Белова

2

Съществува една такава удивителна порода хора — вкоренените московчани. Не бива да се бъркат с коренните, те не се отличават по нищо от останалите руснаци, освен по лекия снобизъм на столични жители. За разлика от тях, вкорененият московчанин е същество, което не излиза извън пределите на Москва, а и не се и опитва. Има различни степени на вкорененост. При най-трагичните случаи човек се ражда в родилен дом „Грауерман“, погребват го на Ваганковското гробище, а той живее (понякога много дълго) някъде в пространството между тези две точки. Някога баща ми ми разказа за един особено трагичен случай. Негова колежка на петдесет и няколко години за пръв път в живота си излязла от Москва — в Питер, на научна конференция. Преди пътуването силно нервничела, но чак във влака се изяснило, че никога не е излизала от Москва. Дори в детството си, на пионерски лагери! Дори през лятото, на вила! Без особени причини — просто не била излизала — и това е! Във влака тя изобщо не спала, а се вглеждала в унилите пейзажи зад прозореца. В Питер се възхищавалата Нева и Невски проспект, Исакиевската катедрали и Адмиралтейството, парадните порти и заоблените бордюри. Внезапно пред нея се открил цял един свят! Аз, макар и израснал в Москва, не съм си задавал въпроса „има ли живот отвъд московското Околовръстно“, бил съм пет пъти в Питер, ходил съм и в Рязан, и в Екатеринбург, и даже в Красноярск. Е, и в Турция и Испания, днешните алтернативи на Крим. Но град Орел беше за мен пълна тера инкогнита. Е, и „град на първия салют“, заедно със съседния Белгород. Навремето там е имало някаква крепост… или сражение?*

[* Орел и Белгород са първите градове, освободени от битката при Курск на 5 август 1943 г. В чест на това в Москва бил даден салют от армията — първият за Втората световна война. — Бел.прев.]

И май това беше всичко. Не знаех дори как се наричат местните жители. Орелци? Орловчани? Орловци? Орелци, орелки и орелчета? Получих отговора от дежурещия на пиацата за таксита при гарата, на когото съобщих, че съм изпуснал влака и трябва да пристигна колкото се може по-бързо в Харков.

— Малко неща могат да ме учудят — каза философски таксиджията, поглеждайки в опушеното стъкло на старата волга. — Ти плащаш, аз те карам. Ако ще и да е в Москва. В Москва? Изведнъж безумно ми се прииска да се върна обратно. Вкъщи, в Москва. В шумния мегаполис, където е по-лесно да се изгубиш, отколкото в пустинята. А дали ще започнат да ме търсят там? Може би преследването е свързано точно с това, че не се примирих, не започнах да водя стария си живот, а се впуснах в издирвания? Някак веднага повярвах в това. Сега ще се върна в Москва и кошмарът ще се разсее. Ще се върна да работя в „Бит и байт“, ще ме смъмрят за самоотлъчката, ще се помиря с Анка… Ще забравя Настя.

— Не — казах аз. — За Харков съм. — Колко? Разбирах какво има предвид, но неочаквано за самия себе си отговорих:

— Откъде ще минем? Веднага към Курск или през Знаменка? Каква е тази Знаменка? Не знаех дори, че пътят минава през Курск! Шофьорът ме погледна още веднъж. Доста по-внимателно. Явно това, което виждаше, не се връзваше с нещата, които говорех — сякаш върху детско филмче по телевизията са наложили звукова пътека от филм за възрастни. — Че защо през Знаменка? — попита таксиджията. — По-кратко е — предположих аз. Не, не предположих. Знаех! — По-кратко, но за повече време. Ще се забавим на Кроми… Ти какво, да не си орловчанин?

— Може и така да се каже — усмихнах се аз. — Е, за колко ще ме закараш? Шофьорът въздъхна. Изплю се през отворения прозорец и рече неохотно:

— Е… Няма да намеря някой за обратно… За седем? По неизкореним московски навик реших, че става въпрос за стотачки в долари.

— Шефе, това е свинщина, така да изнудваш… — Добре, шест хиляди, понеже си земляк — поклати глава таксиджията. — За по-малко няма да се навия!

