Авемпарта

Глава 15 Наследникът на Новрон

Слънцето обилно лееше светлина над река Нидвалден. Облаците бяха напуснали и в средата на утрото небето бе ясно, а въздухът — по-хладен. Ветрец набраздяваше реката и образувалите се вълни не позволяваха на светилото да се огледа спокойно. На всичкото отгоре риби също разкъсваха водната повърхност, издигайки се над реката, за да цопнат обратно с плясък. Птиците се отдаваха на сутрешно тананикане, а цикадите жужаха.

Ройс и Ариста стояха на брега на реката, изцеждайки вода от дрехите си. Есрахаддон учтиво изчакваше.

— Хубава роба — каза принцесата.

Магьосникът се усмихна в отговор.

Ариста потръпна, поглеждайки към другия бряг. Тамошните дървета изглеждаха различни от тези на тукашния, може би различен вид. Помисли си, че изглеждат по-горди, по-изправени, с по-малко ниски клони и изтеглени стволове. Дърветата изглеждаха впечатляващо, но нямаше следи от цивилизация.

— Откъде знаем, че са там? — запита Ариста.

— Елфите? — поинтересува се Есрахаддон.

— Никой не е виждал елф — тя погледна към Ройс, — чистокръвен елф — от векове, нали?

— Там са. Вече би трябвало да са хиляди. Древни родове с потекла, простиращи се назад до зората на времето. Миралийт, майсторите на Изкуството; Асендуайр, ловците; Нилиндд, занаятчиите; Ейлиуин, архитектите; Умалин, спиритуалистите; Гуидри, земеделците и Инстария, воините. Все още са там — съюз племена.

— Имат ли градове? Като нашите?

— Вероятно, но надали са като нашите. Има легенда за свещено място на име Естрамнадон. Най-святото място в елфическата култура… поне известно нам. Говори се, че Естрамнадон е някъде там, дълбоко сред горите. Някои мислят, че това е столицата и седалището на монарха им, други — че там се намира свещената градина, където расте протодървото — дървото, посадено от самата Муриел — все още обгрижвано от децата на Феррол. Никой не знае със сигурност. Надали и човек ще узнае някога, тъй като елфите не търпят нарушители.

— Нима? — принцесата погледна Ройс със закачлива усмивка. — Ако знаех това, щях да се досетя за произхода на Ройс много по-рано.

Ройс не обърна внимание на думите й, обръщайки се към Есрахаддон.

— Предполагам няма да се връщаш в селото?

Магьосникът поклати глава.

— Трябва да се махна преди Луис Гай и хрътките му да ме проследят. Освен това ме чака наследник, с когото да се срещам; и планове, които да изготвям.

— Тогава тук се сбогуваме. Трябва да се връщам.

— Не забравяйте да си мълчите за видяното от вас в кулата.

— Очаквах наследникът и неговият пазител да са неизвестни фермерски деца от затънтено място като това. Напълно забравено.

— Животът съумява да поднася изненади, нали? — рече Есрахаддон.

Ройс кимна и започна да се отдалечава.

— Ройс — каза тихо чародеят, с което го спря. — Случилото се миналата нощ не бе приятно. Трябва да се подготвиш за това, което ти предстои да откриеш.

— Смяташ, че Ейдриън е мъртъв — безстрастно каза Ройс.

— Бих очаквал. Ако е, поне знай, че смъртта му може да е била саможертвата, спасила света ни от разруха. Макар че това не би те утешило и двамата знаем, че Ейдриън би бил доволен.

Ройс помисли за момент, кимна и изчезна сред дърветата.

— Определено е елф — каза Ариста, поклащайки глава и сядайки срещу Есрахаддон. — Не знам защо не съм го забелязала преди. Виждам, че си си пуснал брада.

— Сега ли забеляза?

— Не, но преди бях малко заета.

— Няма как да се обръсна. Това не беше проблем в Гутария, но сега… добре ли изглеждам?

