Белова

17

Винаги сме склонни да подценяваме връстниците си. Да, с тях се чувстваме най-добре, слушаме една и съща музика, четем едни и същи книги, работим (поне в началото) на едни и същи длъжности — в словосъчетанията „млад инженер“, „млад лекар“ или „млад системен администратор“ съществителното все пак е прилагателно. Но ние не очакваме от тях някакви велики дела. По-лесно ни е да се смирим с мъдростта на старците, с опита на зрелите хора или дори с гениалността на някое дете. Но нашият връстник — как би могъл той да извърши нещо значително, как може да се ползва с по-голямо уважение и любов, отколкото ние самите?

Та това е Коля, Петка, Серьожа. Ние с него сме се били в детската градина, хулиганствали сме в училище, прекъсвали сме в университета. Познавам му и кътните зъби, доста е задръстен, добро момче, но не е способен на чудеса… Какво? Способен ли е? Наистина? Научните му статии се публикуват в целия свят, канят го в Харвард да чете лекции? Не може да бъде… преподавателите ни винаги му даваха мен за пример… Навярно цялата работа е именно в това. Когато видиш свой връстник, който се ползва с всеобщо уважение, възниква… е, дори не завист. Нещо като объркване и съмнение. И неволно си мислиш — а дали не си могъл ти да се окажеш на неговото място? Чифликът на господин Дитриш, по-точно на рода Дитриш, създаваше впечатление за истинско семейно гнездо — старо, но здраво, уютно навсякъде, до последното кътче, толкова сляло се с околната местност, че изглеждаше по-естествено от планините, горите и лозята. Може би за това трябваше да се благодари на архитекта, а може би — на времето. Всъщност времето е най-добрият архитект. То е способно да превърне дори унила сграда в перла на градския ансамбъл. Навремето парижани са устройвали демонстрации против Айфеловата кула, а сега без нея Париж все едно го няма… Поканиха ме да вляза или да изчакам в беседката отпред, като ми съобщиха, че Дитриш всеки момент ще се върне от езда. Скромно избрах беседката, което впрочем не попречи на слугата да ми донесе зелен чай и тънки цигари. Обнадеждаващо гостоприемство. Седях в обвитата от зеленина беседка, гледах спокойния пейзаж наоколо, но вниманието ми все се насочваше към кулата. Сега тя беше съвсем близо. Можех да я разгледам в подробности и стигнах до извода, че първата хрумнала ми аналогия — с извито ветрило — е много удачна. Представете си, че от единна основа са построили от стъкло и стомана трийсетина тънки и високи небостъргача, по някакво чудо успяващи да се задържат в наклонено положение. После леко преместете небостъргачите така, че да се надвесят един над друг. Представихте ли си го? Сега да добавим размерите. Височината на „плочките на ветрилото“ трябва да е триста метра. Широчината — двайсет. Дълбочината — пет метра, може би малко повече. И цялата тази футуристична, абсолютно нелепа за планината конструкция е надвиснала над старинното каменно здание. Със сигурност от време на време нейната сянка падаше и върху къщата, и върху двора около нея. Но никой не забелязваше това. Бях успял да изпуша до средата цигарата, която се оказа много по-вкусна от онези на Андре, когато на виещия се сред лозята път се показа конник. По някакъв начин младият земевладелец вече беше узнал за появата ми — връчи на един слуга юздата при самата беседка и тръгна право към мен. Бял костюм за езда, високи бели обувки от мека кожа — изглеждаше точно както в представите ми би трябвало да изглежда богат и уважаван земевладелец, отправил се да разглежда владенията си. Изправих се срещу него. Дитриш беше мой връстник и малко приличаше на мен. Само че явно беше по-здрав физически, крехкостта на градските жители му беше спестена (е, да, опитай цял живот да ходиш пеша и да яздиш кон на чист въздух — дали ще имаш излишни тлъстини или бледа подпухналост на физиономията). Отгоре на всичко, макар че си приличахме, Дитриш беше по-красив. Признах си го абсолютно честно и обективно. При това беше красив не със сладникава юношеска красота, ценена от застаряващите жени („красавец!“), и не с бруталността на градския мачо, ценена от младите девойки („истински мъж!“), а с някаква обща правилност на лицето и на фигурата. Общо взето, жените би трябвало да се влюбват в него, а мъжете — да го уважават. Хрумна ми горчивата мисъл, че виждам нещо като подобрено копие на самия себе си.

