Авемпарта

Глава 4 Далгрен

В продължение на пет дни Ройс, Ейдриън и Тракия си пробиваха път през безименното море от дървета в източния край на Аврин: оспорван от Олбърн и Дънмор район. Всяко от кралствата претендираше за заобикалящата ги огромна, гъста гора, но никое не си бе давало зор да приключи спора — до основаването на Далгрен. Огромната гора, наричана просто Изтока или Източните пущинаци, оставаше неизсечена, недокосната, неопорочена. Пътят им, представлявал широко платно през Олбърн, бързо се превърна в следи от кола с прорасла между тях трева. Нямаше огради, ферми или крайпътни ханчета, които да прорязват стените от зеленина; нито се разминаваха с други пътници.

Тук на североизток картите бяха бегло схематични, като на север от Нидвалден нищо не бе нанесено.

Имаше моменти, в които красотата на гората спираше дъха, дори бе свръхестествена. Монолитни брястове се извисяваха над тях, оформяйки висок тунел. Напомняше на Ейдриън за малкото кратки моменти, в които бе надничал в Мареската катедрала в Медфорд. Източените стволове на дърветата се протягаха над пътеката подобно на църковните подпори, оформяйки пещера от растителност, прорязана от деликатни лъчи приглушена светлина. Ъгълът на виделината създаваше впечатление на влязъл от редици прозорци в покрива. По земята бяха пръснати туфи папрат, пробили през мекия килим на миналогодишните кафяви листа. Хор птици пееха в невидените височини, а сред крехките листа като кашлица, шепот и суматоха на събрание шумоляха катерици. Бе красиво и същевременно обезпокоително, подобно потапяне прекалено навътре в непознатите, несъзрените и неопитомени места.

С течение на времето пътуването бе ставало все по-трудно. Неотдавнашните пролетни бури на места бяха съборили дървета върху пътеката, които запречваха пътя не по-малко успешно, от която и да е крепостна стена. Слязоха от конете и поведоха борба с гъстите храсти, докато Ройс търсеше заобиколен път. Минаваха часове, а те още не се връщаха на пътя. Изподраскани и потни, превеждаха конете си през няколко рекички, докато не се изправиха пред стръмнина. Поглеждайки към каменистото й дъно, Ейдриън хвърли скептичен поглед към Ройс. Обикновено не подлагаше на съмнение усещането му за посока или избрания от него път; Ройс имаше безпогрешното умение да се ориентира в дивотата и го бе доказал многократно. Боецът вдигна глава, но не можа да види нито слънцето, нито небето — клони и листа узурпираха гледката.

— Не сме се заблудили — каза им Ройс с леко раздразнение в гласа си.

Отправиха се надолу по склона. Ройс и Тракия водеха конете за юздите, докато Ейдриън проправяше път. На дъното откриха малко поточе, но не и пътека. Ейдриън отново погледна към Ройс, но този път крадецът не каза нищо, докато отново се бореха с гъстата растителност.

— Ето — каза Тракия, сочейки напред към просека, огряна от съумял да надхитри листния балдахин слънчев лъч. Още няколко крачки ги изведоха на малък път. Ройс го погледна за миг, сетне сви рамене, яхна коня си и потегли напред.

Напускането на горските дебри приличаше на излаз от дълбока пещера, мислеха си те, докато премигваха на първите преки слънчеви лъчи от няколко дни насам. На поляната имаше груб дървен кладенец. До него бе застанало дете, извело на паша стадо от осем свине. То бе на не повече от пет; носеше дълга тънка пръчка в ръка и учудено изражение на оцапотеното си личице. Ейдриън не можеше да се произнесе дали детето бе момче или момиче, тъй като то бе облечено само в мръсна и толкова окъсана ленена ризка, че дупките имаха правото да претендират за дизайнерска приумица.

— Пърл! — извика Тракия, докато се смъкваше от Мили толкова бързо, че конят пристъпи встрани. — Върнах се — отиде до детето, разроши сплъстената му косица.

Малкото — момиченце, предположи Ейдриън — не обърна особено внимание на Тракия и продължаваше да се взира в тях с ококорени очи.

Тракия протегна ръце и се завъртя:

— Това е Далгрен. Вкъщи.

Ейдриън слезе от коня и се огледа объркан. Намираха се на малко парче опасана до корен земя; с кладенец, съграден от зле пасващи си дъски, с капеща върху парапета дървена кофа. Два набраздени пътя пресичаха този, по който бяха дошли, за да оформят триъгълник с център бунара. Гората ги заобикаляше от всички страни. Гигантски дървета все още закриваха небето, с изключение на пролуката над поляната, през която Ейдриън можеше да види бледосиньото следобедно небе.

Ейдриън загреба шепа вода, за да освежи потното си лице. Мили почти го изблъска настрана, докато жадно заравяше муцуна в кофата.

— Каква е тази камбана? — запита Ройс, докато на свой ред слизаше от Мишка и съпровождаше думите си с посочващ жест.

Ейдриън проследи ръката му и се изненада да види масивен бронзов чан с лост, увесен на клона на недалечен дъб. Предположи, че ако камбаната бе на земята, Ройс би могъл да стои изправен отдолу. Въже с възли по протежението му бе провиснало до нея.

— Бива си я — каза Ейдриън, докато се отправяше към камбаната. — Как звучи?

— Не я бий! — възкликна Тракия. Ейдриън вдигна вежди. — Използваме я само при спешен случай.

Той погледна отново камбаната и забеляза релефни изображения на Марибор и Новрон да опасват корпуса й.

