Авемпарта

Глава 1 Колнора

Докато мъжът пристъпваше от сенките, Уайът Деминтал знаеше, че това ще бъде най-лошият — и най-вероятно последният — ден от живота му. Облечен в сурова вълна и необработена кожа, мъжът бе смътно познат; съзряно за кратко на свещта лице преди около две години, което Уайът се бе надявал да не вижда никога повече. Мъжът носеше три меча, всеки от които нащърбен и затъпял, със захабени дръжки. Извисявайки се над Уайът с близо фут, с по-широки рамене и мощни ръце, той стоеше с разпределена равномерно сред върховете на стъпалата си тежест. Очите му фиксираха Уайът по начина на взиращ се в мишка котак.

— Барон Делано ДеУитт от Дагастан? — не бе въпрос, а обвинение.

Уайът усети как сърцето му се свива. Дори и след като разпозна лицето, част от Деминтал — оптимистът, някак съумял да оцелее през всички тези ужасни години — изрази надежда, че мъжът иска само парите му. Но тази надежда умря при звука на думите.

— Съжалявам, объркал си се — отвърна на препречващия пътя му мъж, опитвайки се да звучи приятелски, безгрижно — невинно. Дори се опита да прикрие калианския си акцент.

— Не, не съм — настоя мъжът, докато прекосяваше пътя, приближавайки се, скъсявайки удобното разстояние между тях. Ръцете му висяха свободно, което ги правеше по-заплашителни, отколкото ако си почиваха върху петите на мечовете. Уайът бе въоръжен с прекрасна къса сабя, но мъжът очевидно не изпитваше страх.

— Е, името ми е Уайът Деминтал. Следователно мисля, че си се объркал.

Уайът бе доволен, че успя гладко да произнесе всичко това. С усилие се концентрира да отпусне тялото си, позволявайки на раменете си да застанат безгрижно; отпусна тежестта си на едно ходило. Дори принуди лицето си да изрази усмивка и се огледа небрежно наоколо, както би сторил невинен човек.

Бяха се изправили един срещу друг в тясната, разхвърляна алея само на няколко ярда от мястото, където Уайът бе наел стая. Бе тъмно. Няколко фута зад него висеше фенер, закрепен от едната страна на магазина за фураж. Можеше да види играещия му блясък, светлината отразявана в забравените от дъжда локви по калдъръма. Все чуваше музиката от таверната „Сивата мишка“, приглушена и дрънкаща. В далечината се носеха гласове: смях, викове, караници, шумът от изпуснат съд, последван от протеста на невидима котка. Някъде карета изтрополя с дървените си колелета по мокрия камък. Бе късно. Единствените хора по улиците бяха пияните, курвите и тези, чиято работа бе най-добре вършена на тъмно.

Мъжът направи още една крачка. Уайът не хареса погледа му: очите бяха решителни, непоколебими, но това, което най-много го разтревожи, бе лекият намек за съжаление.

— Ти си този, който нае мен и приятелят ми да откраднем меч от замъка Есендън.

— Съжалявам, наистина нямам представа за какво говориш. Дори не знам къде се намира този Есендън. Трябва да си ме взел за друг. Вероятно е заради шапката — Уайът свали широкополата си капела и му я показа. — Виждаш ли, обикновена шапка и всеки може да си купи такава, но същевременно малцина вече ги носят. Вероятно си видял някого с подобна шапка и си решил, че съм аз. Разбираема грешка. Но няма проблем.

Уайът постави шапката си обратно, придърпвайки я леко надолу отпред и накланяйки я малко настрани. Останалата част от гардероба му бе скъп червено-черен жакет и късо контешко наметало. Но липсата на кадифена украса и износените му ботуши издаваха състоянието му. Златната халка, която носеше на ухото си, издаваше още повече; тя бе единственият мост към живота, който бе оставил зад себе си.

— Когато се озовахме в параклиса, кралят лежеше на пода. Мъртъв.

— Виждам, че това не е весела история — каза Уайът, докато подръпваше пръстите на разкошните си червени ръкавици — навик, който издаваше нервността му.

— Стражите чакаха. Те ни завлякоха в тъмницата. За малко да ни екзекутират.

