Белова

18

Кой знае защо, сме склонни да смятаме, че хората, които харесваме и които дори предизвикват завист у нас, всички тези успешни спортисти, популярни артисти, знаменити музиканти, късметлии бизнесмени — те винаги са щастливи. Цялата жълта преса по принцип точно така се храни, като ни разубеждава: „тя се е развела“, „той се е пропил“, „тези са се сбили“, „онзи е изменил“. И ние четем, някои с погнуса, а други с радостно любопитство. Четем не защото грешките и бедите на знаменитостите са чак толкова големи, а защото само цялата тази размазана по вестникарската хартия мръсотия е способна да ни утеши. Та те са същите като нас. Те пият шампанско за хиляди долари, а ние — чилийско вино. Те почиват във високопланински курорти в Австрия, ние — на вилата при тъщата. На тях им ръкопляскат стадиони, а нас жена ни ни хвали, че сме изхвърлили боклука. Но всичко това няма значение, ако изпитват същата мъка, същата тъга, същата ревност и същото огорчение. И не забелязваме как сами навиваме тази пружина, която ги кара да пият колекционерски вина, въпреки че не разбират нищо от тях и искат бира, което ги кара да буйстват и да се бият с журналистите. Защото колкото повече потапяш човек в неговите проблеми и крещиш: „И ти си същото говедо като нас!“, толкова по-силно му се иска да отговори: „Не, не същото, а много по-голямо!“. Гледах младия, красив, умен момък, когото уважаваше едва ли не цялото население на неговия мъничък свят, и разбирах, че той не е особено щастлив. Че макар и в по-малка степен, отколкото при нас, невидимата преса на отговорността, завистта и неравенството съществува и тук. И можеше да е чист късмет, а можеше и да е изцяло негова заслуга, че въпреки всичко си оставаше добро момче.

— Не бих казал, че не ти върви. Дитриш се усмихна.

— През целия си живот се занимавам не с това, което искам. Семейна приемственост. Ако прадядо ти в дни на глад е раздал всичките си запаси от продоволствия и е спасил града, ако дядо ти пръв е построил водохранилище, ако баща ти четирийсет години е бил мирови съдия, то и от теб всички очакват…

— Той се смълча.

— Подвизи? — подсказах аз.

— А, не… Де да бяха подвизи! Знаеш ли колко ми се иска да дойда с теб до тази кула? Но няма да дойда. От мен очакват да работя. Да бъда също толкова предприемчив, щедър, търпелив, находчив като предците ми. Да го има уважавания човек Ал Дитрих, към който и градът, и всеки човек може да се обърне, ако се наложи. Например аз дори съм длъжен да се оженя за умна, бедна и некрасива девойка. Засмях се.

— Смешно ти е. Но това също е традиция. Като легендите на проститутките за влюбените войници. Само че тук всичко си е истина

— Дитриш винаги са се женили за умни жени, но от обикновени семейства. И некрасиви.

— Онази девойка в библиотеката е красива — рекох небрежно. Дитриш се изчерви.

— Пиеш ли вино?

— Че как! Той отвори бутилката и разля в чашите тъмно червено вино. Промърмори:

— Красива е… И е от богато семейство. Роднина е на управляващата династия.

— Затова пък е умна. Поне едно от условията е изпълнено.

— Глупак си ти, макар и от друг свят — промърмори Дитриш. Изведнъж у мен се появи усещането, че се познаваме от много години, и отговорих с лекота:

— Ти самият си глупак. Ти си където трябва, вярно е. И твоите подвизи съвсем не са в това да катериш планините, нарамил пушка. Още повече, че надхората не са ти направили нищо лошо… Ти си тежиш на мястото, хората те уважават. Правилно. Тогава прави това, което трябва да се прави. Отглеждай си портокалите, построй някой завод, изобрети нещо. Вие тук имате с какво да се занимавате. Организирай експедиция. Не набег на континента, за да ограбваш руините. А по-нататък. Съставете нормална карта. Може би не сте сами в този свят. Дори и всички континенти да са загинали, островите са много. Поне най-накрая ще узнаеш къде живеете… в Гренландия или Япония. Стори ми се, че очите на Дитриш започнаха да искрят. Нима това, което предложих, никога не му беше хрумвало?

— В открито море е опасно — каза той. — Само отчаян човек ще се впусне не към брега, а към нищото. — При нас е имало такива отчаяни хора, не вярвам, че при вас са се свършили. Намери капитан Ван Тао. Той е много отчаян и според мен се нуждае от пари. А аз взех, че му свих петнайсет марки — добавих в пристъп на откровеност.

