Авемпарта

Глава 2 Тракия

— Хубавко сияе, като нов медак, сладуранката — отбеляза Клариса, докато тримата гледаха през прага към чакащата в салона Тракия. Клариса бе едра, трътлеста жена с розови бузи и къси пръстища, които имаха навика да си играят с плисетата на роклята й. Тя и останалите момичета от вертепа бяха извършили чудеса с момичето. Тракия бе облечена в нова одежда. Евтина и семпла — кафява ленена рокля над набрана риза с колосан корсаж — но определено по-привлекателна от предишните парцали. Нямаше и помен от дриплата, която бяха срещнали предишната нощ. Дори й бяха сложили грим и резултатите спираха дъха. Млада красавица с удивителни сини очи и златна коса.

— Бедното момиче беше в ужасно състояние, като я доведохте. Къде я намерихте? — запита Клариса.

— Под Търговската арка — отвърна Ейдриън.

— Бедното — женището поклати тъжно глава. — Ако й трябва място, убедена съм, че можем да я включим в списъка. Ще получи собствено легло, храна по три пъти дневно и с вида си ще се оправя доста добре.

— Нещо ми подсказва, че тя не е проститутка — каза й Ейдриън.

— Никоя от нас не е, сладък. Не и докато не се озовеш под Търговската арка, разбира се. Да я беше видял на закуска. Яде като изгладняло псе. Естествено, тя не искаше да вкуси нищо, докато не я убедихме, че храната е безплатна по законите на гостоприемството от търговската камара за приветстването на всеки посетител. Маги го измисли това. Голяма шегаджийка е. Което ме подсеща, сметката за стаята, облеклото, храната и разчистването възлиза на шейсет и пет в сребро. Гримът е безплатен, тъй като тя каза, че никога не била носила преди и Делия искаше да види как ще й стои.

Ройс подаде златен тенент.

— Виж ти, двамцата със сигурност трябва да се отбивате по-често и следващия път без момичето, а? — тя смигна. — Но сериозно, каква е историята с нея?

— Там е работата, че още не знаем — отвърна Ейдриън.

— Но е крайно време да разберем — допълни Ройс.

Макар и да отстъпваше на публичния дом на Гуен, бордей „Похотливата задница“ бе декориран с натруфени червени завеси, разнебитени мебели, розови лампи и дузини възглавници. Всичко бе обсипано с пискюли и ресни: от протритите килими до драпериите по стените. Стар, сриващ се и износен, но поне чист.

Салонът бе малка кръгла стая граничеща с главната зала с два еркера, гледащи към улицата. За мебелировка служеха два дивана, няколко отрупани с керамични фигури маси и малка камина. Седнала на едно от канапетата, Тракия ги чакаше, а очите й се стрелкаха като на заек в открито поле. В мига, в който двамата влязоха, тя скочи на крака, коленичи и сведе глава.

— Хей, внимателно, роклята е нова — каза с усмивка Ейдриън.

— О! — тя се изправи на крака, изчерви се, сетне направи реверанс и отново сведе глава.

— Какво прави тя? — прошепна Ройс.

— Не съм сигурен — отвърна му по същия начин Ейдриън.

— Опитвам се да покажа полагащото ви се уважение, Ваши светлости — прошепна им тя, докато все още стоеше с наведена глава. — Съжалявам, ако не се справям особено добре.

Ройс извъртя очи, а Ейдриън започна да се смее.

— Защо шепнеш? — попита я Ейдриън.

— Защото и вие двамата го правехте.

Ейдриън се изкикоти отново:

— Съжалявам, Тракия… Тракия беше, нали?

— Да, милорд, Тракия Анабел Ууд от село Далгрен — нов неумел реверанс.

— Добре… Тракия — Ейдриън се мъчеше да запази сериозност. — Ройс и аз не сме лордове, така че не е нужно да се кланяш или да ни правиш реверанси.

Момичето изправи глава.

— Вие спасихте живота ми — каза тя с толкова сериозен тон, че Ейдриън спря да се смее. — Не си спомням много от снощи, но помня това. За което заслужавате благодарността ми.

— Аз бих се задоволил с обяснение — каза Ройс, отправяйки се към прозорците. Започна да спуска завесите. — Изправи се, в името на Марибор, преди някой метач да те е видял, да реши, че сме благородници и да ни нарочи. И без това се движим по тънък лед. Да не влошаваме нещата допълнително.

Тя се изправи и Ейдриън не може да се сдържи да не я огледа. Дългата й жълта коса, сега чиста от листа и клони, блестеше на вълни над раменете. Ейдриън предположи, че това въплъщение на свежата красота е на не повече от седемнадесет.

— Сега кажи за какво ни търсеше — попита Ройс, докато спускаше и последната завеса.

