Белова

22

Казват, че не можеш да избягаш от съдбата си. Наистина, някои смятат, че човек сам е творец на своята съдба. А аз си мисля, че и едните и другите са прави. Човекът — това всъщност е съдбата. Винаги има нещо, което можеш да промениш.

Нещо, което си способен да прекрачиш. А има и неща, които никога няма да извършиш. На които не си способен. Ако щеш и да си биеш главата в стената. Чел съм няколко книжки, в които авторите доказват, че човек е способен на всичко. Сложи го в съответната ситуация — и ще яде изпражнения, и ще прегризва гърла. Някои доказват това много убедително. Обаче на мен ми се струва, че такива книги доказват само едно — именно авторите им са готови и да ядат, и да прегризват. Иначе всичко е неправилно. Иначе всичко е напразно. Затова винаги съм обичал лошите книги. Тези, в които се казва, че човек е дори по-добър, отколкото сам предполага. Седях в кухнята, пушех и пиех чаша след чаша кафе. Сигурно е вредно за сърцето. Но от какво да ме е страх, когато съм в процес на избор? Още повече пък когато стана функционал-куратор? А ако не стана, вече никога няма да ми се наложи да се грижа за здравето си. Телефонът беше на масата, право пред мен.

След като се помота известно време из кухнята, Кашу разбра, че няма да получи среднощна закуска и отиде да спи в леглото ми, по-далеч от светлината и цигарения дим. Ако под прозорците ти пуши завод, можеш да се преместиш на място, където няма заводи. Или да направиш така, че да затворят завода. Но ако отровата е разлята във въздуха, ако не можеш да се скриеш от нея нито в планините, нито на остров насред океана? Ако я изпуска всичко наоколо? Ако всички са доволни от нея, като клетите заточеници от халюциногенния въздух на Нирвана? Тогава какво ти остава? Да спреш да дишаш. Или да свикнеш. Навярно в момента наистина съм силен. Щом съумях с един куршум да унищожа не-ангела, древен и силен функционал. Щом нокаутирах пощальона и не обръщах внимание на напъните на полицая. А и целият ни свят зависи от моето благополучие, така че е рисковано да бъда унищожен. Навярно ще се справя с Котя. И ще заема топлото му местенце. Ще отскачам до Тибет, сякаш е в кухнята ми. Ще скачам от свят в свят, ще пътешествам, ще си почивам. Работата е лека. Прехвърляш разпореждания от едни функционали към други и продължаваш да безделничиш. Ще се заема с колекционирането на нещо. Ще започна да пиша криминалета или философски трактати. Стане ли ми скучно — ще отида в родината на функционалите, на Земя-16. Интересно, защо все пак са й дали номер, при това толкова странен? За маскировка срещу твърде любопитни митничари? Или в реда на световете от Веригата има някаква непонятна за мен хармония? Възможно е…

Вулканичната пустош слабо ме интересува, но виж, музеят с крилатия му пазител е интересно нещо. А ако всичко на света ми омръзне, ще отида в Аркан. Ще променям другите светове. Току-виж ми се удаде да създам по-добър свят? Такъв, в който никому няма да са нужни функционали? Където всичко ще бъде хубаво. В края на краищата няма друг изход. Гледах към телефона и знаех със сигурност, че Котя сега също не спи. Чака моето обаждане. Трябва да извадя грижливо пазената хартийка и да набера дългия номер на сателитния телефон… Телефонът звънна. Хванах слушалката, натиснах бутона за приемане на разговора. Бавно я поднесох към ухото си.

— Ало? Нали не те събудих?

— Не — отговорих аз.

— Седя, пия кафе.

— На мен също не ми се спи — утеши ме Котя.

— Седя и се занимавам с щуротии. Съчинявам стихове.

— Лирически или тържествени?

