Белова

11

Сънят е единствената радост, която може да дойде ненавреме. Не, не е Монтен. Сам го измислих. Сериозно, точно така си е. Дори не е прието да си признаваш, че обичаш да си поспиваш. Намерил с какво да се занимава — да спи! Трябва да се работи за свое благо и за благото на държавата. Или да се четат книги за ума и за сърцето. Или да се танцува в клуб с момичета, плащайки си за това, че половото влечение у хората е постоянно и следователно брачните танци на планинските кози трябва да се практикуват по всяко време на годината. Сънят е празна работа. Абсолютна загуба на време. Е, някога са се сънували интересни неща, но на кого сега са му интересни сънищата — във времената на претъпкания с филми интернет и морето от компютърни игри. А от друга страна — попитайте играло от сутринта до вечерта дете дали му се спи. Поинтересувайте се от студента, върнал се от танци и унило гледащ учебника по квантова физика. Попитайте млади майки и татковци, които по цяла нощ слушат рев откъм люлката; старецът, който не ляга без таблетка сънотворно; професора по физиология, който, превъзмогвайки прозевките, ще ви разкаже всичко за процесите на потискане и възбуждане в кората на главния мозък, за важността на съня за физическото и психическото здраве…

Общо взето, сънят наистина е голямо удоволствие. Да можеше и човек да се запасява със сън! Да спи в скучните вечери, в празните дни, в дългите зимни нощи и да харчи натрупаното в годините на безгрижната младост или за важна и спешна работа, или за интересни разговори… Протегнах се към кафеника и излях в чашата си остатъка от вече изстиналото кафе с утайка. Марко ме погледна със съчувствие.

— Може би вече трябва да си легнете, Кириле?

— Ей сега. Само още веднъж да повторим датите. У вас е две хиляди и девета година… е, това можем да го отдадем на погрешните изчисления… Кога е бил основан Рим?

— Осми век преди раждането на Христа.

— Аха, вярно.

— Не помнех толкова много дати от историята, те благополучно се бяха изтривали от паметта ми веднага след училищните изпити. Но все пак нещичко ми беше останало в главата.

— А… Юлий Цезар?

— Да? — откликна с готовност Марко.

— Какво за Цезар?

— Петнайсет години преди нашата… преди раждането на Христос ли е убит от Брут? Марко поклати глава.

— Ако не ми изневерява паметта, Юлий Цезар е умрял от сърдечен пристъп по време на любовна среща… в двайсет и четвърта година преди рождението на Христа.

— Тогава точно това е точката, в която историите на нашите два свята са се разминали! — изрекох аз тържествено.

— Типична грешка на човек, опитващ се да вникне в различията между световете от Веригата — усмихна се Марко.

— Нещо по-близо до наши дни?

— Почакай, ти си прав…

— Погледнах томчето на Монтен.

— Вашата библиотека… ако има такива отдавнашни различия между световете… нямаше да има никакъв Монтен, Сервантес, Юго, Достоевски…

— Кой е този Сервантес?

— Дон Кихот — не го ли знаеш? Санчо Панса?

— Испанци? — уточни Марко.

— Всичките ли са известни във вашия свят писатели?

— Какво безумие! — не издържах аз.

— Ако светът е започнал да се променя, той трябва да се промени радикално! Измененията се натрупват и натрупват, вече не би трябвало да има нищо общо! Какви страни имате? Ние в Италия ли сме?

— Във Ватикана сме — усмихна се Марко.

— А Ватикана е в Италия, да. Той разделя Италия на Северна и Южна.

— Става все по-зле… САЩ? — Северните американски щати?

— Съединените американски щати. — Ами… има ги.

— Развита страна ли са? — Доста. Една от най-развитите. Канада, разбира се, е по-развита… — Лудост! — казах аз изразително.