— Да ви наема да спасите баща ми — каза тя, развързвайки кесията от врата си и протягайки я с усмивка. — Ето. Имам двадесет и пет сребърни тенента. Солидно сребро, щамповано с короната на Дънмор.

Ройс и Ейдриън се спогледаха.

— Не е ли достатъчно? — запита тя, а устните й започнаха да треперят.

— Колко време ти отне, за да събереш тези пари? — запита Ейдриън.

— Цял живот. Спестявах всяка дадена или спечелена монетка. Това беше зестрата ми.

— Зестрата ти?

Тя сведе глава, впивайки поглед в краката си.

— Баща ми е беден фермер. Никога не би могъл… реших аз да започна да спестявам сама. Не е достатъчно, нали? Не осъзнавах. Аз съм от много малко селце. Мислех си, че това са много пари, всички казваха така, но… — тя огледа изтърбушения диван и избелелите завеси. — Ние нямаме дворци като този.

— Ние не… — започна в обичайния си безчувствен тон Ройс.

— Ройс се опитва да каже — прекъсна го Ейдриън, — че все още не знаем. Зависи какво искаш да направим.

Тракия вдигна изпълнени с надежда очи.

Ройс се взираше в него.

— Нали? — сви рамене Ейдриън. — Тракия, казваш, че искаш да спасим баща ти? Той отвлечен ли е бил?

— О, не, нищо подобно. Доколкото знам, нищо му няма. Макар че дълго време ви търсих и няма как да бъда сигурна.

— Не разбирам. За какво сме ти тогава?

— Нужни сте ми за разбиването на една ключалка.

— Ключалка? На?

— На кула.

— Искаш да проникнем в кула?

— Не. Имам предвид… да, но не е… не е против закона. Кулата не е обитавана, изоставена е от години. Поне аз така мисля.

— Значи искаш да отключим вратата на празна кула?

— Да — тя закима така усърдно, че косата й се разлетя.

— Не звучи трудно — Ейдриън хвърли поглед към Ройс.

— Къде се намира тази кула? — запита Ройс.

— Близо до селото ми, на западния бряг на река Нидвалден. Далгрен е много малко и е отскоро. Намира се в новата провинция Уестбанк, в Дънмор.

— Чувал съм за това място. Носеха се слухове за нападения от елфи.

— О, това не са елфите. Те никога не са ни създавали проблеми.

— Знаех си — каза Ройс, без да се обръща към някого.

— Поне аз мисля така — продължи Тракия. — Смятаме, че е някакъв звяр. Никой не го е виждал. Дякон Томас казва, че било демон, слуга на Уберлин.

— А баща ти? — попита Ейдриън. — Той къде попада в цялата тази работа?

— Той ще се опита да убие звяра, но… — тя се поколеба и отново заби поглед в краката си.

— Но ти мислиш, че звярът ще убие него?

— Убил е петнадесет човека и над осемдесет глави добитък.

Луничава жена с буйна червена коса влезе в салона, влачейки със себе си нисичък шкембелия, по изпонарязаното лице на когото личеше, че се бе избръснал специално за случая. Жената се смееше, докато вървеше заднишком и го влачеше с две ръце. Мъжът застина, щом ги видя. Ръцете му се освободиха от нейните и тя падна на дървения под с глух удар. Застиналият мъж гледаше ту тях, ту жената. Тя хвърли поглед през рамо и се изсмя.

— Опа — каза, — не знаех, че е заето. Помогни ми, Рубис.

Мъжът й оказа съдействие да се изправи на крака. Тя поспря да хвърли дълъг одобрителен поглед на Тракия, сетне им намигна.

— Добре работим, нали?

— Това беше Маги — каза им Тракия, след като навлеците се извлякоха.

Ейдриън се премести на дивана и направи жест към Тракия да последва примера му. Тя седна внимателно и сковано, без да позволява на гърба си да се допира и внимателно приглади роклята си.

Ройс остана прав.

— Уестбанк няма ли си повелител? Той защо не предприема нищо?

— Имахме чудесен маркграф — отвърна тя. — Храбър мъж с трима добри рицари.

— Имахме?

— Той и рицарите една нощ се отправиха да се бият със звяра. По-късно намериха само останки от брони.

— Защо просто не се махнете? — запита Ройс.

Главата на Тракия клюмна, а раменете й се превиха.

— Две нощи преди да тръгна за тук, звярът уби цялото ми семейство с изключение на мен и баща ми. Ние не си бяхме у дома. Той работеше до късно на полето и аз отидох да го потърся. Аз… случайно бях забравила да затворя вратата. Светлината го привлича. Отправи се директно към къщата ни. Брат ми, Тад, жена му и сина им бяха убити.

