Авемпарта

Глава 6 Съревнованието

— Уверявам ви, Ваше Кралско Величество — заяви с възможно най-благопристойния си глас Ариста, — че няма да има промени във външната или вътрешната ни политика под ръководството на крал Олрик. Той ще продължи да следва уважаваните от баща ни традиции в подкрепа на достойнството и честта на рода Есендън. Меленгар ще продължи да бъде ваш съюзник на запад.

Ариста стоеше пред краля на Дънмор в най-красивата майчина рокля — спиращата дъха сребърна одежда. Четиридесет копчета обшиваха ръкавите. Десетки футове кадифе оформяха бродирания корсаж и полата. Заобленото деколте се простираше до раменете й. Тя стоеше изправена с вдигната брадичка, гледаща право напред и със сключени ръце.

Крал Росуорт, който седеше на трона си обвит в очевидно вълчи кожи, изпразни чашата си и се оригна. Беше нисък и изключително дебел. Кръглото му подпухнало лице едва издържаше собствената си тежина, като маста се стичаше в три гуши. Очите му — полузатворени, устните му бяха влажни и принцесата бе сигурна, че може да види проблясването на лиги из гънките на врата му. Жена му Фреда седеше до него. Тя също бе едричка, но в сравнение с него изглеждаше слаба. Дордето кралят лееше течности, тя бе на вид и по маниери суха като пустиня.

Тронната зала беше малка, с дървен под и колони, които поддържаха висок катедрален таван. По стените надничаха глави на елени и лосове, покрити с достатъчно прах да направи козините им сиви. Близо до вратата стоеше прословутата деветфутова препарирана мечка на име Осуалд с разперени лапи и отворена в рев уста. Според легендите Осуалд убил петима рицари и безброй простолюдни, преди крал Огдън — дядото на крал Росуорт — да тури край на мечешката екзистенция, въоръжен единствено с кинжал. Това бе се случило преди около седемдесет години, когато Гламрендор бе представлявал само укрепление по границата, а Дънмор — не повече от прорязана с пътеки гора. Самият Росуорт не можеше да претендира за подобна слава. Той бе изоставил ловните традиции за сметка на куртоазния живот. Личеше му.

Кралят надигна бокала си и го изпразни.

Ариста чакаше. Кралят се прозя. Някъде зад нея звучни крачки отекнаха из залата. Разнесе се мърморене, сетне токовете затракаха отново, последвани от щракване с пръсти. Накрая фигура се появи на подиума: стройна и деликатна — елф. Бе облечен в тъмнокафява груба вълнена униформа. Около врата му бе занитена тежка желязна огърлица. Пристъпи, носейки кана, с помощта на която напълни кралската чаша и се оттегли. Кралят пи, накланяйки чашата прекалено. Потече вино, оставило бледа розова линия и капчица върху четинестата му брада. Оригна се отново, този път по-силно и въздъхна доволно. Сетне погледна към Ариста.

— Ами смъртта на Брага? — запита Росуорт. — Имате ли доказателства, че той е бил замесен в тази така наречена конспирация?

— Той се опита да ме убие.

— Да, така казвате вие, но дори и да се е опитал, изглежда е имал добра причина. Брага беше добър и последователен нифронец, а вие в крайна сметка сте вещица.

Ариста притисна ръце една в друга. Не й беше за първи път и пръстите започваха да я болят.

— Простете ми, Ваше Кралско Величество, но се страхувам, че притежавате погрешна информация по въпроса.

— Погрешна информация? Аз… — той се прокашля, сетне повтори и се изхрачи до трона. Фреда не спря да пронизва с поглед елфа, докато последният не пристъпи и не забърса плюнката с края на туниката си.

— Имам прекрасни информатори — продължи кралят, — които ми казаха, че Брага и епископ Салдур са ви изправили на съд по обвинения във вещерство и убийството на баща ви. Моментално след това Брага бил обезглавен и обвинен в същото, за което той на свой ред осъждал вас. Сега вие идвате тук в качеството си на посланик на Меленгар — жена. Страхувам се, че това е прекалено удобно за вкуса ми.