— Добър ден. — Той ми подаде ръка леко и усмихвайки се дружелюбно.

— Отдавна ли ме чакате?

— Не, отскоро.

— Стиснах ръката му и признах, че и ръкостискането беше приятно.

— Благодаря. Почерпиха ме чай и цигари. Радвам се да ви видя, господин Дитриш.

— Ал — каза Дитриш.

— Просто Ал. Струва ми се, че сме връстници.

— О, да — казах аз.

— Тогава аз съм Кирил. — Кирил.

— Той сякаш повъртя името с езика си, опитвайки го на вкус.

— Кирил. Много красиво и необичайно. Да влезем в къщата, или… Погледнах кулата и казах:

— Може би да поговорим тук?

— Аха — каза Дитриш полугласно.

— Вие също… Нека да бъде тук. Той седна срещу мен и махна с ръка на слугата, който ми беше донесъл чай и от този момент стоеше наблизо. Слугата се прибра в къщата.

— Аз също ще пийна чай — каза Дитриш.

— Виждате ли я?

— Кулата ли? Да.

— Каква е тя? Усмихнах се. Да, наистина си приличахме.

— Висока двеста метра. Като усукано ветрило от стъкло и стомана.

— Аз също я описвам така — усмихна се Дитриш.

— Описвах я, докато не осъзнах, че е безполезно. Откъде сте, Кириле? Избор ли е това, или не? Вслушах се в себе си. Не, нищо не усещах… Никакви способности. Значи нямах особен избор. Погледнах Дитриш в очите.

— От друг свят.

— О! — каза Дитриш.

— О! Той дори стана и се разходи нервно из беседката. Появи се слугата, носеше още една чаша и чайник в поднос. Дитриш го освободи с кимане.

— Не ви учудих — казах аз.

— Вие? Дали сте ме учудили? Вие ме поразихте, Кириле! Вие… не, аз си го мислех, но… Изведнъж разбрах, че този красив, умен, богат, абсолютно самодостатъчен момък наистина е смаян до дъното на душата си. И веднага ми олекна.

— Струваше ми се, че щом виждате тази кула, сте се срещали и с функционалите.

— С кои?

— С надхората.

— Те никога не са твърдели, че са от друг свят. По принцип не говорят нищо за себе си. Мислех, че на някой от континентите се е запазил по-цивилизован анклав…

— Вие даже знаете, че континентите са много — казах аз с удоволствие.

— Може би и думата „история“ ви е позната? — Позната ми е. — Той изхъмка и седна. — Но само думата. Ние нямаме история. Тя е табу… знаете ли тази дума?

— Да.

— Ами при нас е върхът на неприличието да се разсъждава за онова, което е било по-рано.

— Клетата девойка — казах аз.

— Не знаех…

— Каква девойка?

— В библиотеката. Разпитвах я за историята на вашия свят. Тя ме насочи към вас.

— А… знам за кого говорите.

— Лицето му веднага се стопли.

— Да, подходящ човек сте попитали. Диана е малко перната, като мен. Тя също иска да знае какво е било, преди светът да загине.

— Но нали има хора, които посещават континентите… търсят там разни вещи.

— Има. Двама-трима отчаяни капитани. Но тях ги интересува само печалбата. А вие навярно се интересувате от нещо повече.

— Да.

— А бихте ли ми разказали? — В гласа му се прокраднаха умолителни нотки.

— Бих могъл — отвърнах.

— Ами… съществуват много светове, подобни на Земята. Всъщност всички те са Земята. Само че навсякъде е различна.

— Така…

— Дитриш ме погледна благоговейно.

— Тези светове… са някак разделени в пространството. И според мен не само в пространството, но и във времето. В някои от тях живеят хора. На други няма цивилизация.

— Това е възможна теория — каза важно Дитриш.

— Размишлявал съм на такива теми.

— За съжаление не е теория. Бил съм в няколко свята. А и самият аз съм от друг свят. Струва ми се, че моят свят е вашето минало.

— Почакайте! — махна с ръка Дитриш.

