Белова

1

Железопътната гара е място за преобразяване. Влизаме във влака и преставаме да бъдем себе си. От този момент придобиваме друго минало и започваме да разчитаме на друго бъдеще. Готови сме да разкажем на случаен спътник какво се е случило с нас, а също и това, което никога не ни се е случвало. Ако се съди по разговорите във влаковете, на света няма скучни хора с безинтересни биографии. Ето защо обичам влаковете. Дори и южните линии.

Впрочем купето се оказа неочаквано чистичко, нетипично за украински влак. На пода беше постлана пътечка, на масичката имаше бяла салфетка и изкуствени цветя във ваза, в която, кой знае защо, бяха налели вода. Вече бяха постлани захабени, но все пак чисти чаршафи. Над прозореца на метална стойка висеше телевизор — не с плосък екран, което би било по-разумно, а с тумбест кинескоп, но все пак… Да, спалният вагон си има своите предимства. Не само заради единствения съсед по купе, но изобщо заради удобствата. Хвърлих сака си на пода, затворих вратата на купето и излязох на перона. Под краката ми жвакаше киша от сняг и кал.

Духаше мокър вятър — времето изобщо не приличаше на московското, по-скоро такава е зимата на Морето, някъде в Ялта или в Сочи. Южният влак сякаш беше донесъл със себе си влажна солена топлина. Запалих цигара. До мен от крак на крак пристъпваха изпращачи, разговарящи високо на суржик*. Кълняха някаква Верка и обсъждаха разхайтеното й поведение. [* Суржик — смесица от руски език и елементи от украинския, използвана в част от територията на Украйна и съседните й области в Русия и Молдова. — Бел.прев.] Причината да си взема билет за първокласния вагон не беше прекалената ми изнеженост. Просто се оказа, че няма място нито в купетата, нито във вагоните със запазени места. А аз не исках да отлагам пътуването.

Чувствах, че ако се забавя дори ден, няма да отида никъде. Стигат ми толкова приключения. Или още не? Докато пушех, във вагона влязоха няколко пътници. Интересно, дали някой от тях щеше да се окаже моят съсед? Например тази слаба девойка с големи очи и очила с тънки рамки? Ох, едва ли… А младежът на моите години, със строг шлифер и скъп алуминиев куфар в ръка? Също се съмнявах. Ехидните железопътни богове със сигурност щяха да ми отредят този грохнал сляп старец, кашлящ в движение. Или, което е най-ужасното във влаковете, онази млада жена с миличкото едногодишно дете в ръцете.

Случвало ли ви се е да присъствате на смяна на памперси в купето? Особено когато детето получи разстройство от друсането и смяната на храната. При това тази чудесна жена ще настоява да изключат вентилацията предварително, за да не се простуди бебето… Изпълнен с мрачни предчувствия, аз се върнах в купето си. И установих, че този път все пак ми е провървяло. Е, не беше девойката с очилата, но поне беше връстникът ми. Който вече вадеше от тежкарския си куфар бутилка бира. — Добър вечер. Саша. — Младежът се изправи и без излишни церемонии ми подаде ръка. — Добър вечер. Кирил. — Нали нямате нищо против? — Саша посочи с поглед бутилката. — Моля, моля. — От неговите маниери на общуване изведнъж се почувствах не в свои води. Някакво юпи. Впрочем не. По-скоро приличаше на онези безделници, които се наричат млади политици и ту устройват свои митинги, ту провалят чужди, но предимно вдигат скандали в интернет като свадливи бабички в трамвая. Ако е така, то ми предстоеше весела вечер! Младите политици не могат да се успокоят нито за минута, те постоянно са в състояние на висока политическа активност. — Исках да ви почерпя. — Саша ми подаде бутилката. Охо! Хубав английски ейл, не руска бира за износ и не пивоварното творчество на украинските братя. — Благодаря. — Не му отказах. Седнах на своята кушетка.