— Русия? — Коя от всичките? Североизточна Русия, Южно-Украинска и Сибиро-Далекоизточна? Това е конфедерация. Не издържах и посегнах към бутилката с коняк. Хубав местен коняк, произведен във френската провинция Коняк. Конякът не се беше променил.

— Лутер?

— Виден деятел на Църквата.

— Ленин? Хитлер? Сталин? Чърчил?

— Чърчил — зарадва се Марко. — Прочут английски писател и философ. Твърде отегчителен за моя вкус, но…

— Защо така, Марко? Някои са изчезнали изобщо, други са написали различни книги, трети са се заели с други дела. Да допуснем, че това е работа на функционалите. Да допуснем, че те се намесват не от стотици, а от хиляди години. Но такива изменения би трябвало да променят света напълно, а той е променен избирателно! — Точно така. А Вероз, в който няма нефт? Там промените трябва да са се случили още в предисторически времена. Глобални, геологически. Но дори във Вероз ще намериш познати времена и хора, които се занимават със същото, с което в Демос или у нас. Марко си наля коняк и ме погледна със съчувствие.

— Опитваш за няколко часа да намериш отговора на въпроси, над които нашият свят си бие главите вече столетие. Зарежи, Кириле.

— Трябва да има отговор — казах аз упорито.

— Може би той е на повърхността, но на вас ви се е размътил погледът.

— Размътил? Обясних му какво означава това.

— Може би — лесно се съгласи Марко.

— Ние сме различни от вас. Вие сте техници, ние — биолози.

— У нас биха казали „генетици“… Не знам само как ви се удава да се занимавате с генно инженерство без електронни микроскопи и останалите джунджурии…

— С Божията помощ — усмихна се Марко.

— Аха. И навярно с помощта на някоя медуза… „архангелски очи“… Марко, кардиналът каза, че няма да ни помогнат. Че вашите войници няма да защитават нашия свят.

— Всеки е достоен само за този свят, който може сам да защити — рече твърдо Марко.

— Ако дойдем при вас, дори и с безкористно желание да помогнем, как ще приключи това? Вашите обичаи биха ни ужасили, а нашите — вас. При вас има огромно количество атеисти, те ще се съгласят ли да приемат помощ? А мюсюлманите? Още повече, че това е помощ в борбата срещу неизвестен враг, който не ви безпокои особено много. — А ако е тайно?

— Тайно няма да се получи. Това няма да са рицарски двубои на уединени площадки. Това ще е война из улиците на вашите градове и села. Ще горят здания, ще умират жени и деца… готови ли сте да платите такава цена? Ние я заплатихме, но сами взехме такова решение. — Знаете ли, Марко, започнах да ви уважавам — казах аз честно.

— Вероз ми хареса… бил съм само в два града, но те са хубави. И вашият свят… макар и да не го познавам изцяло, ми е симпатичен. Прави сте, не ви трябва да се намесвате. Марко разпери ръце.

— Само че какво да направим ние… — промърморих аз. — Между другото, за мен просто са тръгнали на лов!

— Ако искате, останете при нас — предложи спокойно Марко.

— Разбира се, че ще ви дадем убежище. Ако искате, и на вашето семейство, и на приятелите ви. При нас вече отминаха времената, когато даже отреклите се функционали бяха изпращани в изолирани селища. Живейте и се радвайте. Предполагам, че човек с вашия характер — имам предвид техническата нагласа, присъщата ви енергия и смелост… не, не се усмихвайте, у вас всичко това го има! Та човек като вас ще намери себе си в нашия свят.

— Съблазнително е — казах аз.

