Беззвездната корона

1.

Никс се опитваше да разбере звездите с пръсти.

Почти сляпа, тя трябваше да се приведе над ниската маса, за да достигне до сърцето на планетария, топлото бронзово слънце в центъра на сложния астрономически механизъм. Знаеше, че сферата с големина на чайник е била напълнена с горещи въглени преди сутрешния урок, за да имитира животворната топлина на Небесния отец, който е разположил своя дом там. Протегна длан към тази топлина, а после внимателно отброи навън бавно въртящите се пръстени, които бележеха пътищата на вътрешните планети около Отеца. Пръстът ѝ се спря на третия. Тя го задържа за момент там и усети вибрациите на зъбните колела, които въртяха този пръстен, чу цъкането, когато учителката им завъртя колелото в другия край на планетария, за да докара техния свят до чакащата ръка на Никс.

— Внимавай, дете — предупредиха я.

Устройството беше на четири века, един от най-ценните артефакти на училището. Говореше се, че било откраднато от азантийския двор от игуменката основателка и донесено в Манастира на Брайк. Други твърдяха, че не било откраднато, а изработено от самата игуменка с умения, отдавна изгубени за хората, които живееха и преподаваха тук днес.

Но и в двата случая…

— Гледай да не го счупиш, Смотанячко — изтърси Бърд. Забележката му предизвика кискане от другите ученици, които седяха в кръг в сводестата зала на астроника.

Учителката — сестра Рийд, млада послушница в манастира — им изръмжа да мълчат.

Бузите на Никс пламнаха. Съучениците ѝ можеха лесно да наблюдават сложния танц на сферите около бронзовото слънце, но не и тя. За нея светът бе постоянно забулен в мъгла, в която движенията се различаваха само по мърдането на сенките, а предметите — по редиците трепкащи очертания под най-ярката слънчева светлина. Даже цветовете бяха приглушени и воднисти за увредените ѝ очи. И най-лошото — когато се намираше на закрито както сега, зрението ѝ бе удавено в мрак.

Трябваше да докосва, за да разбере.

Вдиша дълбоко и овладя треперенето на пръстите си, преди малката сфера, изобразяваща техния свят, да стигне до ръката ѝ. Бронзовият пръстен, към който бе прикрепена, продължи да се върти, задвижван от зъбните колела. За да задържи пръстите си върху голямата колкото юмрук сфера на света, трябваше да припка около масата. Бронзовото слънце вече бе нагряло леко едната страна на сферата, докато обратната бе студен метал, завинаги извърнат от Отеца.

— Сега можеш ли да разбереш по-добре как Майката винаги държи едната си страна обърната към Небесния отец? — попита сестра Рийд. — Страна, която пламти вечно под суровото му, но любящо внимание.

Никс кимна, все още обикаляйки около масата, за да следва пътя на сферата около слънцето.

Сестра Рийд се обърна едновременно към нея и към другите ученици.

— А в същото време другата страна на нашия свят е навеки лишена от пламтящия поглед на Отеца и остава скована във вечен мрак, в който се говори, че самият въздух е вледенен.

Никс не си направи труда да потвърди очевидното, вниманието ѝ бе насочено към Земята, която завършваше обиколката си около слънцето.

— Ето защо ние живеем в Короната — продължи сестрата, — ивицата от света, която се намира между изпепелените земи от едната страна на Земята и вечно замръзналите от другата.

Никс плъзна пръст по сферата, от север на юг и обратно. Земната корона бе единствената зона с благоприятен климат, където хората, растенията и животните можеха да виреят. Не че не се носеха приказки за онова, което се намираше извън Короната — ужасни приказки, много от тях богохулни, се шепнеха за тези страшни земи, замръзнали от едната страна и обгорени от другата.

Сестра Рийд спря да върти колелото, с което прекъсна танца на планетите.

— Сега, когато и Никс имаше възможност да изучи планетария, може ли някой да ми каже защо Земната майка вечно се взира в Небесния отец, без никога да извръща лице?

Никс остана на мястото си, все още с пръсти върху полузатоплената сфера.

На въпроса на учителката отговори Кинджал — изрецитира текста, който им бяха дали да научат миналата седмица.

— Тя и нашият свят са завинаги уловени във втвърдения кехлибар на пустотата, неспособни никога да се извърнат.

— Много добре — каза топло сестра Рийд.

Никс почти можеше да усети излъчващото се от Кинджал задоволство. Кинджал бе близначка на Бърд, а баща им беше кметът на Фискур, най-големия град на северния бряг на Мир. Макар че градът се намираше на цял ден път с лодка, двамата се изживяваха като господари сред учениците, раздаваха подаръци на онези, които им се умилкват, и се присмиваха на всички останали, като често прибягваха до физическа саморазправа, за да подсилят унижението.

Може би тъкмо по тази причина Никс се обади, за да опровергае Кинджал.

— Но Земята не е уловена в кехлибар — промърмори тя към планетария, все още с пръсти върху полузатоплената сфера. Не обичаше да привлича вниманието към себе си и копнееше да се върне на незабележимото си място в дъното на класната стая, но не желаеше да отрича онова, което бяха открили пръстите ѝ. — Тя продължава да се върти в пустотата.

Бърд се притече на помощ на близначката си, като изпръхтя:

— Дори и с вързани очи всяка глупачка може да забележи, че Майката винаги е обърната към Отеца. Земята никога не се извръща.

— Това наистина е нещо постоянно и неизменно — съгласи се сестра Рийд. — Отецът пламти вечно в нашите небеса, а Майката винаги се взира с обич и признателност в Неговото величие.

— Но Земята се върти — настоя Никс и от смущение мънкането ѝ се усили.

Макар и вече почти сляпа, тя затвори очи и разгледа планетария отвисоко в съзнанието си. Представи си пътя на сферата, въртяща се около бронзовото слънце. Помнеше и най-лекото цъкане под пръстите си, докато следваше пътя ѝ. Беше я усетила как се завърта в ръката ѝ, докато правеше пълна обиколка около слънцето.

Тя се опита да обясни.

— Трябва да се върти. За да остава Майката винаги с лице към Отеца, Земята прави едно пълно завъртане за смяната на всичките си сезони. Едно бавно завъртане всяка година. Това е единственият начин едната ѝ страна да пламти постоянно под взора на слънцето.

Кинджал ѝ се присмя.

