изключеше малко потайно шушукане.

Баща ѝ, който открай време го биваше в преговорите, явно реши да се възползва от колебанието им.

— Слушай, Краск. Остави момчетата ми да откарат влека до задната кошара и да оправят всичко. А аз ще дойда с вас и ще измъкна оня трън от задника на Горен. Какво ще кажеш?

Последва още шепот. Накрая Краск извика:

— Ще вземем теб и това момче тук. Онуй другото там изглежда достатъчно голямо да се оправи с кошарата само.

Баща ѝ се потърка по брадата в познатата поза на дълбок размисъл, после свали ръка.

— Справедливо е. — Плю настрани. — Дай да го направим тогава.

Бастан изгледа втренчено стареца, който му махна да продължава нататък. С приглушено мърморене младежът тръсна леко юздите, за да подкара Мърморко напред и надясно.

Баща ѝ прошепна с крайчеца на устата си на нея и Джейс:

— Хайде, давайте и двамата.

Приведена зад високата облегалка на капрата, Никс се промъкна заедно с Джейс до перилото. Прехвърли се през него и се спусна отстрани на влека, докато не увисна на ръце. Краката ѝ се влачеха през тъмната вода. Джейс направи същото с леко пъшкане, което обаче бе прикрито от едно гръмко оригване на Мърморко.

Блатните жители добутаха сала си до другата страна на влека.

Баща ѝ се плъзна по пейката към тях и извика на Аблен:

— Как си, момко?

— Знаеш как е, тате — отвърна той сухо. — Ако не ти се изпикае бивол на главата, значи не си си свършил работата, нали така?

— Вярно, много вярно.

Баща ѝ скочи от влека на сала и извика нагоре към Бастан:

— Ще се видим вкъщи.

Бастан му махна и подкара Мърморко по-бързо. Държеше влека под ъгъл, така че Никс и Джейс да останат скрити от погледите на мъжете на сала. Щом свиха зад една гъста група бороплети и салът се скри от очите им, Никс и Джейс се качиха на влека.

Брат ѝ се намръщи.

— За какво мислиш, че беше всичко това?

Никс хвърли поглед към горящия град зад тях.

— Заради мен. Заради смъртта на кметския син. — Преглътна с мъка. — Мисля, че кметът смята да хвърли вината върху мен.

„И може би е прав.“

Джейс поклати глава, лицето му бе разтревожено.

— Не само върху теб, Никс.

— Той търси всички ни — добави Бастан. Намръщи се нататък, където бе изчезнал салът. — Това хич не ми харесва, ама хич. Особено че е наел тази смрадлива паплач.

Никс проследи погледа му и откри, че ѝ е трудно да диша.

Мърморко зави към голяма могила от кал, заобиколена от тръстики и магарешки бодили. Бастан насочи вниманието си напред и се опита да върне стария бивол в главния канал. Мърморко обаче нямаше такова намерение. Приведе рога и продължи в своята посока. Излезе от водата и пое нагоре по калния склон, трипръстите му копита потъваха дълбоко.

— Дръжте се здраво — каза Бастан.

Никс и Джейс се вкопчиха в облегалката на капрата. Предната част на влека се издигна, когато биволът го изтегли целия от водата, и той се заплъзга на плазовете си по хлъзгавата кал.

Причината за тази целеустременост на Мърморко скоро се появи пред тях. На върха на обраслата в тръстики могила растяха храсти ружоплод. От клонките им висяха зрели розови плодчета.

Мърморко стигна до тях и устните му с изненадваща деликатност се заеха да скубят гроздовете от всяко листато клонче. Той изпусна пръхтяща въздишка и една дълга пръдня на задоволство. Размахвайки опашка, продължи да се тъпче със зрелите плодове — гощавка, от която бедното добиче отчаяно се нуждаеше след този тежък ден.

Бастан отпусна юздите и се изтегна на капрата, като остави животното да яде. Никс също се опита да се отпусне, но виковете и писъците продължаваха да се носят през водната шир на блатата и я държаха на нокти.

Джейс стана и се протегна, за да разкърши схванатия си гръб.

— Може би трябва…

Далечно тръбене на рогове го накара да млъкне. Никс се изправи, Бастан също. Всички се взряха към източника на звука. От върха на могилата, през една пролука между дърветата, се виждаха горните нива на Манастира. Даже от това разстояние можеше да се различи сребърна река, изливаща се надолу по стълбите на училището. Това бяха брони, отразяващи светлината на гаснещия ден.

„Кралският легион.“

След като жертвоприношението и битката бяха свършили, изглежда, рицарите и гвардейците изоставяха хълма на училището, а може би и целия опустошен град.

— Това хич не ми харесва — изсумтя Бастан, повтаряйки одевешните си думи. — Ама хич.

Никс погледна брат си. Той я изгледа твърдо и отсече:

— Аз се връщам.

Тя притисна ръка към гърлото си.

— Какво?!

— Мърморко ще се погрижи за вас. А и ти знаеш да управляваш влек. Идете с тоя момък до Огнен вир. Аз ще видя какво мога да направя, за да помогна на татко и Аблен.

Тя разбираше защо е стигнал до това решение.

Той го изрече на глас.

— Имам лошо предчувствие за всичко това.

Тя също го имаше. Премести поглед от далечния град към дълбините на блатата. Тези воднисти земи открай време бяха неин дом. Сега обаче ѝ се струваха мрачни и опасни. Особено ако е сама.

— Можеш да го направиш, Никси — каза Бастан. Посочи малкия сал, вързан отзад. — Аз ще взема сала и ще направя каквото мога да освободя татко и Аблен. Ще се видим при зимния обор.

Тя се насили да кимне; разбираше, че той ще отиде независимо от възраженията ѝ. Бастан слезе от капрата и остави юздите преметнати през облегалката ѝ. Докато минаваше покрай Никс към сала, тя го хвана и го прегърна през кръста. Той миришеше на пот и силаж — на вкъщи.

— Внимавай, Бастан.

Той също я стисна в отговор.

— Нали знаеш, нашето семейство сме отчасти биволи. Нищо не може да ни спре, щом се захванем с някоя работа. — Той се откопчи от прегръдката ѝ и се приведе към лицето ѝ. — Същото важи и за теб, Никс.

Тя се усмихна, този път без усилие.

Той я прегърна за последно, после тупна Джейс по гърба и едва не го събори.

— Пази сестра ми, иначе ще отговаряш пред мен.

Джейс кимна и изломоти:

— Аз… ще я пазя. Обещавам.

Доволен, Бастан отвърза сала, избута го от влека и скочи върху него, без да загуби равновесие нито за миг. Махна им за довиждане и пое към Брайк.