— Честна дума. И почти не хитрувах. Когато след пет минути си лягах в една от отредените ми стаи, обмислях това предложение напълно сериозно. Тук управлява църквата — и какво от това? Все пак църквата е сходна с нашата, заповедите са познати. Никого не принуждават, свобода на съвестта… Няма телевизия? Ами прекрасно! Компютри… е, жалко, разбира се. Затова пък тук има поле за дейност! Ще започна работа като генетик. Ще отглеждам живи компютри! У нас вече са започнали да мислят дали може да се построи компютър от жива материя. А тук, където топловизьорите и ултравиолетовите детектори се правят от медузи, това ще е много по-лесно. В края на краищата това също е Земя, макар и друга. Нямат Сервантес, затова пък техният Суифт е написал цял сериал за Гъливер! Във всичко си има плюсове и минуси… Конякът им е хубав, цигарите не са забранени… и девойките са красиви. Макар че, разбира се, на тези войнствени кармелитки не можеш да им хвърлиш око… Заспах с най-мирни мисли. Макар че, вероятно, френският коняк също спомогна за това. Разбуди ме пеенето на птичките навън. Откъснах глава от възглавницата и погледнах с недоумение към прозореца. Вече се беше съмнало, по синьото небе нямаше нито едно облаче. От отворения прозорец започваше пухкава зелена клонка. Малка птичка с лазурно телце и малинови крилца, малко по-голяма от синигер, седеше, здраво вкопчена в люлеещата се клонка, и пееше:

Приятелю, нов ден дойде, и любовта го придружи. Слънчицето е на синьото небе, по-скоро отвори очи!

Гласът на птичката беше тънък, но не писклив. Приятно гласче, сякаш в далечината пееше девойка. Когато видя, че я гледам, птичката изчурулика и подскочи по-надалеч по клончето. Отново отпуснах глава на възглавницата. Птица-будилник? Или птица-будилник-метеорологична станция?

Събуди се, приятелю, ела, за слава на Твореца да попеем. Тропала, тралала, тропала, какво прекрасно слънце грее!

— Къш, проклетнице! — възкликнах аз. И като си спомних маниера на изразяване на Андрей от Орисултан, добавих:

— Млъкни, дъще на греха и мащехо на отдиха! Във всеки случай птичката разпозна тона. Изчурулика недоволно и отлетя. А на какво да се учудвам? Вълнистите папагали умеят ли да говорят? Умеят. Остава да се постигне само гласът им да стане по-приятен. И да се научат на няколко песни. Ако от небето капе, нека пеят: „Лек дъждец ръми — наслада за градинки и треви“. Ако е облачно, да пеят: „Мрачно е сега, така ще бъде през деня“. Ако се замисли човек, то един обикновен будилник с барометър и хидрометър е не по-малко удивителен. Станах и отидох в банята. Взех един душ — усещането на спускащ се по тялото водопад беше ужасно приятно. Трябваше и вкъщи да отвия душ-слушалката с всичките й дупки, обикновени и масажиращи, и да се поливам с маркуча…

Поднесоха ми закуската в стаята — донесе я млад готвач с много сериозен вид; стори ми се, че доста се безпокои дали ще ми харесат топлите питки, мекото прясно сирене, рохките яйца, капучиното и прясно изцедения сок. Сокът, за мое учудване, беше зеленчуков — различаваха се домат, цвекло и целина. Гъстата течност беше посипана със ситно нарязани зелени подправки. Изненадващо вкусно, макар че лично аз не бих сложил целината. Още повече ми хареса, че не закусвах сам. Марко не се появи, затова пък дойде вчерашната девойка-капрал, вече не с униформа, а с дълга бяла рокля. Впрочем йоркът бодро ситнеше подир нея.

— Искате ли да закусвате сам, Кириле? — осведоми се тя като добра позната.

— Или да ви правя компания?

— С удоволствие! — зарадвах се аз и не се сдържах да й направя комплимент:

— Много ви отива… светското облекло. Впрочем освен светското облекло девойката не беше пренебрегнала и известно количество козметика, устните й бяха начервени. А на шията й проблясваше необичайна, но красива огърлица — мънички златни пчели, вкопчили се една в друга.

— Благодаря.

— Тя реагира на комплимента с усмивка.