— Нищо чудно, че майка ѝ я е захвърлила. Прекалено е тъпа, за да разбере и най-простите истини.

— Но тя е права — обади се един глас зад тях, долетял от отворената врата на астроническия купол.

Никс замръзна, само извъртя замъгления си взор към яркото петно на отворената врата. Една сянка затъмняваше входа. Не ѝ бе нужно зрение, за да разбере кой стои там — познаваше този строг тон, в момента примесен с нотка на веселие.

— Игуменка Гайл — каза сестра Рийд. — Каква чест. Моля, присъединете се към нас.

Сянката се отмести от яркото петно, когато директорката на монашеското училище влезе.

— Изглежда, най-малката сред вас доказа, че проницателността не е задължително свързана с умението да виждаш.

— Но няма съмнение… — започна сестра Рийд.

— Да, няма съмнение — прекъсна я игуменка Гайл. — Това е една тънкост в астрономическите познания, която обикновено се пази за първата година от алхимичните занятия. Не за седмокласниците. Дори и тогава на мнозина студенти по алхимия им е трудно да видят онова, което им е пред очите.

Шушнене на кожа по камък показа, че игуменката се приближава към планетария.

Никс най-после пусна сферата, изправи се и наведе глава.

— Нека проверим какво друго може да разбере тази млада жена на само четиринайсет зими от днешния урок. — Пръстът на игуменката повдигна брадичката на Никс. — Можеш ли да ни кажеш защо хората в северния край на Короната имат сезони — от ледената захапка на зимата до лятната топлина, — въпреки че едната страна на Земята е обърната винаги към слънцето?

Никс трябваше да преглътне два пъти, преди да може да раздвижи езика си.

— Това… Това е, за да ни напомня за дара на Отеца към Майката и да оценяваме по-силно добрината Му, че ни е позволил да живеем в Короната, безопасните земи между палещата жега и ледената смърт. Той ни дава да вкусим от горещината и студа в течение на всяка година.

Игуменката въздъхна.

— Да, много добре. Точно както ти е дуднал на главата йеромонах Плак. — Пръстът ѝ повдигна още брадичката на Никс, сякаш искаше да я разгледа по-внимателно. — Но какво ти казва планетарият?

Никс отстъпи назад. Дори и със замъгленото си зрение не можеше да понася повече тежестта на вниманието на Гайл. Върна се при планетария и отново си представи пътя на Земята около нагряваното от въглени слънце. Беше усетила усилването и отслабването на топлината, докато сферата извършваше пълно завъртане.

— Пътят на Земята около слънцето не е идеален кръг — каза Никс. — Повече прилича на овал.

— Нарича се елипса.

Никс кимна и хвърли въпросителен поглед към игуменката.

— Може би когато пътят на Земята е най-далеч от слънцето, най-далеч от топлината, това е нашата зима?

— Нелоша догадка. Дори някои от най-изтъкнатите алхимици могат да ти кажат същото. Но те са не по-прави от йеромонах Плак.

— Защо тогава? — попита Никс, надвита от любопитството си.

— Ами ако ти кажа, че когато ние тук в северната част на Короната имаме нашите тъмни зими, земите далеч на юг се радват на ярко лято?

— Наистина ли? — попита Никс. — Едновременно?

— Да.

Никс сбърчи чело на този привиден абсурд. Все пак усети, че игуменката намеква за нещо с думите, на които бе наблегнала.

„Тъмни“ и „ярко“.

— Чудила ли си се някога — продължи Гайл — как така през зимата Отеца е по-ниско в небето, а през лятото отново се издига високо? Макар че слънцето никога не изчезва, то описва малък кръг в небето в течение на годината?

Никс поклати лекичко глава и посочи очите си. Нямаше начин тя да долови такава тънка разлика.

Една ръка я докосна по рамото.

— Разбира се, съжалявам. Но нека те уверя, че е истина. В такъв случай, можеш ли да предположиш от изучаването на планетария защо би могло да става така?

Никс се обърна пак към преплетените бронзови пръстени на масата. Усещаше, че я изпитват. Почти можеше да долови напрежението, излъчващо се от игуменката до нея. Вдиша дълбоко, решена да не разочарова директорката на училището. Посегна към планетария.

— Може ли?

— Разбира се.

И отново, без да бърза, Никс тръгна от топлото слънце в центъра и стигна опипом до третия пръстен. Щом намери прикрепената на него сфера, изучи по-внимателно формата ѝ, като внимаваше за малкото зрънце на луната, която се въртеше по собствен пръстен около Земята. Обърна особено внимание на това как е прикрепена сферата на Земята към пръстена под нея.

— Сестро Рийд, може би ще е от помощ за младата ни ученичка, ако задвижите отново всичко — каза Гайл.

Чу се шумолене на поли, сложният механизъм от зъбни колела затрака отново и пръстените се завъртяха. Никс се съсредоточи върху начина, по който Земята се въртеше бавно на място, докато правеше пълна обиколка около слънцето. Помъчи се да разбере как е възможно южната част да е по-ярка, когато северната е по-тъмна. После разбирането премина нагоре по пръстите ѝ. Оста, около която се въртеше Земята, не беше идеално отвесна. Вместо това бе разположена под лек ъгъл спрямо слънцето.

„Възможно ли е това да е отговорът?“

Увереността ѝ растеше.

Тя заговори, като продължаваше да следва собствения си път около слънцето:

— Докато Земята обикаля, оста ѝ се върти под лек ъгъл, вместо съвсем отвесно. Поради това за известно време горната половина на света е наклонена към слънцето.

— И това създава нашето ярко северно лято — потвърди игуменката.

— А по същото време долната половина е наклонена обратно на слънцето.

— Което бележи мрачната зима на южната Корона.

Никс се обърна смаяна към игуменката.

— Значи сезоните се дължат на това, че Земята се върти накриво, като ту накланя едната си страна към слънцето, ту обратно.

Сред учениците плъзна мърморене. Някои гласове бяха смутени; други — невярващи. Но поне Бърд не ѝ се присмя открито, не и в присъствието на игуменката.

Въпреки това Никс усети как лицето ѝ пламва отново.

После една ръка я потупа по рамото и завърши с окуражително стисване.

Сепната от допира, тя се дръпна. Мразеше всякакви неочаквани докосвания. Много момчета — а дори и някои момичета — напоследък се бяха научили да я опипват, често жестоко, да я щипят по най-нежните и интимни местенца. Тя не можеше дори да ги обвини и посочи. Макар че често знаеше кои са. Най-вече Бърд, който винаги смърдеше на пот и имаше вкиснат дъх. Носеше този облак със себе си благодарение на големите количества бира, пращани му от баща му от Фискур.

