Белова

14

Истинският герой — от тези, които прегризват вериги, свалят с плюнка въртолети и като на шега се справят с десет-двайсет врагове — трябва да прави всичко това спокойно, хладнокръвно и без абсолютно никакви емоции. Тоест да прилича на актьора Шварценегер, ненапразно прославил се точно с такива роли. А ако в реалния живот спецназовецът крещи, терзае се, ругае, цветисто описва последствията от гнева си — като персонажите на друг добър актьор, Брус Уилис, — то след няколко години подвизи ще получи инфаркт от постоянния стрес и до края на живота си ще се разхожда по парковете, хранейки гълъбите с просо. Аз, навярно, не съм подходящ за ролята на правилния герой. Докато седях на морския бряг, разбрах това с цялата му очевидност. Беше ме страх, дори повече, отколкото по време на спускането. Треперех, и то не от студ, водата се оказа топла, а от мисълта за това как можеше — и дори би трябвало — да завърши моята авантюра.

Донякъде ме утешаваше това, че някой с по-богато въображение вече щеше да е напълнил гащите. А някой фантазьор професионалист като Мелников би го направил още преди спускането… Добре им е на тях, фантастите! При техните герои щеше да се окаже, че имат подръка пълния комплект снаряжение, от нормално въже до професионален автомат „осморка“. Или джобен антигравитационен агрегат за еднократна употреба. Или перка като на Карлсон — нахлузвай гащите с моторчето и лети, махайки с ръка на възхитените хлапета. А моето си беше чиста авантюра, отчаяна проява на изпаднал в капан профан… И ако разкажа за нея на стотина души — някой математик би ме разкритикувал за лошите изчисления, някой физик — за това, че не съм отчел коефициента на триене, някой алпинист — че съм се осланял на ръцете си, а не съм направил примки от колана и ремъка на автомата… Да бяхте на моето място, умници! Когато чувстваш, че с всяка секунда отминава решимостта да се спуснеш, когато разбираш, че още пет минути, и ще останеш да кукуваш на скалата като отец Фьодор от „Дванайсетте стола“… След като дадох мислен отпор на хипотетичните критици, леко се отпуснах. Съблякох се и изстисках мокрите си дрехи.

Нощта щеше да е студена, не си струваше да очаквам бриз откъм брега, стоях под клиф*, висок сто и седемнайсет метра…

[* Clif (англ.) — стръмна скала. — Бел.прев.]

Какво? „Осморка“? „Клиф“? Беше се задействало! Прекарах ръката си във въздуха в опит да отворя портал. Не, способностите ми не се бяха възстановили до такава степен. Но и съприкосновението с енциклопедичните познания на функционалите ме зарадва. Може би щях да разбера какво да правя по-нататък? Затичах се по малкия плаж, като скачах от камък на камък. Нахлулата отново възбуда търсеше изход. Да нощувам тук? Да плувам покрай брега? Да плувам навътре в морето? Бих се съгласил на всичко, което ми подскаже интуицията. Но нещата не стигнаха по-далеч от откъслечните знания от областта на геологията и алпинизма. Да не плувам. Да чакам. Да наклада огън и да се сгрея. Последната мисъл беше неочаквано ярка и убедителна. Може би инстинктите на функционал ме предпазваха от възпаление на белите дробове? Отворих раницата — нещо, което трябваше да направя още с излизането на брега — и започнах да вадя подгизналия багаж. За моя радост всичко не беше пострадало толкова, колкото се боях. Ципът на раницата, обикновен на вид, практически не беше пуснал вътре вода. Намокрило се беше само рулото тоалетна хартия, неволно изпълнило ролята на силикагел. Кутията кибрит се оказа суха. Сега трябваше да намеря дърва. Клонките и съчките на тесния каменист бряг се оказаха обидно малко. Затова пък сивите водорасли, изхвърлени от бурите или приливите, бяха на цели купища. Събрах ги на едно място и се замислих. Да се сгрея? Това ли ми подсказваше интуицията? Едва ли. Безмилостно разкъсах пособието по оцеляване на Твърд, направих яма в купчината водорасли и пъхнах там късчетата хартия. Успях да ги запаля с първата клечка. Водораслите се съпротивляваха няколко секунди, после започнаха да тлеят. Да, нямаше да ми е лесно да се сгрея на този огън. Виж, да се опуша — без проблеми.