— Когато се обучавах, носехме строги рокли. Както е по устав. Е, и мундир по време на служба. А сега съм в почивка. Ох… колко съм невъзпитана. Казвам се Елиса. Придържах стола й, докато седне, и се усетих, че нервнича. Разбира се, много по-приятно е да закусваш в компания, но кой знае какви са правилата им на поведение на масата. Може би, ако не помогна на Елиса да си разбърка захарта в кафето или да си обели яйцето, ще нанеса смъртна обида на гостоприемните си домакини? Но дори и да сгреших някъде, девойката не го показа. Нещо повече, даде ми възможност да мълча и спокойно да закусвам, като през това време ме развличаше. Започна с напълно уместен спомен как са протичали закуските в манастира, където бе имала честта да се обучава за гвардеец. После разказът по естествен начин се прехвърли върху самия манастир и обучаването на тълпите весели млади девойки на изкуството на сраженията, майсторското владеене на пиката и „останалите специални средства“. А когато Елиса разказа виц за монахиня наставница, пика и твърде придирчив кардинал, дошъл да проверява занятията по боева подготовка, аз се задавих с кафето и се разсмях с глас. Когато се успокоих, казах:

— Не мислех, че при вас се използва изразът „фалически символ“. Струваше ми се, че обществото ви е по-пуританско.

— А какви са тези пуритани?

— Ами… имало е такива при нас. Много са държали на строгите правила, накратко казано.

— Вярата не трябва да бъде лицемерна — каза Елиса, отхапвайки от питката си.

— Аз съм длъжна да запазя девствеността си, докато съм на служба, това е мой свещен дълг. Но това не означава, че не са ми интересни отношенията между мъжете и жените. След три години ще отслужа срока си и най-вероятно няма да се върна в манастира. Искам да се оженя за достоен човек. Знаете ли, девойките гвардейци са много изгодна партия.

— Вярвам ви. А кученцето ще вземете ли със себе си?

— Разбира се. — Тя потупа мъничкия си спътник.

— Те не се привързват към друг стопанин. Така че Фунтчо ще бъде с мен до края на живота ми. Поклатих глава с възхищение. Що за чуден пасторален свят! Нашата Земя може би е най-неуредена и немарлива от всички обитаеми светове!

— Предлагат ми да остана при вас — казах аз.

— Може би, ако остана, след три години ще ви поканя в хубав ресторант.

— Обичам хубавите ресторанти — усмихна се Елиса.

— Поканете ме. А заплашва ли ви опасност?

— Ами… нещо такова — кимнах аз.

— Скарах се с функционалите.

— Те са отвратителни — рече твърдо девойката.

— Останете при нас, ще ви защитим. Помислих си с тъга, че ако Елиса научи, че самият аз съм бивш функционал, шансовете ми рязко ще намалеят. Впрочем да не би в Италия да нямаше други Елиси?

— Разбира се, жалко е, че при вас изобщо няма техника — казах аз.

— По-удобно е да се пътешества със самолет, пък и телефонът е удобно нещо… — Не знам какво е това самолет, макар че се досещам по смисъла.

— Тя кимна дълбокомислено.

— Но нали и вие все още не познавате нашия свят. Току-виж се намери нещо, което ви хареса.

— Вече се намери — направих й аз комплимент. Бях в настроение.

— След като обядвате, ви очаква малкият Конклав.

— Елиса този път остави думите ми без внимание.

— Ще дойде група, която да ви съпровожда, но аз също ще остана с вас. Марко каза, че ви е необходим някой познат, за да не се притеснявате толкова много, а на него му се наложи да отпътува.

