Авемпарта

Глава 11 Гиларабрин

Почти се бе смрачило, когато нарамилият три меча Ройс намери Ейдриън и Магнус при кладенеца. Селото бе празно, обитателите му се бяха сврели из колибите си и с изключение на далечния долитащ от замъка шум, нощта бе тиха.

— Крайно време беше — рече Ейдриън, скачайки на крака при вида на партньора си.

— Ето ти екипировката — Ройс му подаде оръжията. — И друг път бъди по-внимателен. Имам си по-важна работа от това да съм ти личен прислужник.

Ейдриън зарадвано взе оръжията си и започна да си закопчава коланите:

— Бях започнал да се притеснявам, че църквата те е хванала.

— Църквата? — запита Ройс.

— Луис Гай ме тормозеше по-рано днес.

— Стражът?

— Да. Разпитваше ме за спътниците ми и отпраши нагоре по реката. Оттогава не съм го виждал. Останах с впечатлението, че търси Есра. А той впрочем къде е? При реката ли го остави?

— Не се е отбивал? — запита Ройс. Двамата поклатиха глави. — Не означава нищо, би бил глупак да дойде в селото. Най-вероятно се крие в гората.

— Стига да не се е удавил — каза Ейдриън. — Ти защо го остави?

— Той имаше силно „не ме следвай“ излъчване, което при нормални обстоятелства означаваше, че бих го проследил, но други неща ми бяха на главата. Докато се усетя и слънцето вече залязваше. Реших, че вече си е тръгнал.

— Намери ли нещо ценно вътре? Бижута? Злато?

Ройс внезапно се почувства глупаво.

— Изобщо не ми мина през ума да потърся.

— Какво?

— Забравих.

— И какво прави там цял ден?

Ройс изтегли голото счупено острие от колана си. То заблестя дори и на слабата светлина.

— Всички други мечове бяха спретнато изложени, но този открих затрупан до крака на гиларабрина.

— До крака? Видял си го?

Ройс кимна с гримаса.

— Довери ми се, не е гледка, която би искал да видиш — пиян или трезвен.

— Мислиш, че то е отчупило острието?

— Кара те да се замислиш, нали?

— И къде е другата част?

— Предполагам спи отгоре й, но нямах намерение да го претъркулвам, та да проверя.

— Изненадан съм, че не си го изчакал да отлети.

— При положение, че клиентът ни си тръгва утре, каква полза? Ако беше лесно за измъкване и не трябваше да се ровя с часове из… куп неща, добре. Обаче няма да си рискувам врата заради личната война на Есра с църквата. Пък и помниш ли хрътките от замъка Блитин?

Ейдриън кимна с измъчено изражение.

— Ако може да надушва миризми, не исках да съм наблизо, когато се събуди. Аз виждам нещата тъй: Тракия има баща си, Есра има достъп до кулата, а Ръфъс ще освободи селото от гиларабрина. Работата ни тук е приключена — Ройс погледна към джуджето, сетне към партньора си. — Благодаря, че го наглежда — изтегли кинжала си.

— Ка… чакай! — джуджето отстъпи назад, докато Ройс се приближи към него. — Имахме сделка!

Ройс му се ухили:

— Вдъхвам ли ти доверие?

— Ройс, не можеш — каза му Ейдриън.

Крадецът го изгледа и се закикоти:

— Шегуваш ли се? Погледни го. Ако не му прережа гърлцето за най-много десет секунди, ще те черпя с бира веднага щом се приберем в Олбърн. Кажи ми кога ще започнеш да броиш.

— Не, имах предвид, че то е право. Ти се уговори с него. Не можеш да се отричаш.

— О, моля ти се. Това дребно… джудже се опита да ме убие и почти успя, а ти искаш от мен да го пусна — само защото така съм бил казал? Та то живя още цял ден като отплата на помощта си. Това си е читава награда.

— Ройс!

— Какво? — крадецът подбели очи. — Ти сериозно ли? То уби Амрат!

— Било е задача, пък и ти не си член на кралската стража. То изпълни своята част от сделката: както беше обещал. А от убийството му няма полза.

— Наслаждение — каза Ройс. — Наслаждението и удовлетворението са достатъчна полза.

Ейдриън продължаваше да се взира в него.

Ройс поклати глава и въздъхна.

— Добре, няма да го убивам. Глупаво е, но ще го пощадя. Доволен ли си?

