Авемпарта

Глава 5 Цитаделата

Ройс и Есрахаддон излязоха веднага щом се развидели и последваха пътечката, която извеждаше извън селото. Откакто бяха пристигнали в Далгрен, Ройс бе забелязал далечен звук — глух, но постоянен. С наближаването на реката, той прерасна в рев. Нидвалден бе огромна — ширнали се буйни води, които се носеха яростно и се разбиваха в скалите. Един дълъг миг Ройс просто се взираше. Забеляза клон в средата на реката, черна и сива купчина листа, носещи се безпомощно по течението. То се провираше сред речните камъни, плъзгаше се над скалите и накрая изчезваше в бял облак. В центъра видя нещо високо да се издига, закрито от водния прах и клоните, които се протягаха над водата.

— Трябва да слезем по-надолу по течението — обясни Есрахаддон, докато поведе Ройс по още по-тясна, следваща брега пътека. Оросена трева никнеше по него; пойни птици лееха пронизителни мелодии в мекия утринен бриз. Дори с гърмящата река и пресните спомени от оплискан с кръв дом без покрив, мястото навяваше спокойствие.

— Ето я — каза почтително Есрахаддон, когато стигнаха до камениста просека, разкрила им пълна гледка към реката. Бе широка и водата отминаваше с ярост, за да изчезне зад внезапен водопад.

Стояха много близо до ръба на водопада и можеха да видят белия прах, надигащ като мъгла се от рязкото падане. В средата на реката, на ръба на водопадите, масивни скали цепеха водата като нос на кораб, олюляващ се на ръба на бездната. На този страховит пиедестал се издигаше цитаделата Авемпарта. Съградена изцяло от камък, кулата се протягаше към небето, здраво впила каменните си корени. Букет от високи, стройни късове се издигаха като кристални сталагмити или висулки лед, чиято основа се губеше в облаците мъгла и пяна. На пръв поглед изглеждаше като естествено каменно образувание, но по-внимателното вглеждане открояваше прозорци, алеи и стълби, внимателно интегрирани в архитектурата.

— И как се очаква да стигна там? — запита Ройс, надвиквайки рева на реката; наметалото му плющящо като змия.

— Това е проблем номер едно — изкрещя Есрахаддон в отговор, без да дава допълнителни разяснения.

Това някакъв тест ли е, или той наистина не знае?

Ройс проследи реката по голите скали до водопада. Тук земята се спускаше на повече от две хиляди фута до долината. Пред него имаше гледка на ненадмината красота. Водопадите бяха великолепни. Силата на титаничния устрем бе хипнотизираща. Масивното течение синьо-бяла вода се лееше и блестеше в бялата диамантена мъгла, гласът на реката гърмеше в ушите му и го разтрисаше. На юг се разкриваше не по-малко величествена гледка. Ройс можеше да види как реката с мили прорязва зеления пейзаж, виейки се като змия по пътя си за Гоблинското море.

Есрахаддон се премести по-далеч от реката зад един гранит, предложил му защита от вятъра и пръските. Ройс се изкачваше към него, когато забеляза ивица по-ниски дървета. Тази редица създаваше просека в иначе монотонната зеленина. Той се отправи натам и установи, че това, което бе смятал за дере, е всъщност група по-млади дървета. И което бе по-важно, линията беше напълно права. Стари бодливи храсти и увивни растения прикриваха неестествени насипи. Той започна да копае и не спря да изхвърля пръст настрани, докато накрая не достигна до плосък камък.

— Изглежда тук някога е имало път — изкрещя към магьосника.

— Имаше. Прекрасен мост някога се издигаше през реката до Авемпарта.

— Какво му се е случило?

— Реката — каза му чародеят. — Нидвалден не търпи човешките усилия за дълго. По-голямата част от него е била подкопана от водата и останките са паднали.

Ройс последва заровения път до ръба на реката, където застана и се вгледа в кулата отвъд агресивната водна маса. Огромно зелено количество се лееше край него, бързината му прикрита от чудовищния обем. Тъмнозеленото ставаше полупрозрачно зелено с наближаването на ръба, а в момента на падането водата се разбиваше на милиони капчици пяна. Чуваше само оглушителния рев.

— Невъзможно — промърмори.

Обърна се към магьосника и седна на затоплената от слънцето скала, гледайки към далечната кула сред дъгите в мъглата.

— Искаш ли да отворя това нещо — запита с цялата си възможна сериозност крадецът, — или това е някаква игра?

— Не е игра — отвърна Есрахаддон, докато седеше облегнат на скала. Скръсти ръце и затвори очи.

Изглеждаше толкова удобно, че това ядоса Ройс:

— В такъв случай започни да ми казваш повече от споделеното досега.

— Какво искаш да знаеш?

— Всичко. Всичко, което знаеш за нея.

— Да видим. Веднъж бях тук преди много време. Тогава изглеждаше различно, разбира се. Мостът на Новрон все още съществуваше и отиването до кулата не представляваше проблем.

— Значи мостът е бил единствен начин да се достигне до кулата?

— О, не, не мисля така. Поне не би имало смисъл, ако случаят бе такъв. Елфите построили Авемпарта преди човечеството да се яви на лицето на Елан. Никой — поне не човек — не знае защо и за какво. Разположението й тук, на водопадите, изправена на юг към това, което наричаме Гоблиново море, може да означава, че може би елфите са я използвали като защита срещу децата на Уберлин — струва ми се, че вие ги наричате с джуджешкото им име, Ба Ран Гхазел — морските гоблини. Но това е малко вероятно, тъй като кулата е построена и преди тях. Някога тук дори може да е имало град. Толкова малко е останало от постиженията им в Апеладорн, но елфите са имали неописуема култура, богата с красота, музика и Изкуството.

— Като казваш Изкуството, имаш предвид магия?

Магьосникът отвори едно око и го погледна гневно:

— Да. И не ме гледай като че магията е нещо долно и мръсно. Виждал съм този поглед много пъти, след като избягах.

— Магията не е сред нещата, които хората смятат за добри.

Есрахаддон въздъхна и поклати глава със суров вид.

— Деморализиращо е да се види какво се е случило със света през годините на моето затворничество. Запазих живота и ума си, защото знаех, че един ден ще съумея да изпълня дълга си към човечеството, ала сега откривам, че почти не си струва усилията. Когато бях млад, светът бе невероятно място. Градовете бяха великолепни. Вашата Колнора не би могла да се мери и с най-малкия тогавашен град. Имахме вътрешна канализация — кранове отвеждаха вода право в домовете на хората. Имаше обширни, добре поддържани канализации и улиците не воняха на помийни ями. Сградите бяха на по осем и девет етажа, като някои се издигаха и до дванадесет. Имахме болници, където за болните се полагаха грижи и те оздравяваха. Имахме библиотеки, музеи, храмове и училища.

Човечеството е пропиляло наследството си от Новрон. Като да заспиш богат и да се събудиш просяк — той поспря. — Сетне идва онова, което вие вяло наричате магия. Изкуството ни отделяше от животните. То бе най-високото постижение на цивилизацията ни. Не само забравено, сега то е презирано. По мое време, онези, които можеха да изплитат Изкуството и подчиняват натуралните сили на света на волята си, бяха смятани за божи пратеници — свещени. Днес ще те изгорят на клада, ако случайно познаеш какво ще бъде времето утре.