— Изглежда малко екстравагантно за… — той огледа празната просека.

— Идеята бе на дякон Томас. „Едно село не е село без църква, а една църква не е църква без камбана“, все казваше. Всеки даде малко. Старият маркграф събра парите и ни я поръча. Камбаната бе завършена далеч преди да имаме време да построим църквата. Господин Макдърн я докара чак от Ерванон с воловете си. Когато се върна, нямаше къде да я поставим, а той имаше нужда от каруцата си. Тогава баща ми се сети да я окачим тук и да я използваме като сигнал за тревога до завършването на църквата. Това бе седмица преди началото на нападенията. По това време никой си нямаше и представа колко често ще я използваме — тя се взря в камбаната за миг и сетне добави: — мразя звука й.

Порив на вятъра зарови пръсти из листата, пътьом замятайки и кичур коса в лицето й.

— Там — тя посочи към пътя — живеят повечето от нас.

Ейдриън забеляза скрити в сенките постройки сред плитка падина, зад купища енчец и млечок. С дървен скелет, стени от плет и кал. Покривите бяха сламени, в ролята на прозорци се вживяваха дупки по стените. Повечето хижи бяха лишени от врати, компенсирайки с веещи се на вятъра завеси, при което се виждаха подовете от утъпкана пръст. До една къща забеляза зеленчукова градинка, някак съумяваща да получава слънчеви лъчи.

— Там отпред живеят Мей и Уент Дръндъл — каза Тракия. — По-скоро само Мей, защото Уент и момчетата… й бяха отнети неотдавна. Онази отляво, с градинката, е на Ботуикови. Преди наглеждах Тад и близнаците, но той вече е достатъчно голям, за да се грижи за тях. Те са ми като семейство. Лина и майка ми бяха много близки. Отзад се вижда покрива на Макдърнови. Господин Макдърн е селският ковач и стопанин на единствените волове. Отстъпва ги на всички, което го прави особено популярен през пролетта. В онази къща с люлката живеят Касуелови. Мария и Джеси са най-добрите ми приятели. Баща ми окачи люлката скоро след преместването ни тук. На нея прекарах някои от най-щастливите дни в живота си.

— А къде е твоята къща? — запита Ейдриън.

— Баща ми я построи надолу по хълма — тя посочи към отиваща на изток пътечка. — Беше най-добрата къща — най-добрата ферма, наистина — в селото. Всички така казваха. Сега почти нищо не е останало.

Пърл все така не ги изпускаше от очи, попивайки всяко тяхно движение.

— Здравей — приклекна Ейдриън с усмивка. — Казвам се Ейдриън, а това е моят приятел Ройс — Пърл го изгледа и отстъпи крачка назад, размахвайки пръчката пред себе си. — Май не си от най-разговорливите?

— Родителите й бяха убити по време на сеитба преди два месеца — каза им Тракия, докато гледаше детето със състрадателни очи. — Бе посред бял ден и като всички останали, те си мислеха, че е безопасно, но беше бурен ден. Облаците бяха помрачили небето… — Тракия замлъкна, сетне додаде: — Много хора умряха.

— Къде са всички? — попита Ройс.

— Сега са на полето за първата коситба, но скоро ще се върнат; става късно. Пърл се грижи за свинете на цялото село, нали, Пърл? — момичето закима енергично, държейки пръчката си с две ръце и Ейдриън под око.

— Какво има натам? — попита Ройс. Той бе напуснал поляната и се взираше по пътя, който отвеждаше на север.

Ейдриън го последва, водейки Мили с кофата, опашката й храбро отбивайки нападението на рояк досадни мухи. Подминавайки ивица смърчове, видя изсечен хълм да се издига само на няколкостотин ярда по-далеч. На върха му имаше ограда от подострени колове, обградила голяма дървена къща.

— Това е замъкът на маркграфа. Дякон Томас се нагърби с отговорността на стюард, докато кралят назначи нов управител. Той е много любезен и не мисля, че ще има нещо против да използвате конюшните, предвид липсата на други коне в селото. Засега просто ги вържете за кладенеца и можем да отидем при баща ми. Пърл, наглеждай им нещата и дръж прасетата надалеч. Ако Тад, Хал или Арвид се върнат преди мен, кажи им да отведат конете до замъка и да питат дякона дали може да ползват конюшните. Разбра ли?

Момиченцето кимна.

— Тя говори ли? — попита Ейдриън.

— Да, просто вече не го прави много често. Елате, ще ви заведа у… каквото е останало от дома. Татко вероятно е там. Не е далече и е много приятна разходка.

Тя ги поведе на изток по пътечка, която водеше надолу покрай къщите. Заобикалянето предостави на Ейдриън възможност да огледа по-добре селцето. Можа да види повече къщи, всички от които бяха схлупени, вероятно с по една-едничка стая. Имаше и други, по-дребни структури: няколко повдигнати за защита от плъхове корита и нещо, което очевидно изпълняваше функцията на обществена тоалетна — също лишено от солидна врата.

— Ще помоля Ботуикови да ви приютят, докато сте тук. Аз самата ще остана при тях, те… — Тракия застина. Ръцете й се стрелнаха към лицето, докато си поемаше рязък дъх, а устните й затрепериха.

До пътеката, недалеч от къщата с люлката, от земята стърчаха две пресни надгробни дъски. Върху тях бяха издълбани имената Мария и Джеси Касуел.