Отдалечих се малко, взирайки се с любопитство в делото на своите ръце — гъст стълб черен дим, издигащ се на фона на скалата. Слабичкият пламък едва ли се виждаше далеч дори в здрача, но виж, димът… димът си го биваше. Ако се погледнеше откъм морето, издигащият се от самата вода димен стълб щеше да се види ясно на фона на скалите. Седнах на камъните, открих втория порцион и се заех да вечерям. Супата този път беше картофена, а за второ на десантниците се полагаха две кюфтета с фасул. Не съвсем обичайно съчетание, но в момента не бях придирчив. След половин час, когато вече бях хапнал и запалил цигара, видях на хоризонта бялото петънце на платно. Навярно в дълбините на душата си всички хора са расисти. Не, нямам предвид това, че всеки човек може да се докара до състояние, в което да проклина всички несродни нему, да възхвалява белите, жълтите или черните и да мрази черните, белите или жълтите — в зависимост от цвета на собствената си кожа.

Може и да е така, но не за това става въпрос. Имам предвид, че в кризисна ситуация подсъзнателно очакваме да срещнем някой, подобен на нас. В моя случай очаквах да видя бели. Европейци. За предпочитане руснаци, макар и от местните. Е, или нещо съвсем немислимо — зелени човечета, хора с кучешки глави или ходещи на два крака крокодили. Не беше ясно в какъв свят съм, но се предполагаше, че е родината на функционалите. Знаеше ли се със сигурност, че зад функционалите стоят именно хора, хомо сапиенс? Но когато корабчето се приближи дотолкова, че вече можех да го разгледам внимателно — голяма, дълга петнайсет метра яхта, като че ли само с платна, но иначе нищо, което да подсказва за диващина и изостаналост: кръгли стъклени илюминатори с чисти медни обръчи, електрически прожектор на носа, закрепен за въртящ се, сякаш оръжеен кръг — видях, че екипажът се състои не от бели, а от жълти. Помахаха ми с ръце, като че ли дружелюбно. Аз им махнах в отговор. От яхтата спуснаха лодка и двама души загребаха енергично с весла. Може би наистина бях някъде на моята Земя? В Югоизточна Азия? В нова Зеландия — казват, че там релефът е много разнообразен, ненапразно сега снимат фентъзи след фентъзи там…

Лодката се приближи до камъните. Двамата моряци се захванаха да я отблъскват с веслата, явно за да не пробият дъното. Аз ги оглеждах, застанал нащрек. Високи, мургави, чернокоси, с дръпнати очи. С бели униформени ризи със странна кройка, разтягащи се на раменете, като детски, с бели панталони. И защо моряците толкова обичат бялото? Изпирането със сигурност е по-трудно. — Скачай! — каза единият моряк, не стана ясно дали е заповед или предложение. Но планина ми падна от раменете. Разбирах езика. Явно не беше руски, но го разбирах. Не скочих — точно в този момент лодката се люшна към камъните и просто прекрачих. Веднага седнах на дъното. Моряците заработиха дружно с веслата, отдалечавайки лодката от брега. Аз продължавах да ги разглеждам доста безцеремонно. Японци? Не. Китайци? И на такива не приличаха много, макар че, разбира се, има най-различни китайци, там народите са като в Русия. Някакви малайзийци, индонезийци? Отказах се да се сражавам с географския си кретенизъм. Както казваше една моя позната, която бъркаше Абиджан и Андижан, Исландия и Ирландия, Гамбия и Замбия: „Какво искаш от мен, по география имах шестица в училище!“.

Във всеки случай моряците изглеждаха дружелюбни, не носеха никакви оръжия.

— Благодаря — казах аз, опитвайки се да завържа някакъв разговор.

— Вече се боях, че ще остана тук завинаги.

— Отдавна ли седиш тук? — попита единият моряк. Вторият го погледна неодобрително, но премълча.

— Два часа.

— А откъде се взе тук? Видът ми, изглежда, не предизвикваше учудване у тях. И изобщо не изглеждаше да изгарят от любопитство относно това откъде се е взел човек на малък бряг под отвесна скала.

— Спуснах се по въже от скалата — отговорих аз с част от истината.

— Охо! — изрече морякът с уважение.

— Як си.