— Тук-таме има малко сиво.

— Редно си е. На деветстотин съм.

Тя гледаше как той се взира отвъд реката.

— Трябва да упражняваш изкуството си. Справи се добре.

Тя подбели очи.

— Не мога, не и по начина, по който ме учи. Мога да правя повечето от нещата, които Аркадиус демонстрираше, но е малко трудно да се учиш на магия от човек без ръце.

— Свари вода и накара онзи пазач да кихне. Помниш ли?

— Да, аз съм същинска магьосница — саркастично каза тя.

Той въздъхна.

— Ами дъждът? Работила ли си над това заклинание?

— Не; и нямам намерение. Сега съм посланик на Меленгар. Всичко това вече е зад гърба ми. След време дори може да забравя, че съм била съдена за вещерство.

— Разбирам — каза магьосникът, разочарован.

Принцесата потръпна в утрешния хлад и прокара пръсти през косата си, но те се заплетоха. Омачканата й рокля бе обсипана с петна.

— Изглеждам ужасно, нали?

Магьосникът не каза нищо. Изглеждаше потънал в мисли.

— Та — поде тя, — какво ще правиш, когато откриеш наследника?

Есрахаддон я изгледа.

— Тайна ли е?

— Защо просто не ме попиташ каквото наистина те интересува, Ариста?

Тя се опита да изглежда наивна и се усмихна леко:

— Не разбирам.

— Не седиш тук, трепереща в мократа си рокля, само за да си бъбриш с мен. Имаш цел.

— Цел? — въпросът й не прозвуча никак убедително дори и на нея самата. — Не знам за какво говориш.

— Искаш да знаеш дали казаното от църквата за смъртта на баща ти е истина. Мислиш, че съм те използвал като пионка. Чудиш се дали не съм те излъгал да бъдеш неволен съучастник в смъртта на собствения си баща.

Преструването свърши. Тя се взираше, зашеметена от откровеността на магьосника. Не каза нищо, но бавно кимна.

— Подозирах, че може да се захванат с теб, защото имат затруднения с моето намиране.

Тя най-сетне съумя да проговори:

— Ти ли подготви смъртта на баща ми?

Есрахаддон позволи на мълчанието да увисне за миг, сетне отвърна:

— Да, Ариста.

Първоначално принцесата не можа да промълви и дума. Не бе възможно да го е чула правилно. Главата й бавно започна да се поклаща невярващо.

— Как… как можа?

— Нищо, казано от мен или когото и да било друг би разяснило това — поне не в настоящия момент. Може би един ден ще разбереш.

Сълзи се насъбраха в очите й. Тя ги избърса и се вторачи в магьосника.

— Преди да ме осъдиш, както знам, че ще направиш, спомни си едно. Църквата се опитва да те убеди, че съм демон, самият апостол на Уберлин. Най-вероятно си мислиш, че духовниците са прави. Преди да ме прокълнеш завинаги и изтичаш в обятията на патриарха, помисли над следното. Кой одобри влизането ти в университета? Кой убеди баща ти да ти позволи? Как узна за мен? Как откри пътя си в затвор, за чието съществуване знаят само малцина? Защо бе научена да използваш скъпоценен камък за заключване и не е ли интересно, че същото бижу, с което влизаше в стаята си, осигуряваше и достъп до затвора? И как така млада девойка — принцеса или не — бе допусната в затвора Гутария и оставена недокосната не един и не два, а много пъти в продължение на месеци без действията й да бъдат обсъждани или докладвани на баща й?

— Какво искаш да кажеш?

— Ариста — рече чародеят — акулите не ядат морска храна защото им харесва, а защото пилетата не плуват. Всички се оправяме колкото можем с наличните си инструменти, но идва момент, в който трябва да се запитаме откъде са дошли въпросните инструменти.

Тя се взираше в него.

