Белова

6

Най-лесно можеш да разбереш един човек, ако видиш дома му. Имах познат, когото всички смятаха за голям развейпрах — можеше цяла седмица да се мотае по гости, да купонясва в непознати компании, да спи на пода, завит с мръсен пешкир, да се храни с цаца в доматен сос и с миналогодишни мухлясали сухари. Впрочем при това той запазваше някакво благоприличие и не се увличаше от пиянството — така че всички си обясняваха поведението му с удивителна житейска непретенциозност. Какво беше учудването ми, когато му гостувах за пръв път! Мъничкият двустаен, завещан му от починала на преклонна възраст баба апартамент беше ремонтиран с мерак — е, може и да не беше „евроремонт“, който струва повече от самия апартамент, но във всеки случай не беше и посещение на бригада пияни молдовски строителни работници. Скъпи дървени прозорци със стъклопакети, на пода не някакъв си ламинат, а паркет, при това не лакиран, а излъскан с паркетин! Всичко съвременно, спретнато, направено с вкус, сякаш тук живееше млад талантлив дизайнер, а не журналист, пишещ за компютърен хардуер за специализирани издания. Кухнята ме смая с огромната печка с някакви хитри режими на работа и вграден аспиратор — при това си личеше, че не стои неизползвана. А окончателно ме довърши огромният портрет на баба му, не без талант нарисуван с темперни бои и окачен на стената в красива рамка. Портретът беше дело на „развейпраха“. След този случай реших да не съдя за хората, преди да им отида на гости. Бил съм неведнъж у Котя и бях сигурен, че му познавам и кътните зъби. Впрочем струваше ли си да говоря така, след като отдавнашният ми приятел се оказа функционал, нещо повече — куратор, главният сред функционалите на планетата Земя? Кой знае защо, бях убеден, че ще се окажем не в московския апартамент на Котя, а някъде на съвсем друго място. И този път предчувствието не ме излъга. В самото преместване нямаше нищо удивително. Сякаш преминах през отворена врата или през митнически портал към друг свят. Нямаше ги нито зловещите мъки, нито райската наслада, с които, според мнението на фантастите, са съпроводени нула-транспортирането, хиперпреходите и останалите измислени начини за преместване в пространството. Ние просто изчезнахме от пътя край полското градче Елблонг и се появихме на друго място. Не обичам особено много да ругая. Но този път изругах — и от изненада, и от рязката болка в ушите. Наложи се да се прозина дълбоко няколко пъти, за да отслабне натискът в ушите ми. Докато опитният Котя, както забелязах, пътешестваше през пространството с широко отворена уста. Стояхме в центъра на кръгла мраморна беседка. Над главите ни имаше купол, като че ли от бял мрамор, толкова тънък, че проблясваше като матово стъкло. Куполът се опираше на тъмнозелени колони, покрити със спирална резба. Подът също беше мраморен, зеленикавобял. Но най-потресаващ беше пейзажът наоколо. Страшно високи планини със снежни шапки на върховете. Залязващото слънце осветява отдолу леки ивици облаци — розови, люлякови, виолетови. Въздухът е студен и разреден.

— Какво, да не сме на Марс? — попитах.

— Ти по-добре знаеш, не съм бил там — промърмори Котя.

— Мамка му… какъв студ… Това е Тибет.

— Шамбала? — отново се опитах да се пошегувам аз.

— Да — кимна Котя.

— Да вървим… студеничко е тук. Студът наистина проникваше до костите. Излязох от беседката, като продължавах да се облягам на Котя. По стръмния склон слизаха каменни стълби — към малка долина между гънките на планината. Там, оградени от висока каменна стена, се издигаха някакви постройки. Червеникав, прояден от времето камък на стените, малки прозорчета — като бойници. Будистки манастир?

— Манастир? — попитах аз.

— Не съвсем. Официалната резиденция на куратора в нашия свят. Погледнах Котя и поклатих глава. — Все пак си гад…

— И защо? — Като че ли не знаеш колко си мечтаех да отида в Тибет! Котя опря пръст до слепоочието си и го завъртя.

— Не, ти със сигурност си откачил… Да вървим долу, че да не се окаже посещението ти в Тибет първо и последно. Облегнат на рамото му, закретах надолу. Котя сумтеше и пъхтеше, сякаш не притежаваше силите на функционал. Ох, какъв майстор на преструвките е… А аз изведнъж осъзнах, че не изпитвам никаква, обида или гняв към него. Сякаш не се беше опитал да ме убие. Сякаш не беше отговорен за цялото безобразие, случващо се с мен и около мен… А отговорен ли беше всъщност? Откъде знам кой или какво е това „куратор“? Какво може той и какво — не? Какви „синджири“ съществуват за него?