— Дори повече, ако броя и дребните. Дитриш се усмихна.

— Ще му ги върна и ще го попитам колко е отчаян.

— И се ожени — добавих.

— Не разстройвай народа. Че в библиотеката ходят всякакви, знаеш ли…

— Там ходят само сополиви деца и стари пръдльовци — изсумтя Дитриш. — Е, децата може и да пораснат…

— Защо не престанеш, а? — възмути се Дитриш.

— Държиш се като баща ми!

— Че какво? Ако съм от миналото, в известен смисъл съм ти прародител. Мога и да те покомандвам. Колкото и да бе странно, Дитриш се зае да обмисли сериозно този аргумент. Изглежда, наистина уважаваше предците си.

— Само ако теорията ти е вярна — каза той след дълъг размисъл.

— Така че няма нужда да се правиш… на по-голям брат. По-добре разкажи за себе си. За своя свят. — Какво интересно има в него? — попитах. — Работех като продавач. Като оставим настрана красивите думи — точно продавач. Продавах компютърни железа.

— А какво е това?

Дълго му обяснявах какво е компютър. Постепенно се увлякох до такава степен, че даже накратко изложих достойнствата и недостатъците на „Виста“ в сравнение с ХР и изказах своята гледна точка по повод вечното противопоставяне между „Интел“ и _AMD_.

— И ти наричаш това безинтересно? — попита изумено Дитриш.

— А ти искаше ли да станеш точно продавач на компютри?

— Не, какви ги говориш… Та кой мечтае да стане продавач…

— У нас мнозина.

— Манталитетът ви е друг… Аз учех в авиационен институт. Аерокосмически факултет. Глупост, разбира се, детска мечта. В детството си всички мечтаят да се наядат със сладолед, да станат летци или космонавти…

— А какво е това космонавт? За летците съм чел. Наложи се да му разкажа и това. За свое учудване се увлякох още повече. Виж ти, три години без да уча и уж всичко бях забравил, но се оказа, че някъде в паметта всичко се пази. Беше ми хем приятно, хем леко болезнено да си спомням — като да мисля за любимата девойка, с която сме се разделили по взаимно съгласие, но сме оставили нещо недоизказано… — И твърдиш, че вашият свят не е интересен? — възкликна Дитриш.

— Вие сте летели до Луната и сте искали да летите до Марс. У вас е възможно да се прекоси целият свят за ден! А ти ми разправяш, че било безинтересно!

— Навярно сме свикнали. На нас всичко това ни се струва обичайно.

— Ама че глупаци! — каза Дитриш.

— Компютри, самолети, ракети. Луната. Той поклати глава и си наля още вино. Хубаво вино, със сигурност от собственото му грозде, съхранява се някъде в мазетата, в огромни бъчви…

— Вече е късно — рече Дитриш със съжаление.

— Бих си говорил цяла нощ с теб. Но ти утре ще тръгнеш към кулата, нали?

— Да.

— Тогава трябва да се наспиш. Все пак той имаше много силно развито чувство за отговорност.

— Добре.

— Допих виното.

— Благодаря… за автомата и изобщо.

— Утре ще те изпратя донякъде — каза виновно Дитриш и добави искрено:

— Само ако знаеше колко искам да ида с теб до кулата! Утрото се оказа отвратително. Когато се събудих, чух как зад прозорците барабани дъжд. Всъщност е чудесно да се будиш по такъв начин — ако е събота или неделя сутринта и не се налага да ходиш никъде, можеш да се потъркаляш малко, ту заспивайки, ту събуждайки се, после да пуснеш телевизора и докато слушаш някакво глупаво дърдорене, да си приготвиш закуската, гледайки в мокрото стъкло, по което се спускат едри капки, и да посъчувстваш на хората, бързащи по улицата под куполите на чадърите. Но на мен ми предстоеше друго. Надигнах се, дръпнах пердето и погледнах през прозореца. Сиви облаци лежаха като мокър шал върху склоновете на планината, навън нямаше жива душа, а на перваза на прозореца се мокреха два настръхнали гълъба. Кулата не се виждаше, сякаш изобщо я няма в природата. Добрият пълководец не би изкарал в такова време войниците си под куршумите. Много жалко, че аз съм и пълководец, и войник в едно. Слязох на долния етаж и намерих Дитриш в трапезарията. Сякаш не си беше тръгвал оттам. Впрочем може и точно така да беше — на масата стоеше още една празна бутилка вино, а пепелникът на масичката за пушене беше пълен с угарки.

