Авемпарта

Глава 3 Посланикът

Ариста стоеше до прозореца на кулата и гледаше към ширналия се свят. Виждаше покривите на магазините и къщите: приличаха на триъгълници и квадрати в сиво, кафяво и черно, продупчени от затихналите в топлия пролетен ден комини. Дъждът се бе извалял, оставяйки света освежен и жизнен. Гледаше как хората вървят по улиците, събират се по площадите, влизат и излизат през вратите. Понякога до ухото й достигаше далечен и приглушен вик. Повечето от шума идваше непосредствено от двора, където седем коли току-що бяха пристигнали и слугите товареха сандъци.

— Не. Не. Не. Не червената рокля! — изкрещя Бърнис на Мелиса. — Новрон да ни пази. Погледни това деколте. Нейно Височество има репутация, която да пази. Прибери я или още по-добре, изгори я. Че то по-добре да я посолиш и предложиш на глутница изгладнели вълци. Не, черната също недей; пролет е, за Марибор. Къде ти е главата? Небесносинята, да, тя може да остане. Честно, добре че съм тук.

Бърнис бе стара пълничка жена с месесто лице, което висеше при бузите и се удвояваше при брадичката. Цветът на косата й бе неясен, тъй като винаги бе защитена от омотан до врата шал. Към това се добавяше висока мрежичка, заради която главата й изглеждаше плосковърха. Стоеше в центъра на спалнята на Ариста, ръкомахаше и крещеше насред лично създадения от нея водовъртеж.

Купчини дрехи лежаха навсякъде другаде, освен в гардеробите на Ариста. Последните стояха празни, с отворени врати, докато Бърнис инспектираше всяка рокля, прибирайки на съхранение в кутии зимните дрехи. Освен Мелиса, дебеланата бе привикала още две момичета да помагат в опаковането. Бърнис вече бе напълнила един сандък, но спалнята все още си оставаше затрупана с рокли, а главата на Ариста вече я понаболяваше от цялото това крещене.

Някога Бърнис била сред слугините на майка й, каквито тя бе имала няколко. Красивата Дръндилин бе изпълнявала ролята на нейна секретарка и довереница. Хариет се бе грижила за покоите; организирала почистването, шивачките и прането. Нора, чието кривогледство не позволяваше да се определи в какво точно се взира, бе отговаряла за децата. Ариста си спомни как преди лягане тя й разказваше приказки за алчни джуджета, отвличащи глезени принцеси, винаги спасявани от храбрия принц. Ариста си спомняше не по-малко от осем прислужници, но Бърнис не беше сред тях.

Тя бе дошла в замъка Есендън преди близо две години, само месец след убийството на крал Амрат. Епископ Салдур обясни, че тя служила на кралицата и била единствената оцеляла от огъня, оставил крал Амрат вдовец, преди много години. Спомена, че Бърнис била далеч от кралството с години, страдайки от меланхолия и болест, но когато научила за смъртта на краля, настояла да се върне, за да се грижи за дъщерята на обичната си кралица.

— О, Ваше Височество — каза Бърнис, държейки два чифта от обувките на Ариста, — бих желала да се отстраните от този прозорец. Времето може да изглежда приятно, но теченията не са нещо, с което човек да се заиграва. Доверете ми се, зная всичко за тях от личен опит. Молете се никога да не изпитате това, което аз съм познала: болежките, страданията, кашлицата. Не че се оплаквам, разбира се, нали все още съм тук? Благословена съм да ви видя да разцъфвате в дама и ако е рекъл Марибор, ще ви видя и като булка. Каква прелестна младоженка ще бъдете! Надявам се крал Олрик скоро да ви избере съпруг. Кой знае колко още ми остава, а не искаме хората да ви обсъждат повече от сега.

— Хората ме обсъждат? — Ариста се обърна и приседна на перваза.

Виждайки я на ръба, Бърнис се паникьоса; замръзна, отваряйки и затваряйки уста в протест като риба на сухо, ръкомахайки с държащи обувки ръце.

— Ваше Височество — съумя да пророни, — ще паднете!

— Добре съм.

— Не. Не, не сте — Бърнис заклати глава като обезумяла. — Умолявам ви.

Тя изпусна обущата, стъпи здраво и протегна ръка, като че застанала на ръба на пропаст.

— Моля ви.

Ариста подбели очи, изправи се и се отдалечи от прозореца. Прекоси стаята до леглото си, затрупано с няколко слоя дрехи.

— Не, почакайте — извика отново Бърнис. Тя разтърси китки, като че суши ръцете си. — Мелиса, разчисти място за Нейно Височество да седне.

Ариста въздъхна и прокара ръка през косата си, докато чакаше момичето да събере роклите.

— Внимателно, да не ги смачкаш — предупреди Бърнис.

— Съжалявам, Ваше Височество — каза Мелиса, докато събираше дрехи. Тя бе дребна и червенокоса, с тъмни зелени очи и бе служила на Ариста през последните пет години. Принцесата остана с ясното впечатление, че извинението на слугинята не се отнася за бъркотията на леглото. Ариста употреби усилия, за да не прихне и на лицето й се появи компромисна усмивка като резултат от борбата. Но нещата се влошиха, когато видя Мелиса да се хили насреща й.

— Добрата новина е, че тази сутрин епископът предостави на Негово Величество списък с потенциалните кандидати — каза Бърнис, при което Ариста вече не трябваше да употребява усилия, за да потиска смеха си: усмивката залезе сама. — Надявам се, че ще бъде онзи прекрасен принц Рудолф, синът на крал Арманд — Бърнис бе вдигнала вежди и се хилеше пакостливо като побъркано пикси. — Той е много красив, дори според мнозина изящен, а Олбърн е чудесно кралство; поне така съм чувала.

— Била съм там и съм го срещала. Арогантен задник.

— Ах, този ваш език! — Бърнис притисна ръце към лицето си и се втренчи към тавана в тиха молитва. — Трябва да се научите да се контролирате. Ако някой ви беше чул… за щастие сме само двете.

Ариста хвърли поглед към Мелиса и останалите две момичета, които се щураха сред дрехите. Мелиса улови погледа й и сви рамене.

— Добре, значи не сте сигурна за принц Рудолф, чудесно. Ами крал Етелред от Уоррик? По-добър от него няма да намерите. Бедният вдовец е най-могъщият монарх в Аврин. Бихте могли да живеете в Акуеста и да сте кралица на Зимните празненства.

— Той трябва да е над петдесет. Да не говорим, че е империалист. По-скоро бих си прерязала гърлото.

Бърнис пристъпи назад и притисна една ръка към врата си, докато с другата подири опора в стената.

Мелиса изхихика и се опита да прикрие това с престорена кашлица.

— Мисля, че си готова, Мелиса — каза Бърнис. — Изнеси нощното гърне на излизане.

— Но подреждането не е… — протестира момичето.

Бърнис я изгледа укорително.

Мелиса въздъхна.

— Ваше Височество — каза тя и направи реверанс на Ариста, сетне взе гърнето и излезе.

— Тя не е имала нищо предвид — каза на Бърнис Ариста.

— Няма значение. Уважението трябва да бъде демонстрирано постоянно. Знам, че съм само луда стара жена, която не е от значение за никого, но мога да ви кажа следното: ако аз бях достатъчно здрава, за да помагам в отглеждането ви след смъртта на майка ви, днес хората нямаше да говорят, че сте вещица.

Очите на Ариста се разшириха.

— Простете, Ваше Височество, но това е истината. Без майка си и лишена от моите грижи, се страхувам, че сте била отгледана зле. Благодаря на Марибор, че се завърнах сега или кой знае какво щеше да стане с вас? Но не се притеснявайте, мила, сега сте на правилния път. Ще видите, всичко ще се нареди, щом ви намерим подходящ съпруг. Всички тези нелепици за миналото ви ще бъдат забравени.

Достойнството и дължината на роклята не позволяваха на Ариста да тича надолу по стълбите. Хилфред се движеше в тръс подире й, мъчейки се да не изостава след внезапното ускорение на принцесата. Бе изненадала телохранителя си. Бе изненадала и себе си. Възнамеряваше да отиде спокойно при брат си и любезно да го запита дали не си е изгубил ума. Планът се бе реализирал с успех до момента, в който подмина параклиса. Сетне започна да се движи по-бързо и по-бързо.

Добрата новина е, че тази сутрин епископът предостави на Негово Величество списък с потенциалните кандидати.

Виждаше усмивката на лицето на Бърнис и чуваше перверзното злорадство в гласа й, като че присъства на нечие обесване и чака екзекутора да ритне кофата.

Надявам се, че ще бъде онзи прекрасен принц Рудолф, синът на крал Арманд.

Бе й трудно да си поема дъх. Косата й се освободи от панделката и се посипа подире й. Докато завиваше покрай балната зала, левият й крак се подхлъзна и Ариста за малко да падне. Обувката излетя и се хлъзна по излъскания под. Тя я остави, накуцвайки напред като каруца със счупено колело. Достигна западната галерия: дълъг, прав коридор, украсен с рицарски брони. Тук тя увеличи скоростта си. Якобс, придворният писар, я съзря от мястото си пред приемната зала и скочи на крака.

— Ваше Височество! — поклони се той.

— Той вътре ли е? — излая тя.

Дребният писар с кръгло лице и червен нос кимна.

— Но Негово Величество има държавна среща. Нареди да не бъде обременяван с…

— Той вече е умствено обременен. Тук съм да вкарам малко разум в хилавото му мозъче.

Писарят се сви. Приличаше на катерица, изложена на буря. Ако имаше опашка, щеше да скрие глава под нея. Зад себе си тя чу познатите стъпки на Хилфред.