През това време моят спътник деловито разопакова сака си — на бял свят се появиха още пет бутилки бира, кашкавал, шамфъстък. Затова пък — никакви увиснали анцузи и гумени джапанки, с които толкова обичат да се преобличат гражданите във влаковете. Впрочем от вида на Саша веднага ставаше ясно, че не би си позволил чехли на обществени места. Идеално избръснат. Подстриган така, сякаш току-що е слязъл от подиума. Тъмносиният костюм от тънка вълна изглеждаше много скъп, но със сигурност струваше още повече. Освен това Саша не тръгна да си клати главата по рибешки, сваляйки внимателно, без да развързва възела й, примката на вратовръзката, както правят неумеещите да носят костюм хора. Не, той прецизно развърза вратовръзката, безукорно пасваща на цвета на ризата, измъкна от сака си специален калъф, мушна я в него и го овеси на закачалката. За сакото, естествено, също се намери калъф. Сигурно имаше нещо и за чорапите… Приближих се до прозореца тъкмо когато перонът потрепна и започна да се отдалечава. Потеглях за Харков. Защо? Малко ли ми бяха приключенията през последната седмица? Каква ти седмица… през последното денонощие на три пъти едва не ме убиха.

— Московчанин ли сте? — попита Саша.

— Какво? — Замислен, не чух веднага думите му.

— Да, московчанин.

— Аз също — отвърна спътникът ми, сякаш отговаряше на парола.

— Бизнес? — попитах аз. Общо взето, изобщо не ми беше до него, но се налагаше някак да поддържам разговора. Още повече, че събеседникът ми ме беше почерпил бира…

— Е… не съвсем. — Изглежда, Саша се замисли. — Макар че може и така да се каже.

— Политика? — вече съвсем мрачно предположих аз.

— В известна степен — засмя се Саша.

— Макар че вие сте напълно прав, Кириле. Нещо средно между политика и бизнес. Работя в държавна структура. Бюрократствам по мъничко, ако може така да се каже. Естествено, не се занимавам с политически глупости. Това е работа на политиците. А нашата е държавата да живее, влаковете да се движат, хлябът да не свършва, границата да е под ключ. В съветски времена биха казали „функционер“. Отпих още веднъж от бирата и оставих бутилката. Функционер, значи…

— А вие, Кириле, работите ли, учите ли? — попита Саша. И това вече беше прекалено. От човек, който, дори и да е по-голям от мен, да е най-много с година, да чуя доброжелателния въпрос „работите ли, учите ли“?

— Временно безработен съм — казах аз.

— Трябва да се казва „в процес на търсене на работа“ — поправи ме Саша

. — По-добре звучи, повярвайте! А като какъв сте работили?

— Функционал — отговорих раздразнено. Не, колко трябва да си нагъл, за да поучаваш непознат човек! Явно у всички чиновници се изработва подобна безцеремонност. „Бюрократствам по мъничко“! За да може, видите ли, хлябът да е под ключ, влаковете да не свършват и границите да се движат…

— Какъв функционал, ако не е тайна? — попита Саша и аз изведнъж улових в гласа му неподправено любопитство.

— Никога не съм срещал функционали, способни да пътешестват. Вторачихме се един в друг. Слепоочията ми запулсираха.

— Вие знаете за функционалите? — попитах аз.

— Разбира се — отговори спокойно Саша.

— Ненадминати майстори в някаква дейност, затова пък приковани към своята функция. Не могат да се отдалечат от нея на повече от десет-петнайсет километра. Аз се подстригвам при функционал-фризьор на „Чисти Пруди“.

— Вие знаете за функционалите? — повторих тъпо аз. А защо се учудвам? Все пак поработих няколко дни като функционал-митничар и през кулата между световете се шляеха и политици, и бизнесмени, и някакви млади поп звезди с приятелите си. При мен на инспекция идваха политик и хуморист. Достатъчно много народ, за да е ясно, че в Москва няколкостотин обикновени хора знаят за функционалите. Може би дори няколко хиляди. Тези, които влизат във висшите ешелони на властта, бизнеса, масовата култура — те са посветени. А този юноша не е случаен, веднага си личи… Саша се засмя.

— Знам, знам! Е, как да ви го докажа? Искате ли да назова митниците, които са в Москва.

