Белова

5

Сходството на град Елблонг с Кимгим не се ограничаваше само до фонетиката на наименованието. Освен това градът беше застроен с къщи в стил „Централна Европа, епохата на Възраждането“. По принцип е пълно с такива градове — там, където ги е пощадила пресата на Втората световна война, където не са поработили немските пушки, руските „Катюши“ или американските „Б-17“. Но въпреки всички старания на реставраторите възрастта на сградите си личи. Свърнеш ли от туристическата пътека, се натъкваш на олющена мазилка, ронеща се зидария, прогнило дърво и нащърбен камък. Тук, както и в Кимгим, всичко беше свежо. Живо. Новичко. И уличната настилка, и фахверковите постройки* в немски стил. Точно между две такива здания беше притисната кулата, в която живееше Марта — откъм Елблонг тя изглеждаше тесничка триетажна къща с два прозореца. Както си му е редът, обикновените хора не се заглеждаха в къщата — иначе някой можеше да полюбопитства каква е ярката слънчева светлина, струяща от прозореца на третия етаж. Навярно Марта беше оставила отворен прозореца към Антик…

[* Фахверкова постройка — паянтова постройка от дървен скелет. — Бел.прев.]

Двамата с Марта седяхме в малко ресторантче, където явно добре я познаваха. С усмивка ни отведоха на втория етаж, където имаше само пет-шест масички. Настаниха ни на най-уютната — до гледащия към площада прозорец. Масата бе оградена от останалите с увита с цветя дървена решетка. Марта погледа с насмешка как изучавам менюто на полски език и сама направи поръчка за двама ни. Когато сервитьорът се отдалечи, попита:

— Неразбираемо?

— Твърде много сходни думи — промърморих аз.

— Затова е неразбираемо. Какво поръча?

— Борш. Тук има много хубав борш. Свинско с ябълки. Салата от херинга. За пиене — „Зубровка“*.

[* „Зубровка“ — вид полска водка. — Бел.прев.]

— Страхотно! Отдавна исках да пробвам истинска полска кухня — казах аз. И явно отново недооцених Марта — тя иронично присви очи. — Искаш нещо народно? Автентично? Добре. Сега ще ти поръчам за първо чернина*, за второ — фляки**.

[* Чернина — вид полска супа от гъши дреболии. — Бел.прев.]

[** Фляки — полско ястие, телешко шкембе с майорана. — Бел.прев.]

— Стоп! — вдигнах ръце аз.

— Аз съм умно момче, усещам клопката отдалеч. Боршът е нещо прекрасно! Готов съм да призная, че и него са измислили в Полша.

— В Полша — рече твърдо Марта. Сервитьорът донесе шишенце с прозрачна течност, в която плаваше тънка тревичка. — Това не е вашата… зубровка — каза Марта с презрение.

— Тази е истинска. С тревичка! Което си е вярно, вярно си е, така че не взех да споря. Още повече със спасителката си. Навярно тя се познаваше с някакви много противни руснаци, иначе откъде тази непрекъсната ирония и това противопоставяне? Зубровката наистина беше вкусна — изпихме мълчаливо по чашка. И боршът беше великолепен.

— Сутринта в Харков закусвах борш — казах аз, опитвайки се да завържа непринуден разговор. — А сега в Полша го вечерям. Днес ми е ден на борша.

— В Украйна изобщо не умеят да правят борш — изсумтя Марта.

— Възприели са го от нас, но така или иначе нашият борш е по-хубав. Въпреки че Украйна и Русия отдавна вече не бяха една и съща страна, почувствах лека обида и си покривих душата:

— Не знам, не знам. На мен украинският ми хареса повече!

— В теб се обаждат руските колониални комплекси — каза Марта уверено.

— Всички непредубедени хора знаят, че в Полша боршът е по-хубав. Ти опитай сельодката! Вкусна ли е?

— Вкусна е — казах, дъвчейки познатата от детството ми сельодка.

— Тук ги ловят. — Марта махна с ръка към тъмнината, сякаш покрай прозореца плуваше риболовен кораб.

— Елблонг на морето ли е?

— На Балтийско море. Ти не знаеше ли?

— А ти знаеш ли къде е Урюпинск? — отговорих аз.

— Знам. Град във Волгоградска област… — А без способностите на функционал? Най-накрая у Марта се свърши запасът национална гордост и се пробуди любопитството. — Ти всичко ли забрави? Изгуби всичките си способности? Кимнах.