— Добро утро — поздрави ме Дитриш. Видът му наистина беше като на недоспал.

— Времето е гадно. — Забелязах — казах аз. Появи се един слуга и започна да слага масата. Пресен сок, чай, хляб, сирене, салам. Нямаше топла храна за закуска; всъщност вълнението така или иначе потискаше апетита ми.

— Може би да отложим за утре? — попита Дитриш.

— Ще се подготвим по-добре. Мога да разпитам хората в имението, току-виж някой се съгласи да дойде с теб.

— Тях ги е страх от робота. Железния човек.

— Та това са измишльотини — отговори навъсено Дитриш.

— Няма нищо такова.

— В нашия свят имаше. Несъвършени, разбира се, но имаше. Движеща се машина от желязо, управлявана от компютър.

— И може да ходи на крака?

— Ами… като че ли са правили такива.

— Слуховете са вече на петдесет години! За толкова време всяка машина ще се счупи… дори и да е имало нещо. Свих рамене, намазах си филия, сложих отгоре парче сирене и парче салам.

— Може би да наредя да донесат супа? — попита Дитриш.

— Или месо?

— Не, това е достатъчно.

— Мислех си какво още можеш да вземеш със себе си. Ето ти въже. — Дитриш кимна към масата между нас.

— То, разбира се, не е толкова тънко и удобно, като онова на надхората. Но също е здраво. Ето и ловджийски нож. Засмях се.

— Вечно имам проблеми с ножовете. Една жена, функционал, все ми подаряваше изковани от нея ножове.

— Функционал-ковач?

— Не, митничар. Ковачеството й е хоби. Навярно иска да докаже, че и сама умее нещо. Та тя ми подарява ножове, а аз все ги губя. Нито веднъж не влязоха в действие.

— Ако ще, изгуби и този — лесно се съгласи Дитриш.

— Само не ходи в планината без нож. Ето и кибритени клечки…

— Аз си имам.

— Ще са ти от полза. Карта. През нощта я нарисувах. Не е точна, разбира се, но ще ти помогне да се ориентираш. Свещи. Лечебен мехлем, много добър. Ако паднеш или се удариш… само не трябва да се маже на открита рана, че ще пари. Комплект шперцове. Веднъж хванахме крадец, наложихме го както трябва и му взехме принадлежностите… Засмях се.

— Дитриш… Та аз не умея да работя с шперцове. Не съм крадец. А и едва ли там има механични ключалки. По-скоро нещо електронно.

— Е, кой знае… Не са тежки. Ето и още. Отново понечих да се засмея, но погледнах към Дитриш и се сдържах.

— Хубав чадър — казах.

— Глупаво е да се ходи в планината с чадър — рече Дитриш смутено.

— Разбирам. Но в началото пътят е доста равен. Защо да се мокриш напразно? А после ще го изхвърлиш, за да не ти пречи. Когато излязохме от чифлика, никой не ни съпровождаше. Навярно Дитриш беше наредил така. Дъждът беше понамалял — продължаваше да капе нещо от небето, но беше по-скоро ръмене.

— Това е стар път — обясняваше Дитриш, докато вървяхме покрай портокаловите градини.

— Тук още събират реколтата. А ето след този завой не ходи никой. Диви дървета, плодовете са малко… а и не ги събират.

— Защо? Щом никой не вижда кулата?

— Историите за железния човек. А и почвата тук е една… тежка почва. Камениста. Достигнахме до обрасла с трева и храсти морена, стоварила се някога от планината. Едва забележима просека заобикаляше морената и нататък наистина ставаше съвсем непроходимо.

— И тук те оставям — каза Дитриш. Спряхме се.

— Благодаря ти — казах искрено. — Благодаря. Много ми провървя, че реших да намина през теб.

— Късмет, Кириле. Жалко, че си от друг свят. Често става така — поопознаваш някого и изведнъж разбираш, че бихте могли да се сприятелите. Че той може да ти стане приятел, може би дори най-добрият. Но животът ви праща в различни посоки, а само в детските книжки приятелите си остават приятели напук на всичко.

— Иска ми се да вярвам, че наистина може да съм твой предшественик — казах аз.

— Ненапразно малко си приличаме.

— Нямам нищо против. В нашия род не см имали герои, всички сме били упорити труженици.

— Дитриш се усмихна неловко.