— Аха, само не съм добре с главата — промърморих, спомняйки си вица за враната, лепнала се към дивите гъски, за да лети с тях през морето. Моряците дружно се закикотиха, но вече се доближавахме до кърмата на яхтата и не ни беше до разговори. Лодката се клатеше от дребните вълни, моряците внимателно я допираха до кърмата. Аз пръв се заизкачвах към борда. Хванах се за перилата на спретнатата метална стълбичка, спусната от кърмата, и лодката избяга изпод краката ми. Изкачих няколко стъпала, подхванаха ме яки ръце и се озовах на палубата. Там имаше седем души — навярно почти целия екипаж на яхтата. Няколко моряци. Двама младежи, които мислено нарекох пътници — не бяха в моряшки униформи, а с някакви свободни пъстри дрехи с леко арабски вид. Впрочем и техните лица бяха по-скоро азиатски. И още един, най-възрастният, на около шейсет години, когото сметнах за капитан. Във всеки случай на главата му имаше фуражка с капитански вид, със златиста кокарда във формата на кленово листо. Впрочем капитанът не беше свързан с Канада повече, отколкото останалите от екипажа. Той вече много приличаше на китаец — по-дребен и с много типично лице. Не откъсваше поглед от мен. Не, не от мен. От раницата на гърба ми. Едва се сдържа да не се приближи и да я разгледа по-подробно.

— Благодаря за спасението — обърнах се аз към капитана.

— Това е свещен дълг на всеки моряк — каза капитанът, като с усилие прехвърли погледа си върху мен. Напразно казват, че европейците разбират с усилие мимиките на китайците. На капитана всичко му беше изписано върху лицето — загрижеността, съмнението, опасението, подозрението.

— Има ли още хора, нуждаещи се от помощ?

— Всички хора се нуждаят от помощ, но на този бряг няма други — отговорих аз дипломатично. Капитанът кимна с такъв вид, сякаш съм изрекъл мъдрост, достойна за Конфуций. И внезапно каза на друг език:

— _Да очаквам ли преследване или други неприятности, свързани с вас?_ Никой не го разбра. Освен мен. Все пак преминаването в друг свят беше вложило в мен някакви чужди езици. Не разбирах каква е разликата — и езикът, на който говорех с моряците, и този, на който заговори капитанът, нямаха нищо общо нито с руския, нито с английския. Просто знаех, че това вече е друг език, който не е роден за капитана.

— _Не мисля, че в скоро време може да се случат неприятности от този род_ — отговорих аз. Отново на този разбираем само за двама ни език. Изглежда, това беше нещо като проверка. Капитанът кимна, обърна се към един от матросите и продължи на „китайски“, както реших да нарека общия за екипажа език:

— Съпроводи видния гост до моята каюта, помогни му да се преоблече в сухи дрехи и го нахрани. И отново се обърна към мен, явно предизвиквайки възхищението на всички с двуезичието си:

— _Покорно моля да простите отсъствието ми. Брегът е опасен, камъни във водата, и аз съм длъжен засега да остана горе._ Изглежда, аз знаех езика по-добре от него, защото отговорих:

— _Дълг на капитана е да бъде на палубата, ако наоколо има рифове. Водете кораба, аз ще ви чакам колкото се наложи. Благодаря за гостоприемството._ Капитанът, обогатен със знанието на думите „палуба“ и „рифове“, замислено се отдалечи. А мен учтиво ме заведоха в надстройката на кърмата (не знам как се наричаше тя, знанията ми на функционал бяха изчезнали, а познанството ми с морето се изчерпваше с книжката „Островът на съкровищата“ и филма „Карибски пирати“, тоест нищо работа). Ниска врата, късо коридорче. Врати от двете му страни и в дъното. Отведоха ме точно до врата в дъното; тя не се заключваше, но морякът я побутна с явна плахост. Капитанската каюта беше малка, а и не си струваше да очаквам тук княжески палат. Три на три метра, по цялата ширина на яхтата — плътно затворените илюминатори гледаха към двата борда. Ярки електрически лампи на тавана. Облицовани с дърво стени, окачени по тях снимки в рамки и чудновати предмети, маса с четири стола, доста широко легло, малко бюро, по-скоро даже кантонерка, до стената. След минута втори моряк ми донесе наръч чисти сухи дрехи, като техните, след което ме остави сам. Отдръпнах от масата за хранене един стол (Интересно, кой ли беше удостоен с честта да се храни с капитана? Пътниците?), установих, че в случай на клатене крачетата му влизат в специални дупки.