— Брага също така ме обвини в убийството на Негово Кралско Височество крал Олрик, който ме заля с милосърдието си, давайки ми тази служба. Или ще отречете и неговото съществуване?

Кралските вежди се повдигнаха:

— Вие сте млада — каза студено той. — Това е първата ви аудиенция като посланик. Ще игнорирам обидата ви; този път. Сторете го отново и ще ви изгоня от кралството си.

Ариста мълчаливо наведе глава.

— Не вещае нищо добро, че тронът на Меленгар бе завзет с кръв. Нито че родът Есендън отдава само привидна почит на църквата. А търпимостта на кралството ви към елфите е отвратително. Оставяте тези долни зверове да се разхождат необезпокоявани. Новрон никога не би позволил подобно нещо. Църквата ни учи, че елфът е зараза. Те трябва да бъдат превити в слугуване или унищожени напълно. Те са като плъхове, а Меленгар е съседната купчина дърва. Да, не се съмнявам, че Олрик ще продължи да следва бащината си политика. И двамата бяха родени с капаци. Задават се промени и отсега виждам, че Меленгар няма да прояви достатъчно разум да се огъне по посока на вятъра. Още по-добре за Дънмор, смятам.

Ариста отвори уста, но кралят вдигна пръст.

— Това интервю е приключено. Върнете се при брат си и му предайте, че сме изпълнили дълга си да се срещнем с вас и не сме впечатлени.

Кралят и кралицата се изправиха заедно и напуснаха през страничната арка, оставяйки два празни дървени стола срещу Ариста. Елфът, който стоеше наблизо, я наблюдаваше напрегнато, но не каза нищо. Тя полувъзнамеряваше да произнесе остатъка от подготвената си реч. Нямаше да бъде по-малко излишно, а празните кресла щяха да бъдат значително по-учтиви.

Тя въздъхна. Раменете й се отпуснаха. Можеше ли да стане по-зле? Тя се обърна и излезе, слушайки как прелестната й рокля шумоли.

Стъпи извън портата на замъка и погледна надолу към града. Дълбоки следи прорязваха неравните кални пътища, обсипани с толкова камъни, че повече приличаха на коритата на пресъхнали реки. Слънцето бе избелило стегнатите редове дървени къщи до бледосиво. Повечето от жителите носеха бозави дрехи от сурова вълна или лен. Десетки хора с изтощени лица седяха по ъглите или се разхождаха безцелно с увиснали ръце. Изглеждаха невидими за минаващите покрай тях. Това бе първото посещение на Ариста в Гламрендор, столицата на Дънмор. Тя поклати глава и промърмори тихо:

— И ние не сме впечатлени.

Напук на скромния вид, градът гъмжеше, но тя подозираше, че малцина от щуращите се наоколо са местни. Бе лесно да се види разликата. Приходящите носеха обувки. Каруци, карети и коне прехвърчаха през центъра на столицата — всички отправили се на изток. Църквата бе оповестила, че турнирът е отворен за всички — благородници и простолюдие. Мнозина бяха видели в това шанс за слава и богатство.

Собствената й карета със знамето на Меленгар изчакваше. Хилфред държеше вратата. Бърнис седеше вътре с поднос сладки в скута и усмивка на лице.

— Как мина, скъпа? Бяхте ли впечатляваща?

— Не, не бях, но също така и не сме във война, така че предполагам трябва да благодаря на Марибор за това му благоволение — тя седна срещу дойката, опитвайки се да прибере цялата рокля вътре, преди Хилфред да затвори вратата.

— Искате ли джинджифилово човече? — запита Бърнис, подавайки подноса с поглед на съжаление, който включваше издаването напред на долната й устна. — То непременно ще облекчи болката ви.

— Къде е Саули? — запита тя, хвърляйки поглед към хуманоидните сладки.

— Каза, че има неща за обсъждане с архиепископа и че ще пътува в каретата на Негова милост. Надяваше се да нямате нищо против.

