Беззвездната корона

39.

Светлият син на краля стоеше в сенките.

Микен спря на тъмното стълбище, прорязващо стените на Върховръх. Взря се навън през една бойница, от която се откриваше изглед на север, към тлеещите развалини на градските докове.

Бяха минали три дни от подлата атака срещу беззащитните ветрокораби. И все още над полето висеше димен облак, като траурен шал. Стотици хора бяха изгорели, хиляди бяха осакатени. Все невинни. Оттатък дима се издигаха гигантските бойни кораби, на които се вееха флагове със слънцето и короната.

„Поне тези кораби бяха пощадени, слава богу.“

Микен сложи ръка на дръжката на меча си.

„Сега войната с Клаш е сигурна.“

Гневът му се разгоря по-силно. Това не бе завръщането, на което се бе надявал. Все още носеше церемониалните одежди от сватбеното си шествие. Процесията от рицари, благородници и слуги бе пропътувала от Азантия до имението на Каркаския род в западните части на Широзем. Той бе оставил жена си, лейди Миела, в Каркаската твърдина — огромен чифлик, проснал се по зелените хълмове. Ниските му покриви бяха покрити с чимове от същата трева, която изхранваше неизброимите им стада. Слуховете за война бяха претекстът да затвори Миела в чифлика, за да я предпази от опасността. Но всъщност отсядането ѝ там вече бе планирано, за да скрие колко бързо наедрява коремът ѝ с детето на принца, бъдещия наследник на халендийския трон.

Затвори очи, за да не гледа дима навън, и се замисли вместо това как държи детето в ръцете си. Представи си корона от къдрава руса коса, също като неговата, и ярките изумрудени очи на любимата му Миела. Вече го изпълваше бащинско закрилническо чувство. Нямаше да позволи нищо лошо да се случи на детето му.

— Не бива да се бавим — подкани го васален генерал Хадан от няколко стъпала под него. — Кралят ни чака. А яростта го е направила избухлив.

Микен кимна разбиращо. След като бе чул за клашианската атака, препусна с всички сили назад към Върховръх и пристигна с утринната камбана. Лъснатите му черни ботуши бяха протрити от стремената и конските косми, по тъмносиньото му наметало бе полепнала половината от калта по пътя, а тялото му вонеше на пот, както негова, така и на коня му. Веднага щом остави животното в конюшнята да го натимарят и разхладят, се отправи към легионерската баня, за да отмие мръсотията от пътя.

Но още преди да е успял да свали наметалото се появи Хадан — баща му го викаше веднага. Като знаеше, че не може да откаже, нито дори да се бави, Микен тръгна с него.

И все още им предстоеше доста път.

Микен последва каменоликия Хадан по виещите се стълби, покрай мястото, където бе оставил коня си, и още по-надолу, където хоросановият градеж преминаваше към първичен камък. Най-после стигнаха до една площадка и част от стената, която не изглеждаше по-различна от останалите. Но една пукнатина там криеше проход, който Хадан отключи с черен ключ. Васалният генерал бутна една тясна врата и прекрачи през прага.

— Хайде, по-бързо — каза грубо.

Микен го последва и затвори вратата след себе си. Тръгнаха по дълъг коридор, който се спускаше още по-надолу. Микен вървеше приведен, усещайки тежестта на укрепленията над главата си. Нямаше пушливи факли, които да осветяват пътя им, само меко сияещи жилки в скалната стена. Те обагряха бръснатото теме на Хадан в болнава бледнота.

Микен мразеше да слиза в Крепостта на Изповедниците, но разбираше нуждата тайните да бъдат заровени надълбоко и че е по-добре някои мрачни знания да бъдат скрити от яркия взор на Небесния отец.

Стигнаха до една отворена врата, обрамчена в огнена светлина.

Хадан ускори крачка, явно също толкова доволен като принца да се махне от този коридор. Или може би го привличаше онова, което се намираше отпред.

Оттатък абаносовата врата имаше просторна сводеста зала. Обсидиановите ѝ стени бяха начупени на хиляди огледални повърхности, които отразяваха кръга от факли, трепкащи пред други абаносови врати, всичките запечатани освен тази зад Микен и още една вдясно, където чакаха две фигури.

Хадан се втурна напред, подгъна крак и наведе глава.

— Ваше величество.

Микен го последва само миг по-късно и също падна на коляно.

— Татко, съжалявам, че пристигнах толкова късно след такава подла атака срещу всички ни. Трябваше да съм тук.

Крал Торант махна и на двамата да станат.

— Радвам се, че си отново във Върховръх, Микен.

Принцът се изправи. Баща му изобщо не изглеждаше радостен. Мраморнобялата му кожа бе пепелява, почти сива. Челото му бе набраздено от дълбоки бръчки и засенчваше сините му очи, придавайки им буреносен вид. Даже бе свалил разкошните си одежди с бродерии и кадифе и носеше легионерски ботуши и тънки кожи, набръчкани на коленете и лактите. Това бяха рицарски дрехи, които се слагаха под бронята. Единствената му украса бе проста тъмносиня туника върху кожите с емблемата на дома Масиф.

Това бе върховен крал, готвещ се за война.

Микен оцени облеклото на баща си и суровото му изражение. Можеше да усети как буреносните облаци се трупат около раменете на краля — и даде безмълвно обещание.

„Ще направя всичко по силите си, за да бъда ярката мълния на твоя мощен гръм.“

Кралят се обърна към мъжа, който чакаше до него — мъж, който откакто Микен се помнеше, се спотайваше в сянката на баща му. Очите насред татуираната лента на Изповедника се взираха сурово в принца, сякаш подразнени от нахълтването му тук — докато кралят не заговори.

— Рит, отведи ни при затворника. Дадохме на Витаас достатъчно време, за да се подготви.

Изповедникът се поклони и се обърна към вратата зад себе си.

— Той би трябвало да е готов, докато стигнем, особено като се има предвид, че ни чака доста път.

Кралят и генералът последваха Рит. Микен си пое дълбоко дъх, докато никой не го гледаше, и тръгна след тях. Никога не бе влизал по-навътре от този праг в Крепостта на Изповедниците и се беше надявал това никога да не стане. Той бе принцът, който блестеше най-добре под слънцето, облечен в ярка броня. Звънът на стомана и трясъкът на щитове бяха неговата музика. Предпочиташе да остави тези мрачни места на създанията, които избягваха Небесния отец. Говореше се, че коридорите тук треперят от писъци, идещи както от човешки гърла, така и от демонски.

Все пак последва другите през вратата и към недрата на Крепостта на Изповедниците. Рит спря оттатък прага, за да откачи от стената една горяща лампа. Скоро възникна нужда от нея. Факлите оредяха, докато Рит ги водеше все по-навътре. Спуснаха се по тесни стъпала, загладени от векове изповеднически сандали. Всеки проход бе по-криволичещ от предишния.

На горните нива се разминаваха с Изповедници в сиви роби, които се отдръпваха от пътя им, притиснали към гърдите си прашни томове, вероятно забранени текстове от Черната библиотека на Анатема. Ръката на един от срещнатите Изповедници бе увита в кървави превръзки и той бе воден от друг — вероятно някой експеримент се беше объркал.