Тад бе радостта на живота на баща ми. Той бе причината, поради която и се преместихме в Далгрен: за да може той да стане първият бъчвар в града — сълзи замъглиха очите й. — Сега всички са мъртви и баща ми остана само с мъката от загубата им и със звяра, който я причини. Татко ще го убие или самият той ще умре преди края на месеца. Ако само бях затворила вратата… Ако само бях проверила резето…

Ръцете й покриха лицето и нежното тяло се затресе. Ройс сурово изгледа Ейдриън, поклащайки съвсем леко глава и устните му много ясно произнесоха думата не.

Ейдриън се намръщи, постави ръка на рамото й и отмахна косата пред очите.

— Ще развалиш прекрасния грим — каза той.

— Съжалявам. Наистина не искам да съм такава досада. Това не са ваши проблеми. Просто баща ми е всичко, което ми е останало и не мога да понеса мисълта да изгубя и него. Не мога да се разбера с него. Помолих го да напуснем, но той не ме слуша.

— Разбирам проблема ти, но защо ние? — студено запита Ройс. — И откъде фермерска дъщеря от границата знае за нас и как да ни намери в Колнора?

— Един сакат ми каза. Той ме прати тук. Каза, че вие можете да отворите кулата.

— Сакат?

— Да. Господин Хаддон ми каза, че звярът не…

— Господин Хаддон? — прекъсна я Ройс.

— Да.

— На този господин Хаддон… случайно да му липсват ръцете?

— Да, той е.

Ройс и Ейдриън размениха погледи.

— И какво точно рече?

— Че звярът не можел да бъде наранен с човешки оръжия, но в Авемпарта имало меч, който може да го убие.

— Значи безрък мъж ти казал да ни намериш в Колнора и да ни наемеш да вземем меч за баща ти от кула на име Авемпарта? — попита Ройс.

Момичето кимна.

Ейдриън погледна към партньора си.

— Не ми казвай… кула на джуджетата?

— Не… — отговори Ройс, — елфическа. — Той се извърна със замислено изражение.

Ейдриън отново насочи вниманието си към момичето. Чувстваше се ужасно. Достатъчно зле бе, че селото се намираше толкова далече, а сега и елфическа кула. Дори и да им предложеше сто златни тенента, той пак не би съумял да придума Ройс да приеме работата. Тя беше толкова отчаяна и нуждаеща се от помощ. Стомахът му се сви, докато преценяваше следващите си думи.

— Ами — започна неохотно Ейдриън, — река Нидвалден е на няколко дни път. Ще ни трябват запаси за… колко, шест– или седемдневно пътуване? Това прави две седмици отиване и връщане. Ще ни трябват вода и фураж за конете. Сетне имаш цялото време около кулата. През това време бихме могли да вършим други задачи, така че това е чиста загуба. Сетне — рискът. Всеки риск повишава цената и масов убиец демон-фантом, който не може да бъде наранен с обикновени оръжия си е сериозна заплаха.

Ейдриън я погледна в очите и поклати глава.

— Съжалявам да го кажа, но не можем да вземем…

— Парите — рязко се намеси Ройс, завъртайки се на пети. — Твърде много е. Двадесет и пет сребърни за такава работа… Десет звучи повече от достатъчно.

Ейдриън вдигна вежда и се вторачи в партньора си, но не каза нищо.

— По десет на човек? — попита тя.

— Не — отвърна Ейдриън, като задържа погледа си върху Ройс.

— Общо. По пет на всеки, нали?

Ройс сви рамене.

— Тъй като аз ще съм отговорен за разбиването на ключалката, предполагам би трябвало да получа шест, но ще се разберем помежду си. Не е нещо, за което тя трябва да се притеснява.

— Наистина? — Тракия изглеждаше сякаш ще експлодира от щастие.

— Разбира се — отвърна Ройс. — В крайна сметка… не сме обирджии.

— Би ли обяснил защо се наемаме с работата? — попита Ейдриън, заслонявайки очи, докато пристъпваха навън. Небето бе идеално синьо, утринното слънце бе запретнало ръкави да изсуши локвите от предната нощ. Наоколо хората се стичаха към пазара. Колички с пролетни зеленчуци и покрити с брезент бъчви стояха заклещени зад три претрупани със сено каруци. От тълпата пред тях изникна дебелак, стиснал по едно възбудено пиле във всяка ръка. Той танцуваше около локвите, отбягваше хора и колички, и измърморваше по едно приглушено извинение, докато си пробиваше път.

— Тя ни плаща десет сребърни за работа, която дотук ни коства един златен тенент — продължи Ейдриън, докато успешно избягна пиленосеца. — И ще ни коства още няколко, преди да сме готови.