Седнах. Успокоих дишането си. Като че ли напълно дружелюбни хора. Изобщо не приличаха на пирати. И така, какво имаме? Имаме свят, който все пак навярно не е родният ми. Имаме равнище на развитие горе-долу като в нашия свят или във Вероз. Какво ли има там на мястото на Китай? Някакъв Литдибър*?

[* В оригинала — Лытдыбр. Безсмислена дума, която е добре позната в руския интернет, защото се получава, когато човек напише „дневник“ с руска клавиатура и е забравил да превключи регистъра на кирилица (Lytdybr). — Бел.прев.]

Но този свят не мязаше на леговище на функционалите, независимо дали беше Вероз, или не. Какво още? Тук идват войници от Аркан. Капитанът явно позна раницата и сметна за правилно да заговори на някакъв език, свързан с тази раница. Значи сега знаех езика на функционалите? Някакъв особен език, чието владеене е рядкост и веднага подчертава високото положение на говорещия, „достъпът до държавни тайни“. Любопитно…

Преоблякох се. Оказа се, че дрехите са ми по мярка, да живее високият ръст на местното население. И се заоглеждах по-внимателно. Следващите пет минути нанесоха жесток удар по всичките ми теории. Първо, намерих източника на електричество на кораба. Над кантонерката, която явно служеше на капитана за писалище, в полирани до блясък бронзови халки беше закрепен сив цилиндър, който много приличаше на петнайсетсантиметров електрически кондензатор. Метална обвивка, лъскаво стъклено дъно (кой знае защо ми се струваше, че цилиндърът е закрепен с дъното нагоре) и два медни щифта, стърчащи от стъклото. На щифтовете бяха закачени две щипки, завършващи с влизащ в стената дебел кабел. Цилиндърът бучеше едва чуто и миришеше на озон. Цялата конструкция беше прикрита със закачена за стената бронзова мрежа, нещо като защитен капак. Възможно беше и да греша. Възможно беше това да е някакъв много своеобразен озонатор и токът да не отива по кабела, а обратното — да се подава на цилиндъра. Но бях готов да се обзаложа на всичко, че пред мен е източник на енергия, захранващ лампите на цялата яхта.

Напълно немислимо, като се имаха предвид размерите на цилиндъра. Нито на Земята, да не говорим пък за Вероз, нямаше и помен от подобна технология. Второ, намерих на стената пет снимки. Добро качество, но черно-бели, само една беше грубо оцветена ръчно.

Точно „цветната“ не ме заинтересува особено. Съдейки по нея, капитанът имаше миниатюрна и вече не млада жена, а също така поне трима пораснали синове и една дъщеря. Или трима синове, единият от които вече е женен, това не беше толкова важно. И без това нямах подозрения, че съм попаднал в свят, населен само с мъже. Затова пък другите снимки бяха доста по-информативни. На едната от тях капитанът, по-млад, беше запечатан в компанията на няколко мъже с европейска външност. Това отново не би значело нищо, не съм разчитал да попадна на човечество, състоящо се само от азиатци. Но фонът! Мъжете стояха на възвишение, зад което се издигаха руините на град. Много голям град. Дори полуразрушени, небостъргачите биха изглеждали гигантски и в Манхатън, и в някой урбанизиран до крайност източен мегаполис. Чудовищните скелети на зданията закриваха целия хоризонт като костите на динозаври. Впрочем лицата на позиращите показваха пълно осъзнаване на тържествеността на момента — и горди, и изплашени едновременно. Третата снимка беше само пейзаж. Само че този пейзаж би се понравил само на Йеронимус Бош по време на работата му над триптиха „Ад“. Ниски тъмни облаци закриваха небето, земята беше нагъната и на буци, разсечена от дерета. Съвсем близо до фотографа тя гореше — по камъните танцуваха пламъци. Земя-16, която бях видял от полската митница? Това корабче между световете ли плаваше? Още две снимки. На едната имаше красива млада жена. Азиатка, но като че ли не жената или дъщерята на капитана. Много церемониално облечена. На фона на някаква разкошна зала. И самата снимка беше нагласена, официална, от нея лъхаше на бюрокрация, власт, приеми и укази. Имаше и сложен йероглиф в ъгъла — дарителен подпис? Местната управница? И последната снимка — капитанът стиска ръката на мъж на средна възраст. Сниман е полуобърнат, лицето му не се вижда добре. Затова пък охраната — няколко войници с познати мундири — се виждаха съвсем ясно. Равнодушни, леко погнусени, неестествено свирепи, не по необходимост, а по протокол. Зданията на заден план бяха ниски, дървени, източна архитектура, с извити във формата на вълна скатове на покривите. Да, капитанът, изглежда, влизаше в някакви висши сфери.