— Извинявай… — каза тихо игуменката, явно забелязала реакцията ѝ и неловкостта ѝ.

Никс се опита да отстъпи, но един от пръстите ѝ се бе закачил за пръстена на Земята, когато трепна. Смущението ѝ се превърна в паника. Тя се опита да измъкне ръката си, но изви пръста си в грешната посока. Чу се метален звън, който предизвика ахването на сестра Рийд. Вече свободна, Никс дръпна ръката си от планетария и притисна юмрук към гърдите си.

Нещо издрънча на каменния под до краката ѝ.

— Тя го счупи! — възкликна Бърд, но в думите му нямаше насмешка, само шок.

Друга ръка я сграбчи за лакътя и я дръпна назад. Никс залитна и падна на колене.

— Какво направи, непохватно момиче? — Сестра Рийд продължаваше да я стиска. — Ще наредя да те напердашат хубаво с пръчка.

— Не, няма — каза игуменка Гайл. — Стана случайно. И аз нося равна вина, защото стреснах детето. Искаш ли аз да бъда вързана и напердашена, сестро Рийд?

— Никога не бих…

— Тогава и детето няма да бъде наказано. Пусни го.

Лакътят на Никс бе освободен, но не преди същите пръсти да го стиснат силно, впивайки се до кокала. Посланието бе ясно. Работата нямаше да свърши дотук. Това бе болезнено обещание. Сестра Рийд възнамеряваше да получи разплата, задето е била унизена пред учениците.

Полите на Гайл зашумоляха и гласът ѝ се сниши към пода.

— Виж. Само луната на Земята се е откачила. — Никс си представи как игуменката вдига металното топче. — Лесно може да бъде върната на мястото си и закрепена.

Никс се изправи, лицето ѝ пламтеше като слънцето, сълзите заплашваха да потекат.

— Сестро Рийд, може би ще е по-добре да сложиш край на днешния урок. Мисля, че на твоите седмокласници им се събраха предостатъчно небесни вълнения за една сутрин.

Никс се раздвижи още преди сестра Рийд да освободи класа за обедната почивка. Побягна просълзена към яркото петно на вратата. Никой не попречи на бягството ѝ, може би от страх да не прихване унижението и срама ѝ. В бързината си забрави бастунчето — здрава пръчка от полиран бряст — което използваше, за да насочва стъпките ѝ. Въпреки това не се върна и изхвръкна навън под слънцето и сред сенките на летния ден.

2.

Докато другите се насочиха към столовата на общежитието, където ги чакаше студен обяд, Никс забърза в обратната посока. Не ѝ се ядеше.

Стигна до едно от четирите стълбища, водещи надолу от седмото ниво към по-долното, където шестокласниците вероятно вече ядяха в собствената си столова.

Макар че светът около нея бе само сенки на фона на ярката светлина, тя не забави ход. Дори без бастунчето си се движеше бързо. Беше прекарала половината си живот зад стените на Манастира и познаваше нивата му като петте си пръста. Броят на стъпалата, завоите и стълбищата бе насаден в нея и ѝ позволяваше да прекосява училището сравнително лесно. На ръба на съзнанието ѝ, дълбоко в черепа, вървеше мълчаливо отброяване. Сегиз-тогиз тя инстинктивно протягаше ръка — към някой резбован трегер, подпорната греда на обор, каменен стълб за бичуване — за да се уверява къде точно се намира.

Докато се спускаше през нивата, си представи цялата шир на Манастира в Брайк. Той се издигаше като стъпаловиден хълм от Мирските блата. В долния си край училището се простираше на цяла миля, построено върху основи от вулканична скала, едно от редките твърди места сред тези блата и воднисти гори. Училището бе второто по възраст в кралство Халенди — най-старото се намираше в покрайнините на столицата Азантия — но Манастира все още се смяташе за най-строг и най-уважаван заради усамотението си. Учениците прекарваха всичките си девет години в Брайк, като започваха от най-долното ниво, където се обучаваха младите първокласници. Оттам нататък класовете се смаляваха все повече, заедно със смаляващите се нива на училището. Онези, които не успяваха да продължат, бяха връщани посрамени при родителите си, но това не пречеше тук да пристигат с лодки и кораби ученици от цялата Корона. Онези, които успяваха да достигнат деветото ниво на върха на училището, ги чакаха почит и известност и можеха да продължат или в шепата алхимични академии, където да бъдат посветени в по-дълбоките мистерии на света, или в някой от религиозните ордени, за да бъдат ръкоположени в най-високите духовни санове.

Когато стигна до третото ниво, Никс се озърна назад към върха на училището. Два огъня пламтяха сред сенките на върха, достатъчно ярки, за да могат даже нейните замъглени очи да ги различат. Едната клада изпускаше дим от алхимични мистерии; а другата — облак от свещен тамян. Говореше се, че формата и огньовете на Манастира имитират вулкана в сърцето на Мир, забулената в дим планина на Юмрука. В добавка към това пушекът, издигащ се от върха на училището, пречеше на обитателите на тези осеяни с пещери склонове — прилепите — да се приближават прекалено много. Все пак в зимния мрак понякога тъмни криле разсичаха ниските облаци. Пронизителните крясъци караха първокласниците и второкласниците да се свиват страхливо, да плачат и да търсят закрила от сестрите и братята, които ги учеха — докато не свикнеха да пренебрегват заплахата.

Никс не можеше да каже, че същото важи и за нея. Даже на сегашната ѝ възраст ловните крясъци караха сърцето ѝ да се разтупти. А когато бе по-малка — първокласничка и новодошла в училището — ужасът я завладяваше и тя губеше свяст. Но сега нямаше от какво да се бои. Беше средата на лятото и дали от ярката светлина или от топлината, огромните прилепи не припарваха до края на блатата, а стояха в тъмните си бърлоги в Юмрука.

Докато стигне до най-долното ниво на Манастира, срамът и смущението ѝ бяха отслабнали до тъпа болка в гърдите. Тя разтри насинения си лакът — напомняне, че тепърва ще има още последствия.

