Беззвездната корона

45.

Два дни търсене из горите на Облачен предел бяха оставили Райф в скапано настроение. Той се бе отпуснал на леглото в наетата от тях каруца, карана от кетра’кайски водач и теглена от две злонравни мулета. Пратик седеше срещу него и се взираше към мъгливите гори, ширнали се до безкрай във всички посоки.

С всяка измината левга Райф усещаше как кесията му олеква и се изпарява всяка възможност да намери Шая. За хиляден път си я представи как прекрачва през кърмата на небесния сал и изчезва в облаците, а полетът ѝ е белязан с кършене на клони и звън на бронз.

След това групата на Райф бе кацнала в Спокоен кът, бе изпуснала балона си и бе купила мълчанието на началника на доковете с една жълтица. Почти всичките им останали пари — даже и прибавените от Лира — бяха отишли за наемането на каруцата и още двама кетра’кайски разузнавачи.

Райф погледна напред към двамата златокоси горяни — от народа на майка му — които яздеха без седла коне със загладен косъм. Лира яздеше редом с тях на една немирна кобила. По-рано той се бе поинтересувал защо господарката на гилдията продължава да участва в този лов. Отговорът ѝ бе студен и практичен: „Заложила съм на вас. Вече няма път назад.“

Въпреки това скоро можеше да се наложи всички да поемат назад.

Ако не намереха Шая до ден-два, щяха да им свършат парите. Той си представи как разузнавачите се стопяват в гората, а вероятно и водачът им заедно с проклетите мулета.

Поклати глава.

— Човек би си помислил, че тия копелета ще направят отстъпка за някой с тяхната кръв.

Пратик се обърна към него.

— Горяните все още са най-добрият ни шанс да намерим дирята на Шая.

— При положение че изобщо има диря. Когато падна на земята, може да се е сплескала цялата или да се е разцепила на две.

Пратик сви рамене.

— Възможно е. Точно затова предложих да наемем тази каруца. Ако Шая е повредена, може да се наложи да я возим обратно до Спокоен кът.

Окованият все още носеше богатите одежди на имрийски търговец, макар че бе свалил горната си роба, оставайки по коприни, които се бяха омърляли през тежките дни на пътуването им. Държеше на коленете си карта и продължаваше да използва пътеводно стъкло, за да отбелязва колкото може по-точно напредъка им.

Тъй като имаха само приблизителна представа къде е паднала Шая — някъде източно от Ейтур — трябваше да претърсят стотици левги. По пътя придружаващите ги разузнавачи от време на време откриваха други горяни. Разпитваха ги за бронзова жена, вървяща или куцукаща през гората. Такава гледка не се пропускаше лесно и вестта несъмнено би плъзнала сред кетра’каите в района.

Въпреки това никой не бе съобщил нищо.

Това мълчание принуди групата им да търси в разширяваща се спирала навън от източния бряг на зелените води на Ейтур. Макар че Райф вече бе готов да се закълне, че ги водят в кръг и всяко преминаване изсмуква още от топящите им се средства.

Той се намръщи към Пратик и напомни на Окования за думите му на сала.

— Все още ли мислиш, че Шая се е отправила към Булото на Далаледа?

Пратик му отвърна с поредното си вбесяващо свиване на рамене.

— Мога само да предполагам. На борда на „Летящото пони“ забелязах как тя започна да се извърта полека от запад на изток, докато минавахме над Булото. После, когато салът ни мина над Ейтур, извихме кърмата му към същите тези скали, за да кацнем в Спокоен кът. Това явно е дошло прекалено много за нея — да се намира толкова близо и да я отдалечат отново. Затова и действа прибързано.

— Да скочи от съвсем хубав сал — да, бих нарекъл това „прибързано“.

— Ако се е приземила в достатъчно добро състояние, за да може да се движи, трябва да предположа, че ще продължи в онази посока. Но пък, от друга страна, трябва да отчетем факта, че дори да е непокътната, тя черпи енергията си от слънцето. — Погледът му се плъзна към мъгливата пелена. — Тук може да няма достатъчно слънчева светлина, за да подхранва напредъка ѝ.

Райф си я представи замръзнала неподвижно — нова статуя, красяща тази гора, с гнездящи върху нея птици и обрасла в мъх и лишеи. Въпреки недоволството му го прониза тревога за нея. Помисли си, че е глупаво да изпитва такива чувства. Тя не беше човек от плът и кръв. Но въпреки това той не можеше да се отърси от безпокойството си.

„Каква магия е хвърлила тя върху мен?“

Той се съсредоточи върху Пратик.

— Ако си прав, защо тя толкова упорито ще се опитва да стигне до Булото? Там няма нищо, освен свирепи твари, неизбродни джунгли и мрачни бури. Дори кетра’каите не се качват на онова призрачно място.

— Това не е съвсем вярно. Те се качват там, но само по веднъж. Това е част от един ритуал. Петрин тол. Което на Древния език означава „слушащо сърце“. Пътуване, което отбелязва кога кетра’кайското дете става възрастен. Изкачват се до върха на Далаледа и прекарват един ден там. После трябва да се върнат с камък, който носят в торбичка. — Пратик кимна към каишката, окачена на шията на водача им. — А мнозина не се връщат — добави той. — Смята се, че върналите се са били избрани от Старите богове да бъдат част от племето.

— Все пак, щом единственото ценно нещо горе са някакви камъни, защо ѝ е на Шая да ходи там?

— Може би заради камъните.

Райф се намръщи.

— Камъните? Сериозно ли?

Пратик обърна поглед на изток.

— Мога само да гадая…

— Какво да гадаеш? Къде мислиш, че може да отива?

Пратик се обърна към него с угрижена физиономия.

— На върха на Булото има кръг от изправени камъни, които някои йеромонаси смятат, че са също толкова древни като Старите богове. Дори най-старите ни клашиански текстове не разкриват нищо за тях. Затова, ако трябва да гадая накъде се е насочила нашата бронзова загадка, не изглежда прекалено невероятно една загадка да привлича друга.

Райф въздъхна.

— Предполагам, че просто ще трябва да я попитаме, ако някога я открием.

Обърна се към гората. Тъкмо минаваха през район, обрасъл със сребърни тополи, следвайки някакъв път, известен само на разузнавачите им. Той не виждаше коловоз върху килима от листа, нито камъни, натрупани като пътепоказател. Опита се да си представи как майка му е живяла тук като момиче. Тя била наета да работи в Наковалнята, с договор за осем години, заради уменията ѝ в юларната песен. Там срещнала бащата на Райф. Двамата се влюбили и по-късно умряха в обятията си по време на една епидемия от Огнена треска. Тогава Райф беше само на единайсет и остана сирак на улицата, където в крайна сметка намери нов дом, колкото и суров да беше той, в гилдията.

Сега се опита да си представи майка си с огненочервената ѝ коса и кожа толкова бледа, че никога не хващаше загар. Трудно му беше да си спомни лицето ѝ, подробностите бяха замъглени от времето. Въпреки това най-яркият му спомен бе как тя седи край леглото му, пее му и го гали по челото с меките си пръсти.

Затвори очи, унесен от клатенето на каруцата. Отново чу мелодичната ѝ приспивна песен, на кетрански, самотен копнеж по тихите гори на фона на трясъка и кънтенето на Наковалнята.

Докато потъваше в дрямка, старата песен сякаш стана по-ярка, като полирана от някой друг… а после той се събуди стреснато от ритник в дъските на каруцата до главата му.

— Ставай! — извика Лира от кобилата си. Посочи напред. — Имаме компания.

Той се надигна, докато каруцата спираше. Отпред един от разузнавачите бе слязъл от коня и разговаряше с неколцина души с лъкове на гърбовете или подпиращи се на копия.

„Още една група кетра’каи.“

— Знаят ли нещо? — попита Райф.

Лира подкара кобилата си напред и извика през рамо:

— Моли се да знаят! Иначе може да се наложи да се откажем.

Райф скочи със стон от каруцата и затегли Пратик със себе си. Последваха утъпканата пътека, оставена от конете на разузнавачите. Килимът от листа вече се надигаше да запълни следите от копитата.

„Нищо чудно, че не намерихме дирята на Шая. Тези гори изглеждат твърдо решени да опазят тайните си.“

Когато минаха пред каруцата, разузнавачът им кимна към една от фигурите и заговори на кетрански прекалено бързо, за да може Райф да разбере нещо. Затова той изучи групата, събрала се пред тях. Един широкоплещест мъж с кестенява коса държеше пътеводно стъкло и го въртеше бавно в кръг. Но движението му приличаше повече на забавление, отколкото на опит да измери нещо.

Една тояга избута разузнавача им настрани. Някаква белокоса жена закрачи към групата им, към Райф. Очите ѝ — едното синьо, другото зелено — се втренчиха настойчиво в него. Тя вървеше напред, подпирайки се на тоягата си, и спря пред Райф. Той понечи да заговори, но тя вдигна ръка към лицето му, карайки го да замълчи.

Той се дръпна назад, без да разбира какво иска жената.

Тя посегна към челото му. Топли пръсти пригладиха косата му настрани. При това докосване старата песен на майка му се надигна отново и всяка нота танцуваше ясно в черепа му. После замлъкна отново, когато старицата свали костеливата си ръка. Въпреки това той усети, че нещо е било изтеглено от него, когато пръстите се махнаха.