— А това е много по-важно.

— Пази се.

— Той ми стисна здраво ръката, обърна се и тръгна в обратна посока. Все пак беше роден лидер. Защото лидерът не е онзи, който язди най-отпред. Лидерът насочва всеки в правилната посока. И умее навреме да остава сам. Постоях малко, нелепо стискайки над себе си големия пъстър чадър. Но Дитриш вървеше, без да се обръща, все по-бързо и по-бързо. И аз също тръгнах напред. Всеки трябва да прави това, което е длъжен да прави. Всеки трябва да се грижи за своята градина. И не съм виновен аз, че в моята жужат оловни пчели. Чадърът всъщност ми помага доста дълго. По някое време заваля по-силно и застанах под едно дърво, прикривайки се и с чадъра. Когато пороят отслабна и отново започна да ръми, продължих нататък. После склонът стана по-стръмен, бодливи храсти се вкопчваха в краката ми и аз осъзнах, че чадърът окончателно се е превърнал в бреме. Спрях. Точно в този момент духна вятър и изтръгна чадъра от ръцете ми. Хвърлих го нагоре, към пръснатата във въздуха водна прах. Той се завъртя и полетя като огромна черно-бяла пеперуда. Лети! Мини над чифлика на Ал Дитриш, спусни се от планината върху тихия град, намери девойката от библиотеката, изскочила на улицата без чадър, и се спусни в ръцете й. Нека тя по някакъв белег узнае чий е този чадър и да си избере ден, в който да отиде до чифлика в планината, за да го върне на стопанина му. Усмихнах се. Виж ти… каква романтика ми се въртеше в главата. Изглежда, днес щеше да бъде горещо. Продължих да вървя, без да се оглеждам и без да обременявам мислите си с нищо. Катерех се, вървях по някакви пътечки, прокарани или от животни, или от стекла се откъм планината вода. За моя радост дъждът окончателно спря. Може би защото вече вървях сред заседналите на склона облаци, в гъста сива мъгла. Беше тихо, звуците наоколо заглъхваха, даже един изплъзнал се изпод крака ми камък се понесе надолу почти безшумно. Нищо, изкачването не беше страшно, склонът в по-голямата си част се състоеше от тераси. Щях да се изкача. И в този момент чух приближаващ се звук. Тежка металическа походка. Кънтящи по камъните крачки. Вцепених се. Андре не ме беше излъгал! Всичко беше като в кошмарен сън, сякаш вече бях изпадал в такава ситуация, сякаш си спомнях, че съм я преживявал, но бях забравил какво точно се е случило. През мъглата към мен се приближаваше крачещ метален кошмар. Обърнах се и хукнах да бягам. И, разбира се, веднага се подхлъзнах. Краката ми политнаха и аз паднах, като ударих дясното си коляно. Прониза ме болка. Запълзях по склона, одирайки брадичката си в камъните; впивах пръсти в почвата, но и не намирах опора. И с потрепване почувствах как краката ми отиват в пустотата, как под мен се разтваря бездна. В последния миг все пак се задържах. Раздирайки пръстите си до кръв, се вкопчих в каменистата повърхност. И със зъби бях готов да се вкопча, стига да имаше какво да захапя! Колко е пропастта под мен? Половин метър? Или половин километър? Честно казано, като се започне от петия метър, разликата щеше да е само в това колко дълго ще звучи последният ми вик. А крачките продължаваха да се приближават! Аз, висящ до кръста над пропастта, внимателно се опитвах да изпълзя назад. Но нямаше за какво да се хвана. Крачките стихнаха. Рискувах бавно да вдигна глава. Над мен стоеше робот. Съвсем истински, като онези в детските анимационни филми. Висок поне колкото човек и половина. Метално бъчвоподобно туловище, гладко, сиво и неугледно. Краката — дебели и също метални, при това сякаш гофрирани, свободно прегъващи се, без никакви стави. Широки стъпала, карикатурно човешки, като че ли даже с отбелязани пръсти. Ръцете — точно като краката, само че по-тънки и с по-явни пръсти, събрани в конус. И глава, отново подобна на човешката; вместо уста — тъмна матова пластина, вместо нос — малък издатък с две отвърстия, огромни фасетъчни, слабо светещи очи. Почувствах как ръцете ми отмаляват. Може би да разтворя пръсти? Току-виж отдолу са само един-два метра? Или полегат склон, по който мога да се търколя? Роботът стоеше неподвижно и ме гледаше.