Фермата на Ууд изникна пред очите им. Няколко изсечени акра, предимно в подножието на хълм, където гъста пшеница растеше в идеално прави редици. Обграждаше я ниска каменна стена, построена от внимателно подбрани камъни. Беше красиво поле: богат чернозем, добре обработено, добре засято и добре дренирано.

Самият чифлик се намираше на възвишение над полето. Къщата приличаше повече на опустошена черупка. Покривът липсваше; вятърът бе разпилял сламата из двора. Бяха останали само няколко раздробени дъски — като скелет на загниващ труп. Коминът и долната част на сградата бяха направени от камъни и се бяха запазили предимно здрави. Тук-таме имаше отчупили се, но болшинството изглеждаха странно непокътнати.

Дребни детайли привлякоха вниманието на Ейдриън. Под един от прозорците висеше саксия с украсен ръб и издълбан на нея елен. Предната врата, изработена от солиден дъб, не разкриваше никакви видими сглобки. Изграждащите стените камъни, редуващи сиво, розово и жълто-кафяво, бяха усърдно загладени. Виещата се пътека бе обградена с храсти, подрязани по подобие на плет.

Терън Ууд седеше сред останките от дома си. Едрият фермер, с тъмна груба кожа, имаше къс кичур посивяла коса над изсеченото от вятъра и слънцето лице. Толкова дълго се бе борил със земята, че изглеждаше като част от нея: чепат дънер с лице като обрулена скала. Държеше коса между краката си и си почиваше облегнат на една от непокътнатите стени, бавно следвайки контурите на закривеното острие с точило. Камъкът стържеше напред и назад, докато мъжът се взираше в полето с изражение, определено от Ейдриън като презрение.

— Татко! Върнах се! — Тракия изтича до фермера и увисна на врата му. — Липсваше ми.

Терън изтърпя стискането и се взря в тях:

— Тези ли са?

— Да. Това са Ейдриън и Ройс. Дошли са чак от Колнора, за да ни помогнат. Те могат да вземат оръжието, за което Есра ни каза.

— Аз си имам оръжие — изръмжа фермерът и отново се върна към преустановеното заточване. Звукът бе студен и стържещ.

— Това? — попита Тракия. — Косата ти? Маркграфът имаше меч, щит и броня и…

— Не е това. Имам друго оръжие. Много по-голямо; много по-остро.

Объркана, тя се огледа. Старецът не каза нищо повече.

— Нямам нужда от каквото там е скрито в кулата, за да убия звяра.

— Но ти ми обеща!

— И удържах на думата си — отвърна той, прокарвайки бруса още веднъж. — Чакането само направи оръжието ми по-остро.

Той потопи камъка в кофата вода до себе си. Доближи го отново до острието, но спря и каза:

— Всяка сутрин щом отворех очи, виждах счупеното легло на Тад и люлката на Хикъри. Натрошената бъчва, която Тад направи; нивите, които засях за него: леещи клас без моя намеса. Най-добрият сезон от десетилетие. Щях да пожъна повече от достатъчно, за да платя за договора и инструментите и щеше да ми остане. Щях да му построя магазин. Дори можех да си позволя знак и прозорци от истинско стъкло. Щеше да има дъсчена врата с панти и гвоздеи. Магазинът му щеше да стане най-добрата къща в цялото село. По-добра и от имението. Хората щяха да минават и да се взират, чудейки се какъв ли велик човек притежава подобен бизнес. Колко добър би бил този бъчвар, щом може да си позволи подобен дюкян?

Копелетата от Гламрендор, които не искаха да му позволят да си отвори магазин, как щяха да се чудят. Щеше да има дървен покрив и украсени стрехи, тезгях от твърд дъб и железни куки, на които да окачва фенери, когато остане да работи до късно през нощта. Бъчвите му щяха да бъдат складирани в помещение на гърба на магазина. Щях да го направя голямо — колкото плевня — и да го боядисам в червено, за да не остава незабелязано. Щях да му взема и кола, дори ако трябваше и сам да я сглобя. Така би могъл да праща поръчките си из Аврин, дори обратно до Гламрендор. Лично бих я откарал там, само за да видя изненадата и гнева по лицата им.

„Добрутро“, щях да им казвам, хилейки се като крокодил. Ето още една партида от Тадеус Ууд, най-добрият бъчвар в Аврин. Те ще се свиват и сипят проклятия. Да, мойто момче не е прост фермер, сър. От него щеше да започне традицията на семейство Ууд като занаятчии и магазинери.

Селото щеше да се разрасне. Щяха да се заселват още хора и да започват собствен бизнес. Ала Тад щеше да е първият, най-големият и най-добрият. Щях да се погрижа за това. Скоро това щеше да е град, читав град, а Ууд — най-успялото семейство; търговско семейство, даващо пари за изкуството и разхождащо се с хубави карети. Тази къща щеше да е истинско имение, защото Тад щеше да настоява, но аз не бих имал нищо против. Щях да се задоволя да гледам как Хикъри расте, как се учи да чете и пише; и може би как го назначават за магистрат. Внукът ми в черните роби! Да, сър, магистрат Ууд отива в съда с прекрасна карета, а аз съм застанал и го гледам.

Виждам го. Всяка сутрин се събуждам; сядам; поглеждам надолу по Стоуни Хил и виждам всичко това. Точно там, в растящото пред мен поле. Не съм го прекопавал. Не съм го обработвал, но я го погледнете. Най-добрата реколта, която някога съм имал, ставаща все по-висока всеки ден.

— Татко, моля те, ела с нас у Ботуикови. Вече става късно.

— Това е моят дом! — изрева старецът, но не на нея. Очите му бяха все още върху полето. Той заточи острието още веднъж. Тракия въздъхна.