— Сатирични. За това как на стария ветеран Василий Тьоркин са му изпратили призовка за армията. Ето, слушай… „Отвори я. Чете я гръмко Непреклонния войник: „Елате утре, Василий Тьоркин, в районното военно!“. Погледна изпод очилата: „Какво е станало с Родината, щом до старци сте опрели?“. Мънка лейтенантът голобрад, червен от срам: „Явно груба грешка има тук! По нашите ведомости сте на осемнайсет…“. Разсмя се Ваня Тьоркин, любимият ми дядо: „Ех, момчета, ех, че номер — компютърът ви се е чалнал. Защо не добавите сто?“. Лейтенантът затрепери.“

— Смешно е — казах аз. — Поздравявам те с откриването на ново развлечение. За какво се обаждаш?

— Че защо да не се обадя? На кой друг да звънна? Ако събудя Илан, няма да оцени хумора, тя не е чувала за никакъв Вася Тьоркин*… — Той замълча. После попита деловито:

— Е, избра ли? Защо да протакаме?

[* Василий Тьоркин е герой от поемите на Александър Твардовски „Василий Тьоркин“ и „Тьоркин на онзи свят“. — Бел.прев.]

— Ти няма защо „да протакаш“. А аз съм млад, всеки ден е радост за мен.

— Да, не помислих за това — съгласи се Котя.

— Нали седя тук като на тръни…

— „Тук“ — това в твоята Шамбала ли е? Добре се чува, само има леко закъснение…

— Аха. Ако искаш, намини. Ще обявим временно примирие. Погледнах през прозореца. Съмваше се. — Не, прав си. Няма какво да протакаме. Нека да го направим така… днес по пладне. Само че мястото да не е някакво помпозно…

— Добре. Градското сметище устройва ли те?

— Не спираш да се шегуваш… Нека да е извън града, по пътя за Мечите езера, където миналата година празнувахме рождения ден на Виталий.

— Е, това пък е съвсем скучно, насред калното чисто поле, като богатири… Там сега всичко се е разкиснало и си е направо гьол. Да го направим в двора ти, където е затворената детска градина? Там има малко вътрешно дворче, нищо няма да се види отстрани.

— Та нали там вечно висят пияници?

— Защо пияници, ние с теб също сме заливали там. Ако някой ни пречи, ще го изгоним с шутове. Колко му е? Погледнах през прозореца. Затворената преди пет години детска градина беше триетажно здание във формата на квадрат. Навярно за да има къде да се разхождат малчуганите, ако духа силен вятър.

— Неудобно е някак — казах.

— Разправят, че раждаемостта сега се повишава, искат да я ремонтират и пак да я отворят. — Е, и какво? Който остане, ще разчисти след себе си. А и на теб ти е близо.

— Добре — съгласих се.

— Това наистина не е помпозно място.

— Тогава избери оръжие. Замислих се, разсеяно оглеждайки кухнята.

— Нека да е с ножове.

— Ти какво, в кухнята ли си?

— Аха.

— Кириле — рече внимателно Котя, — това не е най-добрият избор. Държал ли си скоро нож в ръката си?

— Съвсем скоро. Преди две седмици тук, в тази кухня, забих един в акушерката Наталия.

— Да, извинявай. Но искам да те предупредя, че ми се е налагало…

— Досещам се.

— Да ти донеса ли?

— Нож ли? Благодаря, имам си.

— Тогава… тогава в дванайсет?

— Уговорихме се. Прекъснах връзката. Взех още една цигара, повъртях я в пръстите си. В гърлото ми дращеше, така че върнах цигарата в пакета. Ето колко просто е всичко. Всичко е много просто. И е близо, не се налага да ходя далеч. И къщата ми е пълна с оръжия. Впрочем трябва да взема подарения ми от Дитриш нож. На него би му било приятно, а и ножът е един такъв солиден…

