Белова

9

Добре е известна фразата: „Изтъркай руснака и ще намериш татарин“. Тя неведнъж е карала чужденците да изпадат в недоумение. Какво всъщност означава? Че руснаците са много мръсни татари? Или тук има някакъв иносказателен смисъл? Но какъв? Самите руснаци, а и татарите, винаги са смятали, че тази фраза подчертава колко силно са се смесили в Русия „езиците и народите“. Тоест не влагат в израза нищо лошо, напротив, гордеят се с този пример на проникнал в пословиците интернационализъм. А всъщност първи са се изказали за изтъркването на руснаците точно чуждестранните гости на Русия, и то в крайно оскърбителен смисъл както за руснаците, така и за татарите — под тънкия пласт цивилизация се крият диваци. За щастие недостатъчно цивилизованите за просветения европейски сарказъм руснаци и татари не са проумели измамата. Започнали са да повтарят фразата с усмивка, с което окончателно убедили света в коварството си. Но ето че се бях оказал в такава странна версия на Русия, в която тази фраза имаше пълно право на съществуване. В мюсюлманска Русия! Впрочем напомних си аз, самата дума „Русия“ тук нямаше никакъв смисъл. Тук Русия я нямаше. Нито пък Англия, Германия, САЩ, Китай… Това беше свят на градове държави, отрязъци от територии, които никога не се обединяват в империи. Функционалите по някакъв начин го задържаха във феодализма, във времена, в които „ние, псковците“ или „аз, казанецът“ означаваха много повече, отколкото „аз, руснакът“ или „аз, татаринът“. Все същите народи обикаляха из Европа и Азия, енергично се съвкупяваха, завоюваха се, асимилираха се взаимно, променяха си името и вярата…

Малцина знаят, че чеченците например някога са били християни, а татарите не са никакви татари, а българи, взели за свое име названието на племе, избито от монголите още по времето на Чингис хан. Историята е вятърничава и весела дама, макар хуморът й да е в голяма степен черен. Така че смело можех да отхвърля първата и най-булевардна асоциация „попаднал съм в Русия, където на власт са ислямистите“. Бях попаднал в град Орисултан, съществуващ на мястото на Москва в света на име Вероз. Там на мястото на Стокхолм е Кимгим, на мястото на Киев — някаква Абабагаламага, а вместо Париж има някакъв си Дир-Бул-Щил. (Сигурно само полският град Шчечин, страховит с названието си за всеки народ, пишещ на латиница, не беше сменил името си.) А руснаци тук нямаше и изобщо не беше имало. Както и немци. И тунгуси, и коряки, и татари, и башкири. Това беше друг свят, само отчасти приличащ на… С тази мисъл излязох от митницата на Николай Цебриков. Огледах се — и изхъмках. От Орисултан митницата изглеждаше като… като гробница? Като мавзолей? Да, по-скоро като мавзолей. Не онзи, комунистическият, с мумията на Ленин, който е на Червения площад, а обикновен източен мавзолей — висок сводест отвор, в който се крие малка врата от резбовано дърво, купол над малка постройка, три на три метра, от бял камък…

— Майко мила — промърморих аз.

— Та… аз съм на гробище! Тайнствените съоръжения наоколо веднага придобиха смисъл. Мавзолеи, гробници. Източно гробище. А какво друго би могло да е то в този град? Интересен човек е Цебриков, щом митницата му е „покълнала“ на гробище… Вървях покрай мавзолеите и се вглеждах в надписите над вратите.