Щом Бастан изчезна от поглед, Никс се прехвърли на капрата и хвана юздите. Джейс седна до нея. Тя му се усмихна, благодарна за присъствието му, за приятелството му.

Мърморко вече бе завършил пира си. Със сумтене и оригване продължи нататък по могилата и се спусна от другата страна, за да нагази отново в блатото. След малко вече се плъзгаха по равните черни води. Каналът стана още по-тесен. Дърветата от двете им страни се събраха. Висящ мъх забърсваше теметата им.

— Кога ще стигнем до зимния обор? — попита Джейс.

— Поне след една камбана — прошепна тя, страхувайки се да не смути постоянното тихо жужене и птичи песни в блатата. Но не това бе основната причина за безпокойството ѝ.

Погледна през рамо. След като бяха отвели Аблен, а сега и Бастан бе изчезнал, и двамата ѝ братя ги нямаше.

И все пак…

Тъмни криле прошумоляха над нея.

„Все пак ми остава един брат.“

Намираше някаква странна утеха в присъствието на малкия прилеп, която обаче не успяваше да потуши надигащия се в нея ужас. Спомни си думите на Бастан: „Имам лошо предчувствие за всичко това.“

Самата тя изпитваше същото и предчувствието ѝ се усилваше с всяка измината левга. Сякаш я отдалечаваха все повече и повече от всичко, което познаваше, от всичко, което обичаше. През пролуките в листака зърваше бледата луна ниско на запад, която ѝ напомняше за опасността високо горе.

„Лунопад…“

Тя не искаше това бреме. Вече бе разказала на игуменката за сънищата и виденията си. Това не стигаше ли? Със сигурност управниците и учените бяха тези, които трябваше да решат дали заплахата е истинска, или не. И ако беше истинска, те бяха също така най-мъдрите и най-подготвените, за да направят нещо по въпроса.

„А не аз.“

Изтика тези страхове надалеч. Вместо това премести поглед от небесните загадки към бавното газене на Мърморко през тъмните води. Една по-голяма и по-непосредствена тревога я караше да диша все така учестено, с разтуптяно сърце.

Хвърли един последен поглед през рамо.

„Какво ли става там?“

24.

Застанал в кръга от клади, Канти мислеше за всички места, където би могъл да се скрие. Вариантите му бяха малко и намаляваха все повече. Рицари с окървавени брони и червенолики вирлианци продължаваха да се изливат от Брайк и да се тълпят в кралския лагер в края на блатото.

Наоколо лежаха тела, домъкнати или донесени от другите. Много бяха с откъснати крайници, чуканчетата увити набързо с превръзки, през които се процеждаше кръв. Други се гърчеха в делириум и кожата около дълбоките ухапвания почерняваше. Още повече просто лежаха по гръб с малки ивици плат върху мъртвите им оцъклени очи.

Гъсти рояци черни мухи изпълваха въздуха, привлечени от кръвта. Рицари размахваха факли, в чиито пламъци гореше горчив тамян — опитваха се да прогонят с дим жужащите пълчища от ранените. Това бе загубена битка, защото все повече ранени биваха донасяни в лагера.

Навсякъде се носеха стонове, хлипове и викове — тук, както и из целия град и училището. Страданието се издигаше като дим към мрачното небе, където все още се тълпяха орди прилепи, кръжаха с нескрита заплаха. Също като рицарите и гвардейците, те събираха своите мъртви и ранени и ги отнасяха. Всеки който дръзнеше да им попречи, бе посрещан със свирепи атаки.

Но вече никой не си правеше този труд.

Канти гледаше пламъците, обхванали една част на Брайк. Кълба пушек се издигаха към небето, гонейки искрите нависоко, само за да бъдат завихрени от бурята от криле.

Беше стигнал до едно твърдо заключение за всичко това.

„Трябваше да хвърля повече усилия.“ Представи си дивото препускане с каруцата надолу по стълбите. „Може би трябваше да настоявам за освобождаването на звяра, вместо да бягам.“ Но знаеше, че това си му е в природата: да бяга при всяка трудност, вместо да отстоява своето.

Един суров глас проникна през отчаянието му.

— Аха, ето те и теб!

Той се обърна и видя водача на вирлианската част да крачи към него. Анскар държеше брадва, ръката му бе окървавена до лакътя. Кръв бе оцапала черепа му и се бе просмукала в леките му доспехи. Лицето му бе буреносно. Той вървеше право към Канти… а после сграбчи принца в свирепа едноръка прегръдка.

— Слава на Небесния отец, още дишаш. — Анскар го бутна назад и го задържа на една ръка разстояние от себе си, очите му го огледаха от глава до пети. — И невредим, доколкото мога да преценя.

— Ще оцелея — призна Канти, озадачен от това посрещане. Очакваше да бъде мъмрен и може би дори задържан за одевешните си действия. Вместо това усмивката на облекчение, разляла се по лицето на суровия мъж, го накара да подозира, че загрижеността на вирлианеца е искрена.

Аленото чело на Анскар се сбърчи.

— Но къде ти беше умът преди малко, момко? Да избягаш с онзи проклет прилеп?

Канти въздъхна. „Явно планът ми не беше добре обмислен.“ Въпреки това разпери ръка да посочи мъртвите и умиращите.

— Опитвах се да предотвратя всичко това. Знаех, че ако прилепът бъде принесен в жертва, градът ще бъде атакуван.

Бръчките на Анскар се задълбочиха.

— Откъде би могъл да знаеш…?

Въпросът му бе прекъснат, когато Фрел се прокашля и се надигна от един млад рицар с разкъсано лице. Откакто бе излязъл от блатото, алхимикът се грижеше за ранените заедно с двама измъчени лечители. Изглеждаше състарен с десет години. Черната му роба висеше тежко, подгизнала от кръв. Когато се изправи, той изтръска накацалите по нея черни мухи и ги разпъди с ръка.

— Получихме вест, че прилепите се събират на юг — обясни Фрел, лъжейки ви-рицаря. — Не беше трудно да заключим, че такава орда може да идва на помощ на един от своите.

Анскар се обърна към училището. От третото ниво с тежък плясък на криле се издигна огромна сянка, понесла в ноктите си потрошено тяло.

— Де да знаехме. Явно в природата им има някакво благородно дивачество.

Взорът на Фрел проследи издигащите се тъмни криле.

— Чудно ли е, че никой никога не се е върнал с един от техните — жив или мъртъв?

Канти имаше друг, по-важен въпрос и го зададе на Анскар.

— Ами сега какво? Какво ще правим оттук нататък?

Анскар нарами брадвата.