Тя се обърна към вратата и пристъпи.

— Не можете да влезете — каза Якобс, изпадайки в паника. — Има държавна среща — повтори той.

Двамата постови от двете страни на вратата направиха крачка напред, за да й попречат.

— Махнете се от пътя ми! — изкрещя тя.

— Простете ни, Ваше Височество, но имаме заповед от краля да не пускаме никого.

— Аз съм сестра му — протестира тя.

— Съжалявам, Ваше Височество; Негово Величество изрично ви спомена.

— Той… какво? — за миг тя бе зашеметена, сетне се обърна към писаря, хващайки го да бърше нос в кърпичка. — Кой е вътре? Кой участва в тази държавна среща?

— Какво става тук? — запита главен камерхер Юлиан Темпест, докато изскачаше от кабинета си. Черната му роба със златни нашивки се лееше след него като булчински шлейф. Темпест бе изпълнявал тази служба още отпреди раждането й. Обикновено носеше напудрена перука, провиснала покрай раменете му като ушите на старо псе, но заради спонтанността на проявата сега той можеше да се похвали само с лъскав череп и редките останки от кичури побеляла коса.

— Искам да видя брат си — настоя Ариста.

— Но… но, Ваше Височество, той е в държавна среща; със сигурност може да почака.

— С кого се среща?

— Струва ми се епископ Салдур, канцлер Пикъринг, лорд Валин и… не съм сигурен още кой — Юлиан погледна за помощ към Якобс.

— И за какво е срещата?

— Ами, всъщност, свързана е с… — той се поколеба — вашето бъдеще.

— Моето бъдеще? Те определят живота ми и аз нямам право да вляза? — сега тя бе побесняла. — Принц Рудолф ли е вътре? Или Ланис Етелред?

— Не зная… не мисля така — отново погледна към писаря, който не искаше да има нищо общо с това. — Ваше Височество, моля ви да се успокоите. Подозирам, че могат да ви чуят.

— Отлично! — изкрещя принцесата. — Трябва да ме чуят. Искам да ме чуят. Ако си въобразяват, че просто ще стоя тук и ще чакам присъдата, да видя каква съдба са ми отредили, то…

— Ариста!

Тя се обърна и видя вратите към тронната зала отворени. Брат й, Олрик, стоеше между пазачите, които бързо отстъпиха настрани. Носеше бялата кожена мантия, за която Юлиан бе настоял, както и всички държавни инсигнии; включително тежката златна корона, която попремести към задната част на главата си.

— Какъв ти е проблемът? Звучиш като развилняла се лунатичка.

— Ще ти кажа какъв ми е проблемът. Няма да ви оставя да ми причините това. Няма да ме изпратите в Олбърн или в Уоррик като някаква… някаква… държавна стока.

— Не те пращам в Уоррик или Олбърн. Вече решихме, че ще отидеш в Дънмор.

— Дънмор? — думата се стовари отгоре й като удар. — Шегуваш се. Кажи ми, че се шегуваш.

— Щях да ти съобщя вечерта. Макар да очаквах, че ще го приемеш по-добре. Смятах, че ще ти хареса.

— Да ми хареса? Да ми хареса! О, да, обожавам идеята да бъда използвана като политическа пионка. Те какво ти дават в замяна? Това ли правиш вътре, продаваш ме на търг? — тя се изправи на пръсти, опитвайки се да надникне през рамото на брат си. — Накарал ли си ги да наддават за мен като породиста крава?

— Крава? За какво говориш? — Олрик погледна смутено зад себе си и затвори вратите. Махна с ръка към Юлиан и Якобс, отпращайки ги. С по-мек глас каза: — Това ще ти даде уважение. Ще имаш истински авторитет. Вече няма да бъдеш просто принцесата и ще имаш нещо за вършене. Не беше ли ти тази, която искаше да напусне кулата си и допринесе за благоденствието на кралството?

— И… и това е всичко, което си измъдрил? — тя бе готова да крещи. — Не ми причинявай това, Олрик, умолявам те. Зная, че съм пречка. Знам какво се говори за мен. Мислиш си, че не ги чувам как си мърморят вещица? Мислиш, че не знам какво се е говорило на делото?

— Ариста, тези хора бяха принудени. Знаеш това — той хвърли кос поглед към Хилфред, който стоеше край нея, носейки изгубената обувка.

— Просто казвам, че знам за това. Сигурна съм, че те ти се оплакват непрекъснато — тя махна към затворената врата. Не знаеше кого бе имала предвид под те и се надяваше той да не попита. — Но аз не мога да влияя върху хорските мисли. Ако искаш, ще се явявам на повече събития. Ще присъствам на държавните трапези. Ще започна да шия. Ще правя проклети гоблени. Нещо сладко и безвредно. Какво ще кажеш за лов на елени? Не зная как се шие гоблен, но се обзалагам, че Бърнис знае; тя е запозната с всички тези глупости.

— Ти ще шиеш гоблени?

— Ако се налага. Ще бъда по-добра, ще бъда. Дори не съм поставила ключалка на стаята си в новата кула. Не съм правила нищо откакто бе коронясан, кълна се. Умолявам те, не ме осъждай на доживотно робство. Нямам нищо против да бъда просто принцеса. Нямам.

Той я погледна, объркан.

— Сериозна съм. Истина е, Олрик. Моля те, не прави това.

Той въздъхна, гледайки я тъжно.

— Ариста, какво друго бих могъл да правя с теб? Не искам да живееш като отшелник в онази кула през остатъка от живота си. Откровено мисля, че това ще е за добро. Ще ти се отрази добре. Сега може и да не го виждаш, но… не ме гледай така. Аз съм кралят и ще правиш каквото ти казвам. Трябва да направиш това за мен. Кралството има нужда да го сториш.

Тя не можеше да повярва на думите, които чуваше. Усети сълзи да си пробиват път. Стегна брадичка, стисна зъби и ускори дишането си, за да ги прогони. Почувства се трескава и замаяна.

— И предполагам трябва да бъда доставена веднага. Затова ли са онези карети отпред?

— Да — каза твърдо той. — Надявах се, че сутринта ще си вече на път.

— Утре? — Ариста усети краката й да омекват и остана без дъх.

— Велики Марибор, Ариста… Не е като да те принуждавам да се омъжиш за някой старик.

— Колко съм ти благодарна за проявената грижа — каза тя. — Кой е тогава? Някой от племенниците на крал Росуорт? Боже, Олрик! Защо Дънмор? Рудолф щеше да е достатъчно противен, но поне бих могла да разбера съюза с Олбърн. Но Дънмор? Това е чиста жестокост. Толкова ли много ме мразиш? Толкова ли съм ужасна, че трябва да ме омъжиш за някой неизвестен граф в затънтено кралство? Дори татко не би ми причинил това… защо… защо се хилиш? Спри да се смееш, безчувствено дребно плашило!

— Не те омъжвам, Ариста — съумя да произнесе Олрик.

Тя присви очи.

— Не ме?

— Боже, не! Това ли си помисли? Не бих направил нещо подобно. Наясно съм с какви хора имаш връзки. Не бих желал да се озова отново по течението на Галевир.

— Какво, тогава? Юлиан каза, че там сте решавали съдбата ми.

— Назначих те за посланик на Меленгар.

Тя стоеше притихнала, измервайки го с очи за един продължителен момент. Без да се обръща, тя премести очи и си взе обувката от Хилфред. Обу я, опирайки се на рамото му.

— Но Бърнис ми каза, че Саули ти предоставил списък с уместни кандидати — каза тя колебливо.

— Да, стори го — каза Олрик и се изкикоти. — Всички ние добре се посмяхме.

— Ние?

— Моувин и Фанън са тук — посочи с палец към вратата. — Те ще те придружат. Фанън възнамерява да участва в църковния турнир в Ерванон. Трябваше да бъде изненада, но ти както винаги развали всичко.

— Съжалявам — каза тя и гласът й потрепери неочаквано. Прегърна силно брат си. — Благодаря ти.

Предните колела на каретата попаднаха в дупка, която задните също разгледаха на свой ред. Ариста почти продъни покрива и загуби мисълта си, което бе неприятно. Почти си бе припомнила името на дънморския финансов министър. Започваше с Бон, Бони или Бобо… не, не можеше да бъде Бобо, нали? Бе нещо подобно. Всички тези имена, всички тези титли: трети барон на Бродиния, граф на Нит — или беше трети барон на Нит и граф на Бродиния? Ариста хвърли поглед към дланта на ръката си, чудейки се дали не може да си ги запише там. Ако я хванеха, това щеше да е позорно не само за нея, но и за Олрик и цял Меленгар. От този момент всяко нейно действие, всяка грешка, всяко препъване щяха да се отразяват зле не само на нея, но и да нараняват кралството й. Проблемът бе, че не знаеше как да бъде перфектна. Щеше й се брат й да й бе дал повече време да се подготви.

Дънмор бе ново кралство, едва на седемдесет години, разраснало се феодално владение, отвоювано от дивотата от амбициозни благородници с дребни родословия. Отсъстваха изисканите традиции, срещани в останалия Аврин, но в замяна на това можеше да се похвали с редица отегчителни длъжности. Бе убедена, че крал Росуорт ги е създал със същата мотивация, с която стеснителен човек преукрасява скромен дом. Кралят със сигурност имаше повече министри от Олрик, с двойно по-дълги и необичайно неопределени звания, като например Помощник-секретар на втория кралски кворум, отговорници за алеите. Какво значеше това? Сетне идеше неразбираемото — тъй като Дънмор бе заобиколено изцяло със суша — Главнокомандващ флотата. Поне Юлиан я бе снабдил със списък и Ариста правеше всичко по силите си, за да го научи наизуст, заедно с редиците внасяни и изнасяни стоки, търговски и военни споразумения и дори името на кралското куче. Тя отпусна глава на кадифената тапицерия и въздъхна.

