Авемпарта

Глава 9 Изпитания на лунна светлина

— Обратно в леглото! — изкрещя мъжът. — Връщай се в леглото незабавно!

Ариста се разхождаше из коридора на имението, колкото за да го разгледа, толкова и да се отърве от Бърнис, която настояваше принцесата да подремне. Първоначално си помисли, че виковете се отнасят към нея и докато се примиряваше с лиготиите на Бърнис, то определено нямаше да позволи някой да се обръща към нея по начина на този кресльо. Макар и извън родното си кралство Меленгар, тук също си оставаше принцеса и посланик и никой нямаше право да й говори така.

Тя се отправи с ядосано изражение и свивайки зад ъгъла, видя мъж на средна възраст и младо момиче. Тя бе облечена само в нощница, по лицето си имаше белези. Той я държеше за китката и се опитваше да я блъсне в една спалня.

— Пусни я! — нареди Ариста. — Хилфред! Пазачи!

Мъжът и момичето се взряха удивени в нея.

Хилфред изскочи иззад ъгъла и за миг застана с изваден меч между принцесата и източника на гнева й.

— Казах незабавно да си махнеш мръсните ръце от нея или ще накарам да ти ги отсекат до китката.

— Но аз… — започна мъжът.

От другата посока се зададе двойка имперски стражници.

— Милейди? — поздравиха я те. Хилфред мълчаливо посочи с меча си към врата на досадника.

— Арестувайте тази отрепка — заповяда Ариста. — Домогваше се до момичето.

— Не, не, моля ви — протестира девойката. — Вината беше моя. Аз…

— Вината не е твоя — Ариста я изгледа със съжаление. — И няма от какво да се страхуваш. Ще се погрижа той никога вече да не те притеснява — теб или когото и да било.

— Велики Марибор, защити ме — помоли се мъжът.

— О, не, вие не разбирате — каза момичето. — Той не ме нараняваше. Опитваше се да ми помогне.

— И как?

— Преживях инцидент — посочи белезите на лицето си. — Дякон Томас се грижеше за мен, но днес вече се чувствах по-добре и исках да стана и да се разходя, но той прецени, че би било по-добре, ако остана на легло още един ден. Наистина само се опитваше да ми помогне. Моля ви, не го наранявайте. Той бе толкова мил.

— Познавате ли този човек? — запита стражите Ариста.

— Бе му разрешен достъп от архиепископа като дякон на това село, милейди; и наистина се е грижел за това момиче на име Тракия.

Томас, чиито очи бяха широко разтворени от страх, а мечът на Хилфред все още в опасна близост до гърлото му, кимна и неумело се постара да изобрази приятелска усмивка.

— Моя грешка — каза Ариста, свивайки устни. Погледна към стражите: — Върнете се към задълженията си.

— Принцесо — двамата се поклониха рязко, обърнаха се кръгом и изчезнаха в посоката, от която бяха дошли.

Хилфред бавно прибра меча в ножницата.

Тя отново погледна към двамата.

— Извинявам се, просто… няма значение — тя се извърна, засрамена.

— О, не, Ваше Височество — каза Тракия, опитвайки се да направи реверанс. — Благодаря ви много за помощта, дори и да не се нуждаех от нея. Хубаво е да знам, че някой толкова издигнат като вас би си правил труда да се притече на помощ на бедна фермерска дъщеря — Тракия се взираше в нея със страхопочитание: — Никога преди не бях срещала принцеса. Дори и не бях съзирала.

— В такъв случай се надявам да не съм прекалено голямо разочарование.

Тракия понечи да отговори, но Ариста я изпревари:

— Какво ти се е случило? — посочи с жест лицето й.

Тракия прокара пръсти по челото си:

— Толкова ли е зле?

— Беше гиларабринът, Ваше Височество — обясни Томас. — Тракия и баща й Терън са единствените досега, съумели да оцелеят от негова атака. Сега, мило момиче, моля те, върни се в леглото.