Ариста нямаше нищо против и само съжаляваше, че Бърнис не е последвала примера му. Бе уморена от постоянната компания и й липсваше усамотението на кулата. Взе си бисквитка и усети каретата да се разклаща, когато Хилфред се покатери при кочияша. Каретата заподскача по каменистия път.

— Стари са — каза с пълна уста Ариста. Сладките бяха твърди и песъчливи.

Бърнис изглеждаше ужасена:

— Толкова съжалявам.

— Откъде ги взе?

— Малка пекарна… — тя понечи да покаже през прозореца, но движението на каретата я обърка. Тя се огледа, сетне се предаде и свали ръка. — О, сега не мога да кажа, но беше много хубав магазин и си помислих, че може да имате нужда — знаете — от нещо, което да ви накара да се почувствате по-добре след срещата.

— Да се нуждая?

Бърнис кимна с изкуствена усмивка и като се протегна, потупа принцесата по ръката:

— Вината не е ваша, мила. Наистина не е справедливо Негово Величество да ви поставя в тази позиция.

— Трябва да си стоя в Медфорд и да приемам кандидати — предположи Ариста.

— Точно така. Това просто не е правилно.

— Тази бисквитка също — тя постави човечето обратно на подноса (без левия крак, който бе отхапала). Сетне започна да прочиства езика си с предните си зъби като налапала косъм котка.

— Поне Негово Кралско Величество трябва да е бил впечатлен от вида ви — каза Бърнис, оглеждайки я с гордост. — Красива сте.

Ариста и хвърли кос поглед:

— Дрехата е красива.

— Разбира се, но…

— О, мили Марибор! — прекъсна я Ариста, надничайки през прозореца. — Колко са сега? Все едно пътувам с армия.

Когато каретата наближи края на града, тя забеляза масите. Имаше поне триста човека зад знамената на нифронската църква. Всички чакаха в една колона, но бяха много различни — мускулести, мършави, ниски и високи. Присъстваха представители на всички класи: рицари, войници, благородници и селяни. Някои носеха брони, други — коприна, трети вълна или лен. Седяха на кавалерийски коне, товарни коне, понита, мулета или в карети, каруци, открити купета и талиги. Представляваха странна и невероятна сбирщина, но всеки носеше същата усмивка на очакване и възбуда и всички очи бяха отправени на изток.

Първата официална визита на Ариста като посланик бе приключила. Колкото и зле да бе минало, свърши. Саули го нямаше, така че можеше да изостави мислите за държави и църкви, вина и обвинения. Притискалото я с дни напрежение се разнесе и най-сетне тя бе в състояние да почувства нарастващото оживление, което се носеше около нея.

Хора отвсякъде се стичаха в нарастващата линия. Някои носеха само малък ленен вързоп под мишница, а други пътуваха в компанията на няколко товарни коне.

Имаше и такива, които си водеха по няколко каруци, натоварени с палатки, храна и дрехи. Един изящно облечен търговец си бе донесъл кадифени тапицирани столове и легло с балдахин. Мебелировката си почиваше на върха на една товарна кола.

Силен тропот разтресе покрива на каляската, стряскайки и двете. Джинджифиловите човечета се разхвърчаха.

— Олеле! — ахна Бърнис. Миг по-късно главата на Моувин Пикъринг се появи на прозореца, който надничаше вътре от гърба на коня си, така че черната му коса обрамчваше лицето му.

— Как мина? — дяволито се хилеше той. — Да се готвя ли за война?

Ариста се смръщи.

— Толкова добре, а? — продължи Моувин, без да подозира за създаваната от него суматоха. — Ще говорим по-късно. Трябва да открия Фанън, преди да е започнал да се дуелира с някого. Привет, Хилфред. Това ще е върхът. Кога за последно лагерувахме заедно? До после.

Бърнис си вееше с две ръце, взирайки се в тавана със зяпнала уста. Виждайки нея и армията джинджифилови човечета пръснати по пейките, завесите, пода и скута на дойката, Ариста не можа да сдържи усмивката си.

— Права беше, Бърнис. Бисквитките наистина ме развеселиха.