— Да тръгваме. — Погледнах към гарата, заобиколих колата и седнах на предната седалка. Осъзнах, че в провинцията смятат за големи суми не стотици долари, а хиляди рубли.

— Първо ми плати — предупреди ме шофьорът, без да бърза да пали колата. — Ще минем през вкъщи, ще оставя парите на жена ми. — Разумно — съгласих се аз и извадих принадлежалия някога на Котя портфейл. Изброих шест хиляди. Таксиджията ги сгъна грижливо, прибра ги в джоба си и запали колата.

— А защо не отидеш с влака? — попита той. — Изпуснах го. — Да бе — усмихна се шофьорът. — Изпуснал си го… Ето го къде стърчи последният вагон зад дърветата… Мога да те откарам до Курск по-бързо от влака. Искаш ли? Там ще си седнеш в спалното купе…

— До Харков — настойчиво повторих аз.

— Моето е лесна работа, да въртя кормилото — сви рамене таксиджията.

— Но имай предвид, че ако документите ти не са наред или току-виж на границата намерят в теб наркотици или оръжие… това са си твои проблеми.

— Нямам никакво оръжие — отговорих аз.

— И никога не съм се занимавал с наркотици. С такива мисли, а вземаш пътници? Шофьорът кимна. — Вземам. Трябва да се живее… И свали прозореца, тук се вмириса на бира… Ще ни спрат катаджиите — иди доказвай, че не съм пил аз… Не запомних пътя до Курск — спах. Едва таксиджията потегли от дома си, където връчи парите на сънената си жена, и се изключих. Сънувах разни безсмислици, от онези, които дори не запомняш, но след събуждането оставят тягостно усещане. Събудих се чак на излизане от Курск. Шофьорът беше спрял да зареди волгата и беше отишъл до магазинчето да купи две чаши студено кафе. Спирането ме събуди по-успешно от всякакви дупки по пътя Орел — Курск. Размърдах се и изгледах с присвити очи върналия се таксиджия. Бензинът бълбукаше и пълнеше резервоара. Опакованата в тенекия кофеинова течност — не можех да си извъртя езика да я нарека „кафе“ — също бълбукаше, докато течеше по хранопровода му и пълнеше стомаха му. Вкусът на такива напитки ме кара да мисля за тях изключително в оскъдни медицински термини. — Искаш ли? — попита шофьорът. Изглежда се беше убедил, че нямам намерение да го нападам с цел да му взема колата, и беше поомекнал.

— Тук има ли тоалетна?

— Там, в магазинчето. — Тогава ще отида да се разтъпча… Когато се върнах, взех предложеното ми кафе, отворих го и отпих. Зареждането с бензин свърши и се върнахме на пътя. Започваше да се съмва. Запалих цигара и свалих стъклото до долу. Въздухът беше прохладен и свеж — тук зимата още не беше настъпила, бях се върнал в късната есен.

— Странен си ти — промърмори изведнъж таксиджията.

— Като че ли хем си наш… хем не си. Не си бандит, а пръскаш пари, без да ги броиш. Ето, заспа… А ако те бях фраснал по главата — и в канавката?

— Нали виждам, че няма да ме фраснеш — казах аз. — Виждал той… — изсумтя шофьорът. Колата се носеше по нощното шосе. Подрънкваше — ремонтираният през пролетта път до зимата вече беше успял да се разбие. Откъде знам кога са оправяли пътя? Откъде знам разстоянията между градовете? В края на краищата откъде знам, че жената на таксиджията се казва Океана, че е по-млада от него с десет години и прекарва остатъка от тази нощ в леглото на съседа — с мълчаливата благосклонност на майка си, която живее с тях… А името на шофьора не го знам. Някакви остатъчни способности на функционал? Появяващи се случайно образи?

— Странен си ти — повтори шофьорът.

— Знам.

— Кое е по-важно за теб, момче, да се добереш по-бързо до Харков или да не се чувстваш като глупак?

— Ама че въпрос… — изхъмках.

— Естествено, и едното, и другото би било добре. Но по-важното е да се добера.

— Тогава ще те оставя на автогарата в Белгород. И даже ще те откарам до местен таксиджия. При тях на границата всичко е уредено, ще те прекара по-бързо. Докато ние с теб ще има да висим три часа. Това удоволствие ще ти струва петстотин рубли.