— Ясно… Дори не успях да се разстроя, че цялата й общителност се дължи само на получените заповеди. Елиса скромно сведе поглед и добави:

— Много се радвам, че именно на мен се падна такава чест

— да бъда ваш приятел в нашия свят. Общо взето, прекарах си доста добре по време на закуска и в часовете след това. Не рискувах да пуша пред Елиса, така че се преместихме в библиотеката и се заехме да сравняваме земните — по-точно Демосовите — автори и тези от Твърд. Елиса се оказа доста начетен човек, даже може би по-начетена от мен. Намерихме още няколко разлики — тук го нямаше Даниел Дефо, или не беше много известен, а Дюма нямаше роман „Тримата мускетари“. Ето това ужасно ме разстрои и аз се захванах да й преразказвам сюжета на романа, стараейки се да смекча възможно най-много неприятния момент на противопоставянето между Д'Артанян и тримата мускетари и кардинал Ришельо. Общо взето, получи се нещо като съвременна версия на съветските книжки за гражданската война, които адаптират за деца, като махат цялата революционна патетика и идеология. Получава се, че воюват някакви условно червени и условно бели, едните от които смятаме за добри, защото именно техните приключения описва авторът, а другите — лоши, защото гледат да набият добрите с камшик, че ги и разстрелват. Тримата мускетари бяха понесли адаптацията идеално. Елиса се възхити и каза, че такава увлекателна история би се ползвала с огромен успех. И че аз бих могъл например да запиша разказа си и да издам книга в Твърд като литературен преразказ. Опулих се от това предложение. И наистина, защо да не се подарят на младежта от цял един свят прекрасните приключения на четиримата приятели? Да беше тук писателят Мелников, така щеше да се развихри! А каква свобода за действие би имал Котя! Илан му беше забранила да пише еротични истории, но писателският сърбеж не може да се отнеме! Тук той би станал най-великият писател на всички времена и народи, използвайки сюжети, по ирония на съдбата нереализирани в този свят…

Между другото, като стана въпрос за ирония на съдбата, могат да се преразказват и филми, или да се преработват в пиеси. Ето още една ниша! А клетите трудолюбиви графомани, с които е пълен интернет! Вместо да съчиняват свои истории за скромен юноша, попаднал в друг свят, оказал се там наследник на елфически род, усвоил магията и тръгнал да воюва с Черния властелин, те дружно биха преразказвали трудовете на Стивънсън, Купър, Майн Рид, Толкин, Кинг и останалите автори на популярни романи. Разбира се, с Толстой или Шекспир нямаше да мине номерът, тук много зависи не от сюжета, а от умението да се пише. Но приключенците, фантастите и авторите на криминалета могат да се преразкажат безболезнено…

Така се увлякох от разговора и от собствените си разсъждения, че не забелязах появата на кардинала. Едва когато Елиса скочи и застана мирно, като успя въпреки светските си дрехи да заеме напълно воинска стойка, установих, че вече не сме сами в библиотеката. На вратата стоеше Рудолф със старото си куче в ръце. Зад него имаше две девойки в гвардейски униформи.

— Добро утро, Елиса. Добро утро, Кириле. — Погледът на кардинала ми се стори тревожен. Впрочем може би „ангелските очи“ не бяха закусили добре…

— Добре ли отпочинахте? Въпросът се отнасяше по-скоро до мен, тъй като Елиса премълча.

— Да, благодаря. Събуди ме една весела птичка.

— А, да… — По лицето на Рудолф плъзна сянка на усмивка.

— Те тук са прикрепени към всяка спалня… според мен излишен разкош, в селата са достатъчни една-две за всички къщи… Много добре. Трябва да се явите пред Конклава, Елиса предупреди ли ви?

— Да, Ваше Преосвещенство.

— Да вървим…

— Той се поколеба.

— Да, Елиса, и вие елате с нас. Далеч ли е униформата ви?

— В казармата. Бих могла…

— Нищо, нищо… Не бива да се бавим. Пожеланието „да не се бавим“, изречено от кардинал, се оказа равносилно на заповед да побързаме. Излязохме от сградата в живо темпо и не се учудих, когато заварих в дворчето не само карета, в която бяха впрегнати два коня, но и четири конни гвардейци, хванали поводите на още два коня. Аз, кардиналът и Елиса влязохме в каретата, шест девойки с папагалските си униформи ни съпровождаха в напълно класически охранителен строй: две отпред, две отзад и по една от двете страни на каретата. Вече нямаше никакво съмнение, че във въздуха витае напрежение. Дори старият пес в ръцете на кардинала не спеше, а ме гледаше с внимателен, съвсем не кучешки поглед. — Случило ли се е нещо, Ваше Преосвещенство? — не издържах аз. Кардиналът въздъхна.