Преди това обаче искаше да получи окуражаване и затова тръгна към единственото място, където можеше да го намери. Излезе през училищните порти и навлезе в селцето Брайк. Паянтовите му къщурки бяха долепени до стените на манастира. Брайк изхранваше училището, снабдяваше го и го поддържаше. Стоките се караха с каруци всяка сутрин, придружени от редици мъже и жени, които работеха като камериерки, прислужници, миячи и готвачи. Никс си бе мислела, че и нейната собствена съдба ще е такава, когато започна в училището като слугинче на шест годинки.

Щом се озова в селото, продължи да се движи също толкова уверено. Не само броеше крачките си по кривите сокаци, но и бе наострила уши за ритмичните удари на Ковашката улица отляво. Непрестанният звън ѝ помагаше да следва пътя си. Носът ѝ също бе вирнат, за да долавя лютивия дим и силния аромат на подправки от пазарите, където най-различни риби вече се пържеха под пладнешкото слънце. Даже кожата ѝ усещаше сгъстяващия се въздух и растящата влажност, докато приближаваше покрайнините на Брайк. Тук каменните измазани с хоросан къщи в близост до училищните стени се сменяха с по-скромни домове и складове с дървени стени и тръстикови покриви.

Продължи все по-нататък, докато нова миризма не изпълни света ѝ. Бе тежкият дъх на мокра козина, сладки изпражнения и стъпкана кал, чуваха се гръмки пръдни. Усети как страховете се свличат от плещите ѝ, докато се приближаваше и силните миризми я обгръщаха.

Те означаваха дом.

Идването ѝ не остана незабелязано. Посрещна я глухо мучене, последвано от още едно и още едно. Пльокащи в калта копита тръгнаха към нея.

Тя продължи напред, докато ръцете ѝ не срещнаха каменната ограда, бележеща биволските заграждения в края на блатото. Тежките стъпки се насочиха към нея, придружени от по-тихо сумтене и няколко жални мрецания, сякаш големите тромави животни мислеха, че самите те са виновни за дългото ѝ отсъствие. Тя вдигна ръка и един влажен нос, покрит със студена слуз, се допря до дланта ѝ. Побутна пръстите ѝ и ги подуши нежно. Тя познаваше тази муцуна също толкова добре, колкото селото и училището.

— Здрасти, Мърморко.

Посегна нагоре. Зарови пръсти в гъстата сплъстена козина между рогата, докато ноктите ѝ не напипаха кожа. Почеса Мърморко там, където винаги му харесваше, и си спечели доволно сумтене, което облъхна гърдите ѝ с топъл въздух. Мърморко беше най-старият в стадото, почти на цял век. Вече рядко теглеше влековете през тръстиките и блатата, но си оставаше господар на биволите. Повечето животни в това рошаво стадо водеха потеклото си от него.

Тя вдигна ръце и го стисна за рогата. Макар че бе навел глава, трябваше да се надигне на пръсти, за да ги хване. Дръпна главата му към своята, темето му бе широко колкото гърдите ѝ. Вдиша влажната му миризма, облегна се на топлото огнище на туловището му.

— Липсваше ми — прошепна.

Той изсумтя в отговор и се опита да я вдигне, като изви късия си врат.

Тя се засмя и пусна рогата му, преди да я отлепи от земята.

— Нямам време да те яздя. Може би през лятната ваканция.

Макар че Мърморко вече не теглеше влековете, все още обичаше да обикаля блатата. Тя бе прекарала безброй дълги дни на широкия му гръб, пътувайки из околността. Дългите му крака с широки копита минаваха с лекота през тресавищата и потоците, а размерите му и извитите му рога обезкуражаваха всякакви хищници и те не дръзваха да се приближат.

Тя го потупа по бузата.

— Скоро. Обещавам ти.

Тръгна покрай оградата, като плъзгаше пръсти по стълбовете; надяваше се, че ще може да спази обещанието си. Другите биволи се размърдаха и тръгнаха към нея, и те искаха да ги погали. Тя ги познаваше повечето, по допир и миризма. Но сега нямаше време. Скоро камбаните щяха да я извикат пак на училище.

Забърза покрай оградата към чифлика. Основите му бяха вкопани в каменния бряг, но по-нататък той продължаваше по огромен кей, който навлизаше на четвърт левга в блатата. Стените на къщата бяха от камъни, също като оградата, а покривът ѝ — тръстиков като на околните къщи. Каменен комин стърчеше към небето, където сенките на ниски облаци се плъзгаха през яркия простор — носеха се все на изток, понесли ледения студ на мрака към пърлещата жега от другата страна на света.

Тя стигна до яката врата, вдигна желязното резе и влезе, без нито да почука, нито да извика. Тук, сред по-тъмните сенки, светът ѝ се сви, но не обезпокоително. Беше все едно е увита в топло познато одеяло. Веднага я връхлетя смесицата от аромати, които означаваха дом: мирис на стара вълна, на лъснато дърво, димът на гаснеща жарава, топящият се восък от малките свещици на олтара в ъгъла. С всичко това се смесваше дъхът на гниещ силаж от двете каменни ями отстрани на кея.

Ушите ѝ се наостриха при пукането на стави и скърцането на дърво край червеното сияние на огнището. Един глас, иронично весел, каза:

— Пак ли си направила някоя беля? — попита баща ѝ. — Има ли друга причина да се прибираш вкъщи напоследък, момиче? И то без бастунчето си?

Тя сведе глава, взря се в празните си ръце. Искаше да отрече, но не можеше.

Тих смях смекчи укора му.

— Ела седни и ми разкажи.

С гръб към огъня, Никс завърши разказа си за сутрешните унижения и страхове. Олекна ѝ дори само от споделянето.

През цялото това време баща ѝ седеше мълчаливо и пуфкаше с лулата си, в която димеше змийски корен. Змийският корен му помагаше за скърцащите му стави. Но тя подозираше, че мълчанието му не е толкова, за да смекчи някаква болка, колкото за да ѝ даде време да запълни тишината с оплакванията си.

Тя въздъхна, за да покаже, че е свършила.

Баща ѝ смукна от лулата и издиша дълга лютива струя дим.

— Нека го обобщя по-добре. Определено си раздразнила монахинята, която ти преподава през последното тримесечие.

Никс потърка синината, останала от костеливите пръсти на сестра Рийд, и кимна.

— Но също така си направила впечатление на игуменката. Което, предполагам, не е лесна работа.

— Тя просто беше любезна. И не мисля, че моята непохватност подобри нещата. Особено това, че счупих безценния планетарий.