— Наред ли е всичко, мила? — поинтересува се седящият насреща й със събрани пръсти епископ Салдур. Той се взираше в нея с нетрепващи очи, които виждаха повече от лицето й. Салдур — или Саули, както винаги го бе наричала — я бе учил да издухва глухарчета, когато бе на пет. Бе я учил да играе на дама и се правеше, че не забелязва, когато тя се катереше по дърветата или препускаше с понито си в галоп. На шестнадесетия й рожден ден лично й бе преподал Догмите на вярата в Нифрон. Беше й като дядо. Винаги се взираше в нея. Бе спряла да се чуди защо.

— Има твърде много за научаване. Не мога да го запомня. И друсането не допринася. Просто… — тя прелисти пергаментите на коляното си и поклати глава. — Искам да свърша добра работа, но не мисля, че ще успея.

Старият човек й се усмихна, повдигайки съчувствено вежди.

— Ще се справиш. Пък и това е само Дънмор — смигна. — Струва ми се, че Негово Величество крал Росуорт ще ти се стори неприятен за общуване човек. Дънмор изостава в опознаването на добродетели, които останалата част от цивилизацията се е научила да цени. Просто бъди търпелива и почтителна. Помни, че стоиш в неговия двор, а не на този в Меленгар и че си под негова власт. Мълчанието е твой най-добър съюзник във всяка дискусия. Научи се да развиваш това умение. Научи се да слушаш, вместо да говориш и ще устоиш на много бури. Също така избягвай обещанията. Създай впечатлението, че обещаваш, но никога не произнасяй думите. Така за Олрик винаги остава пространство да маневрира. Лоша практика е да връзваш ръцете на своя монарх.

— Ще желаете ли нещо за пиене, милейди? — запита Бърнис, която споделяше тапицираната седалка на Ариста и носеше кошница лакомства за из път. Седеше вдървена, с притиснати колене, стиснали кошницата ръце и леко поглаждащи последната палци. Бърнис се взираше в принцесата откъм бръчиците в краищата на очите си. Месестите й бузи бяха вдигнати прекалено високо от твърде широката усмивка — снизходителна ухилка от типа, показвани на одрало коляното си дете. На моменти Ариста се чудеше дали дъртата не се опитва да бъде нейна майка.

— Какво носиш там, мила? — запита Салдур. — Нещо по-сериозно?

— Имам пинта бренди — каза слугинята и бързо добави: — в случай, че застудее.

— Сега като се замисля, наистина ме втриса леко — каза Салдур, потривайки ръце и преструвайки се, че трепери.

Ариста повдигна вежда:

— Тук е като в пещ — каза, докато придърпваше високата яка, която почти се опираше в брадичката й. Олрик бе подчертал, че трябва да носи благопристойно облекло, като че тя имаше навика да се разхожда из двореца с разкриващи задните й части кръчмарски дрехи. Бърнис се възползва от тази заръка и я окова в неповратливи антични костюми. Единственото изключение бе роклята за срещата й с краля на Дънмор. Ариста искаше да направи добро впечатление на всяка цена и реши да носи официалната рокля на майка си. Това бе най-зашеметяващият тоалет, който някога бе виждала. Когато майка й я бе носила, всички се обръщаха след нея. Изглеждаше толкова впечатляващо, толкова величествено — пълноценна кралица.

— Стари кости, мила — каза й Салдур. — Бърнис, защо двамата с теб да не споделим една чашчица?

Това докара смутена усмивка на лицето на старата дама.

Ариста дръпна кадифената завеса и погледна през прозореца. Каретата й бе в средата на керван, състоящ се от коли и конни войници. Някъде там бяха Моувин и Фанън, но прозорецът драстично ограничаваше видимостта. Намираха се в кралство Гхент, макар то да нямаше крал. Нифронската църква бе управлявала директно през последните няколкостотин години. Земята бе камениста и се срещаха малко дървета. Хълмовете изглеждаха унилокафяви, като че пролетта бе заета с другите кралства и тук изоставяше задълженията си. Високо в небето се виеше ястреб.

— Олеле! — възкликна Бърнис, когато каретата подскочи за пореден път. Това бе най-близкото до ругатня в нейния речник. Ариста погледна косо и видя, че клатенето прави наливането на брендито предизвикателство. Саули с бутилката, Бърнис с чашата, ръцете им подскачайки нагоре и надолу, мъчейки се да се срещнат в средата като някакво панаирджийско изпитание на уменията — привидно лесна игра, но предназначена да засрами играчите. Накрая Саули успя да наклони бутилката и двамата се радваха много.

— Нито капка не бе изгубена — каза самодоволно той. — За здравето на новия посланик. Нека ни накара да се гордеем — той вдигна чашата, отпи голяма глътка и се облегна назад с въздишка. — Била ли си в Ерванон преди, мила?

Ариста поклати глава.

— Струва ми се, че ще ти се стори духовно облагородяващо. Изненадан съм, че баща ти никога не те е водил тук. Това е поклонничество, което всеки член на църквата трябва да направи в живота си.

Ариста кимна, без да си прави труда да споменава, че покойният й баща не е бил особено набожен. От него се изискваше да участва в религиозните служби на кралството, но често пренебрегваше тези задължения, ако рибата кълвеше или ловците бяха забелязали елен в долината на реката. Разбира се, съществуваха и моменти, в които бе търсил утеха. Тя дълго се чудеше за смъртта му. Защо е бил в параклиса в онази нощ, когато проклетото джудже го е промушило? И по-важно, как вуйчо й Пърси е знаел че ще бъде там и е използвал тази информация, за да планира смъртта му? Това я бе обърквало, докато изведнъж осъзна, че не се е молел на Марибор или Новрон, а е говорел с нея. Бе годишнина от пожара. Датата, на която майката на Ариста бе умряла. Вероятно беше посещавал параклиса всяка година и Ариста се притесняваше от това, че вуйчо й е знаел за бащините й навици повече от нея. Притесняваше я също, че никога не си бе помисляла да се присъедини към краля.

— Ще имаш привилегията да се срещнеш с Негово Светейшество, архиепископът на Гхент.

Тя се изправи, изненадана:

— Олрик никога не ми е споменавал нищо за това. Мислех, че просто ще минем през Ерванон на път за Дънмор.

— Не е официална уговорка, но той би желал да види новия посланик на Меленгар.

— Ще се срещам ли и с патриарха? — запита притеснено тя. Неподготвеността за Дънмор бе едно, но среща с патриарха, без да е готова за това предварително, би била пълен крах.

— Не — Салдур се усмихна като зрител на прощъпалник. — Докато наследникът на Новрон не бъде открит, патриархът е най-близък до божия глас. Живее в уединение, говорейки само в редки случаи. Много велик, много свят човек. Освен това не можем да те бавим дълго. Не искаш да закъснееш за уговорката с крал Росуорт в Гламрендор.

— В такъв случай ще пропусна турнира.

— Не виждам защо — каза епископът след поредна глътка, оставила устните му бляскави.

— Ако бързам за Дънмор, няма да мога да бъда в Ерванон да…

— О, турнирът няма да се проведе в Ерванон — обясни й Салдур. — Тези прокламации, които несъмнено си видяла, показват, че от участниците се очаква да се съберат там.

— Тогава къде ще се проведе?

— Това е нещо като тайна. Предвид важността на събитието, нещата трябва да бъдат държани под контрол, но мога да ти кажа това: Дънмор ще ни е по пътя. Ще спреш там за достатъчно дълго време за аудиенцията си с краля и след това ще можеш да продължиш към турнира. Олрик със сигурност би желал неговият посланик да присъства на това събитие.

— О, чудесно, аз също бих искала. Фанън Пикъринг ще участва. Но това означава ли, че ти няма да дойдеш?

— Това зависи от решението на архиепископа.

— Надявам се, че ще можеш. Сигурна съм, че Фанън би оценил подкрепата на повече хора.

— О, това не е съревнование. Зная, че всички тези хералди го оповестяват като такова, което е лошо, защото патриархът нямаше такова намерение.

Ариста се взираше объркана:

— Мислех си, че е турнир. Видях обявление, че църквата организира голямо събитие; изпитание на храбростта и умението, и че победителят ще получи някаква великолепна награда.

— Да, всичко това е вярно, макар и подвеждащо. Не се изисква толкова умение, колкото храброст и… Ще видиш.

Той наклони чашата и се намръщи, сетне погледна с надежда към Бърнис.

Ариста задържа поглед върху духовника за миг, чудейки се какво ли означава това, но Саули очевидно бе изчерпал темата. Тя се обърна отново към прозореца. Хилфред яздеше до каретата на белия си жребец. За разлика от Бърнис, той бе тих и дискретен. Винаги бе до нея, резервиран, внимателен, ненатрапчив — доколкото последното бе възможно за човек, от когото се очакваше да я придружава навсякъде. Винаги й бе пред очите, но без да се набива в тях — перфектната сянка. Но след делото, той бе различен. Промяната бе дребна, но тя усети как той се е отдръпнал от нея. Може би се е чувствал виновен за показанията си или може би подобно на мнозина други вярваше в някои от повдигнатите й обвинения. Бе възможно Хилфред да си мисли, че служи на вещица. Може би дори съжаляваше, че я е спасил от огъня онази нощ. Тя пусна завесата и въздъхна.