— А тогава как успя да убиеш акушерката?

— Ами така… — отвърнах неясно.

— Не ми се говори за това…

— Странен си. — Марта запали цигара, подаде пакета и на мен.

— Никога не съм срещала такива…

— А ти много функционали ли познаваш? Тя помълча, дърпайки от цигарата, и рече неохотно:

— При нас тук… живеем трима. Аз, Дзешук и Кажимеж. Дзешук е готвач. Не тук, има ресторант в покрайнините. Кажимеж е шивач. Още двама могат да идват дотук от чифлиците. Квиташ е месар. Кшищоф е полицай. Земя-16 е необитаема, може да се каже, че Янус също, във всеки случай там няма функционали. В Антик живее Саул. Той е функционал-стъклодухач. Роб. Добър е…

— Секундното забавяне ми подсказа, че със Саул я свързва нещо повече от обикновено познанство.

— Но е много зает. — Не са много — обобщих. Едва сега ми стана ясно колко потиска в действителност „синджирът“, приковаващ функционала към функцията му. При мен имаше отлични условия — цялата огромна Москва наоколо, плюс Кимгим, че и Резервата — съвременен мегаполис, плюс уютно градче като от книгите на Жул Верн и Дикенс, плюс топло ласкаво море. А разхвърляните из по-малките градове, че и по селата функционали всъщност бяха дълбоко нещастни хора. И Василиса в своята ковачница. И Марта в своята кула. — Има и акушер — добави изведнъж Марта.

— Този, който ни прави функционали. При нас, в Европа, е мъж.

— Също ли живее наблизо? Марта ме погледна учудено.

— Не. Не знам. Какво значение има, акушерите нямат синджир! Той по принцип живее или някъде във Франция, или в Германия, но понякога идва насам. Именно той ме направи функционал. Изпихме още по чашка.

— На колко години си? — попитах.

— Извинявай за въпроса, но…

— А колко ми даваш? — Двайсет.

— Точно на толкова съм.

— И си функционал от девет години?

— Да. Дори не намерих какво да кажа. Кой знае защо бях сигурен, че само възрастни стават функционали. А какво е чувствала тази девойка, когато внезапно са престанали да я познават родителите, съседите, учителите? Как е израснала — в своето родно градче, където е познавала всяка уличка, всяка пейка. Какво е изпитвала, когато се е натъквала на майка си и баща си?

— Ето затова няма да те издам — каза Марта.

— Дори и да си убиец. Нали и теб не са те питали искаш ли да станеш функционал?

— Не са — кимнах.

— Благодаря. Няма да ти досаждам дълго. Ако може, ще пренощувам при теб и си тръгвам.

— Може — каза Марта, гледайки ме в очите.

— Пренощувай. Но в следващата секунда погледът й се промени.

— Гледай… човека на площада! На площада, между нас и дома на Марта, стоеше човек. Беше някак замислен, сякаш избираше накъде да тръгне — към митницата или към ресторанта.

— Това е Кшищоф Пшебижински — каза Марта.

— Полишаят? — уточних аз и с ужас осъзнах, че фъфля. За щастие Марта или не забеляза, или прояви неочаквана тактичност. — Да. Той усеща къде съм… Полицаят с многото шипящи звуци в името си тръгна към митницата. — Кшищоф реши да ми даде време — каза Марта. Погледна ме и прехапа устни. Въздъхна:

— Няма да успееш да си отдъхнеш. Уви.

— Той ще ме пусне ли? — попитах, кимвайки в посока на полицая.

— Не. Неговата функция е да залавя нарушителите.

— Марта стана и ме хвана за ръката.

— Да вървим… Срещу нас веднага изскочи разтревоженият сервитьор. Не разбрах какво казва, но съдейки по тона му, беше се уплашил, че с Марта сме останали недоволни от обслужването. Обаче Марта бързо му каза нещо, след което сервитьорът ни отвори вратата за служебните помещения. Претичахме до първия етаж по тясно и стръмно стълбище, прекосихме коридора край кухнята, където гърмяха съдове и се носеха съблазнителни аромати. Сервитьорът гледаше подире ни. Стигнахме до още една отворена врата — към задния двор, където до контейнера с боклук едно улично куче ровеше с лапа из сложената върху вестник купчина отпадъци. Миризмата тук беше съвсем различна. Миришеше на кисело и даже пръскащият дъждец не беше в състояние да притъпи тази воня. Наблизо течеше тясна рекичка с каменно крайбрежие и с твърде широк мост през нея.