— Но аз наистина се чувствам много по-добре.

— Тя ще се поразходи с мен, дяконе — осведоми го Ариста с по-мек тон. — Ако се почувства зле, ще я заведа обратно в леглото.

Томас кимна и се поклони.

Ариста хвана Тракия под ръка и я поведе по коридора. Хилфред вървеше на няколко крачки зад тях. Нямаше много място за разходки, само около тридесетина ярда: имението не беше истински замък. Къщата бе построена от големи грубо изрязани стволове — някои все още необелени — и Ариста предположи, че трябва да съдържа само около осем спални. В добавка имаше приемна, кабинет и голяма зала с висок таван и глави на мечки и елени по стените. Напомняше й за умалена и по-груба версия на тронната зала на крал Росуорт. Подът беше изработен от широки борови дъски, а за външни стени служеха дебели трупи. Около тях бяха наковани железни фенери, приютили свещи, чиято трептяща светлина хвърляше причудливи полукръгове; макар да бе средата на деня, къщата бе тъмна като пещера.

— Толкова сте добра — каза й момичето. — Останалите се отнасят с мен като… като че нямам място тук.

— Е, аз се радвам на присъствието ти — отвърна Ариста. — С изключение на моята дойка Бърнис, ти си единствената друга жена тук.

— Просто всички останали бяха изпратени по домовете си и се чувствам не на място, като че върша нещо грешно. Дякон Томас казва, че няма нищо такова. Казва, че съм наранена и ми трябва време, за да се възстановя и че той щял да се погрижи никой да не ме безпокои. Беше много мил. Струва ми се, че и той като всички останали се чувства безпомощен. Може би вижда грижата за мен като битка, която може да спечели.

— Сбъркала съм в преценката си за дякона — каза й Ариста, — както и за теб. Всички фермерски дъщери в Далгрен ли са толкова мъдри?

— Мъдри? — Тракия изглеждаше засрамена.

Ариста й се усмихна:

— Къде е семейството ти?

— Баща ми е в селото. Те не го пускат да ме види, но дяконът каза, че щял да се погрижи да му позволят. Не мисля, че има значение, тъй като ще се махнем от Далгрен веднага щом мога да пътувам, което е причина да искам да си възстановя силите. Искам да се махна оттук. Искам да си намерим друго място и да започнем начисто. Ще си намеря мъж, ще се омъжа, ще си родя син и ще го кръстя Хикъри.

— Хубав план, но как се чувстваш в действителност?

— Все още ме боли глава и да си призная, в момента съм леко замаяна.

— Може би трябва да те заведем обратно в спалнята ти — каза Ариста и те се обърнаха.

— Но сега се чувствам толкова по-добре. Това е още една причина, поради която станах. Не успях да благодаря на Есра. Мислех си, че може да го срещна някъде из къщата.

— Есра? — запита Ариста. — Това селският знахар ли е?

— О, не, Далгрен никога не е имало лекар. Есра е… много умен човек. Ако не беше той, и двамата с татко вече щяхме да сме мъртви. Той бе този, който приготви спасилото ме лекарство.

— Изглежда е страхотен човек.

— Такъв е. Опитвам се да му се отплатя, като му помагам да се храни. Той е много горд и никога не би помолил, така че аз му предлагам и виждам, че той го оценява.

— Твърде е беден, за да си купи храна?

— О, не, просто няма ръце.

— Тур е само мит — казваше на джуджето Есрахаддон, когато Ройс и Ейдриън пристигнаха при водопадите.

— Така си мислиш ти — отвърна Магнус.

Магът и джуджето седяха на скалите с лице един срещу друг, надвиквайки шума на реката. Бяха в сянката на спусналото се вече зад дърветата слънце, но кристалните линии на Авемпарта все още улавяха последните лъчи умираща червеникава светлина.