— Няма значение. Счупеното винаги може да се поправи. В крайна сметка, бих казал, че си се справила добре тази сутрин. Ще завършиш седми клас след месец. И ще ти остане само да изкараш осми преди последното пресяване за най-високото девето ниво. При това положение ми се струва, че да спечелиш благоразположението на самата игуменка в замяна на ядосваното на една монахиня — която и без това скоро ще оставиш зад себе си — не е лоша размяна.

Думите му уталожиха опасенията ѝ още повече. „Може пък и да е прав.“ Тя определено бе преодолявала и по-трудни препятствия, за да стигне до седмото ниво. „А сега съм толкова близо до върха.“ Потисна тази надежда от страх, че самото желание може да погуби шансовете ѝ.

Сякаш прочел мислите ѝ, баща ѝ побърза да подчертае каква е късметлийка.

— Виж се само откъде започна. Бебе на шест месеца, врещящо върху сал от блатен плевел. Ако не те болеше коремчето, изобщо нямаше да те чуем. Мърморко щеше да мине с влека право покрай теб.

Тя се опита да се усмихне. Историята как са я намерили изоставена в блатото доставяше удоволствие на баща ѝ. Той имаше двама яки синове — и двамата вече в третото си десетилетие, грижеха се за добитъка и караха влековете — но жена му бе умряла при раждането на единствената му дъщеря и той бе загубил и двете. Беше приел откриването на Никс в блатата като някакъв дар от Майката, особено защото нямало никаква следа кой е оставил голото плачещо бебе. По блатния плевел, крехко и капризно растение, нямало и помен от стъпки около телцето ѝ. Даже нежните цветове, осеяли повърхността на плаващата покривка, нямали наранени листенца. Сякаш била спусната от небето като награда за набожния и работлив блатен жител.

И все пак, въпреки че тази често разказвана история предизвикваше у баща ѝ гордост, за самата Никс тя бе пропита с неловка смесица от срам и гняв. Майка ѝ — а може би и двамата ѝ родители — я бяха изоставили в блатата, със сигурност за да умре, може би защото се е родила с увреждане — очите ѝ бяха покрити със синкавобяла ципа.

— Толкова те обичам — продължи баща ѝ, признавайки още една истина. — Макар че не те избраха за първокласничка в Манастира. Мислех, че сърцето ми ще се пръсне, когато чух, че си минала изпитанието.

— Беше си чист късмет — промърмори тя.

Той изкашля още един облак дим.

— Не говори така. Нищо в живота не е просто късмет. Това бе знак, че Майката все още ти се усмихва.

Никс не бе толкова ревностно вярваща като него, но имаше достатъчно ум да не му противоречи.

Навремето тя бе слугинче в училището със задачата да мие и да чисти. Тъкмо бършеше една от стаите за изпитания, когато се спъна в купчина малки блокчета — някои каменни, други дървени — на пода. Уплашена, че може да са важни, ги събра и ги сложи на една близка маса. Но любопитството я надви. Докато ги подреждаше, усети как различните фигури си пасват една с друга. Това бе начинът, по който възприемаше голяма част от света около себе си — и тогава, и сега — чрез чувствителността на пръстите си. Тъй като наоколо нямаше никой, започна да си играе с блокчетата и загуби представа за времето, но накрая сто и осемдесетте фигури образуваха сложна конструкция с назъбени кули и стени във формата на шестолъча звезда около замъка в центъра.

Увлечена и съсредоточена изцяло върху работата си, не беше забелязала събралите се наоколо хора. Едва когато свърши и се изправи чу ахканията на скритата си публика.

Помнеше, че една монахиня попита друга:

— Откога е тук?

Онази отвърна:

— Аз излязох, когато тя дойде с кофата и парцала. Беше преди по-малко от една камбана.

— Построила е азантийския Върховръх за толкова кратко време? Ние даваме на аспирантите цял ден, за да направят същото. И повечето не успяват.

— Кълна ти се.

После някой я хвана за брадичката и завъртя лицето ѝ.

— Освен това виж този синкав оттенък на очите ѝ. Тя е почти сляпа.

След този случай ѝ дадоха място сред първокласниците и тя влезе в Манастира с една година по-малка от всички останали. Само шепа деца от село Брайк бяха допускани някога в училището и никое от тях не бе стигнало по-високо от третото ниво. Тя тайно се гордееше с постижението си, но ѝ бе трудно да поддържа задоволството си. Докато се изкачваше по нивата с един и същ смаляващ се клас, другите не ѝ позволиха да забрави за ниския си произход. Подиграваха ѝ се, задето мирише на силаж. Дразнеха я, задето нямаше красиви дрехи и изтънчени маниери. Да не говорим за замъгленото ѝ зрение — стена от сенки, която постоянно я разделяше от останалите.

Все пак намираше утеха в радостта на баща си. За да подхранва неговото щастие, влагаше големи старания в ученето. Също така ѝ доставяше удоволствие да научава повече за света. Това бе като да се изкачиш от мрака на мазе в яркия летен ден. Сенките си оставаха — загадки, които предстои да бъдат разкрити — но с всяка година все по-голяма част от мрака върху света се вдигаше. Любопитството, с което бе подреждала онези блокчета в стаята за изпитания, си оставаше в нея и растеше с всяко ново ниво, на което се изкачваше.

— Ще стигнеш до деветото ниво — каза баща ѝ. — Убеден съм в това.

Тя скъта неговата увереност в сърцето си, за да я пази там. Щеше да даде всичко от себе си, за да го постигне.

„Ако не за друго, заради него.“

В далечината от висините на Манастира отекна звън. Призовната камбана. Никс трябваше да е на следобедните занятия, преди камбаната да зазвъни отново. Нямаше много време.

Баща ѝ също я чу.

— По-добре тръгвай, момиче.

Тя стана и посегна към ръката му, усети жилавите мускули под тънката му кожа, всичко това увито около здрави кости. Приведе се и го целуна, като намери брадясалата му буза със същата безпогрешност, с която пчела намира медна пита.

— Ще дойда да те видя пак, когато мога — обеща му и си спомни, че преди малко бе дала същото обещание на Мърморко. Възнамеряваше да спази и двете.

— Бъди послушна — каза баща ѝ. — И помни, че Майката винаги бди над теб.