Пристигнаха в Ерванон по тъмно. Бърнис бе заспала с отпусната върху кошницата глава, като предпоследната заплашваше да се изхлузи от хватката й. Салдур също бе задрямал, главата му клюмваше все по-ниско и по-ниско, сепваше се рязко, само за да се спусне отново. През прозореца Ариста усети свежия нощен въздух да облива лицето й, когато надникна от каретата, за да се огледа. Небето беше обсипано със звезди, които създаваха впечатлението за светещ прах и принцесата можа да види тъмните контури на града, приютен върху висок хълм. Сградите бяха сведени до сенки, но сред тях се издигаше една, която не можеше да бъде сбъркана — Короносната кула. Алабастровият парапет, увенчал върха на кулата подобно корона, се издигаше високо във въздуха. Древната останка от империята на стюарда бе най-високата сграда, нявга построена от човек. Дори и от това разстояние вдъхваше страхопочитание.

Лагерни огньове обсаждаха града; проблясващи светлини из равнините, пръснати като рояк почиващи си светулки. С наближаването си можеха да чуят гласове, викове, смях и спорове да се разнасят от многобройните лагери край пътя. Това бяха съперници; имаше сигурно стотици от тях. Ариста виждаше само проблясването на фрагменти, докато каретата й я отнасяше. Огньовете изтръгваха от мрака лица. Силуети носеха чинии; момчета и мъже седяха смеещи се на земята, повдигайки чаши към устните си. Палатки запълваха местата между тях, а в сенките си почиваха коли.

Тропане и чаткане оповести промяната на пътя в калдъръм. Преминаха през порта, от която принцесата можа да види само обичайните осветяващи стена факли или светлината от недалечен прозорец. Ариста бе разочарована. Бе учила за града в университета Шеридън и бе чакала с нетърпение да види древния център, някога управлявал света. След разпада на древната Новронска империя се разразили граждански войни и хората се разделили по древните апелански етнически линии, оформяйки четирите нации на Апеладорн: Трент, Аврин, Калис и Делгос. Във всяка една от тях различни военачалници се мъчели да надделеят над останалите в борба за земя и власт. След повече от три века войни, само един водач направил опита да обедини четирите нации под банера на обща империя. Гленморган Гхентски сложил край на епохата на граждански войни и чрез брилянтни и брутални завоевания обединил Трент, Аврин, Калис и Делгос. Нифронската църква застанала зад него, но напомнила на хората, че Гленморган не е Наследникът на Новрон, обявявайки го за защитник на вярата и стюард на Наследника. Заякчили съюза като установили седалището на църквата в Ерванон и построили величествената си катедрала до замъка на Гленморган.

Управлението на стюарда не продължило дълго. Според професора на Ариста, синът на Гленморган далеч отстъпвал на баща си и империята се сринала само седемдесет години след зараждането си — с предателството на Гленморган III от неговите благородници. Не след дълго Калис и Трент се отделили, а в Делгос била обявена република.

Ерванон бил почти изцяло разрушен в последвалите сражения. След приключването им, патриархът се преместил в единствената оцеляла част от великолепния дворец на Гленморган — Короносната кула. Оттогава кулата и града започнали да бъдат асоциирани с църквата и били обявени за най-свещеното място на света — след древната, ала изгубена новронска столица Персепликуис.

Каретата спря рязко, което разтърси пътниците, събуждайки Салдур и принуждавайки старата прислужница да ахне, докато съдържанието на кошницата й се разсипва по пода.

Кочияшът пусна спирачката, слезе и отвори вратата. Нахлулият влажен и студен въздух накара Ариста да потръпне. Тя слезе, схваната и неуверена, с леко замътена глава. Чувстваше се странно да стои на едно място. Намираха се в самата основа на Короносната кула. Тя погледна нагоре, от което главата й се завъртя. Дори и в този мрачен час, кулата се очертаваше ясно на нощното небе. Бе стъпила върху куполовиден хребет, наричан Гленморганския хълм — най-високата точка в радиус от много мили. Макар да не бе изкачила ни стъпало, Ариста се чувстваше застанала на върха на света, докато поглеждаше отвъд древната крепостна стена към разпрострялата се долина.

Тя се прозина, потръпна и моментално Бърнис бе там, загръщайки раменете й с наметало. На Саули отне повече време да се измъкне от каретата. Той внимателно протягаше всеки тънък крак, стъпвайки предпазливо.

— Ваша милост — появи се момче. — Надявам се пътуването ви да е било приятно. Архиепископът ми заръча да ви предам, че очаква принцесата в личните си покои.

Ариста бе зашеметена:

— Сега? — тя се обърна към епископа. — Не очакваш да се срещна с него потна и прашна след цял ден пътуване? Стресната съм, мириша като прасе и съм изцедена.

— Прекрасна сте както винаги, милейди — изгука Бърнис, докато я галеше по косата. Ариста особено ненавиждаше този й навик. — Убедена съм, че архиепископът в качеството си на духовен човек, ще се вглежда в душата ви, а не във физическата ви персона.

Ариста я прониза с насмешлив поглед, сетне подбели очи.

Появиха се облечени в раса слуги, които се засуетиха с багажа, разпрягане и поене на конете.

— Оттук, Ваша милост — каза момчето и ги въведе в кулата.

Влязоха в голяма ротонда с излъскан мраморен под и колони, отделящи центъра от обгръщаща стената пътека. Сякаш много издалеч се носеше тихо пеене. Десетки гласове се упражняваха, вероятно хор. Светлина от невидени лампи се отразяваше от гладките повърхности. Силно ехо разнасяше стъпките им.

— Не може ли да се срещна с него на сутринта?

— Не — каза Салдур, — става дума за изключително важен въпрос.

Ариста сбърчи чело и се замисли над това. Бе приела, че това посещение е просто формалност, но вече не бе толкова сигурна. Като част от плана на Пърси Брага да завладее кралство Меленгар, той я бе изправил пред съд по обвинение в кралеубийство. Не й бе позволено да присъства на процеса и бе чувала само слухове за даваните показания. Ако историите бяха верни, Саули я бе осъдил не само за убийството на баща й, но и че е вещица. Тя никога не бе говорила с епископа относно обвиненията, нито бе искала обяснения от Хилфред. Пърси Брага беше виновен за всичко; той беше подвел всички. Хилфред и Саули само бяха направили това, което смятали най-правилно за интереса на кралството. И все пак Ариста се чудеше дали самата тя не е подведената.

Според църквата, вещерството и всякакъв тип магии бяха противни на вярата. Ако Саули е смятал, че съм виновна, би ли предприел нещо срещу мен? Определи като невъзможно епископът, който беше за нея като част от семейството, който винаги изглеждаше толкова мил и великодушен, да би сторил нещо подобно. От друга страна, Брага беше неин вуйчо и след близо двадесет години вярна служба бе убил баща й; сетне беше опитал да стори същото с нея и Олрик. Жаждата му за власт не признаваше лоялност.

Долавяше все по-силно присъствието на Хилфред, който вървеше след нея по стълбите. Преди пораждайки чувство на сигурност, сега то изглеждаше заплашително. Защо никога не ме поглежда? Може би тя се лъжеше. Вероятно не ставаше въпрос за вина или неприязън, а начин да се дистанцира. Бе чувала истории за фермери, които кръщавали дойните крави Бетси или Гертруда, но никога не давали имена на определените за заколение.

Умът на Ариста трескаво работеше. Дали се канеха отново да я затворят в кула? Дали щяха да я екзекутират, както църквата бе сторила с Гленморган III? Дали щяха да я изгорят на кладата и впоследствие да го определят като акт на пречистване за ереста? Какво щеше да направи Олрик, когато разбере? Щеше ли да обяви война на църквата? Ако го стореше, всички кралства щяха да се обърнат срещу него. Не би имал друг избор, освен да признае указа.

Стигнаха до врата и епископът заръча на Бърнис да приготви стаята на принцесата. На Хилфред нареди да чака отвън, въведе Ариста в стаята и влезе на свой ред.

Стаята бе изненадващо малка, дребен работен кабинет с претрупано бюро и само няколко стола. Светлината на закрепени по стените свещи падаше върху стари дебели книги, пергаменти, печати, карти и духовнически одежди за различни поводи.

Вътре чакаха двама мъже. Зад бюрото седеше архиепископът, белокос старец с набръчкана кожа. Беше облечен в тъмномораво расо с бродирана мозета и златен епитрахил, висящ на врата му като шал. Имаше дълго и бледо лице, като рошавата брада подсилваше удължеността (за което немалко допринасяше дължината й: простираше се до пода). Веждите му също не отстъпваха по гъстота. Тъй като седеше прегърбен на високия дървен стол, създаваше се впечатлението, че се привежда напред с интерес.

Другият мъж бе далеч по-млад, слаб, с дълги пръсти и неспокойни очи. Той се ровеше из безпорядъка и също беше блед, като че не бе виждал слънце с години. Дългата му черна коса, стегната болезнено в опашка, му придаваше напрегнатия вид на обсебен от работата си човек.

— Ваше Светейшество архиепископ Галиен — каза Салдур, — позволете да ви представя принцеса Ариста Есендън от Меленгар.

— Така се радвам, че дойдохте — каза й старият духовник. Устата му, лишила се от повечето си зъби, често засмукваше тънките му устни. Гласът му бе стържещ. — Моля, седнете. Предполагам сте имали неприятен ден да се тресете в каретата. Отвратителни неща. Развалят пътищата и ти разбъркват кокалите. Мразя да се качвам в тях. Усещат се като ковчег и на моята възраст човек е нащрек от влизането в каквито и да е кутии. Но предполагам трябва да търпя в името на бъдещето, бъдеще, което дори няма да видя — той неочаквано й намигна. — Мога ли да ви предложа нещо за пиене? Може би вино? Карлтън, оправдай присъствието си, нехранимайко такъв и налей на Нейно Височество чаша Монтмърси.