— Съжалявам за злоупотребата с вас, но както казах, аз не съм ДеУитт. Никога не съм чувал за него. Но ако някога пътищата ни се пресекат, със сигурност ще спомена за вас. За кого да предам, че го търси?

— Ририя.

Зад гърба на Уайът светлината на магазина за фураж изгасна и глас прошепна в ухото му:

— Означава двама на елфически.

Сърцето му затупа двойно по-бързо и преди да съумее да се обърне, усети остър ръб да се допира до гърлото му. Той се вцепени, дишайки едва-едва.

— Ти ни изпрати на сигурна смърт — каза гласът зад него. — Ти си посредничил при сделката. Изпрати ни в онзи параклис, за да обвинят нас. Тук съм да ти върна добрината. Ако имаш някакви последни думи, кажи ги сега и го направи тихичко.

Уайът бе добър картоиграч. Познаваше блъфовете и мъжът зад него не прибягваше до такива. Не бе там да го сплаши, притиска или манипулира. Не търсеше информация; бе му известно всичко, което искаше да знае. Гласът, тонът, думите, дъхът в ухото на Уайът — всичко това говореше, че е дошъл да убива.

— Какво става, Уайът? — запита гласец.

Надолу по алеята се отвори врата и светлина оформи силуета на младо момиче, сянката на което полегна върху калдъръма и отсрещната стена. Бе слаба, с коса до раменете и облечена в нощница до глезените, под която се виждаха боси крака.

— Нищо, Али — прибирай се вътре! — извика Уайът, разкривайки изцяло акцента си.

— Кои са тези мъже с теб? — Али пристъпи една крачка напред. Кракът й попадна в локва, която се развълнува. — Изглеждат ядосани.

— Няма да оставя свидетели — просъска гласът зад Уайът.

— Оставете я — помоли Уайът, — тя няма нищо общо, кълна се. Само аз.

— Общо с какво? — запита Али. — Какво става? — тя направи нова крачка.

— Остани на място, Али! Не се приближавай. Моля те, Али, прави каквото ти казвам — момичето спря. — Веднъж направих нещо лошо. Трябва да ме разбереш, Али. Сторих го заради нас; за теб, за Елдън и за мен. Спомняш ли си, когато се заех с онази работа преди няколко зими? Когато отидох на север за няколко дни? Аз… направих лошото нещо тогава. Престорих се на друг и почти причиних смъртта на някои хора. Така получих парите за зимата. Не ме мрази, Али. Обичам те, скъпа. Моля те, влез вътре.

— Не! — протестира тя. — Виждам ножа. Те ще те наранят.

— Ако не го сториш, те ще убият и двама ни! — грубо изкрещя Уайът, твърде грубо. Не искаше да го прави, но тя трябваше да разбере.

Сега Али плачеше. Стоеше на алеята в светлината на лампата и се тресеше.

— Влез вътре, скъпа — каза й Уайът, овладявайки се и опитвайки се да успокои гласа си. — Всичко ще бъде наред. Не плачи. Елдън ще се грижи за теб. Разкажи му какво се е случило. Всичко ще бъде наред.

Тя продължи да хленчи.

— Моля те, скъпа, трябва да се прибереш сега — умоляваше Уайът. — Това е всичко, което можеш да направиш. Това трябва да направиш. Моля те.

— Об-би-чам те, та-ттко!

— Зная, мила. Зная. И аз те обичам и толкова съжалявам.

Али бавно пристъпи обратно през вратата. Светлината започна да се стопява със затварянето на вратата, докато алеята не остана отново мрачна. Само бледата синкава светлина от позакритата с облаци луна осветяваше тесния коридор, където стояха тримата.

— На колко години е тя? — запита гласът зад него.

— Не я замесвайте. Просто го направете бързо, поне това полага ли ми се? — Уайът се подготви за предстоящото. Гледката на детето го бе пречупила. Той се тресеше неудържимо, ръцете му бяха свити в юмруци, с така пристегнали го гърди, че едвам можеше да преглъща и да си поема дъх. Усещаше ръба върху гърлото си и го очакваше да се раздвижи, да се провлачи.

— Когато дойде да ни наемеш, знаеше ли, че е клопка?

— Какво? Не!