Нагласих будилника на телефона за единайсет часа, загасих лампата и с телефон в ръка отидох в стаята. Кашу джафна сънено при появата ми, аз го избутах от възглавницата към краката ми, легнах и веднага заспах. Естествено, събудих се в единайсет и петнайсет, и то не от търпеливо пищящия телефон, а от лижещия лицето ми Кашу. В апартамента беше студено, радиаторите едва излъчваха топлина, а и бях оставил прозореца на кухнята отворен, за да се проветри от цигарения дим. Затворих прозореца, смених водата на кучето и му сипах от полезната за здравето гранулирана храна „Хилс“, от което Кашу изобщо не остана доволен. Родителите ми сигурно го бяха хранили с вредни и вкусни късчета от човешката трапеза…

Докато Кашу неохотно закусваше, си взех душ, отмивайки с удоволствие остатъците от съня. Японският ментов шампоан ме пробуди окончателно. Надникнах в кухнята, където беше станало по-топло, извадих от хладилника парче вкаменен от старост пушен салам, отрязах няколко резенчета и ги сдъвках, пийвайки си чай. Кафето вече не ми влизаше в гърлото. В дванайсет без двайсет написах кратка бележка до родителите ми. За всеки случай. Съобщавах им, че с мен всичко е наред, но съм принуден да замина спешно и няма да се върна скоро. После бързо разходих Кашу до самия вход, като заслужих много неодобрителен поглед от съседката Галина Романовна, която се връщаше от магазина. Какво да се прави, такава свиня съм…

Ядосаното виене на Кашу, който беше разчитал на пълноценна разходка, ме разстрои много повече. А когато го избутах в апартамента, той изведнъж млъкна и ме погледна толкова тъжно, че се върнах, приклекнах, разроших косматите му уши и му казах, че е най-доброто куче на света. И че непременно ще се върна при него. Ще се постарая. Използвах случая да взема и да скрия под якето си ножа, за който съвсем бях забравил. В дванайсет без три минути се промъкнах през добре познатата ми дупка в оградата на детската градина и отидох в дворчето. Дотам водеше една-единствена арка, някога затворена с решетка, която отдавна беше смъкната от местните пияници. Котя още го нямаше. Това беше добре. Щеше да ми е неудобно да закъснея. Трябваше само да мина пеша през двора, а той се телепортираше чак от Тибет… Обиколих бетонното дворче. Поседях на малката пейка. Погледах малките счупени люлки, ниското баскетболно табло. Кошът беше счупен, а на таблото с боя беше нарисувана страховита муцуна и надпис: „Борис е прач“. Докоснах буквата „а“, погледнах пръста си и изхъмках. Местенцето беше неуютно за детски разходки. Виж, за запивки беше удобно, по ъглите лежаха разбити бутилки, смачкани пластмасови чаши и цели залежи изпушени до филтъра цигари. Аз също си запалих. Първата сутрешна цигара даже ми се стори вкусна. Чу се слабо потупване. Обърнах се и погледнах към застаналия насред дворчето Котя. Той изглеждаше много стилно. Някакъв старинен мундир. Бели изгладени панталони със златна връвчица по шевовете, нещо като френч, също украсен със златна връв, изпод полите му се подаваше ножница. Очилата, естествено, не си ги беше сложил.

— Ти си пуши — каза Котя, поглеждайки ме.

— Ще почакам. Кимнах, бързо допушвайки цигарата. Загасих я, изправих се, изтупах дънките си и се приближих към Котя. Спрях на три метра от него и казах:

— Ефектно изглеждаш.

— Първо искам да ти дам няколко съвета — каза Котя.