Постепенно, докато слизаха по-надолу, коридорите се изпразниха от братята на Рит.

Ушите на Микен се напрягаха да чуят писъци или демонски вой, но цареше тишина, която стана потискаща като камъка над главите им. Носът му долови слаб мирис на сяра, който групата им, изглежда, следваше, както някой тилазавър — кървава диря.

Накрая източникът се появи в края на дълъг виещ се тунел. Тунелът бе разсечен от стръмна урва, сякаш бог Нетин го бе разцепил с обсидиановия си меч. Над пропастта се протягаше каменен мост, ограден от две черни колони.

Рит ги поведе към колоните. Докато го следваше, Микен видя върху всяка от тях присвита червена усойница с корона от тръни. Двете рогати змии стояха с лице една към друга, сякаш предизвикваха някой да дръзне да мине между тях, ясно отбелязвайки територията напред като царство на мрачния бог Дрейк и следователно на ифлелените.

Микен мина бързо покрай тези змии с мъртвешки очи и по каменния мост. Направи грешката да хвърли поглед през ръба. От бездната се носеше толкова силна воня на сяра, че стомахът му се преобърна, а очите му се насълзиха. Все пак зърна зловещ блясък далеч долу. Това не бе веселата червенина на пламтящо огнище, а същото противно изумрудено като на сияещите жилки, нашарили черните камъни.

Той потрепери и измина на бегом останалата част от моста, за да се присъедини към другите, които се бяха събрали под арката на входа на голям тунел. Камъкът ѝ бе изписан с магически символи, които сияеха в същото гнусно зелено, сякаш самите жилки са били подчинени на волята на ифлелените, за да оформят тези символи.

На този праг Микен забави крачка.

— Не е далеч — подхвърли Рит, сякаш усещаше, че принцът е на косъм да си плюе на петите.

Изповедникът мина под арката с лампата си. Кралят и Хадан го последваха, така че на Микен не му остана друг избор, освен да продължи след тях. Определено нямаше представа как да се върне сам.

Най-после Рит стигна до една желязна врата. Окачи лампата до нея и хвана с две ръце кръглата халка, изработена във формата на свита усойница. Сякаш бе нужна цялата му сила, за да я отвори. Когато тежката врата се завъртя на смазаните си панти, отвътре бликна огнена светлина — заедно с писък, който излетя в коридора и заехтя в далечината, сякаш се мъчеше да избяга.

Микен потрепери, разбрал, че този писък не идва от демон, а от прекършван човек.

Рит им махна да влизат и ги последва.

Широкият гръб на Хадан препречваше гледката на Микен, докато васалният генерал не залитна встрани със стреснато ахване.

Цялата стая изглеждаше направена от ковано желязо, все едно бяха влезли в печка. Само дето металът, занитен към всички повърхности, бе по-черен от всяко желязо. В дъното пламъци бумтяха в малко огнище с решетка.

В центъра на стаята имаше стол от същото желязо. До него сбръчканата фигура на Изповедник Витаас поздрави мълчаливо краля, а после се наведе над сребърните инструменти, наредени на една близка маса. Всички те бяха с остри върхове или ръбове, или пък със спираловидни нарези като на свредел. Много от тях бяха мокри от кръв. Но не те изцедиха всяка топлина от тялото на Микен и го оставиха вледенен от ужас.

На стола седеше гола жена, челото, шията и гърдите ѝ бяха вързани към облегалката с кожени ремъци. Бе увиснала безсилно, сякаш загубила съзнание от онова, което я бе накарало да изпищи. Главата ѝ бе обръсната наскоро, ако се съдеше по купчината бели плитки на пода. Струйки кръв се стичаха по бузите ѝ и се събираха в ямката на оголената ѝ шия, преди да потекат надолу по гърдите ѝ.

Но най-зле изглеждаше темето ѝ. От черепа стърчаха няколко медни игли. Докато Микен гледаше, Витаас заобиколи масата и мина зад стола, наведе се над затворничката, вдигна ръце и заби нова медна игла, дълга колкото пръста на Микен, през наскоро пробита дупка в кожата и костта.

Микен си представи как иглата потъва дълбоко в мозъка на жената.

„Какво прави този мръсник?“

Дори кралят изглеждаше отвратен и се обърна към Рит.

— Какво означава това?

Рит вдигна ръка, сякаш го молеше за търпение, и каза:

— Игуменка Гайл се оказа доста по-упорита, отколкото очаквахме.

Микен крачеше нервно из стаята, докато Рит и Витаас довършваха някои последни приготовления с вързаната управителка на Манастира — измерваха медните игли в черепа ѝ, местеха ги лекичко и си шепнеха.

Микен бе скръстил ръцете на гърдите си в опит да скрие ужаса си, да замаскира всеки признак на шок или страх пред баща си и васалния генерал. Усещаше мириса на кръв и дори на локвата пикня под стола — жената се бе изпуснала по време на мъченията. Езикът му долавяше вкуса на горчивите алхимикали, горящи в огнището.

Стараеше се да не поглежда към стола. Знаеше, че Анскар ви Дон, предводителят на групата вирлиански гвардейци, се е върнал от блатата бесен и с празни ръце. Доколкото бе успял да разбере Микен, брат му Канти бе избягал с момичето, оцеляло чудодейно от отровата на прилепа.

„Братко, в каква беля си се забъркал?“

Това бе въпрос, който се нуждаеше от отговор. Анскар подозираше, че тук се крие още нещо — заговори, вплетени в кроежи. Затова се бе върнал с игуменката на училището, вярвайки, че тя знае повече, отколкото иска да признае. За да получи отговори, я бе довел пред краля.

Микен преглътна и погледна окървавената жена.

„А баща ми я е дал на ифлелените.“

Рит сякаш забеляза смущението им.

— След като игуменка Гайл е толкова упорита, опасявам се, че това е единственият начин да я накараме да проговори. А при положение че доковете ни димят и се носят слухове за кораби, събиращи се край бреговете на Клаш, не смеем да губим време с обикновени методи на разпит.

— Но какво правите сега? — прошепна Торант.

— Това е техника, усъвършенствана от Витаас, но произлязла от векове изследвания. — Рит се обърна към своя събрат Изповедник. — Готов ли си? Можеш ли да ни демонстрираш?

Витаас се поклони и се върна до масата. Взе една медна кутия, от която стърчаха същите игли, само дето всяка завършваше с кичурче влакънца, толкова фини, че приличаха повече на мек пух. Той бутна едно малко лостче отстрани и кутията тихо зажужа.

Шумът плъзна из стаята и се усили, уловен между железните стени. След още миг стана остър като най-финото острие и в същото време назъбен като трион. Дращеше ушите на Микен, забиваше се в черепа му. Дори Хадан трепна — а принцът веднъж го бе виждал как шие рана от меч на собственото си бедро, без да му мигне окото, и даже се смееше, докато забиваше иглата в плътта.

Малките пухкави влакънца засияха слабо и сякаш самият въздух затрептя около връхчетата им. А пронизителният звук се извисяваше все повече.