Настъпи продължително мълчание.

— Ти върви с приятелите си. Аз се заклех да не го търся, но винаги има шанс той да дойде при мен.

— Но, татенце…

— Казах да тръгваш. Не ми трябваш тук.

Тракия хвърли поглед към Ейдриън. В очите й проблясваха сълзи. Тя се олюля за момент, сетне рязко се обърна и затича обратно по пътеката. Терън не обърна внимание. Старият фермер наклони острието на другата страна и продължи да заточва. Ейдриън остана да го наблюдава за момент; звуците на метала заглушиха отдалечаващите се хленчове на Тракия. Мъжът не отмести поглед нито за миг — нито към Ейдриън, нито към пътеката. Наистина бе непоклатим.

Откри Тракия само на няколко десетки ярда надолу по пътеката. Тя бе паднала на колене и плачеше. Тялото й се поклащаше, а косата й се тресеше от движението. Ейдриън внимателно постави ръка на рамото й.

— Баща ти е прав. Това му оръжие е изключително остро.

Ройс се присъедини към тях, носейки отчупено парче дърво. Погледна към Тракия с неловко изражение.

— Какво е това? — запита Ейдриън, преди партньорът му да е изтърсил нещо грубо.

— Какво ще кажеш? — Ройс му подаде парчето, очевидно някога принадлежало към къщата. Дебел и широк къс хубав стар дъб. В него имаше четири дълбоки нареза.

— Следи от нокти? — Ейдриън взе дървото и постави ръка с разперени пръсти. — Следи от гигантски нокти.

Ройс кимна:

— Каквото и да е, очевидно е огромно. Така че как никой не го е виждал?

— Тук става много тъмно — каза им Тракия, докато се изправяше, бършейки сълзи. На лицето й се появи любопитно изражение и тя пристъпи към растящата в подножието на един клен жълта форзиция. Колебливо се наведе и се изправи, държейки нещо, което Ейдриън на пръв поглед определи като сноп стара трева в кърпа. Докато тя внимателно очистваше листата и клечките, той можа да види, че това е груба кукла с коса от конци и плюсове за очи.

— Твоя? — запита Ейдриън.

Тя поклати глава, но не каза нищо. След момент мълчание отговори:

— Направих това за Хикъри, синът на Тад. Беше подарък за настъпването на зимата, любимата му играчка. Носеше я навсякъде — почиствайки последните тревички от куклата, тя я погали. — Изцапана е с кръв — гласът й потрепери. Притискайки куклата към гърдите си, тя каза тихо:

— Той забравя, че те бяха и мое семейство.

Ройс определи времето на завръщане в селото като ранна привечер, но светлината вече замираше, невидимото слънце бързо бе пронизано от огромните дървета. Момиченцето и прасетата й бяха изчезнали, заедно с конете и багажа. На тяхно място завариха група щуращи се хора, чиято припряност го накара да се застане нащрек.

Мъже кръстосваха поляната с мотики, брави и наръчи нацепени дърва на рамо. Болшинството бяха боси, облечени в подгизнали от пот туники. Жените носеха снопове клони, тръстикови стъбла, блатни треви и стъбла от лен. Ройс разбра защо Тракия бе останала толкова възхитена от роклята, която й купиха. Селянките бяха изтоалирани в еднотипни светлосиви ризи без никакви украшения.

Всички изглеждаха изтерзани и изморени, бързащи да се приберат по домовете си и да свалят товарите си. Докато тримата наближаваха, едно момче вдигна глава и се спря. То носеше зад врата си мотика с дълга дръжка и бе прекарало над нея ръце.

— Кои са тези? — запита то.

Това привлече вниманието на околните. Възрастна жена се вгледа, все още стискайки вейките си. Гол до кръста мъж с мощни ръце остави товара си дърва и взе брадвата си. Той погледна към Тракия, която все още бършеше зачервените си очи и закрачи решително към тях.

— Винс, имаме посетители! — извика, докато пренасяше топора в дясната си ръка.

По-нисък и по-стар мъж с неподдържана брада се обърна и също остави товара си. Заръча към момчето, което ги бе видяло:

— Тад, иди викни баща си — момчето се поколеба. — Тичай, синко!

Момчето изчезна към къщите.

— Тракия, мила — каза старата жена, — добре ли си?

Брадатият ги прониза с поглед:

— Какво ти направиха, момиче?

С наближаването на мъжете, Ройс и Ейдриън се раздвижиха едновременно, всеки поглеждайки очаквателно към Тракия. Ръката на Ройс потъна в гънките на плаща му.

— О, не! — извика Тракия. — Нищо не са ми направили!

— Не изглежда да е нищо. Изчезваш за седмици и се появяваш разплакана, облечена като…

Тракия поклати глава:

— Добре съм. Заради татко е.

Мъжете спряха. Все още държаха странниците под око, но хвърлиха изпълнени със симпатия погледи към нея.

— Терън е добър човек — каза й Винс, — силен мъж. Ще се оправи, ще видиш. Просто му трябва време.

Тя кимна, очевидно насила.

— А вие двамата кои сте?

— Това са Ейдриън и Ройс — най-накрая промълви Тракия, — от Колнора в Уоррик. Потърсих ги там за помощ. Това е господин Грифин, основателят на селото.

— Дойдох тук с брадва, нож и не още много неща. Останалите бедни души бяха достатъчно глупави да ме последват, защото им казах, че ги очаква по-добър живот, а те сглупиха да ми повярват — той протегна ръка. — Наричайте ме Винс.