Нова странност — надписите бяха на руски. А и руските имена се срещаха често: „Гроб на Василий, син на Петър. Нека да е щедра милостта на Аллах над него! В името на Бога, милостивия, милосърдния! Всяка душа ще вкуси смъртта, после ще се върнете при нас!“ Или: „Хей, привърженици на истинската вяра! Бъдете единни! Тогава ни чака благоденствие! Тук почива Искандер, син на Равил.“ Някои надписи ме хвърляха в недоумение и още веднъж ми напомняха, че не съм на Земята: „Няма друг Тенгри освен Аллах. Мохамед е неговият пророк!“ Повечето надписи бяха украсени с богата резба — цветя, геометрични фигури. Нямаше снимки, но това като че ли не е прието и при мюсюлманите от нашия свят. Много често гробищните надписи приличаха на философски или богословски изречения: „Само с Божията помощ можеш да скъсаш със злото и да станеш достоен човек! Съдете за това по примера на мен, презрения човек!“ А после се натъкнах на мъничък мавзолей (вратичката му, изглежда, беше сложена само проформа), надписът над него ме накара да потрепна: „Аз съм в рая, хурия ме ласкае. Но безутешен съм и плача, тя не ми е майка, тя не ми е майка. Идва ангел, дава ми играчка. Но безутешен съм и плача, той не ми е татко, зная.“ Цялата екзотика, цялата странност и далечност на този свят изведнъж изгубиха всякакво значение. Стоях пред детския гроб и в каквото и да вярваха родителите на детето — в Христос, Аллах, Тангра или теорията за еволюцията на Дарвин — тяхната мъка беше съвсем обичайна и истинска. Настръхнах, и то съвсем не от вятъра. Обхванах раменете си с ръце и постоях, загледан в чуждия гроб в чуждия свят. Само че светът някак веднага беше престанал да е чужд. Превърнал се беше от лъскава картичка, от експеримент на арканските естествоизпитатели в жива вселена — защото само в живата вселена хората умират.

— Не бива да плачеш — казах полугласно на чуждия гроб. И отминах нататък по каменната пътечка между мавзолеите, без повече да поглеждам надписите. Интересно, функционалите имат ли деца? Изведнъж сериозно се замислих за това. Само невъзможността за свободно придвижване ли е отплатата за способностите на функционала? Само синджирът ли е окова?

Всъщност човек лесно се примирява с липсата на свобода и дори намира изгода в нея — декабристът Николенка беше пример за това. Но заради любимата, заради децата сме способни да се изтръгнем от всяка верига и да тръгнем към сигурна смърт. За повечето функционали сексът беше любимо развлечение. Но като правило те нямаха семейства…

Чак на изхода на гробището, при високата колкото човешки ръст ограда, срещнах първите жители на Орисултан. Двойка възрастни хора, които наистина приличаха на татари. Впрочем дрехите им не се отличаваха с нищо етническо — обувки, панталони, палта…

Кротко се поклонихме взаимно и се разминахме, без да разменим нито дума… Какво пък, преодолях първото изпитание, без да предизвиквам учудване у местните с вида си… Храмът на пророк Иса, който би предизвикал гневен протест у всеки московски свещеник, приличаше карикатурно на храма на Христос Спасителя. Макар че, навярно, тук нямаше пряка връзка — историите на нашите светове твърде много се различаваха, бяха поели по различни пътища някъде в мрака на вековете. И храмът стоеше на съвсем друго място, някъде в района на нашата „Маяковка“ — разбира се, ако Кремъл се намираше на същото място като при нас. И между двата храма имаше прилика само на пръв поглед. Куполът беше сходен, да. Затова пък имаше само две минарета, израстващи направо от купола, и облицовани със сини плочки пилони; липсваха кръстове, но пък имаше богата на орнаменти резба (между другото, едва тук срещнах витиеватата арабска писменост). Самият град Орисултан, или Оризалтан, предизвикваше леко слисване. Кимгим изглеждаше някак карнавално коледен, но несъмнено европейски. Нещо средно между немско градче от времената на Хофман и английско от времето на Дикенс. В него имаше нещо приятно и познато — или от книгите, или от киното.