— Знаел си, че ще убият баща ми. Разчитал си на това. Дори си бил наясно, че може да убият мен и Олрик, и въпреки това се преструваше на мой приятел, на мой учител — чертите на лицето й се втвърдиха. — Училището свърши.

Тя му обърна гръб и се отдалечи.

Когато Ройс стигна края на обгорялата гора, забеляза редица пъстри шатри около старото село. Бяха увенчани със символи на нифронската църква и крадецът можа да види свещеници и имперски пазачи. По хълма също се движеха фигури, но никъде не видя познати.

Прикриваше се иззад дърветата, когато до ушите му достигна слуха на счупена клонка недалеч оттук. Запромъква се и бързо откри Магнус, клекнал в един храсталак.

Джуджето подскочи паникьосано и падна по гръб.

— Спокойно — прошепна Ройс, сядайки до лежащото джудже, което го наблюдаваше нервно.

Поглеждайки надолу по склона, Ройс осъзна, че джуджето е открило отлично място да наблюдава лагера. Намираха се на възвишение зад редица обгорели дървета, където част от храстите бяха оцелели. Под себе си виждаха като на длан палатките, оградата за конете и нужника. Прецени, че трябва да са около тридесетима.

— Какво правиш още тук? — запита Ройс.

— Чупех меч за партньора ти. Но сега си тръгвам.

— Какво се случи?

— А? Ами, Терън и Фанън бяха убити.

Ройс кимна, без да показва външни признаци на изненада или тъга.

— Ейдриън? Жив ли е?

Джуджето кимна и заразказва събитията от изтеклата нощ.

— След като то умря или се разпадна или каквото там се случи, Томас и аз отидохме при Ейдриън. Беше в безсъзнание, но жив. Ние се погрижихме за него и го сложихме под навес заедно с хлапето на Пикъринг и онзи войник. Преди утрото епископ Салдур и хората му се завърнаха с две коли. Сметнах, че или Гай е докладвал какво се е случило и си е довел помощ, или са чули, когато зверището е умряло. Спретнаха тоя лагер бързо като зайци. Забелязах стражи сред тях, затова се скрих тук. Преместиха Ейдриън, Хилфред и Моувин в онази бяла шатра и поставиха пазач пред нея.

— Това ли е всичко?

— Изпратиха хора да погребат убитите. Повечето заровиха на хълма близо до замъка, включително Фанън, обаче Томас се разсмърдя и уреди Терън да бъде погребан във фермата, дето е до реката.

— Вероятно си забравил да споменеш как си намерил кинжала ми?

— Алвърстоун? Мислех, че е у теб.

— Така е — увери го Ройс.

Джуджето провери ботуша си и изруга.

— Докато си изследвал биографията ми, със сигурност си се натъкнал на факта, че като млад се прехранвах с джебчийство.

— Спомням си нещо подобно — изръмжа дребосъкът.

Ройс изтегли камата от ножницата и се взря в Магнус.

— Виж, съжалявам, че убих онзи проклет крал. Беше просто работа, за която бях нает. Не бих се нагърбил, ако задачата не изискваше уникален зидарски опит. Не съм асасин. Дори не съм достатъчно добър, за да бъда боец. Аз съм занаятчия. В интерес на истината, оръжията са моята специалност. Това е най-голямата ми слабост, но всички джуджета умеят да секат камък, така че бях нает да свърша работата по кулата. Сетне работата бе променена и след половингодишен труд нямаше да ми платят, ако не се съгласях да наръгам дъртия. Сега си мисля, че трябваше да откажа, но не го сторих. Не знаех нищо за него. Може би е бил лош крал и си е заслужавал да умре. Брага определено мислеше така, а той беше шурей на краля. Опитвам се да не се забърквам в човешки работи, но в тази се заплетох. Не съм искал да стане така, просто се случи. А ако не бях го сторил аз, друг щеше да е.