— Не знам със сигурност, но определено свършихме с лова на прилепи. — Намръщи се към една група мъже, всичките от Фискур, които стояха извън кръга от клади. — Изобщо не трябваше да угаждаме на онова угоено псе.

Насред групата кметът Горен замисляше нещо. Той и хората му бяха привели глави един към друг.

— Тоя мръсник си получи жертвоприношението — изръмжа Анскар, — но то ни струваше една четвърт от хората ни. Вече е ясно, че няма начин да оцелеем, ако пренесем битката в блатата, камо ли в димящия им планински дом.

— Ами желанието на краля да събере прилепова отрова, за да я дестилира в смъртоносно оръжие? — попита Фрел.

Вирлианецът сви рамене.

— Крал Торант ще трябва да се задоволи с жлезите, които вече сме събрали.

Канти се намръщи.

— Какви жлези? Откъде?

Анскар го тупна по рамото.

— От онова копеле, което ти така ловко застреля, принце. Изповедник Витаас изряза от него две жлези, всяка колкото юмрука ми, преди да хвърлим тялото в пламъците.

Въпреки жегата от кладите Канти усети студена тръпка. Спомни си как Изповедникът и джинът се бяха измъкнали преди атаката. „Къде ли са сега?“

Анскар продължи:

— Надявам се, че с тази плячка в ръце ще можем да си вдигнем партакешите и да се разкараме оттук. Разбира се, имаме да свършим една последна работа. Не можем да се върнем във Върховръх без един последен трофей.

— Какво имаш предвид? — попита Канти.

Високи гласове, изпълнени с триумф, изригнаха от групата, събрала се около кмета. Горен разблъска хората си, за да си пробие път, вдигна ръка и извика към блатото:

— Крайно време беше да се появиш, Краск, блатен плъх такъв!

Канти видя голям сал, изтласкван с прътове към брега. На него дрипава банда брадати мъже размахваха канджи и копия. Един пикаеше от задния край.

Анскар кимна към кмета.

— Единствената причина да ескортирам това копеле до лагера ни беше, че той обеща да ни доведе онова момиче, което баща ти иска толкова силно — онова, дето оцеляло от отровата и си възвърнало зрението.

Канти се спогледа с Фрел.

„Никс…“

Горен тръгна към брега с хората си.

Анскар побутна Канти да го последва.

— Да видим дали тази мършава рибарска паплач е хванала нещо, дето да си струва. Говори се, че видели момичето да си тръгва от училището през Брайк с някакъв дебел момък.

Канти се затътрузи, оставяйки Анскар да мине напред. Приближи се до Фрел.

— Какво ще правим?

Фрел го хвана за лакътя.

— Мълчи. Само това можем да направим. Трябва да видим как ще се развият нещата.

Докато стигнат до хората на Горен, салът се удари в брега и бе изтикан на сушата. Един широкоплещест негодник с дрехи, които изглеждаха като изтъкани от стари мрежи, излезе напред. Скочи от сала, избърса длан в сплъстената си брада и стисна десницата на Горен.

Кметът отвърна на поздрава, докато оглеждаше другите на сала.

— Е?

Краск отстъпи встрани.

— Имаме нещичко за вас.

Зад него групата блатни жители избутаха напред двама мъже. Единият приличаше на по-голяма версия на Бастан, само че с подуто око. Другият си проби път с лакти и стъпи на брега с почервеняло от ярост лице.

Това бе бащата на Никс.

Канти затаи дъх и огледа сала, но не видя и следа от момичето.

Старецът закрачи напред, за да се изправи срещу кмета.

— За какво е всичко това. Горен?

Кметът посрещна гнева му, без да трепне.

— Къде е дъщеря ти, Поулдър?

Старецът го пренебрегна. Погледът му се плъзна по мъртвите и умиращите. Лицето му пребледня — вероятно едва сега бе осъзнал кървавите мащаби на атаката.

Горен се приведе към бащата на Никс, така че носът му почти опря в неговия.

— Дъщеря ти, Поулдър.

Старецът поклати глава. Отговорът му бе притъпен от шок и ужас.

— Горе… Горе в училището.

Горен го сграбчи за яката.

— Не, не е там. И ти го знаеш. Малката ти блатна курва е била видяна да тича през Брайк. Без съмнение си е отивала вкъщи.

Поулдър отблъсна ръцете на кмета с изненадваща сила.

— Тогава я търси там, копеле мръсно. Ние с момчетата ми цял ден работихме в блатата.

— Вече претърсихме къщата ти. И когато свършим с теб, ще ти запалим въшкарника. — Приведе се по-близо. — А с дъщеря ти ще направим нещо още по-лошо.

До този момент групата на Канти вече бе стигнала при тях. Младият принц си спомни дочутата от него заплаха на Горен, отправена към цялото семейство на Никс. Явно кметът смяташе да я изпълни, да отмъсти за смъртта на сина си по всеки възможен начин.

За щастие тук имаше още някой, който представляваше кралския закон.

Анскар си проби път през хората на кмета.

— Няма да правиш нищо подобно, Горен. Кралят иска това момиче. Дори само да одраскаш този безценен плод, ще се изправиш срещу гнева на негово величество. — Вирлианецът смъкна брадвата от рамото си и опря в другата си длан. — А също и моя.

Лицето на Горен потъмня от ярост.

— Така да бъде — промърмори той през стиснати зъби. — Но защитата на краля не се простира над всички.

Кметът се завъртя, в едната му ръка лъсна нещо — дълга кама — и той я заби в корема на стареца. На лицето на Поулдър се изписа по-скоро изненада, отколкото болка. Горен хвана дръжката и с другата си ръка и ръгна с камата нагоре, натиквайки острия ѝ връх дълбоко в гърдите и към сърцето на мъжа.

Канти се хвърли напред, макар да знаеше, че вече е прекалено късно. Откъм сала се разнесе вик, на брата на Никс, но удар с тояга го събори на колене.

Анскар блъсна Горен настрани.

— Какво направи, глупако?

Кметът го изгледа тържествуващо.

Поулдър залитна назад, хванал камата, която все още стърчеше от корема му. После бавно се свлече. Докато го правеше, продължаваше да гледа към небето. Агония се изписа на лицето му, но той дори не изпъшка.

Вместо това болката му избликна в един писък от висините, надигнал се от хиляда гърла, и самата вода затрепери от неговата мощ.

Ужас плъзна из тялото на Канти; той знаеше кой е източникът на пищящия хор — и криещата се зад него ярост.

Никс се хвана за корема и се преви от болка и шок.

Преди миг крилатият ѝ брат се бе спуснал, кръжейки в явна паника. Писъкът му разби света ѝ — погълна бавното тъпчене на Мърморко и заглуши думите на седящия до нея Джейс.