— Аз съм Дилън Макдърн — каза голият до кръста мъж. — Тукашният ковач. Предположих ще искате да знаете това. Имате коне, нали? Момчетата ми казват, че завели два в конюшнята преди малко.

— Това е Мей — каза Винс, представяйки старата жена. Тя кимна бавно. След като се бе изяснило, че Тракия е добре, старата жена се прегърби, а очите й станаха матови и отнесени, докато тя се отдалечаваше с клонките си.

— Не й обръщайте внимание. Тя… не й е леко напоследък — Винс хвърли поглед към Дилън, който кимна.

Момчето се завърна, водейки още един мъж. По-стар от Макдърн, по-млад от Грифин и по-слаб от двамата, той влачеше крака, присвивайки очи напук на оскъдната светлина. В ръцете си държеше прасенце, което се мъчеше да промени този факт.

— Защо си си донесъл прасето, Ръсел? — попита го Грифин.

— Момчето каза, че съм ви бил нужен. Каза, че било спешно.

Грифин погледна към Дилън, който му върна погледа с лихвата на повдигнати рамене:

— Спешните случаи често могат да бъдат разрешавани с прасета, нали?

Ръсел се намръщи:

— Едвам я хванах. Раздразва се след цял ден с Пърл и няма начин да я пусна сега, като пада нощта. Какъв е спешният случай?

— Оказа се, че няма такъв. Фалшива тревога — каза Грифин.

Ръсел поклати глава.

— В името на Мар, Винс, изплаши ме до смърт. Следващия път ще увиснеш на въже, само и само да уплашиш хората.

— Не беше нарочно — посочи с глава Ройс и Ейдриън. — Мислехме, че тези са замислили нещо.

Ръсел ги погледна:

— Посетители, а? Откъде идвате?

— Колнора — отвърна Тракия. — Аз ги поканих. Есра каза, че те могат да помогнат на баща ми. Надявах се, че ще им позволиш да останат с нас.

Ръсел я погледна и въздъхна тежко с навъсване, събрало крайчетата на устата му.

— О, добре тогава — заекна Тракия, изглеждайки засрамена. — Мога да попитам дякон Томас дали…

— Разбира се, че могат да нощуват при нас, Тракия. Не би трябвало дори да питаш за подобно нещо — хващайки прасенцето под мишница, той постави ръка на лицето й и я погали по бузата. — Просто Лина и аз… бяхме убедени, че си си отишла. Че си намерила по-добър дом.

— Никога не бих изоставила баща си.

— Не. Не, предполагам не би. Ти и баща ти сте си лика-прилика в това отношение. Камъни и двамата. Марибор да е на помощ на онзи, който намери когото и да е от вас на пътя си.

Прасето направи опит да избяга, извивайки се, ритайки с копитца и квичейки. Ръсел го улови точно навреме.

— Трябва да се връщам. Жената ще ме търси. Ела, Тракия. Доведи и приятелите си — поведе ги към къщиците. — В името на Мар, момиче, откъде си взела тази рокля?

Докато останалите се раздвижиха, Ройс остана на мястото си. Ейдриън му хвърли любопитен поглед, но продължи с другите. Партньорът му остана на пътеката, наблюдавайки как селяните бързат да оползотворят последните остатъци дневна светлина: носейки вода, окачайки дрехи, събирайки животни. Пърл обикаляше около кладенеца със сведено само до две прасета стадо. Мей Дръндъл излезе от къщата си с дръпната забрадка и висяща сива коса. За разлика от останалите, тя се движеше бавно. Тя отиде встрани от дома си, където имаше три забити в земята дъски, подобно на маркировките на Касуелови. Постоя права за миг, сетне коленичи за известно време и накрая се прибра обратно вътре. Тя бе последният прибрал се жител на селото.

Навън останаха само Ройс и мъжът до кладенеца.

Който не беше фермер.

Ройс го бе забелязал от мига, в който се бяха завърнали. Дългата му стройна фигура мълчаливо се опираше на излака, отпочивайки в сенките, така че почти се сливаше с фона. Косата му се лееше свободна по раменете: тъмна с редки сребърни жилки. Имаше високи скули и дълбоки мрачни очи. Обгърналата го дълга роба блестеше с последните слънчеви лъчи. Бе неподвижен. Очевидно чакането не го безпокоеше и бе отлично обучен в изкуството на търпението.

Не изглеждаше стар, но крадецът не се оставяше това да го заблуди. Мъжът не се бе променил особено, откакто преди две години Ройс, Ейдриън, младият принц Олрик и монах на име Майрън му бяха помогнали да избяга от затвора Гутария. Цветът на робата му беше различен, ала пак неопределим. Колебанието на Ройс този път варираше между тюркоазено и тъмно зелено. Както винаги, широките ръкави скриваха отсъствието на ръце. Също така си бе пуснал брада.

Наблюдаваха се един друг, сетне Ройс мълчаливо прекоси поляната. Два призрака, срещащи се на кръстопът.

— Отдавна не сме се виждали, Есра. Или да те наричам господин Хаддон?

Мъжът наклони глава, повдигайки очи.

— И аз се радвам да те видя, Ройс.

— Откъде знаеш името ми?

— Магьосник съм. Или това ти е убягнало при последната ни среща?

Ройс помълча и се усмихна:

— Знаеш ли, може и да е. Дали няма да е по-добре да ми го запишеш, за да не го забравям повече?

Есрахаддон повдигна вежда:

— Това беше малко грубо.

— Откъде знаеш кой съм?