— Какво те кара да мислиш, че съм разстроен заради смъртта на Амрат? Дори не виждам проблем с капана в кулата. Затварянето на вратата ти беше грешката.

Магнус отстъпи.

— Убиването ти би било лесно като — не, по-лесно — като заколването на угоено прасе. Предизвикателството ще се крие в причиняването на максимално количество болка преди да умреш.

Устата на Магнус се отвори, но думи не излязоха.

— Но ти си голям късметлия, защото в онази шатра лежи мъж, който не би одобрил това. Мъж, когото ти си покрил с одеяло и си му издигнал навес.

Забеляза Ариста да влиза в лагера. Тя поговори с пазач, който й посочи бялата шатра. Тя изтича към нея.

Ройс погледна към джуджето и изговори бавно и ясно:

— Ако още веднъж докоснеш Алвърстоун без мое разрешение, ще те убия.

Магнус го изгледа огорчен, сетне изражението му се промени и повдигна вежда:

— Без твое разрешение? Значи ли това, че има шанс да ми позволиш да го разгледам?

Ройс подбели очи.

— Отивам да изведа Ейдриън. Ти ще откраднеш два от конете на архиепископа и незабелязано ще ги отведеш до бялата шатра.

— И сетне ще обсъдим въпроса с позволението?

Ройс въздъхна.

— Споменах ли, че мразя джуджета?

— Но, Ваша милост… — запротестира дякон Томас, докато стоеше в голямата раирана шатра пред епископ Салдур и Луис Гай. Шишкавият свещеник не изглеждаше особено представително в омацаното си с кал и пепел расо, сажделиво лице и почернели пръсти.

— Погледни се, Томас — каза епископ Салдур. — Толкова си изморен, че сякаш ще се строполиш всеки миг. Прекарал си два тежки дни, а преди това си бил под ужасно напрежение месеци наред. Напълно разбираемо е да ти се привиждат разни неща в тъмното. Никой не те вини. И не смятаме, че лъжеш. Знаем за убеждението ти, че онова селско момиче е унищожило гиларабрина, но ми се струва, че ще е добре да подремнеш и след като си отпочинеш, ще откриеш, че грешиш за много неща.

— Не ми трябва дрямка! — извика Томас.

— По-спокойно, дяконе — изръмжа Салдур, изправяйки се рязко на крака. — Не забравяй в чие присъствие се намираш.

Дяконът се сви и Салдур въздъхна. Лицето му омекна до дядовото изражение и той потупа мъжа по рамото.

— Иди си почини в някоя шатра.

Томас се поколеба, завъртя се и остави Салдур и Луис Гай сами.

Епископът се стовари на тапицираното столче до купа с горски плодове, събрани от някой усърден слуга. Хвърли две в устата си и задъвка. Бяха горчиви и това изкриви лицето му в гримаса. Въпреки ранния час, Салдур жадуваше за чаша бренди, но запасите на замъка бяха унищожени. Само милостта на Марибор можеше да обясни запазването на лагерното оборудване и провизиите, които мързеливо бяха оставили по колите при първоначалното си пристигане в имението. В хаоса на внезапното заминаване не бе останало време да мислят за провизии.

Бе оцелял по чудо. Не си спомняше как е прекосил двора или как е стигнал портата. Споменът му беше като сън, смътен и неясен. Спомняше си как заповядва на кочияша да удря конете. Глупакът искаше да изчаква архиепископа. Онзи старец едвам ходеше и щом пламъците се разгоряха, слугите му го изоставиха. Бе имал толкова шанс да оцелее, колкото и Ръфъс.