— По-добре назовете два-три чужди свята, в които сте ходили.

— Вероз! — незабавно отговори Саша.

— Няма такъв свят! — парирах радостно аз.

— Как да няма? Това е там, където са градовете държави. Където има смешен феодализъм с парни машини. — Той щракна с пръсти.

— Където са Нут, Кимгим, Ганцзер… Кимнах. Да, разбира се. От моята митница имаше изход към града държава Кимгим. Много приятен град. Но освен него съществуваха хиляди други градове държави…

— Вярвам ви — казах аз.

— Още и Резерватът — продължи Саша.

— Още… — Вярвам, вярвам… — Отново отпих от бирата.

— Да. Някак неочаквано е. — Та какъв функционал сте вие? — все със същото доброжелателно любопитство се поинтересува Саша. — Извинявайте, ако съм твърде досаден, ако не искате да отговаряте…

— Митничар съм — признах, без да уточнявам, че съм вече бивш. — И при това сте способен да пътешествате?

— Да. — Фантастика! — Самото съществуване на функционалите изобщо не учудваше Саша.

— Е, за това си заслужава да пием по чашка… нали? Той бръкна в куфара си и извади бутилка „Мартел“. Поклатих глава.

— Благодаря. Не си струва. Сутринта ще се минава през митницата. Саша се засмя.

— Ама че сте шегаджия! Функционал да се притеснява от митница…

— Той изведнъж стана сериозен. — Граници, митници… все строим и строим стени. Вредят на простите хора, а за бандитите така или иначе не са преграда… кому е нужно това? Ама че странна работа. Той като че ли говореше искрено и бях напълно съгласен с думите му. Но всичко звучеше някак изкуствено, като от трибуната. Неволно си спомних за политика Дима. Нима при всички тях това е професионално изкривяване?

— Никому не е нужно — все пак се съгласих аз.

— Ето например да вземем Вероз — като одеяло, направено от кръпки е, а почти няма истински граници — продължи Саша, ловко режейки пастърмата.

— Такъв чуден, уютен свят… Знаете ли, понякога си мисля дали да не се преселя там?

— А как научихте за функционалите? — попитах аз.

— За другите светове? — Длъжността ми го изисква — усмихна се широко младежът.

— Когато станах референт на Пьотр Петрович, той ме осветли по въпроса.

Сам разбирате, работата изисква да бъда навсякъде с шефа! Стори ми се, че основното в думите му беше „референт на Пьотр Петрович“. Това беше разпознаване по системата „свой-чужд“. Сякаш се предполагаше, че функционалът би трябвало да знае нещо… и да реагира. — И как е той? — попитах аз, без дори да уточнявам за кого питам.

— Оправи ли се? Със сигурност неведомият Пьотр Петрович, на когото по щат се полагаха референти, беше поне на петдесет. А на тази възраст, още повече сред чиновниците на границата между бизнеса и политиката, няма абсолютно здрави хора. Саша примигна и каза:

— Пфу-пфу. Започна да пие водица, да пази диета…

— Карлсбад? — предположих произволно. И отново уцелих.

— Да, както обикновено…

— Ето сега вече станах окончателно „свой човек“ за Саша. Престана да го тревожи и свободата ми на придвижване, и това, че не ме е познавал. След като отвори бутилката и се поотпусна, той попита:

— Чували ли сте вица за функционала-гинеколог?

— Е? — неопределено попитах аз.

— Функционал-гинеколог тича в кабинета на свой колега и казва: „Ела с мен! Имам такава пациентка…“. Цялата беда на вицовете на отделните общности е, че те са преработени от обикновените вицове. Дори и да не си побъркан поклонник на книгите за Хари Потър или на играта „Magic: The Gathering“, или, опази Боже, на рап музиката, така или иначе знаеш всичките им вицове. Смени Чапаев с Потър, а Петка — с Рон, Пугачова — с Тимати или Децл* — и готово. Така и се създават те.

[* Тимати, Децл — популярни руски рап певци. — Бел.прев.]