— Гледах Конспирацията за короната в Колнора. Намерих декорите за жалки и оркестрацията отвратителна, но историята си струваше. Особено ми хареса дръзкото бягство от кулата, а малкият монах беше много забавен — любимият ми образ. Също останах доволен, че в историята нямаше магьосник. Чудя се кому трябва да благодаря за този пропуск; определено не на теб.

— Те също не използваха истинските ни имена. Така че ти как ги узна?

— Ти как би узнал името си, ако беше на мое място?

— Щях да питам хора, които знаят. Та кого си питал?

— Ти би ли ми казал?

Ройс се намръщи:

— Има ли въпрос, на който да не отговаряш с друг такъв?

— Съжалявам, навик е. Бях учител през по-голямата част от живота си на свобода.

— Речта ти се е променила — отбеляза Ройс.

— Благодаря ти за наблюдателността. Много се постарах. Стоях в много таверни през последните две години и слушах. Езиците ми се удават, говоря няколко. Още не зная всички разговорни думи, но не беше трудно да се нагодя към общата граматика. В крайна сметка е същият език, само дето говореният от вас диалект е малко… по-опростен от това, на което аз бях свикнал. Като да говориш с груб акцент е.

— Значи си открил кои сме, като си гледал лоши пиеси и си научил езика, слушайки пияници. Сега ми кажи защо си тук и по-важно, за какво сме ти ние?

Есрахаддон се изправи и бавно обиколи кладенеца. Погледна към земята, където последните слънчеви лъчи прозираха през листата.

— Бих могъл да ти кажа, че се крия тук и това би прозвучало достоверно. Бих могъл също да река, че съм научил за съдбата на това село и съм дошъл да се притека на помощ, защото така правят магьосниците. Разбира се, и двамата знаем, че няма да повярваш на тези отговори. Така че нека спестим време. Защо ти не ми кажеш защо съм тук? Тогава можеш да се опиташ да прецениш по реакцията ми дали си прав или не, тъй като тъй или иначе възнамеряваш да постъпиш така.

— Всички магьосници ли са били толкова досадни като тебе?

— Много по-зле, страхувам се. Аз бях един от най-младите и най-милите.

Млад мъж — май името му беше Тад, помисли си Ройс — изтича с кофа в ръка.

— Става късно — тревожно каза той, докато пълнеше съда с вода. Няколко ярда по-натам Ройс видя жена да се мъчи да вкара упорит козел в къщата, докато момче го буташе отзад.

— Тад! — извика мъж и момчето се обърна рязко.

— Ида!

То се усмихна, кимна им, грабна кофляка и изтича обратно по пътя, същевременно съумявайки да разлее половината вода.

— Тук си, защото ти трябва нещо от Авемпарта — започна Ройс. — И не мисля, че е меч-демоноубиец. Използваш бедното момиче и изтерзания й баща да примамят Ейдриън и мен тук, за да завъртим дръжка, която очевидно представлява проблем за тебе.

Есрахаддон въздъхна.

— Разочароващо. Мислех те за по-умен. И тези постоянни намеци за недъга ми са отегчителни. Не използвам никого.

— Значи в кулата наистина има оръжие?

— Точно така.

Ройс го изгледа преценяващо за момент, сетне се намръщи.

— Не можеш да разбереш дали лъжа, нали? — магьосникът се усмихна самодоволно.

— Не мисля, че лъжеш, но и не мисля, че казваш истината.

Веждите на Есрахаддон се повдигнаха:

— Това е друго нещо. Може и да не си напълно загубена кауза.

— Може би в кулата има оръжие. Може би то ще ни помогне да убием… каквото ги тормози. Но може би ти на първо място си призовал звяра, за да имаш повод да ни повикаш тук.

— Логично — кимна Есрахаддон. — Болезнено манипулативно, но мога да проследя разсъжденията. Ала ако си спомняш, нападенията над селото са започнали преди да изляза от затвора.

Ройс още веднъж се намръщи:

— Тогава защо си тук?

Есрахаддон се усмихна:

— Нещо, което трябва да разбереш, момчето ми, е че чародеите не са извори на информация. Но трябва да знаеш поне това: фермерът Терън и дъщеря му днес нямаше да са сред живите, ако не се бях появил и не я бях изпратил да ви доведе.

— Добре. Присъствието ти на това място си е твоя работа. Приемам това. Но аз защо съм тук? Поне това би могъл да ми кажеш, нали? Защо да си правиш труда да узнаваш имената ни и да откриваш къде сме — наистина впечатляващо, впрочем — когато би могъл да наемеш първия срещнат крадец да разбие ключалката?

— Защото не всеки би ми свършил работа. Ти си единственият, който може да отвори Авемпарта.

— Искаш да кажеш, че съм единственият крадец, когото познаваш?

— Помага да слушаш какво говоря. Казах, че само ти можеш да отвориш кулата.

Ройс се взря в него.

— Има чудовище, което убива без ред — каза му Есрахаддон с неочаквана сериозност. — Създадено от човек оръжие не може да го нарани. То идва нощем и хора умират. Нищо не може да го спре с изключение на меча, който лежи скрит в тази кула. Трябва да откриеш начин да влезеш вътре и да го вземеш.

Ройс продължаваше да се взира.

— Прав си. Това не е цялата истина, но въпреки това е вярно и е всичко, което съм склонен да обясня… засега. За да узнаеш повече, е необходимо да влезеш вътре.

— Да крадеш мечове — промърмори предимно за себе си Ройс. — Добре, да видим кулата. Колкото по-рано я видя, толкова по-рано мога да започна с проклятията.