Със смъртта на архиепископ Галиен, отговорността за църковните дела в Далгрен се премести върху плещите на Салдур и Гай. Двамата наследяваха бедствие с митични пропорции. Сами сред нищото, изправени пред съдбоносни решения. От тях щеше да зависи съдбата на бъдещите поколения. Неясно оставаше кой точно е управляващата фигура. Салдур бе епископ, избран водач, докато Гай бе само отговарящ за реда офицер с юрисдикция вероотстъпниците. Но стражът бе говорел лично с патриарха. Салдур харесваше Гай, но колкото и да оценяваше ефективността му, не би се поколебал да го пожертва при нужда. Епископът бе убеден, че ако Гай все още разполагаше с рицарите си, стражът щеше да поеме командването и на Салдур не би оставало нищо друго, освен да се примири. Ала серетите бяха мъртви, а самият Гай — ранен. Със смъртта на Галиен се бе отворила врата и Салдур възнамеряваше първи да мине през нея.

Епископът погледна Гай:

— Как допусна това да се случи?

Стражът, който седеше с превързана през рамо ръка, настръхна:

— Загубих седмина добри хора и едва се измъкнах жив. Не бих нарекъл това допускане.

— И как по-точно група селяни надвиха прословутите серети?

— Не селяни. Двама бяха от рода Пикъринг, а също и Ейдриън Блекуотър беше там.

— За Пикърингови разбирам, но Блекуотър? Той е прост главорез.

— Не, той и партньорът му са нещо повече от това.

— Ройс и Ейдриън са отлични крадци. Доказаха това в Меленгар и сетне в Чадуик. Бедният Арчибалд още изпада в истерия при мисълта за тях.

— Не — каза Гай. — Има и друго. Блекуотър владее тешлорски умения, а приятелят му Ройс Мелбърн е елф.

Салдур премигна.

— Елф? Сигурен ли си?

— Минава за човек, но съм убеден.

— И това е вторият път, когато ги намираме заедно с Есрахаддон — загрижено промърмори Салдур. — Този Ейдриън още ли е тук?

— В болничната палатка е.

— Незабавно постави охрана.

— Наредих да бъде охраняван още от мига, в който го завлякохме там. Трябва да обърнем внимание на момичето. Ако не направим нещо, тя може да ни посрами — каза Гай и леко измъкна меча от ножницата. — Скърби за загубата на баща си. Не би било изненадващо, ако се хвърли от водопада в пристъп на отчаяние.

— А Томас? — запита Салдур, докато посягаше за нова порция къпини. — Очевидно е, че той няма да си държи устата. И него ли ще убиеш? Под какъв предлог? Ами всички останали в лагера, които го чуха как цяла сутрин бръщолевеше как тя била наследника? Всички ли ще убием? Ако го сторим, кой ще носи багажа ни обратно до Ерванон? — запита усмихнато.

— Не виждам нищо смешно — сопна се Гай, прибирайки изцяло меча си.

— Може би защото не гледаш от правилната перспектива — рече му Салдур. Гай беше добре обучено и жестоко куче-пазач, но му липсваше въображение. — Ами ако не я убием? Ако я направим императрица?

— Селянка? Императрица? — присмя се Гай. — Да не си си изгубил ума?

— Въпреки политическото му влияние, смятам че никой от нас, включително патриарха, не беше особено доволен от избора на Ръфъс. Той беше глупак, разбира се, но също и упорит, могъщ глупак. Всички подозирахме, че може да се наложи да бъде убит след около година, което щеше да породи хаос из новосъздадената империя. Колко по-добре би било да имаме императрица, която ще прави каквото й бъде наредено още от самото начало?

— Но как бихме могли да я популяризираме сред аристократите?

— Няма да го правим — каза Салдур и на сбръчканото му лице изгря усмивка. — Вместо това ще се съсредоточим върху простолюдието.

— Как така?