— Не го правим за парите — осведоми го Ройс, докато си пробиваше път през тълпата.

— Очевидно, но защо го правим? Имам предвид, да, сладка е и прочие, но освен ако не възнамеряваше да я продадем, не виждам…

Ройс погледна през рамо, изобразявайки зла усмивка.

— Изобщо не се бях сетил за това. Продажбата й би намалила разходите ни значително.

— Забравѝ, че го споменах. Просто ми кажи защо го правим.

Ройс ги изведе от тълпата към антикварния магазин на Огнотон, на чиято витрина имаше изложени наргилета, порцеланови животински фигурки и кутийки за бижута с месингови ключалки. Провряха се в тясното пространство между него и сладкарница, която предлагаше безплатни мостри бонбони.

— Не ми казвай, че не си се чудил какво е правил Есрахаддон — прошепна Ройс. — Този маг е бил затворен за деветстотин години и изчезва в деня, в който го освобождаваме и вече не чуваме нищо от него до този момент? Църквата би трябвало да знае и все пак империалистите не са разпратили хора да го търсят или разлепили обявления. Бих си помислил, че ако най-опасният на света човек е на свобода, то суматохата би била малко по-голяма.

Две години по-късно той се явява в селце и ни кани да го посетим. Отгоре на всичко избира границата с елфите и Авемпарта като място за срещата. Не искаш ли да узнаеш какво иска?

— Каква е тази Авемпарта?

— Знам само, че е стара. Наистина стара. Нещо като древна елфическа цитадела. Което извиква въпроса, не искаш ли да надникнеш вътре? Ако Есрахаддон мисли, че има полза в отварянето й, склонен съм да предположа, че е прав.

— Значи търсим древно елфическо съкровище?

— Нямам представа, но съм сигурен, че там ще да има нещо ценно. Но за това ще ни са ни нужни запаси, а и трябва да се измъкнем от града преди Прайс да насъска хрътките си.

— Ако обещаеш да не продаваш момичето.

— Няма — ако слуша.

Ейдриън усети Тракия да се надвесва отново, този път захласвайки се по двуетажен дом от измазан камък с жълт сламен покрив и оранжев глинен комин. Бе обграден от обрасла с люляк и бръшлян стена, висока до пояс.

— Толкова е красиво — прошепна момичето.

Бе ранен следобед и се намираха на няколко мили извън Колнора, пътувайки на изток по Олбърнския път. Провинциалният друм шареше между мрежата селца от хълмистия регион обграждащ града; малки колиби, където бедни фермери обработваха земите си редом с летните вили на богатите безделници. В тях последните за по три месеца си представяха, че са провинциални сквайъри. Ройс яздеше до тях или избързваше напред в зависимост от натовареността на пътя. Качулката му бе вдигната въпреки приятното време. Тракия яздеше зад гърба на Ейдриън и краката й се поклащаха от едната страна на кафявата кобила в такт с крачките.

— Тук е съвсем различен свят — каза тя. — Истински свят. Всеки е богат. Всеки е крал.

— Колнора я бива, но не бих отишъл толкова далеч.

— Тогава как ще обясниш всички тези величествени къщи? Каруците имат метални спици. Зеленчуковите щандове преливат от бушели лук и зелен грах. В Далгрен имаме само пътеки, които са в ужасно състояние след дъжд, а тук имате такива широки пътища, които дори си имат табелки с имена. А там един фермер носеше ръкавици — на ръцете си — докато работеше. В Далгрен дори и дяконът си няма ръкавици и определено не би работил с тях, ако имаше. Всички сте толкова богати.

— Някои от тях са.

— Като вас двамата.

Ейдриън се изсмя.

— Но вие имате чудесни дрехи и прелестни коне.

— Тя не е чак толкова специална.

— Никой в Далгрен освен лордът и рицарите му нямат коне, а вашите са толкова красиви. Много харесвам очите й — такива дълги мигли. Как се казва?

— Наричам я Мили по името на жена, която познавах някога. Тя имаше същия навик да не ме слуша.

— Мили е красиво име. А кобилата на Ройс?

Ейдриън се намръщи и го погледна.

— Не зная. Ройс, някога да си я кръщавал?

— За какво?

Ейдриън погледна Тракия, която му отвърна с ужасѐн поглед.

— Какво ще кажеш за… Люляк или Маргаритка? Не, почакай… Хризантема?

— Хризантема? — повтори Ейдриън. Колкото и да би било забавно Ройс да язди Хризантема, трябваше да изтъкне, че имената на цветя не са особено подходящи за дребната сива кобила на Ройс. — Ами Дребосъчка или Саждивка?

— Не! — смъмри го Тракия. — Бедното животно ще се чувства ужасно.