Докато вървеше към вратата, тя се усмихна на неугасващата вяра на баща си както в нея, така и в Земната майка. Молеше се тази вяра да не е неоправдана — и в двете.

3.

Усещаше как времето я притиска. Върна се по същия път, по който беше дошла. Само че сега размахваше пред себе си резервното бастунче — излъскана от ръката ѝ пръчка отпреди години, нащърбена в долния край от дълга употреба. Бе малко по-къса от новото бастунче, което бе оставила в класната стая. Все пак лежеше в ръката ѝ като стар приятел. Тя я размахваше пред себе си. Макар да познаваше добре пътя, сигурността на пръчката ѝ помагаше да пази равновесие.

Ускори крачка. Нямаше да е хубаво да закъснява, не и след тазсутрешните премеждия.

Щом влезе през портите на училището, забърза нагоре през шестте нива. Докато стигне до седмото, бе останала без дъх, но успя, преди да удари втората Призоваваща камбана.

Облекчена, забърза наляво, надалеч от срама на астроническия купол. Възнамеряваше да си прибере другото бастунче по-късно, когато никой не гледа. Всяка сутрин уроците им бяха посветени на светски теми: загадките на аритоматиката, дисекциите на биологиката, използването на мерки и теглилки. Следобедите преминаваха в изучаване на историята, религиозните ордени и литературата на древните.

Предпочиташе сутрините, най-вече защото следобедите включваха много четене. Макар и сръчни, пръстите ѝ не бяха достатъчно чувствителни да разчетат мастилото, отпечатано в свещените томове. За да ѝ помага в ученето, към нея бе прикрепен един млад послушник, Джейс. Беше се провалил на петата си година, но вместо да го пратят у дома, му бяха предложили място в училищния скрипториум, предимно за да преписва текстове, но също така и да ѝ служи като очи. През деня той тихо ѝ четеше онова, което трябваше да разбере, а понякога продължаваше и вечер в стаята ѝ в общежитието.

Никс се втурна към мястото, където обикновено я чакаше той. Макар че би могъл да направи живота ѝ още по-труден, Джейс бе мил и търпелив с нея. Тя подозираше също, че може да си пада по нея и в други отношения. Беше с четири години по-голям, но се държеше по-момчешки дори от съучениците ѝ в седми клас. За компенсация си бе пуснал рошава брада, която да му придаде повече мъжественост. Уседналият начин на живот го бе дарил с голямо шкембе и леко хриптене, когато бързаше да не изостава от нея. Но той повече от всеки друг умееше да я разсмива. Всъщност до голяма степен тъкмо Джейс бе причината тя да търпи следобедните занятия.

Тръгна към входа на скрипториума и когато сви зад един ъгъл, чу издайническото пухтене на приятеля си, по-тежко и измъчено от обикновено, сякаш бе тичал по целия път насам. Надуши мирис на вар по дрехите му, което показваше, че е прекарал сутринта в приготвяне на нов пергамент за работата си.

— Джейс, извинявай, че закъснях. Трябва да…

И тогава я лъхна нова миризма. Горчива и с наситен дъх на желязо. Носеше се откъм него с всяко издишване. „Кръв.“ Сепната, тя се спъна в нещо на земята. Даже бастунчето ѝ го бе пропуснало. Никс падна и бързо осъзна, че това е единият крак на приятеля ѝ. Защо Джейс седеше под арката? Ръката ѝ заопипва тялото му.

— Джейс, какво е станало?

Пръстите ѝ докоснаха лицето му и той изпъшка. Тя напипа топлата кръв под носа му, целия подут и изкривен. Той трепна при допира ѝ и дръпна ръцете ѝ надолу.

— Никс… те искат да те…

— Кой…?

Всъщност знаеше отговора. Шушнене на кожа по камък се разнесе от всички страни. Тя чу силно кискане зад себе си.

— Бягай — настоя Джейс и я бутна.

Тя се поколеба приклекнала, замръзнала от страх.

— Не я оставяйте да се измъкне! — извика Кинджал.

Викът разкъса паниката ѝ. Никс потърси път за бягство. Разпростря всичките си сетива, инстинктивно изпълвайки света около себе си с всяко хриптене, шепот и шумолене. Отдръпна се от мърдащите сенки вдясно и побягна от облака пот и дъх, напиращ зад нея. Докато се отдалечаваше, потърси помощ от училището, от всяка сестра или брат, които биха могли да са наблизо.

Сърцето ѝ затупка в гърлото ѝ. Обсегът на ушите ѝ се разшири. Те се наостриха и съсредоточиха върху познатия глас на сестра Рийд зад следващия ъгъл.

— … къде ѝ е мястото. Ще ѝ се иска просто да я бяха напердашили.

Отговори ѝ друг глас, писклив и стържещ. Беше йеромонах Плак, който водеше следобедните занятия.

— Ами игуменката?

— Каквото става между камбаните, особено между ядосани ученици, не може да бъде стоварено върху мен. Ще твърдя, че…

Втората Призоваваща камбана отекна, заглушавайки думите ѝ.

Задъхана и с разтуптяно сърце, Никс имаше чувството, че ще припадне от ужас, че ще изскочи от тялото си. За миг я завладя странно ново чувство. Екотът на камбаните разкъса сенките, изтласка ги назад, разкри по-ясно стените, стълбите и пътищата около нея. Тя можеше да различи дори фигурите, които я настигаха.

Една от тях се приближи и Никс отскочи встрани. Пръсти посегнаха към ръкава ѝ, но не успяха да я уловят.

Зад нея отекна ругатня.

Бърд.

Тя последва пътя, разкрит от ехтящите звуци, разчиташе на това новооткрито сетиво да подпомогне бягството ѝ. Все пак, докато бягаше, използваше бастунчето, за да потвърди онова, което ѝ показваше то. Преследвачите бързо изостанаха, но не се отказваха, събираха се като буря зад гърба ѝ.

Тя стигна до стълбището, водещо към осмото ниво. Беше седмокласничка и не го познаваше добре. Въпреки това хукна нагоре по стълбите, протегнала бастунчето пред себе си. Съзнанието ѝ странно се раздвои, докато се изкачваше. Гърдите ѝ пареха, сърцето ѝ блъскаше, но в същото време тя имаше чувството, че някаква част от нея се рее горе и я гледа отвисоко. Нямаше обаче време да размишлява над тази странност.

Стигна до върха на стълбите и се втурна през нивото. Камбаните заглъхнаха и светът около нея отново се сви. Тя се върна в тялото си.