Ръката ѝ се подпря на тоягата и за момент тя се взря мълчаливо в него.

— Дош ван Ксан — каза накрая.

— Тал’ин хай. — Той се поклони, повтаряйки уважителния жест на разузнавача. — Благодаря, че ме удостои с дара на името си.

Старицата сведе глава.

— Хай рал май кра’мери’л вишен.

Райф премигна, убеден, че е чул грешно или е изтълкувал неправилно думите ѝ: „В теб отеква шепотът на старите богове“.

Пратик обаче се вцепени при нейните думи и изгледа остро Райф, което доказваше, че Окованият знае езика по-добре, отколкото се преструва.

Лира се намръщи от седлото.

— Какво каза тя?

Райф махна с ръка.

— Нищо важно.

Очите на Ксан се присвиха при тази лъжа, но тя се взря в гората и премина на халендийски.

— Ти и аз, ние търсим една и съща песен по вятъра. — После тръгна, като му даде знак да я последва. — Приближаваме се до онова, което зове.

Райф преглътна, като се опитваше да не храни надежди. Обърна се към Лира.

— Мисля, че тя може да е открила дирята на Шая.

От кобилата си Лира загледа как старицата отиде при другите кетра’каи.

— Дано да е…

Прекъсна я тътнежът на далечен гръм. Той отекна зловещо през гората, идеше от запад. Райф се взря в светлите мъгли натам. Не виждаше да е притъмняло от буреносни облаци. Гърмежите обаче продължаваха, заливайки ги един след друг.

— Запалителни бомби — обясни Лира.

Сърцето на Райф се разтуптя по-силно.

Пратик бе извадил пътеводното си стъкло и изучаваше магнита му.

— Идва откъм Спокоен кът.

Всички се спогледаха: знаеха какво трябва да означава това.

Лира го изрече на глас.

— Хората на краля знаят, че сме тук.

Ксан се взря отново към тях и потвърди същото.

— Те идват за пеещата. — После се извърна и добави загадъчно на кетрански; — Ду’а та.

Лира махна към каруцата.

— Качвайте се.

Водачът им вече бе подкарал двете мулета към тях. Райф и Пратик скочиха в каруцата, докато минаваше. Тя бързо набра скорост, когато кетра’каите се втурнаха през гората отпред. Пешаците тичаха почти толкова бързо като конете на разузнавачите и бледите им фигури заприличаха на призраци. Един от разузнавачите дръпна старицата, Ксан, на коня зад себе си. Тя зашепна в ухото му и посочи с тоягата.

Ускориха ход още повече.

Каруцата подскачаше и трополеше след другите. Райф се бе вкопчил в облегалката, за да се задържи на мястото си. Пратик направи същото, само че не обръщаше внимание на гората, а присви очи към Райф.

— Какво? — сопна му се Райф.

— Думите на старицата. Шепотът на старите богове…

Той сви рамене и едва не се изпусна.

— Не знам за какво говори. Вероятно е изкуфяла от старост.

— Ами последните ѝ думи, за пеещата, която търсим? — попита Пратик. — „Ду’а та“.

Райф се намръщи.

— Както вече казах, бълнувания на луда бабичка.

Той определено не виждаше никакъв смисъл в думите. „Ду’а та“ означаваше „и двете“. Той се опита да си представи още една като Шая. „Невъзможно.“

Пътят стана по-неравен, каруцата се тресеше, което сложи край на всякакви по-нататъшни разговори. Ниските клони свистяха към главите им. Трябваше да съсредоточат цялото си внимание, за да не бъдат изхвърлени от подскачащата каруца.

Зъбите на Райф тракаха, докато стискаше с две ръце страницата. В този момент бясно крякане долетя от висините. Той вдигна очи и видя как ято малки птички се вдигна от клоните и гнездата си. Стрелкаха се във въздуха като медно-златни петънца, пърхаха и пикираха към шумните натрапници долу.

Той познаваше тези птици, даже бе кръстил една бронзова загадка на тях.

— Шая… — прошепна.

Изведнъж каруцата забави рязко ход и Райф и Пратик се блъснаха силно в капрата. Колата подскочи и замря. Когато трополенето на колелата секна, около тях отново заехтяха гърмежите, сега бяха още по-близки.

Райф се надигна от пода на каруцата. Група кетра’каи се бяха събрали до дънера на дебела елша. Корените ѝ стърчаха от пръстта, покрити с мъх. Докато горяните пристъпваха от крак на крак и шепнеха смаяно, Райф забеляза нещо блестящо, заровено в подножието на дървото.

Със свито сърце скочи от каруцата и се втурна напред. Присъедини се към Лира, която тъкмо слизаше от седлото. Пратик го последва. Всички заедно си пробиха път през кетра’каите.

Пратик го сграбчи за ръката, когато гледката се разкри пред тях.

— Съжалявам — прошепна той.

Бронзовата фигура лежеше на една страна, полузаровена в листата. Стъклените ѝ очи се взираха в него мътни и безжизнени. Единият ѝ крак бе изкривен, огънат в неправилната посока.

„Не, не, не…“

Райф се хвърли напред.

— Шая…

Ксан вече бе там, на колене, вдигнала ръце над бронзовата коса на Шая.

Райф вдигна лице към небето, сякаш искаше да се помоли на боговете. Но вместо това огледа разперените клони на елшата, покрити със златни листа и издигащи се нагоре към облаците. Представи си как Шая пада през тях, но не личеше да е засегнато нито едно листо или клонка.

Студеният въглен в сърцето му се затопли.

„Тя не е паднала тук.“

Обърна се към гората и едва сега забеляза пътеката от изпочупени храсти и огънати клони. Представи си как Шая залита по нея, хващайки се за клоните, за да продължи да се движи… преди най-после да бъде надвита от раните си.

Пратик стоеше наблизо с пътеводно стъкло в ръка. Беше се намръщил. Видя накъде гледа Райф и пристъпи към него.

— Сбърках — каза Пратик. — Пътят ѝ не е водил към скалите на Булото. Тя се е отдалечавала от тях.

Лира стоеше със скръстени ръце.

— Нищо чудно, че не можахме да я намерим.

— Тогава накъде е отивала? — попита Райф.

Пратик се обърна към гората. Погледът му проследи посоката, накъдето изглеждаше, че се е движила Шая. Оттам долитаха гърмежи, придружени от проблясъци светлина. При всеки взрив мъглата изсветляваше достатъчно, за да се види зеленикавият ѝ оттенък.

— Опитвала се е да стигне до Ейтур — каза Пратик.

— Защо? — попита Лира.

— Може би се е опитвала да се върне при нас — предположи Райф и го прониза болка, като си представи как тя се мъчи да се върне при него.

Пратик отхвърли романтичната му представа.

— Повредата ѝ може да е била прекалено тежка и да е изцедила бързо енергията ѝ. Ако е така, тя вероятно е търсила начин да подсили огньовете в себе си със слънчева топлина, преди да продължи пътуването си.

Лира се навъси към потрошената фигура.

— И сега си е отишла завинаги.

— Не — обади се Ксан, която все още държеше дланите си над студения бронз. — Тя още пее, макар и тихо.

Въпреки изцъклените очи и потрошеното тяло на Шая Райф осъзна, че Ксан трябва да е права. Че как иначе старицата би могла да ги доведе дотук? Въгленчето на надеждата в него се разгоря по-силно.

Ксан се обърна към тях.

— Трябва да я качим в каруцата ви. Хайде, бързо.

Райф се поколеба — беше го страх да я мести.

В този момент оглушителен гръм привлече вниманието им към езерото. Там разцъфна огнено кълбо, достатъчно ярко, за да заслепи очите им, преди да угасне. От ударната вълна всички листа наоколо затрепериха, а мъглата се завихри към тях и се разкъса.

Райф зърна далечен проблясък на изумрудени води, преди мъглите да се съберат отново.

Ксан посочи с тоягата си към каруцата.

— Нямаме време.

Думите ѝ се оказаха верни. Небето на запад помрачня. Огромен буреносен облак плъзна откъм отровното езеро и мина високо над тях. Гората наоколо притъмня. Създаваше се чувството, че ги притиска някаква голяма тежест.

Но тази гигантска сянка не бе хвърляна от буреносен облак.

Вдигнала глава. Лира позна онова, което висеше над гората.

— Боен кораб…

Рит се хвърли през бака към щурвала на „Пиул“.

— Спрете! — изкрещя едновременно на кормчията и на командира на бойния кораб, грамаден плещест вирлианец, казваше се Браск хи Лаар.

Червеното лице на командира се обърна намръщено към Рит.

— Защо? Имаме заповед да стигнем до края на езерото, а после да затворим примката около доковете на Спокоен кът от нашата страна.

— Освен ако не получите други нареждания — напомни му твърдо Рит. — Васален генерал Хадан ми даде свободата да търся един артефакт, откраднат от кралството, оръжие с огромна сила.

Браск поклати раздразнено глава, но махна на кормчията.

— Прави каквото казва той. Спри кораба.

Кормчията кимна отсечено и закрещя заповеди, предавайки командата по целия бак. След малко огнепламовите горелки отвън зареваха, борейки се с инерцията, която ги носеше напред.

Браск се обърна към Рит.

— Как се надяваш да намериш нещо в това мъгливо море?