— Националистическото движение на Дигън Гаунт доказа, че те имат сила. Графове, барони, дори крале се страхуват от влиянието, което някой от простолюдието би могъл да окаже. Една негова дума би могла да предизвика селско въстание. Би се наложило лордовете да избиват собствените си хора — собствените си източници на доходи — само за да поддържат реда. Това ги изправя пред нежелателната алтернатива между бедност и смърт. Земевладелците биха направили почти всичко, за да избегнат подобна ситуация. Какво би станало, ако се възползваме от това? Селяните отдават почит на църквата, следвайки ученията й като божествена истина. Какво по-вдъхновяващо от това да им бъде предложен лидер, откъснал се от тяхната многолика утроба? Водач, който е един от тях и е в състояние да разбере напълно съдбата на бедните, немитите, онеправданите. Тя не само е селянка-кралица, но и Наследникът на Новрон и всички онези прелестни очаквания, които вървят в комплект. Наистина, в най-тъмния час Марибор още веднъж ни изпрати божествен водач, който да ни изведе от мрака.

Бихме могли да разпратим бардове, които да повтарят епичната история за чистата, непокварена девойка, убила елфическия демон, срещу когото дори лорд Ръфъс бил безсилен. Ще го наречем Напаст Ръфъсова. Да, допада ми — много по-лесно от непроизносимото гиларабрин.

— А тя ще може ли да следва поверената й роля? — запита Гай.

— Видя я. Та тя е почти в безсъзнание. Не само че няма дом, приятели или близки, пари или собственост — тя е и емоционално опустошена. Ако докопа отнякъде нож, подозирам, че би си прерязала китките. Най-хубавото е, че веднъж обявим ли я за императрица, веднъж сдобием ли се с ревностната подкрепа на хората, никой благороден земевладелец няма да посмее да ни се противопостави. Можем да направим каквото планирахме да сторим с Ръфъс. Само дето вместо грозно убийство, просто ще я омъжим. Новият съпруг ще управлява като император, а нея ще заключим нейде в тъмна стая и ще я показваме на зимните изложения.

Гай се усмихна.

— Смяташ ли, че патриархът ще се съгласи? — попита го Салдур. — Бихме могли да изпратим куриер днес.

— Не, това е прекалено важно. Аз самият ще отида. Ще потегля веднага щом мога да яздя. Междувременно…

— Междувременно ще обявим, че обмисляме възможността момичето да е наследника, но че първо трябва да проведем пълно проучване. Това ще ни осигури месец. Ако патриархът се съгласи, ще разпратим агитаторите си да пръснат слухове сред хората, че църквата е принуждавана от благородници и монарси да не обявява момичето за наследник. Хората ще се отрекат от враговете ни и ще настояват тя да стъпи на трона още преди да сме я обявили официално.

— Тя ще бъде идеалната марионетка — заяви Гай.

Салдур вдигна поглед, представяйки си бъдещето.

— Непорочно момиче, свързано с митична легенда. Красивото й име ще бъде навсякъде и ще бъде обожавана — епископът поспря и се замисли. — Впрочем как се казва?

— Ако не се лъжа, Томас я наричаше… Тракия.

— Наистина? — Салдур скриви лице. — Няма значение, ще го променим. В крайна сметка тя вече ни принадлежи.

Ройс се огледа. Никакви пазачи не бяха останали. Неколцина все още обикаляха върха на хълма, но те бяха твърде далеч и можеха да бъдат игнорирани. Доволен, той се промуши под платнището на бялата шатра. Вътре откри Тобис, Ейдриън, Моувин и Хилфред, лежащи на койки. Ейдриън бе гол до кръста, с бинтована гръд и глава, но беше буден и седеше. Моувин, макар и блед, бе в съзнание. Превръзките му бяха снежнобели. Хилфред приличаше на мумия и Ройс не бе сигурен дали телохранителят спи или не. Ариста се бе привела над него.

— Чудех се кога ще дойдеш — каза Ейдриън.

Ариста се обърна:

— Да, очаквах да се появиш доста по-рано.

— Съжалявам, знаете как е, когато човек се забавлява. Губиш представа за времето. Впрочем отново намерих оръжията ти. Знаех колко си разочарован, когато не са при теб. Можеш ли да яздиш?