Вместо това…

Тя се взира от висините. Гледката ѝ прескача от едни очи на други, после на трети, образува зашеметяваща панорама на сцената долу. Мъже са се скупчили на края на блатото, близо до един сал, който ѝ е познат. В нея се заражда страх. Трябва да види повече. Желанието ѝ се превръща в намерение. Две очи се спускат по-ниско.

Долу някой пада на колене, притиснал корема си, а очите му се взират нагоре към нея, докато тя лети надолу. Надушва кръвта му, болката му…

„Татко…“

Тя вика все по-силно и по-силно и викът ѝ изпълва целия ѝ свят.

Долу ръцете на баща ѝ се отпускат и тя вижда дръжката на кама. Животът изтича покрай нея в ален поток. После тялото на баща ѝ се килва настрани, сякаш уморено от цялата омраза и жестокост на този суров свят.

„Не, не, не, не, не…“

Тя си поема дъх и скръбта ѝ се изостря до кръвожадна ярост.

Някакво движение привлича погледа на хищника встрани, към нечия шкембеста фигура. На устните на мъжа е изписано тържество, докато се смее, има го и в миризмата му, докато злорадства. Ръцете му са окървавени, напоени със смъртта на баща ѝ.

Тя полита надолу и той вдига глава. Радостта му в миг се превръща в ужас. Крилете се разперват широко и тя забавя устрема си, протегнала нокти напред. Другите се пръсват на всички страни. Тя улучва Горен в гърдите. Ноктите разкъсват кожа и плът. Впиват се в ребрата. Със замах на крилете тя го откъсва от земята и го издига във въздуха.

Горен изпищява, кръв се лее от устните и дробовете му. Тя го понася все по-високо. Сенки се стрелкат покрай нея, яростта ѝ се разпростира докъдето стигат писъците ѝ и разпалва хиляди огнени сърца.

Тя се превърта, подхвърля тялото на Горен нависоко. Той лети и се премята, разперил крайници, от разкъсаните му гърди пръска кръв. Но е още жив.

„Добре…“

Тя се завърта. Ноктите ѝ го улавят отново, пронизват гърба му и стисват гръбнака му. Той вие. Тя се навежда по-близо до жертвата си. Зъбите ѝ късат месо от кокала, крайници от тялото. Тя го корми и дълбае, докато накрая в ноктите ѝ не остава само мъртво месо. После го захвърля далеч в блатата, за да нахрани тварите, които пълзят и се спотайват в дълбините.

Спуска се отново, гневът ѝ изобщо не е утолен. Взорът ѝ се умножава и се разпростира. Жаждата ѝ за кръв обхваща цялото небе. Долу хора пищят и умират. Инстинктите ѝ настояват да се включи в битката.

А после погледът ѝ — подхранен от собственото ѝ сърце и памет — се спира върху сала, върху една позната фигура, която за момент засенчва хищническия огън. Тя познава това лице, носът ѝ подушва по него мириса на блато и биволи.

„Аблен…“

Тя се бори да потисне яростта, която продължава да бушува в нея и из цялото небе. Започва да се дави в този мрак, губи контрол. На сала брат ѝ се бие с четирима мъже. Те мушкат заплашително към него с копия и куки. От десетина порязвания по тялото му тече кръв. Той залита и един мъж се втурва към оголения му гръб с вдигната кама.

Тя се опитва да се притече на помощ на брат си, но жаждата за кръв е изпепелила контрола ѝ. Даже ѝ причернява.

„Не…“

А после нападателят с камата пада настрани с пронизано от стрела гърло. Погледът ѝ се премества, когато хищникът вътре усеща друг ловец. Канти, паднал на едно коляно, пуска стрела след стрела към сала, за да защити брат ѝ.

Аблен се изтръгва на свобода. Втурва се и се гмурва с главата напред в блатото. Изчезва под черната огледална повърхност и се спасява. За миг тя се вижда отразена в тези води, трепкаща крилата сянка, която прелита над главите на хората.

Шокът отслабва контрола ѝ още повече.

Неспособна да спре, тя се извърта във въздуха, привлечена от кръвта и писъците.

Зрението ѝ помръква, докато се дави в тази различност, в тази необятност около нея. Отново усеща неостаряващи очи да я гледат от дълбините на мрака. Силата на този поглед я отхвърля назад, сякаш я е намерил за недостойна, сякаш не одобрява сляпата ѝ ярост.

Тя е запокитена надалеч, като мушица в бурята.

Никс се върна в тялото си толкова рязко, че за малко да падне от капрата. Джейс обаче я хвана и я дръпна обратно. Прегърна я. Тя трепереше цялата, все още люшкайки се между яростта и скръбта, неспособна да спре. Сълзите я заслепяваха, мокреха бузите ѝ, пълнеха носа и устата ѝ.

Джейс я стисна.

— Никс, държа те.

Тя заповтаря, хлипайки:

— Не ме пускай, не ме пускай…

— Няма.

Усещаше топлината му, натиска на мускулите му, потната му миризма. Използва тези познати неща като котва, за да се притегли обратно в собствената си плът. Сега осъзнаваше колко близо е била да се изгуби в онази бурна различност, да изчезне завинаги в онзи мрак.

Докато се връщаше в тялото си, болката от скръбта стана по-остра.

„Татко… не…“

Страданието ѝ растеше бързо, ставаше прекалено голямо, за да го изтърпи, да го носи цялото в едно сърце. Струваше ѝ се невъзможно да оцелее от това.

А после до нея достигна тихо писукане. Беше толкова жално, че тя отвори очи.

Крилатият ѝ брат кръжеше над гърба на Мърморко. Тя срещна червените му очи, сияещи почти като злато под сенчестия клонак. Сякаш привлечен от скръбта ѝ, той наклони криле и се плъзна към нея.

Тя се измъкна от обятията на Джейс и се надигна. Приятелят ѝ също видя приближаващия се прилеп и ахна. Но тя остана на мястото си и вдигна ръка; пръстите ѝ трепереха.

Прилепът запърха около пръстите ѝ и ги подуши. Мустачките му я погъделичкаха за миг, а после малкото създание се плъзна нагоре по ръката ѝ. Стигна до рамото ѝ и малките му ноктенца намериха опора. Крилете заудряха по главата ѝ, после се свиха. Крачетата му запристъпваха и меката му козина се сгуши до бузата и врата ѝ. Тялото му бе горещо като пещ. Дишането му приличаше на пухтенето на миниатюрен ковашки мях. Високите му уши се завъртяха, докато връхчетата им се докоснаха.