Рит вдигна предмета, който държеше.

— С това.

В ръката му имаше кристално кълбо. Скерен бе изработил този уред в Крепостта на Изповедниците специално за това пътуване. Кълбото от полиран кристал бе пълно с тежко масло. В него имаше окачени в кръг малки магнити, всеки омотан в медна жица. Рит си представи по-голямата версия на този прибор. Тя обкръжаваше бронзовия бюст в Крепостта на Изповедниците. Всеки магнит бе чувствителен към излъчванията на подобни свещени артефакти.

За съжаление по-малкият уред на Скерен изискваше да е близо до източника, за да могат да реагират магнитите. По пътя насам Рит го използваше като пътеводно стъкло, опитвайки се да открие някакви енергийни потоци в района. Но едва когато се приближиха до източния бряг на Ейтур няколко от магнитите затрепкаха в маслото, смутени от невидими ветрове. Докато корабът продължаваше да се движи, те бавно се завъртяха, сочейки на изток от Ейтур, точно според по-раншните изчисления на Скерен.

А после, само преди миг, нещо се бе променило. Всички магнити рязко се бяха откъснали от сочената посока и се бяха завъртели бясно. Рит го показа на Браск. Държеше кълбото така, че пръстенът от увити в мед магнити да е успореден на земята.

— Следвах една диря — каза Рит — и загубих сигнала, но гледай сега…

Той завъртя кълбото, докато пръстенът от магнити не застана перпендикулярно на гората. Малките стрелки спряха ленивото си въртене и отново се заковаха неподвижно, сочейки в една посока — надолу. Той се взря в зараждащото се разбиране върху аленото лице на Браск. Дори командирът на „Пиул“ можеше да схване значението на това.

— Оръжието е под нас — промълви Браск.

— То трябва да бъде наше — добави Рит. — Дори ако това означава да изпепелим цялата гора.

46.

Райф изруга, когато сянката на бойния кораб спря над тях. Задърпа Шая към чакащата каруца. Държеше я за една от вкочанените ръце. Бронзът бе мъртвешки студен. Райф не можеше да проумее как е възможно в тази черупка да се крие някакъв живот.

Пратик я хвана за другата ръка, докато четирима горяни вдигнаха краката и туловището ѝ. Лицето на Окования бе напрегнато, докато се взираше нагоре към тъмния облак на бойния кораб.

— Те трябва да знаят отнякъде, че Шая е тук.

— Което е още една причина да я качим в каруцата — каза Лира, чиято кобила пристъпваше зад тях.

Пратик не изглеждаше особено окуражен от този план.

— Щом са ни проследили дотук, могат да направят същото и когато Шая е в движение.

— Нямаме друг избор — изпъшка Райф.

Представи си как дъжд от запалителни бомби се сипе върху района.

Все пак се добраха до каруцата и с големи усилия избутаха и издърпаха вцепененото тяло на Шая върху нея. Райф също се качи. Докато го правеше, у него проблесна спомен как бе видял да извличат един труп от тясна уличка в Наковалнята. Гърлото на клетника бе прерязано, но ръцете му се бяха вкочанили и стърчаха напред, сякаш се опитваше да отблъсне нападателите си.

Шая му напомняше за това — фигура, застинала в смъртта.

Ксан също се качи в каруцата с помощта на една горянка, Дала, която я последва заедно с още три жени. Пратик беше последен. Всички се скупчиха около Шая.

Викове и подсвирвания се разнесоха сред кетра’каите и цялата група потегли през гората. Райф трепна от трополенето на каруцата. Знаеше, че бойните кораби имат остър слух. Молеше се бомбардировката да е оглушила този горе.

Сякаш боговете дочуха мисълта му, нова поредица от гърмежи отекна от юг — посоката, в която се бяха запътили. Ако се съдеше по по-острия трясък на тези взривове, този път не бяха бомби.

— Това беше оръдеен огън — каза Пратик разтревожено.

„Дали този обстрел оповестява присъствието на друг боен кораб отпред?“

Движеха се покрай зеленото сияние на близкия Ейтур. Насочваха се към единственото място в тази посока — Спокоен кът — което можеше да им предложи някакво убежище.

Но не и ако там вече имаше друг боен кораб.

Райф извика на Ксан и посочи на изток.

— Трябва да завием и да влезем по-надълбоко в гората.

Старицата не му обърна внимание, беше вдигнала ръце над лицето на Шая.

Пратик възрази срещу плана на Райф.

— Щом са проследили Шая дотук, ще продължат да го правят и през гората. Единствената ни надежда е да стигнем до Спокоен кът и да потърсим начин да я заровим на някое сигурно място, където те няма да могат да засекат присъствието ѝ. А ако побързаме, те може би няма да разберат, че сме избягали натам.

Райф погледна със съмнение нагоре. Още не се бяха измъкнали от сянката на бойния кораб, който сякаш се изместваше полека към Ейтур. Той си го представи как се спуска да стовари боен отряд. Съвсем скоро можеше да се окажат преследвани и по въздух, и по земя.

Погледна Шая.

„Ами тя?“

Знаеше, че Пратик е прав. Явно хората на борда на бойния кораб разполагаха със средство да я проследят със същата безпогрешност, с която Ксан бе отвела групата им до потрошеното ѝ бронзово тяло.

Погледна старицата, която бе приклекнала в клатещата се каруца, сякаш вече се бе отказала от опитите си с Шая. Вместо това вдигна ръка. Другите четири жени в каруцата направиха същото. Старицата запя и песента ѝ бе подета от останалите. Беше мелодия без думи, състояща се само от резонанс и хор, която се надигаше от гърлата, а устните я оформяха в нещо величаво.

Докато слушаше, в главата му изникна отново старата люлчина песен на майка му, сякаш призована от напева на жените. Около него всички кетра’кайки свалиха длани към бронзовата фигура на Шая. Там, където я докосваше всяка ръка, тъмният бронз се разтапяше до по-светли медно-златни багри. Магията се разстилаше от пръстите им и се събираше в течно петно на гърдите на Шая.

Беше все едно жените носят слънчевата светлина в докосването си, но Райф знаеше, че силата е не толкова в ръцете им, колкото в пеенето им, събудена от гласове, достатъчно мощни да проникнат през бронзовата кожа и да затоплят студените огнища в нея, да ги върнат към живот.

Тънки, силни пръсти — пръстите на Ксан — го хванаха за китката и притеглиха ръката му към центъра на завихреното петно. Натиснаха я надолу между гърдите на Шая, сякаш го канеха да усети пулса, който той знаеше, че не съществува.

Когато кожата му докосна бронза, пеенето се усили — но той го чуваше не с ушите си, а със сърцето си. Люлчината песен на майка му също отекваше там, като ту се усилваше, ту спадаше, намерила дом в тази по-голяма мелодия. После се надигна нещо ново — златна нишка от топъл бронз, която се вплете във всичко, събра го в едно. Но получилата се песен не беше съвсем нова. Приличаше по-скоро на почти забравената песен на майка му. Само че тази песен сега съществуваше в него и извън него. Сияеше достатъчно ярко, за да може да проследи нишките ѝ надолу до Шая и обратно до собственото си сърце.

Спомни си как се чудеше защо е толкова здраво свързан с бронзовата жена. В Наковалнята, когато се питаше дали тя не го е обвързала с някаква безмълвна версия на юларната песен. Сега разбираше, че е бил прав — но в същото време не е бил. Онова, което ги свързваше, не бе песен на заповед и принуда. А мелодия, създадена в еднаква степен от неговата самота и отчаяние и от самотата и безпътицата на Шая. Те бяха имали нужда един от друг и се бяха намерили. Това не бе подчиняваща песен, а песен на другарство, на две споделени души.

Топли пръсти намериха ръката му и притиснаха дланта му по-силно към гърдите на Шая.

Тъй като все още бе унесен в песента, му трябваше един миг, за да осъзнае, че не Ксан го държи. Той се взря в бронзовите пръсти върху своите.

— Шая…

Стъклените очи го гледаха. Все още бяха студени, но в тях вече проблясваше едва доловима топлина.

— Тук съм — прошепна той.

Песента на горяните около него се усили, но той усещаше, че другите не се опитват да съживят повече Шая. Подозираше, че напевът им няма огнената сила на Небесния отец. Имаше сила само колкото да я събуди, да я поддържа известно време.

Вместо това новото кресчендо служеше на друга цел. Обединените им гласове се надигнаха високо, бавно скривайки сиянието под по-великата си песен.

Скоро Райф вече почти не можеше да долови онези златни нишки. Но знаеше, че подобна маскировка не е предназначена да заблуди неговите очи. Той се взря нагоре, докато каруцата излизаше от гигантската сянка на бойния кораб, за да поеме отново през огрените от слънцето мъгли. Примижа срещу блясъка, гледайки как тъмната луна залязва към сиянието на зелените води на Ейтур.

Разбираше.

„Онези очи там — те са тези, които трябва да останат слепи.“

Застанал на брега на Ейтур, Рит разтръска кълбото на Скерен, после го задържа неподвижно. Взря се в колебаещите се стрелки, чакайки ги да спрат, да посочат накъде да върви. Но те само се клатушкаха и въртяха в маслото, някои даже сочеха в противоположни посоки. Той се опита да завърти уреда, а също и сам се завъртя в кръг.