— Това вече е пълна глупост. Чел съм развлекателни книги, в които героите пътуват във времето. Това е занимателна игра на ума. Но дори там авторите признават, че това е невъзможно. Пътешествията ще доведат до парадокси. Ако вие наистина сте от нашето минало, то когато се върнете обратно, ще промените настоящето си, а следователно и нашето бъдеще. Значи нашето бъдеще няма да се случи и вие няма да можете да дойдете в него.

— А ако времето се разклонява? — казах аз.

— Ако всяко пътешествие създава ново разклонение на бъдещето? Дай… дайте за по-лесно…

— Дай за по-лесно да минем на „ти“.

— Добре. Нека да си представим, че съм видял вашето бъдеще, върнал съм се назад и нашето бъдеще е станало друго. Но и вашето е останало.

— Все пак ми се струва, че това ще създаде някакви парадокси. — Дитриш се намръщи.

— Не, не съм готов да приема това. Сигурен ли си, че си от нашето минало?

— Във всеки случай от свят, който много прилича на вашето минало — примирих се аз.

— Да, не съм сигурен. Аз самият се опитвам да разбера кое как е. Добре, нека за по-лесно да смятаме, че всички светове се намират на различен етап на развитие. В едни светове историята е тръгнала по един път, в други — по друг. Тук по-бързо, а там — по-бавно. Готов ли си да приемеш такава версия?

— Готов съм — съгласи се Дитриш.

— Значи надхората…

— Обикновено ги наричат „функционали“ — въздъхнах аз.

— Те в много отношения приличат на хората, но всеки си има някаква специалност — професия, която владее до съвършенство, на равнище, недостъпно за обикновените хора. Само не бързай да завиждаш. Повечето функционали са ограничени. Те не могат да се справят много добре с всичко останало, това първо. И са приковани, образно казано, към помещението, в което е заключена професията им. Бръснарят — към бръснарницата, лекарят — към болницата… — Пекарят — към пекарната. Да, това е неприятно.

— Аз бях един от тези функционали. Но имах особена работа, по-интересна от останалите, както ми се струваше. Бях митничар. В моето жилище имаше врати между световете.

— Яко… — Дитриш ме погледна с уважение.

— А… за какво е всичко това?

— Почакай. Ще стигнем и дотам. Над обикновените функционали стоят началници.

— Че как иначе? — изсумтя Дитриш. Реших да не му преча да коментира думите ми, явно така се справяше с вълнението.

— Първо, има полицаи. Но те също са вързани към участъка си. Второ, има акушери. Не, те не израждат, а превръщат един или друг човек във функционал. Когато човек стане функционал, той сякаш изпада от обикновения живот. Забравят го приятелите му, роднините му. Дори обикновените власти в съответния свят го забравят напълно.

— Неприятно.

— Доста. Слушай по-нататък. Във всеки свят съществува и куратор. Той управлява акушерите и полицаите, раздава заповеди — кой в какъв функционал да се превърне. Той има голяма власт и възможности. Но и той не е свободен. Получава заповедите си от свят на име Аркан. Това навярно е най-напредналият в техническо отношение свят. Доколкото разбирам, там функционалите са си в реда на нещата, част от тяхната цивилизация.

— Но и това не е краят? — попита Дитриш.

— Не. Не е краят. Имам основание да смятам, че първите функционали са дошли от вашия свят. Когато той е станал негоден за живот… В голямата си част те са мигрирали в Аркан. Открили са способността да се преместват в пространството и времето и са отишли там. Но не просто са завзели този свят и са започнали да го преправят, както ги устройва. Те се намесват в делата и на другите светове. Направляват развитието им в интересуващата ги посока. Аркан е тяхната база. Вашият свят е родината им. Те… те не се церемонят. Те убиват с лекота, а още по-лесно променят човешките съдби. Обикновените функционали, дори акушерите и кураторите, са само техни слуги, даже по-скоро роби. Мисля, че ненапразно са запазили до наши дни робовладелския строй в един от световете. Това им е интересно.

— Кое?

— Отношенията между робите и господарите.

— Ние не сме роби — каза сериозно Дитриш.

— Не, вие не сте — усмихнах се аз.