Есрахаддон въздъхна:

— Никога няма да разбера как религията съумява да убеди иначе разумни хора да вярват в приказки. Дори и в света на вярата, Тур е само притча, а не реалност. Ти вземаш митове, основани на базиращи се на суеверия легенди и ги приемаш буквално. Никак не е джуджешко. Убеден ли си, че някъде в потеклото си нямаш човешка кръв?

— Това е просто обидно — Магнус изпепели с поглед чародея. — Ти го отричаш, но ако имаше джуджешки очи, щеше да видиш истината в онова острие.

Джуджето посочи към Ройс.

— За какво е всичко това? — попита Ейдриън. — Привет, Магнус, да си убивал някого напоследък?

Дребосъкът се намръщи.

— Това джудже настоява, че кинжалът на Ройс бил изработен от Кайл — обясни Есрахаддон.

— Не съм твърдял това — сопна се джуджето. — Казах, че е острие от Тур. Всеки тамошен би могъл да го изработи.

— Какво е Тур? — поинтересува се Ейдриън.

— Култ на заблудени фанатици, почитащи измислен бог. Наричат го Кайл. Поне биха могли да измислят по-хубаво име.

— Никога не съм чувал за Кайл — каза боецът. — Не съм схоластик, но доколкото си спомням казаното от дребния монах, богът на джуджетата е Дром, на елфите — Феррол, а човешкият е Марибор. Сестра им, богинята на флората и фауната е… Муриел, нали? А синът й Уберлин е богът на мрака. Как се вписва Кайл в цялата тази история?

— Той е техен баща — обясни Есрахаддон.

— А, да, бях забравил за него, ама името му не беше Кайл. Беше… Еребус или нещо от сорта, нали? Изнасилил дъщеря си и синовете му го убили, само дето той не е наистина мъртъв? Не ми звучеше много смислено.

Есрахаддон се изкикоти:

— Религията никога не звучи.

— Та кой е Кайл?

— Ами, култът на Тур, известен още като Кайл, настоява, че богът е безсмъртен и не може да умре. Тази група откачалки се появила по времето на император Естремон II и започнала да разпространява историята, че Еребус бил пиян — или съответният божествен еквивалент — когато изнасилил дъщеря си и че изпитвал угризения за стореното. Историята продължава, че Еребус позволил на синовете си да мислят, че са го убили. Сетне тайно отишъл при Муриел и я помолил за прошка. Тя му казала, че още не е готова да му прости и че ще го стори само след като той изтърпи наказание. Трябвало да прави добри дела из Елан, но в облика на обикновен човек, не бог или дори крал. За всяко одобрено от нея дело на саможертва и добрина, тя щяла да откъсва по едно перо от изящната си роба и когато робата изчезнела, тя щяла да му прости и да го приветства вкъщи.

Легендата за Кайл говори, че преди векове странник посетил бедно селце на име Тур. Никой не знае къде се намира то, разбира се; и през вековете разположението му е било неколкократно променяно в отговор на различни твърдения, но най-разпространената легенда гласи, че се намира в Делгос, заради честите нападения от страна на Дакка и близостта в наименованията с пристанищния град Тур Дел Фур. Странникът наричал себе си Кайл и виждайки мъчителната съдба на отчаяните селяни, ги научил на изкуството да изковават оръжия, с които да се защитават. Творенията им били най-добрите в света, способни да разсичат желязо с лекота. Щитовете и броните им били леки и все пак по-здрави и от камък. Когато Кайл ги научил на това изкуство, селяните започнали да се защитават успешно. След като отблъснали набезите на хората от Дакка, легендата гласи, че се разнесъл гръм и от ясното небе едно перо паднало в ръцете на Кайл. Той се разплакал на подаръка и се сбогувал със селяните, които никога повече не го видели. През властването на различни императори, винаги се носели по една-две истории за Кайл, който вършел добри дела и получавал перото си. Легендата се откроявала, защото бедното село Тур сега било прочуто с оръжейното си майсторство.

— Никога не съм чувал за град с подобно име.