Ройс погледна към хълма на замъка, където вече се събираха факлите на тазвечерните претенденти.

— Почти е тъмно вече, трябва да се скрием. Къде са най-добрите места за вечерния театър, който ни уреждат от замъка? И под най-добри разбирам най-безопасни.

— Поканата на Ботуикови още важи. Терън в момента е там и…

Пронизителен писък откъм реката раздра нощта.

— Какво в името на Новронския дух е това? — запита Магнус.

— Мислиш ли, че гущерокът е открил кражбата? — поинтересува се замислено Ейдриън.

Ройс хвърли поглед към дърветата, сетне към лицето на приятеля си.

— Мисля, че тази нощ трябва да си намерим доста по-добро скривалище от Ботуикови.

— Къде? — запита Ейдриън. — Ако дойде да търси меча, ще разбие на парченца всяка къща, докато не го намери. И познавайки особеностите на местната архитектура, това няма да го затрудни особено. Ще избие цялото село.

— Все още може да има време да ги заведем в замъка — предложи Ройс.

— Не — отхвърли предложението Ейдриън, — пазачите няма да ни позволят. Може би гората?

— Дърветата само го забавят. Няма да са по-голям проблем от селските къщи.

— Ами кладенецът? — запита джуджето, надничайки в обградената с дърво дупка.

Ройс и Ейдриън се спогледаха.

— Чувствам се толкова глупав — каза Ройс.

Ейдриън изтича до камбаната, сграби въжето и енергично разлюля в тревога предназначения за евентуална селска църква чан.

— Продължавай да я биеш — извика Ейдриън на Магнус, докато двамата с Ройс търчаха из къщите, отмятайки завесите-врати и тропайки по стените.

— Вън. Всички вън — крещяха те. — Къщите няма да ви спасят тази нощ. Влизайте в кладенеца. Всички в кладенеца, незабавно!

— Какво става? — запита Ръсел Ботуик, надничайки от мрака.

— Няма време за обяснение — извика в отговор Ейдриън. — Слезте в кладенеца, ако ви е мил животът.

— Ами църквата? Предполага се, че те са тук да ни пазят — каза Селън Броктън от прага си, прегърнала одеяло.

— Ще заложиш ли живота си на това? Всички ще трябва да ми се доверите. Ако греша, ще прекарате една отвратителна нощ, но ако съм прав и не ме послушате, всички ще умрете.

— Мен ме устройва — каза Терън, докато изхвърчаше от дома на Ботуикови и си закопчаваше ризата. Едрата му фигура и силният суров глас привлякоха вниманието на околните. — И за вас ще е добре да го сторите. За последните няколко дни, Ейдриън направи повече за селото отколкото всички нас и онея от замъка, взети заедно. Ако той казва да спя тази нощ в кладенеца, кълна се в брадата на Марибор, че точно туй ще сторя. Даже и да знаех, че звярът е мъртъв, пак щях да го направя, а онези от вас, дето отказват, си заслужават да бъдат изядени.

Селяните затичаха към кладенеца.

По въжето бяха направени примки, които използваха за стъпала. И докато кладенецът бе достатъчно широк за спускането на четирима или дори петима едновременно, спускаха ги само по двойки или тройки, тъй като не се доверяваха в здравината на покрива.

Макар хората да се движеха бързо и дисциплинирано, спазвайки инструкциите на Ейдриън, процесът бе мъчително бавен. Магнус пожела да слезе и да забие колчета в стените, за да оформи стъпенки. Хал, Арвид и Пърл, прекалено малки, за да слязат първи, търчаха из селото и носеха още дъски за джуджето. Тад Ботуик слезе да му помага, подавайки му дървените клинове, докато Магнус изработваше платформи.

— Еха, мистър — разнесе се гласът на Том из кладенеца. — Никога не съм виждал чук като този. Отне ни шест седмици да построим тези стени, а ти би се справил за шест часа.

Ейдриън, Терън, Винс и Дилън спускаха селяните. Ейдриън отговаряше за реда, спускайки първо жените и децата в мрака, разсейван единствено от свещта, която Тад държеше за Магнус.

— Още колко остава? — запита Ейдриън, докато чакаха да спуснат следващите.

— Ако бе излетяло веднага след като изпищя, вече би трябвало да бъде тук — отговори Ройс. — Трябва да претърсва кулата, което ни дава малко време, но нямам представа колко.