— Първо, постарай се предварително да се примириш, че твоите приятели и роднини ще умират. Нашият живот трае много по-дълго, дори и ако водиш близките си при функционали-лекари. Второ, веднъж на десет-двайсет години си устройвай малки ваканции. За половин или една година. Някъде, където има чужда война, романтична и старомодна. Вероз е идеален за целта… между другото, този мундир е от островния град държава Фалд, препоръчвам ти го. Трето, няма да можеш винаги да оставаш себе си. Измисляй си от време на време нова биография, нова съдба. И се старай да повярваш в нея. Така, че да ти се набие в главата. Сам да си повярваш. При мен се получаваше. Иначе ще ти пораснат криле и мечът ще се срасне с ръката ти, и изобщо ще изгубиш човешки облик… Четвърто, постарай се да овладееш най-различни видове оръжие. От морски кортик до… не знам къде какво са наизмислили. Накратко, до боен лазер. — За какво е всичко това? — попитах аз. — Затова. Самият Котя дори не помръдна — само едната му ръка се плъзна надолу и в нея сякаш от нищото се появи дълъг остър кинжал. Замах — и над главата ми със свистене премина сребриста мълния. Обърнах се. Дръжката на кинжала (или кортика) стърчеше от окото на нарисувания върху щита „Борис“.

— Няма да се бия с теб — каза Котя.

— Аз не съм светец, за съжаление. Ако се сложат тук всички, които някога съм убивал, няма да остане място за нас. Но няма да се бия с теб. Още по-малко пък с ножове. Това е смешно. Дойдох тук, за да те убия, но ето… размислих.

— Позьор си ти, Котя — казах.

— Боята върху таблото е прясна. Изрисувал си го сутринта, след нашия разговор. А буквата „а“ в думата „пръч“ — това вече е прекалено. Котя махна с ръка с досада.

— Дори и да е така? Какво ти пука? Казвам ти — няма да се бия с теб. А ако загубя функцията си, ще стана обикновен човек и скоро ще умра. Не по врат, а по шия. Извадих ножа си и го подхвърлих в ръка. Обърнах се и го хвърлих. Острието прониза второто око на „Борис“.

— В действителност — казах аз — още не се знае как би се завъртяло всичко. Та аз съм в неустойчиво състояние. Аз съм ходещ локален хроноклазъм, човек, когото са заличили от света, но светът внезапно е започнал силно да се съпротивлява. Така че няма нужда от бла-бла. Но аз имам друго предложение към теб. — Какво? Ще кажеш, че си готов да се махнеш от Земята? Кириле, никога няма да ти повярвам! И работата не е в това, че нашата Земя толкова ти харесва. Ти просто си инат, не можеш да понасяш някой да те принуждава!

— Да допуснем, че няма да се махна от Земята. Но и нямам претенции към твоето място. Аз съм в процес на вземане на решение… така че взех решението си. Свалих от пръста си халката — остатъка от своята митничарска кула — и я хвърлих на земята.

— Кириле, та това е просто къс желязо, то нищо не значи! — Разбирам. Но това е символ. Аз се отричам от вас. Писна ми от вас. Всички вие: митничари, кулинари, полицаи, куратори! Махайте ми се от главата! Аз съм човек и нямам функция!

— Искаш да кажеш, че ще се върнеш в своя „Бит и байт“ и ще започнеш да пробутваш видеокарти с надценка на хлапетата? — попита недоверчиво Котя.

— Навярно не. А и нали сигурно вече са ме уволнили за самоотлъчка. Ще си възстановя правата в института.

— Защо? — изуми се Котя. — Ще завърша инженерство, ще построя ракета и ще отлетя някъде по-надалеч от вас!

— Аха. А нощем ще разтоварваш вагони, за да не висиш на гърба на родителите си. — Е, може и без крайности. Все пак разбирам от хардуер. Ще отида в някоя интернет фирма, вечер ще работя като техническа поддръжка. Например „Корбина“, прекарва мрежи из цяла Москва, ще се уредя при тях… Котя разпери ръце примирително.