Болезнено ахване привлече вниманието на Микен към жената. Очите на игуменката бяха отворени, но изглеждаха слепи, а устата ѝ бе изкривена в гърч на агония. Стърчащите от скалпа ѝ игли сега грееха със същото сияние като влакънцата от кутията. Сякаш трепереха целите в черепа ѝ.

Витаас изучи реакцията ѝ, докато лицето на жената не се отпусна, покорявайки се на прилаганата магия. Все пак челото ѝ остана оросено с пот, като сок, изстискан от слива. Някъде вътре в себе си тя явно се бореше срещу атаката.

Витаас кимна на Рит.

Изповедникът се обърна към крал Торант и заговори по-високо, за да бъде чут през нищенето на медната кутия.

— Сир, сега можете да я питате каквото искате. Тя няма да е в състояние да ви откаже. — Той махна към игуменката. — Волята ѝ е потисната и не оставя място за лъжи.

— Но как…? — промълви Торант отвратен, но и очарован.

Рит въздъхна, явно търсейки начин да го обясни на човек, който не е навътре в Изповедническите знания. Най-после се спря на едно обяснение.

— Знаете за юларната песен, нали? Как някои имат таланта да укротяват най-дивите зверове и да ги карат да изпълняват повелите им. Това, което правим тук, е до голяма степен същото — използваме звук, топлина и въздушни вибрации, за да лишим други от волята им и да ги заставим да се подчинят на нашата.

Гласът на Хадан бе дрезгав от смайване.

— Значи с този метод можете да имитирате юларна песен?

Микен изобщо не споделяше одобрението на генерала. „Това не е имитация на юларна песен, а някакво нейно извращение.“

— Точно така. — Рит се обърна към краля и посочи към игуменката. — Питайте каквото ви интересува.

Кралят пристъпи напред и трепна от звука, когато се приближи до стола.

— Игуменко Гайл, каква роля изиграхте вие в изчезването на моя син Канти?

Мътните очи намериха сили да помръднат и да се спрат на Торант. Напуканите устни се разделиха.

— Аз… му казах. Иде… иде голяма опасност. Лунопадът… ще погуби всичко.

Кралят настръхна. Микен знаеше колко вяра влага баща му в поличбите за бъдещето. Торант държеше в двореца си също толкова ясновидци и гадатели, колкото и робини за наслади.

— Кой говори за такава гибел? — попита Торант.

— Ал… химик Фрел. Той измерваше… звездите. И още някой…

— Кой?

— Едно момиче… Никс… чуло предупрежденията в писъците на мирските прилепи.

Хадан изпръхтя презрително.

Кралят му махна да мълчи.

Рит сви рамене.

— Истина или не, но игуменката вярва в това. Тя не може да лъже.

Въпреки това Хадан бе скептичен. Генералът не вярваше в нищо, което не може да посече с меча си.

— Игуменка Гайл е родена в Южен Клаш, което означава, че има солидни роднински връзки там. Може би това ѝ е било внушено от враговете ни, за да посеят смут. Разпространяването на слухове за гибел по време на война би отслабило нашата решимост точно когато тя трябва да е най-силна. Вижте какво причини това на сина ви, сир.

Торант се намръщи.

— Какво общо има тази работа с Канти?

Въпросът бе насочен към Хадан, но игуменката го чу и не можеше да възпре отговора си. От челото ѝ потече пот, докато тя явно се бореше с принудата.

— Той… се опитва да помогне… на сестра си.

Микен се вцепени.

— Сестра ли?

— Момичето, което говори от името на Мир… тя… е загубената дъщеря… на Марейн.

Микен не разбираше нищо, но баща му явно разбираше. Залитна при думите на жената.

— Не… — изстена кралят. — Не е възможно.

Торант се завъртя към Рит, който изглеждаше не по-малко смаян.

— Ти ми каза, че бебето е мъртво — обвини го кралят.

— Всички смятахме така — отвърна Рит, но върху лицето му легна сянка.

Торант потъмня от гняв.

— Дете, което ти предрече. Рит. Момиче, точно както го предсказа. Тази, която ще сложи край на Короната и на целия свят.

Микен свърза думите на баща си, изтъкавайки основата на историята за Рицаря отстъпник. Двамата с Канти си бяха шепнели подобни смразяващи слухове за тайната история на семейството си, свити под завивките нощем, когато все още бяха близки, преди да ги разделят между Калето и Легиона.

Лицето на Хадан си оставаше скептично.

— По-вероятно момичето е просто хитрина на клашианците, за да накарат второродния принц да се събере с една предполагаема дъщеря на краля и да използват тези приказки за подклаждане на бунтове срещу истинския наследник.

Генералът хвърли поглед към Микен, който на свой ред си представи малката издутина на корема на лейди Миела.

— Дори тя наистина да е изгубената дъщеря на Марейн — възрази Торант, — ние не знаем дали момичето е мое или на предателя Грейлин.

Спорът им бе прекъснат от болезнен вик откъм стола. Игуменката се бореше с ремъците си, дърпаше белезниците, които приковаваха китките ѝ. Въпреки това не можеше да попречи на думите да излязат от гърлото ѝ.

— Грейлин… Грейлин отива при нея в този момент — изпъшка тя. — В Спокоен кът.

Кралят се врътна към нея с рев:

— Какво?!

Витаас доближи медната кутия към стола, като явно се опитваше да постави отново жената под своя власт.

От доклада на Анскар Микен знаеше, че Канти и другите са избягали по Пътя на падналите. Никой не знаеше дали са оцелели при това изкачване, защото хората на Анскар били отблъснати от някакви гадини, живеещи там. Но ако Канти бе стигнал до Облачен предел, най-вероятната му цел би била да се добере до горския търговски център Спокоен кът. Там горе нямаше нищо друго. Знаейки това, кралят вече бе заповядал да подготвят един боен кораб за полет до Облачен предел, за да потърси липсващия принц.

Микен видя как баща му се спихна като пробит ветрокораб. Знаеше колко силно бе обичал той Грейлин, негов приятел от най-ранните им години. Торант бе наказал клетвопрестъпника, но му бе пощадил живота и вместо това само го бе прокудил. Всички мислеха, че Рицарят отстъпник е умрял в изгнание.

„Явно не е.“

И ако бе жив, то Грейлин още веднъж се оказваше клетвопрестъпник. Беше се заклел никога да не се връща в Халенди, никога да не стъпва отново в кралството.

Дори Хадан разбираше как милосърдието може да се обърне срещу теб.

— Нима може да има някакво съмнение, че се подклажда бунт? Синът на краля, предполагаема дъщеря, а сега и завръщането на опозорен рицар на кралството. Това трябва да бъде спряно, преди заразата да се е разпространила и пуснала корени.

Торант кимна и лицето му се втвърди при разпалените думи на генерала.

Рит обаче не бе приключил с пленницата им. Приближи се до нея. Очите му се присвиха, докато я гледаше как се мята. Витаас се приближи от другата ѝ страна с прокълнатата пищяща кутия.

— Какво се мъчиш да не ни кажеш, игуменко Гайл? — попита той студено.

Очите ѝ се подбелиха. Пяна изби на устните ѝ, които се изпънаха в линии на агония. Но медните игли засияха още по-ярко, пронизвайки по-дълбоко волята ѝ.