Тогава бе много различно. Хората бяха щастливи. Нямаше бедни семейства, живеещи по улиците. Нямаше отчаяни селяни, борещи се за насъщния или принудени да живеят в коптори с три деца, четири прасета, две овце и коза; където следобедните мухи са по-гъсти от вечерната им яхния.

Есрахаддон се огледа тъжно:

— Като магьосник, животът ми бе посветен на изучаването на истината и прилагането й в служба на императора. Никъде другаде не съумях да открия повече истина или да му служа по-мъдро от това място. И същевременно изпитвам съжаление. Ако само бях останал у дома. Щях отдавна да съм мъртъв, изживял щастлив и чудесен живот.

Ройс му се усмихна:

— Мислех, че магьосниците не са извор на информация.

Есрахаддон се намръщи.

— Кажи сега за кулата.

Магьосникът погледна назад към елегантните спирали, издигащи се над мъглата:

— При Авемпарта се провела последната битка от Великите елфически войни. Новрон отблъснал елфите обратно до Нидвалден, но те удържали позициите си, като се укрепили в кулата. Новрон не би позволил малко вода да го спре и наредил построяването на моста. Осем години и стотици удавени по-късно, мостът бил построен. Още пет години отнело на Новрон да превземе цитаделата. Това действие било колкото стратегическо, толкова и символично и принудило елфите да осъзнаят, че нищо не би могло да попречи на Новрон да ги изтрие от лицето на Елан. Тогава се случило нещо много любопитно и което е все още неясно. Казват, че Новрон се сдобил с Рога на Гилиндора и с него си осигурил безусловната капитулация на елфите. Наредил им да унищожат военните си машини и деятели и да се оттеглят отвъд реката — никога да не я прекосяват обратно.

— Значи преди Новрон да построи мост, не е имало такъв? И от двете страни.

— Не, това беше проблемът. Нямаше начин да се достигне кулата.

— Тогава как елфите са отивали до нея?

— Именно — магьосникът кимна.

— Значи не знаеш?

— Стар съм, но не чак толкова. Новрон е по-далеч от моето време, отколкото моите дни са за теб сега.

— Значи загадката има решение. Просто не е очевидно.

— Мислиш ли, че Новрон би прекарал осем години в изграждането на мост, ако беше?

— И какво те кара да мислиш, че аз ще намеря решението?

— Наречи го съчувствие.

Ройс го погледна любопитно:

— Имаш предвид предчувствие?

Магьосникът изглеждаше раздразнен.

— Очевидно все още има празнини в речника ми.

Ройс се загледа в кулата и се зачуди защо задачи, свързани с кражба на мечове, никога не се оказваха прости.

Службата, която отслужиха за Мей Дръндъл, бе мрачна и почтителна, макар на Ейдриън да се стори репетирана. Нямаше неловки моменти, заеквания или обърквания. Всеки добре знаеше ролята си. Жителите на Далгрен се отнасяха към погребенията си почти толкова професионално, колкото работещи гратис оплаквачки.

Дякон Томас произнесе само персонализираната част от службата, където споменаваше отдадеността й към семейството и църквата. Мей бе последната от рода си. Синовете й бяха умрели от болест преди да навършат шест, а съпругът й бе убит от звяра преди по-малко от пет месеца. В панегирика си Томас публично изрази мислите на всички: че макар смъртта на старата жена да бе ужасна, може би за нея това не бе толкова зле. Някои дори споделиха, че тя оставяла подканяща свещ на прозореца си през последните две нощи.

Както обикновено, нямаше тяло за погребване, така че просто вбиха дъска в земята, върху която бе прогорено името на мъртвата. Тя стоеше до маркерите с надпис ДЕЙВИ, ФИРТ и УЕНТ ДРЪНДЪЛ.

Присъстваха всички с изключение на Ройс и Есрахаддон. Дори Терън Ууд се появи да отдаде почит. Старият фермер изглеждаше дори по-измъчен и изтощен от снощи и Ейдриън заподозря, че е стоял буден цяла нощ.

След края на опелото, селото сподели трапезата си. Мъжете наредиха маси една до друга насред селото и всяко семейство донесе чиния. Пушена риба, кървавица (наденица от свинска кръв, мляко, мас, лук и овесена каша) и овнешко бяха сред най-носените блюда.

Ейдриън стоеше настрани, облегнат на кедрово дърво и ги наблюдаваше.

— Заповядай — каза му Лина.

— Не изглежда като да има много тук. Имам провизии в раницата си — увери я той.

— Глупости. Всеки яде след погребението. Мей щеше да настоява, а каква е целта на погребението, ако не да се отдаде почит на умрелия?

Тя се взираше в него, докато той кимна и започна да оглежда масите за чиния.

— Значи вашите коне са в конюшните на замъка? — разнесе се глас зад него и той се обърна, за да види пълничък човечец в расо. Той бе първият човек, който не изглеждаше да има отчаяна нужда от храна. Бузите му бяха зачервени и налети, а когато се усмихваше, очите му почти се затваряха. Не изглеждаше ужасно стар, но косата му бе снежнобяла — както и късата му брадичка.

— Ако ти си дякон Томас, тогава да — отвърна Ейдриън.

— Аз съм. И за мен бе удоволствие да услужа. Доста съм самотен нощем в онази празна къща на хълма. Чуваш всеки звук. Капак се хлопне от вятъра, метрак проскърца — може да бъде доста изнервящо. Сега поне мога да приписвам шумовете на конете ви. Естествено, не мога да ги чуя, защото конюшните са чак долу, но поне мога да си представям, нали? — дяконът се изкикоти. — Но честно, там може да бъде доста мизерно. Свикнал съм да бъде сред хора и изолацията на имението ми е голям проблем — рече, докато насипваше планина овнешко в чинията си.

— Трябва да е ужасно. Но се обзалагам, че има хубава храна. Тези благородници знаят как да натъпчат килера, нали?

— Да, разбира се — отвърна духовното лице. — В интерес на истината, маркграфът притежава забележителна колекция пушено месо, да не споменаваме пивото и виното. Но аз вземам само колкото ми е нужно.

— Естествено — съгласи се Ейдриън. — Само като те погледна и мога да кажа, че не изглеждаш като човек, който би се възползвал от ситуацията. Ти ли осигури бирата за погребението?

— О, не — отвърна дяконът, втрещен. — Не бих си позволил да оплячкосвам замъка така. Както каза, не съм човек, който би се възползвал и запасите там не ми принадлежат, за да ги раздавам, не е ли така?

— Разбирам.

— Погледни сиренето — каза дяконът, зашепвайки от споменатото и депозирайки го в устата си. — Едно трябва да се признае — каза с пълна уста, — Далгрен знае да урежда погребения.

Когато стигнаха до края на масите, Ейдриън се огледа за място, на което да седне. Малкото пейки бяха запълнени с хора, които ядяха от скута си.