— Трябва да си поговорим сериозно, Котя — казах аз.

— Трябва — рече Котя виновно.

— Не споря…

— Иска ми се такъв да ти отвъртя, че да отлетиш от Тибет до Пекин — казах аз замечтано и почувствах как той потрепна.

— Какво, страх ли те е?

— Има нещо такова — призна си Котя. — Защо не нашамари ляховете*? Като мен в колата?

[* Лях (жарг.) — поляк. — Бел.прев.]

— Ами така… с цел разреждане на международното напрежение. За да не се получи конфликт. Да не се обидят. Котя изсумтя.

— Е, извинявай. Ако бях в течение, щях да те оставя да лежиш на пътя… Дръж се, де! Подхлъзнах се на едно от заледените стъпала и едва не полетях надолу. Котя с усилие ме удържа. Спря се и каза тъжно:

— Уф, къде са тези кретени? Пак ли въртят колелата си? Нали наредих — един винаги трябва да следи беседката!

— Какви кретени, какви колела? — попитах аз. Сякаш в отговор на въпроса ми, вратата на най-голямата постройка се отвори. От нея като оранжеви портокали се изсипаха пълни хора с широки безформени дрехи.

— А разправяше, че не е манастир! — казах аз с упрек.

— Казах „не съвсем“ — поправи ме Котя.

— Нали трябва да се занимават с нещо? Разбираш ли, та аз за тях…

— Буда? — попитах с интерес.

— Не. Но максимално близкият до него праведник рече Котя с гордост.

— Аха. Праведник. „Момичето и нейното куче“ — казах тихо аз.

— Какво? — Не, не. Нищо. Праведник, щом казваш… „Осмокласничката и учителят по физическо“. Този път Котя ме чу и за мое задоволство се смути. През това време монасите се приближаваха, а бръснатите им глави проблясваха. Оранжевите тоги сякаш светеха във вечерния сумрак.

— Така, така… — Котя им махна с ръка. Извика им нещо гърлено, те му отговориха и неколцина хукнаха обратно. Котя съобщи:

— Изпратих най-будните да ни приготвят горещи вани. Не знам за теб, но аз съм премръзнал. След около половин час аз, потопен до гърлото в горещата вода, изпълнила високото дървено корито, пиех от глинена пиала* пареща напитка, която Котя наричаше тибетски чай. На вид тази кафеникавозелена гореща и гъста течност напомняше по-скоро желе. На вкус… да, силен чай, в който щедро са наблъскали мазнина и сол, а после са разбили всичко в гъста субстанция. Сигурен съм, че вкъщи не бих изпил и глътка. Дори и от любопитство. Дори и в някой моден ресторант.

[* Пиала — азиатска чаена чаша без дръжка. — Бел.прев.]

Но тук напитката кой знае защо можеше да се пие. И даже доставяше удоволствие. Отстрани беше разположено още едно корито, в което се беше потопил Котя — със същата пиала в ръка. Той пиеше чая си с примляскване и с възторжени охкания, които ми се струваха леко преувеличени. Помещението, в което бяха сложили „ваните“ ни, не беше голямо, с нисък окаден таван. Всичко тук беше потъмняло — от времето, от дима, от наслоена мръсотия. Подът, както ми се стори, беше от отъпкана до твърдостта на камък пръст, леко засипан отгоре с някакви сухи треви. Единствените анахронизми бяха ярките гумени килимчета за баня — розови, с патета и рибки, хвърлени на пода край коритата ни. Е, и чудовищният агрегат китайско производство, съчетаващ в себе си лампа, малък черно-бял телевизор, радиоприемник и още някакви чаркове. Лампата светеше, телевизорът също работеше, макар и да показваше само бял шум. Радиото грухтеше, от време на време изплювайки отделни нечленоразделни срички:

— Син… бай… сем… иц… ка… ец… Китай, ясна работа… Появиха се Дава и Мимар — същите онези „будни монаси“. Всеки носеше по ведро с гореща вода, които изляха бавно в коритата. После Мимар (впрочем може би това беше Дава) извади сива торбичка, развърза я и сипа във водата някаква сушена трева.

— Какво е това? — попитах Котя недоверчиво. — Древна тибетска медицина. Не знам защо гледаш с такова подозрение! Някакви треви. За аромат. Или за здраве.

— И как иначе да те гледам? — свих рамене аз. Междувременно монасите излязоха, все така дистанцирани и безмълвни.

— Лъгал си ме през цялото време, откакто те познавам! Преструваше се на обикновен човек! А после се опита да ме убиеш! Можеш ли да ми обясниш това по някакъв начин?