Пак нищо.

Браск гледаше безсилието му от края на рампата, протягаща се от надвисналата грамада на „Пиул“. Аленото лице на командира бе потъмняло. Рит го бе накарал да снижи кораба над езерото и да спусне рампата към брега. Трима следотърсачи с тилазаври на вериги вече бяха тръгнали да претърсват гората напред. Но главната ловна дружина, която се състоеше от дузина конни рицари, предвождани от заместника на Браск — брат му Рансин, също вирлианец — чакаше указанията на Рит.

— Имаш ли някакви други насоки? — попита Браск, губеше търпение. — Не мога да позволя брат ми и останалите да обикалят в кръг тук.

Рит свали кълбото, готов да признае поражението си. „Може би трябва да сме във въздуха, за да уловим отново сигналите. Може би толкова близо до гората някакво естествено излъчване скрива местоположението на артефакта.“

Обърна се към Браск, готов да остави наземното претърсване на тримата следотърсачи и тилазаврите им. Опасяваше се, че докато не успее да възстанови контакта, само ще хаби ресурси и ще вбесява допълнително командира на „Пиул“. Но преди да си го признае, някаква суматоха привлече отново вниманието им към гората.

Един от следотърсачите изскочи задъхан, явно тичал по целия път назад, след като е оставил животното си при другите.

— Ние… намерихме някакъв лагер. Място, утъпкано от много крака, с коловози и следи от копита. Калта е още мокра.

Браск погледна Рит.

Следотърсачът обаче не бе свършил.

— Изглежда, че който е бил там, е побягнал на юг.

— Към Спокоен кът — промърмори Браск.

Рит задиша по-тежко.

„Трябва да са те.“

Ако бе вярно, това би могло да обясни загубата на сигнала. Може би крадците бяха отнесли артефакта извън обсега на кълбото на Скерен. Той се взря в забулената в мъгли гора, нетърпелив да последва тази диря. Не смееше да я загуби отново. И което бе по-важно, трябваше да попречи на онези да стигнат до Спокоен кът, където щеше да е много по-трудно да ги намери.

Обърна се към Браск и му каза какво трябва да се направи и от какво друго ще се нуждае за лова си. Той се намръщи, но предаде нарежданията му. Скоро зад него се разнесе тихо съскащо ръмжене. Той се обърна тъкмо когато два едри черни космати сърпозъба заслизаха по рампата. Котките със стоманени шлемове, всяка висока колкото джин, оголиха зъби, по-дълги от челюстите им. Придружаваха ги двама юларни майстори — едни от редките певци, които можеха да контролират такива грамадни зверове.

Рит се обърна към следотърсача.

— Заведете котките до лагера, който сте открили. — После се извъртя към юларните майстори. — Накарайте животните си да уловят миризмите оттам и ги пуснете по дирята. Трябва да настигнат и да убият всички, които намерят.

Не се страхуваше за бронзовата жена. Тя не изпускаше мирис на пот и кръв, а и металното ѝ тяло несъмнено би могло да издържи на атаката на такива зверове.

Всички кимнаха и потеглиха.

Рит се обърна към Браск.

— Аз ще тръгна с брат ти и хората му.

Браск изглеждаше доволен да се подчини — явно нямаше нищо против да отърве кораба си от един надменен Изповедник. Но тъкмо когато се обърна към брат си, от юг долетя сигналът на корабна свирка, който проряза мъглите. Състоеше се от три дълги тревожни ноти.

Браск се намръщи.

— „Титан“. Викат ни обратно. Сигурно нещо се е объркало.

Рит стисна юмрук.

— Но ние все още можем да…

Командирът се извърна от него, без да му обръща повече внимание, извика на брат си и посочи към гората.

— Рансин! Вземи двама мъже и последвайте следотърсачите и котките!

Рит се опита да се намеси:

— Може да имаме нужда от всички онези мъже и коне.

Браск се обърна към рампата.

— Не и докато не разберем какво е станало с „Титан“. Дадох ти достатъчно хора за тази работа, даже оставих брат си за твоята ифлеленска кауза.

Изрече името на ордена на Рит като ругатня.

— Мога да ти заделя един кон — добави Браск и посочи назад. — Но това е всичко.

След което тръгна нагоре по рампата, подбирайки по-голямата част от ловната дружина със себе си. Закрещя заповеди, подготвяйки кораба за бързо излитане.

Рит се замисли кой е най-добрият му курс на действие: дали да тръгне с Рансин, или да се опита да улови следата на артефакта от въздуха. Взря се към Спокоен кът и огнената стена, пламтяща по края на езерото, и взе решение.

Завъртя се и последва Браск.

Рансин и другите нямаха нужда от помощта му, но ако онези крадци се доберяха до Спокоен кът. Рит смяташе да е там, за да ги посрещне. Стисна кълбото на Скерен и се помоли на Дрейк да успее да хване отново дирята им.

Зад него от гората се надигна свиреп рев.

Този звук укрепи решимостта му.

„Може би все пак нямам нужда от благословията на бог Дрейк — а само от свирепостта на две ловни котки.“

Райф се вцепени, когато нещо свирепо зави в мъглата зад тях, достатъчно силно, за да го чуят през трополенето на каруцата. Отговори му второ гърло.

Той погледна назад, уплашен от онова, което знаеше, че дебне в тези гори.

— Това тигър ли е?

Ксан продължаваше да стои на колене заедно с другите четири кетра’кайки. Кимна им да поддържат песента и се обърна към него.

— Не. Зовът е различен. Освен това тигрите винаги ловуват сами. — Обърна се напред. — Трябва да бързаме.

Приведе се към кочияша и заговори бързо на кетрански. Водачът кимна и подсвирна остро на онези отпред. Конните следотърсачи продължиха, но другите кетра’каи хукнаха на изток и на запад, вероятно в опит да отклонят преследвачите от следата им.

„Но дали това ще ни спечели достатъчно време да стигнем до Спокоен кът?“

Каруцата се носеше с друсане през гората. Бронзовата фигура на Шая трополеше на дъното ѝ. Пеенето на жените стана пресекливо. Райф се сви, уплашен, че маскировката им може да се разпадне. Взря се към мястото, където бойният кораб се бе спуснал към езерото, но вече не можеше да различи тъмната му сянка.

„Дали е още там? Или вече е във въздуха и ни търси?“

Нови изсвирвания се разнесоха отпред и привлякоха вниманието на Райф натам. Бяха три и всяко звучеше по-близко от предишното. Отпред мъглата сияеше в огнено оранжево, обнадеждаващ признак, че наближават покрайнините на Спокоен кът, но също и тревожен.

„Каква ли част от града вече гори?“

Той се страхуваше, че са се устремили към гибелта си, но два кръвожадни рева му напомниха, че смъртта зад тях е също толкова сигурна. Той се опита да прецени дали тези ревове се разделят, може би привлечени настрани от фалшивите дири на другите. Не можеше да познае.

Преглътна и се опита да отлепи пресъхналия си език от небцето си.

Опасността ги заобикаляше отвсякъде.

Взря се в Пратик. Макар че челото на Окования лъщеше от пот, той сякаш пренебрегваше всички заплахи. Вместо това се бе съсредоточил върху Шая и като че ли се опитваше да измъкне някакви последни отговори от нея преди смъртта си.

Вдигна очи към Ксан.

— Булото на Далаледа…

Името на тези обрасли в джунгла планини откъсна вниманието на старицата от огнените мъгли отпред.

— Далаледа е дума от Древния език — каза Пратик. — Означава „смъртоносни камъни“. Това да не би да намеква за някаква връзка със Северния каменен кръг?

Райф не можеше да проумее защо му е на Окования да повдига такива въпроси, още повече пък сега. Едва сега забеляза как треперят раменете на мъжа и как е вкопчил ръце в коприните си.

„Той е също толкова ужасен като мен и вероятно се опитва да се съсредоточи върху нещо друго.“

Осъзна, че на Пратик сигурно му е присъщо да търси подобно убежище пред лицето на ужаса. Вероятно така бе издържал през всички онези години на жестокости в Бад’и Чаа, Дома на мъдростта. Спомни си мрежата от бели белези по голата кожа на мъжа, които бе видял в затвора на Наковалнята. Да не говорим за жестоката кастрация, която го бе лишила от мъжеството му, във всеки смисъл на тази дума. Вероятно навремето в онова училище Пратик бе търсил убежище в учението, заравяйки всичката си болка и ужас под купища книги.

Ксан вдигна ръка и сложи длан на бузата на Пратик. Приведе се към него и му зашепна. Очите му се разшириха и устата му се разтвори в безмълвно ахване. После тя свали ръка и се извърна. Пратик погледна пак към Шая, само че този път с известно благоговение. Дори раменете му бяха спрели да треперят.

Преди Райф да успее да попита какво му е казала Ксан, от мъглите изникна Лира. Забави кобилата си, за да се изравни с каруцата, и извика:

— Стигнахме покрайнините на Спокоен кът!

Трябваше да изминат още четвърт левга, преди да се уверят в истинността на думите на Лира. Райф беше вперил поглед напред, почти без да диша — както заради напрежението, така и заради задушливия дим.

От всички страни бялата мъгла се бе сменила с черен пушек. Огньове бушуваха навсякъде. Топлината се усили, като в пещ. Високи дървета се издигаха от двете им страни. Някои пламтяха като факли и около тях се виеше горяща пепел. Други оставаха тъмни и сенчести.