— В което не си единствен — каза Есрахаддон. — Така че експертите по митове поразширили историята си, както често се случва с тези нелепи приказки, когато се сблъскат с реалността. Предполага се, че селото било залято с поръчки. Обитателите му не искали да правят оръжие за всеки, така че изработвали малко количество; и то само за онези, които имали нужда от него в името на добро и справедливо дело. Но могъщи рицари решили да присвоят тайната на божественото изкуство и се приготвили да завземат селото. Ала в определения за битката ден, армиите им не намерили нищо: всички сгради и обитатели били изчезнали безследно. На земята имало само бяло перо, което не принадлежало на някоя от известните им птици.

— Удобно — каза Ейдриън.

— Именно — отвърна чародеят. — Една мистерия прикрита с друга, но никога истински доказателства. Това обаче не пречи на хората да вярват.

— За твое сведение — заговори Магнус, — Тур Дел Фур някога е бил джуджешки град и на моя език означава „селото на Тур“, а сред хората ми има легенди, че някога е било източник на великолепни занаятчии, познаващи из най-малки тънкости металообработката и изковаващи отлични мечове. Всяко джудже в Елан би дало брадата си в замяна на тайните на Тур или дори за шанса да изучава такова острие.

— И ти смяташ, че Алвърстоун е острие от Тур? — запита Ейдриън.

— Как го нарече? — запита Магнус, спирайки за кратко своите кръгли очички върху му.

— Алвърстоун. Така Ройс нарича кинжала си.

— Не го окуражавай — каза Ройс, който не откъсваше очи от кулата.

— Откъде си взел този Алвърстоун? — попита джуджето, снижавайки глас.

— Подарък от приятел — отвърна вместо партньора си Ейдриън. — Нали?

— Кой? И откъде го е взел приятелят? — настояваше джуджето.

— Не сте забравили, че мога да ви чуя, нали? — каза им Ройс, сетне, виждайки нещо, той посочи към Авемпарта. — Гледайте.

Всички се вгледаха в потъмняващите очертания на кулата. Сега слънцето бе залязло и нощта се спускаше отгоре им. Като огледала, реката и цитаделата улавяха звездната светлина и блясъка на луната. Мъглата от водопадите приличаше на бяла пара, виеща се около основите. Близо до върха, тъмна форма разпери криле и отлетя по реката. Закръжа над водопадите, улавяйки въздушни течения и вдигайки се все по-високо, с плясък на масивните криле звярът полетя над дърветата към Далгрен.

— Това е леговището му? — запита боецът невярващо. — Живее в кулата?

— Удобно, нали — отбеляза Ройс. — Звярът обитава същото място, където е и гибелоносното за него оръжие.

— Удобно за кого?

— Това ни остава да разберем — каза Есрахаддон.

Ройс се обърна към джуджето:

— Добре, малки ми зидарю, ще се отправяме ли към тунела? Някъде в реката е, нали? Някъде под водата?

Магнус го погледна изненадано.

— Само налучквам, но съдейки по изражението на лицето ти, очевидно съм прав. Това е единственото място, където не съм търсил. Сега, в замяна на живота си, ти ще ни покажеш къде точно.

Ариста стоеше в компанията на Пикърингови на южната крепостна стена, наблюдавайки залеза отвъд портата. Стената предоставяше гледка както към двора, така и към ширналите се отдолу хълмове, като същевременно ги предпазваше от суматохата долу. Рицари оживено шареха, подготвяйки брони; стрелци опъваха тетиви, украсени в пищни покривала коне неспокойно пристъпваха, а свещеници молеха Новрон за мъдрост. Съревнованието бе на път да започне. Селото отвъд стената си оставаше потънало в тишина. Не се виждаше никаква светлина, нищо не помръдваше.

Нов спор се разрази близо до портата, където висеше списъкът с претендентите. Ариста видя няколко мъже да се дуелират сред облаци прах.

