Беззвездната корона

Животът е пълен с дупки.

Дори и в най-добрите времена годините на човешкия живот никога не представляват идеален гоблен от редящи се дни, месеци и години, всички те изтъкани в безупречни подробности, всеки цвят също толкова ярък, както когато е бил вплетен в цялото. Вместо това с времето части от този гоблен се протриват. Други части се разтеглят и губят форма, докато човек се суети над тях и се връща отново и отново, за да подръпне определени нишки. И което е най-лошото, големи парчета се разнищват до неузнаваемост. Все пак паметта се оказва коварен шегобиец — запълва дупките, съшива скъсаното, кърпи пролуките — често с истории, които не са верни, само необходими. Те са преждата, нужна за създаването на едно цяло, с което човек може да живее.

На тази преклонна възраст аз не съм в най-добрите си времена. Моят гоблен е силно разяден от молци. Вече наближавам стотната си година. Така че ако не си спомням за вас, това не значи, че не сте ми скъпи. Ако не помня всяка подробност от тази дълга история, това не я прави по-малко вярна. Тук, в моето таванско кътче, където пиша, съм събрал скиците и рисунките си, които пазят моето минало и не ми позволяват да забравя, напомняйки ми за човека, който бях някога.

Сега, когато започвам да пиша тази история, оставям последния от многото си дневници отворен почти на последната страница. Ликът ѝ, нарисуван с мастило, се взира в мен, преценява ме, предизвиква ме. Използвал съм въглен, за да изобразя буйната ѝ коса, счукани лазурносини мидени черупки, смесени с масло, за ясните ѝ очи, собствената си кръв за устните ѝ. Усмивката ѝ е тъжна, сякаш е разочарована от мен. Погледът ѝ е суров и непрощаващ. Бузите ѝ са почервенели от трудно сдържана ярост.

Много отдавна нарисувах този портрет по памет — както изглеждаше тя последния път, когато я видях.

Тя, която бе предопределена да погуби света.

И го направи.