В гората бяха започнали да се появяват хора, бягащи от града на коне, на каруци или пеш. Групата упорито продължаваше през тях.

Нова корабна свирка ги посрещна в Спокоен кът.

Райф се взря на изток, търсейки тъмната сянка на другия боен кораб. Но целият град бе забулен в дим и му бе невъзможно да го различи.

Ксан се приведе напред към кочияша, който кимна и подсвирна на двамата разузнавачи. Пътят им кривна на запад, встрани от доковете. Разузнавачите закрещяха и пришпориха конете си, за да разчистят път за каруцата, когато тълпата от бягащи жители на града стана по-гъста.

От двете им страни се появиха къщи, издълбани в дънерите на гигантски елши или скупчени около тях. Над главите им се кръстосваха мостове, някои от които горяха, пренасяйки пожара навътре в града. Когато минаха под един от тези горящи мостове, върху тях се посипаха пепел и искри. Мулетата, теглещи каруцата, зареваха и размахаха гневно опашки. Кочияшът им запя, опитвайки се да ги успокои. Но мулетата продължиха да ритат и да се дърпат във впряга.

Лира яздеше кобилата си редом с каруцата.

— Къде отиваме?

Райф хвърли поглед към Ксан.

Старицата стоеше до рамото на кочияша и прибавяше гласа си към неговия. Мулетата бавно се покориха на успокоителната юларна песен. Продължиха напред по-кротко, макар че сътрудничеството им може би бе свързано не толкова с пеенето, колкото с факта, че каруцата бе подминала огнената линия. Отпред лежеше центърът на Спокоен кът, обгърнат в дим, но засега пощаден от пламъците.

Въпреки това въздухът изгаряше дробовете при всяко вдишване.

— Къде? — настоя Лира.

Нуждата от въпроса ѝ бе подчертана от писъците, които се надигнаха зад тях, достатъчно силни, за да надделеят бученето на огъня. Източникът на тази нова паника стана ясен, щом прозвучаха свирепи кръвожадни ревове.

Райф хвърли поглед назад към пламъците и дима. Кетра’каите явно не бяха успели да отклонят котките, или поне не достатъчно задълго. Около тях потокът от хора, бягащи от града, се забави и спря уплашено, преграждайки пътя им напред — а после бавно потече в обратната посока, подгонен от ревовете на зверовете.

— По-бързо! — изкрещя Райф.

Каруцата и конете последваха оттеглящата се тълпа. Понесоха се бързо по улиците. Лира се мъчеше да остане редом с тях, като риташе и шибаше с камшика хората около себе си. Но блъсканицата стана прекалено голяма. Изведнъж кобилата ѝ рухна под нея, спънала се в стъпканите тела.

Лира скочи от седлото и се хвърли в каруцата. Райф я улови и я издърпа вътре.

Тя изпъшка в ръцете му.

— Знаех си, че някой ден ще ме вкараш в гроба.

— Де този късмет. Но все пак да се надяваме, че няма да е днес.

Лира се претърколи настрани и се взря напред.

— Къде ни води тя?

Отговорът се появи пред тях, когато разузнавачите завиха майсторски с конете покрай основата на една прастара елша — толкова древна, че по-голямата част от кората ѝ се бе обелила, оставяйки само лъснато от годините дърво. Обиколката ѝ беше колкото на някой от грамадните комини на Наковалнята. Засега дървото бе останало незасегнато от пламъците, разперило златистите си клони над тях, сякаш се мъчеше да удържи задименото небе.

Каруцата рязко се закова на място зад двамата разузнавачи.

— Защо спираме тук? — попита Лира.

Основателен въпрос.

Пратик вдигна глава към огромното дърво. В него не се виждаха врати. Въпреки това Окованият, изглежда, го позна.

— Старата мачта — прошепна той.

Ксан не позволи повече въпроси и не даде обяснения.

— Слизайте! Бързо! — заповяда тя, а после се обърна към горянките и заговори скорострелно на кетрански.

Те ѝ отговориха с кимания. Спряха да пеят на Шая и посегнаха към раменете ѝ, готвейки се да я вдигнат. Райф се приближи да им помогне, но Шая стана сама, макар и слаба, трепереща. Горянките я поведоха към задния край на каруцата. Изглежда, пеенето им бе напълнило някакъв кладенец в нея. Може би беше като да напълниш газена лампа и това ѝ позволяваше да се движи сама. Все пак, ако се съдеше по треперещите ѝ крайници, тази сила нямаше да трае дълго.

Един от разузнавачите заобиколи каруцата и помогна на Ксан да слезе. Тя стъпи на земята и се подпря на тоягата си. Райф видя, че полираното бяло дърво е със същия оттенък като дънера на гигантската елша. Забеляза и редицата изрязани мидени черупки, инкрустирани в тоягата, които показваха фазите на луната.

Побиха го тръпки, когато си спомни, че Шая бе вманиачена на същата тема.

Ксан се приближи до бронзовата жена, когато тя скочи от каруцата и се олюля на един крак. Другият, огънат накриво в коляното, можеше да ѝ служи само като патерица. Жените се събраха около нея, хванаха я за ръцете и подпряха гърба ѝ.

Райф слезе заедно с Пратик и Лира.

Ксан отведе Шая на няколко крачки, като оставаха с гръб към грамадното дърво.

— Къде отиваме? — попита Лира и се огледа.

Вдясно друга огромна елша се издигаше към дима. Долната ѝ част бе осеяна с множество дървени постройки с керемидени покриви. В основата ѝ зееше висока двукрила порта, а над нея бе изобразено златолисто дърво. Въпреки хаоса наоколо светлината на огън ги мамеше да влязат. Няколко бягащи граждани се втурнаха към тази порта, търсейки убежище вътре.

Дори Ксан закуцука с Шая натам, придружена от четирите горянки.

Райф ги последва.

— Мисля, че трябва да…

Жените спряха по средата на площада. Ксан се подпря на тоягата си и вдигна глава. Запя. Другите се присъединиха към нея — дори и Шая. Тя вдигна бронзовия си лик към задименото небе, бузите ѝ сияеха с меден блясък. Очите ѝ светеха, а от гърлото ѝ се лееше писклив звук.

Хорът се усили и се разпростря като криле във въздуха, носеше се нависоко и надалеч. Изглеждаше невъзможно толкова малко гласове да звучат толкова мощно. Въздухът около групичката затрепери, изтласквайки остатъците от дима, сякаш се опитваше да разчисти място за нещо друго.

На зова им отговори рев на звяр.

На площада с дебнещи крачки излезе огромна сянка. Голяма лапа замахна към някакъв бягащ мъж и го отхвърли във въздуха сред пръски кръв. Котката изсъска и нададе смразяващ рев. Устните ѝ се отдръпнаха, със стичащи се по тях лиги, оголвайки невъзможно дълги зъби. Жълтите ѝ очи блестяха под стоманения шлем.

Райф знаеше за тези създадени с алхимия шлемове. Всеки от тях бе настроен към уникалния глас и тоналност на господаря си. Те пречеха на друг да използва юларната песен, за да подчини носещите ги зверове.

И все пак изглеждаше, че песента във въздуха възпира звяра поне засега.

Или може би той просто изчакваше.

Втори сърпозъб се промъкна покрай първия и зае същата заплашителна поза, рамо до рамо с него.

Райф заотстъпва към каруцата.

Събралите се около Шая жени останаха на място, без да спират да пеят, сякаш не забелязваха опасността.

„Какво чакат?“

Единият от сърпозъбите загуби търпение. Присви задните си крака и скочи с яростен рев. Полетя, разперил широко предните си крайници, протегнал лапи с щръкнали от тях окървавени нокти.

Но преди да се вреже в жените, една тъмна сянка изхвръкна от високата порта на хана. Блъсна котката странично и я отхвърли. Двата звяра се затъркаляха по утъпканата пръст. Когато най-после спряха, върху сърпозъба бе приклекнал мускулест звяр с ивичеста козина. Челюстите му бяха сключени около гърлото на котката. Той дръпна рязко назад муцуната си, разкъсвайки кожа и плът. Кръв пръсна високо и той отскочи.

Котката на земята се гърчеше и мяукаше, изкашляше кръвта заедно с живота си.

Нападателят пренебрегна предсмъртните ѝ гърчове и се обърна към другата котка. Настръхна предизвикателно.

Лира прошепна:

— Какво прави тук варгър?

Райф присви очи към жените около Шая.

„Да не би те някак си да повикаха този звяр на помощ?“

Отговорът на въпроса му се появи миг по-късно. Млада жена, заобиколена от още няколко души, пристъпи от сенките на хана. Пееше към площада и мелодията ѝ се сля с другите в съвършена хармония.

Райф се мъчеше да разбере коя е тя.

Пратик, изглежда, знаеше, защото прошепна благоговейно:

— Ду’а та.

47.

Никс пееше на зверовете на площада. Добавяше гласа си към хора на жените отвън, като в същото време притегляше нишките им обратно в себе си. Прати себе си навън по тези нишки, като паяк, танцуващ по паяжина. Направи го деликатно, неуверено, все още изпробвайки таланта си.