— Ако мога да ходя, защо не? — той вдигна ръка и Ройс му подложи рамо, помагайки му да се изправи.

— Ами аз? — запита Моувин, придържайки страната си, докато се изправяше.

— Трябва да вземете и него — заяви Ариста. — Убил е двама от хората на Гай.

— Ще се справиш ли с ездата? — попита Ройс.

— Поне мога да се задържа на седлото.

— Ами Тракия? — поинтересува се Ейдриън.

— Нея не я мисли — каза му Ройс. — Тъкмо минавах покрай епископската палатка. Томас настоява да я обявят за императрица.

— Императрица? — шашна се Ейдриън.

— Убила е гиларабрина пред очите на дякона. Предполагам е направило впечатление.

— Ами ако не го сторят? Не можем да я оставим.

— Не се притеснявайте за Тракия — каза Ариста. — Аз ще се погрижа тя да е добре. Вие трябва да изчезвате.

— Терън искаше поне едно от децата му да успее — промърмори Ейдриън, — обаче императрица?

— Побързайте — каза Ариста, докато помагаше на Ройс да изправи Моувин на крака. Прегърна нежно и целуна всеки един от тях, сетне ги избута като майка, пращаща децата си на училище.

Магнус докара пред шатрата три оседлани животни. Джуджето се огледа нервно и прошепна:

— Мога да се закълна, че видях пазачи да наблюдават по-рано шатрата.

— Така е — отвърна Ройс. — Три коня — прочел си ми мислите.

— Сметнах, че и на мен ще е нужен един — отвърна джуджето, посочвайки към скъсените стремена. Намръщено погледна към Моувин. — Сега изглежда ще трябва да взема още един.

— Остави — прошепна Ройс. — Ще яздиш с Моувин. Не пришпорвай и внимавай той да остане на седлото.

Ройс помогна на Ейдриън да се покатери на сива кобила, сетне прихна.

— Какво има? — запита боецът.

— Мишка.

— Какво?

Ройс посочи към коня, върху който седеше партньорът му.

— От всички налични за кражба животни, джуджето е избрало Мишка.

Ройс ги поведе надалеч от лагера, насочвайки конете през обгорената земя, където дебелият слой пепел заглушаваше звука от копитата им. Оглеждаше се за пазачи. Не се разнесоха викове, никой не вдигна тревога и скоро се шмугнаха в гората. Веднъж озовали се там, той се насочи обратно към реката, за да заблуди евентуални преследвачи. Отведе ги в плитка долчинка близо до Нидвалден и им нареди да чакат там, докато той се върне.

Промъкна се до края на обгорената площ. В лагера не се виждаше никаква промяна. Доволен, че са се измъкнали незабелязани, той се отправи обратно към реката. Озова се на пътеката, отвеждаща към фермата на семейство Ууд и останките от старата сграда. Необяснимо защо, огънят не го бе достигал и всичко си стоеше непроменено. Или не, имаше една промяна: в средата на двора, където за пръв път бяха видели точещия коса старец, на земята се издигаше могила. Обграждаха я камъни, откъснати от стените на къщата. В края на продълговатата купчина имаше забита дъска с прогорения в нея надпис:

Ройс едва различи надрасканите впоследствие думи:

Усети го, докато четеше думите — ледени тръпки, накарали го да настръхне. Някой го наблюдаваше. С крайчеца на окото си забеляза фигура сред дърветата. Друга стоеше отляво. Зад себе си усети още присъствия. Обърна глава, фокусирайки очи върху тях — нищо. Пред него имаше само дървета. Хвърли поглед наляво и също не видя нищо. Застана неподвижно, ослушвайки се. Нито клонка се пречупи, нито листо прошумоля, но усещането не го напускаше.

Махна се от поляната, влезе в храсталака и заобиколи. Движеше се толкова тихо, колкото му позволяваха уменията, но не намери никого.