— Щеше ли да го направиш, ако знаеше?

— Не знам. Предполагам, да. Имахме нужда от парите.

— Значи не си барон?

— Не.

— Какъв си тогава?

— Бях капитан на кораб.

— Бях? Какво се случи?

— Скоро ли ще ме убиете? За какво са всички тези въпроси?

— Всеки отговорен въпрос е още един поет дъх — каза гласът зад него. Бе гласът на смъртта, безчувствен и празен. Чувайки го, стомахът на Уайът се сви като че надничаше през ръба на пропаст. Без да може да види лицето на мъжа, знаейки, че той държи острие, което може да отнеме живота му, Деминтал се чувстваше като на екзекуция. Помисли си за Али, надявайки се тя да е добре, когато осъзна — тя щеше да го види. Мисълта го порази с изненадваща яснота. Тя щеше да изтича, след като всичко е приключило и да го намери на улицата. Щеше да пристъпва сред кръвта му.

— Какво се случи? — екзекуторът запита отново и гласът му мигновено изтри всички други мисли.

— Продадох си кораба.

— Защо?

— Няма значение.

— Дългове от комар?

— Не.

— Защо тогава?

— Какво значение има? Така или иначе ще ме убиете. Просто го направи!

Бе се успокоил. Бе готов. Стисна зъби, затвори очи. Но убиецът се бавеше.

— Има разлика — прошепна екзекуторът в ухото му, — защото Али не ти е дъщеря.

Острието се отдели от врата на Уайът.

Бавно, колебливо, Уайът се обърна да види мъжа с кинжала. Никога не бе го виждал преди. Той бе по-дребен от партньора си, облечен в черно наметало с качулка, която скриваше чертите на лицето му, разкривайки само щрихи от лицето му: върхът на остър нос, буза, брадичка.

— Откъде знаеш?

— Тя ни видя в тъмното. Видя ножа до гърлото ти, докато стояхме в сенките на двадесет ярда от нея.

Уайът не каза нищо. Не се осмеляваше да помръдне или проговори. Не знаеше какво да мисли. Нещо, някак се бе променило. Неотменимостта на смъртта се бе отдръпнала стъпка назад, но сянката й все още бе заплашително видима. Нямаше си представа какво се случва и бе ужасѐн от мисълта за погрешна стъпка.

— Продал си кораба, за да купиш нея, нали? — предположи качулатият. — Но въпросът е от кого и защо?

Уайът се втренчи в лицето под качулката — суровост; лишена от състрадание пустиня. Смъртта бе там, на един дъх разстояние, една дума делеше вечността от спасението.

По-едрият мъж, онзи с трите меча, се пресегна и постави ръка на рамото му.

— От отговора ти зависи много. Но ти вече знаеш това, нали? Точно сега се опитваш да прецениш какво да кажеш и съответно се опитваш да отгатнеш какво искаме да чуем. Недей. Избери истината. По този начин ако си сбъркал, поне смъртта ти няма да е заради лъжа.

Уайът кимна. Затвори очи отново, пое си дълбоко дъх и каза:

— Купих я от човек на име Амброуз.

— Амброуз Муур? — запита екзекуторът.

— Да.

Уайът зачака, но нищо не се случваше. Той отвори очи. Кинжалът бе изчезнал, а мечоносецът му се усмихваше.

— Не зная колко ти е струвало онова момиченце, но това е била най-добрата ти инвестиция досега.

— Няма да ме убивате?

— Не днес. Все още ни дължиш сто златни тенента от онази работа — каза му хладно мъжът с качулката.

— Аз… не разполагам с толкова.

— Събери.

Светлина заля алеята, докато вратата към квартирата на Уайът се разтвори и Елдън изхвърча. Държеше огромната си двуръка брадва високо над главата си, докато крачеше напред с решителен вид.

Мъжът с трите меча бързо изтегли два от тях.

— Елдън, не! — изкрещя Уайът. — Те няма да ме убият! Спри.

Елдън поспря; с все още вдигната брадва, очите му ги обхождаха.

— Те ще ме оставят — увери го Уайът, сетне се обърна към двамата. — Нали?

Качулката кимна.

— Плати си дълга.