— Не — отвърна магьосникът. Отново сведе поглед в земята, където слънцето вече бе изчезнало. Погледна нагоре към смрачаващото се небе. — Пада нощта и трябва да се приберем. Ще отидем на сутринта, но тази нощ ще се скрием с останалите.

Ройс изучаваше магьосника:

— Знаеш ли, когато за първи път те срещнах, имаше всички тези приказки за големия страшен магьосник-гръмовержец, който може да мести планини, а се оказва, че не можеш да надвиеш някакво чудовище или да отвориш стара кула. Мислех те за по-могъщ.

— Бях — отвърна Есрахаддон и за първи път повдигна ръце, оставяйки ръкавите да се отдръпнат и разкрият чоканите на мястото на ръцете. — Магията малко прилича на свиренето на цигулка. Дяволски е трудно без ръце.

Вечерята тази вечер се състоеше от зеленчукова яхния, невзрачна комбинация от целина, лук и картофи в рядък бульон. Ейдриън получи малка порция, която беше далеч от засищаща, но му се стори изненадващо вкусна, гарнирана с необичайни подправки, оставящи изгарящ вкус в устата.

Лина и Ръсел Ботуик спазиха обещанието си да ги приютят за през нощта; любезност, която съумяха да оценят напълно, когато установиха колко вече е претъпкана къщата им. Имаха три деца, четири прасета, две овце и коза на име Мами — всичко това наблъскано в една стая. Комарите също се възползваха от гостоприемството, застъпвайки на нощната си смяна в замяна на мухите. Бе трудно да се диша в изпълнената с пушек и животинска миризма къща. Ройс и Ейдриън се разположиха колкото се може по-близо до вратата и седнаха на пода.

— Нямах си и представа от земеделие — казваше Ръсел Ботуик. Както повечето селяни, бе облечен в дрипава риза до колене, пристегната в кръста с парче връв. Широките кръгове под очите му бяха друг белег, характерен за всички обитатели на Далгрен. — Бях свещоливник в Дрисмуур. Работех като калфа на Хитил стрийт. Благодарение на Терън оцеляхме през първата си година тук. Щяхме да умрем от глад или студ, ако не бяха Терън и Ади Ууд. Те ни взеха под крилото си и ни помогнаха да построим тази къща. Терън ме научи как да ора.

— Ади ми акушира, когато раждах близнаците — каза Лина, докато пълнеше купи, които Тракия подаваше на децата. Близначките и Тад се взираха от сламениците си. — А Тракия бе нашата детегледачка.

— Не сме се поколебавали нито за миг да я приемем тук — каза Ръсел. — Ще ми се само Терън да не беше толкова твърдоглав и също да дойде…

— Просто не мога да се нагледам на роклята й — каза за пореден път Лина Ботуик, поглеждайки към Тракия и поклащайки глава. Ръсел измърмори нещо, но тъй като устата му бе пълна, не стана ясно какво.

Лина се намръщи:

— Е, такава е.

Тя спря да говори за нея, но продължаваше да се взира. Лина бе мършава жена със светлокафява коса, остригана много късо, което й придаваше момчешки вид. Носът й бе толкова остър, че вероятно би могъл да реже пергамент. Имаше куп лунички, но не и вежди. Всички деца носеха прическа като нейната — без значение на пола, докато Ръсел си позволяваше да се отличава: той нямаше коса.

Тракия им разказваше истории от пътуването си до големия град, гледките и многобройните хора, които бе срещнала. Обясни как Ейдриън и Ройс я завели в луксозен хотел. Това предизвика разтревожени погледи у Лина, но тя се успокои при разкриването на още детайли. Тракия възторжено описа къпането си във вана гореща вода с ароматичен сапун и как прекарала нощта в огромно пухено легло под покрив от греди. Не спомена Търговската арка или какво се бе случило под нея.

Лина бе толкова завладяна, че почти остави яхнията да изкипи. Ръсел продължи да ръмжи и сумти. Есрахаддон седеше облегнат на стената между чекръка на Лина и буталката за масло. Робата му сега бе тъмносива. Беше толкова тих, че можеше спокойно да мине за сянка. По време на вечерята, Тракия го хранеше с лъжица.

Какво ли е усещането, чудеше се Ейдриън, докато ги наблюдаваше. Да владееш такава сила, а да не можеш дори да използваш лъжица?

След вечеря, докато помагаше на Лина да разчисти, Тракия редеше измитите купички на рафт и внезапно извика:

— Спомням си тази чиния! — на лицето й изгря усмивка, докато гледаше единствената керамична чиния в къщата. Бледият бял овал с нежни сини плетеници лежеше в дъното, внимателно затъкнат до другите семейни ценности. — Спомням си, че когато бях малка, Джеси Касуел и аз… — тя спря и къщата утихна. Дори и децата спряха да шумят.

Лина спря да мие съдовете и я прегърна силно. Ейдриън забеляза черти по лицето й, които не бе виждал преди. Двете жени стояха пред кофата с мръсна вода и плачеха тихо.

— Не трябваше да се връщаш — прошепна Лина. — Трябваше да останеш в онзи хотел.

— Не мога да го оставя — Ейдриън чу гласа на Тракия, приглушен от рамото на другата. — Той е всичко, което имам.

Тракия се отдръпна и Лина се помъчи да се усмихне.

Сега навън бе тъмно. От мястото си, Ейдриън не виждаше много — тук и там тънка ивица лунна светлина успяваше да се добере до земята. Премигваха светулки. Всичко останало се изгубваше в обгръщащата чернота на гората.