Тя изкрещя и мина на родния си език. От изтерзаното ѝ гърло бликнаха клашиански думи.

— Вик дире Ра!… Вик дире Ра се шан бения!

Рит залитна крачка назад. Витаас потрепери и едва не изтърва медната кутия. Положи усилия да я задържи — но това бе достатъчно за игуменката да се овладее.

Очите ѝ се взряха право напред. Болката ѝ се превърна в ярост. Тя изтръгна едната си ръка от белезниците, разкъсвайки кожата. Метна се напред и грабна един дълъг нож от близката маса. Преди някой да успее да ѝ попречи, заби острието в гърлото си.

Рит посегна към ръката ѝ, но тя завъртя ножа и го издърпа обратно сред мощна струя кръв. В погледа ѝ имаше такава омраза, че Изповедникът отстъпи.

След още няколко мъчителни вдишвания животът в очите ѝ угасна.

Кралят сграбчи Рит за рамото.

— Какво каза тя накрая? За какво говореше?

— Не знам — отвърна Рит. — Само някакви безсмислици, избълвани, докато се мъчеше да освободи волята си. Явно не искаше да знаем повече.

Микен подозираше, че Изповедникът лъже. Дори кралят присви сурово очи срещу Рит. Но Хадан бе чул достатъчно.

— Няма значение. Това е още едно доказателство за заговор с цел сеене на раздор и разделяне на кралството — рече той. — Интрига, подхранвана от клашианците и дирижирана от един от тях. Трябва да я потушим веднага.

Рит се обърна към тях.

— Генералът е прав. Трябва да сложим край на това, преди да започваме каквато и да било война.

Торант кимна. Микен никога не бе виждал лицето му толкова зачервено.

— Хадан, ти ще командваш бойния кораб, заминаващ за Облачен предел. Всъщност удвои броя на войниците. Ще сложим край на това веднъж завинаги.

Кралят се обърна към светлия си син.

— Ти също ще заминеш, Микен. Време е да изправиш претенциите си за трона срещу измяната на брат си. Цял Халенди трябва да го види, за да изчезне всяко възможно съмнение в наследствеността.

Микен се поклони, приемайки този суров дълг. Знаеше, че с войната, която предстои, трябва да блести по-ярко от всякога, да бъде знамето, около което да се обедини кралството. Но знаеше също и защо баща му рискува първородния си син в такова начинание.

Представи си корема на лейди Миела, наедрял от обещание.

Кралската линия на рода Масиф щеше да устои — трябваше да устои — независимо от всичко.

40.

След като възложи на друг от ифлелените да заведе групата на краля обратно до Върховръх, Рит потъна още по-далеч от слънцето. Спусна се на половин левга по-надолу до истинското сърце на владенията на мрачния бог — и тайната, заровена там от седем века.

Беше оставил Витаас в схолариума му, където той възнамеряваше да разцепи черепа на игуменката и да поровичка из мозъка ѝ. Искаше да установи какво в процедурата бе подействало и какво не, за да усъвършенства още повече метода си. Ифлелените — като всички Изповедници — знаеха, че знанието рядко се добива с внезапни пристъпи на прозрение, а по-често с мъчителни провали и дребни триумфи. Малцина разбираха колко векове са били нужни да се събере изоставеното от древните и да се върне към живот.

Което важеше с особена сила за това, което се намираше отпред.

Рит стигна до висока двукрила абаносова порта, изрисувана с рогатата змия. Бутна я и символът се раздели на две. Той влезе в светая светих на ифлелените. Стаята приличаше на онази горе — купол от полиран обсидиан. Освен това бе заобиколена от врати с отбелязани на тях различните насоки на изследвания, всички свързани със съдържанието на тази стая.

Цялата ѝ ширина бе заета от оплетена мрежа от медни тръбички и стъкленици, по които течаха и бълбукаха тайнствени алхимикали. Тя стигаше от сводестия таван до полирания под. Гигантският апарат пухтеше, изпускаше пара и пулсираше като жив.

Четирима кръвородни бележеха основните посоки на земните магнитни енергии. Всичките вързани жертви бяха деца под единайсет години, отмъкнати от претъпканите улици на градското Дъно. Такива млади жертви даваха най-много мощ на дестилационния процес. Всяко дете лежеше отпуснато, гърдите им бяха срязани и зееха като малки прозорци. Мехове изпълваха дробовете им с въздух, издуваха ги и ги спадаха, разкривайки пиковете на биещите им сърца.

Кръвта им течеше по тръбите и съдовете на апарата. Младите им клетки бяха изцеждани, после пречиствани на всеки етап, докато накрая остане само концентрирана жизнена сила. Според древните томове тези енергии се съдържаха в малки частици, освободени от разкъсаните клетки, невидими прашинки, които древните наричали митохондрии. Рецептата за това мощно гориво идваше от същите текстове. Въпреки това на ифлелените им бе отнело векове да изучат и усъвършенстват тези методи, като ги приспособяваха и развиваха — включително с използването на живи жертви.

Всяко дете издържаше по пет дни, преди да умре, отдавайки целия си живот на жадната медно-кристална мрежа. Само преди век същата тази машина бе консумирала по дете на ден, но ифлелените бяха подобрили методологията през годините, бележейки голям напредък. Освен това се бяха научили да използват тези дестилирани еликсири, за да удължат собствения си живот.

Рит мина покрай малко светлокосо момиченце, чиято глава бе отметната назад, а в гърлото му бе вкарана тръба. Прокара пръсти през косата му в мълчалива благодарност за дара и саможертвата му.

Едва си спомняше своята младост като помощник на един гжоански мистик. Той и майка му бяха избягали от Владението, когато беше на шест, точно преди да дойде моментът да го ослепят, за да го подготвят за собственото му обучение като мистик в планинската им крепост. Той потисна спомените за онова мъчително време, за преследващите го гжоански ловци, убийството на майка му от роботърговци, собствените му години като роб за наслади, преди най-после да се озове в школата Теасл на островите Тау от другата страна на Короната.

Успя да влезе в славната школа само защото един йеромонах, който бе ползвал услугите му в бардака, забеляза татуировката от вътрешната страна на горната му устна, която го бележеше като собственост на мистиците. Само редки деца получаваха такова обучение. Вярвайки, че едно такова момче е специално — а може би с желанието Рит да му е подръка за лесни наслади през следващите години — монахът му бе уредил влизане в Теасл. Там младежът преуспя със собствени сили и накрая стигна до първия си великрист, по алхимия. След това благодари на йеромонаха — изкорми го с кама и замина за Калето, където спечели втория си великрист и стана първо Изповедник, а после и ифлелен.

Дори сега, толкова години по-късно и след като бе постигнал толкова много, той още се будеше с онази стара болка и срам от младите си години, когато бе беззащитен и зависеше от милостта на другите. Това подклаждаше студения огън у него, амбицията, желанието никога да не бъде отново нечий подчинен. За да си гарантира това, търсеше силата, скрита в древното знание, решен да не позволи на нищо и на никого да му попречи да се превърне в страховита сила, по-могъща от всеки крал.