Беше ми провървяло. Или обратното — не ми беше провървяло, кой знае. Останалите предмети в каютата бяха любопитни, но нищо повече. Шпагата на стената — шпага като шпага, европейска, по-скоро спортна, отколкото бойна, на върха имаше дори резба за предпазител. Купчина книги — ако се съди по названията, любовни, ако не и еротични романи. „Ясписовата флейта и благоуханното гърло“, „Червеношийката и струните на лирата“, „Трудолюбивият слуга и златната бразда“, „Верният посланик и тайнствената долина“. Последните две названия кой знае защо извикаха в паметта ми приказките за момчето-вълшебник Хари Потър и аз се изкикотих. Какво, на капитана му е трудно в морето без жени? Явно му е трудно. Много ми се искаше да се поровя в кантонерката и да намеря карти. Или поне някакви морски справочници. Но, разбира се, не си позволих такава наглост. Сложих ръце зад гърба, за да не се поддавам на изкушения, и започнах да измервам с крачки каютата, поглеждайки през илюминатора към отдалечаващия се бряг. Вече съвсем се беше стъмнило, сега никой не би забелязал димния ми сигнал…

— Ей сега ще донесат вечерята. Капитанът беше влязъл много тихо в момент, в който стоях с гръб към вратата. Интересно дали ме е следил, или е улучил момента?

— _Благодаря. Вечерях, преди да запаля огъня, но с удоволствие ще ви правя компания на трапезата ви_ — отговорих, без да се обръщам. При това го казах не на „китайския“, към който отново беше прибягнал капитанът. А на „официалния“ език, който беше значително по-дипломатичен и витиеват! Защо? Навярно така беше по-правилно.

— _Отдавна не ми се е налагало да говоря на горната реч_ — каза капитанът.

— _На високата реч_ — поправих го аз машинално, защото разбрах, че така ще е по-правилно.

— _На високата_ — послушно се съгласи капитанът.

— _Моето име е Ван Тао. Позволено ли е да узная вашето?_

— _Кирил_ — казах аз, обръщайки се. — _Наричайте ме Кирил._ Капитанът явно не се чувстваше в свои води. Нещо в мен го смущаваше, независимо от познатата раница и владеенето на „високата реч“.

— _Моя кораб ли очакваше господин Кирил на брега?_ — попита той, леко накланяйки глава.

— _Не, беше ми безразлично кой кораб ще дойде_ — отговорих.

— _Разпоредете се да приведат дрехите ми в ред. С това облекло се чувствам като моряк и се боря с желанието си да вдигна платната._ Капитанът тихичко се засмя.

— _Господинът се шегува… Простете оскъдицата на това, което мога да ви предложа. Моята дреха няма да ви е по мярка, тази на пътниците ми — също. Те са уважаеми търговци от север… може ли да ги поканя на вечерята?_

— _Няма нужда да ги смущавате толкова_ — отвърнах аз. И сам се изумих колко лесно влязох в ролята на високомерен аристократ. Капитанът кимна послушно. —

_Вашето семейство! — Погледнах към снимките._

— _О, да!_ — _Всичко ли е наред у вас? Радват ли ви синовете ви?_ — _Както се полага за достойни деца на уважаван родител…_

— _Виждам, че доста сте пътешествали?_ Погледът на капитана пробяга по снимките.

— _Да. Бях млад и безразсъден. Но небето ме пазеше._

— _Оттам?_ — рискувах аз, кимайки към снимката с небостъргачите.

— _Да! Беше ми позволено!_

— В гласа му прозвуча уплаха.

— _Разбира се…_ — отроних небрежно, но вътрешно пеех от възторг. Изглежда, все пак бях дошъл в дома на функционалите. Само че стопаните вече отдавна ги нямаше тук.

— Виждам, че ви терзае мисълта кой съм — казах аз, в този момент вратата се отвори и двама моряци внесоха подноси, кланяйки се. Помълчах, докато не излязоха, макар да бях сигурен, че няма да ме разберат. — _О, не, не, господин Кирил._ Капитанът успя да произнесе фразата така, че в нея прозвуча и чистосърдечно отрицание, и очакване да продължа да говоря. Той не владееше чак толкова лошо „високата реч“!