— Натам! — посочи решително Марта към моста.

— Кшищоф е почти на края на синджира си. Ако се отдалечиш на километър, няма да успее да те догони.

— А после какво? — попитах.

— Нямам нито пари, нито документи…

Марта бръкна в джоба си. Загреба цяла шепа монети и тънка пачка банкноти, прихваната със сребърна щипка. Добави смачкан пакет цигари и запалка и промърмори:

— Подай на руснака пръст, той ще ти хване ръката до лакътя… Дръж!

— Остави си… за да платиш сметката.

— Тук ме познават. Не стой като пън! Бягай!

— Поне ме посъветвай нещо!

— В мен изведнъж се пробуди нещо средно между наглост и упорство. — Накъде да тръгна? Марта тръсна глава:

— Мини през моста! Ще стигнеш до гарата, качи се на електричката и отиди до Гданск! Там има три портала, можеш да отидеш и в своята Москва, и където искаш! Бягай!

— Какъв е този ден, вече втора жена ме гони! — възкликнах аз почти сериозно.

— Благодаря… някой ден ще се върна. Непременно. И тогава ще е мой ред да те поканя на ресторант. Тя само сви рамене. По дяволите, наистина не ми харесваше днешният ритъм. А и предпочитах да си взема довиждане с Марта по друг начин! Но щеше да е просто глупаво да продължа да се бавя. Обърнах се и побягнах към моста. Кучето, което си беше избрало едно по-вкусно парче от отпадъците, джафна подире ми с препълнената си уста. Не, днес определено не ми беше ден. Кучетата никога не ме лаят, дори бездомните. Усещат, че ги обичам…

Мостът наистина се оказа прекалено широк и помпозен за такава малка рекичка и такъв малък град. Не на място беше и огромната католическа катедрала, която внезапно се появи от дясната ми страна. Може би точно в това се състои тази европейска тайна, която Русия не може да открие по никакъв начин? Всичко да се прави малко по-добре, отколкото е нужно. Малко по-голямо. Малко по-здраво. Малко по-красиво. Притичах през моста и си позволих да се огледам. Марта вече я нямаше — навярно беше влязла в ресторанта. Ще опита ли да спре полицая? Е… поне мъничко. Да го заговори за минута-две. Може би полицаят не иска да ме хваща, но функцията го кара. Може само лекичко да се забави с преследването. Но това… ще стане ли? Какъв съм му аз? Първо, руснак, което в Полша не е много за хвалене. Второ — функционал-беглец, което също няма да спомогне за популярността ми. Макар че, колкото и да е странно, фактът, че съм убил акушерка, работеше в моя полза. Оказва се, че никой никъде не ги обича…

Градчето наистина беше малко — веднага след моста се простираха поля, или изоставени заради своята неплодородност, или изглеждащи запуснати заради есента. Съвсем по руски лежеше купчина ръждив метал, малко по-надалеч — стари гуми и прогнили дъски. Но пътят, точещ се покрай полето, беше прилично асфалтиран и аз тичах по него с лекота. В замяна на подгизналите дрехи Марта ме беше снабдила със същите, каквито носеше и тя: дънки, маратонки, плътна карирана риза — селската униформа на двайсет и първи век. Да носиш такива дрехи е все едно да станеш невидим. Всички бяха с етикетите на известни фирми, но явно ушити в Полша. Тичах в тръс по осветената от луната пътека, все повече отдалечавайки се от градчето. Далеч пред мен като новогодишни гирлянди блещукаха улични лампи — или покрай шосето, или покрай железопътната линия. Студеният въздух беше чист и сладък, леко горчив от гнилите листа и от далечен дим. Такъв е само през есенните нощи, далеч от градовете. Имаше някакво неприятно усещане, дежа вю в това нощно бягство. Спомних си за Илан, бягаща от Цай. А и за мен самия, само преди денонощие (трудно е да се повярва!), криещ се от арканските спецчасти. Преминах към ходене и запалих цигара. Изглежда, Марта беше уговорила местния полицай да не проявява излишно усърдие. Крачих три минути в посока на уличните лампи, пушейки и размишлявайки накъде да тръгна — към Гданск или направо за Варшава, където със сигурност ще има повече митничари. Не можех да премина без паспорт и виза през обикновената, човешката граница. Освен ако по примера на шпионите от старите филми не завържа към краката и ръцете си кравешки копита и не мина на четири крака през граничната бразда… Да, ненапразно говорят, че пушенето е вредно за здравето! Погледнах назад съвсем случайно. Господин полицаят с абсолютно полските име и фамилия изглеждаше по съответстващия начин — като пан от някаква стара карикатура или илюстрация. Набит, с коремче, с пищни мустаци и къси крака. Но при това носещ се към мен в познатия „механичен“ маниер на функционалите-полицаи. Хукнах с всички сили. Недопушената цигара литна в прахта, вятърът вече не ми се струваше прохладен, стана горещ. Глупак… идиот… отпусна се…