— Марш, дечища! — викна към Тад и Пърл дяконът. — Няма какво да заемате пейка. Седете на тревата — те се намръщиха, но станаха. — Ти там, Ейдриън, нали? Ела седни тук и ми разправи какво е докарало мъж, който притежава кон и три меча в Далгрен. Вярвам, че не си благородник, иначе щеше да потропнеш на вратата ми вчера.

— Не, не съм благородник, но това ме навежда на мисълта: как наследи имението?

— Хм? Наследил? О, нищо не съм наследил. Просто там е моят пункт като обществен слуга да помагам в кризи като тази. Когато маркграфът и хората му умряха, знаех, че трябва да се грижа за това притеснено стадо и да пазя интересите на краля. Така че изтърпявам трудностите и правя каквото мога.

— Като например?

— А? — запита дяконът, докато откъсваше парче овнешко, оставило устата и част от бузата му лъскави с мазнина.

— С какво помагаш?

— Ами… чакай да видим. Поддържам къщата чиста, двора в ред и градината напоена. Наистина трябва да се държат под око онези плевели, или току-виж цялата градина ще погълнат и нито зеленчук ще оцелее. И… ох, какво мъчение е това за гърба ми. Никога не съм имал читав гръб.

— Имах предвид за нападенията. Какви стъпки си предприел, за да защитиш селото?

— Е, сега — каза дяконът с кикотене, — аз съм свещеник, не рицар. Дори не знам как се държи меч, нито имам армия рицари под моя команда, нали тъй? Та като изключим прилежната молитва, не съм в позицията да направя нещо относно това.

— Обмислял ли си да пускаш селяните в имението за през нощта? Каквото и да е това създание, сламените покриви не му създават особени проблеми, но изглежда замъкът притежава солиден покрив и дебели стени.

Дяконът поклати глава, все още усмихвайки се към Ейдриън: както възрастен се смее на задало глупав въпрос дете.

— Не, това е немислимо. Силно съм убеден, че следващият управник не би одобрил селяните да превземат дома му.

— Но наясно ли си с отговорността, която лордът носи за своите подопечни? Точно затова те му плащат данък. Ако той не желае да ги защитава, защо да му дължат пари, реколта или дори уважение?

— Може и да не си забелязал — отвърна духовникът, — но в момента не се намираме сред лордове.

— Значи не възнамеряваш да продължиш да събираш данъци от тези хора за времето, през което са без защита?

— Е, определено нямах предвид това…

— Разбирам колебанието ти да престъпиш правата си и да отвориш имението за селяните, така че съм убеден в желанието ти са приемеш другия вариант.

— Друг вариант? — свещеникът държеше поредно парче месо до устата си, но бе твърде ангажиран да отхапе.

— Да, като стюард и действащ лорд върху теб лежи отговорността да защитаваш селото. И тъй като пускането на селяните в имението е немислимо, то предполагам ще се отправиш в полето, за да се биеш със звяра.

— Да се бия? — онзи изпусна овнешкото на коленете си. — Не смятам…

Преди да е съумял да каже още нещо, Ейдриън продължи:

— Добрата новина е, че там мога да ти помогна. Имам резервен меч, в случай, че нямаш собствен; и тъй като ти бе достатъчно любезен да приютиш животното ми в конюшнята, струва ми се справедливо да ти я отстъпя за битката. Чувал съм някои да казват, че са разбрали къде е леговището на звяра, значи е просто въпрос на…

— А-аз не си спомням да съм казвал, че пускането на хора в имението е немислимо — силно каза дяконът, прекъсвайки Ейдриън. Няколко глави се завъртяха в негова посока. Той понижи глас и продължи: — Просто казвах, че това е нещо, което трябва да обмисля внимателно. Мантията на водачеството е тежка и трябва да преценявам последиците от всяко свое действие, тъй като те могат да се окажат добри или лоши. Не, не, тези неща не бива да се пришпорват.

— Това е разбираемо и много мъдро, бих добавил — съгласи се Ейдриън, запазвайки гласа си достатъчно висок, за да го чуят и другите. — Но маркграфът е бил убит преди две седмици, така че сигурно вече си взел решение?

Дяконът улови заинтересованите погледи на неколцина от селяните. Нахранилите се доближиха. Един от тях бе Дилън Макдърн, който стърчеше над останалите, докато внимателно следеше разговора.

— Аз…

— Чуйте всички! — извика Ейдриън. — Съберете се, дяконът иска да говори за защитата на селото.

С чинии в ръце, опечалените се насъбраха в кръг около кладенеца. Всички очи се насочиха към дякон Томас, който внезапно заприлича на уловен в капан заек.

— Аз… ами… — подхвана дяконът, сетне приведе рамене и каза високо: — в светлината на скорошните нападения над къщите, всички са поканени да нощуват зад стените на замъка.

Тълпата помърмори и след това Ръсел Ботуик се провикна:

— Ще има ли достатъчно място за всички?

Дяконът изглеждаше, като че е решил да промени решението си, когато Ейдриън се изправи:

— Убеден съм, че в къщата ще се намери достатъчно място за всички жени и деца и за повечето от женените мъже. Ергените на тринадесет или повече години могат да прекарат нощта в конюшните, пушилните и останалите външни помещения, чиито стени са пак по-здрави от тези на селските къщи.

Сериозността на различните групички нарасна.

— Ами добитъка? На звяра ли ще го изоставим? — запита друг фермер, когото Ейдриън не разпознаваше. — Без него си нямаме месо, вълна или животни за обработване на нивите.

— Аз трябва да мисля за Амбъл и Рамбъл — каза Макдърн. — Далгрен ще бъде в плачевно състояние, ако нещо се случи на воловете.

Ейдриън подскочи на ръба на кладенеца, където всички можеха да го виждат и се подпря с ръка на покрива:

— Има предостатъчно място зад стените, където животните ви ще бъдат на по-сигурно място от домовете ви. Не забравяйте предимството на бройката. Ако стоите сами в нощта, за звяра е лесно да ви убие, но създанието няма да е толкова храбро да влезе в ограден замък и да се изправи пред очите на цялото село. Също можем да запалим огньове около стените.

Някой ахна:

— Но светлината привлича звяра!

— От това, което видях, не изпитва затруднения да ви намира и на тъмно.

Селяните гледаха ту Ейдриън, ту дякон Томас.

— Откъде знаеш? — запита някой от тълпата. — Как би могъл да знаеш? Ти не си оттук. Как би могъл изобщо да знаеш нещо?

— Това е демон от Уберлин! — изкрещя някой, когото Ейдриън не разпозна.

— Не можете да го спрете! — изкрещя жена отдясно. — Събирането на едно място само ще направи по-лесно за него да ни убие наведнъж.

— Не иска да ви убие наведнъж и не е демон — увери ги Ейдриън.

— Откъде знаеш?