А Орисултан не приличаше на нищо. Нито на шумната и хаотична Турция — от което подсъзнателно се боях, — нито на по-екзотичните Египет или Емирствата. Тук наистина имаше Кремъл. На кулите вместо звезди или орли бяха поставени златисти триъгълници. Честна дума, бих се зарадвал дори на арабските полумесеци или юдейските давидови звезди — те биха били нещо разбираемо. Но триъгълниците? Масонска пирамида? Аха, само че обърната с основата нагоре. Символ на троицата? Със същото основание можеше да се реши, че е призив да си съобразителен за трима… Имаше паваж само на две от кръстовищата, през които преминах, и то явно сложен наскоро. Самите кръстовища създаваха впечатление на туристически райони — няколко дюкянчета, където продаваха сувенирни саби и шлемове, ароматни пръчици и наргилета, дървени птички и курабийки, подобни на тулските, часовници с кукувица (само че вътре имаше не кукувици, а дървени черни врани) и големи, грубо боядисани литографии. Между другото, тук или нямаше забрана за изобразяването на хора, или я спазваха само вярващите, защото преминах покрай две картинни галерии и един магазин за килими, където рекламираха: „Най-добрият подарък за любимата — лицето й върху килима!“. Не споделях напълно увереността на тъкача на килими, все пак в нашия свят тъчаха на килими само портретите на президенти и диктатори. Но сложеното на витрината малко килимче с втъкана на него червенокоса девойка наистина изглеждаше симпатично. Съвсем не показно, нито пък пошло. Там имаше и цяла редица ресторантчета и кафенета. От една съвсем малка закусвалня — две масички вътре, две отвън — си купих чаша чай и две големи съскащи пирожки. Седнах навън, до входа имаше газов нагревател, включен към един балон; от съскащата решетка на каталитическата горелка лъхаше топлина, която стапяше случайните снежинки и изсушаваше камъните под краката ми. Пирожките бяха вкусни и сочни, натъпкани повече с месо, отколкото с лук. И чаят беше хубав, силен, само че не биваше, без да ме питат, да слагат в него две лъжички захар. Все пак в голяма степен главата се управлява от стомаха. Почувствах неочаквана симпатия към Орисултан. Колко хубав свят е този Вероз! Може би наистина си струваше да се спре развитието на цивилизацията в деветнайсети век? Е, не да се спре съвсем, а да се забави, за да не изпреварва техническият прогрес моралния. Тръгнах покрай храма на пророка Иса и вървях, докато не намерих парадния вход. Застанах с гръб към храма, на широката улица, по която доста активно минаваха карети — от малки двуколки до огромни файтони. Между другото, нямаше никакви шейни. Явно изобилието от метачи по улиците, не оставяше никакви шансове на транспорта с шейни. Така, и къде тук на десет-единайсет часа да търся чудна купичка с часовник, птичка и магазинче? Не се наложи да търся дълго. Разбрах какво имаше предвид Цебриков под „десет-единайсет часа“ в момента, в който видях куличката над часовниковия магазин. Не кула, а именно куличка. Старецът се беше измайтапил. Първо, той явно имаше предвид посоката — „погледни на десет часа“ означаваше „гледай напред и малко вляво“. Второ, там наистина имаше десетки големи часовници, които или не бяха сверени един с друг, или показваха времето в различни градове. Малката двуетажна къщичка изобщо нямаше прозорци на втория етаж — само циферблати. А главният часовник беше на малка куличка на покрива. Циферблатът беше с диаметър поне метър и половина. И право пред очите ми от люкчето изскочи дървена врана и изкрещя: — Кар! Кар! Кар! Кар! Кар! Кар! Кар! Кар! Кар! Кар! Свих рамене. Всеки откача по свой си начин. Цебриков чатеше в мрежата с ентусиазма на новак. Някои се сдобиват с рибки, а други — с часовникови магазини. Едно е функцията, съвсем друго — хобито. Само че защо мястото на кукувицата беше заето от врана?

Изчаках, докато потокът от карети се разсее, и прекосих улицата. Тук не се наблюдаваха нито светофари, нито зебри; впрочем движението позволяваше подобно нехайство. Вратата на магазинчето не беше заключена. Бутнах я и дрънна звънче. Впрочем собственикът на магазина беше на мястото си, зад тезгяха. Дружелюбно усмихнат дебелак с очила, с напълно европейски вид. Беше облечен с пъстър халат — бели шарки върху зелен плат, което придаваше на облика му изрядна комичност.

— Андрюша? — попитах аз.

— Ассалям Алейкум, драги.

— Дебелакът излезе иззад тезгяха и разтърси дланта ми. Оказа се, че е обут с пищни тъмнозелени шалвари и меки кожени обувки.