— Аха — кимнах аз. — Разбрах. И за колко щеше да ме откараш до Белгород, ако веднага се бяхме разбрали така? — За три хилядарки — като нищо! — с нескрито удоволствие произнесе шофьорът.

— Ясно. Е, ще ми бъде за урок. Помълчахме известно време, после таксиджията каза:

— Може петте стотачки в Белгород да ти ги платя аз. — Защо? — попитах.

— Нали не те карам…

— Аз съм таксиджия, а не дивак.

— Шофьорът извади една цигара от пакета „Кемъл“.

— Това ми е работата и искам да съм честен в нея. Е… — той ме погледна накриво — да се попазариш, да измъкнеш повече пари — това си е в реда на нещата. Някой хохол* така щях да го натоваря… Но след като не ругаеш и не си искаш парите обратно, и аз постъпвам по съвест. Мисля си, че ако у нас всички хора започнат да работят увлечено, с уважение към професията си, всичко ще се оправи.

[* Хохол (жарг.) — пренебрежително наименование за украинец. — Бел.прев.]

Прииска ми се да се разсмея. Но премълчах, даже кимнах, съгласявайки се с този достоен за истински функционал лозунг. Странно нещо са тези кратки запознанства. Обикновено се случват по пътя, но понякога ни очакват и в родния ни град. Срещаме се с някого, разговаряме, ядем и пием, понякога се караме, понякога правим секс — и се разделяме завинаги. Но и случайният другар по бутилка, с когото отначало сте се сприятелили, а после сте си наговорили гадости, и скучаещата млада спътница, с която сте споделили кушетката под потропването на колелата, и в по-прозаичния вариант — каращият те няколко часа таксиджия, са отломки от нереализирала се съдба. С другаря по бутилка така сте се скарали, че той те е заклал. Или ти него. Спътницата ти те е заразила със СПИН. Или пък ти е станала вярна и любяща съпруга. Таксиджията така се е увлякъл в разговора, че се е ударил в стълб. Или е затънал в задръстване, не си успял да стигнеш до някъде, получил си мъмрене от началството, наложило се е да си смениш работата, да отпътуваш за чужбина, там да срещнеш друга жена, да разбиеш чуждо семейство и да изоставиш своето…

Всяка среща е малка шпионка, гледаща към свят, в който ти би могъл да живееш. И ловкият чиновник Саша, и провинциалният таксиджия, чиято жена му слага рога нощем, са неслучила се съдба. Те са ми интересни. Особено след като узнах колко лесно се изтриват от живота нашите съдби. Зиморничаво мушнал ръце в джобовете (все пак и тук, на юг, беше студено), крачех из утринния, току-що пробудил се град. Колко жалко, че не попитах Василиса за адреса й…

Макар че откъде можех да знам, че ще ми потрябва? В някаква закусвалня с лек намек за украински колорит си поръчах порция вареники*, половин чиния борш, кафе, и след кратко колебание — чашка коняк, за да се сгрея. Колкото и да е странно, варениките се оказаха ръчно изработени и вкусни, боршът вървеше с апетитно ухаеща на чесън кифличка, кафето беше прилично еспресо, а конякът (или да си го кажем честно — украинското бренди) не предизвикваше гадене. При това в кафенето започнаха да влизат млади девойки с някаква повишена в сравнение с Москва привлекателност. Винаги съм смятал, че в Москва живеят много привлекателни девойки, но Харков явно беше извън всякаква конкуренция. На петата или шестата девойка, предизвикваща желание да се запозная с нея, счетох за необходимо да допия кафето и да изляза под ситния противен дъждец.

[* Вареники — украинско национално ястие, тестени топки с плънка от извара, месо, плодове и зеленчуци. — Бел.прев.]

Впрочем улицата не ми донесе облекчение. Наблизо явно имаше някакъв голям институт или университет (Дали не е Харковският университет? Не знам, интуицията не ми подсказва нищо.), накъдето и отиваха студенти за първата си лекция. След минута се улових, че откровено се заглеждам в крачещата по паралелен курс студентка, а тя ми се усмихна напълно доброжелателно в отговор и рязко сви в пресечката, промърморвайки: „Трябва да се ожениш, господине…“. За съжаление не бях дошъл за невяста. Нито пък за вареники.