— Да. Имаш право да знаеш… Кой беше в течение на посещението ти в Твърд?

— Приятелят ми Котя. Митничарят Цибиков на Земята… на Демос. Митничарят Андрей във Вероз. Цибиков, изглежда, не знаеше накъде ще поема след това…

— Не е било сложно да се досети, ако неговата митница има излаз близо до единствения проход до нашия свят… — Кардиналът се намръщи, когато каретата подскочи на един камък. Кочияшът пришпорваше с всички сили.

— Не, това не ни дава нищо. Както разбирам, арканците могат да проследяват движението ти из световете.

— Навярно. На Земята определено умееха.

— Преди два часа при нас дойдоха парламентьори от Аркан. Потрепнах.

— Случва се понякога — продължи кардиналът.

— Много се надявах това отново да са преговори за примирие или предложение за обмяна…

— Той се сепна и млъкна, но аз вече бях убеден в това, за което по-рано само се досещах — не само Аркан пращаше свои агенти в други светове, Твърд също го умееше. Впрочем сега това не беше най-главното. — За мен ли ставаше въпрос? — попитах аз.

— Да. Искат да си върнат своето. Функционал, организирал терористичен акт на Аркан, убил жена на Демос, похитил жена от лечебен лагер в Нирвана…

— Терористичен акт? — извиках аз.

— Та там ме обстрелваха с едрокалибрени картечници! Лечебен лагер? Концлагер! Кардиналът ме прекъсна с махане на ръката.

— Няма значение. Вярвам на теб, не на тях. Списъкът на престъпленията ти включва още десетина точки: унищожаване на чуждо имущество, обида на гражданин на Аркан по расов признак и така нататък. Но това няма никакво значение. Въпросът е как да постъпим.

— Заплашват ли ви? — попитах мрачно. Искаше ми се да погледна Елиса, но се боях да не видя в очите й уплаха или отвращение.

— Разбира се. С унищожение… — той въздъхна

— на всички наши хора в другите светове. Приложили са списък. Доста пълен списък. И… разтрогване на пакта за примирие.

— Имаме пакт за примирие с функционалите? — попита смаяно Елиса. — Да, капрал — рече меко кардиналът.

— Имаме. Можеш да ми напомниш, че сделките с дявола са престъпни, и няма да имам какво да ти отговоря. Но пактът съществува вече много десетилетия… — А те способни ли са да ви победят? — В честен бой? Надявам се, че не. Но… ние нали нямаме атомни бомби, Кириле. Какво е способна да противопостави на адския огън живата плът?

— Безсмъртен дух — каза Елиса. Изглежда, новината за пакта я разтърси повече, отколкото истината за моята природа и списъкът на греховете ми. Кардиналът мълчеше, мислеше за нещо, затворил очи. После въздъхна:

— Права си, момиче. Надявам се, че и Конклавът ще подкрепи нашето мнение…

— Дадоха ли ви някакъв срок?

— Три денонощия.

— Тогава защо е това бързане?

— Обходих с поглед каретата.

— Функционалите имат доста разтегливи разбирания за срока — усмихна се кардиналът, без изобщо да му е весело.

— Срокът за размишление е едно, а опитът да те хванат със сила — съвсем друго. Ако си толкова важен за тях, не искам да рискувам. В цитаделите на Ватикана ще си на по-сигурно място, отколкото в уединена вила. — Какво е това, арест?