— Бъди мой гост в малкия ми магазин, страннико. Не всички… не всички го забелязват, заслепени от величието на храма на Иса… да бъде простено на мюсюлманите за неправилната оценка на ролята му в историята! На шията на митничаря (усещах ясно, че пред мен е функционал) висеше верижка. Андрюша проследи погледа ми, разтвори яката на халата и ми показа кръстчето.

— Пазя истинската вяра — съобщи той гордо.

— Не, не съм екстремист, разбира се! Всъщност християнството е миролюбива религия, призоваваща към любов и духовно усъвършенстване. „Дошъл съм да дам меч, а не мир“ е образен цитат, който по никакъв начин…

— Аз също… може да се каже, съм християнин — промърморих. — Православен.

— А! Здравей, братко! Извинявай! Свикнал съм да споря с мюсюлмани, а те вечно упрекват християните в агресивност, дори най-интелигентните… Та от какво се нуждаете, радост за моите очи?

— Защо нямате часовници с кукувица? — попитах аз. Андрюша присви очи.

— Така… — рече замислено. — „Андрюша“, „кукувица“, „православен“. Всичко е ясно. Ти идваш от Москва, нали? От Костя? Кимнах.

— Какъв е прякорът на Костя? — Котя…

— А какво ми изпраща той, о, приятелю на моя приятел?

— Писмо — казах аз, като вече се чувствах пълен глупак. Виж ти, аз самият така и не го прочетох, притесних се. Андрюша четеше писмото бързо. Аз се огледах. Магазинчето не беше голямо, а и беше разделено с тезгях по средата. Откъм входа — врата, прозорец и две протрити кресла. От другата страна на тезгяха — врата към вътрешните помещения, а цялата стена беше окичена с часовници.

— Кукувици, значи… — промърмори Андрюша, четейки.

— Тук нямаме кукувици, драги. Господ не ги е създал. Може и да има някаква зла птица, която подхвърля яйцата си в други гнезда, само че не вика „ку-ку“ и не я слагат в часовниците. А враната… враната е умна птица, хитра, с чувство за хумор, с чувство за мярка, разбираща своята отговорност пред ятото. Достойна птица! И викът й е пронизителен, добре се чува. Той дочете писмото и го скри някъде под тезгяха. Погледна ме по съвсем друг начин, сериозно.

— Как се казваш, гражданино гост?

— Кирил.

— Много ми е приятно. А аз съм Андрей. Близките ми приятели ме наричат Андрюша, но честно казано, в нашия свят това не е прието. Такова… един дърдорко кой знае защо нарича всички митничари с умалителни имена. Изчервих се. „Николенка“, „Андрюша“ — всичко е ясно. Котя предпочиташе да нарича и самия себе си с умалително име, постъпваше по същия начин и с познатите си.

— Много ми е приятно, Андрей. Отново си стиснахме ръцете.

— Тук нямаме кукувици — повтори Андрей.

— Нямаше щрауси. Няма някои видове риби, насекоми и млекопитаещи. Затова пък има гигантски октоподи в морето, динозаври в Африка…

— Динозаври? — възкликнах възторжено.

— Ами да. Двайсетина вида, струва ми се. Предимно дребни, от едрите само тиранозавър. Но той е в Червената книга, останали са само петдесетина…

— Андрей помълча и добави учудено:

— Но защо това винаги смайва демосите?

— Кого?

— Хората от твоя свят, сине на наивността! Този, където е Москва. Вие наричате нашия свят Вероз, ние вашия — Демос.

— Защо?

— При вас навсякъде е демокрация — един такъв древен обществен строй.

— Не е древен! — възмутих се аз.

— При вас е феодализъм, нали така?

— Аха — потвърди Андрей.

— По-прогресивен строй. При нас демокрацията е съществувала в древността. — И при нас, в Атина — блеснах аз с ерудиция. — В Древна Гърция.

— Знам вашата история — кимна часовникарят.

— Та така! Демокрацията е древна форма на политическо управление, неразривно свързана с робовладелството и изравняваща правата на мъдреца и идиота, безделника и майстора, опитния старец и сополивия младок. Е, и какво й е хубавото на такава уравниловка?

— А при вас?

— При нас има прогресивна референдумна система. Всеки гражданин, в зависимост от сумата пари на негова сметка в банката, притежава един или друг коефициент на значимост, който определя тежестта на гласа му на референдумите по най-важните въпроси.