— Ей, здрасти! — казах аз.

— Здрасти-здрасти! Трите, какви бяха, закони на роботиката! Азимов ги е измислил, знаеш ли? Нашият човек Азимов от Смоленск! Роботът не бива да причинява вреда на човека и да допуска да му бъде причинена вреда… И още — да се подчинява… И да пази себе си…

— Много своеобразна логика — рече роботът тихо. Гласът му беше напълно човешки, жив. Устата му, естествено, не помръдваше. Още по-силно ми се прииска да разперя пръсти. — Обичаш ли вицовете? — попитах, вече без да осъзнавам какви ги дрънкам. — Събуждат се едни алпинисти, защото приятелят им се мята в палатката и крещи: „Свий пръста! Свий пръста!“. Будят го, питат какво се е случило. А той казва: „Сънувах, че снежен човек е пъхнал пръст в задника ми и ме държи над пропастта… а аз му викам: „Свий пръста!“.“ — Предлагаш ми да постъпя като снежния човек от тази история? — попита роботът. Дали ми се стори, или в гласа на железния дръвник наистина имаше ирония?

— Просто ме измъкни! — изкрещях аз. — Измъкни ме или ме бутни, но не стой като стълб. Ще падна! Дори не разбрах как стана всичко, съзнанието ми не го регистрира. С немислима бързина роботът протегна ръце, хвана ме под коленете и ме издърпа пред себе си. За секунда се замятах в металическите му лапи, които ме държаха здраво, но и внимателно. После ме обърнаха и ме сложиха на твърда земя. Роботът отново стоеше неподвижно. Изрече със спокоен глас:

— Не можеше да паднеш, контролирах ситуацията.

— Значи ти… ми се подчиняваш?

— Намерих какво да попитам.

— Откъде такъв извод? — поинтересува се роботът.

— Казвам, че не бих допуснал твоето падане. Ти си ми необходим.

— Т-така ли? — За пръв път в живота си започнах да заеквам.

— А аз, вероятно, съм нужен на теб. Струва ми се вероятно интересите ни в много отношения да съвпадат. Металният палец се протегна към мен и докосна автомата.

— Това е оръжие — признах аз.

— Знам. Препоръчвам ти да не хабиш напразно патрони в опит да ме повредиш. Защитен съм от оръжия от такъв вид.

— Не съм и възнамерявал…

— Махнах с ръка. Каква полза да обяснявам? При вида на тази оказала се толкова бърза машина ставаше ясно, че против нея бих имал същата полза от автомата, каквато и от тирбушон.

— Добре. Роботът отново неуловимо бързо промени позата си — седна. Камъните под металното туловище изскърцаха.

— Питай — нареди роботът.

— Знам, че хората не могат да действат, преди да зададат куп ненужни въпроси. — И ти ще отговориш? — попитах аз.

— Зависи от въпросите. С логиката му всичко беше наред. Жалко, че създателите му не бяха чели Азимов.

— Ти си робот.

— Робот съм. Не ми ли личи? Определено имаше чувство за хумор! И това някак си успокояваше. Погледнах към пропастта и преглътнах. Дъното не се виждаше. Побързах да се отдалеча и седнах срещу робота. Свалих автомата и го оставих настрани, повече за свое удобство, отколкото за да демонстрирам миролюбивост. — Местен ли си? От жителите на този свят ли си създаден?

— Не и не.

— От хора ли си създаден?

— Да.

— Имаш ли чувство за хумор? — попитах неочаквано.

— Откъде да го имаме ние, железните пънове? — отговори роботът жалостиво.

— В кой свят са те създали?

— Коя класификация знаеш?

— На функционалите… Световете от Веригата.

— Тогава името нищо няма да ти говори. Функционалите не включват света ни в класификацията си. — Защо? Не им е известен?

— Получиха твърде болезнен отпор при опита си да проникнат там.

— Това родният свят на функционалите ли е?

— Да.

— Кулата, която е зад гърба ти, от функционалите ли е създадена?

— Тя не е зад гърба ми. Да, от тях.

— Ти охраняваш ли я?

— Нима така ти изглежда?

— Да я унищожиш ли искаш?

— Да я изследвам. Може би и да я унищожа. В зависимост от предназначението й.

— Изглежда, се сдобих със съюзник — казах аз.

— Отдавна ли си тук?

— Шейсет и две години, четири месеца и три дни.

— Фантастично! — възкликнах.