— Почакай! Почакай, Кириле! Сега си в приповдигнато състояние, и двамата сме развълнувани и уплашени. Разбира се, ти можеш да направиш каквото си поискаш. И да се върнеш в института си, и да даваш по телефона глупави съвети на потребителите: „А сега отворете папка „Моите свързвания“…“. Но това е несериозно! Ти никога няма да се задоволиш само с това! Разбираш ли? Няма да изкорениш функционала в себе си, рано или късно ще се хванеш за главата и ще започнеш да ме търсиш. И ще ме намериш, защото всичко ще се върне при теб! Така че защо да отлагаме неизбежното? Ти си във функцията си, аз виждам! Ти свали пръстена, произнесе гръмки думи, но не стана обикновен човек!

— Изглежда, ми остава само едно — казах аз. Отидох при стълба на баскетболното табло. Вгледах се. Не беше закопано надълбоко — петнайсетина сантиметра, на края му имаше бетонна буца… Нагласих се по-удобно и изтръгнах стълба от асфалта.

— Ето така — каза Котя със задоволство.

— Ето така. Нали ти казах… Хванал пред себе си двуметровия метален стълб — от едната му страна имаше циментова гъба, а от другата беше дървеното табло със забитите ножове, — тръгнах към Котя. Той търпеливо чакаше. Навярно настина смяташе да не се съпротивлява и това ме тревожеше. Вдигнах тръбата и я запратих към Котя. В последния миг той все пак не издържа. Избягна със скок удара, превъртя се по асфалта и прескочи пейката. Извика:

— Точно така! Правилно! Отново вдигнах тръбата. От удара циментовата буца се беше откъртила и паднала, разкривайки остър ръждив връх. Котя хвана пейката — тя не беше закрепена. Вдигна я с протегнати ръце и я запрати в мен. Отбих я с удар на тръбата — лека пейка за дечурлига…

— Момчета! Момчета, какво правите! С крайчеца на окото си видях двама мършави алкохолици, показващи се от арката. Единият държеше в ръка заветната бутилка, другият стискаше двулитрова фанта. Кой знае защо, безалкохолното ми се стори особено смешно.

— Момчета, спрете! Правите нещо страшно! — нададе глас онзи с водката. Вторият, изглежда, имаше по-ясна представа какви страшни неща може да направи човек и какви не може. Очите му се опулиха и той, без да изпуска бутилката, хвана приятеля си за лакътя и го задърпа назад. Котя стоеше, гледайки ме тържествуващо.

— Извинявай — казах аз.

— Изходът е само един… Надявам се, че не греша… Той кимна, без да откъсва поглед от мен. Хванах тръбата по-удобно и с рязък удар я забих в корема на приятеля си. Котя се хвана за тръбата. Желязото издаде жален стон. С голи ръце той разкъса тръбата при самия си корем, сякаш я е щракнал с хидравлична ножица. Пусна я на асфалта и се облегна на захвърлената пейка. От него стърчеше половинметрово парче тръба. Приближих се и приклекнах до него.

— Виждаш ли — каза Котя. Лицето му бледнееше.

— Виждаш ли колко просто е всичко? Хайде… давай…

— Всичко е много сложно — казах аз.

— Но се надявам, че не греша. Не искам да бъда куратор. Не искам да съм функционал. Всички вървете по дяволите. Хванах тръбата, издърпах я от Котя и я хвърлих встрани.

— Сега ще умра — каза тъжно Котя.

— Загуба на кръв, шок от болката… Погледнах съсирващата се по мундира му кръв.

— Не — казах.

— Няма да умреш. Та ти си куратор. Ти си могъщ функционал, умело управляващ прислугата в техногенния свят Демос.

— А ти?

— А аз съм просто човек. Направих избора си, разбираш ли? Когато не те доубих — направих избор. И престанах да съм функционал.

— Не, не разбирам…

— Гласът на Котя леко укрепна. Той се опита да докосне раната си и се намръщи. — Ох, как боли… Ако знаеше как боли!

— Досещам се. Нищо, търпи. До обяд ще зарасне.