Докато мъжете се отдалечаваха, Елдън се приближи до Уайът и Али изтича навън, за да го прегърне. Тримата се прибраха обратно. Елдън бе последен, хвърляйки поглед на улицата, преди да затвори вратата след себе си.

— Видя ли колко беше голям оня? — Ейдриън запита Ройс, все още обръщайки се през рамо, като че гигантът можеше да се опита да ги изненада. — Никога не съм виждал подобен човек. Трябва да е поне седем фута, ами този врат, раменете, тази брадва! Биха ми трябвали две ръце само да я повдигна. Може би не е човек, може да е гигант или трол. Някои хора се кълнат в съществуването им. Срещал съм неколцина, които твърдят, че лично са виждали.

Ройс изгледа смръщено приятеля си.

— Добре де, предимно пияниците по кръчмите казват така, но това не значи, че не е възможно. Питай Майрън, той ще ме подкрепи.

Двамата се отправиха на север към моста Лангдън. Бе тихо. В почитаемия хълмист окръг Колнора, хората бяха по-склонни да спят нощем, вместо да се събират в таверни. Това бе домът на огромни търговци, благоденстващи бизнесмени, притежаващи къщи, които засенчваха много от именията на висшата аристокрация.

Колнора се бе зародила като мизерна спирка за отдих, където търговските пътища за Уесбаден и Акуеста се кръстосваха. В началото фермер на име Холенбек и жена му бяха поили кервани тук и предоставяха място в плевнята си на търговците в замяна на стоки и новини. Холенбек бе имал усет за качеството и винаги бе избирал най-доброто.

Скоро фермата му се разраснала в странноприемница и Холенбек добавил магазин и склад, за да продава придобитото на преминаващите пътешественици. Търговците започнали да купуват парцели до фермата му и отворили свои собствени магазини, таверни и крайпътни заведения. Фермата прераснала в село, сетне в град, но керваните продължили да предпочитат Холенбек. Според легендата причината за това била съпругата му, прекрасна жена, която била не само необичайно красива, ала пеела и свирела на мандолина. Казваха, че изпод ръцете й излизали най-добрите сладкиши с праскови, боровинки и ябълки. Векове по-късно, когато никой не можеше да посочи точното място на фермата на Холенбек и малцина дори си спомняха за съществуването на такъв фермер, жена му продължаваше да бъде помнена — Колнора.

С годините градът процъфтявал, докато се превърнал в най-големият градски център в Аврин. Пазаруващите намираха тук последната мода, най-изящните бижута и най-разнообразният асортимент от екзотични подправки от стотици магазини и пазари. В добавка, градът бе подслонил едни от най-добрите занаятчии и можеше да се похвали с най-хубавите и най-посещавани странноприемници и таверни в страната. Артисти дълго се бяха събирали тук, подтиквайки Космос ДеЛур, най-богатият жител на града и покровител на изкуствата, да построи театъра ДеЛур.

Прекосявайки окръга, Ройс и Ейдриън се спряха рязко пред широката бяла дъска на театъра. Тя изобразяваше силуетите на двама изкачващи кула на замък мъже и надписа:

Ройс повдигна вежда, докато Ейдриън прокара върха на езика си по предните си зъби. Спогледаха се, но никой не каза нищо и продължиха по пътя си.

Напускайки хълмистия окръг, продължиха по Бридж стрийт, докато теренът се преливаше в нанадолнище към реката. Прекосяваха редици складове — огромни сгради, обсипани с фабрични марки като кралски гербове. Някои бяха просто инициали, обикновено на новите неутвърдени търговци. Други изобразяваха търговски марки, като глиганската глава на компанията Бокант — опираща се на свинското империя, или диамантения символ на ДеЛур Ентърпрайз.

— Осъзнаваш ли, че той никога няма да може да ни плати? — попита Ейдриън.

— Не исках да си мисли, че се е отървал леко.

— Не си искал да си помисли, че Ройс Мелбърн е омекнал при вида на сълзите на малко момиченце.

— Тя не беше какво и да е момиче и освен това, той я е спасил от Амброуз Муур. Дори само за това си заслужи живота.

— Това винаги ме е обърквало. Как така Амброуз е още жив?