Позна Ксан по сребристите нишки в гласа ѝ и Дала по пламъка на нейната младост. Другите кетра’кайки добавяха силата си с всяка нота. Отнякъде тя даже долавяше тихите акорди на люлчина песен.

И все пак с всички тях бяха преплетени тънки бронзови нишки, толкова древни, че сякаш сияеха от патина. С крайчеца на окото си тя зърна източника — жена с боядисана в бронзово кожа. Изглежда, бе ранена и губеше сили. Но в нея имаше и нещо смущаващо. Тъй като нямаше време за губене, Никс пренебрегна тази странност засега.

Вместо това се намести там, където се чувстваше най-уютно, в сърцето на един див звяр, укротяван само от топлината на обща глутница.

Предизвикателството на Аамон отекна над площада. Ниското му ръмжене, смесено с дълбоко гъргорене, я накара да настръхне. И все пак това бе един вид песен, не по-малко красива в свирепостта си от всяка сладка мелодия.

Разбирайки това, тя добави песента си към неговата. За миг сърцето ѝ стана негово, а копнежите му — нейни. Тя се взираше едновременно през неговите очи и през своите собствени.

Спомни си как бе правила същото с Башалия, но изтласка тази скръб надълбоко.

„Не сега.“

Вместо това се наслади на вкуса на кръвта върху езика си, на потрепващите мускули. Изучи приклекналата фигура с черна козина, жълти нокти и остри зъби. Чу съскащата песен на котката, свирепа, пълна с ярост срещу всичко и всички — но долови също болката и страданието на жестоко подчинено животно.

Опита се да привлече тази песен в себе си, докато пращаше нишки от същото към нея — само за да се натъкне на стоманен дисонанс, който ѝ се противопоставяше.

През очите на Аамон видя шлема, прикрепен към главата на сърпозъба.

„Аха…“

Котката приклекна, готвейки се да скочи.

Канти се появи до Никс. Беше вдигнал лъка си, със стрела на тетивата.

— Недей — предупреди го тя.

Фрел посегна към нея от другата страна.

— Не можем да чакаме повече. Трябва да се оттеглим в избите.

Вместо това Никс пристъпи още по-напред в площада. Страхуваше се, че докосването на Фрел ще я накара да изгуби темпото и ритъма на сплетената песен. Знаеше, че ще има нужда от всяка нота.

По-рано, когато се приближаваха към „Златният клон“, бе доловила първите слаби нишки на този хор. Тогава песента звучеше далечна, идеща някъде от гората, но докато Никс слушаше, постепенно се приближаваше. Групата ѝ се бе опитала да я издърпа в хана и долу в избите, но тя се възпротиви, уплашена да не загуби тези ноти. Позволи им да я замъкнат само до стълбите към мазето. Застанала там, можеше да избяга от всяка опасност, но в същото време оставаше настроена към приближаващата се песен.

Когато хорът стигна до хана, песента за момент притихна — а после изригна с настойчивост, която не можеше да бъде пренебрегната. Тя привлече Никс толкова сигурно, сякаш бе опитомен звяр. Но това, което я теглеше, не бе някаква заповед в песента. Беше молба, мелодия на надежда.

Тя не можеше да я пренебрегне.

Другите се бяха опитали да я спрат, дори и Джейс, но Аамон ги накара да се отдръпнат с щракване на зъби, което не им остави друг избор, освен да я последват.

Сега, като излезе на площада, огромната котка изви глава към нея. Никс срещна жълтите ѝ очи. Задните крака на животното се присвиха, в гърдите му напираше вой.

Но преди то да скочи, тя привлече песните на другите жени в себе си — среброто, огъня, бронза и дори нишките на люлчината песен — и хвърли мрежа срещу звяра. Не се опитваше да го улови или подчини. Остави нишките си да паднат върху стоманения шлем и да проучат дисонанса, който я блокираше.

Беше учила за такива алхимии. Знаеше как се кове металът за тези шлемове. Юларен майстор пееше на изстиващата стомана, за да вложи в нея своя уникален мотив, докато тя се втвърдяваше.

Знаейки това, тя затвори очи и призова една последна песен — първата, която бе научила. От гърлото ѝ се надигна тихо писукане, от което жилите на врата ѝ се изпънаха. Тя усети вкуса на топло мляко, докато пращаше тези вибрации навън. Спомни си кога за последно бе пяла тази песен, подхранвана от силата на хиляда прилепа. Тогава, като освободи тази сила, тя бе в състояние да различи жилката на всяко листо и дори костите на спътниците си. Макар че сега нямаше такава мощ, песента ѝ оставаше в нея, впечатана в нея, част от нея.

Тя събра силата на другите в себе си и запя с нова енергия. Познато второ зрение се разкри пред нея. Сега тя виждаше всяка фасетка от метала на шлема, всеки ъгъл на въглерода, нашарил желязото му. Не бе по-различно от това да различаваш жилките на листо. Тя разчете уникалната ключалка, скрита в стоманата, и използва нишките си като ключ. След като я отвори, прати нишките си през структурата на стоманата — за да достигнат до измъченото, бясно създание вътре.

Джейс ѝ извика и едва не разби самоконтрола ѝ.

— Идват коне.

— Рицари — поправи го Канти.

Тя продължи да стои със затворени очи и запя толкова силно, че да промени структурата на поробващия шлем, да завърти парченцата желязо като магнити в хиляди пътеводни стъкла и да преобрази завинаги ключалката. Вече свободна, котката вече не се подчиняваше на никого, дори и на нея. Никс си спомни за яростта на тигъра преди няколко дни, как бе нападнал, за да попречи на някой да го подчини.

„Аз няма да бъда господарка на тази котка.“

Вместо това ѝ прати един последен дар.

Показа ѝ кой я е подчинил и измъчвал.

После отвори очи и се изправи срещу яростта на котката. Но тази ярост вече не бе насочена към нея. Над раменете ѝ видя три коня, които се носеха с тътен към тях. На гърбовете им, ниско приведени, яздеха бронирани рицари. Зад тях идеха следотърсачи и юларни майстори, качени по двама на кон.

Гигантската котка нададе един последен вой, врътна се и се хвърли към хората от легиона. Ревът ѝ се превърна в хор от кръв, разкъсана плът и писъци.

Песента на Никс секна и нишките на силата я напуснаха, оставяйки я празна и изнемощяла. Тя клюмна от умора. Зрението ѝ потъмня, сякаш се връщаше към старото си, почти сляпо състояние. Светът се превърна в петна от светлина и сянка.

Канти я подхвана.

Аамон също се втурна към нея и се отърка в тялото ѝ, крепейки я от своята страна.

Зрението ѝ бавно се върна, но си остана замъглено.

Когато се извърна от касапницата, тя видя, че още някой е бил засегнат. Странната боядисана жена залитна и бе принудена да се подпре тежко на жените около нея. Двама мъже също се втурнаха да ѝ помогнат.

Канти се опита да издърпа Никс към хана.

— Трябва да слезем в избите.

— Не! — извика им глас от другия край на площада. Една жена тръгна към тях, подпираше се на тояга. През размътените очи на Никс бялата ѝ коса изглеждаше че трепти около раменете ѝ, сякаш изпълнена с енергия.

„Ксан…“

Гласът на старицата достигаше до тях с лекота.

— Корените на това дърво не са достатъчно дълбоки — предупреди ги тя. Посочи към Старата мачта. — Но на онова са.

Зад нея другите поведоха странната жена към древното дърво.

Фрел ги побутна напред.

— Може и да е права. А ако има безопасно място под онова древно дърво, тя ще го знае.

Всякакъв избор им бе отнет, когато над тях избухна огромен огнен взрив. Всички се приведоха и погледнаха нагоре. Димното покривало се разнесе, разкривайки петно синьо небе високо над главите им — и кила на гигантския боен кораб, увиснал там.

Рит бе притиснал око към окуляра на далекоскопа. Огледалата и лещите на уреда позволяваха на зрението му да проникне оттатък дупката в пелената от черен дим.

Гледката нямаше да се задържи дълго.

Пролуката вече се затваряше.

Той потърси около дънера на древната елша, която трябваше да е почитаната Стара мачта на Спокоен кът. Беше привлечен на това място от градските докове.

По-рано, когато пристигна тук с „Пиул“ бойният им кораб завари „Титан“ привързан и кацнал на доковете. Останките от балона му още димяха. За щастие голяма част от него беше останала цяла и ремонтът вече бе започнал. За да помогне за поправката на другия боен кораб, Браск спусна хора и провизии. Между двата съда летяха непрекъснато вестоврани. „Пиул“ бе предупреден за акулата, дебнеща в мъглите, един хитър бързолет, който бе устроил засада на по-големия кораб.

„И още е някъде там.“

Дори и сега Рит не го забравяше, докато претърсваше земята през далекоскопа. Браск му бе казал кой е на борда на онзи кораб — един призрак от миналото. Грейлин си Мур. Явно Хадан бе приклещил за кратко прокълнатия рицар на палубата на „Титан“, само за да го изпусне в последния момент. Като знаеше това и подозираше кого закриля Грейлин — момиче, което би могло да е предречената клашианска Вик дире Ра — Рит бе взел собствени мерки, за да се справи с тази промяна в обстоятелствата.