После той се примъкна още по-наблизо. Присви кадифените си уши и пъхна глава под брадичката ѝ, търкаше се в нея, както бе направила тя с него преди миг. Накрая замря, гушнат там. Тихото му писукане отслабна до нотка, която тя чуваше само в едното си ухо.

За миг си спомни нещо подобно.

Две фигурки, сгушени заедно в обятията на топли криле.

Знаеше, че този образ не е спомен, събуден от някакъв писък, а е породен от мекото му докосване, от споделената топлина, от тихия шепот на двама, които се познават цял живот.

Никс притисна буза към него и остави очите си да се затворят.

Скръбта още я измъчваше, огромна и бездънна, но тя вече не бе принудена да я носи в едно сърце. Макар че вече нямаше простора от хиляда сърца, за да разсее агонията, почувства истината.

„Засега две са достатъчно.“

25.

— Махайте се оттук и двамата — заповяда Анскар.

След като атаката наглед бе приключила, вирлианецът подкара Канти и Фрел към сала на блатните жители. Каменистият бряг приличаше на кланица, покрит с разкъсани тела, димящи вътрешности и локви черна кръв. Спретнатият кръг от клади бе разпилян на стотина тлеещи купчини по брега. Другаде лежаха пречупени знамена; двайсетте влека и карети на легиона или бяха разбити, или горяха.

Само няколко от последните все още можеха да се спасят, макар че вероятно щяха да са достатъчни за малцината рицари и гвардейци, които още дишаха. Анскар вече бе пратил един от военните лекари на бегом до училището. Планът беше да оставят най-тежко ранените тук, а останалите да потеглят обратно към Азантия.

Анскар не смяташе да поема повече рискове с ордата в небето. След тази последна атака изглеждаше, че множеството най-после се разпръсва и започва да отлита към планинския си дом.

Канти се взираше нагоре към тъмната буря, постепенно отминаваща на юг.

„Май и двете страни проляха достатъчно кръв за един ден.“

Анскар го блъсна към сала.

— Стига си зяпал, ами си замъкни задника на борда. — После извика на четиримата ви-рицари на сала, двама от които се подпираха на пръти. — Малик, откарайте принца и алхимик Фрел дълбоко в блатата, като гледате да стоите колкото се може по-скрити. За в случай че онези зъбати копелета решат да нападнат отново.

Малик кимна отсечено. Той беше вторият в командната йерархия и по ръст не отстъпваше на Анскар. Макар и с бръсната глава и алена кожа като всички вирлианци, беше оставил подрязана ивица тъмна брада по челюстта си. Студените му очи претеглиха Канти, докато се приближаваше. Ако се съдеше по мръщенето му, не хареса онова, което видя.

— Побързайте — изръмжа Малик. — И двамата.

Фрел скочи на сала. Канти нямаше друг избор, освен да го последва. Не че би възразил. Искаше да се махне от мухите, кървавите лайна и разкъсаните тела. След като си тръгнеха, Анскар щеше да остане колкото да постави в бойна готовност ариергарда за пътуването назад към Фискур и оттам към дома.

Канти не можеше да направи нищо повече. Момичето Никс все още бе някъде в блатата, а след като брат ѝ благополучно бе избягал, никой в града не знаеше къде е отишла тя.

„Значи е в безопасност.“

Сред всичкия ужас и гибел той бе готов да приеме това за победа и да се радва. На всичкото отгоре изчезването на предполагаемо благословеното момиче щеше да раздразни баща му. Нещо, което щеше да достави голямо удоволствие на Канти. Все пак пътуването не беше пълна загуба на време. Легионът щеше да се върне във Върховръх с един значителен трофей. Изповедник Витаас бе успял да осигури известно количество прилепова отрова.

Канти се взря през блатото към черния влек на Изповедника. Очертанията му се виждаха в далечината. Преди атаката два бивола го бяха изтеглили по-далече от брега, където бе скрит под дебел покров от клони. Канти забеляза, че тънкият железен комин на покрива изпуска черен дим, и предположи, че Изповедникът вече работи върху торбичките с отрова.

Поклати тъжно глава, докато рицарите избутваха с пръти сала от кървавата касапница по брега. „Толкова много страдания и толкова малко полза.“

Обърна гръб на Брайк с надеждата повече кракът му да не стъпи тук. Разположи се на една седалка до Фрел. Пред тях се бе ширнало тъмното блато. Жужеше и мърмореше. Кряскаше и грачеше. Черни клони висяха над лениво влачещите се течения, натежали от туфи жълто-зелен мъх. Облаци комари и мухи се носеха като мъгла над водата.

Докато навлизаха по-навътре, Мир сякаш се затвори около тях. Виковете и откъслечните писъци зад гърбовете им скоро заглъхнаха, заглушени от тежестта на блатистата гора. Дънерите на дърветата станаха по-дебели. Листакът над главите им се разпростря по-нависоко, даже водите почерняха. Колкото и да мразеше това място, той изпитваше неволно уважение към жестоката му красота. То се менеше непрестанно с всеки прилив и отлив, но си оставаше древно и вечно, пуснало дълбоки корени в тези земи.

В предния край на сала Малик замахна с меча си и разсече гънещите се извивки на една усойница, висяща от клон. Тялото на змията се отпусна и тупна тежко върху сала, където продължи да се гърчи и мята в смъртта. Челюстите ѝ щракаха към празния въздух. Канти изпита известна жал към създанието. Друг ален рицар изрита останките във водата. Те шаваха върху чернотата — а после тя се размъти и змията потъна в дълбините, за да подхрани с плътта си блатото.

Канти потрепери и стана, защото не можеше да седи повече.

Фрел последва примера му, но се взря зад кърмата на сала.

— Май оставихме другите далеч зад себе си.

Канти погледна назад между двамата рицари, които работеха с прътите. Няколко лодки ги бяха последвали от брега, търсейки сигурността на блатото. По-нататък даже биволите бяха започнали да теглят влекове през водата. Но сега зад тях нямаше нищо, освен тъмна гора.

Канти се обърна напред.

— Не трябва ли да изчакаме…

Малик стоеше на крачка от него — и изведнъж мушна с меча си към гърдите на принца.

Никс скочи тежко от влека на пясъчния бряг на Огнен вир. Малки рачета се разбягаха под краката ѝ, тракайки раздразнено от това натрапничество, и се насочиха към езерото.

Тя се протегна и се взря уморено през равната шир на вира. Той се простираше надалеч и макар че черните му води много приличаха на тинестите блата, едно по-остро око можеше да забележи синкав оттенък под откритото небе. Огнен вир бе едно от малкото изворни езера. Водата му бе прясна и чиста, без горчиви соли. Точно тази особеност бе накарала предците на семейството да построят зимния обор на биволите чак тук.