— Мога — отговори Котя с необичайно сериозен тон. И след кратко мълчание добави:

— Питай — ще отговарям. Лесно е да се каже „питай“! Вече ми се беше натрупало такова количество въпроси, че отначало се обърках. Котя чакаше търпеливо, отпуснат в коритото си.

— На колко години си? — попитах аз.

— Какво пък се хвана за това? — учуди се Котя.

— Нали вече ти казах — на повече, отколкото изглеждам.

— Помня. Но конкретно? Колко? Котя си пое дъх със свистене. Отметна глава така, че удари тила си в ръба на коритото, и рече мрачно:

— Четирийсет и девет. Кой знае защо, веднага му повярвах. — Две световни войни и революции — казах аз ехидно.

— Куратор… Та ти си само с четвърт век по-голям от мен! А защо лъжеше?

— Редно е кураторите да са стари — каза Котя.

— Стари, мъдри, опитни. А аз станах куратор само преди двайсет и три години… Как да ме уважават при това положение?

— А как стана куратор? — попитах аз, вече започвах да се досещам това-онова. Котя въздъхна. Свали си очилата, кой знае защо ги потопи в горещата вода и ги окачи на ръба на коритото.

— Е? — окуражих го аз. — Аз… изтриха ме. Акушерът беше от Аркан, сега работи в друг свят, не при нас… — Котя помълча малко.

— Станах функционал… само не се смей… функционал-музикант.

— Какъв?

— Музикант.

— Цигулар? — попитах с ирония.

— Саксофонист. Замълчах, не знаех какво да кажа. А Котя продължи замечтано: — Да можеше да ме чуеш как свирех! Имах много рядък инструмент — бас-саксофон…

— Изработка на Страдивариус? — Ако ще се подиграваш, няма да ти разказвам нищо! Вдигнах ръце примирително.

— Извинявай. Изплъзна ми се от устата. Изобщо не знаех, че има различни видове саксофони. — Има седем вида. Най-разпространените са тенор и алт… А басът е голяма рядкост. Точно на него свирех.

— А какво се свири на него? — продължавах да недоумявам аз. — Ами… има най-различна музика за саксофон — отговори Котя уклончиво.

— Но аз предимно импровизирах. Свирех… — той замълча, но все пак довърши: — … в ресторант.

— Джаз — музиката за дебелите — промърморих аз.

— Аха — изсумтя Котя. — Нима още не си разбрал, че всички ние сме прислуга? Каквото е съдържателят на хотела, това е и собственикът на ресторант, и митничарят на кръстопътя между световете. Ето и аз… учех в журналистическия факултет, мечтаех да работя в „Комсомолска правда“ и изведнъж — станах никой. Два дни се скитах по улиците, добре поне, че беше лято. А после ми позвъниха… знаеш, тогава нямаше мобилни телефони. Тогава бяхме Съветски съюз, Брежнев скоро беше починал, на власт беше Андропов… Знаеш ли кой е Андропов? Откъде да знаеш… Той беше ръководител на КГБ, веднага започна чистка. Арестуваха всякакви рушветчии, уволняваха онези, които се занимаваха с лични дела през работно време… отцепват например магазина и киното и проверяват дали човек е в отпуска или през това време трябва да е на работа…

— Знам и за Съветския съюз, и за Андропов. Арестували са — и правилно са постъпвали — казах аз. — Нима корупцията е хубаво нещо? А ако при нас някой отидеше на кино през работно време… какво ти кино, само да стане, за да се почеше по задника, и Андрей Исакович веднага го изхвърляше на улицата с шутове! Котя се изкашля и известно време ме гледа замислено. После каза:

— В някаква степен, разбира се… Но това няма връзка с историята. Накратко — бях сигурен, че съм станал жертва на КГБ. Че се опитват да ме побъркат или просто се гаврят… Искаше ми се да го попитам защо КГБ изведнъж ще вземе да се гаври с един студент, но се уплаших, че Котя отново ще се впусне в скучни и съвсем излишни спомени, затова премълчах.

— Минавах покрай една телефонна будка — продължи Котя.

— И изведнъж телефонът в нея звънна. Един такъв железен уличен телефон… в него трябваше да се пусне монета от две копейки… Смяташе се, че на такива не можеш да позвъниш, защото нямат номер. Всички знаеха, че на запад можеш да позвъниш на уличните телефони, защото често го показваха по филмите, но у нас, кой знае защо, не беше възможно. Но този телефон звънна…

Приближих се и вдигнах слушалката. Той замълча.

— Казаха ли ти адрес, на който да се явиш?

— Да. Там намерих странна постройка — малка двуетажна къщичка от червени тухли и покрив, покрит с желязо. Беше притисната между две дванайсететажни панелки, представяш ли си? По онова време у нас не строяха така. Не щадяха старите къщи, веднага биха я срутили…

— И сега биха я срутили — отбелязах. — Земята е скъпа.