— Бил съм отклонен, предполагам — каза Ройс в своя нека не говорим за това тон и Ейдриън изостави темата.

От трите главни градски мостове, Лангдън бе най-пищният. Изработен от дялан камък, на всеки няколко фута бе обкичен със стълбове на оформени като лебеди фенери, които при запалване придаваха на моста празничен вид. Но сега светлините не бяха запалени, камъкът бе мокър и мостът изглеждаше хлъзгав и опасен.

— Е, поне не прекарахме последния месец в издирване на ДеУитт напразно — каза Ейдриън саркастично, докато прекосяваха моста. — Бих си помислил…

Ройс спря и рязко вдигна ръка. Мъжете се огледаха и без да продумат, извадиха оръжията си, докато заставаха гръб до гръб. Нищо не изглеждаше подозрително. Единственият звук бе ревът на буйните води, които бързаха и се разбиваха в моста под тях.

— Забележително, Дъстър — обърна се към Ройс мъж, докато пристъпваше иззад един от стълбовете на моста. Кожата му бе бледа, а тялото тъй крехко и кокалесто, че панталоните и ризата му висяха по него. Изглеждаше като пропуснал погребението си труп.

Зад тях Ейдриън забеляза появата на още трима. Всички изглеждаха сходно, слаби и мускулести; подсилваха приликата и с дрехите: тъмноцветни. Обградиха ги като вълци.

— Какво ни издаде? — запита скелетът.

— Предполагам дъха ти, но телесната воня също не бива да бъде игнорирана — ухилено отвърна Ейдриън, докато следеше позициите, движенията и очите им.

— Дръж си устата, момченце — заплаши най-високият от четиримата.

— На какво дължим това посещение, Прайс? — попита Ройс.

— Странно, аз се канех да се поинтересувам от същото — отвърна гърчавият. — В крайна сметка, това е нашият град, не твоят — вече не.

— Черният диамант? — запита Ейдриън.

Ройс кимна.

— Ти ще да си Ейдриън Блекуотър — отбеляза Прайс. — Винаги съм си те представял като по-едър.

— Вие пък сте Черният диамант. Винаги съм си си мислел, че сте повече.

Прайс се усмихна, задържа погледа си достатъчно дълго, за да намекне заплаха и върна вниманието си към Ройс:

— Та какво правиш тук, Дъстър?

— Просто минавам.

— Наистина? Не по работа?

— Нищо, което би те заинтересувало.

— Е, сега, тук грешиш — Прайс се отдалечи от лебедовия лампион и започна бавно да ги обикаля. Вятърът развя провисналата му риза като знаме на мачта. — Черният диамант се интересува от всичко, случващо се в Колнора, особено пък когато е свързано с теб, Дъстър.

Ейдриън се наведе и запита:

— Този защо непрекъснато те нарича Дъстър?

— Това бе гилдийното ми име — отвърна Ройс.

— Той е бил Черен диамант? — запита най-младият на вид от четиримата. Имаше кръгли, месести почервенели бузи и тясна уста, около която се мотаеха тънък мустак и козя брадица.

— О, да, ти Етчър, не си чувал за Дъстър преди, нали? Етчър е новак в гилдията, сред нас е само от… колко… шест месеца? Виждаш ли, Дъстър не само бе диамант, той беше офицер, кофаджия и един от най-прочутите ни членове в историята на гилдията.

— Кофаджия? — запита Ейдриън.

— Наемен убиец — обясни Ройс.

— Този тук е легенда — продължи Прайс, разхождайки се по каменния мост, като внимателно отбягваше локвите. — Дете-чудо, което се издигаше толкова бързо, че разстройваше хората.

— Странно — каза Ройс, — мога да се сетя само за един.

— Е, когато главният офицер на гилдията е нервен, то и останалите са. Виждате ли, по онова време Бижуто бе ръководено от мъж на име Хойт. За повечето от нас той беше глупак. Добър крадец и администратор, но си оставаше глупак. Дъстър имаше много поддръжници сред по-ниските чинове и Хойт се притесняваше, че Дъстър може да заеме мястото му. Започна да го изпраща на най-опасните задачи: задачи, които се развиваха подозрително зле. И все пак Дъстър винаги се измъкваше без драскотина, което допринесе още повече за репутацията му. Започнаха да се носят слухове, че сред гилдията има предател. Вместо да се притесни, Хойт видя в това възможност.