— Покачи се на дърво и извикай като го видиш.

Когато всички бяха в кладенеца, Ейдриън спусна Терън и Дилън, при което на повърхността останаха само той, Винс и Ройс. Изчакваха Магнус да приключи с последните клинове. Покатерен на една топола, Ройс седеше на тънък клон и оглеждаше небето, докато се вслушваше в ударите на джуджето.

— Идва! — изкрещя той, забелязвайки сянка да се стрелва сред звездите.

След секунди гиларабринът изкрещя някъде над тъмния листен балдахин и тримата потръпнаха, но нищо не се случи. Стояха неподвижно с напрегнати сетива. Нов писък се разнесе из мрака. Гиларабринът полетя право към факлите на замъка.

Ройс го видя в нощното небе да прелита над хълма, където следващият претендент за короната се готвеше да посрещне звяра. Чудовището се спусна, сетне се издигна още веднъж. Пак даде воля на пронизителното си пищене, последвано от огнен дъх, с който гиларабринът заля хълма. Всичко се очерта по-ясно в сиянието.

— Това е ново — обяви нервно Ейдриън, докато наблюдаваше отвратителната гледка. Тълпата претенденти се бяха простили с живота си толкова неочаквано, че не им бе останало време за викове.

— Магнус, побързай.

— Готово е. Скачайте долу — викна джуджето в отговор.

— Чакайте — провикна се Тад. — Къде е Пърл?

— Търси дърво — каза Винс, — ще я доведа.

Ейдриън го хвана за ръката:

— Твърде е опасно, влизай в кладенеца. Ройс ще отиде.

— Аз ли? — изненадано запита крадецът.

— Понякога е неприятно да си единственият, който може да вижда в тъмното, нали?

Ройс изруга и изтича, спирайки се из домове и навеси, за да повика момиченцето колкото силно се осмеляваше. Гиларабринът запищя и Ройс надникна през рамо, за да види обвития в пламъци замък.

— Ройс! — изкрещя Ейдриън. — Идва!

Ройс се отказа от прикриването.

— Пърл! — започна да вика.

— Ида! — изпищя момиченцето, стрелвайки се измежду дърветата.

Той я сграбчи и се втурна към кладенеца.

— Тичай, да ти се не види — викна Ейдриън, държейки въжето.

— Забрави въжето. Слез долу и я хвани.

Докато Ройс все още търчеше, Ейдриън хвърли долу намотката.

Трумп. Трумп. Трумп.

Притискайки Пърл до гърдите си, Ройс достигна кладенеца и скочи. Момиченцето изпищя, докато падаха заедно. Миг по-късно се разнесе силен нереален писък и отвратителен тътен, докато светът над кладенеца бе обгърнат от експлозия брилянтна светлина, придружена от гърмящ рев.

Ариста крачеше из малката стая с изостреното до болка съзнание, че Бърнис непрекъснато я следи с поглед. Старата жена й се усмихваше — винаги го правеше — и Ариста бе почти готова да й изчовърка очите. Бе свикнала с кулата си, където Хилфред й осигуряваше лично пространство, но за повече от седмица бе осъдена на постоянна компания: неизменната сянка Бърнис. Трябваше да излезе от стаята, да се отдалечи. Беше изморена непрекъснато да я надзирават — сякаш е дете. Тя отиде до вратата.

— Къде отивате, Височество? — бързо попита Бърнис.

— Навън.

— Къде навън?

— Просто навън.

Бърнис се изправи:

— Изчакайте само да взема наметките ни.

— Излизам сама.

— О, не, Ваше Височество — каза дъртата, — това е невъзможно.

Ариста я изпепели с поглед; Бърнис се усмихна в отговор.

— Представи си следното, Бърнис: сядаш обратно на мястото си, а аз излизам през вратата. Напълно възможно е.

— Но аз не мога да сторя това. Вие сте принцесата, а това място е опасно. Трябва да бъдете придружавана за вашата собствена безопасност. Хилфред също ще трябва да ни придружава — тя повика телохранителя.

Вратата се отвори и Хилфред пристъпи, покланяйки се на Ариста.

— Нуждаете ли се от нещо, Ваше Височество?

— Не… да — каза принцесата и посочи към Бърнис. — Задръж я тук. Седни отгоре й, вържи я, заплаши я с меча ако трябва, но не искам да ме следва.