— И какво й е честното на такава система? — възмутих се аз.

— Който е по-богат, той…

— А, не! — закани ми се с пръст Андрей.

— Виж сега. Парите трябва да бъдат в градската банка. По такъв начин те работят за благото на града, на обществото. Ако ги въртиш за своя лична изгода или ги държиш в гърне, не се грижиш за ближните и коефициентът ти на значимост е нисък. Това първо. Референдумите се провеждат рано сутринта всяка събота. Ако си дошъл, жертвайки съня си, това отново е показател за твоята отговорност, твоя личен интерес към решавания въпрос. Това второ. Ако не умееш да заработваш, значи или си още млад и нямаш жизнен опит, или си избрал неправилна специалност, и тогава си или глупав, или прахосник и разсипник — защо да ти доверяват решаването на важни въпроси? Махнах с ръка.

— Добре, вярвам. Това е много прогресивно и яко. Един банкер слага всичките си пари в банката и решава вместо всички.

— Как така? Коефициент, разбираш ли? Един човек е един глас. И тази единица се умножава или по нула — ако в банката няма пари, или на число, експоненциално клонящо от нула към единица. Но не можеш да надскочиш единицата. Гласовете на двама обикновени търговци средна ръка ще натежат над гласа на най-богатия банкер.

— Така или иначе не ми харесва — възразих аз.

— Да се купува правото на глас с пари…

— О, братко на простодушието! А при вас не купуват ли гласове? — засмя се Андрей.

— Пак добре, когато плащат с пари. Обикновено се действа с обещания… Поклатих глава.

— Стоп. Не споря. Честно казано, все ми е едно — демокрация, феодализъм…

— Точно защото ви е все едно, животът ви не може да се нареди — каза Андрей наставнически. Искаше ми се да възразя, но някак си не ми се пречупваше езикът да защитавам нашия свят. Демос… как са го измислили. — А какъв е строят в Твърд?

— О, баща на любознателността! — усмихна се часовникарят. Изглежда, политиканстването му беше любимо занимание. Ако живееше при нас, би станал журналист или политик. — Там е теокрация. Но не просто теокрация, а схоластична теокрация с дарвинистки уклон.

— Как така?

— Или останките от митничарски знания, или прочетените някога книги ми позволиха да разбера… всичко.

— Тази неща някак си не са съвсем съвместими.

— И още как! — изкикоти се Андрей.

— Властта там е религиозна, всичко на света произлиза от Библията. Но навремето в Твърд се появил един такъв човек

— Чарлз Дарвин. Той е прочут и при вас, нали?

— Да. А при вас?

— Загинал е по време на пътешествие с кораб. Вероятно нападение на гигантски октопод. Не е успял да се прочуе с нищо. Кимнах мрачно.

— Та така — продължи Андрей невъзмутимо.

— Дарвин създал теория, която разглежда еволюцията на растенията и животните като проява на Божията воля. После, заедно с монаха Мендел, с когото го е свързвала нежна и предана дружба, заложили основите на практическата генетика и се научили да видоизменят божиите твари, за слава и радост на Твореца. Той говореше сериозно, но в крайчеца на устата му се беше стаила усмивка.

— За слава и радост? — уточних аз.

— Така било решено от Светия конклав след трийсетгодишно обсъждане на въпроса. Създаденият по образ и подобие Божи човек, макар и трепереща твар, може да служи като инструмент в Божиите ръце. Биологията и генетиката в Твърд са се развивали с гигантски крачки. Делото на свети Дарвин и свети Мендел било продължено от велик руски подвижник, след смъртта си също причислен към светците…

— Мичурин — изрекох мрачно аз.

— Правилно — изкикоти се Андрей.

— Иван Мичурин.

— Как е загинал? — попитах.

— Качил се е на ябълково дърво да си набере дини и го е смачкала някоя вишна?

— Какъв ужас! — Андрей не разбра шегата. —

Не, сине на красноречието! Мичурин загинал по време на експеримент заедно с персонала на лабораторията си, вивариума и опитния участък. Експериментите с генома са опасни, знаеш ли… Не знаех. Но му вярвах. Андрей почака няколко мига и въздъхна. Явно нямаше против да поговори още — за демокрацията, религията, генома и свети Дарвин.