Изръмжа и отхвърли тези мрачни мисли, за да се съсредоточи отново върху блестящото чудо пред себе си. Бе посветил остатъка от живота си на разгадаването на тайните, скрити тук. Очите му се взряха напред, където чакаше един от братята му.

Изповедник Скерен го бе повикал тук долу по спешност, но Рит не можеше да се отзове, преди кралят да си е тръгнал.

За да стигне до брат си, Рит трябваше да се промъкне през влудяващата медна паяжина, като се навеждаше, извиваше и промушваше по посока на центъра ѝ — където чакаше един гладен паяк, поместен в самата ѝ сърцевина, талисман с огромна важност.

Отпред Скерен се бе привел над свещения артефакт.

Рит зърна части от него, докато се приближаваше. Изваяният бронзов бюст бе свързан с голямата машина посредством жици и тръби. Лицето на скулптурата бе на мъж с къдрава брада и също такава коса. По бронзовата му кожа се виеха шарки от енергиите, проникващи през нея. Най-фините му къдрици и косъмчета се полюляваха като движени от невидими ветрове. Стъклени очи във виолетовосиньо блестяха мътно, слепи за всичко наоколо.

Според историята на талисмана бюстът бил намерен в Спокоен кът преди две хилядолетия. Открили го в едно забравено мазе в Старата мачта, заровен дълбоко под корените на древното дърво. Оттогава безтелесната глава бе минала през безброй ръце. Никой не знаеше какво точно да мисли за нея, но всички оценяваха красотата и майсторската ѝ направа. Тя бе пътувала до най-далечните краища на Южен Клаш и на север до уединената Хапрейска хегемония. Бяха я проучвали и изоставяли и бе красила дворците на много крале, преди най-сетне да стигне до Азантия.

През годините разкрития в древните томове бяха предлагали някои намеци за истинската ѝ важност, как тя можела да се върне към живот, ако се захрани по подходящ начин. Въпреки това на ифлелените им бе отнело векове да събудят талисмана от съня му и да измъкнат от него малкото, което могат. От съживяването си насам главата бе проговаряла само четири пъти. Думите ѝ винаги бяха загадъчни, изречени на език, който никой не разбираше. Тези четири съобщения бяха записани в най-свещените текстове на ифлелените в очакване да бъдат разшифровани.

С отминаване на вековете орденът им бе научил много. Откриха как свещеният талисман излъчва странни емисии, вибрации във въздуха. Когато човек се приближеше, ги усещаше като гъдел върху кожата си.

Дори сега Рит усещаше този вятър, духащ срещу него, докато вървеше натам.

С времето ифлелените се бяха научили как да следят силата му с помощта на магнитни пръчки, увити в медна тел. Не им бе отнело дълго да установят как това странно излъчване влияе на дребните животни: птици, гущери, змии. Дивите твари се покоряваха на зова му, ставаха кротки, лесно управляеми.

Витаас бе този, който пръв го бе свързал с юларната песен и бе прекарал дълги години в опити да улови този звук и да го използва за контролиране на по-едри животни. Накрая бе усъвършенствал метода си с медни игли, вкарани в ключови области на мозъка. След като известно време беше работил с животни, беше открил слабоумните джинове — най-лесните за манипулиране хора — и бе продължил нататък.

А талисманът продължаваше да излъчва странната си безмълвна песен. За да следят звуците му, артефактът бе обграден с концентрични кръгове бронз — сложен сферичен скелет, наподобяващ планетарий за изучаване на звездите. По кръговете бяха наредени омотани в жица магнити, окачени в пълни с масло кристални сфери, които се превръщаха в сто малки ветропоказателя. С помощта на тези инструменти бе създадена карта на посоката и силата на невидимите ветрове на талисмана през вековете. И така продължаваше вече дълго време, с талисмана изпращащ неспирния си зов към света.

Докато най-сетне не дойде отговор.

Преди шейсет и две години — година след като Рит бе дал кръвна клетва на ордена, което той още смяташе за пръст на провидението — друг вятър завъртя ветропоказателите обратно към главата на скулптурата. Вятърът идеше от изток и ако се съдеше по огромната му мощ, бе преценено, че се е зародил някъде край брега на Гулд’гул. Затова Рит бе ръководил установяването на ифлеленски пост край мините на Варовиково и беше продължил да бди за новата поява на този сигнал.

Още три пъти през последните десетилетия вятърът се надигаше отново, завъртайки магнитите към бронзовия бюст. Това убеди още повече ордена, че там трябва да е заровено нещо подобно на техния талисман. После, преди един месец, загадъчният вятър задуха отново, отначало спорадично, а после поривите му се усилиха. Надигащата се буря привлече Рит и Скерен в мините на Варовиково — където откриха бронзовата жена, само за да бъде открадната впоследствие от един хитър маскиран крадец.

Рит стигна до Скерен, потънал в отчаяние от мащабите на загубеното, което сега вероятно бе потънало в морето.

— Крайно време беше да се появиш — смъмри го Скерен.

— Какво е толкова спешно, че да налага да се отделя от краля?

Скерен държеше в едната си ръка перо, а в другата — измервателна пръчка. Отмести се, за да разкрие карта, лежаща на малка маса. До нея имаше разтворена книга със записки, обхващащи векове, които показваха движението на магнитите в кристалните им сфери.

— Преди една камбана — обясни Скерен — нов сигнал раздвижи уредите ни.

Рит пристъпи по-наблизо.

— Откъде? От Залива на обещанията ли?

Представи си бронзовата жена, крачеща по морското дъно след катастрофата на ветрокораба от Гулд’гул.

Скерен плъзна към него картата, изписана с числа и стрелки.

— Не, не от морето. Беше кратък, но изглежда, идваше от североизток. Все пак искам да проверя изчисленията си, за да съм сигурен.

— Колко далеч на североизток?

— По моя преценка не по-далеч от горите на Облачен предел, някъде около Близнаците.

Рит се намръщи.

„Отново Облачен предел. Накъдето избягаха онези.“

Това не можеше да е съвпадение. Застанал в центъра на бронзовата паяжина, той усети движението на невидими сили, които събираха заедно пионките в една голяма игра.

Рит се врътна, надявайки се, че не е прекалено късно.

— Къде отиваш? — попита Скерен.

Той посочи талисмана.

— Продължавай да наблюдаваш. Прати ми вест, ако нещо се промени.

— Ами ти?

— Аз отивам към бойните кораби. Да се присъединя към принца и легионите. Ако онзи артефакт е там, не бива да го загубя отново.

Микен търсеше ботушите си в своята легионерска квартира. След като се накисна в гореща вана и изтърка хубаво тялото си, се почувства отново като самия себе си, сияйния принц на кралството. Усърдието му със сапуна и четката целеше не толкова да премахне мръсотията от бясното препускане през Широзем, колкото да се отърве от сярната воня на Крепостта на Изповедниците.

Стоеше облечен в долните си кожи, също както баща му одеве, готвейки се за полета до Спокоен кът. Щеше да си сложи бронята, щом пуснат котва в горския град. Вече бе препасал меча си във филигранната му сребърна ножница, както и един нож в подобна кания. Над кожите носеше сребрист жакет с избродирани на него слънце и корона. Като принц трябваше да пази известно благоприличие.