— Като нов си! — За съжаление не е така. Повреден съм и останах сам, а отначало бяхме трима. След два месеца и шест дни източниците ми на енергия ще се изтощят окончателно, а аз ще престана да функционирам. — Той помълча малко.

— Макар и да не обичам думата „функционирам“.

— Разбирам. Ще ми разкажеш ли за своя свят?

— Не. Тази информация няма никакво значение за теб. Ние не представляваме опасност за теб и изобщо за обикновените хора. Нашият начин на живот ще ти се стори странен, а вероятно и отблъскващ. Това може да попречи на сътрудничеството ни.

— Но при вас има хора? Обикновени хора, нали? Те нали не са поробени от машините?

— Има. Не са поробени. Сега би трябвало да последва смях, но моите възможности за звукоподражание са ограничени. Опитах да се смея, но това плаши хората.

— Че как… — подскочих аз.

— Хората биха се уплашили дори ако изпееш песничката за ковача… Ти си един такъв… много едър и железен. Макар че все пак много приличаш на човек!

— Създаден съм от титан и течна керамика — каза роботът.

— Но съзнанието ми е копирано от човешкото.

— Да се побъркаш! — признах си аз.

— Дори не знам какво още да попитам!

— Много е хубаво, че умееш да слагаш точка на разпитите. Сега е мой ред да задавам въпроси, съгласен ли си? — Хайде. От робота прииждаше топлина — мека, почти жива. И мъглата наоколо сякаш се разпръсваше, а аз почувствах, че дрехите ми започват да изсъхват.

— Как се казваш?

— Кирил. Аз не попитах за твоето име, извинявай…

— Няма значение. Наричай ме „роботе“. От кой свят си?

— Земята. Функционалите я наричат Демос.

— Така и предполагах — каза роботът със задоволство.

— Почти не си шокиран и знаеш думата „робот“. Може да си дошъл само от технически развит свят. Как се озова тук?

— Аз съм бивш функционал. Митничар.

— Няма бивши. Дори и да си прекъснал връзка с функцията си, изменената вероятност в теб си остава.

— Изменената вероятност?

— Мой ред е да задавам въпроси — напомни ми роботът. — Да, изменена вероятност. Преобърнато време. Локален хроноклазъм. Неосъществена реалност. Междувременна флуктуация. Това е от областта на квантовата физика.

— Никога не съм чувал такова нещо — промърморих с тона на специалист по квантова физика.

— От нашата квантова физика. Това е нещото, което функционалите правят с хората, за да ги превърнат в себеподобни. Прекъсват връзката им с реалността и придават на съществуването им вероятностен оттенък… Както и да е. Нямаш достатъчно познание, за да възприемеш теорията, а и аз не я познавам достатъчно дълбоко. И така, ти си бивш функционал. Защо си прекъснал функцията? По принцип съществуването на функционала е достатъчно приятно. Любов? Погледнах в меко светещите фасетъчни очи и си напомних, че това чудовище в известна степен беше човек. — Да. — Обичайна история, доколкото ми е известно. — Роботът докосна меко рамото ми.

— С течение на времето функционалите губят способността си да обичат… и винаги недооценяват силата на това чувство. Напълно ли си се лишил от способности?

— Не. Те се появяват понякога. Струва ми се, че в случаите, в които съм изправен пред сериозен избор. — Правилно. Ти не си се върнал напълно в своята реалност, Кириле. Продължаваш да бъдеш смущение в хода на времето. Песъчинка в океана, носена от вълните.

— Ти си бил и поет…

— Бях. Това не е важно. Да отмъстиш ли искаш?

— Искам да закрия Земята за функционалите. По същия начин, по който сте се закрили вие или Твърд. — Ние сме го направили по различни начини. Твърд води война. Ние сме се изолирали на равнище тънките структури на пространството. Никой никога няма да успее да проникне в нашия свят и ние никога няма да съумеем да излезем навън. В гласа на робота имаше тъга.

— Съчувствам ви.

— Благодаря. Няма значение. Аз не съм съвсем човек и не изпитвам истинска мъка по родината си, но ми е неприятно онова, което стана по време на нахлуването. Човекът, чието съзнание лежи в основата на моето, загина от ръцете на функционалите. Искам да нанеса на функционалите вреда, която да им попречи да сторят отново подобно нещо.

— Желанията ни съвпадат — промърморих аз.

— Само че аз бих искал и да се върна вкъщи… — Длъжен съм да те предупредя, че шансовете за това са пренебрежително малки.

— Знам.

— В такъв случай сме съюзници.