Дребният не каза нищо, но бързо се придвижи към сандък в ъгъла. От него извади тъмна бутилка и изтегли тапата.

— Седни, Ариста — прошепна в ухото й Салдур.

Принцесата си избра червен кадифен стол пред бюрото и като оправи роклята си, седна вдървено. Не бе спокойна, но направи усилие да овладее нарастващия страх.

Карлтън й сервира чашата червено вино на гравиран сребърен поднос. Тя започна да преценява вероятността вътре да има приспивателно или дори отрова, но отхвърли тази мисъл. Каква полза да ме упоявате? Вече направих фаталната грешка слепешком да се озова в мрежата ви. Ако Хилфред бе минал на тяхна страна, оставаше й само Бърнис срещу цялата армия на Гхент. Вече изцяло бе зависима от тях.

Ариста взе чашата, кимна на Карлтън и отпи.

— Виното е внесено от „Подправки Вандън“ в Делгос — уведоми я архиепископът. — Нямам представа къде се намира Монтмърси, но виното им е невероятно. Не мислите ли?

— Трябва да се извиня — нервно каза Ариста. — Не бях уведомена, че ще дойда директно тук. Смятах, че ще имам възможност да се освежа след дългото пътуване. Обикновено изглеждам много по-прилично. Може би трябва да се оттегля и да се срещнем утре?

— Изглеждате чудесно. Не зависи от вас. Прекрасните млади принцеси са благословени с това. Епископ Салдур е постъпил правилно, довеждайки ви директно тук, дори повече, отколкото той предполага.

— Случило ли се е нещо? — запита Салдур.

— Отгоре дойдоха сведения — той погледна към тавана и го посочи — буквално, че Луис Гай ще пътува с нас.

— Стражът?

Галиен кимна.

— Това може да е добре, не мислите ли? Той ще доведе контингент серети, нали? Това ще спомогне за реда.

— Убеден съм, че това е и намерението на патриарха. Аз обаче съм запознат с методите на действие на стража. Той няма да ме послуша и ще действа с тежка ръка. Но не това сме се събрали да обсъждаме.

Той поспря за момент, пое си дъх и отново насочи вниманието си към Ариста.

— Кажи, детето ми, какво знаеш за Есрахаддон?

Сърцето на Ариста прескочи, но тя не каза нищо.

Епископ Салдур постави ръка върху нейната и се усмихна:

— Мила, вече знаем, че месеци наред си го посещавала в Гутария и че ти е преподал каквото могъл от гнусната си черна магия. Също така знаем, че Олрик го е освободил. Но нищо от това няма значение сега. Интересува ни къде е той и дали се е свързвал с теб след излизането си от затвора. Ти си единственият човек, комуто се доверява и следователно единствената, към която би се обърнал. Кажи ни, дете, говорила ли си с него?

— Заради това ли ме доведохте тук? За да ви помогна да откриете предполагаем престъпник?

— Той е престъпник, Ариста — каза Галиен. — Независимо от казаното от него, той…

— Откъде знаете какво ми е казал? Да не сте подслушвали всяка негова думица?

— Да — отвърна безучастно той.

Краткият отговор я изненада.

— Мило момиче, старият магьосник ти разказа история, голяма част от която е истина. Само дето той премълча значителен дял.

Тя погледна към Саули, който кимна със строго бащинско изражение.

— Вуйчо ти Брага не беше отговорен за убийството на баща ти — каза й епископът. — Беше Есрахаддон.

— Това е нелепо — присмя му се Ариста. — Той беше в затвора по това време и дори не би могъл да изпраща съобщения.

— Напротив, можел е и го стори — чрез теб. Защо си мислиш те научи да направиш лечебна отвара за баща си?

— Имаш предвид освен да го излекува?

— Есрахаддон не се интересуваше от Амрат. Нито от теб. Истината е, че баща ти му трябваше мъртъв. Грешката ти беше, че отиде при него. Че му се довери. Мислеше си, че той ще ти бъде приятел? Като мъдрият стар Аркадиус? Есрахаддон не е опитомен звяр, не е достоен джентълмен. Той е демон и е опасен. Той те използва, за да избяга. От първия миг, в който си го посетила, те е използвал като инструмент. За да избяга, е имал нужда управляващият монарх да го освободи. Баща ти знаеше за него и защо е затворен, затова никога нямаше да го стори. Но Олрик би — заради невежеството си. Затова баща ти не му вършеше работа жив. От Есрахаддон се искаше само да насочи църквата по лъжливата следа, че баща ти е наследникът. Знаеше, че това ще ни накара да действаме срещу него.

— Но защо й е на църквата да убива наследника? Не разбирам.

— И до това ще стигнем. Но е достатъчно да се каже, че интересът му към теб и баща ти привлече вниманието ни. Отварата, която Есрахаддон те научи да направиш, докара гибелта на баща ти. Тя замърси кръвта му и го накара да изглежда като наследник на имперската кръвна линия. Когато Брага узна това, той последва каквото смяташе за желанието на църквата и задвижи плановете си за премахване на Амрат и децата му.

— Да не искаш да кажеш, че Брага е работел за църквата, докато е убивал баща ми?

— Не директно — или официално. Но Брага бе много отдаден на вярата си. Той действа прибързано, без да изчака църковната бюрокрация, както я наричаше. Ала епископът и аз говорим от името на цялата църква, когато изразяваме съжалението си от случилата се трагедия. И все пак трябва да разбереш, че не ние стояхме зад нея. Планът на Есрахаддон предизвика смъртта на баща ти. Той използва църквата, както използва и теб.

Ариста прониза с поглед първо архиепископа, сетне Саули.

— Знаели сте за това?

Епископът кимна.

— Как можа да позволиш Брага да убие баща ми? Той ти беше приятел.

— Опитах се да го спра — каза й Саули. — Трябва да ми повярваш. Щом тестът бе направен и резултатът излезе положителен, свиках извънреден църковен съвет, но Брага не можеше да бъде спрян. Той отказваше да се вслуша в думите ми и каза, че съм бил губел ценно време.

Страхът от нейното убийство бе заменен от гняв. Тя се изправи със стиснати юмруци и изпълнени с омраза очи.

— Ариста, зная, че си разстроена и си в пълното право да бъдеш, но позволи ми да продължа — архиепископът я изчака да седне.

— Предстои ми да ти разкрия най-пазената тайна на църквата на Новрон. Тази информация е достояние само на най-висшите членове на духовенството ни. Поверявам ти я, защото имаме нужда от помощта ти и защото знам, че ти няма да ни я предоставиш, докато не узнаеш защо.

Той отпи глътка вино, сетне се приведе напред и заговори с тих глас:

— В последните години на империята, църквата разкрила злокобен план за поробването на цялото човечество. Конспирацията отвеждала директно до императора. Единствено църквата можела да го спре. Тя убила императора и се опитала да елиминира сродниците му, но синът на императора бил подпомаган от Есрахаддон. Наследството му носи силата да призове демоните от миналото и още веднъж да изправи човечеството на ръба. По тази причина църквата търси наследника, чиято екзистенция е опрян в гърлата на всички ни нож. След толкова отминало време, наследникът може и да не е наясно със силата си или дори, че е такъв. Но Есрахаддон знае. Ако този магьосник открие наследника, ще го използва като оръжие срещу ни. Никой няма да бъде в безопасност.

Архиепископът я погледна внимателно:

— Есрахаддон някога е бил част от Висшия съвет. Сред ключовите членове на опита за спасяване на империята от конспираторите, в последния момент той предал църквата. Вместо миролюбив преход, той предизвикал гражданска война, която разрушила империята. Църквата отрязала ръцете му и го запряла за близо хилядолетие. Какво мислиш би сторил той, ако разполага с възможността да си отмъсти? Каквото човешко е имало в него, то е отдавна умряло в Гутария. Останал е само могъщ демон, склонен да руши — търсещ отмъщение заради самото отмъщение; това го опиянява до лудост. Той е като горски пожар, който ще погълне всичко, ако не бъде спрян. Като принцеса на кралство, трябва да си наясно с нуждата от саможертви. Дълбоко съжаляваме за грешката с баща ти, но се надяваме да разбереш какво е довело до нея, да приемеш извиненията ни и да ни помогнеш да предотвратим края на познатия ни свят.

Есрахаддон е изключително интелигентен луд, твърдо решен да унищожи всичко. Наследникът е неговото оръжие. Ако той го намери преди нас, ако не съумеем да предотвратим разбуждането на ужаса, когото съумяхме да приспим преди векове, то всичко това — този град, твоят Меленгар, целият Апеладорн — ще бъде загубено. Нуждаем се от помощта ти, Ариста. Нуждаем се от помощта ти да открием Есрахаддон.

Вратата се отвори рязко и влезе свещеник.

— Ваша милост — каза той задъхано — стражът свиква курията.

Галиен кимна и погледна към Ариста:

— Какво ще кажеш, мила? Ще ни помогнеш ли?

Принцесата се загледа в ръцете си. Твърде много й се въртеше в главата: Есрахаддон, Брага, Саули, мистериозни конспирации, лечебни отвари. Единственото непоклатимо изображение бе спомена за положения върху подгизналите от кръв чаршафи труп с бяло лице. Бе отнело толкова време да остави болката зад себе си, а сега… Есрахаддон ли го беше убил? Или те?