— Ето я! — извика Кинджал зад нея.

Никс побягна ужасена от приближаващото се шляпане на сандали върху камък. Осмокласниците вече бяха влезли в класните стаи и наоколо нямаше никого. Паникьосана, тя се опита да тича по-бързо. Рамото ѝ се удари в един ъгъл и тя залитна. Страхът обаче я задържа да не падне и тя продължи да тича.

Но къде можеше да отиде?

Загубила онова моментно ново усещане за света, пое по единствения път, който познаваше добре. Всеки ученик рано или късно се промъкваше на това ниво за тайно поклонничество. Пътешествието свършваше там, където надеждите им или бяха стъпквани на земята, или издигани във висините.

Никс не беше изключение. Беше прекосявала осмото ниво няколко пъти всяка година, за да стигне до въпросното място. Устреми се натам. Това бе единственият маршрут, който бе запомнила.

Преследвачите ѝ я следваха, смееха се, обсипваха я със заплахи.

Най-после стигна до друга редица стъпала. Те не бяха по-стръмни от онези, по които се бе качила, за да стигне дотук, но тя се закова на място в подножието им. Тези стъпала водеха към деветото, последното ниво. Само на смятаните за достойни за Възхождане им бе разрешено да се изкачат по тях. Този път бе забранен за всички други. Загадките му бяха предназначени само за малцината избрани. Нарушението на това правило означаваше мигновено изключване от училището.

Тя трепереше в подножието им. Беше прекарала първите си седем години в Брайк, следващите седем в Манастира. В този момент животът ѝ се колебаеше между ярко бъдеще и позорно падение. Макар че не би могла да знае окончателната си съдба, винаги бе давала най-доброто от себе си и се надяваше да получи същото.

Но сега…

Зад нея онези се приближаваха. Бърд видя колебанието ѝ и се засмя високо, но в гласа му нямаше веселие, само заплаха. И той я подчерта със следващите си думи:

— В капан е. Вижте я само. Ще ѝ взема бастуна и ще ѝ насиня хубаво задника. Да не може да седне две седмици.

Избухна смях, докато другите преграждаха пътя ѝ за отстъпление.

Изведнъж бастунчето бе изтръгнато от ръката ѝ. Тя се опита да го грабне, но я изблъскаха.

Друг глас, може би на Римал, подтикна Бърд към по-голяма жестокост.

— Удари я с него през ръцете. Ама силната. Счупи ѝ кокалите. Както тя счупи планетария. Заслужава си го, мен ако питаш.

Никс стисна юмруци, пулсът кънтеше в ушите ѝ. През годините ѝ се бе случвало да счупи някоя и друга кост при погрешна стъпка и лошо падане. Болката не я плашеше, но ръцете бяха също толкова важни за зрението ѝ като замъглените ѝ очи. Дланите ѝ познаваха всяка вибрация на бастунчето ѝ. Пръстите ѝ разкриваха подробности, които очите не можеха. Това, което я заплашваше в момента, не бе само счупването на няколко кости, а осакатяване, което щеше да я направи още по-сляпа.

Но имаше и по-лоши неща.

Кинджал прошепна злорадо на брат си:

— Би трябвало вместо това да я опетниш. Та да я изхвърлят от училището завинаги.

Това предизвика още смях, който обаче този път бе примесен с нервност. Всички знаеха какво се крие зад тази нова заплаха. За да стигне едно момиче до Възхождане, трябваше да е девствено, недокоснато и чисто. По някаква причина това, изглежда, не важеше за момчетата. Не че в общежитието нямаше пламенни любовни срещи, които включваха всичко, освен самия акт. Да пресечеш тази последна черта означаваше изгнание — не само от училището, но и от Брайк. Толкова голям бе срамът.

— Мисля, че един пердах е достатъчен — каза Бърд, опитваше се да говори твърдо. — Това ще я постави тая блатна пикла на мястото ѝ.

— Тя заслужава нещо по-лошо — изпръхтя сестра му. — Мястото ѝ не е тук. Всички го знаем. Просто те е страх.

Никс усети отровата в гласа на Кинджал. Кметската дъщеря винаги бе имала трудности с уроците. Шепнеше се, че баща ѝ плащал за изкачването ѝ по нивата с цели ковчежета сребърни и златни монети. Никой обаче не смееше да го каже в нейно присъствие. По някаква причина Никс винаги бе привличала гнева ѝ, може би заради високите оценки, които получаваше.

Бърд кипна, когато сестра му го обвини в страхливост. Гласът му преливаше от ярост и смущение.

— Ансел, Меркъл, хванете я. Лакуидъл, помогни им.

Явно смяташе да включи колкото се може повече участници, за да е сигурен, че никой няма да проговори. След това лесно можеха да хвърлят вината за обезчестяването ѝ на някой похотливец в селото.

Никс отстъпи и петите ѝ се удариха в първото стъпало зад нея. При допира до него гневът ѝ избухна, изтласквайки ужаса. Студ прогони топлината от тялото ѝ.

„Ако ще ме изхвърлят, нека да е поне заради собствените ми действия.“

Вдигна крак и стъпи на първото стъпало. Което предизвика смаяни ахкания. Тя ги пренебрегна и се качи на следващото, и на по-следващото. Нямаше да достави на Бърд и Кинджал удоволствието да я обезчестят и така да я съсипят.

Бърд сигурно го разбра и изръмжа яростно.

Тя не побягна от гнева му. Вместо това го използва като вятър, който да издуе платната ѝ и да я понесе нагоре. Зад гърба ѝ топлината на двете клади се усилваше с всяка крачка. Димящият тамян прогонваше смрадта от заплахата долу.

Бърд изруга и викна:

— Не си мисли, че можеш да избягаш толкова лесно.

Макар че не можеше да го види, тя го чу как се втурна по стълбите. Стресната от дързостта му, замръзна.

Кинджал извика на брат си и в гласа ѝ имаше паника — може би едва сега осъзнаваше, че го е тласнала прекалено далеч.

— Бърд, не! Недей!

Той спря само колкото да изръмжи през рамо на близначката си:

— Не се тревожи. Татко ще покрие дълга ми, ако се стигне дотам.

Тези думи разкъсаха парализата на Никс. Тя се обърна и хукна нагоре по стълбите към гибелта си.