— Убива само по един или двама, нали? Ако може да разруши къщата на Терън Ууд или да откърти покрива на Мей Дръндъл за секунди, то лесно би могло да унищожи цялото село за една нощ, но не го прави. Не го прави, защото не се опитва да ви избие всичките. Убива, за да се нахрани. Звярът не е демон, а хищник — селяните заобсъждаха тези му думи и когато замлъкнаха, той продължи: — Каквото съм чул досега е, че никой не е виждал създанието и че няма оцеляла жертва. Е, това не ме изненадва ни най-малко. Как очаквате да оцелеете, докато седите сами в тъмното, чакайки да бъдете изядени? Никой още не го е виждал, понеже то не желае да бъде видяно. Като всеки хищник, то се прикрива преди да нападне и търси най-слабата жертва: изолираните, младите, старите, болните. Всички вие сте се разделяли на удобни хапчици. Твърде неустоимо удобни. Ако се групираме, звярът би предпочел да ловува елен или вълк вместо нас.

— Ами ако грешиш? Ами ако никой не го е виждал, защото е демон, който не може да бъде видян? Би могъл да бъде невидим дух, който се храни с ужас. Не е ли така, дяконе?

— Ах… ами… — започна дяконът.

— Би могъл, но не е — увери ги Ейдриън.

— Откъде знаеш?

— Защото партньорът ми го е видял миналата нощ.

Това изненада групата и няколко разговора се отвориха едновременно. Ейдриън забеляза Пърл да седи на тревата и да се взира в него. Мнозина задаваха въпроси едновременно и Ейдриън замаха с ръце, за да ги усмири.

— Как изглежда? — запита жена с изгоряло от слънцето лице и бяла забрадка.

— Тъй като аз не го видях, бих предпочел самият Ройс да ви каже. Той ще се върне преди смрачаване.

— Как е могъл да види нещо в тъмното? — запита скептично един от по-старите фермери. — Аз надникнах, когато се разнесе писъкът и беше мрачно като дъното на кладенеца, дето си се покатерил. Няма начин да е видял нещо.

— Той видя прасето! — извика Тад Ботуик.

— Какво, момче? — запита Дилън Макдърн.

— Прасето, в къщата ни миналата нощ — каза развълнувано Тад. — Беше тъмно и прасето побягна, но той го видя и го улови.

— Точно така — припомни си Ръсел Ботуик. — Точно бяхме угасили огъня и аз не можех да видя вдигнатата пред лицето си ръка, но той хвана тичащо прасе. Може би е видял нещо.

— Въпросът е — продължи Ейдриън, — че всички имаме по-голям шанс да оцелеем, ако се държим заедно. Дяконът любезно ни покани да се присъединим към него зад закрилата на крепостни стени и солиден покрив. Струва ми се, че е най-добре да се вслушаме в мъдростта му и да започнем да организираме преместването, както и да съберем храна преди да се мръкне. Все още имаме предостатъчно време да накладем силни огньове.

Сега гледаха към Ейдриън и кимаха. Все още имаше и такива, които изглеждаха неубедени, но дори и скептиците изглеждаха обнадеждени. Оформяха се малки групици, които обсъждаха планове.

Ейдриън седна и започна да се храни. Кървавицата не му допадна особено и затова се концентрира върху пушената риба, която бе великолепна.

— Ще доведа воловете — чу Макдърн да казва. — Брент, ти иди докарай каруцата и си вземи и брадвата.

— Ще ни трябват лопати и триона на Уент — каза Винс Грифин. — Той винаги го държеше наточен.

— Ще пратя Тад да го донесе — обяви Ръсел.

— Вярно ли е? — Ейдриън вдигна очи от чинията и видя Пърл. Лицето й бе все така мръсно като вчера. — Твоят приятел наистина ли е уловил прасе в тъмното?

— Ако не ми вярваш, попитай го лично вечерта.

Над главата на момиченцето съзря Тракия. Тя седеше сама на земята близо до гробовете на Касуелови. Забеляза я да отрива бузи. Боецът остави опразнената чиния на масата, усмихна се на Пърл и отиде при Тракия, която не реагира на приближаването му, затова приклекна до нея.

— Какво има?

— Нищо — тя поклати глава, скривайки лице зад косата си.

Ейдриън хвърли поглед към пътеката, сетне към селяните. Жените отсервираха, а мъжете събираха инструменти. И двата пола разговаряха шумно.

— Къде е баща ти? Мярнах го по-рано днес.

— Отиде си вкъщи — обяви девойката с подсмърчане.

— Какво ти е казал?

— Нищо ми няма, всичко е наред — тя се изправи, изчисти роклята и избърса очи. — Трябва да помогна с чистенето. Извини ме.

Ейдриън излезе на полето и още веднъж се изправи срещу останките на фермата на Ууд. Покривните греди килнати на една страна, рамката разцепена, сламата разпръсната. Така изглеждат разбитите мечти. Фермата мязаше на прокълната, обитавана от духове, само дето един от тях не си беше вкъщи. Нямаше и следа от дъртия фермер и косата си почиваше изоставена, подпряна на разбитата стена. Ейдриън се възползва от възможността да надникне вътре и разгледа разнебитената мебелировка, счупените шкафове, разкъсаните дрехи и кървавите петна. Сред руините имаше един-единствен стол в средата на стаята, близо до малка дървена люлка.

Терън Ууд се появи от реката няколко мига по-късно, нарамил кобилица с две пълни кофи вода. Никакво колебание не прояви при вида на застаналия сред останките от дома му Ейдриън. Прекрачи право край него. Остави кофите и започна да прелива водата в три големи кани.

— Пак ли си тука? — попита, без да повдига глава. — Тя ми каза, че ви е платила в сребро, за да дойдете. Това ли правите? Възползвате се от простите момичета? Ако си дошъл тук с намерението да изстискаш повече монети от мене, ще да се разочароваш.

— Не съм дошъл тук за пари.

— Нима? Защо тогава? — запита, докато се заемаше с втората кофа. — Ако си тук, за да задигнеш оная сопа или меч, или каквото там лудият сакат мисли, че има в кулата, не трябва ли сега да се опитваш да преплуваш реката?

— Партньорът ми в момента се е заел точно с това.

— А-ха, той е плувецът, значи? А ти какво си, оня, дето изстисква парите от нещастните фермери? Виждал съм такива като тебе — обирджии и измамници: плашите хората, та да ви дадат пари срещу живота си. Е, това няма да проработи този път, приятелю.

— Казах ти, че не съм тук за пари.

Терън хвърли кофата в краката си и се обърна:

— Тогава защо си се домъкнал?

— Напусна погребението рано и се притеснявах, че може да не си чул новините. Цялото село ще прекара нощта зад стените на замъка.

— Благодаря за сведенията — той се обърна и затапи каните. Вдигна отегчен поглед: — Още ли си тука?

— Колко точно си опитен в боя? — попита Ейдриън.

Фермерът го прониза с поглед:

— Какво ти влиза в работата?

— Както сам посочи, дъщеря ти ни плати порядъчно, за да ти помогнем да убиеш чудовището. Моят приятел работи над сдобиването с подходящо оръжие. Аз съм тук, за да се уверя, че знаеш какво да правиш с него, когато то бъде доставено.

Терън Ууд прокара език по зъбите си.

— Каниш се да ме тренираш, тъй ли?

— Нещо подобно.