Приседнах на пейката в двора на стара триетажна къща — оронена мазилка, подпрени с парчета от релси малки балкончета с извити нащърбени колонки, бели стъклопакети в стари сиви рамки. В сградата имаше нещо неуловимо московско — от старата, следвоенна Москва. Навярно наистина беше построена от московски строители? През войната Харков е бил разрушен почти до основи, няколко пъти е бил завладяван ту от едната, ту от другата страна. Така че е бил построен отново, от цялата страна, и се е получил на места подобен на Москва, на места — на други градове…

Как да намеря жената на име Василиса? Когато самият аз бях митничар, имах чувство за посока, което ми помагаше да се върна към скрития в старата водонапорна кула кръстопът между световете. Но дори тогава не чувствах чуждите портали. А и разпознавах функционалите едва при среща лице в лице. Идеята ми да дойда в Харков, да намеря Василиса и да я помоля за помощ, си беше доста съмнителна от самото начало. Да, ние някак от първия момент си станахме симпатични един на друг. И изпитвахме неприязън към неведомите кукловоди, които ни бяха направили функционали. Василиса, както разбрах, по принцип беше доброволен отшелник и не контактуваше особено често с колегите си. Но защо реших, че ще тръгне да ми помага, рискувайки всичко? Само защото я познавах по-добре от останалите митничари? А и това не беше сигурно. С немския митничар си общувахме не по-малко дружелюбно… едва не се побратимихме…

Докато в главата ми минаваха тези невесели размисли, аз пушех, подгизвах и изпадах в депресия. Какво правя тук? Не е ли по-добре ясно да покажа на функционалите, че изобщо нямам намерение да воювам с тях… че могат да ме оставят на мира… Току-виж се получи? А аз ще се върна вкъщи. В „Бит и байт“ ще ме нахокат за самоотлъчката, но сигурно ще ме вземат обратно. Че дори и да не ме вземат! Какво, да не смятам до старини да пробутвам на пъпчиви тийнейджъри „яки видеокарти“ и да доказвам на престарели счетоводители, че „този компютър е много мощен, с мишка, монитор и интернет“! Ще постъпя в университета. Във Физико-математическия факултет. За да… изобретя машина за преминаване между световете. Ще се намъкна на Земя-1… не, по-добре на Земя-0, която, както предполагам, стои зад всичко това. И ще им дам да разберат! С два меча на гърба и автомат на гърдите! Поръсен със светена вода и изучил тибетската бойна магия! Всичко — в духа на фантастиката на Мелников…

Спомняйки си за Мелников, неволно се сетих и за Котя. И ето в този момент се почувствах съвсем скапано. Станах, загасих втората цигара, която бях запалил веднага след първата, и тръгнах през двора. Харков е голям град. Метро и всичко останало, както си се полага. А на първо място — огромно количество къщи. Тук не бяха пестили площ, строителството беше високо само на отделни места. Но защо Василиса е оттук? Ако беше от някой уютен малък Бобруйск…

Следващите няколко двора — мокри, мрачни, унили — преминах потънал в мислите си и без да забелязвам почти нищо. Къщите бяха на хълм, между тях се виеше асфалтиран път, заобикаляйки дъсчените огради на градинките отпред — странна особеност на милионния град, едва ли разрешена от закона. Но на юг всичко е по-лесно. Далеч от идиотската схема „разрешено-неразрешено“, по-близо до реалния живот. Беше напълно възможно жителите спокойно да си отглеждат лучец и копър направо до входа…