Старата дойка изглеждаше шокирана и притисна длани към бузите си.

— Излизате ли, Ваше Височество? — попита Хилфред.

— Да, да, излизам навън! — възкликна тя, размахвайки ръце. — Може да обиколя залите на тази колиба. Може да ида да погледам надпреварата. Дори може и да изляза извън крепостните стени и да се разходя из гората. Може да се загубя и да умра от глад, да ме изяде мечка или да се удавя в Нидвалден — но ще го сторя сама.

Хилфред стоеше мирно. Взираше се в нея. Устата му се отвори и сетне се затвори отново.

— Има ли нещо, което искаш да ми кажеш? — запита тя с груб тон.

Той преглътна.

— Не, Ваше Височество.

— Поне си вземете наметалото — настоя Бърнис, протягайки въпросното.

Ариста въздъхна, грабна го от ръцете й и излезе.

Съжалението я заля в мига, в който напусна. Втурвайки се надолу по коридора, влачейки наметалото, тя поспря. Изражението на Хилфред я накара да се почувства ужасно. Припомни си, че бе влюбена в него, докато бе малка. Той беше синът на сержант от замъка и имаше навика да се взира в нея през двора. Ариста си бе мислила, че е сладък. Тогава една сутрин я бе събудил огън и пушек. Той спаси живота й. Тогава Хилфред беше още момче, но бе изтичал в горящия замък, за да я спаси. Два месеца се възстановява от изгарянията и кашляше кръв. Със седмици се бе будил с викове от кошмари. За отплата, крал Амрат го бе настанил на престижната длъжност личен телохранител на принцесата. Но тя никога не му бе благодарила, нито му беше простила, че не беше спасил майка й. Гневът на Ариста винаги бе стоял между двамата. Искаше да се извини, но вече бе твърде късно. Прекалено много години бяха минали, твърде много жестокости, последвани от мълчание като увисналото преди малко, ги деляха.

— Какво става? — Ариста чу гласа на Тракия и се отправи в негова посока.

— Нещо не е наред ли, Тракия? — принцесата откри фермерската дъщеря и дякона в главния коридор. Момичето бе облечено в тънката си нощница. И двамата изглеждаха притеснени.

— Ваше Височество! — повика я момичето. — Знаете ли какво става? Защо звънеше камбаната?

— Скоро ще започне съревнованието, ако това имаш предвид. Точно се канех да гледам. Ти по-добре ли се чувстваш? Би ли желала да дойдеш? — иронията не убягна на Ариста, но компанията на Тракия бе значително по-различна от тази на Бърнис и Хилфред.

— Не, вие не разбирате. Нещо трябва да се е случило. Тъмно е. Никой не би бил камбаната посред нощ.

— Не съм чула камбана — каза принцесата, намятайки плаща на раменете си.

— Селската камбана — отвърна Тракия. — Чух я. Вече спря да бие.

— Вероятно е част от обявяването на битката.

— Не — Тракия поклати глава, действие, изимитирано и от дякона. — Тази камбана се използва само при много спешни случаи. Нещо ужасно ще се случи.

— Убедена съм, че нищо подобно няма да стане. Не мисли за това. Отвън има цяла армия, която изгаря от нетърпение да опита шанса си да се бие. Във всеки случай няма да разберем, ако стоим тук — Ариста хвана Тракия за ръка и я поведе към двора.

Бе втората нощ и надпреварата бе разгърната в пълния си блясък. На тревистия хълм се издигаше турнирната шатра. Възвишението разкриваше идеална гледка. Разноцветни навеси се издигаха над редици столове с малки маси, върху които имаше керамични чаши с медовина и пиво, и купи с плодове и сирене. Архиепископът и епископ Салдур седяха заедно близо до средата, докато неколцина други духовници и прислужници гледаха действията в подножието на хълма извън крепостните стени.

— О, Ариста, мила — повика я Салдур, — дойде да видиш как се твори история? Отлично. Седни. Това в полето е лорд Ръфъс. Изглежда се е уморил да чака за короната си, но гнусният звяр тази вечер се бави и ми се струва, че това малко ядосва Негова светлост. Виждаш ли как пришпорва жребеца си? Императорско нетърпение.

— Кой ще излезе след Ръфъс? — поинтересува се Ариста, оставайки права, загледана в полето.