Ръсел придърпа табуретка и седна срещу двамата крадци. Запалвайки дълга глинена лула с тресчица дърво, той рече:

— Е, как възнамерявате да помогнете на Терън да убие чудовището?

— Ще направим каквото можем — отвърна Ейдриън.

Ръсел запуфка силно с лулата си, за да се убеди, че ще потегли, сетне угаси клечицата в пода.

— Терън е над петдесет. Знае как се държи вилата, но се съмнявам някога да е похващал меч. Вие двамата ми приличате на типа хора, които са виждали битка отблизо, пък Ейдриън дори има не един, а три меча. Щом някой носи толкова мечове, значи знае да ги ползва. Чини ми се, че двамца като вас могат да сторят много повече от това да помогнат на един старец да си намери смъртта.

— Ръсел! — смъмри го Лина. — Те са наши гости. Вземи ги полей с вряща вода, като си почнал!

— Просто не искам да видя проклетия глупак да умира. Ако маркграфът и рицарите му не са имали шанс, то какво би могъл да направи старият Терън? Дъртак с коса. Какво се опитва да докаже? Колко е храбър ли?

— Не се опитва да докаже нищо — внезапно се обади Есрахаддон и гласът му укроти стаята като изпусната чиния. — Опитва се да се самоубие.

— Какво? — запита Ръсел.

— Прав е — каза Ейдриън. — Виждал съм го преди. Войници — професионални войници — смели мъже, просто стигат до момент, в който тежестта им идва в повече. Всичко може да послужи за причина: твърде много смърт, убит приятел, дори нещо тривиално като смяна на времето. Познавах мъж, който бе сред предните линии в дузини битки. Отказа се, когато куче, с което се беше сприятелил, бе убито и изядено. Естествено, подобен воин не може да си отиде просто така, не може да се откаже. Трябва да си отиде в бой. Така че те се втурват незащитени, избирайки си предварително обречена битка.

— Тогава не бива да ви губя времето — каза Тракия. — Ако баща ми не иска да живее, то каквото има в онази кула не може да го спаси.

Ейдриън съжали за думите си и добави:

— Всеки ден, в който той остава жив, носи шанса да намери нова надежда.

— Баща ти ще се оправи, Тракия — каза й Лина. — Този мъж е здрав като гранит. Ще видиш.

— Мамо.

Лина не обърна внимание на детето:

— Не ги слушай на тези хора. Те не познават баща ти, за да говорят така за него.

— Мамо.

— Честно, да кажеш на бедното дете нещо подобно, след като е загубила семейството си…

— Мамо!

— Какво е толкова важно, Тад? — Лина почти изкрещя на детето.

— Овцете. Виж овцете.

Тогава всички го забелязаха. Сблъскани в ъгъла на стаята, овцете бяха притихнали по време на вечерята. Куп вълна, за чието съществуване Ейдриън бе забравил. Сега те се блъскаха една друга, бутайки се срещу дъската, която Ръсел бе поставил. Звънчето на врата на Мами дрънчеше, докато козата се раздвижи неспокойно. Едно от прасетата се стрелна към вратата и Тракия и Лина го уловиха в последния миг.

— Деца. Слезте долу — приглушено извика Лина.

Трите деца се спуснаха от тавана, където бяха пропъдени по време на вечерята заради неочакваната пренаселеност. Майка им ги събра около себе си в центъра на къщата. Ръсел се надигна от табуретката и угаси огъня с мръсната вода.

Обгърна ги мрак. Никой не продумваше. Навън щурците замлъкнаха. Жабите ги последваха секунда по-късно. В къщата животните продължаваха да шават неспокойно. Друго прасе се стрелна. Ейдриън чу копитцата му да тропат по пръстения под по посока на вратата. Усети Ройс да се раздвижва до себе си, сетне настъпи тишина.

— Ето, някой да го вземе — прошепна Ройс. Тад пролази по посока на звука и пое прасето.

Чакаха.

Звукът започна глухо и неясно. Пъхтене, помисли си Ейдриън, като духало, подклаждащо пещ. Разнесе се по-наблизо, по-силно, по-измъчено — мощен и силен. Звукът се разнесе над главите им и Ейдриън инстинктивно погледна нагоре, но видя само тъмнина. Ръцете му се преместиха на петите на мечовете.

Трумп. Трумп. Трумп.

Седяха свити в мрака, слушайки, докато звукът се отдалечи, сетне отново стана по-силен. Пауза — пълна тишина. В къщата всички затаиха дъх.

Хряс!

Ейдриън подскочи при шумния трясък, който прозвуча като експлодирало дърво. Сграбчване, раздиране, разчупване — цяла бран насилствени звуци. Писък. Женски глас. Изкрещяването бе истерично и безумно.

— Мили Марибор! Мей! — проплака Лина.

Ейдриън скочи на крака. Ройс вече бе станал.

— Не си губете времето — каза им Есрахаддон. — Тя е мъртва. Не можете да направите нищо. Чудовището не може да бъде наранено от оръжията ви. То…

Двамата бяха вече излезли.

Ройс бе по-бърз и търчеше към къщицата на Мей Дръндъл. Ейдриън не виждаше по-далеч от носа си и сляпо последва шума от стъпките на Ройс.

Виковете спряха — рязък, груб край.

Ройс спря и Ейдриън за малко да го отнесе.

— Какво има?

— Покривът е откъртен. Има кръв по целите стени. Няма я. Няма го.

— Го? Видя ли нещо?

— Зърнах го за секунда, но бе достатъчно.