А после нещо ме накара да спра — близо до тясната алея на изхода от поредния двор. Това „нещо“ беше трудно да се предаде с думи. На самата граница между реалното и приказното, видяно и доизмислено — като бърза сянка, зърната с периферното зрение и потънала в нищото. Огледах се. Заслушах се. Ако разчитах на притъпеното ми от цигарите обоняние, нямаше да усетя нищо! Този двор беше _различен_. Тук не бяха окапали всички листа от дърветата. Завесите на прозорците бяха по-ярки. На первазите им пламтяха цветя — тържествуващо, подигравателно, сякаш произлизат от розовия храст на Герда и Кай. Черен котарак, излежаващ се на багажника… пардон, на капака на запорожец… направо лъщеше, а и по размери можеше да се мери с тръстикова котка или малък рис. Между другото, и древният запорожец изглеждаше удивително бодро. Не реставрирана чудесия, не купчина вторични суровини, а именно кола — малка, но жилава. А и градинките пред къщата бяха заобиколени с кована ограда. Боядисана в отвратителен цвят, при това зацапана, но си беше истинска кована ограда. В тънък десен се преплитаха ягодови листа и гроздове на лоза. Над къщата, като последен щрих, се извисяваше кован ветропоказател — не някакъв си там банален петел, а дракон, разперил криле и изпускащ от зъбатата си паст разклонените езици на пламък. Стоборът от телевизионни антени по околните къщи сочеше към небето като пиките на отбраняваща се армия, забелязала неканен гост. Засмях се. Това беше като визитна картичка на Василиса — функционалът-митничар, раздаваща наляво-надясно изковани от нея предмети. Сега оставаше само да съобразя как изглежда митницата й отвън. Тя иронизираше нещо за кули, които винаги се появяват при мъжете… фройдизъм, демек…

Аха! Нейната митница беше просто къща. Без никаква екзотика. Зданията, към които са прикрепени нашите „функции“, сами по себе си са съвсем обикновени. Може да ги зърне напълно нормален човек. Но да зърнеш и да видиш не е едно и също. Бившата камериерка, понастоящем функционал-камериер Роза Бяла, открила в гладните години на гражданската война магазин с продукти само защото са я поканили на този адрес. Всички останали — и гладните червеноармейци, и готовите на всичко бандити, и скъталите злато „буржоа“ — отминавали, мечтаейки за къшей хляб, и не виждали „маринованите зеленчуци, хамсията, червения и черен хайвер, телешкото филе…“

Така и моята кула на „Алексеевска“ виждаха само онези хора, на които бяха съобщили: това е нова кула, удобен проход към други светове. И аз стоях буквално на две крачки от митницата на Василиса, без да й обръщам никакво внимание! Двуетажната тухлена къщичка се беше вклинила между по-големи и по-високи сгради, сякаш разтиквайки ги, пробивайки си проход към улицата. Тя почти се беше притулила към къщата с оградите и ветропоказателя, която явно беше под покровителството на Василиса — разделяше ги само тънък, пълен с боклук процеп, недостатъчно широк, за да се провре човек през него. Откъм двора в зданието на митницата нямаше нито врати, нито прозорци. Растяха само няколко дървета, стари и сгърчени, земята беше покрита с изгнили листа и изпочупени клонки. Можеше да се види рязката граница, отвъд която не минаваха хората, странящи неволно от странната къщичка — в земята беше отъпкана пътека. Откъм улицата видях един прозорец на втория етаж — тъмен, сякаш със завеса отвътре. И врата, на която с огромно удоволствие почуках. Тишина. — Ей, съседе! — извиках аз, спомняйки си първото си посещение. Какво крещях тогава? Взех сградата за мелница, питах за брашно? Няма да се повтаряме… — Ей! Дойдох без почерпка! След известно време се чуха стъпки — твърди, уверени. Усмихнах се, представяйки си Василиса — здрава, мускулеста, с кожена престилка, облечена на голо… Да, трябва да направя нещо против това. Например да пия бром. — Кой е, по дяволите… — разнесе се познат приглушен глас. — Проклета да съм, не може да е…

Вратата се отвори и видях Василиса. С розов халат с дантели и воланчета. И с пухкави чехли във вида на бели кученца с очи-копчета. — Кириле — каза Василиса, опирайки ръце на кръста си. — Мамка ти… ти ли си? — Самият той — отвърнах, без да разбирам причината за толкова бурната реакция. Постарах се да извърна поглед и да не зяпам твърде много Василиса. Успявах с усилие — имаше толкова много от нея за гледане. — Не стой като стълб…

— С едно движение Василиса ме вмъкна в къщата. Надникна навън, внимателно се огледа и хлопна вратата. Новините достигат рано или късно дори и до жирафите.