— Вероятно по отношение на вашия свят са запазили някакви топли чувства. Впрочем вие също сте забавен експеримент. Цялата планета е необитаема и опасна за живота, само на един безименен остров живее мирна, патриархална, доволна от своето простичко съществуване… — Понякога си мисля, че това е Крит. — Какво? — Търсех в древните книги как може да се нарича нашият остров. Първо мислех, че е Формоза. А после реших, че все пак е Крит. Не знам. Сега го наричаме просто Острова. Помислих, че в това има някаква ирония и същевременно символика. Островът в Средиземно море, някога станал люлка на човешката цивилизация, сега служеше за неин смъртен одър.

— Това е интересно — казах аз. — Макар че не е толкова важно. Дали е Гренландия, Формоза, Мадагаскар или Крит…

— Важното е, че функционалите произлизат от нашия свят. И че при нас… — той се обърна към кулата — го има ето това.

— Да. Дитриш се замисли.

— Казваш, че си бивш функционал?

— Да. Митничар.

— А какви са отношенията ти с другите функционали?

— Какви да са? — свих рамене.

— Убих някои от тях. Дитрих потрепна и се отдръпна от мен.

— От други бягам, защото искат да ме убият. Така че, макар и интересен, аз съм и опасен гост.

— Ти… — Той се поколеба.

— Умееш ли нещо? Такова, което не го умеят обикновените хора?

— Да. Понякога. От време на време успявам да отворя проходи между световете. Един мой приятел, той е куратор в моя свят, смята, че е станал някакъв малък срив. Имаше момент, когато с него влязохме в схватка. Но моите способности, кой знае защо, не са изчезнали докрай. Успях да му окажа съпротива. Сега и двамата сме леко непълноценни. Някой от нас трябва да стане куратор на Земята. Другият, вероятно, трябва да загине. Това е единият вариант.

— А другият?

— Ако успеем да отървем нашия свят от влиянието на функционалите от Аркан и ги убедим или накараме да ни оставят на мира, може да оцелеем и двамата. И навярно даже да използваме способностите си за свои цели.

— Интересно… — каза Дитриш замислено.

— Ох. Извинявай. Аз някак… абстрактно разглеждам всичко.

— Няма проблем. Помълчахме.

— И какво искаш да направиш? Сигурно вече имаш някакъв план, след като си дошъл при нас? — Планът се появи, когато видях тази щуротия в планината… — Щуротия? А, разбрах…

— Искам да попадна там.

— И?

— Не знам — разперих ръце.

— По-нататък не знам. Дори не съм наясно какво е това. Може би е единственото в цялата вселена устройство, което позволява на функционалите да пътешестват от свят в свят и изобщо твори техните чудеса. И ако се разруши…

— Тоест ти ще заседнеш в нашия свят. За това някак не бях помислил. Дитриш говореше напълно сериозно и аз неволно си се представих заседнал на този остров — завинаги. Ох… От друга страна, какво се получава — готов съм да умра, ритам срещу ръжена, а се боя да остана тук?

— Е, ще те помоля за протекция… работа в местната библиотека. Ще се занимавам с история.

— Хубаво нещо — съгласи се Дитриш.

— Работата не е много… Усмихнахме се едновременно.

— Може би тази чудесия не означава нищо — казах аз.

— Може да е паметник. Или музей. Или почивен дом. Може и да няма вход. Но искам да опитам. И се нуждая от помощ.

— Никой освен мен няма да ти помогне — отговори веднага Дитриш.

— Никой? А вашата власт? — Императрицата е много уважавана в обществото — каза Дитриш, като внимателно подбираше думите си. — Но реалната й власт не е особено голяма. Ние… как да ти кажа… не се нуждаем кой знае колко от управление. Има полицаи, но няма армия, както в Древността. И изобщо отношението към надхората никак не е лошо. Почтително е. Уважение, леко опасение и свещен трепет. Не се появяват често, на никого не вредят, купуват от авантюристите предмети от континента и се учат да ги използват. Лекуват. Веднъж тук имаше… е, не война, при нас няма войни. Но спор между две селища. Заради обработваема земя. Тя не е много, центърът на острова са безжизнени планини…

— Да, бях там — казах мрачно аз.