Ейдриън се изкикоти. Ройс не обръщаше внимание на разговора; изцъка с език, смушка коня си и избърза напред, за да направи път на приближаваща каруца, като остана там дори и след като се разминаха.

— А Лейди? — запита Тракия.

— Малко е високомерно, не мислиш ли? Тя не е точно скоклив кон за показ.

— Тогава ще я накара да се чувства по-добре. Ще й даде увереност.

Доближиха поток, където орлови нокти и малинови храсти увенчаваха гладките гранитни брегове с пролетна зеленина. От едната страна имаше воденица, чието колело скърцаше и капеше. Два квадратни прозореца, подобно тъмни очи създаваха впечатлението за каменно лице под островърхия дървен покрив. Ниска стена отделяше воденицата от пътя; върху нея си почиваше сиво-бяла котка. Тя лениво отвори зелените си очи и премигна насреща им. Когато се приближиха, котката прецени дистанцията като опасна и скочи от стената, стрелвайки се сред гъсталаците.

Конят на Ройс се изправи на задни крака и изцвили. Докато кобилата отстъпваше назад, Ройс изруга и стегна юздите, притискайки главата й надолу и принуждавайки я да се завърти напълно.

— Нелепо! — оплака се Ройс, щом конят бе напълно овладян. — Хилядапаундово животно ужасено от петпаундова котка; ще решиш, че е мишка.

— Мишка! Това е идеално! — извика Тракия, предизвиквайки ушите на Мили да се извият назад.

— Харесва ми — съгласи се Ейдриън.

— Богове — промърмори Ройс, клатейки глава, докато отново потегляше напред.

Докато се отправяха по̀ на север, именията се превръщаха във ферми, розовите храсти — в необработван жив плет, а разделящите ливадите огради отстъпиха на недисциплинирани дървета. Но Тракия продължаваше да изтъква забележителности, като невъобразимия лукс на покритите мостове и богато украсените карети, които все още изтрополяваха понякога край тях.

Пътят се изкачваше по-високо и скоро излязоха извън сенките. Земята прерастваше в обширни некултивирани полета с енчец, млечка и див салифан. В жегата ги преследваха жужащи цикади. Тракия най-сетне замлъкна и отпусна глава на гърба на Ейдриън. Той се притесни да не би момичето да заспи и да се прекатури, но тя от време на време се раздвижваше, за да пропъди някоя муха или да се огледа.

По-високо и по-високо се изкачваха, докато най-накрая стигнаха върха на Амбърските възвишения. Знаменитата планинска област се отличаваше като оголено място с ниска трева и гола скала. Тя бе част от дълга верига, служеща като граница между кралствата на Уоррик и Олбърн. Олбърн бе третото по сила и просперитет кралство в Аврин, след Уоррик и Меленгар. По-голямата част от земите му бяха покрити с гори, а бреговете му бяха изложени на чести набези от Ба Ран Гхазел, които нападаха светкавично, отвличайки ималите нещастието да попаднат в ръцете им и опожарявайки всичко онова, което не можеха да плячкосат. Владетелят му, крал Арманд, бе поел короната едва отскоро, след внезапната смърт на своя предшественик. Докато крал Рейнълд беше роялист, Ейдриън бе останал с впечатлението, че новият крал е ако не открит привърженик, то поне силно симпатизира на империалистите. Това беше лошо за Меленгар, чиито съюзници се топяха всеки ден.

Амбърските възвишения събуждаха любопитството дори и на местните жители заради вертикалните камъни, масивните сиво-сини скали, издълбани в уникално преливащи се форми. Изглеждаха почти органични в заоблените си извивки, като куп виещи се змии, губещи се и излизащи изпод върха. Ейдриън нямаше ни най-малка представа какво е било първоначалното предназначение на камъните. Съмняваше се, че някой изобщо знае. Останки от лагерни огньове бяха пръснати около камъните, последните от своя страна увековечени с обичайните надписи: взаимни уверения във вечна обич или слогани: „Марибор е Бог!“, „Националистите са куку“, „Наследникът е мъртъв“ и дори „Таверна «Сивата мишка» — все надолу по хълма“. От върха можаха да видят разстилащата се в краката им Колнора, докато на североизток лежаха безконечни мили гъста девствена гора, където кралствата на Олбърн и Дънмор се докосваха. За Ейдриън гората представляваше солиден океан зеленина — мили сурова дивота, отвъд която лежеше селце на име Далгрен.

Тъй като вятърът на върха бе хладен и достатъчно силен, за да пропъди мухите, мястото бе отлично за следобедно похапване. Подкрепиха се с осолено свинско, твърд черен хляб, краставици и лучец. Бе типа храна, над която Ейдриън би се навъсил в града, но на пътя изглеждаше прекрасно поради по-малкото възможности и по-острия апетит. Наблюдаваше как Тракия седи на тревата и гризе краставичка, като внимава да не изцапа новата си рокля. Тя се взираше с отнесен вид, поемайки си дълбоко дъх.