— Не зная — промърмори тя.

— Поне можеш ли да ни кажеш дали се е свързвал с теб след бягството си?

— Не съм го виждала или чувала от смъртта на баща ми.

— Разбираш, естествено — каза й архиепископът, — че ти си най-вероятният човек, към когото той би проявил доверие и бихме искали да размислиш над предложението ни да работим заедно в издирването му. Като посланик на Меленгар, ти би могла да пътуваш сред народи и кралства, без да будиш подозрение. Също осъзнавам, че точно сега може да не си готова да поемеш подобна отговорност, така че няма да настоявам, но те моля да помислиш над това. Църквата те разочарова болезнено и искам само да ни дадеш възможността да изкупим вината си пред теб.

Ариста допи виното си и бавно кимна.

— Мислиш ли, че казва истината? — попита го архиепископът. На лицето му имаше слаба надежда, успяла да окупира ъгълче иззад превъзхождащото измъчено изражение. — Бе много дистанцирана.

Салдур все още гледаше към вратата, през която Ариста бе излязла.

— Гневна би била по-удачната дума, но да, смятам, че каза истината.

Не знаеше какво Галиен бе очаквал. Нима си бе мислил, че Ариста ще го посрещне с отворени обятия след признанието, че те са отговорни за смъртта на баща й? Цялата идея бе нелепа; отчаяните действия на затъващ в подвижни пясъци.

— Струваше си — каза архиепископът без каквото и да е убеждение.

Салдур си играеше с висящ конец от ръкава си, укорявайки се, че не бе взел със себе си бутилката на Бърнис. Никога не бе обичал особено виното. Със смъртта на Брага пресъхна извор прекрасно бренди. Ерцхерцогът бе разбирал от качествен алкохол.

Галиен се вгледа в него.

— Мълчиш — каза архиепископът. — Естествено, ти смяташ, че греша. Както и неколкократно упомена на последната ни среща. Ти наблюдаваш всяко нейно движение. Уредил си онази… онази — старецът размаха ръка по посока на вратата, като че това щеше да го накара да говори по-гладко — стара слугиня да я следи непрекъснато, нали? И ако Есрахаддон се бе свързал с нея, ние щяхме да узнаем, а те нямаше да подозират нищо, но сега… — архиепископът размаха ръце във въздуха, както изискваше саркастичната му имитация на Салдуровото отвращение.

Салдур продължаваше да си играе с конеца, навивайки го все по-стегнато около показалеца си.

— Твърде си арогантен — Галиен прилагаше принципа, че атаката е най-добрата защита. — Той е имперски магьосник. Не можеш да си представиш на какво е способен. Би могъл да я посещава под формата на пеперуда в градината или вмъкващ се всяка нощ в стаята молец. Трябваше да бъдем сигурни.

— Пеперуда? — запита искрено удивен Салдур.

— Той е магьосник, мътните да те вземат. Това правят те.

— Силно се съмнявам…

— Въпросът е, че не сме сигурни.

— И все още не сме. Мога да кажа само: не мисля, че тя лъжеше, но Ариста е умно момиче. Вече е доказала това.

Галиен повдигна празната си чаша.

— Карлтън!

Прислужникът вдигна поглед:

— Съжалявам, Ваша милост, не мога да кажа, че познавам момичето достатъчно добре, за да изкажа мнение.

— Не те питам за нея, а искам още вино, глупако.

Карлтън възкликна и се отправи да вземе бутилката, движението му скоро бе последвано от пропукването на тапа.

— Проблемът е, че патриархът ме държи отговорен за изчезването на Есрахаддон — продължи Галиен.

За първи път след напускането на Ариста, Салдур се приведе напред с интерес:

— Той ли ти каза това?

— Точно това е; той не ми е казал нищо. Сега разговаря само със стражите. Луис Гай и онзи другия… Траник. Гай е неприятен, но Траник… — той замлъкна, поклащайки глава намръщен.

— Никога не съм срещал страж.

— Радвай се, за което. Макар да ми се струва, че късметът ти скоро ще те напусне. Гай прекара цяла сутрин при патриарха — той се заигра с празната чаша, прокарвайки пръст по ръба. — Точно сега е в заседателната зала, отправяйки обръщение към курията.

— Ние не трябва ли също да присъстваме?

— Да — бе измъченият отговор, но не последва движение.

— Ваша милост? — запита Салдур.

— Да, да — архиепископът махна с ръка. — Карлтън, подай ми бастуна.

Салдур и архиепископът бяха посрещнати от силен мъжки глас. Съвещателната зала бе трикатна кръгла стая, обхванала цялата ширина на кулата. Бе украсена с тънки декорирани колони, разположени на групи по две, символизиращи отношението между Новрон, защитник на вярата и Марибор, бог на човеците. До всяка група имаше дълъг тесен прозорец, благодарение на което стаята разкриваше цялостен панорамен изглед. Насядали по започващи от средата кръгли редици бяха главните духовници на нифронската църква — курията. Имаше и епископи — осемнадесет на брой — дошли да чуят думите на патриарха, предадени от Луис Гай.

Страж Луис Гай, слаб висок мъж с дълга черна коса и тревожни очи, стоеше в центъра на стаята. Той бе спретнат; това бе моменталното впечатление на Салдур: изчистен, последователен, фокусиран — във вид и в маниери. Косата му бе много черна, но кожата — бяла, което пораждаше подчертан контраст. Мустаците му бяха тесни, брадата къса и семпла, изрязана в остър шпиц. Носеше традиционното червено расо, черно наметало и черна качулка; на гърдите му бе избродирана счупена корона. Нито в дрехите, нито в прическата му имаше нещо, което да не е подчинено на дисциплина. Стоеше изпънат; очите му не изучаваха тълпата, а се взираха в нея.

— … патриархът чувства, че Ръфъс притежава силата да убеди благородниците на Трент, а църквата ще се погрижи за останалото. Не забравяйте, че тук не става дума за подбиране на най-добрия кон. Патриархът трябва да се спре на някой, който може да спечели съревнованието и Ръфъс е най-вероятният кандидат. На юг той е герой, а на север — част от местните. Видимо не е свързан с църквата. Избирането му за император би успокоило незабавно голям процент от населението, които иначе биха ни се противопоставили. Ръфъс може и да не накара Трент и Калис да се присъединят към Новата империя, но ще им попречи да се обединят срещу нас. Докато те се колебаят, ние ще консолидираме Аврин под властта на един император. След което систематично и последователно ще принудим първо Трент, а сетне и Калис да се присъединят или да очакват инвазия. Предвид превъзхождащите богатства и сили на Аврин, повече от вероятно е те да се присъединят безкръвно — още повече с Ръфъс на императорския престол.

— Говориш, като че обединението е вече факт — каза епископ Тилдейл от Дънмор. — Но в Аврин има осем кралства, от които само Дънмор, Гхент и Уоррик са империалистки. Ами роялистите? Те няма да се предадат без бой. И това не са времената на Гленморган, когато имахме пред себе си дребни пълководци — това са крале, властвали над земите си с поколения. Олбърн и Меленгар са стари и горди царства. Дори крал Урит от Ренидд, колкото и да е беден, не би подвил коляно пред Ръфъс, просто защото ние сме били казали така. Ами Маранон? Нивите им осигуряват храната на по-голямата част от Аврин. Ако крал Винсънт се противопостави, той би могъл просто да ни умори от глад. Ами Галеаннон? Крал Фредрик често заплашва да се присъедини към Калис, където би могъл да бъде силният лидер на слаба глутница вместо слаб водач на силна такава. Ако настояваме да се лиши от малкото му останала независимост, може да го загубим.

— Мога да ви уверя, че крал Фредрик ще склони глава пред имперския трон, когато настъпи времето — каза епископът на Галеаннон.

— И че не трябва да се безпокоите за пшеничните ниви на Маранон — каза епископът на въпросното кралство.

— Както виждате, роялисткият проблем е елиминиран — увери ги Гай. — Отне ни почти поколение, но църквата съумя да внедри верни империалисти на ключови позиции във всяко едно кралство, с дребното изключение на Меленгар, където нещата не протекоха изцяло по план. Този пропуск бързо ще бъде поправен по природа на уникалността си. Щом Ръфъс бъде обявен за император, всички други кралства ще признаят властта му и Меленгар ще капитулира пред алтернативата на войната с остатъка от Аврин. Така че обединението на Аврин е вече изпълнено. Просто не сме направили този факт публично известен.

Това предизвика шепот из залата.

— Знаех, че напредваме успешно — каза Салдур на архиепископа, — но нямах представа, че сме толкова напреднали.

— Коронацията на Брага като крал на Меленгар щеше да бъде последната стъпка — отвърна Галиен разочаровано. От всички подготвяни за Новата империя кралства, само Салдур се бе провалил.

— А националистите? — запита прелатът на Ратибор. — Бройката им се увеличава. Невъзможно е просто да ги игнорирате.

— Националистите ще бъдат проблем — призна Гай. — С години серетите наблюдават Гаунт и следовниците му. Финансира ги фамилията ДеЛур, както и неколцина други могъщи търговски картели в Делгос. Тази република се е наслаждавала на свободата си прекалено дълго, за да бъде убедена в предимствата на централната власт. Те вече се страхуват от самата идея за обединена империя. Така че сме наясно със съпротивата, която ще окажат. Ще трябва да бъдат сразени на бойното поле, което е още една причина за избирането на Ръфъс. Той е безмилостен военачалник. Първото му дело като император ще бъде смазването на националистите. Делгос ще падне скоро след това.