— На първия етаж имаше магазин за музикални инструменти — продължи Котя. — Приближих се, поразгледах… и си избрах саксофон. Сам не знам откъде ми хрумна. Но изведнъж разбрах, че е създаден за мен…

— Котя се изкикоти.

— Качих се на втория етаж, а там беше страшен бардак — разбити прозорци, мазилка по пода, някакъв раздрънкан диван… Седнах на него и започнах да свиря. Никога не съм имал музикален слух. Като дете майка ми ме заведе при някакви познати музиканти, но те веднага й казаха, че не бива да се измъчват и детето, и пианото… А тогава просто седнах и засвирих. Гладен, неразбиращ какво се случва — седях и свирех. След три часа при мен дойде акушерът ми… Вече не го прекъсвах. Слушах как Котя започнал да свири пред публика — понякога в най-обикновени, човешки заведения, но по-често в ресторанти и клубове, държани от функционали. Той свирел за функционалите и за хората, ползващи се от нашите услуги. Така изминала половин година. После Котя се запознал с куратора.

— Той се казваше Фридрих. Изглежда, беше австриец. Много приятен мъж всъщност… — Котя помълча. — Не че чак се сприятелихме, но винаги е приятно, когато те ценят… дори и за незаслужен талант… Той обикновено идваше с девойка на име Лора. Обикновена девойка, не функционал… много красива. Много. Той отново замълча.

— Ти си го убил — казах аз.

— Да.

— Заради девойката?

— Да.

— Защо?

— Защото първо той уби Лора. Когато разбра, че му е изневерила… с мен.

— Котя се усмихна. — Едва по-късно научих, че това не е била първата й измяна и че не ме е възприемала сериозно. На Фридрих, изглежда, му бяха омръзнали непрестанните й изневери, редуващи се с истерии. Уби момичето… Знаеш ли, това изглеждаше като сцена от стар филм — хвърли я от скалите. Пред очите ми. А после много спокойно ми каза да не се поддавам повече на такива съблазни… Че нали е сериозен човек, не му харесва да бъде рогоносец…

Той понесе много леко тази ситуация. Но аз — не. И ме прихванаха братята. Като теб, когато убиха Настя. Нахвърлих се върху Фридрих, макар и да разбирах, че нищо няма да успея да направя… и изведнъж нещо се случи. Просто го удуших. Притиснах го към земята и го удуших. Той дълго време не умираше. Опитваше се да се изтръгне… — Котя замълча, после продължи:

— Така станах куратор. При мен… дойдоха. От Аркан. И ми обясниха, че щом съм ликвидирал предишния куратор, сега ще изпълнявам задълженията му. Съгласих се. Честно казано, бях ужасен.

— И често ли на кураторите им се налага… — Не довърших фразата. — Повече никого не съм убивал — поклати глава Котя.

— Никога. Това… това го правят акушерите или полицаите. Кураторът… е, на него самия не му е нужно. Постът е твърде висок. А когато се случи онова с теб… когато онази глупачка Иванова уби Настя, а ти я екзекутира… просто се паникьосах. Реших, че всичко се повтаря. Че ти ставаш куратор вместо мен. И се опитах… Извинявай. Няма да се повтори. Известно време седяхме мълчаливо — двама голи глупаци в каци с вече изстинала вода. После аз казах:

— Ясно. Но кажи ми едно нещо, Котя… Наистина ли ставам куратор?

— Не знам. — Котя помълча.

— Но ти определено придоби някакви способности — след като успя да се разправиш с акушерката. А аз… аз губя своите. В гласа му се усещаше лека паника.

— Ще ти подаря саксофон — казах аз. — Ще халтурничиш по ресторантите. А нощем ще пишеш скандалния роман „Учителката по пеене“. Ти си точно във възрастта, на която се поддават на еротични фантазии. — Аз ще му се поддам — казаха тихо откъм вратата.

— Така ще му се поддам… Здравей, Кириле. Обърнах се към вратата и смаяно се вторачих в Илан. Да, разбира се, помнех, че те бяха заедно. И беше логично да предположа, че са останали заедно. — Извинявайте, че ви попречих. — Илан се усмихна и хвърли на пейката до вратата купчина сивкави кърпи. — Но ми е някак неудобно да се присъединя към вас, а ми е интересно да ви послушам.

— Ей сега ще дойдем — каза Котя с леко подмилкване. Изглежда, неговото положение на куратор, с което Илан явно вече беше наясно, не беше променило много отношенията им.

— Хайде, момчета. Аз също имам въпроси.

— Илан ме погледна и в очите й се мярна болка. — Кириле… моите съболезнования. Кимнах неловко и отговорих:

— И моите… също.