— За какво мислиш? — попита той.

Тя се усмихна стеснително и нему се стори, че забелязва оттенъци на тъга:

— Просто си мислех колко е прекрасно тук. Колко хубаво би било да живея в някоя от фермите, покрай които минавахме. Няма да ни трябва нещо префърцунено, нито дори къща — татко може да построи къща съвсем сам и да обработва всякаква земя. Няма нищо, което да не може да направи, след като веднъж си го науми, а веднъж науми ли си го, няма отказване.

— Сигурно е прекрасен човек.

— О, такъв е. Много е силен и уверен.

— Изненадан съм как те е пуснал сама.

Тракия се усмихна.

— Не си извървяла пеша целия този път, нали?

— О, не, качих се в каруцата на един амбулантен търговец, който се отби с жена си в Далгрен. Не искаха да стоят повече от една нощ и ми позволиха да пътувам с тях.

— Пътувала ли си много преди?

— Не. Бях родена в Гламрендор, столицата на Дънмор. Семейството ми обработваше под аренда ферма на Негова светлост. Преместихме се в Далгрен, когато бях на около девет и оттогава не бях напускала селото. Дори не мога да кажа, че си спомням особено много от Гламрендор. Помня само, че беше мръсно. Всички сгради бяха дървени и пътищата бяха много кални — поне така съм го запомнила.

— Още си е така — вмъкна Ройс.

— Не мога да повярвам, че си имала смелостта да тръгнеш просто така — каза Ейдриън, клатейки глава. — Трябва да е било доста разтърсващо да напуснеш Далгрен и след няколко дни да се озовеш в най-големия град в света.

— О, беше — отвърна тя, издърпвайки с малкия си пръст няколко опитали се да влязат в устата й косъма. — Почувствах се глупаво, когато осъзнах колко трудно ще бъде да ви открия. Очаквах, че ще е нещо като у дома, където бе достатъчно да попитам някого и той щеше да знае къде сте. В Колнора имаше много повече хора, отколкото очаквах. Ако трябва да съм честна, това се отнасяше до всичките ми очаквания. Търсех и търсех, и си мислех, че никога няма да ви открия.

— Предполагам баща ти ще се притеснява.

— Не, няма — отвърна тя.

— Но ако…

— Какви са тези неща? — попита тя, сочейки към изправените камъни с краставицата си. — Тези сини камъни. Толкова са странни.

— Никой не знае — отвърна Ройс.

— От елфи ли са били направени? — попита тя.

Ройс наклони глава и я погледна.

— Как разбра?

— Приличат малко на кулата край селото ми — онази, за която ви наех да отворите. Същите камъни — поне така ми се струва. Кулата също изглежда синя, но може и да е заради разстоянието. Забелязали ли сте как нещата изглеждат сини отдалеч? Предполагам ако можех да се доближа до нея, тя току-виж се окаже сива.

— Защо да не можеш?

— Защото е в средата на реката.

— Не можеш ли да плуваш?

— Трябва да си много силен плувец. Кулата е построена на скала, която се надвесва над водопад. Красив водопад — много висок. Много вода се излива. В слънчевите дни се виждат дъги във водната прах. Разбира се, доста е опасно. Поне петима умряха — само за двама се знае със сигурност, за останалите не намерихме телата — защото… — тя замлъкна, когато видя израженията на лицата им. — Нещо не е наред ли?

— Можеше да споменеш за това по-рано — каза Ройс.

— За водопада? Мислех си, че знаете. Имам предвид, държахте се, сякаш кулата ви е позната. Съжалявам.

Няколко мига се храниха мълчаливо. Тракия приключи обяда си и се изправи да огледа камъните с развяваща се зад нея рокля.

— Не разбирам — каза накрая, надвиквайки вятъра. — Ако Нидвалден е границата, тези елфически камъни защо са тук?

— Това е била земя на елфите — обясни Ройс. — Всичко наоколо. Преди да е имало Колнора или Уоррик, е било част от Ериванската империя. Болшинството не обичат да си припомнят това; предпочитат да си мислят, че човеците винаги са управлявали тук. Притеснява ги. Смешното е, че много от имената днес са елфически: Ерванон, Ренидд, Гламрендор, Галевир и Нидвалден. Самото име на тази територия, Аврин, означава зелени поля.

— Някой път разкажи това в кръчма и виж колко бързо ще ти строшат главата — спомена Ейдриън, с което привлече погледите и на двамата.