„Но къде са проклетите ми ботуши?“

Не искаше да тича бос до военните кораби.

Погледна под леглото, видя ги там и ги измъкна. Преди да успее да ги нахлузи, го прекъсна решително чукане по вратата. От силата на ударите той усети, че е по-добре да не пренебрегва такова настоятелно повикване. Макар и принц, Микен си оставаше новак в Легиона и високото му положение не му даваше кой знае каква свобода — а в повечето случаи никаква.

Пусна ботушите, изруга и отиде до вратата. Отвори я и откри на прага си една алена планина. Анскар ви Дон носеше лека броня, сякаш бе роден в нея, и никога не я махаше. Държеше шлема си под мишница.

— Принц Микен, искам да говоря с вас, преди да тръгнем.

Без да моли за разрешение, Анскар нахълта вътре. Промуши се покрай Микен и затръшна вратата след себе си.

— За какво става дума? — попита Микен, като се опитваше да говори твърдо и властно, но му беше трудно да докара такъв тон бос.

— Искам да се застъпите пред краля за брат си.

— За Канти?

Анскар повдигна вежда.

— Да не би да имате друг брат, за когото не знам?

Микен усети как бузите му пламват. Хвърли поглед към лежащата на бюрото му кутия, в която бе глинената статуетка на две прегърнати момчета, годежният дар от близнака му.

„Дали Канти е кроял заговори срещу кралството още тогава?“

— Не разбирам — каза Микен. — Знаеш за предателството, извършено от Канти. Колкото и да го обичам, измяната срещу короната и съзаклятничеството с бунтовници не могат да останат без последици.

— Но аз не мисля, че бягството на брат ви е предизвикано от бунт — по-скоро от стремеж към оцеляване.

Микен се намръщи, опитвайки се да имитира строгото държание на баща си.

— Какво имаш предвид?

— Току-що разбрах за заговор за убийството на Канти в блатата. По заповед от Върховръх. Което е трябвало да се извърши от хора под мое командване.

Микен залитна назад. Краката му опряха в леглото и той се тръшна на него.

— Не може да бъде!

Анскар го последва и падна на едно коляно, за да може Микен да види искреността му.

— Мисля, че този опит за убийство е накарал Канти да побегне. Сега идвам при вас, за да ви помогна да отклоните баща си от този кървав път.

— Не мисля, че ще мога. Макар баща ми да се отнася благосклонно към мен, не мога да кажа същото за Канти.

— Разбирам, но при това последно пътуване видях някакво достойнство в брат ви. Стомана, отдавна крита под пиянство и разгул. Но я има. Твърдо съм убеден в това. При сегашната заплаха от война два принца, застанали редом с краля, ще служат добре на кралството.

Микен въздъхна, чудеше се какво да прави.

Анскар наведе глава, явно търсеше думи, които биха убедили принца да апелира към краля. Ви-рицарят вдигна глава да опита отново.

Микен вече бе изтеглил кинжала си и разсече гърлото на вирлианеца.

Мъжът тупна по задник със смаяно изражение. Железните му ръце посегнаха към шията му, но не бяха достатъчно силни да спрат кръвта, швиртяща между пръстите му. Той изгъргори, докато животът изтичаше през устните му.

Микен сведе поглед към алените пръски по жакета и долните си кожи. Щеше да му се наложи да се преоблича пак. Когато стана, Анскар вдигна очи към него, все още шокиран — но вече не от атаката, а от осъзнаването.

— Аз заповядах да убият брат ми в блатата. Баща ми никога не би могъл да извърши подобно нещо. Прекалено е мекосърдечен. — Микен смъкна оцапания жакет през главата си. — Великодушието у един крал може да е благодат в мирни времена, но при заплаха от война е пречка.

Откопча кукичките на горните си кожи.

— Виж докъде докара баща ми неговата доброта. Втори син, който сее хаос. Дали Канти го прави преднамерено или несъзнателно, няма значение. Да не говорим за онази копелдачка, която е трябвало да бъде убита още щом коремът на майка ѝ е започнал да се подува. Даже милосърдието на баща ми към неговия приятел, рицаря Грейлин, сега води до още нарушени клетви в ущърб на кралството.

Анскар изгъргори несъгласно и се свлече на каменния под.

— Оттук нататък аз ще бъда гибел за такива милосърдия. — Микен си спомни по-раншното си обещание към баща си. — Аз ще бъда мълнията на бащиния си гръм. Ще удрям там, където е нужно да се убива. Ще спестя на краля необходимостта от студена безпощадност. Ето такъв син ще бъда на баща си.

Докато сваляше дрехите си, Микен осъзна, че говори на мъртвец. Заобиколи локвата кръв и в този момент откъм вратата отекна ново силно тропане.

Той изстена, затвори очи и се замисли за вариантите, когато отвън долетя висок глас.

— Принц Микен, Хадан съм. Идвам с Изповедник Рит, който носи неотложна вест от Крепостта на Изповедниците.

„Аха…“

Той отиде да отвори вратата.

— Явно всички имаме неотложни въпроси, за които да се погрижим преди заминаването. — Отстъпи встрани, за да разкрие тялото на пода. — Анскар беше надушил какво крояхме за брат ми.

Хадан влезе бързо заедно с Рит и потърка брадичка, взирайки се в разширяващата се локва кръв.

— Жалко. Анскар беше добър човек и още по-добър войник. Надявах се един ден да го привлека към каузата ни.

Микен изобщо не го беше грижа. Работата вече бе уредена. Вместо това се обърна към Рит.

— Генералът каза, че си имал да ми съобщиш нещо неотложно.

Рит си възвърна гласа след първоначалния шок.

— Да. Току-що разбрах за едно изгубено оръжие, което все още може да бъде намерено в Облачен предел. А Витаас подготвя други оръжия, които ще ни помогнат за нашата кауза.

Микен се намръщи.

— Какви оръжия?

Рит му каза.

Микен пребледня и се взря в тялото на Анскар.

„А пък аз мислех себе си за безмилостен.“

41.

Микен стоеше на палубата на бойния кораб „Титан“, кръстен на бога на бурите. Огромният балон с газ се издигаше над главата му, поклащайки се като нетърпелив кон. Стоманените въжета стенеха. Шест нива по-долу, под дебелия кил на кораба, по дока шетаха мъже и подготвяха кораба за излитане.

По-нататък подобна суетня цареше и около втори боен кораб, „Пиул“, кръстен на великана, подпиращ небето. Тази сутрин планът беше само един кораб да замине за Облачен предел, но след наученото в Крепостта на Изповедниците крал Торант бе наредил „Пиул“ да се присъедини към „Титан“. Смяташе да пресече бунта, преди да е имал възможност да започне.

Микен одобряваше решителността на баща си.

Гледаше как десетина Трошачи, джинове воини в кожени доспехи, въоръжени с брадви и стоманени боздугани, се качват на кърмата на „Пиул“. Последваха ги тилазаври на вериги и дори два сърпозъба — огромни ловни котки със стоманени шлемове.