— _Значи така_ — казах аз, без да имам ни най-малка представа как ще продължа. Но вече бях набрал инерция.

— _Не си струва да мислите за това, защото изобщо не ви трябва да го знаете. Моят живот е твърде скучен и обикновен, за да обременявам паметта на толкова уважаван човек. Бил съм в различни светове, обичал съм различни жени, дружил съм с много мъже, много мъже и жени съм убивал, много съм спасявал. Никъде на света не срещнах съвършенство и тази мисъл постоянно ме гнети. Но вие сте млад и моята тъга не бива да ви засяга._ Ван Тао пребледня.

— _Моля да ми простите… оскърбих ви с мислите си… стори ми се…_ — Неоснователно — махнах с ръка аз.

— Защо всички да виждат кой съм аз и на колко години съм? — _Мен са ме учили… винаги съм разпознавал надхората…_ Изглежда, бях улучил. Капитанът се беше смутил не от появата ми на брега и от раздърпания ми вид, а от възрастта ми. И още повече — от това, че не е разпознал в мен функционал. Наистина доста беше общувал с тях, щом ги усещаше.

— _Виждам, че сте били удостоен с високи запознанства._ — Кимнах отново към спасителната стена със снимките.

— _О, да!_ — Капитанът радостно се измъкна от хлъзгавата тема за моя произход.

— _Два пъти съм плавал в забранените земи и съм се връщал с много ценни рядкости._ Помислих си, че не са му платили скъпо за рядкостите, щом на стари години е принуден да вози лично търговци на своята яхта, вместо да наема на служба млади капитани. Впрочем кой го знае. Има хора, които успяват до старост да натрупат цяло състояние и да продължат да изкарват хляба си като в младостта. А има и такива, които изобщо не могат да мирясат, още повече, че морето държи здраво своите труженици. По принцип за един такъв, на име Синдбад Мореплавателя, разказваше в приказката си Шехерезада. А за друг е съчинил четири книги — а в някои светове дори седем — Джонатан Суифт.

— _Ще вечеряме ли!_ — предложих аз. Храната върху подносите изглеждаше доста апетитно — купчина малки пелмени в изплетени от бамбук чинии, гъста супа в чаши, дребни пликчета от листа, криещи в себе си пълнеж. Капитанът изведнъж занервничи.

— _Всичко успя да застине, господин Кирил._

— _Да изстине_ — поправих го машинално, съобразявайки какво става.

— _Ще наредя да го затоплят… ей сега…_

— Капитанът подхвана ловко двата подноса и изскочи от каютата. Така. Изглежда, бях избегнал някаква много екзотична подправка в супата. И пак добре, ако след нея щях да заспя дълбоко и да се събудя с вързани ръце и крака. Защото другият вариант би бил… да застина към сутринта. Дочаках връщането на капитана и се прозинах демонстративно.

— _Боя се, че апетитът ми пропадна. Кога ще стигнете в пристанището?_

— _На разсъмване._

— Капитанът явно усети, че съм разбрал всичко, и сега мечтаеше само за едно — да се махне колкото се може по-надалеч от мен.

— _Морето е неспокойно, бих искал да остана цяла нощ на вахта, господин Кирил._ Да, сега вече определено нямаше да се получи задушевен разговор между нас… Как трябва да се държи един надчовек, който знае, че са се опитали да го отровят? Надменен функционал, против когото, макар и заради незнание, е замислял нещо някакъв стар глупак? Функционала не го е заплашвала реална опасност, неговият организъм би преработил и неутрализирал всякакви отрови, но самият факт… —

_Махай се_ — казах беззлобно. — _И ако през нощта някой се доближи до вратата на каютата, това ще бъде последната му нощ!_ Кланяйки се сервилно, капитанът изскочи от каютата си. Приседнах на леглото да се успокоя. Взех от кантонерката „Трудолюбивият слуга и златната бразда“, прелистих я. Да, на момчето-вълшебник дори в пубертета не биха му се присънили такива неща. След известни издирвания намерих прекъсвач — префърцунен, бронз и ебонит. Изключих осветлението в каютата. Стана абсолютно тъмно. Яхтата се поклащаше, ако се съдеше по биещата в борда вода, движехме се доста бодро. Намерих опипом кревата и прилегнах с твърдата мисъл да не заспивам до сутринта. И, разбира се, веднага заспах със съня на праведник.