От учтивост все пак се усмихнах. И разказах умерено пошъл виц за съденето на твърде любвеобилен грузинец. Саша жизнерадостно се закикоти, подавайки ми бутилка бира. Явно беше доволен от компанията, която му се е паднала. Честно казано, и аз бях доволен. Пихме бира. Няколко пъти излязохме да пушим — почерпих спътника си с реквизираните от колата на Котя „Трежър“ и заслужих още един одобрителен поглед. Бирата не ни стигна и Саша предложи да вземем още от вагон-ресторанта. Разбира се, там не се намери английски ейл, но както е известно, след третата бутилка на човек му се занижават критериите и всички бири му стават еднакво вкусни.

Някъде към два през нощта легнахме да спим — в най-благодушно настроение. Александър мигновено захърка, но на фона на тракането на колелата това някак си не ме тревожеше особено много. Вентилацията във вагона работеше, което е нещо рядко срещано в украинските влакове. Подложил ръка под главата си, аз лежах по гръб и гледах в пробягващите по тавана отблясъци на лампите — приближавахме се към някакъв град. Интересно нещо… От всички възможни пътници да ми се падне такъв, дето знае за функционалите? Освен това ловко ме заприказва. Съвпадение? Или капан? Аз се бях измъкнал от системата. Бях нарушил законите на функционалите. Направо можеше да се каже, че бях започнал метеж. Победих полицая Андрей, убих „акушерката“ Наталия, а после успях да се измъкна от куратора… от бившия си приятел Котя. Разбира се, ако се изхожда от здравия разум, съвпадението е малко вероятно и Саша ми е пробутан да ме шпионира. Но, от друга страна, ако се разчита на здравия разум, аз отдавна трябваше да съм на болнично легло и да бълнувам — защото нима може да се повярва в други светове, към които водят тайни врати, сновящи из града функционали и управляващите всичко това тайнствени експериментатори?

Вдигнах ръка и погледнах сънено стоманеното пръстенче, надянато на пръста ми. Всичко, което беше останало от моята „функция“… Трябваше да поспя. Едва ли спътникът ми, случаен или пробутан, се канеше да ме нападне през нощта. Нямах усещане за опасност, а се доверявах на интуицията си. На другия ден щях да пристигна в Харков, да потърся Василиса — странна жена, но някак внушаваща доверие… Влакът все повече забавяше скоростта. В далечината се разнесе железният грохот на гаровите високоговорители: „Бърз влак номер деветнайсет… Москва — Харков… пристига на втори коловоз…“. По стената се плъзна ярък правоъгълник светлина, изтръгвайки от мрака захвърлените ми върху мрежестия рафт обувки и свитите на кълбо до тях чорапи (да, аз съм свиня, извинявайте!). Надигнах се на лакът и посегнах към неиздърпаната докрай завеса. И неволно погледнах към приближаващия се перон.

В самото му начало, там, където би трябвало да спре последният вагон, стоеше група младежи, десетина-дванайсет души. Всичките късо подстригани, гологлави, с леки шлифери или къси кожени якета. Оглеждаха внимателно вагоните. Лицата им ми се сториха смътно познати — не като физиономии, а като типаж. Уж всичко е като при всички останали, но леко прозира нещо чуждо. По-нататък перонът беше празен — не са чак толкова много хората, посрещащи среднощен влак в малко провинциално градче. Макар че… на трийсет метра по-нататък стоеше младеж, който изглеждаше така, сякаш случайно се е отделил от първата компания. На още двайсет-трийсет метра скучаеха двама спретнати младежи. По-нататък — още един. В далечината, над гарата, светеше мътно думата „ОРЕЛ“. Започнах да се обличам, като не откъсвах поглед от прозореца. Дънките, чорапите, обувките… Пуловерът. Погледнах сака си, но не го взех. Там имаше само парцали. Наметнах якето си, потупах се по джоба и усетих тежестта на портфейла. Това е, време беше да тръгвам…

— Да пикаеш или да димиш? — попита от кушетката си Саша, като спря да хърка.

— Аха… да пуша — промърморих аз.