Когато всички се нахраниха, Тракия се изправи сред камъните, вперила поглед на запад с развени рокля и коси. Погледът й се насочи към хоризонта, отвъд Колнора, отвъд сините хълмове към тънката ивица на морето. Изглеждаше толкова малка и нежна, че Ейдриън полуочакваше вятърът да я отнесе като златно листо. Тогава забеляза очите й. Тя бе дете и все пак очите изглеждаха по-възрастни. Блясъкът на невинността и искрите на почуда липсваха. На лицето й се забелязваше и грижа, а в погледа — увереност. Детството отдавна я бе изоставило.

Отново поеха. Спускайки се от другата страна на възвишенията, продължиха да следват пътя през остатъка от деня, но с наближаването на залеза започнаха да вървят по нещо, което малко се различаваше от пътечка. Все още съзираха ферми тук-таме, но това ставаше все по-нарядко. Гората се сгъстяваше, а пътят ставаше тъмен.

С отмирането на слънчевата светлина, Тракия се умълча. Вече нямаше на какво да се удивлява, но Ейдриън предположи, че има и друго. Мишка притича в купчина миналогодишни листа и Тракия подскочи, грабвайки китката му. Впи ноктите си достатъчно дълбоко, за да го накара да трепне.

— Не трябва ли да потърсим подслон? — попита тя.

— Тук не е особено вероятно — каза й Ейдриън. — От този момент оставяме цивилизацията зад гърба си. Пък и нощта е прекрасна. Земята е суха и изглежда ще е топло.

— Ще спим на открито?

Ейдриън се обърна да погледне лицето й. Устата й бе отворена леко, челото набръчкано, широко разтворените очи оглеждаха небето.

— Предстои ни още дълъг път до Далгрен — увери я той. Тя кимна, но се хвана по-здраво за него.

Спряха в близост до поточе, което дружелюбно гълголеше над камънаци. Ейдриън помогна на Тракия да слезе и разседла конете.

— Къде е Ройс? — паникьосано прошепна момичето. Тя стоеше със скръстени ръце, оглеждайки се нервно.

— Всичко е наред — каза Ейдриън, докато сваляше юздите от главата на Мили. — Той винаги разузнава, когато спираме да нощуваме. Ще обиколи наоколо, за да се убеди, че сме сами. Ройс ненавижда изненадите.

Тракия кимна, но остана свита, като че е стъпила на речен камък, а около нея се разбиваха яростни вълни.

— Ще спим тук. Няма да е зле да си поразчистиш преди това. Едно камъче може да ти развали съня. Говоря от опит; винаги, когато спя на открито, някой камък ми се забива в гърба.

Тя отиде до полянката и предпазливо се наведе, хвърляйки настрана клони и камъни, нервно поглеждайки към небето и подскачайки при най-малкия звук. Докато Ейдриън приключи с конете, Ройс се бе завърнал. Носеше наръч съчки и няколко отчупени клона, с които накладе огън.

Тракия се взираше в него ужасена.

— Толкова е ярък — прошепна.

Ейдриън стисна ръката й и се усмихна:

— Предполагам си отличен готвач, нали? Аз бих могъл да спретна ядене, но то ще е отвратително. Ще се опиташ ли да сготвиш нещо? Какво ще кажеш? В онази чанта там има тенджери и тигани, а в чувала до нея — храна.

Тракия кимна мълчаливо и като хвърли последен поглед нагоре, отиде до чантите.

— Какво ще искате да сготвя?

— Нещо ядливо би било приятна изненада — каза Ройс, докато хвърляше още дърва в огъня.

Ейдриън го замери с пръчка. Крадецът я улови и хвърли в огъня.

Тя започна да се рови из раниците, като дори в един момент завря глава вътре. След секунди се отдръпна, прегърнала сума ти неща. С помощта на ножа на Ейдриън започна да реже зеленчуци, използвайки като дъска обърнат наопаки тиган.

Смрачаваше се бързо. Огънят се превърна в единствен източник светлина в просеката. Играещото жълто сияние осветяваше балдахина от листа над главите им, създавайки илюзия за пещера сред дърветата. Ейдриън избра тревисто място срещу дима и разгъна парчета намаслено платнище. То не позволяваше просмукването на влага. Бяха се спрели на обработения плат след години прекарани на пътя. Но не разполагаха с време да приготвят едно за Тракия. Боецът въздъхна, хвърли завивките й върху своето платнище и отиде да търси борови клонки, от които да си направи легло.

Когато вечерята бе готова, Ройс повика Ейдриън. Той се върна при огъня, където Тракия разливаше гъста супа от моркови, картофи, лук и осолено свинско. Ройс седеше с купа на коляното си и усмихнато лице.