— Не ми трябват уроци — взе кофите и кобилицата и започна да се отдалечава.

— Нямаш си и понятие от сражение. Някога изобщо държал ли си меч?

Терън подскочи:

— Не, обаче изоравам пет акра дневно. Прехвърлям половин корд дърва до обед. Веднъж оцелях в снежна буря, заварила ме на осем мили от най-близкия подслон. И изгубих цялото си проклето семейство в една нощ! Ти правил ли си нещо подобно?

— Не цялото — напомни му Ейдриън.

— Тези, които имаха значение.

Ейдриън изтегли меча си и пристъпи към Терън, който проследи движението му с безразличие.

— Този тип дълъг меч се нарича бастард — каза Ейдриън, докато подхвърляше оръжието в краката на фермера, — заради това ми се струва, че ти подхожда. Вдигни го и замахни към мен.

— Имам си по-важна работа от това да си играйкам с тебе — обяви Терън.

— Както си имал и по-важна работа от грижата за семейството си онази нощ?

— Внимавай в картинката, момче.

— Както когато си наблюдавал беззащитния си внук? Каква беше истинската причина, Терън? Защо работеше до толкова късно онази нощ? И не ми пробутвай онези глупости за синовното благополучие. Опитвал си се да събереш допълнителни пари за нещо, което ти си искал. Желано толкова силно, че си оставил семейството си да умре.

Фермерът вдигна меча, издувайки бузи и отърсвайки рамене, с просъскващ между зъбите дъх:

— Не съм ги оставил да умрат. Не бях аз!

— За какво ги изтъргува, Терън? Някаква идиотска мечта? Не ти е пукало за сина ти, всичко е било единствено заради тебе. Ти искаше да бъдеш дядото на магистрат. Ти искаше да си голямата клечка, нали? И би направил всичко, за да реализираш тази мечта. Работел си до късно. Не си бил там. Заради това ли позволи синът ти да умре? Никога не си се интересувал от тях. Грижел си се само за себе си.

Фермерът хвана меча с две ръце и нападна Ейдриън, замахвайки към него. Боецът отстъпи встрани и замахът пропусна, а Терън падна на земята, повлечен от инерцията.

— Остави ги да умрат, Терън. Не си бил сред тях, както мъжът трябва да постъпва. От мъжа се очаква да защитава семейството си, а ти какво правеше? Работел си на полето за каквото ти си искал. Каквото ти е трябвало да имаш.

Фермерът се изправи и атакува отново. Още веднъж Ейдриън отстъпи встрани. Този път Терън съумя да остане на крака и нанесе още няколко безредни удара. Ейдриън изтегли един от късите си мечове и отби атаките. Старият фермер бе побеснял и удряше маниакално, размахвайки меча като брадва с единични, разсичащи удари, които нарушаваха равновесието му. Скоро на Ейдриън не се налагаше да парира и просто отстъпи встрани. Лицето на Терън ставаше все по-червено с всеки пропуск. Сълзи изпълваха очите му. Накрая старецът се строполи в прахоляка, изтощен и объркан.

— Не аз ги убих — изкрещя той. — Тя беше! Тя остави светлината. Тя остави вратата отворена.

— Не, Терън — Ейдриън си взе меча от отпуснатите ръце на фермера. — Тракия не е убила семейството си, нито ти си го сторил. Звярът е — мушна меча обратно в ножницата. — Не можеш да я държиш отговорна за вратата. Не е знаела какво ще се случи. Никой от вас не е. Ако си знаел, си щял да бъдеш там. Ако те са знаели, са щели да угасят светлината. Колкото по-скоро престанеш да обвиняваш невинните и започнеш да разрешаваш самия проблем, толкова по-добре ще бъде за всички. Терън, оръжието ти може и да е остро, но каква полза от остро оръжие, което не може да уцели нищо или още по-лошо, което удари грешната цел? Битки не се печелят с омраза. Гневът и омразата те правят храбър и силен, ала също глупав. И се препъваш в собствените си крака — Ейдриън погледна надолу към стареца. — Това ми се струва достатъчно за днешния урок.

Ройс и Есрахаддон се върнаха по-малко от час преди залеза и бяха посрещнати от животински парад. Изглежда всяко селско животно бе на път. Повечето от селяните също присъстваха, насочвайки живия поток с камбани, пръчки, тенджери и лъжици, пришпорвайки ги нагоре по хълма към имението. Кравите и овцете вървяха сносно, но прасетата създаваха проблеми и Ройс забеляза Пърл с пръчката си майсторски да ги оркестрира.

Роуз Макдърн, съпругата на ковача, ги забеляза първа и внезапно Ройс има честта да чуе развълнувани възклицания относно завръщането си.

— Какво става? — Ройс запита Пърл, нарочно отбягвайки възрастните.

— Местим животните в замъка. Ще останем там за през нощта, казват.

— Знаеш ли къде е Ейдриън? Спомняш си, мъжът, с когото пристигнах? Тракия яздеше с него?

— Замъкът — каза му Пърл, сетне присви очички: — Ти наистина ли си уловил прасе в тъмното?

Ройс я погледна объркан. Точно тогава едно прасе се опита да напусне колоната и тя се втурна подире му с размахана пръчка.

Замъкът на лорда на Уестбанк бе типичната крепост със защитна стена и ров: голяма господарска къща на върха на насипания хълм, няколко стопански постройки и всичко това заобиколено с крепостна стена от подострени колове. Солидна порта осигуряваше пропускателния режим. Имаше и вял опит за крепостен ров, който обаче не бе нищо повече от плитък канал. В радиус от около четиридесет ярда имаше изсечени пънове.

Мъже работеха сред дърветата, сечейки борове. Ройс все още не бе напреднал особено с имената, но разпозна Винс Грифин и Ръсел Ботуик да режат с двуръчен трион. Тад Ботуик и още неколцина други хлапетии хвърчаха наоколо, подрязвайки клони с брадвици. Три момичета връзваха клоните в снопове и ги товареха в каруца. Дилън Макдърн и синовете му извличаха трупите до замъка с помощта на воловете, където дървото бе нарязвано и нацепвано.

Ройс откри Ейдриън да цепи трупи близо до хранилището. Партньорът му бе гол до кръста, с изключение на малкия сребърен медальон, който увисваше на врата му, когато се навеждаше да постави нов клин. Бе натрупал солиден куп дърва, покрай които и се бе изпотил солидно.

— Месил си се, а? — запита Ройс, оглеждайки кипящата дейност.

— Трябва да признаеш, че плановете им за защита не бяха особено първокачествени — каза Ейдриън, спирайки да обърше потта от челото си.

Ройс му се усмихна:

— Просто не можа да се въздържиш, нали?

— Ами ти? Откри ли дръжката?

Ейдриън надигна кана и жадно отпи няколко глътки, лочейки толкова бързо, че част от водата потече по брадичката му. Наля малко в шепа и наплиска лице, обърса пръсти в косата си.

— Дори не се приближих достатъчно, за да видя врата.

— Погледни откъм добрата страна — усмихна се Ейдриън. — Този път не си бил арестуван и осъден на смърт.

— Това е добрата страна?