— Имам много подходящ изход към Твърд. Голяма част от изходите са затворени от техните власти, някои са разположени на пусти места. А с моя се получи така, че се използва за контакти. Работата е там, че излиза направо в двора на Конклава във Ватикана.

— Конклава? Андрей въздъхна. — В течение ли си, че там има християнство, внуко на просветеността? Само че не християнство като при вас или при нас. Нямат си никакъв римски папа, още по-малко пък непогрешим. Има Конклав на кардиналите — шестима кардинали… Да вървим, приятелю мой! Минах подир него зад тезгяха, Андрей отвори тясна вратичка в стената и се промуши странично през нея. Ето това приличаше повече на жилище на функционал, при това старо, уютно и устроено. Голяма зала с витражи, като в катедрала, прозорци на всичките четири стени. В два от срещуположните прозорци едновременно грееше слънце. По-точно слънца на два свята от Веригата…

— Аха — каза Андрей, забелязвайки погледа ми.

— Там е Твърд, а там — Янус. — Бил съм там — кимнах.

— Познаваш ли митничарите Василиса и Марта? — От вашия свят?

— Да. Вратите им излизат на Янус… аз изминах пътя от Василиса до Марта.

— По кое време на годината?

— Наскоро. Там беше ранна пролет.

— Значи изходите им са далеч от моя. Там, където излиза моята врата, сега е лято… погледни. Последвах го с любопитство. Янус беше оставил у мен не само най-отвратителни впечатления, но и гордост — все пак бях оцелял в този негостоприемен свят. Под витражния прозорец, хвърляш на пода оранжеви и зелени отблясъци, имаше обикновена дървена врата с масивно резе. Изглежда, то не се махаше често — Андрей изпъшка, докато го издърпваше. После отвори вратата и се отдръпна встрани, предлагайки ми да се полюбувам на резултата. Спрях безмълвно на прага. Зад вратата се разстилаше жълто пясъчно море. Горещ сух вятър изглаждаше равнината, нямаше нито хълмчета, нито камъчета по пясъка. Единственото, което радваше погледа, беше небето. Ослепително синьо, чисто, ясно, със сияещ слънчев диск.

— Може ли? — попитах. — Разбира се. Огледай. Внимателно прекрачих прага и се огледах. Жегата веднага ме връхлетя. Обърнах се — тук митницата изглеждаше като старо здание от обветрен пясъчник с напълно неуместен витражен прозорец най-отгоре. Малко встрани стояха два вкопани в пясъка стълба, между които на вятъра се размяташе въже.

— В началото се опитвах да си суша прането тук — каза Андрей откъм вратата. — Но се спаружва, а и започва да мирише на пясък. Виж, за сушене на месо е много удобно. Няма мухи, времето през лятото винаги е ясно. Такъв хамон* се получава — да си оближеш пръстите! [* Вид сухо-сушена испанска шунка. — Бел.прев.] Кимнах и се върнах в митницата.

— Е, да вървим в Твърд — каза Андрей и затвори вратата.

— С Божията помощ…

— Той се прекръсти. Аз също, за всеки случай. Не го попитах за останалите светове. Вратата към Твърд явно се използваше по-често. Андрей я открехна. Постоя. После започна да я отваря — бавно, предпазливо. — Сам разбираш… — каза той, — че това е единственият действащ проход към техния свят. Всички останали са затрупани, а моят е под наблюдение. Оказа се, че зад вратата има малко павирано дворче, заобиколено от висока бяла стена. В стената имаше още една врата. И множество малки отвърстия — амбразури или бойници. Веднага възникваше неприятното усещане, че през отвърстията гледат множество недоброжелателни очи. И не просто гледат, но и са насочили някакви оръжия.

— Добър ден! — извика Андрей.