Всеки боен кораб носеше цяла центурия рицари и двайсет вирлиански гвардейци, плюс един и половина пъти повече коне. Бордовете на „Титан“, също като тези на близнака му, бяха настръхнали от стоманени оръдия и огромни балисти, заредени с копия с железен връх. В долните части на кораба малки вратички криеха запаси от бурета с алхимични огньове, готови да се посипят върху земята долу.

Микен знаеше, че тази мощ е предназначена не само да изпепели семената на назряващ бунт — а и след това да поръси земята със сол. След такава зрелищна демонстрация на сила в планините никой повече нямаше да дръзне да надигне глас, камо ли меч срещу краля. В същото време тя щеше да мобилизира хората около знамето на рода Масиф. Микен бе научил как проявата на сила може да разпали в сърцата на простолюдието по-бурна гордост от техния крал и кралство.

Но знаеше също, че това зрелище не е предназначено само за собствения им народ — а и за армиите на Южен Клаш. То щеше да е като огнен пряпорец, развян срещу южните земи. Халенди имаше още двайсет кораба като „Титан“ и „Пиул“, закотвени тук и на стратегически места из цялото кралство. Вестта щеше да се разнесе от планините до Клаш като знак за решимостта на краля и предупреждение за безплодността на всяка атака.

Микен потърка нагръдника на леката си броня, за да лъсне повърхността му до сребърен блясък в сенките на огромния газов балон. Разбираше, че зад цялата тази свирепост се крие една последна цел. Тъкмо затова бе решил да последва примера на Анскар и да облече бронята си, преди да мине през военните докове и да се качи на „Титан“. Баща му искаше величието на сина му да блести още по-ярко. Ако войната наистина дойдеше, хората щяха да знаят, че имат гръмотевичен крал и син, изкован от смъртоносно сребро, които да ги пазят.

Взря се на изток, към скалите на Земелом. Може би беше за добро, че покушението срещу Канти в блатата се бе провалило. Това би бил позорен край за брат му, последната черта в един развратен живот. А сега смъртта на Канти щеше да послужи на една по-висша цел в полза на кралството. Принцът в шкафа щеше да бъде запомнен като мрачен узурпатор, убит от бляскавия наследник.

Микен въздъхна, загледан в далечните мъгливи планини.

„Благодаря ти, братко. Кръвта ти ще излъска бронята ми още по-ярко.“

Тропот на ботуши привлече вниманието му към палубата на „Титан“. Баща му се приближи, нагизден в кралските си одежди, целият в тъмносиньо и лъсната черна кожа. Приличаше на движещ се буреносен облак.

Микен го посрещна, готов да падне на коляно и да се сбогува.

Вместо това Торант сграбчи сина си и го прегърна.

— Знам, че искам от теб да свършиш тежка задача, Микен. — Пусна принца и го отдръпна на ръка разстояние от себе си, като го държеше за раменете. — Но знай, че няма да ти се сърдя, ако просто върнеш брат си у дома. Мисля, че дори ще се радвам.

Микен се поклони; опита се да скрие разочарованието си от баща си. Дори и сега, изправен срещу бунт, кралят отказваше да втвърди великодушното си сърце. Микен се помъчи да скрие горчивината в гласа си, като си напомни, че той ще е безмилостната стомана вместо баща си и ще въздава смърт, където е нужно.

Прочисти гърло и заговори.

— Татко, ще направя всичко по силите си, за да върна Канти във Върховръх. Обещавам.

Торант кимна доволен.

— Знам. Що се отнася до момичето, което е предречено да донесе разруха, то трябва да бъде убито безпощадно, заедно с онези, които му помагат.

Микен падна на едно коляно.

— Ще бъде сторено — заяви той, скривайки в сърцето си поредната лъжа, едва наскоро посята там.

След кървавите събития в Крепостта на Изповедниците се бе замислил дали няма по-добра употреба за това момиче, млада жена със загадъчни сили и тъмен произход. „Бих могъл да я запазя за себе си.“ Усещаше, че тя би могла да се превърне в стратегическа фигура в една по-голяма игра на „Рицари и мошеници“. Даже се чудеше дали да не легне с нея, била тя негова сестра или не, и да привлече силите ѝ в своето собствено потомство.

Корабната свирка отекна и сигналът бе повторен от началника на доковете долу. „Титан“ се готвеше за отлитане. Същите екливи ноти се разнесоха откъм „Пиул“.

Микен се изправи.

Баща му го хвана за ръката на раздяла.

— Знам, че ще ме накараш да се гордея, Микен.

— Благодаря ти, татко. — Той сложи юмрук на нагръдника си, над мястото, където гербът на рода Масиф бе гравиран върху сребристата стомана. — Дано управляваш дълго.

Баща му го удостои с една от редките си усмивки, като слънчев лъч през буреносни облаци, а после се обърна, за да слезе от бойния кораб.

Микен го загледа как се отдалечава, но след миг погледът му бе привлечен към Хадан и Рит. Двамата бяха привели глави един към друг край перилата от другата страна и изглеждаше, че спорят. Той закрачи през палубата. И двамата го видяха и се изпънаха, когато дойде при тях.

— Нещо не е наред ли? — попита той.

Твърдото изражение на Хадан бе станало направо каменно.

— Изповедник Рит иска когато стигнем до Облачен предел да отклони „Пиул“ за търсене на откраднатия си артефакт, който смята, че се намира някъде на североизток от езерото Ейтур.

Микен се обърна към Рит.

— Бронзовата жена?

Изповедникът пъхна ръце в широките ръкави на сивата си роба. Потъмнените му от татуировката очи се бяха превърнали на тънки процепи от ярост.

— Преди малко получих вест от Крепостта на Изповедниците. По-точни изчисления, които дават по-ясна представа за местоположението на това оръжие. То трябва да бъде завладяно, преди да изчезне отново. При тази наближаваща война не можем да рискуваме да го изгубим, особено пък от клашианците.

Макар и принц, Микен не можеше да командва тези кораби. Сега бе едва осмата му година в Легиона. Баща му с право бе назначил васален генерал Хадан да предвожда атаката. Но сега и двамата очакваха от него да разреши спора им, вероятно със съзнанието, че той ще бъде крал един ден, или може би от уважение заради начина, по който се бе разправил с Анскар. Най-вероятно се обръщаха към него, защото имаха нужда от вятър — какъвто и да е вятър — който да издуе увисналите им платна в една или друга посока.

— Ейтур се намира непосредствено на север от Спокоен кът — каза Микен. — Това ми изглежда малко отклонение, което обаче обещава много по-голяма награда. Не съм ли прав?

Хадан отвърна с неохотно мръщене.

Микен продължи:

— Без съмнение „Титан“ може да се справи с всичко в горския град. А и „Пиул“ ще е съвсем близо на север и би могъл да бъде призован с бързите криле на вестоврана или сигнално тръбене.

Рит измъкна ръце от ръкавите на робата си. Макар и стоик по характер, Изповедникът явно бе доволен от посоката на вятъра.

Микен потуши задоволството му.

— Ами другите оръжия, които ни обещахте. Изповедник Рит? Те натоварени ли са?

— Когато се качвах, ги складираха в трюма.

Микен кимна.