А после заряза всичко това, когато кълбото на Скерен завибрира в дланта му. Откакто бяха напуснали бреговете на Ейтур, Рит нито за миг не бе оставял кристалния уред. Погледът му рядко се откъсваше от него. Недоволството му растеше, докато малките увити в мед магнити упорито отказваха да помръднат отново под невидимите ветрове. Почти бе загубил надежда — докато кълбото не затрепери предупредително в ръката му.

Той го вдигна и видя, че магнитните стрелки сочат на запад от доковете. Кълбото трепереше в дланта му, сякаш едвам устояваше на тези сили. Въпреки това бе нужна намесата на Хадан чрез вестоврана, за да убеди Браск да поведе „Пиул“ по следата на тези невидими ветрове до източника им.

Кълбото на Скерен ги бе отвело до висока златна корона, стърчаща от димното покривало, корона на дърво, много по-голямо от всяко друго. Приличаше на позлатен остров насред черно море. За да надзърне под тези тъмни води. Рит бе предложил да взривят бомба на стратегическо място, за да разнесе дима.

Сега изучаваше през далекоскопа земята долу, докато бойният кораб кръжеше около острова. Видя хора да тичат насам-натам, паникьосани от взрива. После близо до един открит площад зърна кървава касапница от избити коне. Сред останките имаше тела с ливреята на легиона.

Той се вцепени, досещаше се кои са.

Братът на Браск и другите рицари.

„Какво е станало?“

Понечи да се отдръпне, готов да предупреди Браск, когато някакво движение на площада привлече погледа му. Група хора бързаше към дънера на Старата мачта. Рит бе готов да ги отпише като паникьосани граждани — когато слънчев лъч прониза същата дупка в дима и заблестя върху петно ярък бронз.

Той сграбчи далекоскопа с две ръце и дръпна окуляра му по-наблизо. Групата полуносеше, полумъкнеше една бронзова статуя. Сърцето му се сви в гърдите.

„Най-после…“

Без да извръща поглед, той извика на Браск.

— Там долу е!

За първи път след мините на Варовиково зърваше отново древния талисман. Затаи дъх.

— И какво да направя? — Браск пристъпи до него. — Прекалено сме високо, а дърветата са прекалено нагъсто, за да снижим „Пиул“.

— Няма значение. — Пръстите на Рит трепереха, докато димът затвори отново дупката долу, скривайки гледката. — Не можем да рискуваме оръжието някога да бъде използвано срещу кралството.

— Тогава какво да…

Рит се завъртя към командира.

— Излейте огнена буря върху всичко долу. Около цялото дърво. Изгорете го до корен.

Хванал с една ръка Никс, Канти бягаше през открития площад. Аамон тичаше от другата ѝ страна. От гърлото на варгъра се лееше непрестанно ръмжене. Ушите му бяха долепени към черепа след гръмотевичния взрив горе.

Джейс се препъваше край тях заедно с Фрел. Всички се насочиха към групата кетра’каи. Те куцукаха по-бавно, натоварени със странната жена, която, изглежда, бе в броня — нещо, което го озадачи.

Но това щеше да почака.

Още мощни взривове отекнаха наоколо, разпръсквайки огън и дим. Всички се приведоха и продължиха да тичат. Зад тях една от бомбите улучи портата на „Златния клон“ и избухна с такава сила, че ги отхвърли всичките напред.

Канти погледна през рамо. Взривът бе пробил голяма дупка в общата зала и пламъците бързо се разпространяваха.

— Давай. — Той помогна на падналата на колене Никс да стане.

Докато настигнат другите, кетра’каите вече бяха завили покрай гигантския дънер на Старата мачта. Високата островърха порта в дънера се появи пред тях, заедно с кръглите прозорци от разноцветно стъкло.

Там вече имаше някакъв горянин, който отваряше едното крило.

Друг се втурна към Ксан и ѝ помогна да побърза.

Щом стигнаха до отворената врата, Канти чу мощен трясък в клоните горе. Вдигна очи — и видя огромно пламтящо буре, което кършеше клоните, падаше право върху тях.

— Бягай! — изкрещя той и блъсна Никс напред.

Нахълтаха през вратата.

— Не спи…

Взривът ги запрати през тъмната вътрешност. Канти се удари силно в пода и се претърколи, оплетен с Никс. Над тях прелетя огнено кълбо, последвано от вълна нажежен дим. Навсякъде се посипа натрошено стъкло.

Когато най-лошото мина, Джейс дотича при тях и им помогна да станат. Аамон изръмжа — защитаваше ги. В другия край на тъмното помещение останалите също се надигнаха.

Канти погледна назад. И двете крила на вратата бяха откъснати от пантите. Едно тяло лежеше на земята, смачкано под парче от грамадната врата. Канти позна мъртвата жена. Трепна и се опита да издърпа Никс по-надалеч.

Но тя се заинати и пристъпи в онази посока, търкаше очи, сякаш се мъчеше да види.

Ксан я избута назад.

— Не — каза старицата.

— Коя е? — прошепна Никс.

Ксан я забута навътре.

— Коя е? — повтори настойчиво Никс.

Канти се намръщи, знаеше, че Никс няма да отстъпи.

— Кажи ѝ.

Ксан погледна Никс в очите.

— Дала.

Канти си представи младата горянка, която сякаш никога не спираше да се усмихва.

„Но вече не.“

Никс се олюля, зашеметена и съкрушена. Джейс ѝ помогна да продължи навътре в древното дърво. Зад тях още взривове и експлозии ги тласкаха напред.

Канти хвърли един последен поглед към разбитите врати и строшените прозорци.

Оттатък прага бушуваше огън.

Той се закле да отмъсти на човека, нанесъл такова опустошение.

„Ще те накарам да страдаш.“

Рит свали далекоскопа. Трябваше да премигне няколко пъти, за да нагоди отново зрението си към бака на „Пиул“ — но яростта му не бе толкова лесна за разсейване.

— Е? — попита Браск.

Обзет от желание да се нахвърли на нещо близко, той се сопна на командира:

— Брат ти е мъртъв.

— Какво?! — Браск се метна към далекоскопа. — Защо не ми каза…

Рит му препречи пътя.

— Няма смисъл. — Насили се да вложи в гласа си нотка на съчувствие. — Димът от бомбите закри всякаква гледка надолу.

— Тогава ще отворим нова дупка.

— Няма да помогне. Тези нови пламъци застилат с дим цялата земя. — Млъкна за миг. — Но ето какво мога да ти кажа. Брат ти беше убит от онези крадци.

Аленото лице на вирлианеца притъмня буреносно.

Рит се обърна към прозорците на носа и златната корона на древната елша. По време на бомбардировката бе уловил кратки фрагменти от гледката долу, озарени от избухващите пламъци. Бе принуден да гледа безсилно как групата вкарва бронзовата жена в онова древно горско убежище. Старата мачта.

И което бе по-зле, бе зърнал през далекоскопа едно вдигнато нагоре лице, докато тичаше през площада. Само за миг. Не можеше да е сигурен, но мургавите черти изпъкваха сред морето от бледи лица на кетра’каите.

И онзи очебиен лък на гърба му…

Трябваше да е той.

„Канти.“

Рит стисна юмрук.

Как принцът бе попаднал на артефакта? Дали това беше някакъв друг бунтовен заговор? Дали копелето планираше да използва оръжието срещу краля?

В името на цял Халенди Рит трябваше да сложи край на това, дори ако то означаваше да унищожи съкровището или поне да го затрупа за известно време. Обърна се отново към разярения Браск и посочи златната корона на Старата мачта.

— Убийците на брат ти се скриха в онова дърво — каза му. — Те трябва да бъдат смачкани.

Гласът на Браск бе студен като лед.

— Значи край на игричките.

Рит се разтревожи, че може да е тласнал командира прекалено далеч. Следващите думи на Браск потвърдиха това.

— Ще пусна върху тях Хадиски котел. Когато свърша, долу няма да е останало нищо, освен димящ кратер.

Никс залиташе замаяна през просторната кухина, издълбана в дънера на елшата. Джейс беше от едната ѝ страна, а Аамон от другата, и двамата пъхтяха тежко. Тя си бе възвърнала до голяма степен зрението и част от силите си — достатъчно, за да може да върви сама.

Зад нея димът нахлуваше в тъмната зала и се издигаше да забули сводестия таван, нашарен със светещ мъх и гъбички. Единственото друго осветление идваше от малки лампи, които озаряваха високи фигури, разположени в четирите главни посоки. Те сякаш бяха издялани от дънера на Старата мачта.

Дала ѝ бе казала, че те изобразяват кетра’кайските богове. В знак на почит към приятелката си Никс се огледа, за да ги запечата в паметта си, преди да бъдат унищожени.

Докато минаваше през свещената зала, разпознаваше боговете един по един. Ватн, богинята на водите, стоеше събрала шепи, от които скрит извор се изливаше в басейн до босите ѝ нозе. Ярдвегур, богът на пръстта и камъните, с неговите рошави вежди, приличаше повече на канара, отколкото на човек. Виндур, богът на въздуха, държеше над главата си облаци, прорязани от сребърни мълнии. А Елдир, богинята, която бе огън, бе скрита изцяло в наметалото си, само очите ѝ блестяха изпод качулката, подклаждани от таен огън.

Никс потрепери, докато минаваше покрай нея. Този огнен поглед сякаш я следваше, обвиняваше я. През звъна в ушите си тя чу ревящите отвън пламъци.