Замаяна, Никс се мъчеше да се задържи на крака. Беше стигнала до върха на училището. Разполагаше само със слухове и приказки, които да я водят, и се чувстваше изгубена.

Според Джейс деветото ниво изобщо не приличало на останалите. На него имало кръг от кули, всяка посветена на различни области на знанието. В западната половина — с кули от черен вулканичен камък, добит от недрата на училището — се провеждали занятията по алхимия. От другата страна се простирала дъга ослепително бели кули от варовик, докаран от скалите на Земелом на изток. В тези бели кули на деветокласниците се разкривали тайните на божиите ордени и древната история.

Наясно, че подобно знание ще ѝ бъде навеки забранено, Никс пренебрегна и двете страни и се втурна към двете ярки сияния в центъра на нивото. Кладите пламтяха като очите на самия Небесен отец. От векове те се бяха взирали към учениците долу, предизвиквайки ги да се приближат, да надникнат по-дълбоко в чудесата и ужасите там.

Над кладите по-тъмни сенки се кълбяха в небето, изпълнени с горчиви алхимии и свещени благовония. Когато Никс се приближи, миризмите я обгърнаха и заличиха всичко наоколо. Ревът на огньовете я оглуши. Пламъците дори прогонваха всякакви различими сенки превръщаха всичко в едно голямо сияние.

Сякаш светът бе изчезнал и я бе оставил да се рее в яркия простор от лютив дим и бучащи пламъци. „Като ще е — да е.“ Знаеше, че не може да продължи нататък, така че спря между кладите, за да сложи край на лудото си бягство.

Обърна гръб на огньовете. Отказа да се свива уплашено.

На няколко крачки от нея през рева на пламъците се разнесе силно пъхтене.

„Бърд.“

— Ще те завлека обратно за косата, ако трябва — заплаши я той.

Наблегна на заплахата си със силен удар с бастуна ѝ по камъните. Тя чу как дървото изпращя и това ѝ прозвуча като чупене на кост. Сякаш бе строшил неин стар приятел.

Едновременно отчаяна и разгневена, Никс се замисли дали да не се хвърли в пламъците, за да осуети намеренията му дори сега. Но бе отгледана от баща, който отглеждаше биволи, и братя, които никога не се предаваха. Вдигна ръце и се приготви да нанесе колкото може повече поражения, преди всичко да свърши.

Спомни си последните думи на баща си: „Помни, че Майката винаги бди над теб“. Искаше ѝ се да е вярно, особено сега. Но не таеше големи надежди. Въпреки това се помоли с цялото си сърце.

И отговорът дойде.

Само че не от Земната майка.

Бърд се втурна към нея и тя цялата настръхна. А после го чу. Крясъка. Разцепи небето. Заля я, премина през нея, разтърси костите и зъбите ѝ. Тялото ѝ пламна като факла. Тя усети как кожата ѝ се издува на мехури, очите ѝ възвират. Представи си как огънят на кладите я е обгърнал, запратен към нея от повея на огромните криле в небето.

Въпреки болката се приведе ниско.

Някъде отпред долетя писък — не на звяр, а на момче.

И секна.

След миг някакво тяло се блъсна в нея и я събори по гръб между двете клади. Огънят в нея моментално угасна, сякаш потушен от тялото отгоре ѝ. Знаеше, че това е Бърд, и се помъчи да го избута.

Поток топла кръв заля шията и гърдите ѝ. Пръстите ѝ се опитаха да го спрат — и напипаха разкъсана плът, останки от врат. Тя ахна и се замята ужасено. Главата на Бърд я нямаше, бе откъсната от тялото му.

Сълзите ѝ рукнаха и тя изхлипа.

„Не…“

Мъчеше се да избута тялото му — а после нещо изведнъж го дръпна от нея и го захвърли в алхимичната клада. Както си беше по гръб, тя издрапа между кладите. Плът и кръв цвърчаха и димяха от лявата ѝ страна.

„Не…“

През яркото зарево на двата огъня пред нея изникна тъмна сянка. Нещо я сграбчи за левия крак и го прикова към камъка. Нещо се извиси над нея. Нещо като костелив юмрук се вряза в корема ѝ, друг в дясното ѝ рамо. Веднъж я беше стъпкала паникьосана биволица. Това, което я притискаше сега, бе много по-тежко и действаше сякаш целенасочено.

„Не…“

Сянката я покри изцяло, обгърна я в мрак от криле и туловище. Горещ дъх, вонящ на месо и желязо, облъхна лицето ѝ. Мокри ноздри я подушиха от темето до шията и спряха там.

„Не…“

Усети косматите устни да се разтварят — а после леденото докосване на кинжали до меката плът на гърлото ѝ.

„Не…“

Зъбите се впиха дълбоко и я проряза остра болка, последвана от студено вцепенение. Натискът на муцуната я задушаваше. Не можеше да диша. Леден студ плъзна по тялото ѝ, потече в кръвта ѝ.

Викове прорязаха рева на огньовете.

Деветото ниво най-после се бе събудило за нападението.

Тежестта върху нея отскочи и я издигна за миг във въздуха, преди най-сетне да я пусне. Тя рухна на камъните по гръб. Усети мощния плясък на криле, горещината, лъхнала от раздуханите пламъци. Димът се завихри, миришеше на сладък тамян и горяща плът.

За миг там, върху камъните, отново изпита странното чувство, че се взира едновременно нагоре към небето и надолу към тялото си.

После то изчезна.

Лежеше, а студът продължаваше да се разпростира в нея. Скова крайниците ѝ, докато вече почти не можеше да се движи и едвам дишаше. Усещаше как ледът като отровни нокти се вкопчва в сърцето ѝ и го стиска. Светът притъмня, стана по-черен от всяка слепота. Всички звуци потънаха в тишина, сякаш се бе гмурнала в най-дълбокия вир.

Остана само биенето на сърцето ѝ.

Тя следеше всеки отслабващ спазъм.

„Не…“

Помъчи се да го задържи, да го накара да удари още веднъж.

Докато го правеше, нов звук се надигна от мрачните дълбини. Викове и писъци изпълниха главата ѝ — стотици, после хиляди, после още повече. Земята под нея затрепери, после се замята диво. Всичко свърши с оглушителен трясък, който я остави празна. След това се възцари ужасна тишина, по-празна от всичко, което можеше да си представи.

Ако можеше, щеше да заплаче.

Едва тогава осъзна истината.

В тази пълна тишина.

Сърцето ѝ беше спряло.