— С мир, в слава на Господ! Вратата в стената се отвори. Добра охрана, постоянно нащрек… След това в дворчето влезе най-необичайната процесия, която мога да си представя. Знаех, че на нашата Земя римският папа се охранява от швейцарски гвардейци с ярки като клоунски дрехи мундири — със сини, оранжеви, червени и жълти ивици, редуващи се от главата до петите. Мнозина смятат, че тези мундири са измислени от Микеланджело, други твърдят, че са само на сто години, а авторът им е капитан на швейцарските гвардейци. Всъщност и едните, и другите са прави — воинът с моделиерски наклонности се е опирал на стари скици на Микеланджело, отхвърлени навремето от консервативните католици. Така че, когато във вратата се мярнаха ярки разноцветни костюми, никак не се учудих. Само че мундирите не бяха облечени от млади швейцарци здравеняци, пренебрегнали изработването на часовници, шоколад и джобни ножчета заради честта да охраняват римския папа… е, в случая — Конклава. В двора със стремителна лека походка нахлуха млади девойки — със същата тази униформа на ивици, с шарени барети на главите и с леки пики в ръцете. А в краката на всяка от девойките тичаше дребно кутре с дълга копринена козина и панделчица на главата.

— Йоркширски териери! — възкликнах аз. Гламурната стража се спря, обграждайки ни в полукръг.

— Да — отговори Андрей напрегнато.

— Йоркширски териери, верните песове на кардиналите, кучета-убийци… Разкикотих се. Просто беше невъзможно да си представя териерите в ролята кучета-охранители. Любимците на бохемското съсловие, джобните кучета на светските дами от „Рубльовка“ и на мъжествени актьори от типа на Белмондо — кучета-убийци? Девойките ни гледаха с каменни лица. Кучетата въртяха късите си опашки.

— Трябва да говоря с парламентьор! — каза Андрей, излизайки през вратата. Девойките мълчаха. Впрочем Андрей явно не се обръщаше към тях, а към някой, останал зад стената. Измина половин минута. Пристъпвах от крак на крак, като за всеки случай не прекрачвах прага. С целия си вид митничарят часовникар изразяваше готовност да чака колкото е необходимо. През вратата излезе още един човек. Този път мъж, и не беше облечен с клоунски костюм. На средна възраст, малко по-стар от мен, спретнат, с цивилни дрехи — тъмни панталони, светла риза, сив вълнен пуловер. Общо взето, човек можеше да си го представи и из московските улици, и в Кимгим, и в Орисултан — никъде нямаше да бие на очи.

— Андрей… — Мъжът тръгна към митничаря с дружелюбна усмивка. Изглежда, Андрей също се отпусна. Пристъпи напред, двамата се здрависаха и се прегърнаха. — Радвам се да те видя, мой бедни заблудени приятелю. — Мъжът се засмя, сякаш призоваваше да не приемат думите му насериозно.

— Станало ли е нещо? — И аз се радвам да те видя, Марко. Помолиха ме да организирам среща с теб. — Кой те помоли?

— Познат от Демос. Явно уважаван там човек. Марко ме погледна и се усмихна дружелюбно.

— Вие ли сте този уважаван човек от Демос?

— Не, аз съм посланик — отговорих бързо.

— Помолиха ме да проведа преговори.

— Преговорите са хубаво нещо — рече Марко сериозно.

— Словото е способно да спре враждата, да укрепи дружбата и да породи любов. Думите са ни дадени, за да се разбираме взаимно — дори и това да е много трудно… Как се казвате, младежо? Намръщих се. Вече отдавна не ме наричаха „младеж“.

— Кирил.

— Много хубаво. Християнин ли сте?

— Да.

— Още по-добре. И… сте бивш функционал? — усмихна се Марко. Как го беше разбрал?

— Да.

— Много, много интересно… Андрей, от името на Конклава гарантирам на посланик Кирил безопасност и радушен прием в нашия свят. Веднага щом прояви желание да се върне, ще го доведат до вратата ви.

— Благодаря, Марко — каза Андрей с явно облекчение.

— Минавай, Кириле. Пожелавам ти успех в твоите дела, стига, разбира се, да са законни и богоугодни. Той бързо се шмугна зад гърба ми, което, честно казано, не засили увереността ми в безопасността ми на Твърд.

— А как ще ги разбирам? — попитах, без да се обръщам.

— Е, нали сега ги разбираш?