— Как да ти кажа, за мен чашата е пълна наполовина.

— Ето го — провикна се Ръсел Ботуик, сочейки. — Ето го там Ройс.

— Какво става? — запита крадецът, докато хората внезапно започнаха да се натрупват около него.

— Споменах, че си видял звяра и те се интересуват как изглежда — обясни Ейдриън. — Ти какво си помисли? Че идват да те линчуват?

— Как да ти кажа, за мен чашата е празна наполовина — сви рамене.

— Празна до половината? — изкикоти се Ейдриън. — Имало ли е изобщо нещо в тази чаша?

Ройс все още се мръщеше на Ейдриън, когато селяните се струпаха около тях. Жените бяха скрили косите си в забрадки, потъмнели и влажни на челата им. Ръкавите им бяха навити, а лицата — оцапани с мръсотия. Повечето от мъжете бяха голи до кръста, с трески и борови иглички прилепнали към кожата им.

— Видя ли го? — запита Дилън. — Наистина ли го видя?

— Да — отвърна Ройс и неколцина замърмориха.

— Как изглежда? — запита дякон Томас. Свещеникът изпъкваше сред тълпата, изглеждаше свеж, чист и отпочинал.

— Имаше ли криле? — запита Ръсел.

— Имаше ли нокти? — поинтересува се Тад.

— Колко беше голям? — настояваше да знае Винс Грифин.

— Оставете човека да говори — прогърмя Дилън и останалите се укротиха.

— Има криле и нокти. Видях го само за кратко, понеже летеше над дърветата. Зърнах го само през пролука в листата, но видяното от мен бе дълго, като змия или гущер, с криле и два крака, които все още стискаха Мей Дръндъл.

— Гущер с криле? — повтори Дилън.

— Дракон — обяви жена. — Това е. Дракон е!

— Точно така — потвърди Ръсел. — Точно това представлява крилатият гущер.

— Имат слабо място в бронята си близо до мишницата или каквото там драконът има вместо мишница — осведоми ги жена с удивително мръсен нос. — Чувала съм, че веднъж арбалетчик убил дракон насред полет, като го прострелял там.

— Аз съм чувал, че можеш да отслабиш дракона като крадеш съкровищата му — каза плешивец. — Имаше една приказка, където принцът бе пленен в леговище на дракон. Принцът изхвърли цялото съкровище в морето, което му позволи да промуши дракона в окото.

— Чувала съм, че драконите са безсмъртни и не могат да бъдат убивани — рече Роуз Макдърн.

— Не е дракон — презрително каза Есрахаддон. Той пристъпи напред и тълпата се обърна към него.

— Защо казваш това? — попита го Винс Грифин.

— Защото не е — отвърна уверено магьосникът. — Ако си бяхте навлекли гнева на дракон, това селце щеше да е изтрито от лицето на Елан преди месеци. Драконите са много интелигентни създания, много по-умни от вас или дори мен; и много по-могъщи, отколкото можем да си представим. Не, госпожо Броктън, никой не е прострелвал дракон в полета му. И не, господин Гудман, кражбата на съкровището му не отслабва дракона. Всъщност драконите не трупат съкровища. Какво точно би правил един дракон със злато или скъпоценности? Да не мислите, че някъде има драконови магазини? Тези създания не вярват в собствеността, освен ако не смятаме спомените, силата и честта за собственост.

— Но това е, което той казва, че е видял — протестира Винс.

Чародеят въздъхна:

— Той каза, че е видял змия или гущер с криле и два крака. Това трябваше да бъде първата подсказка — той се обърна към Пърл, която бе приключила с прасетата и бе дотичала при тълпата. — Кажи ми, Пърл, колко крака има един дракон?

— Четири — каза детето, без да се замисля.

— Именно. Това не е дракон.

— А какво тогава? — запита Ръсел.

— Гиларабрин.

— Ги… какво?

— Ги-ла-ра-брин — Есрахаддон бавно и отчетливо произнесе сричките. — Гиларабрин, магическо създание.

— Какво означава това? Прави ли магии като вещица?

— Не, означава, че е неестествено. Не е било родено, а създадено. Призовано, ако предпочитате.

— Това е лудост — каза Ръсел. — Колко наивни смяташ, че сме? Това грибнещо си там уби десетки хора. Не е някаква илюзия.

— Не, почакайте — намеси се дякон Томас, ръкомахайки сред морето от хора. Те направиха място на свещеника, който все още бе вдигнал ръка със замислен поглед. — Имало е звяр на име Гиларабрин. Научих за него в семинарията. По време на Великите елфически войни те били използвани от Ериванската империя, отвратителни бойни зверове, които опустошавали земята и убивали стотици. Цели градове и армии са ставали тяхна жертва. Никакво оръжие не можело да ги нарани.

— Добре познаваш историята си, дяконе — каза Есрахаддон. — Гиларабрините били унищожителни оръжия. Интелигентни, могъщи, тихи убийци от небесата.

— Как би могло подобно нещо да оцелее след толкова дълго? — попита Ръсел.

— Те не са естествени. Не могат да умират, защото изобщо не са живи — не и по разбирания от нас начин.

— Изглежда ще ни трябват повече дърва — промърмори Ейдриън.

Докато слънцето залязваше, фермерите снабдяваха замъка с провизии за през нощта. Жените и децата се събраха под защитата на дебелите греди на къщата, а мъжете използваха последните остатъци от дневна светлина, за да струпат кладите. Ейдриън бе организирал групи за сеч, завличане и натрупване на купите, така че с падането на нощта имаха приготвени шест клади около стената и една в центъра на двора. Заляха ги с масло и животинска мас, за да се запалят по-бързо. Нощта щеше да бъде дълга и не искаха огньовете да угасват, нито запалването им да се проточи.

— Ейдриън! — викаше Тракия, докато тичаше като обезумяла из двора.

— Тракия — каза работещият до последната минута по дворния огън Ейдриън, — стъмва се. Какво правиш извън къщата?

— Баща ми го няма — проплака тя. — Претърсих целия замък. Никой не го е виждал да влиза. Трябва да си е останал у дома. И ако той е единственият изолиран тази нощ…

— Ройс! — извика Ейдриън, но не бе необходимо, тъй като Ройс вече извеждаше оседланите им коне.

— Тя попадна първо на мен — обясни крадецът, докато му подаваше юздите на Мили.

— Проклетият стар глупак — каза Ейдриън, докато навличаше ризата си, вземаше оръжията и се качваше на седлото. — Казах му за замъка.

— Аз също — лицето на момичето представляваше застинала маска на страх.

— Не се притеснявай, Тракия. Ще го доведем жив и здрав.

Пришпориха животните и излязоха през портата в галоп.

Терън седеше сред руините на дома си на дървен стол. Малък огън гореше в плитък изкоп точно на прага. Небето най-сетне се бе почернило и той можеше да види звезди. Вслушваше се в нощната музика на жаби и щурци. В далечината се обади бухал. Огънят пращеше и пропукваше. Като фон на всичко това се долавяше приглушеното бучене на водопадите. Комарите нападнаха беззащитната къща. Връхлитаха на рояци, кацаха и хапеха. Старецът не им обръщаше внимание. Седеше и се взираше в спомените, както бе правел всяка нощ.