— Но надхората прекратиха спора. Не със сила, разбира се. И дадоха участъка земя да се ползва от трето селище. Всички останаха доволни.

— Все пак те управляват.

— Наглеждат ни. И за това ги уважават. Има сила, която, ако се наложи, ще въведе ред. Всички знаят това и са доволни.

— А ти?

— На мен не ми харесва онова нещо над главите ни — отговори мрачно Дитриш.

— Не ми харесва и това е… Гладен ли си?

— Ами…

— Да влезем вътре! Ще наредя да ти дадат стая и да сложат масата.

— Всъщност аз си взех стая в хотел… — започнах аз, но Дитриш така изразително се усмихна, че престанах да се дърпам.

— Благодаря. Благодаря за поканата. Но имай предвид, че съм опасен гост. Тези добри надхора могат да се появят за мен.

— Нека опитат — каза Дитриш не особено уверено.

— Нека само опитат. Това ще бъде скандал.

— Те не се боят от скандали.

— Да вървим — потупа ме той по рамото.

— Да става каквото ще… — Когато вече бяхме при самата врата, добави тихо:

— А ти… наистина ли си убивал живи хора?

— Да — отговорих.

— Но те бързо станаха мъртви. Приготвиха ми не само стая. Флегматичен възрастен мъж, явно един от старшите слуги в къщата, ме съпроводи до втория етаж, в стаята за гости, някак много внимателно я огледа, кимна доволно и се оттегли. Аз се възползвах, че в съседство със стаята има баня, и с удоволствие се изкъпах — за пръв път след Твърд. Тук нямаше електрическо осветление, само свещи, но имаше топла вода и доста нормален душ над огромната мраморна вана, а също сапун и шампоан. Когато се бършех с огромната мека кърпа, на вратата се почука деликатно, после тя леко се открехна и нечия ръка положи купчина дрехи на каменния под. Те явно бяха от гардероба на Дитриш, но ние наистина се оказахме доста близки по телосложение. Вкусовете на Дитриш също се оказаха близки до моите. Дънки, или нещо толкова подобно на тях, че нямаше смисъл да търся друга дума — и цветът беше тъмносин, и материята плътна, а джобовете бяха закърпени на ъгълчетата. Ризата беше просто карирана червено-синя риза и се закопчаваше нормално, не по техния странен маниер „на рамото“. Обувките не бяха нови, но явно бяха много удобни за ходене по планините. Всичко беше чисто, а бельото и чорапите изглеждаха нови.

Замислих се. Дрехите бяха по-скоро за поход в планините, отколкото за мирно хранене. Впрочем Дитриш веднага поясни всичко, когато слугата ме съпроводи в трапезарията.

— Специално помолих да ти дадат такива дрехи. За да ти е удобно, ако се наложи да напуснеш бързо къщата. Точно затова обувките са поносени и разширени.

— Предвидлив си — казах аз.

— Много предвидлив — отговори Дитриш с тъга.

— Понякога прекалено. Но това е по-добре, отколкото да се намериш в небрано лозе. Масата беше сложена, но за мое облекчение там никой не прислужваше. Дитриш явно се беше погрижил и да не ни пречат да разговаряме.

— Иска ми се да те разпитам за много неща — каза той смутено.