— Видя ли го? — Фанън посочи към мъжа в кафяв велурен жакет. — Това е сър Ендън, вероятно вторият най-велик жив рицар след сър Бректън.

След още един ден пътуване, което я остави недоспала, Ариста бе в лагера на Пикърингови, криейки се от Бърнис. Момчетата споделяха елегантна едновърха шатра на зелени и златни ивици, която бяха разпънали в източния край на главния лагер. Тримата седяха под украсения с фестони навес, опънат между два пръта от дърво. На левия се вееше златният сокол върху червен фон — символ на рода Есендън, а на десния — зеленият банер на Пикърингови. Сравнен с лагерите на повечето благородници, техният изглеждаше скромен. Някои приличаха на малки замъци и издигането им отне часове на групите слуги. Пикърингови не се бяха обременили с излишен товар: два жребеца и два товарни коня носеха целия им багаж. Нямаха маси или столове и Ариста се отпусна на парче брезент. Ако Бърнис можеше да я види, щеше да получи инфаркт.

Ариста нямаше нищо против. Струваше й се чудесно да лежи и да се протяга под небето. Напомняше й за лятото, когато бяха деца. Вечерта възрастните танцуваха, а децата лежаха по гръб на южния хълм в Дрондил Филдс, броейки падащите звезди и светулките. Тогава бяха присъствали всички: Моувин, Фанън, Олрик и дори Ленар — преди последната да се превърне в дама. Спомни си хладния нощен ветрец, тревата върху босите крака, обширните звезди на небосклона и далечния звук на оркестъра, който свиреше „Калид Портмор“, галилинската народна песен.

— А виждаш ли едрия мъж в зелената туника ей там? Това е сър Грейвин, той е търсач. Работи предимно за църквата. Знаеш, дири артефакти, убива чудовища, такива работи. Той е един от най-известните приключенци. Родом е от Вернес, това е чак близо до Делгос.

— Знам къде е Вернес, Фанън — отвърна Ариста.

— Точно така, сега ти се налага да знаеш всички тези неща, нали? — каза Моувин. — Ваше Високотържествено Посланичество — по-възрастният Пикъринг направи тържествен седнал поклон.

— Сега ти е смешно, но само почакай — каза му тя. — И ти ще си получиш своето. Един ден ще бъдеш маркиз. Тогава няма да има само игри и забави. Ще имаш отговорности, господинчо.

— Няма — каза Фанън тъжно.

Ако не бе три години по-млад, Фанън би могъл да бъде близнак на Моувин. И двамата имаха отличителните белези на Пикъринг: остри ъгловати лица, гъста черна коса, блестящи бели зъби и широки рамене, които се стесняваха в тесни, атлетични кръстове. Фанън бе малко по-жилав и по-нисък, и за разлика от Моувин, чиято коса бе винаги хаотична, беше прилежно сресан.

— Точно затова трябва да спечелиш — каза Моувин на брат си. — Което ти, естествено, ще сториш, защото си Пикъринг, а Пикърингови никога не се проваляме. Я погледни онзи там. Та той няма никакъв шанс.

Ариста не си направи труда да стане. Моувин бе правил това цяла нощ — сочеше разни хора и обясняваше как по походката или начина им на носене на меч личало, че Фанън може да ги надвие. Тя не се съмняваше, че той е прав, просто се бе поуморила да го чува.

— Каква е наградата за това съревнование? — запита тя.

— Още не са я обявили — промърмори Фанън.

— Най-вероятно злато — отвърна Моувин, — може би във формата на някакъв трофей, но не това прави победата ценна. Престижът е. Веднъж Фанън да спечели, ще се е сдобил с име. Е, той вече има името на Пикъринг, но няма титли. След турнира ще му се отворят възможности. Разбира се, може и да е земя. Тогава ще е уреден.

— Надявам се; със сигурност не искам да свърши в манастир.

— Още ли пишеш поезия, Фанън? — запита Ариста.

— В последно време не съм.

— Биваше я… поне това, което си спомням. Ти пишеше непрекъснато. Какво се случи?