Джейс заобиколи задния край на влека и дойде при нея.

— Прилича на древна крепост — каза той, застанал с гръб към езерото, като вдигна поглед към обора. — Но в същото време сякаш е израснал направо от блатото.

Тя се завъртя към обора и успя да го оцени по-добре в светлината на възхищението на Джейс. Здравата каменна постройка на възраст пет века бе два пъти по-висока от бивол. Стените ѝ бяха от големи сиви камъни, натрупани един върху друг, а покривът ѝ бе застлан с плочи от същия материал, всичко това покрито със слоеве мъх и лишеи. Наистина изглеждаше, сякаш сградата е изникнала от блатата като дар за предците им. Високата порта бе от дърво, толкова древно, че самото то се бе превърнало в камък. Беше нужен бивол, за да я отвори и затвори.

Оборът бе служил на семейство Поулдър и биволите в течение на поколения. Тук се бяха раждали безброй малачета и бяха отглеждани безброй годиначета, в безопасност от бесните бури, вилнеещи из Мир зиме, които събаряха дървета и отнасяха тръстиката от покривите. В конструкцията му имаше трезва практичност, но също и простичка красота.

Тя се обърна пак към езерото и сърцето ѝ натежа. Семейството им прекарваше всяка зима тук. Спомени се наслагаха върху картината: как прибират плетените капани, пълни с малки бронирани крилове или по-големи тинести щипкари, как ловят в дълбините мустакати калноперки или се борят да изтеглят хлъзгавите шарани. Спомняше си есените, когато повърхността на езерото бе отрупана със зимни гъски, които крякаха оглушително. Или за редките замръзвания в дълбоката зима, когато то се покриваше по края с ледена кора.

И все пак, колкото и познато да ѝ бе това място, сега тя се чувстваше откъсната от него. Винаги бе знаела в сърцето си как трябва да изглежда Огнен вир. През годините бе запълнила празните места, които замъглените ѝ очи не можеха да видят. Сега обаче новите ѝ очи заличаваха тези места и ги запълваха отново с подробности, каквито не си бе и представяла. Това, което някога бе неин дом, сега ѝ се струваше едновременно познато и странно. Тя вече не се чувстваше част от него и това разкъсваше сърцето ѝ още повече.

Натъжена от загубата, тя затвори очи и се заслуша в усилващия се крякащ хор. Това не се беше променило. Различаваше различните гласове. Баща ѝ я бе научил да го прави. Квакането на изумруденозелените клечкожабки и по-тежкото „кро-ко-ко“ на големите колкото чиния жаби-войници. Над този звук, сякаш като укор към хора, се носеше потракването на твърдите тръстики, разклащани от вятъра.

Въздъхна и отвори очи. Сълзи замъгляваха зрението ѝ — и толкова по-добре. Загубата на подробностите я приближаваше повече до това място — и до нещо друго.

— Татко толкова обичаше Вира — прошепна тя. — Бяхме му обещали да го погребем в пясъка тук.

Джейс се приближи.

— Все още можем да го направим. Сигурен съм, че игуменката ще се грижи за тялото му, докато успеем да се върнем.

На Никс ѝ се искаше да се присмее на думите му, но си замълча. Знаеше в сърцето си, че това никога няма да стане. Извърна се от него и отиде до предния край на влека.

— Трябва да се погрижа за Мърморко. Да го разпрегна, за да може да попасе.

Джейс я последва.

— Мисля, че той се справя отлично и сам.

Мърморко бе заровил муцуна в цъфтящите медокитки, разгонвайки тлъстите пчели, срещу които размахваше ушите си. Дъвчеше цветята и ровеше песъчливата почва със закривените си бивни в търсене на по-сочните грудки. Обширните поляни около езерото, които се простираха дълбоко навътре в гората, бяха друга причина да изберат това място за обора.

Тя погали стария бивол, усещайки под дланта си всяко негово хрупане и дъвчене. Провери ремъците, подпругите и оглавника. Потърси рани от протриване на кожата под възлите, но след цял век теглене на влекове тези места бяха загрубели. Прободе я чувство за вина при мисълта, че приятелят ѝ нямаше да носи всичките тези мазоли, ако не се бе трудил толкова през отминалите години.

Мърморко завъртя влажната си муцуна към нея. Подуши и облиза сополите от ноздрите си. Побутна я с нос и изпръхтя. Тя забеляза сивотата, замъгляваща очите му, която показваше възрастта му. Хвана го за рогата и притисна чело към него. Вдиша сладката му миризма.

— Благодаря ти — прошепна. Думите ѝ бяха прекалено слаби, за да изразят признателността ѝ.

Той я побутна назад, близна ръката ѝ, изпръхтя пак и се върна към пашата си. Тя отстъпи и започна да го разпряга.

— Може би ще е по-добре да го оставиш впрегнат — каза Джейс. — Поне докато не се върнат Аблен и Бастан. Не знаем дали няма да ни се наложи да тръгнем бързо оттук.

Никс си спомни как брат ѝ се бе гмурнал в черната вода. Изправи се и кимна. Мърморко направи няколко крачки, теглейки влека, за да стигне до нова туфа медокитки. Явно не му беше никакъв проблем да пасе впрегнат.

Тихо писукане ѝ напомни, че старият бивол не е единственият, който използва този отдих, за да си напълни корема. Крилатият ѝ брат летеше тихо над главата ѝ през жужащите облаци мухи и комари. Бе напуснал мястото си на рамото ѝ веднага щом излязоха на Вира, привлечен от изобилната храна, бръмчаща тежко над водата.

Тя проследи пътя му, докато той не се скри в сенките.

— Може би ние също трябва да хапнем — каза Джейс. Беше отишъл до задния край на влека. — Няма как да знаем колко дълго ще ни се наложи да чакаме тук.

Той смъкна едно голямо черно котле, привързано там, и лицето му почервеня от усилието. Залитна, направи няколко крачки и го остави на пясъка.

Тя отиде при него, докато вдигаше капака. Познатият аромат на варен кашокорен и блатен заек достигна до нея и я накара да се закове на място. Тя затрепери.

— Още е топла — отбеляза на глас Джейс. Топна пръст в яхнията и го облиза. — Леле, колко вкусно!

Надвита от чувствата си, Никс се смъкна на колене. Представи си как баща ѝ бърка тази манджа, последната яхния, която някога щеше да направи. Миризмата — която за нея винаги означаваше дом — сега накара стомахът ѝ да се разбунтува. Тя се наведе. Стомахът ѝ се сви и избълва струя жлъчка върху пясъка. Никс се закашля и кашля дълго, докато накрая можеше само да хлипа, превита надве, с кисел вкус на езика.