— Искаш ли да те отведа при портала към Вероз? Така или иначе се движим в тази посока. При същия портал, през който дойдоха парламентьорите на Аркан? Разперих ръце. Разбира се, че не исках…

— Не си арестуван — рече твърдо Рудолф.

— Взет си под охрана. Този път не бяха закрили прозорците на каретата. Извърнах се и мрачно се вторачих в идиличния пейзаж навън. Трудно беше да се разбере какви са отношенията между Рим и Ватикана в Твърд. Но, изглежда, Ватиканът тук беше изолиран; пътувахме не през града, а по покрит с камък околовръстен път. Не можех да видя отдалеч особеностите на архитектурата, но за мое учудване Вечният град дори в този свят се беше сдобил с няколко високи здания в покрайнините. Е, не небостъргачи, не стълбове от стъкло, стомана и бетон, но архитектурата все пак изглеждаше напълно нормална. Навярно такива високи здания, засега още приличащи на обикновени жилищни блокове, са строили в САЩ в зората на увлечението по небостъргачите.

— Напускаме града за по-голяма безопасност? — попитах аз.

— Да — отговори лаконично Рудолф, но след няколко секунди поясни:

— За безопасността на гражданите. Не мога да кажа, че тези думи ми вдъхнаха оптимизъм. Но пътят продължи да се вие спокойно сред портокалови горички, на полето се трудеха хора, за които появата на каретата служеше като повод да си поемат дъх, съпровождайки ни с поглед. Рядко мяркащите се вили излъчваха покой. Няколко пъти се разминахме с карета, доста по-често — натоварени каруци (в каруците бяха впрегнати жилави дългокраки бикове, теглещи с изненадваща пъргавина). В далечината се показа куполът на катедралата „Свети Петър“ — връщахме се в обителта на кардиналите. Постепенно напрежението започна да спада.

— А не ви ли тревожи, че в самия двор на Конклава има проход към друг свят? — попитах аз. — А ако изведнъж през вратата излезе танк, какво ще му направят дамите с кученцата?

— Танк няма да мине — отговори Рудолф.

— Ти наистина си бил функционал за кратко, Кириле… Максималният размер на порталите е ограничен. Доколкото разбираме, мощността, необходима за отварянето им, нараства експоненциално и е немислимо да се направи проход за танк. За това ще е необходима цялата енергия на света.

— Това е добре — казах аз.

— Само че има и много малки атомни бомби… и даже не е необходимо да се пренасят през вратата… Рудолф замълча. Мисля, че беше в течение, че единствената унищожена кула на митничар е била изтрита от лицето на моя свят с термоядрен взрив — и този взрив е катурнал цял хълм на Аркан, докъдето е водел порталът. — Аз на ваше място все пак бих се погрижил… — продължих аз.

— Как? Чрез унищожаването на портала? Ние нямаме бомби, можем само да засипем кулата с камъни, да я залеем с бетон.

— Или да пренесете Ватикана на друго място.

— Защо? За да може след титаничен труд арканците да отворят още един проход, право към новата резиденция? Ако затрупаш дупка на плъхове, те ще прогризат друга дупка до старата. По-добре да се сложи капан. Млъкнах. Глупаво беше да се смятам за по-умен от другите. Ако кардиналите търпят до светините им да има врата към друг свят, трябва да си имат причини за това.

— Още веднъж повтарям, че ще запазиш свободата си. Можем да те отведем при портала — каза кардиналът. Каретата вече влезе в града — не знам дали в Рим или във Ватикана. Пътят стана по-равен.

— Не, благодаря — казах аз. Рудолф въздъхна. — Жалко. Надявах се, че ще се съгласиш и проблемите ни ще се разрешат от само себе си… Погледнах кардинала. Той се усмихваше. Но във всяка шега има частица истина и тук тази частица несъмнено беше голяма.

— Много съжалявам, че ви огорчавам… — започнах аз. И в този миг отпред се разнесе звук, който в този свят го нямаше и не можеше да го има. Глухото „та-та-та“ на автоматичен откос.