— Спи…

И се измъкнах в коридора. Влакът все още забавяше, навлизайки в перона. Сега в него отпред и отзад ще влязат внимателни младежи… а до вратата на всеки вагон ще застанат по двама-трима. Не знам дали щях да се справя с тях, когато бях функционал. Сега със сигурност нямаше да мога. Не беше нужно да ходя на врачка, за да се сетя. Притичах по коридора, дърпайки студените алуминиеви дръжки на прозорците. Заключено… заключено… заключено… Четвъртият прозорец поддаде и падна надолу. Край мен преплаваха мокри релси и товарен влак на резервния коловоз, в люлеещия се конус светлина от тенекиената лампа на близкия стълб полъхна мокър снежен вихър… После улових погледа на късо подстриган младеж, застанал самотно на съседния коловоз. Той бавно, сякаш сънено, разтегли устни в усмивка и ми помаха с ръка. И без да се крие, свали от колана си радиостанцията. Тези, които бяха обградили влака, не допускаха грешки. Обсадата беше от всички посоки. Капанът се беше затворил.

— Кириле, къде си тръгнал?

— Прозявайки се, Саша се подаде от купето. Погледна към мен. Към прозореца. Съпроводи някого с поглед и присви очи. Усетът му за опасност беше като на див звяр. Впрочем едва ли и в най-непроходимите джунгли е толкова опасно, колкото в светлите и обзаведени с климатици коридори на властта и бизнеса…

— За теб ли са дошли? Кимнах и попитах:

— С тях ли си?

— От къде на къде? — възмутено възкликна Саша и аз, сякаш не бях изгубил умението си на функционал да усещам лъжата, разбрах: той говори самата истина. Той затова и се движи в своите кръгове на „политици и бизнес“, „бюрократства в държавните структури“, защото никога с никого не се е карал. Не е участвал в нито една схватка и е бил доброжелателен с всички, спазвал е неутралитет. Такива обикновено не се изкачват до самия връх, затова пък и никога не падат долу.

— Трябва да си тръгна — казах аз.

— Преследват ме. Влакът се разклати, изминавайки последните метри.

— Тръгвай — отвърна Саша с облекчение.

— Късмет! Ще се радвам да помогна, но…

— Хубаво е, че се радваш — казах аз.

— Ще помогнеш. Скочих в купето, взех сака си, изтичах обратно при отворения прозорец — вагонът тъкмо се плъзваше в сянката под решетъчен мост — и хвърлих сака навън. Изглежда, Саша си мислеше, че се каня да скоча през прозореца подир багажа си. Даже пристъпи към мен, за да ми помогне. Но аз дръпнах аварийната спирачка, което накара почти спрелия влак да засъска със спирачната пневматика и да спре с явно залитане. Върху главата на невинния машинист сега със сигурност се сипеха проклятията на събудилите се пътници.

— Скочих през прозореца — казах на Саша. — Видя ли? Саша помълча няколко секунди, облегнат на стената и почесвайки твърде стегнатия си за такава професия корем. Той не знаеше кой ме преследва и това страшно му пречеше да вземе решение. Аз като че ли бях „свой“, но трябва да умееш да се отказваш навреме и от „своите“… Не беше трудно да отгатна какви мисли се въртят в главата му. Доводите „за“ и „против“ това да ми помогне бяха горе-долу едни и същи… Саша се извърна от мен, подаде се от отворения прозорец и закрещя в нощта: — Стой, мръснико! Стой! Нямаше смисъл да протакам повече. Метнах се обратно в купето. Надзърнах през тесния процеп между завесите — като че ли никой не гледаше… Качих се на кушетката. Съвременният украински спален вагон е малко по-различен от обикновените. Свалени са най-горните кушетки и е направен някакъв козметичен ремонт. Рафтът за багаж над вратата на купето е запазил неприкосновеност. Точно там се настаних с ловкостта на човек, чиито пети са обгорени от диханието на преследващ го хищник. Общо взето, шансовете ми не бяха големи. Най-лошото, което може да измисли един беглец, е да се скрие. Единственото спасение за беглеца е бягането, криенето не е нищо повече от детско забавление. Но дори в бягството има място за маневриране… — Ще те намеря и вдън земя! — крещеше много естествено Саша през прозореца.