— Не е нужно да си толкова щастлив — каза му Ейдриън.

— Виж, Ейдриън: храна.

Ядоха почти в пълно мълчание. Ройс изброяваше нещата, с които трябва да се сдобият, докато преминават през Олбърн, от типа на друго въже и нова лъжица, която да замени спуканата. Ейдриън главно гледаше Тракия, която отказа да седне до огъня; тя вечеря сама на един камък в сенките близо до конете. Когато приключиха, тя отиде до реката да измие тенджерата и дървените купи.

— Добре ли си? — запита я присламчилият се Ейдриън, докато тя стоеше сама на каменния бряг.

Тракия бе приклекнала с подвита рокля на голям мъхест камък и почистваше с ръчно втриван пясък съдовете.

— Чувствам се чудесно, благодаря ти. Просто не съм свикнала да съм на открито през нощта.

Ейдриън се разположи при нея и започна да чисти купата си.

— Аз ще се погрижа — каза тя.

— И аз мога. Освен това, ти си клиентът и трябва да получиш нещо срещу парите си.

Тя се подсмихна.

— Знаеш ли, не съм глупава. Десет сребърни дори не покриват храната за конете, нали?

— Е, трябва да знаеш, че Мишка и Мили са много разглезени. Ядат само най-доброто — той намигна.

Тя не можа да сдържи усмивката си.

Тракия приключи с почистването и се върнаха в лагера.

— Още колко път ни остава? — попита тя, докато връщаше купите и тенджерата в чувала.

— Не съм сигурен. Никога не съм бил в Далгрен, но днес се движехме добре, така че предполагам само още четири дни.

— Надявам се татко да е добре. Господин Хаддон каза, че ще се опита да го убеди да ме изчака, преди да се отправи на лов за звяра. Както казах, баща ми е много твърдоглав човек и не мога да си представя някой да му повлияе.

— Е, ако някой може да го стори, подозирам че господин Хаддон е точният човек — отбеляза Ройс, разравяйки въглените с дълга пръчка. — Впрочем как се срещна с него?

Тракия откри леглото, което Ейдриън бе подготвил за нея до огъня и седна на одеялото си.

— Бе точно след погребението на семейството ми. Беше много красиво. Цялото село присъстваше. Мария и Джеси Касуел окачиха венци от див салифан на маркировката. Мей Дръндъл и Роуз, и Верна Макдърн изпяха „Полета лилии“, а дякон Томас каза няколко молитви. Лина и Ръсел Ботуик организираха сбирка в дома си. Лина и майка ми бяха много близки.

— Не си спомням да си споменавала майка си, тя…

— Майка ми почина преди две години.

— Съжалявам. Болест?

Тракия поклати глава.

Известно време никой не наруши тишината, сетне Ейдриън каза:

— Беше почнала да ни казваш как си се запознала с господин Хаддон.

— О, да, ами… не зная на колко погребения сте били, но в един момент усещането е… задушаващо. Целият този плач и старите истории. Измъкнах се. Вървях безцелно. Озовах се до кладенеца и той беше там… странник. В нашето село такива не се срещат често, но това не бе всичко. Той носеше тази роба, която блестеше и като че си променяше цвета от време на време. Отгоре на това нямаше ръце. Бедният човек се опитваше да пие вода, мъчейки се с кофата и въжето.

Попитах го за името му и тогава, ох, не знам, започнах да плача и той ме попита какво не е наред. В този момент не плачех защото брат ми и жена му бяха умрели. Плачех, защото бях ужасена от мисълта, че баща ми щеше да е следващият. Не знам защо му казах. Може би защото беше непознат. Лесно бе да говоря с него. Просто всичко се изля. Почувствах се глупаво след това, но той бе много търпелив. Тогава ми каза за оръжието в кулата и за вас двамата.

— Той откъде знаеше къде сме?

Тракия сви рамене.

— Вие не живеете ли там?

— Не… посещавахме стар приятел. А непознатият говореше ли странно? Използваше ли неща като вий и воистина?

— Не, но звучеше малко по-образован от останалите. Каза, че името му е господин Есра Хаддон. Ваш приятел ли е?

— Срещали сме се само за кратко — обясни Ейдриън. — Подобно на теб го избавихме от малко затруднение.

— Въпросът е, защо ни наблюдава? — попита Ройс. — И как, след като не си спомням да сме оповестявали кои сме и не би могъл да знае, че отиваме в Колнора.

— Каза ми само, че вие сте нужни за отварянето на кулата и че ако съм била тръгнела незабавно, съм щяла да ви намеря в града. Сетне уреди пътуването ми с търговеца. Беше много услужлив.

— Доста удивително като за човек, който дори не може да си налее сам чаша вода — промърмори Ройс.