— Той научи поезията на меча. Тя ще му служи далеч по-добре от тази на перото — отвърна вместо брат си Моувин.

— Кой е този? — запита Фанън, сочейки на запад.

— Това е Рентинуал — каза Моувин. — Самообявилият се за гений. Чуйте това. Домъкнал е със себе си онова нещо, огромното приспособление.

— Защо?

— Казва, че е за надпреварата.

— Какво е?

Моувин сви рамене:

— Не знам, обаче е голямо. Крие го под покривало и скимти като момиченце при всяко подскачане на каруцата.

— Я кажи, това не е ли принц Рудолф?

— Къде? — Ариста се изправи на лакът.

Моувин се изкикоти:

— Шегувам се. Олрик ни каза за… твоята заблуда.

— Срещал ли си Рудолф? — попита тя.

— Всъщност съм — отвърна Моувин. — Магаретата се чудят защо ги сравняват с него.

Отне им секунда, сетне Фанън и Ариста избухнаха в смях, към който се присъедини и Моувин.

— Той е кралски боклук, това е сигурно и аз бих бил доста разстроен, ако трябваше да прекарам остатъка от живота си да целувам това магаре. Честно, Ариста, изненадам съм, че не превърна Олрик в жаба или нещо от сорта.

Тя спря да се смее:

— Какво?

— Да го омагьосаш. Седмица като жаба би… какво има?

— Нищо — отвърна тя, отпускайки се обратно на земята и преобръщайки се по корем.

— Хей, съжалявам, не исках да…

— Всичко е наред — излъга тя.

— Беше просто шега.

— Предната ти ми хареса повече.

— Ариста, зная, че не си вещица.

Настъпи дълга неловка тишина.

— Съжалявам — каза Моувин.

— Доста време ти отне — каза тя.

— Би могло да бъде по-лошо — обади се Фанън. — Олрик би могъл да те принуди да се омъжиш за Моувин.

— Това е наистина извратено — каза Ариста, докато се претъркулваше и сядаше. Моувин я изгледа наранено и изненадано. Тя поклати глава: — Имах предвид, че би било като да се омъжа за брат. Винаги съм гледала на вас като на семейство.

— Не казвай това на Денек — отвърна Моувин. — Той е влюбен в теб от години.

— Наистина?

— И не му казвай, че съм ти казал. Най-добре забрави изобщо.

— Ами тези двамата? — рязко попита Фанън, посочвайки към масивна червено-черна палатка, от която точно излизаха двама мъже. Единият от тях бе огромен ахенобарбус. Носеше алена туника без ръкави със зелен драпиран шарф и метален шлем с няколко вдлъбнатини. Другият бе слаб и висок, с дълга черна коса и къса брадичка. Носеше червено расо и черно наметало със символа на счупена корона на гърдите си.

— Не мисля, че би искал да се забъркваш с когото и да било от двамата — каза най-накрая Моувин. — Това е лорд Ръфъс от Трент, военачалник на Лингард, водач на клан и ветеран от десетки битки срещу дивите хора на Естрендор, да не споменаваме, че е героят от битката при Вайлън Хилс.

— Това е Ръфъс? — промърмори Фанън.

— Чувал съм, че има темперамента на зла жена и ръката на мечка.

— А другият кой е; онзи, със счупената корона?

— Това, мили ми братко, е страж и се моли на никой от двама ни да не се налага да виждаме някой от техния тип по-отблизо.

Докато Ариста наблюдаваше двамата мъже, тя видя силует да се откроява на светлината на далечен лагерен огън — много нисък, с дълга брада и издути ръкави.

— Впрочем, утре искам да тръгнем рано, Фанън — каза брат му. — Искам да сме по-напред. Омръзна ми да дишам прах.

— Някой знае ли къде точно отиваме? — запита Фанън. — Изглежда сякаш пътуваме до края на света.

Ариста кимна:

— Чух Саули да говори за това с архиепископа. Струва ми си, че е малко село наречено Далгрен — потърси с поглед фигурката, но тя бе изчезнала.