— След? — Салдур изглеждаше объркан. — Ами не съм сигурен. Не мисля, че има значение. Ръфъс най-вероятно ще победи тази нощ.

— Защо? — запита тя. — Не става въпрос за умение, а за потеклото. Лорд Ръфъс да не би да има някакви връзки с императорското семейство.

— Да, в интерес на истината от години е предявявал подобни претенции.

— Нима? — изненада се принцесата. — Не си спомням да съм го чувала да твърди подобно нещо.

— Църквата не обича да разпространява недоказани теории или произволни твърдения, но Ръфъс определено е фаворит. Тази нощ ще се убедим доколко думите му са били истина.

— Простете, Ваша милост — Томас се поклони. Двамата с Тракия все още стояха зад гърба на Ариста, нервни като мишлета. — Случайно да знаете защо би селската камбана?

— Моля? Камбаната? О, нямам представа. Може би някакъв старомоден обичай, призоваващ хората на вечеря.

— Но, Ваша милост… — Томас бе прекъснат.

— Ето — Салдур посочи към небето, докато гиларабринът се стрелваше към светлината на факлите.

— Започва се — викна възбудено архиепископът, пляскайки с ръце. — Всички гледайте внимателно, защото мнозина след това ще ви разпитват как точно е протекло всичко.

Звярът се спусна в полето и лорд Ръфъс пришпори коня си към него. Бе имал благоразумието да закрие очите на животното си със зебло, за да не му позволи да види очакващия го ужас. С високо вдигнат меч, червенокосият нададе вик и се втурна напред.

— В името на Новрон, аз, истинският наследник, те сразявам — Ръфъс се изправи на стремената и замахна към звяра, който изглеждаше озадачен от самоувереността на рицаря.

Лорд Ръфъс удари гърдите на чудовището, но ударът му отскочи. Той замахна отново и отново, но бе все едно да удря камък с пръчица. Рицарят изглеждаше объркан и шокиран. Гиларабринът уби него и коня му с един-единствен безгрижен замах на лапа.

— Мили боже! — проплака архиепископът, изправяйки се втрещен. Момент по-късно шокът прерасна в ужас, когато звярът се издигна с мощен плясък на криле и заля подножието на хълма с огнен поток. Насъбралите се в двора започнаха да бягат в паника, събаряйки столове и разливайки напитки. Един от коловете на навеса бе съборен и тентата увисна на една страна над тичащите.

Звярът се издигна на светлината на пламтящия хълм и запрати към крепостните стени нов огнен дъх. Сухите дънери бързо подхванаха огъня и след няколко мига замъкът бе обграден с огън. Не отне много време на близките до стените сгради със сламени покриви също да пламнат. Скоро огънят се бе разпрострял до самия замък. В заобикалящия ги пламък бе невъзможно да се види къде е гиларабринът. Слепи за разположението на крилатия ужас и притиснати от пламъците, слуги, пазачи и духовници се щураха, обзети от паника.

— Трябва да се доберем до избата! — извика Томас, но малцина чуха вика му сред рева на пламъците и людската суматоха. Свещеникът сграбчи Тракия за ръката и започна да я дърпа към къщата. Със свободната си ръка момичето грабна Ариста и дяконът задърпа и двете.

Шокираната Ариста не оказваше никаква съпротива, докато я извличаха от двора. Изобщо не бе очаквала нещо подобно. Видя мъж в пламъци да търчи с викове надолу по склона. Миг по-късно той падна, все още горящ. Имаше и други, живи факли, носещи се из двора в страховито сияние, един по един тупващи на тревата. Инстинктивно Ариста потърси закрилата на Хилфред, сетне обърканият й ум се сети, че му бе заповядала да остане в стаята. Сега най-вероятно я търсеше.

Тракия стискаше силно ръката й, докато тримата тичаха във верига. Отляво видя войник да се опитва да разбие стената. Той се подпали и побягна с писъци, докато дрехите и кожата му биваха лакомо погълнати от пламъците. Недалеч дърво се пукна с оглушителен звук, разтърсил сградата — пожарът се бе пренесъл и в гората.

— Трябва да слезем в избата — настояваше Томас. — Бързо! Единственият ни шанс е да се скрием под земята. Трябва…

Ариста усети внезапен вятър да разрошва косите й.

Трумп. Трумп.

Дякон Томас започна да се моли на висок глас, докато от одименото небе гиларабринът се спусна отгоре им.