Прайс поспря с ораторската си разходка по моста и спря пред Ройс.

— По онова време имаше трима кофаджии в гилдията и всичките бяха добри приятели. Джейд, единствената убийца в гилдията, бе красавица…

— Какво си се раздрънкал, Прайс? — изръмжа Ройс.

— Просто запознавам Етчър с историята, Дъстър. Не би ми отнел възможността да образовам момчетата си, нали? — Прайс се усмихна и отново закрачи небрежно, мушвайки палци в отпуснатия колан на панталоните си. — Докъде бях стигнал? А, да. Джейд. Случи се ей там — посочи през моста. — Онзи празен склад с детелината. Там Хойт им устрои капана, пускайки ги един срещу друг. И тогава, както сега кофаджиите носеха маски, за да не ги разпознаят — Прайс поспря и погледна към Ройс с престорена симпатия. — Нямаше представа коя е преди всичко да е свършило, Дъстър? Или знаеше и я уби въпреки това?

Ройс не отвърна нищо, но се взираше в него с опасен вид.

— Последният от тримата кофаджии бе Кътър, който бе разбираемо разстроен да узнае, че Дъстър е убил любимата му. Фактът, че негов приятел е отговорен за смъртта й правеше нещата лични и Хойт бе повече от щастлив да остави Кътър да си отмъсти.

Но Кътър не искаше да го убива. Той искаше Дъстър да страда и настоя за нещо по-сложно, по-болезнено. Мъжът бе гениален стратег — най-добрият съставител на планове за обири — и спретна Дъстър да бъде заловен от градската стража. С помощта на малко връзки и пари, уреди Дъстър да бъде изпратен в затвора Манзант. Дупката, от която никой не се връща. Бягството бе смятано за невъзможно — само дето Дъстър някак си съумя. Все още не знаем как го е сторил — той спря, давайки на Ройс възможност да вземе думата.

От която Ройс не се възползва.

Прайс сви рамене:

— След бягството си, Дъстър се върна в Колнора. Първо магистратът по делото му бе открит мъртъв в леглото си. Сетне лъжесвидетелите — и тримата в една нощ. Накрая адвокатът. Скоро членовете на Черния диамант започнаха да изчезват един по един. Намираха ги на най-различни места: реката, градският площад, дори църковната камбанария.

След загубата на повече от дузина, Бижуто сключи сделка. Предаде Хойт на Дъстър, който го принуди да направи публично признание. Тогава Дъстър уби Хойт и остави тялото му във фонтана на Хълмистия площад — чисто изкуство. Това сложи край на войната, но раните бяха твърде дълбоки, за да се забравят. Дъстър изчезна, за да се появи няколко години по-късно на територията на Пурпурната ръка на север. Но не си член, нали?

— Гилдиите вече не ми допадат особено — студено отвърна Ройс.

— А тоя кой е? — попита Етчър, сочейки към Ейдриън. — Слугата на Дъстър? Носи достатъчно оръжия и за двама им.

Прайс се усмихна към зеления:

— Това е Ейдриън Блекуотър и аз не бих си позволил да го соча; има вероятност да си изгубиш ръката.

Етчър погледна скептично към Ейдриън.

— Какво? Значи той е нещо като майстор мечоносец, така ли?

Прайс се изкикоти.

— Меч, копие, стрела, камък, каквото е под ръка — обърна се към Ейдриън. — Диамантът не знае много за теб, но се носят доста слухове. Според един си бил гладиатор. Друг твърди, че си бил генерал в калианската армия — и то успешен, ако човек може да има вяра на хорските приказки. Дори съществува история, в която си заловен ухажор на екзотична източна кралица.

Някои от диамантите, включително Етчър, се изкикотиха.

— Колкото и да бе забавна тази реминисценция, Прайс, имаш ли причина за спирането ни?

— Имаш предвид освен забавлението? Освен тормоза? Освен припомнянето, че Черният диамант контролира този град? Освен уведомлението, че безгилдийни крадци като теб нямат право да практикуват тук и че самият ти не си добре дошъл?

— Да, това имах предвид.