Очите му се спряха на люлката. Терън си спомняше как я построи за първия си син. Той и Ади бяха решили да кръстят първородния си син Хикъри — хубаво, силно, издръжливо дърво. Бе обхождал гората в търсенето на идеалното дърво и един ден го намери на хълм, обляно в слънчева светлина, като че посочено от боговете. Всяка вечер Терън внимателно бе работил върху люлката, така че да издържи дълго време. И петте му деца бяха спали в нея. Хикъри умря преди да навърши годинка от неназована болест. Всичките му синове бяха умрели рано — с изключение на Тад, който се бе превърнал в хубав силен мъж. Бе се оженил за красиво момиче на име Емма и когато им бе родила внук, го кръстиха Хикъри. Терън си бе мислел, че светът най-накрая му се отплаща за преживените страдания — че незаслужената смърт на първородния му син е овъзмездена чрез живота на първия му внук. Но сега всичко бе изгубено. Оставаше само опръсканото с кръв легълце на пет мъртви деца.

Зад люлката лежеше една от двете рокли на Ади. Отвратителен окъсан парцал, но в неговите навлажнени очи изглеждаше прекрасна. Ади беше добра съпруга. За повече от тридесет години го бе следвала от един неприветлив град в друг, докато той се опитваше да открие място, което да може да нарече свое. Никога не бяха имали много и много пъти дори гладуваха. Неведнъж се бе случвало и да са на ръба на измръзването. През цялото това време, той не я чу да се оплаква нито веднъж. Тя се бе грижила за скъсаните му дрехи и счупените му кости, готвеше и се грижеше за него, когато той се разболееше. Бе си останала мършава, винаги заделяйки по-голямата част от храната за него и децата. Дрехите й бяха най-зле изглеждащите в цялото семейство. Тя беше добра съпруга, а Терън не можеше да си спомни някога да й е казвал, че я обича. Преди никога не бе му се струвало важно. Звярът бе отнел и нея, грабнал я по пътя й между селото и фермата. Бе се опитал да запълни празнината с Емма, което го улесни да продължи напред. Беше избягвал да мисли за това, като стоеше фокусиран върху целта, но сега целта бе мъртва и къщата се бе сринала.

Какво ли е било, когато звярът е дошъл?

Били ли са живи, когато ги е отнасял? Дали са страдали?

Тези мисли тормозеха фермера, когато щурците внезапно замлъкнаха.

Той се изправи с коса в ръка, готов да посрещне мрака, когато чу причината за затихването им. По пътеката прогърмяха коне и двамата мъже, които Тракия бе наела, се появиха в светлината на огъня.

— Терън! — извика Ейдриън, когато двамата с Ройс се озоваха в двора на фермата. Слънцето бе залязло, светлината си беше отишла, а старецът бе наклал подканящ огън: само дето не те бяха очакваните гости. — Да вървим. Трябва да те заведем обратно в замъка.

— Вие вървете — изръмжа старикът. — Не съм ви молил да идвате тук. Това е моят дом и ще остана тук.

— Дъщеря ти има нужда от теб. Качвай се на коня. Нямаме много време.

— Никъде няма да ходя. Тя е наред. Тя е с Ботуикови. Те ще се погрижат добре за нея. Сега изчезвайте от земята ми.

Ейдриън слезе от коня и отиде до фермера, който стоеше здраво стъпил като вкоренено дърво.

— Упорито магаре. Или се качвай на коня, или аз ще те поставя там.

— В такъв случай ще се наложи ти да го сториш — каза фермерът, оставяйки косата и скръствайки ръце.

Ейдриън погледна през рамо към Ройс, който мълчаливо стоеше на Мишка:

— Защо не помагаш?

— Не е моята област. Вече, ако го искаш мъртъв, мога да помогна.

Ейдриън въздъхна:

— Моля те, ела с нас. Заради теб всички ще умрем тук.

— Както казах, не съм ви карал да идвате.

Ейдриън изруга, докато си сваляше оръжията и ги окачаше на седлото.

— Внимавай — каза му Ройс, като се приведе. — Стар е, но изглежда як.

Ейдриън рязко се хвърли към фермера и го повали на земята. Терън бе по-едър от него, с могъщи закалени от дългогодишната работа ръце, но Ейдриън беше бърз и ловък. Двамата сумтейки се търкаляха из прахта, вкопчени в борба, докато всеки се опитваше да вземе надмощие.

— Това е толкова глупаво — промърмори Ейдриън, изправяйки се на крака, — ако просто се качеше на коня и…

— Ти се качвай на коня. Изчезвайте оттук и ме оставете! — изрева Терън, докато се мъчеше да си поеме дъх, превит с опряна на коляното ръка.

— Може би сега ще ми помогнеш? — каза на Ройс Ейдриън.

Крадецът подбели очи и слезе от коня:

— Не очаквах да имаш такива затруднения.

— Не е лесно да усмиряваш по-едър от теб човек, опитвайки се да не го нараниш.

— Това ти е проблемът. Защо не опитаме да го нараним?

Терън ги очакваше със солидна сопа в ръка и решителен поглед.

Ейдриън въздъхна:

— Не мисля, че имаме избор.

— Татенце! — извика Тракия, докато изтичваше в светлината на огъня. — Татенце! — извика тя още веднъж и прегърна фермера.

— Тракия, какво правиш тук? — викна Терън. — Не е безопасно.

— Дойдох да те взема.

— Оставам тук — той я отдели от себе си и я избута. — Сега си прибери наетите главорези и отивай у Ботуикови веднага. Чуваш ли ме?

— Не — проплака Тракия, протягайки ръце. — Няма да те оставя.

— Тракия — изрева той, едрата му фигура бе извисена над нея, — аз съм ти баща и ще правиш каквото ти казвам!

— Не! — изкрещя момичето в отговор и светлината на огъня проблесна върху мокрите й бузи. — Няма да те оставя да умреш. Ако щеш ме напляскай, но ще трябва да дойдеш в замъка, за да го сториш.

— Малка глупачка! Ще си намериш смъртта. Не знаеш ли това?

— Не ми пука! — гласът й стана пронизителен, ръцете: свити в юмруци и притиснати до тялото й. — Каква причина имам да живея, ако собственият ми баща, единственият останал на света мой близък, ме мрази толкова силно, че по-скоро би умрял, отколкото да ме погледне?

Терън стоеше като гръмнат.

— Отначало — започна тя с треперещ глас — си мислех, че искаш да се убедиш, че никой друг няма да умре. Сетне… не знам, може би че искаш да почетеш паметта им. След това — че искаш отмъщение. Може би омразата те изяждаше отвътре. Но нищо от това не е истина. Ти просто искаш да умреш. Ти се мразиш — мразиш и мен. На този свят не е останало нищо, заради което да живееш.

— Не те мразя — каза Терън.