— Научи ли вече? — попитах аз. За „антре“ в къщата служеше огромна зала с три врати и стълба нагоре. Абсолютно пуста, само с поддържащи тавана опорни стълбове, украсени с някакви неща, които бяха или ковани закачалки, или отпадъци от производството на Василиса.

— Разбира се. — Василиса взе от сложената до вратата масичка (отново ковани крачета и лежащо върху кованата рамка дебело парче стъкло) сгънат на четири вестник. Тънък, само две страници, като онези безплатни вестничета, които издават властите на московските райони и окръзи.

— А? — беше единственото, което успях да кажа, прочитайки заглавието: „ЕЖЕСЕДМИЧНА ФУНКЦИЯ“. Това беше броят за днешната дата. Ако се вярва на написаното, вестникът излизаше от 1892 г.

— Бе! — изрева Василиса. — Проследиха ли те? Как дойде — със самолет?

— С влак… В Орел имаше засада, но се измъкнах… — Разтворих вестника и се вторачих в снимката си.

— Измъкнал се бил! — разпери ръце Василиса.

— Вижте го само — измъкван! Кой знае защо, изобщо не ми беше хрумвало, че функционалите може да си имат собствен вестник. Функционали-лекари, фризьори, сервитьори — моля. Но кой знае защо, не си представях, че сред колегите ми има и труженици на перото. Макар че първият ми посетител, функционалът-пощальон, можеше да ми подскаже тази мисъл…

Като погледнах с потръпване снимката си на първата страница (скорошна, но не можех да разбера кога и от кого е направена), се заех да чета статията, озаглавена „Последната дъга“. Най-ужасното беше, че като цяло статията не лъжеше. Тя само премълчаваше това-онова. И беше ясно, че журналистът просто не знае за „това-онова“ — нито за ролята на Котя в случващото се, нито за Аркан…

Иначе беше написано даже със съчувствие. За младия човек, чиято психика не издържала раздялата с близките и превръщането във функционал. За това, че съм „давал големи надежди“, че съм отворил много хубави портали от необхваната по-рано точка от Москва, но гибелното влияние на отделни дисиденти (Не лъжа! Точно така беше написано — дисиденти!) ме е погубило. Общо взето, бях отвел от годеника й (не беше казано направо, но кой знае защо възникваше усещането, че съм я отвел насила) харесала ми девойка. Бях пребил функционала-полицай, дошъл на местопроизшествието (отново излизаше, че е дошъл да спасява Настя). На следващата сутрин (някак от само себе си възникваше ясното усещане, че цяла нощ съм се гаврил с беззащитната девойка) при мен дошла функционалът-акушер Наталия Иванова, „която е помогнала на много от нас да станат такива, каквито са“. Но аз съм убил приятелката си, а после съм удушил и Наталия с електрокабел. Напуснал съм кулата и тя се разрушила: отново нито дума лъжа, но всеки функционал би трябвало да остане твърдо уверен, че просто съм скъсал „връзката“, отдалечил съм се твърде много от кулата си. След което съм нападнал приятеля си Константин Чагин, когото „от този момент насетне никой не е виждал“. С това журналистът приключваше описанието на приключенията ми, заявявайки, че „остава само да изчакаме печалната развръзка на тази история…“ Така и не разбрах какво общо има тук дъгата.

— Къде лъжат? — попита Василиса, когато разбра, че съм стигнал до края.

— В разни дреболии. Обърнах вестника. Намерих кръстословица и хумористична колонка. Страницата беше изпълнена с голям некролог на Наталия Иванова, за която си спомняха бившите й подопечни, и нещо като раздел с обяви, където се изброяваха и рекламираха нови функционали.

— Нали не си убил Иванова? — попита Василиса. Помълчах. После я погледнах в очите.

— Убих я. Даже два пъти. Но втория път се получи. — Браво — каза Василиса и ме потупа приятелски по рамото. Олюлях се.

— Ох, каква мръсница беше… само ако знаеше… не, един мъж не може да разбере каква мръсница беше тя. Закусвал ли си?

— Да.

— Все едно, да вървим, ще пием чай.