— Но ти си гладен. Хапни си, а през това време ще ти разкажа онова, което знам аз. Хапнах си. С огромно удоволствие. Първо имаше патица в портокалов сок. Нещо китайско, макар и претърпяло изменения в този свят. После гъста супа от миди, риби и октоподи, или сепии, нарязани толкова на ситно, че не можеше да са разбере какво са. Вече се примирих, че тук, както и в Аркан, започват яденето с второто. Явно и на Аркан бяха пренесли този навик оттук? Може би наистина това не беше точно бъдещето на моя свят? Макар че, разбира се, да се правят такива заключения въз основа на обедните церемонии е загубена работа. През това време Дитриш разказваше обстоятелствено и подробно. Започна от самото си детство — как е видял кулата, но никой не му повярвал, освен баща му. А баща му наредил да мълчи. И му обяснил, че онези, които виждат кулата, могат да бъдат взети от надхората. Дитриш така и не разбрал дали в тези думи има някаква истина. Той дори не знаел дали баща му вижда кулата; майка му и сестра му със сигурност не я виждали. Но той бил послушно момче и спрял да говори на тази тема. Понякога се изпускал, разбира се, но не често… Той разказваше за семейството си, за целия род Дитриш, чиито корени били някъде в мрака на вековете, във времената преди неведомата катастрофа, променила света. У мен се създаде впечатлението, че това е било наистина хубаво семейство, което не се домогва до властта, а се ползва с уважение на острова. Дитриш ми разказа и всичко, което знаеше за надхората. Те се появявали в града най-често по време на пролетните панаири и празненства. Изкупували донесените от материка артефакти. Дори част от тях се веселели заедно с всички — например войниците посещавали местните девойки с леко поведение. От думите му стана ясно, че забременелите при такива посещения проститутки се смятали за големи късметлийки и обикновено след това си намирали добра партия да се омъжат — ако го искат, разбира се. Впрочем надхората изобщо не се интересували от своите изтърсаци и те израствали като съвсем обикновени деца, с тази разлика, че се смятали за добра партия. Помислих си, че по такъв весел и неофициален начин Функционалите обогатяваха генофонда на човечеството.

— А те винаги ли се появяват с войници? — попитах аз.

— Да. Войниците повече си мълчат. Те изобщо не знаят нашите езици. Виж, онези, които са без оръжие, говорят свободно. Като теб.

— Войниците вероятно не са функционали — казах аз.

— Обикновени хора от друг свят, от Аркан… И винаги ли си отиват?

— Говори се, че някога войници са се влюбвали в нашите девойки и са оставали завинаги. Но нали ги знаеш жените, може и да са го измислили за романтика. Стара история…

— И никога не е имало никакви конфликти?

— Не. Всички са много учтиви. Разбира се, понякога търгуват тихомълком…

— Дитриш направи пауза.

— Преди смъртта си баща ми много добре се спазари с един от тях. Татко имаше бисер. Немислимо красив, ей такъв.

— Дитриш изобрази с ръце нещо подобно на малка ябълка.

— Съвсем бял, млечен. Идеално гладко кълбо. Дори ме е страх да си помисля за колко го е купил… И той направи размяна с един войник…

— Показвай — не издържах аз. — Струва ми се, че вече разбрах за какво става въпрос. Дитриш се усмихна и се отдалечи от масата. В масичката за пушене в далечния край на залата беше сложено нещо, обвито в плътен червен плат. Дитриш разгъна предмета и тържествено ми го показа:

— Ето. Оръжие на надхората.

— Да… Войникът е бил обхванат от алчност… — признах аз, макар и да бях леко разочарован. В ръцете на Дитриш имаше автомат — същия като онзи, който потопих в морето.

— Само че няма патрони — добави Дитриш със съжаление.

— Виждаш ли, в този отвор се слага специален контейнер, в него се пазят патроните. Баща ми се опитваше да направи замяна, но така и не успя.

— Имам пълнител в раницата — казах аз.

— Но там са само четиринайсет патрона. По-добре от нищо, разбира се…

— Дръж! — Дитриш ми подаде оръжието.

— В такъв случай е твой.

— Перла — казах.

— Немислима красота и цена. А?

— Виж, перлата щеше да ми е свидно да я дам — призна Дитриш.

— А оръжието… не умея да стрелям с него. Липсват ми важни части и патрони. И изобщо на теб ти трябва повече.

— Благодаря — рекох аз.

— Моя автомат го потопих в морето. Когато се спусках по въже от една скала. Имах много здраво, но тънко въже. Като нишка. Омотах я около автомата…

— А, знам — засия Дитриш. — Войникът го е показал на баща ми, а той разказа на мен. Ето, прикладът се отваря така… Тук, в приклада, има специална рамка, в която се мушка нишката, и скрипец, който контролира спускането. Държиш се за дулото и приклада, и леко регулираш скоростта с пръст… Ти си много умен, Кириле, ако сам си се сетил за това!

— Дори не подозираш какъв идиот съм — казах, гледайки автомата.

— Аз… общо взето, направих всичко иначе. Съвсем иначе. И едва не се пребих.

— Тогава просто ти върви — каза Дитриш.

— Знаеш ли, може би това е даже по-добре, отколкото да си умен, но да не ти върви.