— Хей! Хей, младеж! Гласът като че ли се носеше отдалеч. Както тичах, погледнах назад — и се спрях. Пан Кшищоф Пшебижински стоеше насред пътя, сякаш беше налетял в движение на невидима стена. Аха. Усмихнах се и тръгнах назад, олюлявайки се. Спрях се на двайсет метра от полицая. Пан Кшищоф крачеше мрачно насам-натам, като гладен тигър зад решетката в зоопарка. Наистина имаше решетка, само че невидима. По-точно, не решетка, а „синджир“. Проклятието на всеки функционал.

— Далеч от функцията? — попитах любезно. — Единайсет километра и шестстотин и двайсет метра — отвърна мрачно Кшищоф. — Случва се — кимнах аз. — Искаше нещо да попиташ?

— Приближи се — помоли полицаят. В отговор се засмях подигравателно. Извадих нова цигара и я запалих.

— Слушай, младеж… как ти е името… — Кирил. — Така или иначе ще те хванат!

— Пан Кшищоф се потупа по джобовете.

— Ей… ще почерпиш ли цигара? Извадих от пакета половината от останалите цигари, преместих ги в джоба си. Сложих в пакета едно камъче от земята и го подхвърлих към полицая.

— Какво оскърбително недоверие! — възкликна Кшищоф.

— Би трябвало да се…

— Срамувам? — поинтересувах се аз. Кшищоф въздъхна и приклекна. Запали цигара и произнесе с горчивина:

— Но нали така или иначе ще те хванат… Такива да ги забъркаш… сега няма къде да избягаш. Тръгнал си срещу собствените си братя!

— Какви ги дрънкаш! — не издържах аз. Също приклекнах.

— Всички вие сте пешки! Управляват ви от друг свят.

— От кой? — Земя-1, Аркан. Те си правят социални експерименти с другите светове!

— Слушай, това не го знаех. — Кшищоф се намръщи. — Да се върнем обратно в ресторанта, а? Ще поседнем, ще ми разкажеш всичко. Ако наистина някакви гадове ни манипулират заради своите интереси… какво, да не би да не сме славяни и двамата? Или съм наивен по природа, или полицаите имат дарбата да убеждават, но за няколко секунди обмислих сериозно тази идея. Едва след това се разсмях. — Със славянското единство се поувлече!

— Вярно — съгласи се Кшищоф с досада. — Но си помислих, че може да се вържеш. Известно време пушихме, клекнали един срещу друг. После казах:

— Май ще тръгвам. Предай на началството, че нямам намерение да влизам в конфликт, но и не смятам да се предавам.

— Ще съобщя — съгласи се Кшищоф. Някак неочаквано лесно.

— Синджирът пречи, а? — попитах.

— Пречи. — Кшищоф се изправи.

— Затова винаги по-рано се преструвам, че се е опънал. Когато са ми останали сто метра резерв. Аз също скочих. Напрегнах се. Ще успея ли? Ще успея… навярно.

— Ами хвани ме… ако можеш.