Джейс коленичи до нея.

— Извинявай. Наистина съм скапано говедо! Изобщо не мислех.

Тя покри лицето си с ръце и се изправи.

— Не — простена, все още разтърсвана от хлипове. — Ти не си виновен.

„Аз съм виновна, само аз.“

Свали ръце. Джейс бе покрил отново котлето, но ароматът все още изпълваше въздуха. Тя се взря в блатото оттатък Вира. Имаше нужда от Аблен и Бастан, а може би дори и от мургавия принц и алхимика.

„Защо всички се бавят толкова?“

Канти се изви настрани, когато мечът на Малик мушна към него. Ако не беше толкова слаб и ако не се бе обърнал неочаквано към ви-рицаря в последния момент, острието щеше да го прободе. Дори и сега мечът проби туниката му и остави огнена резка на гърдите му.

Канти продължи завъртането настрани от меча, само за да попадне в ръцете на втория рицар в предния край на сала. Преди хватката на мъжа да се стегне, Канти използва паниката си, за да подхрани скоростта, която бе развил през многото си години на ловуване. Грабна една стрела от колчана си и мушна хваналия го мъж в окото. Стоманеният връх срещна мека плът и твърда кост. Последва остър писък — и той бе свободен.

Наведе се, като блъсна със задник нападателя си назад. Малик се хвърли към него и замахна към главата му, хванал меча си с две ръце. Вече присвит, Канти отскочи встрани и се претърколи през рамо. Мечът улучи полуослепения ви-рицар в прасеца и едва не му отсече крака. Той извика и цопна в блатото.

Докато довършваше претъркулването си, Канти с плавно движение свали лъка и го вдигна. Приплъзна се на едно коляно, опрян здраво на другия си крак. Това бе умение, на което го бе научил един от разузнавачите в Облачен предел — уважаваните ловци от мъгливите зелени гори. Той го бе упражнявал отново и отново с надеждата един ден да обиколи сам онази опасна гора.

Малик изрева яростно. Явно не бе очаквал подобен ход от Принца в шкафа, пияния Мухльо. Хвърли се към Канти, който държеше стрела в ръката си и се мъчеше да я сложи на тетивата. Явно паниката не можеше да му служи до безкрай.

А после мощен гръм разклати сала, придружен от ярък проблясък.

Малик залитна и спря.

С крайчеца на окото си Канти видя как един от двамата рицари, изтласкващи сала с прътовете, отхвръкна от задния му край, гърдите му горяха. Другият вече бе пуснал своя прът и скочи към Фрел с оголена кама. Алхимикът вдигна високо ръка, сякаш да се защити, но нещо изскочи от широкия му ръкав в дланта му. Той го стисна и от единия му край излетя малък пламък. Фрел запрати загадъчния предмет в лицето на нападателя си. Ослепителен взрив отметна главата на ви-рицаря назад, прекърши врата му и опърли кожата му.

Лицето на Малик вече се бе превърнало в маска на алена ярост. Той пренебрегна Фрел и се хвърли към Канти. Но успехът на неговия учител придаде твърдост на ръката на принца. Той сложи стрелата на тетивата и изпъна лъка. Не си направи труда да се цели, доверявайки се на един талант, който вече се бе превърнал по-скоро в инстинкт, отколкото мисъл. Пусна тетивата.

Стрелата прелетя късото разстояние и прониза Малик в гърдите.

Той продължи по инерция към него, но Канти се приведе ниско и когато ви-рицарят го връхлетя, скочи на крака и отхвърли тялото му през рамо. Чу се мощен плясък. Канти се обърна тъкмо навреме, за да види как Малик ломоти несвързано във водата, все още с меча в ръка.

Злоба блестеше в очите на ви-рицаря.

Но във водата вече имаше прекалено много кръв. Преди мъжът да успее да загребе към сала, нещо огромно се надигна от дълбините. Дълга люспеста муцуна сграбчи Малик, заби жълтите си зъби в месото и костите му. Претърколи се, като разкри за миг брониран гръб, обрамчен със сияещ мъх — а после повлече жертвата си в мрачните дълбини.

Канти се обърна към Фрел. На сала бяха останали само те двамата.

— Какво стана току-що, в името на задника на Хадис? — попита и изведнъж откри, че не може да спре треперенето на крайниците си.

Фрел дойде при него; устните му бяха стиснати и пребледнели. Алхимикът запретна ръкавите на робата си, за да разкрие някакви механизми, вързани към предмишниците му. Беше очевидно, че в тях се помещава алхимията, която бе използвал, за да премахне двамата рицари с прътовете.

— Подозирах нещо такова — каза Фрел и тръсна ръкавите си да паднат отново. — Макар да се надявах, че няма да се случи.

— Какво си подозирал?

Фрел се взря към единственото тяло, което все още се виждаше да се носи по водата. Трупът обаче потръпваше, докато нещо ръфаше плътта му.

— Страхувах се, че планът е ти изобщо да не се върнеш от блатата. — Погледна Канти в очите. — Не ти ли се стори странно, че баща ти те праща на това пътуване, след като те бе пренебрегвал толкова години?

— Ами… всъщност да. — Канти сви рамене, опитвайки се да скрие едновременно гнева си и собствената си глупост. — Приписах го просто на желанието му да ме разкара от Върховръх, докато мине сватбата на брат ми. А може би и да ми даде шанс да се докажа.

— За сватбата на Микен си прав. Сигурно наистина тя е била причината за този прибързан ход. За да се разчисти теренът за един бъдещ наследник.

Канти въздъхна.

„Което означава, че аз съм само кал, която трябва да бъде избърсана.“

Фрел отиде да вземе изоставения прът.

— Планът сигурно е бил да се изчака, докато легионът остави Горен и хората му в Брайк. След като се отървем от всякакви любопитни очи, ти си щял да срещнеш преждевременен и кървав край в блатата.

Канти погледна назад към града. Спомни си как Анскар го бе отпратил сам, преди останалата част от легиона. „Колко ли от тях са знаели какво ми се готви?“

Фрел избута сала до другия прът, който плаваше във водата.

— Вземи го, но внимавай. При всичката тази кръв и разкъсана плът…

— Ясно. Поне не е нашата кръв и разкъсана плът.

Взе внимателно дългия прът, като се бореше с отчаянието в сърцето си. Знаеше, че баща му няма високо мнение за него, но никога не си бе представял доколко го презира. Докато се изправяше, по-остри гласове отекнаха над водата — звучаха далечни, но тук човек не можеше да е сигурен.

Фрел му махна да мине от другата страна на сала.

— Сигурно са чули взривовете от химичните ми бомби. Трябва да сме далеч оттук, преди някой да дойде. Няма да им трябва много време да заподозрат, че може да си още жив.