— Ще ги оставите там и ще се погрижите да са подходящо обезопасени, преди да се прехвърлите на „Пиул“. Такива оръжия няма да са ви от особена полза във вашето търсене, но могат да се окажат от решаващо значение за нас.

— Разбира се. Не възразявам.

Микен погледна от единия към другия. Те си кимнаха, засега доволни от решението. Когато двамата се отправиха в противоположни посоки, Микен пристъпи към освободените перила. Зад него мъжете се суетяха с последните приготовления. Стоманените въжета надаваха скръбен стон. Над главата му изпънатият плат на балона плющеше на вятъра.

Принцът не обръщаше внимание на нищо от това.

Вместо това се съсредоточи върху успокоителната картина на бухналите облаци върху скалите на Земелом — знаеше, че този покой няма да трае дълго. Нито тук, нито в другия край на Короната.

Идеше буря.

„И аз ще бъда нейната мълния.“

Когато отекна последната свирка, Рит забърза към каютата дълбоко в недрата на „Титан“. Оръжията, складирани вътре, бяха прекалено чувствителни към погледа на Небесния отец, за да рискуват да ги съхранявал по-високо. Отпред двама грамадни Трошачи стояха от двете страни на вратата. Очите под тежките вежди на джиновете, допълнително засенчени от железните им шлемове, следяха приближаването му, но те го познаваха и не обелиха нито дума, когато той стигна до вратата и почука по нея.

От другата страна се чу потропването на бастун и вратата бе отключена със стържене на ключ.

Рит я отвори и влезе. Стаята без прозорци бе оскъдно обзаведена — само едно тясно легло, лампа на кука и втора врата отсреща.

— Нямам много време — каза Рит още с влизането си. — Успях да изкопча „Пиул“ от Хадан, но трябва да съм бърз.

Изповедник Витаас отдръпна мършавото си тяло настрани и се подпря на елшовата си тояга. Гласът му звучеше като стържещи камъни.

— Нещо ново от Скерен?

— Не, но ако има някаква промяна, той ще прати врана. — Рит докосна тежката кесия, висяща от кожения пояс на Изповедническия му крист. — Освен това Скерен ми даде инструмент, с който да проследя онези енергийни ветрове до целта ни. Но той ще заработи едва когато се приближим.

— Тогава по-добре иди на „Пиул“. — Витаас отиде до леглото и отпусна съсухреното си тяло върху него. Погледът му се плъзна към другата врата, обкована с желязо и залостена с резе. — Аз ще се погрижа за оръжията тук и ще ги насоча срещу най-голямата заплаха.

Рит си спомни последните думи, изтръгнали се от гърлото на игуменка Гайл. Прошепна ги отново.

— Вик дире Ра…

Витаас продължаваше да се взира към другата врата.

— Древното име на клашианската богиня на мрака. Сенчестата кралица, която се носи на огнени криле.

Рит знаеше, че това божество не е сред трийсет и трите, образуващи клашианския пантеон, а е много по-древно. Името ѝ бе записано само на едно място, в най-свещения текст на дреш’рите, който се пазеше в Дълбокото хранилище — подземие, заровено дълбоко под слънчевите градини на Имри-Ка. Тя бе демонът на дреш’рите, богинята, която клашианският орден тачеше също толкова всеотдайно, както ифлелените — Дрейк. Но за разлика от ифлеленския бог, клашианската демоница никога не се споменаваше на глас дори и от дреш’рите. Тя нямаше символи или знаци. Боготворяха я в пълно мълчание и мрак.

„Досега.“

Крясъкът на Гайл още ехтеше в главата му, и особено последните ѝ думи: „Вик дире Ра се шан бения!“

Витаас явно прочете мислите му и ги преведе на глас:

— „Тя е преродената Сенчеста кралица“.

— Клашианското пророчество — прошепна Рит и усети ледена тръпка.

Погледът на Витаас се извърна от вратата и той изрецитира пророчеството.

— Онази, която ще се прероди един ден, в плът и кръв. Ще изгори всичко, което е притежавала, оставяйки след себе си само мрак и дивачество. Ужасно създание, което ще пръска подире си огън и разруха, докато цялата Земя не бъде погълната.

Рит помълча за момент, а после изрече онова, което знаеше, че тревожи и двама им.

— Възможно ли е да е вярно?

Спомни си как преди петнайсет години бе слушал думите на една гадателка, вещица, която хвърляше кости в нозете на робиня с издут корем. Тя предрече, че Марейн ще роди момиче, и това бе единственото, което интересуваше Рит в онзи момент. Той трябваше да е сигурен, че детето не е момче, което би могло да повлияе на наследствеността в рода Масиф. А после гадателката беше грабнала костите си прекалено бързо, лицето ѝ беше пребледняло. Обзет от подозрения, той я притисна и накрая вещицата призна, че над бебето е надвиснала сянка на гибел и разруха.

Навремето Рит не бе повярвал много на тези приказки. Повечето вещици и гадатели бяха обикновени шарлатани. И все пак думите ѝ бяха много полезни. Той използва нейното пророчество, за да посее страх и да накара неохотния крал да убие и майката, и детето. Тази хитрина му помогна също така да откъсне краля от влиянието на Грейлин си Мур — рицар, който смекчаваше нрава на Торант, а това не бе много подходящо за кралство с враждебен съсед.

Но в крайна сметка вредата бе нанесена. Дори след предателството на Грейлин Торант се забави прекалено много с убийството на майката, проявявайки твърде голяма милост към един клетвопрестъпник. Разбрали това, Рит и Хадан се бяха обърнали към принца, който бе под командването на васалния генерал в легиона. Бяха прекарали последните осем години, превръщайки Микен в по-суров водач.

„Ала сега костите на вещицата намериха нов глас в крясъците на игуменката.“

Витаас изглеждаше също толкова угрижен като Рит.

— Истина ли е или бълнуване? — попита той стаята. — Не знам, но не можем да рискуваме едно такова същество някога да се издигне на власт. Когато стигнем до Облачен предел, ти ще се заемеш със загубения ни талисман, а аз — с тази потенциална Вик дире Ра и ще се погрижа да бъде унищожена.

— А онези оръжия, които приготви срещу нея?

Витаас се обърна към другата врата.

— Всичко е готово.

Рит искаше да се увери, преди да си тръгне. Отиде до вратата и отмести резето. Открехна вратата достатъчно, та светлината на лампата да проникне в тъмния килер оттатък. Вътре стояха двама мъже с наведени глави и омотани във вериги тела — но всъщност не желязото ги задържаше.

Светлината на лампата се отрази в редици медни възелчета, блестящи по обръснатите им скалпове, които бележеха местата на игли — два пъти повече, отколкото бяха използвани върху игуменката. Витаас искаше да е сигурен, че волята им е напълно унищожена и от тях са останали само черупки, които ще се подчиняват на нарежданията на ифлелените. Двамата бяха заловени от Анскар в блатата и домъкнати тук заедно с игуменка Гайл.

Рит се вгледа в отпуснатите лица на двамата мъже и им прати безмълвна заповед:

„Аблен и Бастан… вие ще сте нашите кучета, за да заловим и убием сестра ви.“