— Сега да, но когато изляза от митницата? Те на италиански ли говорят?

— Никога не съм се замислял — намръщи се Андрей.

— Странни неща говориш, сирако на предвидливостта. Когато преминаваш през митница в нов свят, получаваш знания за езика, това е известно на всички.

— Аха.

— Сега разбрах какво е имал предвид Цебриков, като каза, че „минавам през митница“. Значи в Орисултан може би не говорят на руски?

— Благодаря. Нещо се обърках…

— Хайде, хайде, баща на смелостта! — Андрей ме побутна към вратата.

— Не се туткай, неудобно е да караш хората да те чакат. Излязох от митницата и вратата зад гърба ми веднага хлопна. Резето тежко се плъзна. Девойките в ивичестата униформа ме гледаха строго. Кучетата игриво въртяха опашки. Марко се усмихваше.

— Здравейте — казах аз. — А тези кучета йоркширски териери ли са?

— Отчасти — кимна Марко.

— Смятате ги за несериозни охранители, нали?

— Ами… ако не броим охраната от мишки… Марко погледна една от девойките.

— Капрал, покажете на госта ни как действат нашите мили пухкави мъници. Девойката кимна. Даде на една от приятелките си своята смешна (разбира се, ако не се смята острият листовиден накрайник) пика. Пристъпи към мен и протегна ръка:

— Дайте якето си, моля. Гласът й беше нежен, тънък. С такъв глас човек се обяснява в любов. Свих рамене и свалих якето си. Тук беше топло. — Много ли ви е ценно? — поинтересува се девойката.

— Не много.

— Това е добре. Девойката разклати якето с ръка — кучето в краката й внимателно следеше всяко движение. После тя нареди:

— Убий! И хвърли якето във въздуха. Кучето сякаш се разпльоска върху паважа, а после литна нагоре. Може би на такъв скок би била способна котка — страшно силна улична котка. Но и това не е много сигурно. Кучето се вкопчи в якето на височина метър и половина, ако не и два. Ръфащата, щракаща със зъби и ръмжаща купчина се стовари на паважа и се затъркаля върху него. Във всички посоки полетяха парчета плат — бях виждал подобно нещо, когато един градинар налетя със стара, раздрънкана косачка върху някаква дрипа. Изминаха десетина секунди и кучето отскочи от якето. Всъщност и най-непридирчивият клошар не би рискувал да нарече дреха тази купчина накъсани на ленти парцали.

— Майко мила! — казах аз. Песът джафна пламенно и изтича при стопанката си. Тя го погали (без да сваля поглед от мен), после извади от клоунските си панталони бучка захар и я даде на кучето.

— Ако не го дръпнем от врага, му прегризва гръбнака за десет-петнайсет секунди — каза Марко.

— Впрочем ако шията е защитена, се съсредоточава върху лицето.

— Ама… как сте го направили… — прошепнах аз. Обичам кучетата. Самият аз имам скай териер, Кашу, в момента е при родителите ми. Разбира се, кучетата не са играчки. В тях, дори и у най-малките, тече кръвта на вълците, и те умеят да се бият — и за себе си, и за стопаните си. Но има кучета-бойци и кучета-ловци, има и кучета-приятели. Боен йоркширски териер — това е същият абсурд като… като монахиня-спецназовец? — Селектирали са ги в манастир в Йорк, където нашите храбри гвардейци се учат да защитават Конклава — каза Марко, поглеждайки ме с любопитство.

— Истинското добро не бива да е беззащитно, нали?

— Вярно е — отвърнах. — Тоест и аз винаги съм мислил така. Но… те са толкова мили…

— Девойките?

— Кученцата… макар че и девойките също… — Съвсем се обърках. — Те са си останали мили. Можете да ги погалите, няма да ви ухапят… без разрешение.

— А девойките? — попитах. Капралът се усмихна и отговори сама:

— За тях не знам. Но не ви съветвам да проверявате. Марко се засмя.

— Да вървим, да вървим, Кириле. Надявам се, че това малко представление не ви е смутило? Нашите приятели няма за какво да се безпокоят. А вие сте ни приятел, нали? — О, да! — казах аз, гледайки кученцето. — Несъмнено!