— Напротив. Мразиш ме, защото съм виновна. Зная какво значеха за теб и се будя всяка сутрин с тази мисъл — тя обърса сълзите си, колкото да може да вижда. — Ако се бе случило на мен, щеше да стане точно както с майка: щеше да забиеш дъска с моето име в Стоуни Хил и на следващия ден да възобновиш работата си. Щеше да направляваш плуга и да благодариш на Марибор за добротата, че е пощадил сина ти. Аз трябваше да бъда тази, която да умре, но не мога да променя случилото се, нито твоята смърт ще вдигне сина ти от гроба. Нищо няма да го стори. И все пак, ако всичко, което мога да направя сега — ако всичко, което ми е останало — е да умра тук с теб, тогава точно това и ще сторя. Няма да те оставя, татко. Не мога. Просто не мога — тя падна на колене, изтощена и с отпаднал гласа промълви: — поне най-накрая ще бъдем заедно.

Тогава, като в отговор на думите й, гората около тях утихна отново. Този път жабите и щурците замлъкнаха толкова рязко, че тишината им се стори оглушителна.

— Не — каза Терън, поклащайки глава. Погледна към нощното небе: — Не!

Фермерът сграбчи дъщеря си и я повдигна:

— Идваме — обърна се към двамата, — помогнете ни.

Ейдриън придърпа Мили.

— Качвайте се и двамата — Мили започна да бие крак в земята, да се дърпа и извива с разтревожени ноздри и треперещи уши. Ейдриън я задържа здраво.

Терън се покатери на коня и придърпа Тракия пред себе си, сетне с рязък ритник пришпори коня обратно към селото. Ройс скочи на гърба на Мишка и като протегна ръка на Ейдриън, му помогна да заеме място зад гърба му, докато също се отправяше по посока на безопасността.

Конете не се нуждаеха от допълнително подканяне, докато търчаха с изпотена от страх козина. Копитата им гърмяха, ехтейки по земята като удари на барабан. Пътят пред тях бе съвсем малко по-светъл от останалата част на гората и за Ейдриън бе често размазан, тъй като вятърът насълзяваше очите му.

— Над нас! — извика Ройс. Над главите си дочуха движение сред листата.

Конете направиха остър завой в гъсталака. Невидими клони, листа и борови иглички ги удряха и зашлевяваха. Животните тичаха, обхванати от сляпа паника. Хвърчаха през шубрака, бръсвайки стволове и тласкани от клони. Ейдриън усети Ройс да се привежда и последва примера му.

Трумп. Трумп. Трумп.

Над главата си можеше да чуе бавно, глухо туптене. Силен порив на вятъра връхлетя отгоре — масивно въздушно течение. Заедно с него се разнесе ужасяващият звук на счупване, прекършване, разцепване. Върховете на дърветата се разтърсиха и експлодираха.

— Дънер! — изкрещя Ройс, докато конете подскачаха.

Ейдриън се задържа единствено благодарение на ловката хватка на Ройс. В тъмнината чу Тракия да пищи, изръмжаване и звук като от ударила дърво брадва. Крадецът здраво опъна поводите на Мишка, борейки се с нея, извивайки главата на животното, докато то се изправяше на задни крака и пръхтеше. Ейдриън чу Мили да галопира напред.

— Какво става? — запита Ейдриън.

— Паднаха — изръмжа Ройс.

— Не ги виждам — Ейдриън скочи на земята.

— В гъсталака от дясната ти страна — каза Ройс, докато слизаше от коня. Мишка бе в паника, мятайки глава напред-назад.

— Насам — каза Терън с изтощен глас, — тук сме.

Фермерът стоеше изправен над дъщеря си. Тя лежеше просната в безсъзнание. Кръв се стичаше от носа и устата й.

— Тя се удари в клон — каза Терън. Гласът му бе треперещ и изпълнен със страх. — Аз… не видях дървото.

— Качете я на коня ми — нареди Ройс. — Терън, вземи я и идете в замъка. Не е далече, вижда се светлината на кладите.

Фермерът не протестира. Възседна Мишка, която все още удряше крак и пръхтеше. Ейдриън пое Тракия. Лунен лъч освети лицето й и откри широк белег. Той я повдигна. Главата й увисна назад, ръцете и краката й се поклащаха свободно. Изглеждаше мъртва. Подаде я на Терън, който здраво притисна дъщеря си към своите гърди. Ройс пусна юздата и конят отгърмя в нощта.

— Мислиш ли, че Мили е наоколо? — прошепна Ейдриън.

— Мисля, че Мили вече е станала ордьовър.

— Предполагам добрата новина е, че е осигурила на Терън и Тракия безопасно прибиране в крепостта.

Бавно се отправиха към края на гората. Бяха много близо до мястото, където Дилън и момчетата му бяха влачили трупи по-рано днес. Можеха да видят три от шестте огъня, които осветяваха полето.

— Ами ние? — запита Ройс.

— Смяташ ли, че гиларабринът знае, че сме още тук?

— Есрахаддон каза, че бил интелигентен, значи се предполага, че знае да брои.

— Тогава ще се върне обратно за нас. Трябва да се върнем в замъка. Разстоянието е около… колко? Двеста фута?

— Там някъде — потвърди Ройс.

— Да се надяваме, че все още оглозгва Мили. Готов ли си?

— Да тичаме отделно, така че да не може да нападне и двама ни. Давай — тревата бе хлъзгава от росата и пълна с пънове и вдлъбнатини. Ейдриън успя да пробяга само около десетина ярда, преди да се просне по лице.

— Стой зад мен — каза му Ройс.

— Нали щяхме да се разпръскваме?

— Това беше преди да се сетя, че не можеш да виждаш.

Затичаха отново, докато Ройс подбираше пътя нагоре по хълма. Бяха почти преполовили пътя, когато отново чуха ударите.

Трумп. Трумп. Трумп.

Звукът се понесе към тях. Поглеждайки нагоре, Ейдриън видя нещо мрачно да закрива лицето на изгряващата луна, змия с прилепови криле да се плъзга из въздуха като мишкуващ сокол.

Ударите спряха.

— Гмурка се! — изкрещя Ройс.

Мощен порив на вятъра ги прикова към полето. Огньовете незабавно изгаснаха. Секунда по-късно мощен гръм разтърси земята и солидна стена зелен пламък заобиколи целия хълм. Удивителни тридесетфутови пламъци проблясваха като дървета от светлина с корони от непоносима жега.

Вече намиращ пътя си без затруднения, Ейдриън скочи на крака и затича към портата, следван от Ройс. Зад тях пламъците ревяха. Над себе си чуха пронизителен писък. Дилън, Винс и Ръсел затръшнаха вратата веднага щом двамата се озоваха зад защитата на стените. Огънят в двора, останал до този момент незапален, стресна всички като избухна в брилянтен синьо-бял пламък, пронизал като стълб небето. И още веднъж гиларабринът изпищя из чернотата.

Емералдовият ад бавно затихна. Пламъците изгубиха зеления си цвят и започнаха да се смаляват, докато се стопиха в обикновен огън. Огньовете пропукваха и съскаха, запращайки искрици към небето. Хората в двора се взираха нагоре, но повече следи за присъствието на звяра не се проявиха. Останаха само мрак и далечният звук на щурците.