— Всъщност има и още едно нещо. Едно момиче ви търси.

Ройс и Ейдриън се спогледаха любопитно.

— Тя разпитваше наоколо за двама крадци на име Ейдриън и Ройс. Колкото и да беше забавно да чуя публичното споменаване на имената ви, за Черния диамант е срамно някой в Колнора да се интересува от крадци, които не са част от гилдията. Хората може да си изградят погрешно впечатление за града.

— Коя е тя? — запита Ройс.

— Никаква идея.

— Къде е?

— Спи под Търговската арка на Капиталния булевард, така че отпадат вариантите да бъде дъщеря на богат търговец или благородна начинаеща. Тъй като пътува сама, отпада и възможността да ви търси, за да ви убие или арестува. Ако трябваше да позная, бих казал, че иска да ви наеме. Трябва да кажа, ако тя е от типа на обичайните ви клиенти, аз лично бих си избрал нещо по-традиционно. Все трябва да има някоя ферма за прасета, в която да постъпите на работа. Поне ще сте сред сродна компания.

Тонът и изражението на Прайс станаха сериозни:

— Намерете я и се омитайте заедно с нея. Утре по залез да ви няма. Би било добре да побързате. Поизчистена, може да се окаже хубавичка и да се продава на добра цена или поне да предостави няколко приятни минути някому. Подозирам, че единствената причина, поради която още никой не я е докоснал е, че навсякъде ръси имената ви. Тук Ройс Мелбърн е все още нещо като плашило.

Прайс се обърна да си ходи и подигравателният му тон се завърна:

— Срамота е, че не можете да останете; в театъра играят пиеса за двама крадци, оставили се да ги обвинят в убийството на краля на Медфорд. Съставена е по истински случай — убийството на Амрат преди няколко години — Прайс поклати глава. — Абсолютно нереалистично. Представяте ли си опитен крадец да бъде подмамен в замък, от който да открадне меч, само за да спаси някого от дуел? Автори!

Прайс продължи да поклаща глава, докато той и останалите крадци оставиха Ройс и Ейдриън, и се изгубиха в улиците на далечния бряг.

— Е, това бе приятно, не мислиш ли? — каза Ейдриън, докато двамата възобновяваха пътя си, този път обратно по хълма към булевард Капитален. — Приветлива групица. Усещам леко разочарование, че са изпратили само четирима.

— Довери ми се, бяха доста опасни. Прайс е първи офицер на Диаманта, а останалите двама бяха кофаджии. Имаше още шестима, по трима от всяка страна на моста, за всеки случай. Нямаше да рискуват. Вече по-добре ли се чувстваш?

— Много, благодаря ти — Ейдриън извъртя очи. — Дъстър, а?

— Не ме наричай така — каза Ройс със сериозен тон. — Никога не ме наричай така.

— Как? — запита невинно Ейдриън.

Ройс въздъхна, сетне му се усмихна:

— Върви по-бързо, очевидно ни очаква клиент.

Събуди я груба ръка върху бедрото й.

— К’во има в чантата, сладуранке?

Объркано и неориентирано, момичето разтърка очи. Намираше се в канавката под Търговската арка. Косите й бяха приютили сред себе си листа и клони, а роклята можеше да се определи като дрипав парцал. Притискаше малка кесия към гърдите си, връвта на която обвиваше врата й. Повечето преминаващи можеха да я вземат за хвърлена край пътя торба боклук или насъбрани от метачите боклуци и клони. Но в града имаше обитатели, които проявяваха интерес дори към този тип отпадъци.

Първото нещо, което видя, след като очите й можеха да се фокусират, бе мрачното, изпито лице и лигаво-зейналата уста на приклекналия над нея мъж. Тя изпищя и се опита да пролази надалеч. Ръка я сграби за косата. Силни ръце я притиснаха надолу, приковавайки китките й към земята.

Почувства горещия му дъх на лицето си — ликьор и пушек. Той изтръгна кесийката от пръстите й и я откъсна от врата.

— Не! — тя освободи една от ръцете си и се пресегна. — Това ми трябва.

— И на мен — осведоми я мъжът весело, докато блъскаше крайника й настрани. Прецени тежестта на кесията и видимо доволен я прибра в нагръдния си джоб.