— Въпреки това никой няма да повярва. Всички ще подозират, че си функционал… Че ти… че способностите ти просто са се притаили…

— Ами прекрасно. Значи ще ги е страх да ме убият за всеки случай. За да не отиде светът на кино. Просто чудесно е, че няма да ми повярват докрай. Котя се размърда, настани се по-удобно и каза деловито:

— Зараства… А ти в себе си нищо ли не чувстваш?

— Нищо. Абсолютно. Протегнах ръка, опитах се да повдигна с върховете на пръстите си тръбата. Нищо не се получи.

— Как успя да го направиш?

— Всеки човек си има своя съдба — казах аз.

— Вие превръщате във функционали онези, които биха могли да променят съдбата на човечеството. Но световете са безкрайно множество. Някъде там, в тези светове, хората все пак следват собствената си съдба, променят живота… Надявам се, не само чрез войни. Надявам се, че за добро. И тази изкривеност, тази противоестественост на съществуването на функционала е същевременно и източник на силата му. Ние… Не, вече вие. Вие сте силни, защото не живеете собствения си живот. Защото правите не това, което сте могли и е трябвало да направите.

— И какво трябва да направиш ти?

— Не знам, честна дума. Първо ще се върна в института. Може би наистина трябва да построя ракета?

— Ние не сме те гонили от института — каза Котя.

— Ти сам си напусна. Аз тогава не съм и предполагал, че ще станеш функционал, ти сам реши всичко. Помниш ли, казваше, че ти е омръзнало да учиш, за да можеш после цял живот като глупак да завиваш гайки и да чертаеш схеми.

— Котя — засмях се аз, — а кой ти е казал, че само вие сте функционали? Че само вие управлявате чуждите съдби? Онези, които минават през вашите портали, плюскат в ресторантите немислими деликатеси и си правят партита на бреговете на първобитни океани — те не правят разлика между мен и теб! На тях не им трябва никакъв космос, не са им нужни научни открития, не им е нужна вяра в Бога, не им е нужна третата поема на Омир. За тях е много по-полезно някой да стои в магазина и да продава видеокарти.

— Имам цигари в джоба, извади ги — помоли Котя. Извадих златист пакет, измъкнах една цигара, запалих я и я пъхнах между зъбите на Котя. Ръцете му бяха целите в кръв. — Вземи си и за теб — каза Котя. Не се сдържа и добави:

— Вземи целия пакет, със стипендията няма да можеш да си купиш такива.

— Не, благодаря. Сега трябва да си пазя здравето, вече не съм функционал. Станах, изтупах коленете си и попитах: — Искаш ли да ти донеса одеяло? Че ще се простудиш. Илан ще бъде огорчена. — Няма да се простудя. — Ами виж, аз май ще тръгвам. Трябва да разходя кучето. Излязох от дворчето, като се обърнах само при арката. Котя пушеше, гледайки в сумрачното московско небе. Какво виждаше там? Жълтото слънце на Византия? Какво е бил длъжен да направи, но така и не го е направил, а е предпочел да стане функционал? Тръгнах към вкъщи. Пияниците стояха до сградата и възбудено обсъждаха нещо. Вече бяха успели да изпият голяма част от бутилката. Аз им помахах с ръка и те бързо се отдалечиха. А какво е трябвало да направят те? Какви неудобни за някого постъпки, че са били изхвърлени от живота по прост и сигурен начин, дори без сладкия хап на функционалността? Не знам и вече няма да узная. Вече не творя чудеса. Никога няма да мога да променя света. Но мога да отстоявам последното си право, единственото, което има човек — правото да бъда себе си. Правото да отглеждам своята си градина.

— И са ми по-скъпи и болка, и тлен — казах аз, спомняйки си Земя-16, където никога вече нямаше да отида. Сега за мен имаше само една Земя.

— И редкият миг на блаженството. Отколкото вечния плен, дарен от съвършенството! Когато се върнах вкъщи, на прага ме очакваше огромна локва и смутеният, но уверен в своята правота Кашу. Какво пък, всеки протестира както може. Не му се карах.