— Разполагаме ли с нужните за това войници? — запита прелат Криндъл, местният историк. — Тур Дел Фур е защитен от джуджешка крепост. Може да издържи двегодишна обсада от Дакка.

— Работил съм точно върху този проблем и мисля, че ще разполагам с уникално разрешение.

— И какво представлява то? — запита подозрително Галиен.

Луис Гай вдигна поглед:

— Архиепископе, много любезно от ваша страна да се присъедините. Изпратих да ви съобщят за началото на срещата преди близо час.

— Възнамеряваш да ме напляскаш за закъснението ли, Гай? Или просто се опитваш да отбегнеш въпроса ми?

— Не сте готови да чуете отговора на това питане — отвърна стражът, което му докара укорителен поглед от страна на архиепископа. — Ако ви кажех, нямаше да повярвате и определено не бихте дали одобрението си. Но когато времето настъпи и стане наложително, бъдете напълно уверени, че крепостта Дръминдор ще падне и Делгос заедно с нея.

Архиепископът леко се навъси, но преди да каже нещо, Салдур попита:

— Ами простолюдието? Те ще приемат ли новия император?

— Обходих надлъж и нашир четирите народа, рекламирайки съревнованието. Хералди го оповестяваха от Дагастан на юг до Ланкстиър на север. Цял Апеладорн знае за събитието. Из таверни, пазари и замъци очакването е голямо. Когато оповестим истинската цел на турнира, хората ще бъдат не на себе си. Господа, това са вълнуващи времена. Вече не е въпрос дали, а кога Новата империя ще се въздигне. Основата е положена. Остава само да връчим короната.

— Ами крал Етелред от Уоррик? — запита Галиен. — Той подкрепя ли?

Гай сви рамене:

— Не е във възторг от идеята да слезе от трона си, за да стане вицекрал, но малцина монарси са, включително и онези, които ние поставим на трона. Удивително колко бързо владетелите привикват да бъдат наричани Ваше Величество. Но му бяха дадени уверенията ни, че бидейки първият, положил корона, ще бъде и сред първите в новия ред. Най-вероятно той ще бъде в ролята на регент, администрирайки империята в отсъствието на лорд Ръфъс. Също намекнах, че може да остане главен съветник. Той изглеждаше доволен от това.

— Не ми харесва даването на власт в ръцете на Ръфъс и Етелред — каза Салдур.

— Няма да получат такава — увери го Галиен. — Църквата ще управлява. Те са лицата, но ние сме умът. Църквата ще има постоянен сътрудник в двореца на Новата империя, който ще наблюдава построяването на новия ред — той погледна към Гай. — Патриархът спомена ли ти за това?

— Да.

— А каза ли дали лично ще се заеме с тази длъжност?

— Предвид напредналата си възраст, патриархът няма да се нагърби с тази тежест, а ще посочи избраник от този съвет, който ще получи правата да действа автономно от името на църквата. Този избраник ще бъде сърегент на Етелред поне за периода на реконструкцията.

— Този мъж би бил невероятно могъщ — каза архиепископът. По тона му личеше знанието, че той няма да бъде въпросното лице. — Би ли могло това да бъдеш ти?

Гай поклати глава:

— Моята задача, както тази на баща ми, а също и на неговия баща, е да открия Наследника на Новрон. Патриархът ми нареди да помогна в касаещите прякото сформиране на империята дела, което аз върша с радост, но то няма да ме отклони от целта на живота ми.

— Кой ще бъде, тогава?

— Негово Светейшество все още не е взел решение. Подозирам, че ще изчака развитието на съревнованието — настъпи кратка пауза, сетне Гай заговори отново. — Това е исторически момент. Всичко, за което сме работили, деликатно насочвано с векове, е на път да роди плод. Стоим на прага на нова ера за човечеството. Започналото преди близо хилядолетие ще приключи в рамките на това поколение.

— Той е забележителен — Салдур каза на Галиен.

— Така ли мислиш? — отвърна архиепископът. — Добре, защото ще дойдеш с нас.

— На съревнованието?

Галиен кимна:

— Трябва ми някой, който да уравновесява Гай. Може би ти ще си за него същото отегчение, каквото си и за мен.

Носейки малка свещ, Ариста се поколеба пред вратата. Можеше да чуе щъкането на Бърнис: оправя кревата, налива вода в легена, приготвя нощниците върху леглото по онзи ужасен слугински начин. Колкото и да бе уморена, Ариста нямаше никакво желание да отваря тази врата. Имаше твърде много неща, над които да размишлява и не би могла да понесе Бърнис точно сега.

Колко дни?

Опита се да ги преброи в главата си, проследявайки спомените си от размитите времена между смъртта на баща си и гибелта на вуйчо си; толкова много неща се бяха случили толкова бързо. Все още си спомняше бледното бащино лице, ивицата кръв и тъмното петно на матрака.

Ариста неловко се взря в стоящия до нея Хилфред.

— Още не съм готова да си лягам.

— Както желаете, милейди — отвърна тихо той, като че разбираше нуждата й да не оповестява присъствието си на дойкозвяра в стаята.

Ариста започна да се разхожда безцелно. Движеше се по коридора. Това просто движение й предоставяше усещането за контрол, за целенасоченост. Хилфред я следваше три крачки по-назад; мечът се удряше в бедрото му със звук, който тя бе чувала с години, подобно отмерващо секундите от живота й махало.

Колко дни?

Саули бе знаел, че вуйчо Пърси ще убие баща й. Знаел е преди да се случи! Преди колко време е знаел? Часове? Дни? Седмици? Каза, че се бил опитал да го спре. Това бе лъжа — трябваше да бъде. Защо не го е издал? Защо просто не е казал на баща й? Но може би Саули го беше сторил. Може би баща й е отказал да слуша. Беше ли възможно Есрахаддон наистина да я е използвал?

Слабо осветеният коридор се извиваше, следвайки контурите на кулата. Липсата на украса изненада Ариста. Разбира се, Короносната кула бе само малка част от стария дворец, само крайъгълно стълбище. Камъните бяха стари изсечени блокове, редени преди векове. Всички изглеждаха еднакви — мръсни, покрити със сажди и пожълтели като стари зъби. Отмина няколко врати, достигна стълбище и започна да се изкачва. Бе приятно да напрегне краката си след като бе стояла неподвижна толкова дълго.

Колко дни?

Спомни си Брага да търси Олрик, да я наблюдава, да урежда следенето й. Ако Салдур е знаел за Пърси, защо не се бе намесил? Защо бе позволил да я затворят в собствената й кула и унижат с този отвратителен процес? Би ли допуснал екзекуцията й? Само ако се бе обадил; ако я бе защитил, тя щеше да затвори ерцхерцога. Битката при Медфорд щеше да бъде избегната и всички тези хора щяха още да бъдат сред живите.

Колко дни преди смъртта на Брага Салдур е знаел… и не е предприел нищо?

И какви бяха тези приказки за разрухата на човечеството? Тя знаеше, че я мислят за наивна. Дали я смятаха и за невежа? Никой не разполагаше със силата да зароби цял вид. Да не говорим, че самата идея за идващата от императора заплаха бе нелепа. Та той вече бе владеел света!

Стъпалата отвеждаха в тъмна кръгла стая. Нямаше стенни свещници, факли или фенери. Единствената светлина идваше от малката свещ в ръката й. Следвана от Хилфред, Ариста пристъпи в стаята. Бяха се озовали в алабастровата корона близо до върха на кулата. Връхлетя я усещане за безпокойство. Почувства се като нарушител в забранени земи. Освен тъмнината, нямаше нищо, което да подхранва това й впечатление. И все пак принцесата се почувства както когато изследваше таван като дете — тишината, сенчестият намек за скрити, забравени от времето съкровища.

Тя също бе израснала с приказките за съкровищата на Гленморган, скрити на върха на Короносната кула. Дори знаеше историята как били откраднати и сетне върнати на следващата нощ. За кулата се носеха много легенди, включително и такива, в които известни хора бяха затворени на върха. Еретици като Едмънд Хол, за когото се предполагаше, че открил входа към свещения град Персепликуис и заплатил за това с остатъка от живота си, за да не сподели тайната си някому.

Беше тук. Всичко беше тук.

Тя обиколи стаята. Камъните остро отразяваха звуците на стъпките й, вероятно заради ниския таван или може би това бе дело на нейното въображение. Повдигна свещта и съзря врата в другия край. Бе странна такава. Висока, широка и различна от останалите си посестрими в кулата: нито дървена, нито метална. Вратата бе изработена от камък, самотен солиден блок — приличащ на гранит и изглеждащ не на място сред стените полиран алабастър.

Тя я огледа, озадачена. Нямаше мандало, дръжка или панти. Нищо, с което да се отвори. Замисли се дали да почука. Каква полза би имало от това, освен да си разкървавя кокалчетата? Поставяйки ръка върху вратата, тя натисна, но нищо не се случи. Ариста погледна телохранителя си, който мълчаливо я наблюдаваше.

— Просто исках да видя гледката от върха — каза му тя, представяйки си какво може да му минава през главата.

Точно тогава чу нещо; провлачване, разнесла се отгоре стъпка. Тя повдигна свещта и наклони глава назад. Дървеният таван бе обсипан с паяжини. Очевидно горе имаше нещо или някой.

Призракът на Едмънд Хол!

Идеята пробяга през ума й и тя поклати глава на собствената си наивност. Може би трябва да се свие в легълцето и леля Бърнис да й прочете приятна история за преди лягане. И все пак се чудеше. Какво се криеше зад тази солидна врата?