— А още по-хубаво е — продължи Кшищоф, леко подхилквайки се, — когато зоните на полицаите се припокриват. Поне мъничко. Тогава могат да се съберат, да речем, трима, и да хванат всеки самоуверен глупак. Бяха ме обкръжили от три страни. Пътят към Елблонг беше преграден от Кшищоф; на пътя, по който вървях, стоеше жена на средна възраст, със сурово лице, като на кондукторка в автобуса; откъм полето с лек, грациозен бяг се приближаваше слаб юноша. Впрочем беше ясно, че младостта и телосложението няма да му попречат да ме сплеска на килимче, да ме изтупа и да ме сложи пред вратата. И дори добрата девойка Марта да беше решила да ми помогне, както правят всички симпатични девойки в холивудските екшъни, след като героят бъде окончателно притиснат към стената, и двамата щяха да ни напляскат и да ни сложат да стоим в ъгъла. Трима полицаи — това не е шега работа. Хукнах към полето, разчитайки, че ще успея да се промъкна между жената и юношата — на Кшищоф все пак щеше да му попречи синджирът. Не бях взел предвид само едно — отсъствието на огнестрелно оръжие, едва ли не принципно пренебрегвано от тях, не означаваше, че полицаите са опасни само отблизо. Кшищоф замахна с ръка и камъчето, същото, което така глупаво бях сложил в пакета с цигари, ме удари под коляното. Кракът ми моментално се счупи и аз паднах. Ходилото и коляното ми изтръпнаха и започнаха да ме бодат, сякаш бяха потопени в раздробен лед.

— Нали ти казах — няма къде да избягаш! — извика Кшищоф с упрек.

— И защо трябваше да ме караш да те осакатявам? Мислиш си, че сме някакви злодеи? Мислиш си, че това ни е приятно? Те бавно дойдоха при мен, а аз лежах и се превивах не толкова от болка — кракът не ме болеше, просто не го усещах, — а от безсилие и обида. Трите любопитни физиономии увиснаха като тъмни петна над мен. Как ми хрумна, че ми се пуши! Ако се измъкна, ще спра цигарите! Честна дума, ще ги спра! Юношата леко ме подритна в хълбока. За което си заслужи зашлевяване по врата от Кшищоф.

— Какво правиш? Поведението ти е недостойно за културен човек.

— Проверявам дали не се преструва — отговори хлапакът обидено.

— Пред мен няма как да се преструват — каза Кшищоф с гордост.

— Ако не си наясно, от двайсет метра пробивам със стоманено топче вратата на кола. Пробивам я! Той ми подаде ръка.

— Ставай. Някога случвало ли ви се е да сте проснати в краката на трима недружелюбно настроени граждани? Дори и да не се стремят незабавно да ви строшат ребрата? Може и да се е случвало, стават такива неща. Тогава си спомняте, че не е много приятно. А ако не ви се е случвало — доверете ми се. И не се опитвайте да го пробвате лично.

— Ставай — повтори Кшищоф. — Не ти мислим лошото, сам виждаш… Разбира се, че щях да стана. Къде ще ходя? В края на краищата щях да получа няколко ритника от юношата и щях да стана. Само че в този миг на фона на тъмното небе се мярна дълга светла върлина — и се стовари върху тила на пан Кшищоф. За пръв път в живота си се убедих, че „да ти излязат очите от орбитите“ не е метафора. Пан Кшищоф изцъкли очи и тежко рухна на земята. А дъската описа втори кръг и мрачно се вряза във физиономията на хлапака, строши се с трясък, след което едната й половина се стовари върху темето на жената полицай. Седнах с усилие, заобиколен от три неподвижни тела. Като се има предвид жизнеността на функционалите, особено на полицаите, ударите явно бяха майсторски.

— Гад — изрекох мрачно, гледайки човека, държащ в ръце остатъка от върлината.

— Ама че гад! — Нали те спасих, какъв ти гад! — възмути се Котя.

— Вижте го само — изрод. Нямаше кой да ме види, полицаите лежаха натъркаляни един до друг. — А защо толкова примитивно? — попитах мрачно.

— Дъска по тиквата… с твоите възможности… куратор?

— Какво общо имат тук възможностите? — Котя хвърли дъската.

— Няма нищо по-сигурно от здравото дърво! Ако не вярваш, изчакай да се свестят и ги питай!

— А, не… по-добре… — Опитах се да стана и бях принуден да се облегна на ръката на Котя.

— По дяволите… кракът ми не се прегъва!

— Извиняваш ли се, че ме наруга? — попита Котя.

— Няма начин! Та ти искаше да ме убиеш!

— Така си и знаех… — Котя прекара ръка и във въздуха просветна чудновата плетеница от букви.

— Да вървим!

— Къде? — продължавах да се репча аз, макар че жената полицай простена и се размърда. — У нас, вкъщи. Нямах особен избор. Облегнах се по-здраво на рамото на Котя и пристъпих към пламтящите в зелено букви — като във футуристичен рекламен надпис.