Канти стисна по-здраво пръта. Двамата заедно подкараха сала.

— Къде отиваме?

Фрел кимна напред.

— Като начало, към Огнен вир.

— А после?

Фрел го погледна.

— Има много неща, които не знаеш.

Канти завъртя очи и се извърна.

— Фрел, понякога си майстор да изтъкваш очевидното.

— Наричаме го Краля на Вира — каза Никс, седна на пясъка до Джейс и посочи островчето сред равната шир на езерото.

Заоблената форма беше два пъти по-малка от влека. Дъгообразната ѝ повърхност блестеше на слънцето и по нея играеха всички цветове, като че ли някоя дъга бе оживяла и се бе заселила във Вира.

Дори през отчаянието и изтощението ѝ тази чудна гледка — нещо, което тя не бе могла да оцени напълно със замъглените си очи — зарадва сърцето ѝ. Сякаш Майката я бе благословила с присъствието на Краля. Тя знаеше, че баща ѝ със сигурност би го приел по този начин.

„Значи и аз ще направя така.“

Островчето се носеше бавно към единия бряг, като от време на време надигаше глава върху сива шия. Двамата с Джейс наблюдаваха пътя на създанието вече над половин камбана, откакто Кралят се бе подал на повърхността, разкривайки височайшото си присъствие.

Според историята, предаваща се в семейството ѝ, петнистата костенурка била пусната в езерото като бебе след полагането на първия камък от зимния обор преди пет века. Това бил благодарственият дар на семейството към боговете. Всички вярваха, че докато Кралят живее тук, във Вира, зимният обор ще стои.

Тя не знаеше дали историята е вярна, нито даже дали това е същата костенурка, но сега повече от всякога ѝ се искаше да вярва в това. Имаше нужда от някаква надежда, че семейството ѝ ще преживее изпитанието, че Бастан и Аблен скоро ще дойдат при нея.

Сякаш изпитал ревност от това внимание, крилатият ѝ брат се върна и затанцува, като се стрелкаше над главата ѝ. Записука срещу нея. Този път зовът му не бе примесен с гледки и видения, само с предупреждение.

Тя се изправи.

— Някой идва.

Джейс също се надигна и хвърли поглед назад към обора.

— Може би трябва да влезем вътре.

Преди да успеят да помръднат, до тях се донесоха смътни гласове. Думите не се разбираха, но жалните нотки бяха накъсвани от по-строго мъмрене. Тя потисна разочарованието си, доверявайки се на остротата на слуха си.

Хвърли поглед към Джейс, който още изглеждаше притеснен, и каза:

— Мисля, че е алхимик Фрел. И принцът.

Въпреки това се заслуша, като се напрягаше да чуе и други гласове.

„Мърморенето на Аблен или мрачното оплакване на Бастан.“

Но изглеждаше, че принцът и алхимикът са сами. Скоро гласовете им се превърнаха в думи и един сал изплува от дълбините на блатото в откритото езеро.

Джейс им помаха.

Салът изви и се насочи към мястото на пясъка, където стояха. Когато опря в брега, Фрел дойде забързано при нея. Лицето му беше пребледняло.

— Никс, баща ти…

— Знам — каза тя. Не бе готова да говори за това, така че се обърна към Канти. — И те видях как спаси Аблен. Задължена съм ти.

Принцът се намръщи.

— Как…

Малкият прилеп профуча покрай главата му, карайки го да трепне и да се приведе. После той се изправи и проследи пътя на брат ѝ над езерото.

— Аха, разбирам. Любопитно малко копеленце, няма спор. Жалко, че не можа да ме предупреди за покушението на баща ми.

Джейс започна да мести поглед от единия към другия.

— За какво говориш? Какво покушение?

Фрел бързо им обясни за всичко, което ги бе сполетяло. Докато го правеше, отчаянието на Никс започна да се сменя със страх. Страх за двамата все още липсващи мъже.

— Ами Аблен и Бастан? — попита тя.

Фрел въздъхна.

— Не знаем. Не видяхме и следа от Бастан по пътя насам. А доколкото ни е известно, Аблен избяга преди прилепите да атакуват. Както разбирам, и двамата ти братя познават тези блата много по-добре от всеки в кралските легиони. Трябва да вярваме, че ще могат да проследят дирите ни оттук нататък.

Никс се сепна.

— Как така „да проследят дирите ни оттук нататък“? Защо да не ги изчакаме?

Отговори ѝ Канти:

— Вирлианските гвардейци са не по-малко смъртоносни от ордата на малкия ти брат. След като покушението не успя, те ще се опитат да поправят тази грешка — и да отмъстят за загиналите.

— Без съмнение вече подозират какво е станало. — Фрел посочи Мърморко, който бе свършил да пасе и сумтеше доволно във впряга, отпуснал ниско голямата си глава. — Трябва да продължим да увеличаваме разстоянието между нас и отряда, който ни следва. Те не само че търсят принца, но и ако намерят теб, момиче, ще те отмъкнат във Върховръх.

Фрел се втренчи настойчиво в нея, за да ѝ напомни мълчаливо, че тук е заложено нещо повече от личната ѝ свобода. В дъното на съзнанието си тя чу скърцането на бойни машини и писъците на умиращите, всичко това завършващо с мощен грохот, който заличаваше всичко.

„Лунопад…“

Джейс я сграбчи за ръката.

— Не можем да им позволим да те отведат. Трябва да вървим.

На Никс ѝ се искаше да спори. Краткото време, което бе прекарала тук — обгърната от скъпи спомени — бе като балсам за мъката ѝ. Дори бе усетила размърдването на първите искрици надежда, представяше си как ще се събере отново с Аблен и Бастан.

Взря се през Вира. Докато гледаше как Кралят потъва обратно в черните дълбини и сиянието му изчезва, искриците надежда в нея угаснаха. Тя разбра, че не може да остане тук и че вероятно никога няма да се върне у дома.

Но това не даваше отговор на една по-голяма тревога.

Тя се обърна към Фрел.

— Къде ще отидем?

— Преди да напусна Манастира, игуменката ме посъветва кой път да хвана, ако нещата тръгнат на зле и тези земи станат прекалено опасни за теб.

Канти сведе очи към пръстите на краката си — но не достатъчно бързо, за да скрие странната тъга в сивите си очи.

„Той знае… Фрел сигурно вече му е казал.“

— Къде? — повтори тя, а сърцето ѝ заби по-силно. — Къде трябва да отида?

Фрел преглътна и отговори, погубвайки с един замах всичко, което бе знаела за себе си.

— Трябва да намерим истинския ти баща.