— Ехо? — разнесе се глас и тя подскочи. Видя проблясъка на друга светлина да се издига, разнесоха се изкачващи се стъпки. — Има ли някой горе?

Почувства желание да се скрие и би го сторила, ако имаше къде и ако Хилфред не бе до нея.

— Кой е там? — от ъгъла на стъпалата надникна глава. Новопоявилият се мъж бе свещеник, ако можеше да се съди по вида му. Носеше черно расо с пурпурна лента, която висеше от двете страни на врата му. Косата му бе рядка и от мястото си Ариста можеше да види зараждащата се плешивина — остров сред сивеещата коса. Онзи държеше фенер над главата си и присвиваше объркано очи към нея.

— Коя си ти? — запита той с неутрален тон. Не беше нито заплашителен, нито приветстващ, просто любопитен.

Тя се усмихна притеснено:

— Казвам се Ариста. Ариста от Меленгар.

— Ариста от Меленгар? — каза той замислено. — Мога ли да запитам какво правиш тук, Ариста от Меленгар?

— Честно? Аз… се надявах да се изкача до върха на кулата, за да видя гледката. За първи път съм тук.

Свещеникът се усмихна и започна да се кикоти.

— Значи разглеждаш забележителностите, така ли?

— Да, предполагам.

— А господинът с теб — и той ли?

— Той е моят телохранител.

— Телохранител? — мъжът спря да се приближава. — Всички млади жени от Меленгар ли имат такава защита при пътуванията си?

— Аз съм принцеса на Меленгар, дъщеря на покойния крал Амрат и сестра на крал Олрик.

— Аха! — каза свещеникът, влизайки в стаята и завивайки към тях. — Така си и мислех. Били сте част от кервана, който пристигна тази вечер, дамата с епископа на Медфорд. Видях кралската карета, но не знаех кой се вози в нея.

— А ти си? — запита тя.

— О, да, съжалявам. Аз съм монсеньор Мъртън от Гхент, роден и израснал в близкото селце на име Ибертън, на един хвърлей от Ерванон. Изобилства от риба. Баща ми бе рибар, впрочем. Ловяхме целогодишно, мрежи през лятото и въдици през зимата. Научи човек да риболовства и той никога няма да огладнее, винаги съм казвал. Предполагам и заради това дойдох тук, ако разбирате какво имам предвид.

Ариста се усмихна любезно и хвърли поглед към каменната врата.

— Съжалявам, но тази врата не отвежда навън и се страхувам, че не можете да се качите на върха — той повдигна глава към тавана и каза с приглушен глас: — той живеем там.

— Той?

— Негово Светейшество, патриарх Нилнев. Последният етаж на кулата е неговото убежище. Понякога идвам тук просто да поседя и да слушам. Когато е тихо и няма вятър, понякога може да го чуеш как се движи. Веднъж помислих, че съм го чул да говори, но може и да ми се е причуло. Все едно самият Новрон е горе. Все пак знам откъде се открива хубава гледка. Елате с мен.

Монсеньорът се обърна и заслиза обратно по стълбите. Ариста погледна за последно към вратата, сетне го последва.

— Кога слиза той? — попита тя. — Патриархът.

— Не го прави. Поне аз не съм го виждал. Той прекарва дните си в изолация — в единение с Всемогъщия.

— Ако никога не се появява, откъде знаеш, че наистина е там?

Мъртън я изгледа и се изкикоти:

— Той разговаря с хората. Урежда частни срещи с определени лица, които донасят думите му на останалите.

— И кои са тези хора? Архиепископът?

— Понякога, макар в последно време да ни изпраща декретите си по стражите — той поспря и се обърна към нея. — Предполагам знаете кои са, нали?

— Да — отговори му тя.

— Така си и помислих, предвид, че сте принцеса.

— В интерес на истината… не са посещавали Меленгар в последните години.

— Разбираемо е. Останали са само неколцина, а имат много голяма зона, която да покриват.

— Защо толкова малко?

— Негово Светейшество не е назначавал нови, не и след като ръкоположи Луис Гай. Струва ми се, че той бе последният.

Това бяха първите добри новини, които Ариста чу днес. Стражите бяха прословутите кучета пазачи на църквата. Първоначално натоварени със задачата да намерят изгубения наследник, те основали известния орден на рицарите серети. Тези рицари се грижели за изпълняването на волята на църквата — наблюдавайки духовници и светски лица за ереси. Когато те разследваха, бе сигурно, че някой ще бъде намерен виновен. Обикновено онези, които протестираха, също попадаха в тази категория.

Монсеньор Мъртън я отведе до врата два етажа по-надолу и потропа.

— Какво има? — запита ядосан глас.

— Идваме да видим гледката ти — отвърна Мъртън.

— Днес нямам време да се занимавам с тебе, Мъртън. Иди да досаждаш другиму и ме остави на мира.

— Не е за мен. Принцеса Ариста от Медфорд е тук и иска да види гледката от кулата.

— О, не, наистина — каза му Ариста, клатейки глава, — не е чак толкова важно. Просто…

Вратата се отвори, разкривайки дебеланко, компенсиращ излишъка на тегло с пълната липса на коса. Бе облечен изцяло в червено, със златна плетена връв около кръста си. Бършеше мазните си ръце в кърпа и напрегнато се взираше в Ариста.

— В името на Мар! Принцеса!

— Дженисън! — скастри го Мъртън. — Не подобава на един църковен прелат да говори по такъв начин.

Дебелакът хвърли намръщен поглед към монсеньора:

— Виждате ли как се отнася към мен? Смята ме за въплъщение на Уберлин, само защото обичам да похапвам и пийвам.

— Не аз те съдя, а нашият повелител Новрон. Може ли да влезем?

— Да, да, разбира се, заповядайте.

Стаята представляваше безпорядък от дрехи, пергаменти и картини, които лежаха по пода или бяха облегнати на кошници и сандъци. В единия ъгъл имаше бюро, в другия — голяма наклонена маса, върху която имаше карти, мастилени бутилки и дузини пера. Нищо не изглеждаше да си е на мястото или изобщо да притежава такова.

— Ол… — Ариста почти бе произнесла олеле, но спря, защото осъзна, че звучи като Бърнис.

— Да, бива я гледката, нали? Прелат Дженисън е далеч от подреден.

— Акуратен съм в картите си; само това е от значение.

— Не и за Новрон.

— Виждате ли? И естествено, не мога да отвърна. Кой би могъл да се надява да се мери с Негово Светейшество монсеньор Мъртън, който лекува болните и говори с Бога?

Ариста, която бе последвала Мъртън през стаята към покрита със завеси стена, спря, докато спомен от детството й я сполетя. Поглеждайки към Мъртън, тя запита:

— Ти си избавителят на Фелън Майър?

— Аха! Разбира се, не ви е казал. Би било твърде горделиво да признае, че той е избраникът.

— О, престани — бе ред на Мъртън да се намръщи.

— Ти ли беше? — попита принцесата.

Мъртън кимна и грубо изгледа Дженисън.

— Чух за това. Беше преди години. Била съм вероятно на пет или шест, когато чумата дойде във Фелън Майър. Всички бяха изплашени, защото тя се приближаваше от юг и Фелън Майър не е далече от Медфорд. Спомням си татко да казва, че трябва да преместим двора в Дрондил Филдс, само дето не се наложи. Чумата така и не се разпространи повече.

— Защото той я спря — каза Дженисън.

— Не съм! — изръмжа Мъртън. — Новрон го стори.

— Но той те изпрати там, нали?

Мъртън въздъхна:

— Просто направих това, което Бог ме помоли.

Дженисън погледна към Ариста:

— Виждате ли? Как се очаква да се съревновавам с човек, когото самият Бог е избрал да си говори?

— Чул си гласа на Новрон да ти казва да спасиш хората от Фелън Майър?

— Той насочваше стъпките ми.

— Но ти също му говориш — настоя Дженисън, поглеждайки към Ариста. — Няма да си признае, разбира се. Подобно нещо би било ерес, а Луис Гай ей го къде е — прелатът седна на табуретка и се изкикоти. — Не, добрият монсеньор тук няма да си признае, че си води раздумки с нашия Бог, но аз съм го чувал. Късно през нощта, в коридорите, когато си мисли, че всички останали спят — Дженисън повиши с октава гласа си, като че имитираше младо момиче: — Боже, защо ме държиш буден с това главоболие, когато имам работа на сутринта? Какво? О, разбирам, колко мъдро от твоя страна.

— Достатъчно, Дженисън — каза Мъртън със сериозен глас.

— Убеден съм, че е, монсеньор. Сега се насладете на гледката си и ме оставете да си доям.

Прелатът взе пилешко краче и заглозга отново, докато Мъртън дръпна завесите, за да разкрие великолепен прозорец. Бе огромен, почти широк колкото стаята, разделен от три каменни колони. Гледката спираше дъха. Голямата луна осветяваше нощта, сякаш бе лампа, която можеше да бъде докосната само с протягане, увиснала сред пръснати брилянти.

Ариста постави ръка на перваза и погледна надолу. Видя виещата се сребърна линия на река далеч отдолу, блеснала на лунната светлина. В основата на кулата лагерни огньове обграждаха града, самите те прилични на звезди. Когато погледна право надолу, главата й се завъртя, а сърцето затупа ускорено. Чудейки се колко близо е до върха на кулата, тя погледна нагоре и преброи още три реда прозорци преди алабастровата бяла корона.

— Благодаря — каза тя на Мъртън и кимна към Дженисън.

— Бъдете сигурна, Ваше Височество, той е там горе.

Принцесата кимна, без да разбира дали той има предвид бога или патриарха.