Ройс стоеше объркан. Потърси следи на местата, където бе видял фигурите, но не откри — дори огънато стръкче трева. В крайна сметка се отказа и се върна при останалите.

— Всичко наред ли е? — запита Ейдриън, възседнал Мишка и улавящ слънцето с широкия си снежнобинтован гръб.

— Предполагам — отвърна крадецът, докато яхваше коня си.

Поведе ги на югозапад покрай хълмовете близо до водопада, следвайки еленска пътека, прорязала гъстата гора. Същата пътека, която бе открил по време на диренето си за тунел към кулата. Ейдриън и Моувин се справяха по-добре от очакваното, макар и двамата да потръпваха от болка, когато конете им пристъпеха погрешно.

Ройс продължаваше да наднича през рамо, но не видя нищо.

В напредналия следобед бяха напуснали гората и открили главния път, отвеждащ на юг към Олбърн. Тук спряха, за да прегледат превръзките на ранените. Моувин бе започнал да кърви отново, но не беше нищо сериозно и Магнус показа, че и като медицинска сестра го бива не по-малко от ковачеството. Ройс прерови дисагите и откри подходяща за Ейдриън риза.

— Не би трябвало да имаме проблеми — каза им Ройс, докато ровеше из инвентара им. — С малко късмет ще сме в Медфорд след седмица.

— Бързаш, нали? — каза Ейдриън.

— Може да се каже.

— Мислиш си за Гуен?

— Мисля си, че е време да й разкрия някои неща за себе си.

Ейдриън се усмихна и кимна.

— Смяташ ли, че Тракия ще бъде добре?

— Изглежда Томас се грижи доста добре за нея.

— Дали наистина ще я направят императрица?

— Никакъв шанс — Ройс поклати глава и му подаде ризата. — Какво възнамеряваш да правиш сега? — обърна се към джуджето той.

Джуджето сви рамене:

— Имаш предвид, ако не ме убиеш?

— Нямам такова намерение, но старият ти работодател, църквата, може да го стори, след като вече си против нея. Ще те преследват: точно както ще сторят с Ейдриън и Моувин. А без подкрепата на църквата, сам няма да оцелееш дълго. Градовете в Аврин не са особено гостоприемни за твоя вид.

— Както навсякъде.

— Точно това имах предвид — Ройс въздъхна. — Известно ми е едно много закътано място, където би могъл да се скатаеш. Място, което църквата не е особено вероятно да посети. Имат нужда от каменоделска работа и със сигурност биха оценили услугите на опитен занаятчия като теб.

— Как се отнасят към джуджетата?

— Не мисля, че това ще е проблем. Те са от типа хора, които харесват всички.

— Бих могъл да се върна към каменоделството — кимна Магнус.

— Майрън ще го побърка в опитите си да възстанови манастира точно както е бил — каза Ейдриън. — Досега са сменили петима строители.

— Знам — отвърна Ройс с лека усмивка.

Ройс се покатери на Мишка, докато Магнус се отправи напред да провери Моувин.

Ейдриън изтупа ризата си, преди да мушне крайник в ръкава.

— Ариста ми каза, че двамата сте били с Есрахаддон в кулата миналата нощ. Каза, че той се нуждаел от помощ за нещо, но не сподели за какво.

— Използваше кулата, за да открие Наследника на Новрон — отговори Ройс.

— Откри ли го?

— Така мисля, но нали го знаеш Есра. Няма как да си сигурен в каквото и да било, когато си имаш работа с него.

Ейдриън кимна и потрепна, докато навличаше дрехата над раменете си.

— Затруднения?

— Някой път трябва да опиташ да се обличаш със счупени ребра. Не е толкова лесно.

Ройс продължаваше да го гледа.

— Какво има? Толкова ли съм интересен? — попита Ейдриън.

— Носиш този медальон откакто те познавам, но така и не си ми казал откъде го имаш.

— А? Това ли? — каза боецът. — Нося го, откакто се помня. Остана от баща ми.