— Не! — протестира тя.

Той седна върху нея, притискайки я към земята и прокара пръсти през лицето й, покрай устните, по врата. Спряха се на последно споменатия и стиснаха леко. Тя се замята в борба да си поеме дъх. Оня притисна устните си към нейните с такава сила, че тя не само можа да установи липсата на някои зъби в устата му, но и да посочи кои точно. Острите му мустаци я бодяха по брадичката и страните.

— Тихичко — прошепна той, — само загряваме. Тряя ’си запазиш силиците — той се надигна, изправи се на колене и посегна да си разкопчава панталоните.

Тя се бореше, дращейки и ритайки. Той притисна ръцете й под коленете си и краката й не уцелиха нищо. Тя изпищя. Мъжът я зашлеви в отговор. Шокът я разтърси и тя се взираше зашеметена, докато той продължаваше тромаво да се разкопчава. Болката още не я бе заляла, не напълно. Натрупваше се в бузата и добавяше още масло в огъня. През насълзените си очи, тя го видя върху себе си като че наблюдаваше сцената от разстояние. Отделните звуци се сливаха в тъпо бучене. Тя виждаше напуканите му устни да се движат, мускулите на врата да се разместват, дългите жилки, но не чуваше думите. Освободи едната си ръка, но той отново я хвана и притисна още веднъж.

Зад него тя видя две приближаващи се фигури. Някъде в нея оживя слаба надежда и тя съумя да прошепне тихо:

— Помогнете ми.

По-предният изтегли масивен меч и като го задържа за острието, лашна нападателя й с дръжката по главата, така че онзи отхвърча в канавката.

Мечоносецът коленичи край нея. Той бе просто силует пред тебеширеното небе, фантом.

— Мога ли да ти помогна с нещо, мадам?

— Кой си ти?

— Казвам се Ейдриън Блекуотър.

Тя се вторачи в него.

— Наистина? — успя да изрече, без да пуска ръцете му. Преди да го осъзнае, започна да плаче.

— Какво си й направил? — поинтересува се другият мъж, приближавайки се до тях.

— Нямам представа.

— Да не си й стиснал ръката прекалено силно? Пусни я.

— Не я държа. Тя държи мен.

— Съжалявам. Съжалявам — гласът на момичето потрепери. — Просто си мислех, че никога няма да ви открия.

— Е, вече го стори — усмихна й се той. — Този тук е Ройс Мелбърн.

Тя ахна и силно обви с ръце врата на по-ниския мъж, прегръщайки го силно и плачейки по още по-подобен начин. Ройс стоеше неловко неподвижен, докато Ейдриън съумя да я отдели.

— Вече установих, че се радваш да ни видиш; това е добре — каза Ейдриън. — Сега, коя си ти?

— Аз съм Тракия Ууд от село Далгрен — тя се усмихваше мимо волята си. — Търсех ви от много дълго време.

Тя залитна.

— Добре ли си?

— Малко ми се вие свят.

— Кога яде за последно?

Тракия се замисли, очите й шаваха напред-назад, докато се опитваше да си припомни.

— Няма значение — Ейдриън се обърна към Ройс. — Това е твоят бивш град. Някаква представа къде бихме могли да получим помощ за млада жена по това време на нощта?

— Жалко, че не сме в Медфорд. Гуен щеше да ни е от огромна полза.

— Е, тук наблизо няма ли бардак? В крайна сметка това е търговската столица на света. Не ми казвай, че не предлагат това.

— Да, има един добър на улица Южна.

— Добре… Тракия, нали? Ела с нас, ще се погрижим да те поизчистят и евентуално нахранят.

— Почакайте — тя коленичи при зашеметения мъж и си взе кесията от джоба му. — Мъртъв ли е?

— Надали. Не го тропнах толкова силно.

Изправяйки се, тя усети главата й да се върти и от краищата на очите й пролази мрак. Тя се олюля като пияна и се строполи. Събуди се само за малко и усети ръце нежно да я повдигат. През глухото бучене дочу кикотене.

— Какво е толкова смешно? — чу един от тях да казва.

— Подозирам, че това ще е първият път, когато някой влиза в публичен дом и си носи собствена жена.