— Крадец! Най-накрая вратата на вагона изхлопа и в коридора затропаха нечии стъпки. В тропота им имаше нещо еднообразно, еднакво, като при маршируващи войници или влачещите се по конвейера ученици в „Стената“ на „Пинк Флойд“. Униформата обединява, дори когато от нея са останали само обувките… Изведнъж си спомних разказаната от някого история как по време на московската Олимпиада милиционерите масово се облекли с цивилни дрехи, за да патрулират с тях. За целта сме закупили от приятелската Източна Германия, която тогава се наричаше ГДР, голямо количество прилични костюми, ризи и вратовръзки… напълно еднакви. Навярно за да не се обиди някой. А може би интендантите изобщо не са проумели, че цивилните дрехи имат няколко фасона? И по улиците на Москва тръгнали двойки късо подстригани младежи с еднакви костюми. Тъй като се били постарали и да изведат от столицата на почивка всички деца — за да не крънкат сувенири от чужденците, — общото впечатление, което се създало у гостите, било чудовищно: претъпкан с преоблечени агенти, непригоден за човешки живот град.

— Какво е станало, гражданино? — чу се от коридора. И аз почувствах хлад в гърдите. Думите бяха произнесени на руски. Съвсем чисто и правилно. Само че имаше и почти недоловима нотка от чужд акцент. Преследваха ме не нашите функционали и не нашите спецслужби. Тези, които претърсваха влака, бяха пришълци от Аркан. Оставаше ми да се надявам, че Саша няма да забележи това.

— Спътникът ми! Спътникът ми, мерзавец! — възкликна Саша с малко прекалена експанзивност. — Пътувахме заедно… По звуците разбрах, че той буквално вмъкна събеседника си в купето ни — позволявайки му да се убеди, че то е празно. След което веднага го измъкна навън, при прозореца. — Гад! Пиехме си бира съвсем по човешки! И току-що избяга през прозореца! Сигурно ми е свил портфейла… — Ново шумолене. Саша надникна в купето и вдигна сакото си.

— Я… портфейлът си е на мястото! Вие къде? Сгрешил съм, не е крадец…

— Вашият спътник е крайно опасен терорист и убиец — отговориха му вече отдалеч.

— Радвайте се, че изобщо сте останали жив, гражданино. Лежах тихо като мишка, все още неспособен да повярвам, че не са обискирали купето. На рафта за багаж миришеше на прах, дезинфекция и кой знае защо — на коноп. Впрочем влакът е южен… така че какво чудно има? Спаси ме това, че ловците бяха от Аркан, от Земя-1. От света, където всичко е по-правилно, отколкото при нас. Където повечето граждани са лоялни и казват на полицията самата истина. — Хей… убиец и терорист… — с известно съмнение ме повика Саша. — Тръгнаха си. Погледнах надолу и се прехвърлих на кушетката. Във вагона беше тихо. Пътниците сякаш бяха усетили, че нещо не е наред. Дори и някой да се беше събудил, си седеше в купето и не надзърташе. Саша ме гледаше с все същото съмнение — „правилно ли постъпих“?

— Всичко хубаво — казах аз, приведох се и се затичах към изхода на вагона. Кондукторското купе беше отворено. Двете кондукторки стояха на перона, гледаха нещо и си шушукаха. Надникнах от стълбичката над раменете им — разглеждаха моя снимка. Не прочетох текста под нея — скочих към тях и казах тихо: — Искате ли да живеете? По-възрастната закима и притисна длани към лицето си. По-младата отвори уста, канейки се да закрещи. Затиснах устата й с длан и казах: — Искаш ли децата ти да си играят спокойно на двора? Очите на кондукторката се опулиха, тя сякаш се вкамени. — В такъв случай и двете не сте видели никого и не сте чули нищо. — Махнах ръката си. Кондукторките мълчаха. Погледнах наляво и надясно — нямаше никого. Или продължаваха да претърсват влака, или вече ме търсеха из резервните коловози и товарните влакове. Хукнах с всичка сила към полутъмната сграда на гарата.