Ксан — потрепваше с тоягата си до Никс — забеляза вниманието ѝ, а може би и потреперването ѝ.

— Огънят може да е и пречистващ. Пламъците са тези, които разчистват гората и изгарят шишарките, за да хвърлят нови семена.

Отвън долетя мощен тътен, който оповести рухването на една от огромните елши някъде в града. Никс не можеше да си представи как това разрушение може да служи на някаква полезна цел.

Фрел се приближи заедно с Канти. Лицето на принца бе потъмняло от ярост.

— Къде отиваме? — попита алхимикът.

Ксан посочи с тоягата си към двама кетра’кайски разузнавачи, които бяха изтичали напред да отворят една кръгла врата, която изглеждаше като чвор в дървото.

— Надолу, към най-дълбоките корени на Старата мачта. Точно затова ви доведох тук.

Старицата погледна през рамо към кетра’каите, които крепяха бронзовата жена. Сред сенките и дима бе трудно да се различи лицето ѝ. Изглеждаше сякаш носи метална маска. Присъствието ѝ тук все още бе необяснимо. Никс си спомни древните нишки, сияещи в патиниран бронз, които се бяха излели в песента ѝ.

Огледа и непознатите, които помагаха на жената или се въртяха около нея. Единият, ако се съдеше по богатите му дрехи и тъмната му кожа, изглежда, бе клашиански търговец. Другият — нисък и с яки крайници — приличаше на гулд’гулец, както и суровата намръщена жена с късо подрязана руса коса.

— Хайде, побързайте. — Ксан ги поведе към вратата, която стоеше отворена, завъртяна около ос в центъра си.

Старицата прекрачи през прага и пое водачеството. Дори двамата следотърсачи изостанаха, сякаш знаеха, че това място ѝ принадлежи.

Последваха Ксан по вито стълбище, изсечено в центъра на нещо, което трябва да бе дебел корен — може би главният корен на елшата. Дървесината бе сребристобяла, нашарена със злато. Докато слизаха все по-надолу, жилките изчезнаха и остана само снежнобяло дърво, което изглеждаше древно като камъка на тази земя.

Постепенно ревящият огън отвън заглъхна и се възцари тържествена тишина, нарушавана само от стъпките им, тежкото им дишане и топуркането на лапите на Аамон. Други врати и тъмни тунели се отклоняваха от главното стълбище във всички посоки.

Ксан заговори в натежаващото мълчание, може би за да разсее притеснението им. Посочи един от страничните тунели.

— Старата мачта може да прилича на едно дърво, но всъщност обединява всички дървета в града. Корените ѝ се простират във всички посоки. От древните издънки на това дърво са поникнали всички други в тази прастара гора.

Никс се опита да си представи цялото това множество от корени и стебла. Огледа се удивена. „Цялата тази гора е едно дърво?“

Канти прие думите на Ксан по-практично и се взря в един тъмен тунел.

— Това означава ли, че можем да използваме тази мрежа от корени, за да стигнем до всяко място в града? Може би дори да се измъкнем от огньовете горе?

— И от онези, които ни търсят — напомни им Джейс.

Фрел се обърна към Ксан.

— Затова ли ни доведе тук долу?

— Не. — Старицата размаха тоягата си. — Тези тунели стават все по-тесни и по-редки, колкото по-навън отивате. Опасявам се, че пак ще се озовете в същия капан от огън и пепел горе.

— Тогава къде можем да отидем? — попита Фрел.

— До един още по-древен корен, който е на старите богове — отвърна загадъчно Ксан. — Трябва да…

Гръмотевичен тътен ги оглуши и притисна гърдите им. Всички изпопадаха на дървените стъпала. Последва мощен цепещ звук, сякаш нещо разкъсваше самата земя.

Преди Никс да успее да стане, ги облъхна вълна от огън и дим, примесена с мирис на сяра. Съпътстваше я бучене. После отгоре се посипаха с трополене камъни и облаци прах и пясък.

Канти сграбчи Никс, вдигна я и изкрещя:

— Напред! Не спирайте!

Разузнавачите се втурнаха напред, като грабнаха Ксан и я понесоха надолу по стълбите. Останалите хукнаха след тях. Аамон тичаше до Никс и ръмжеше.

Гонеше ги прах и тътен на камъни. После мощен разцепващ тътен отекна отгоре. Стълбите се разлюляха и Никс едва не падна отново. Хвана се за Аамон, за да запази равновесие, и продължи надолу.

Все пак погледна назад и нагоре и си представи как цялата златоклонеста грамада на Старата мачта се стоварва върху Спокоен кът.

„Изобщо не биваше да идваме тук…“

Най-после грохотът и трополенето утихнаха до стонове, които останаха далеч зад тях. Прахът продължаваше да изпълва въздуха, но ставаше по-малко, докато се спускаха по-надълбоко. Спиралите на стълбището също станаха по-тесни с изтъняването на корена около тях.

Фрел забеляза една обезпокоителна подробност.

— Не сме минавали покрай никакви тунели от взрива насам.

Джейс се огледа ококорено, лицето му беше плувнало в пот.

— Значи сме в капан тук долу.

— Все пак — добави Канти, — това означава също, че онези горе не могат да стигнат до нас. Ако това е някакво утешение.

Ако се съдеше по ужасената физиономия на Джейс, не беше.

След още няколко завоя пътят стана толкова тесен, че трябваше да продължат в нишка по един. Ксан се освободи от помощта на разузнавачите и измина остатъка от пътя сама. Най-после стълбите напуснаха гигантския корен и излязоха в сводеста кухина. Над главите им жилка от лъскаво бяло дърво нашарваше тавана. Останалата част от стаята бе от полиран черен камък.

Никс се взря нагоре. Осъзна, че дървената жилка всъщност е краят на главния корен на Старата мачта, по който бяха слизали. Той минаваше покрай тази стая, сякаш я избягваше, и се губеше отново в скалата. Сякаш стаята бе камък, забит в тъмна река.

Никс видя защо.

В другия край се издигаше препятствието, което коренът заобикаляше.

Ксан отиде при него.

Никс и другите се събраха зад старицата.

Пред тях имаше овална медна врата. От ръбовете ѝ излизаше плетеница от бронзови и златни нишки, които потъваха в корена и камъка. Нищо от това не изглеждаше създадено от човешка ръка. Състоеше се само от плавни извивки, без никакви прави линии. Никс си го представи как е допълзяло тук долу и се е захванало с намерението да смуче сила и енергия от основите на свещеното дърво.

Приличаше ѝ на медната паст на някакъв огромен звяр.

„Или може би бог…“

Ксан сведе глава пред вратата, подпряла се с две ръце на тоягата си. Започна да ѝ пее. Песента се надигаше от някъде ниско в мършавите ѝ гърди, сякаш тя се опитваше да извлече нещо от дълбините на сърцето си.

Никс наостри уши и се заслуша. Потърси ритъма и мелодията, но песента не приличаше на нищо, което бе чувала. Тя направи крачка напред, но Аамон изръмжа и ѝ препречи пътя, сякаш я предупреждаваше, че това не е предназначено за нея.

„Прав е…“

Боядисаната в бронзово жена изкуцука напред. Отърси се от хората, които я държаха, и за първи път се разкри изцяло, пристъпвайки в светлината на лампите.

Никс се отдръпна.

Джейс се опита да я издърпа още по-назад, Фрел ахна, а Канти изруга.

Гулд’гулецът протегна ръка към жената.

— Шая…

Клашианецът го хвана за ръката и му попречи да я последва.

Никс преглътна първоначалния си шок и се взря в тази странна изваяна от метал жена. Крайниците ѝ се движеха сковано, сякаш бронзът се съпротивляваше на намеренията ѝ.

Жената се присъедини към Ксан и запя, лесно намирайки ритъма, който бе убягнал на Никс. Крехкостта на всяка нота събуждаше у нея тъга и печал. Все пак в този момент тя знаеше, че нейната загуба е само капка в сравнение с океана в тази жива статуя.

Докато двете пееха към медната врата, трепкащи нишки се протегнаха навън от тях. Понесоха се към вратата, заплитайки се в сложен възел, а после потънаха в метала.

Без да ѝ казват, Никс разбра. Спомни си за сблъсъка си със сърпозъба, как се бе справила с ключалката в стоманата на шлема, като сътвори ключ, който да я отвори.

„Тук е същото.“

Дълбока атонална нотка отговори на преплетената им песен — и медната врата се завъртя на ос по средата си и се отвори също като дървената врата горе.

Оттатък прага имаше само мрак.

Ксан клюмна, изтощена от усилието. Бронзовата жена — Шая — залитна назад, но гулд’гулецът се втурна към нея и я подхвана. Кетра’каите и двамата му спътници му помогнаха.

Никс пристъпи по-близо до вратата.

Един от разузнавачите вдигна лампата си, за да освети оттатък прага. Дълъг тунел, изработен от същия метал, се протягаше в мрака. Никс си спомни как Ксан бе описала онова, което ги чакаше долу.

„Един още по-древен корен, който принадлежи на старите богове.“

Фрел отиде при нея, вероятно спомнил си същото. Обърна се към Ксан.

— Този тунел… накъде води?

Ксан дишаше тежко, но отговори:

— Към Булото на Далаледа. — Обърна се към бронзовата фигура. — Към нейния дом.