— Кои са този път? — поинтересува се Моувин. По-възрастният Пикъринг се облягаше на дървената стена. Носеше семпла широка туника и меки обуща. Това бе Моувин, когото си спомняше — безгрижното момче, предизвикващо я на дуели с пръчки, когато тя се извисяваше на един фут над него и можеше да го помете, в дните когато бе имала родители и най-голямото й предизвикателство бе да накара Ленар да ревнува.

— Не съм сигурен — отвърна Фанън, хвърляйки поглед надолу. — Струва ми се, че един от тях е сър Ерлик.

— Защо се бият? — попита Ариста.

— Всеки иска да е по-напред в списъка — обясни Моувин.

— Това е безсмислено. Няма значение кой ще тръгне първи.

— Има, ако човекът преди теб убие зверчето.

— Но само наследникът може да убие звяра.

— Наистина ли смяташ така? — запита Моувин, обръщайки се и като хвана заострените върхове, надникна надолу. — Никой друг не го прави.

— Кой е първи в списъка?

— Тобис Рентинуал.

— Кой е той? — запита принцесата.

— Това е лудакът с мистериозното оръжие, за когото ти споменахме.

— Ей го — посочи Фанън. — Онзи пуяк там, дето се е облегнал на пушилнята. Има писклив глас и усещане за превъзходство, които те карат да го удушиш.

Моувин кимна.

— Такъв е. Надникнах под платнището му. Имаше някакво огромно съоръжение от дърво, въжета и скрипци. Той първи намери списъка и отбеляза името си. Никой не възрази, когато мислеха, че съревнованието ще е турнир. Всички просто горяха от нетърпение да се изправят срещу него, но сега настръхват при мисълта за Тобис като император.

— Как така да се изправят?

— Смъкнаха го — каза Фанън.

— Смъкнаха?

— Идея на Луис Гай — обясни Моувин. — Стражът заяви, че недоволните от мястото си в списъка могат да се изкачат на по-предни позиции с бой, като предизвикат на дуел онези, за чиито места претендират и съответно ще вземат при победа или уговорка. Сър Ендън от Чадуик предизвика Тобис, който му отстъпи мястото си. Кой би го обвинявал? Само сър Грейвин прояви смелостта да предизвика Ендън, а неколцина други отправиха претенции към по-долните места. Повечето очакваха дуелите да бъдат по точки, но Луис Гай обяви, че битката ще се смята за приключена само когато противникът отстъпи, така че някои продължиха с часове. Имаше много ранени. Сър Грейвин отстъпи едва след като Ендън го промуши в рамото. Обяви, че се оттегля и че утре ще напусне. И не е единствен. Не един и двама напуснаха, бинтовани като мумии.

Ариста погледна Фанън:

— Не предизвикваш никого?

Моувин се изкикоти:

— Беше доста забавно. В момента, в който Гай оповести възможността, всички впериха очи в нас.

— Но не предизвика никого?

Фанън се намръщи и изгледа Моувин:

— Той не ми дава. А името ми е почти в дъното.

— Ейдриън Блекуотър ни каза да не се записваме — обясни Моувин.

— Е, и? — Фанън се вгледа в брат си.

— Ами единственият мъж, който би могъл да окупира без проблеми върха на списъка, дори не е вписал името си в него. Или той знае нещо, което нам не е известно, или си мисли, че знае. Това си струва чакането от една нощ. Пък и нали чу Ариста, няма значение кой ще бъде пръв.

— Знаеш ли кой още не е в списъка? — запита Фанън. — Лорд Ръфъс.

— Да, забелязах. Мислех си, че ще предизвика Ендън и тогава пътуването щеше да си струва даже само заради дуела им. Той дори не е на двора с останалите.

— Доста се навърта около архиепископа.

От издигнатата им позиция, Ариста огледа мястото под тях. Светлината бе изчезнала от двора, стените и дърветата хвърляха плътна сянка. Мъже започнаха да палят факли и да ги окачат по стените. В двора имаше стотици, а групици се разхождаха и извън крепостните стени, потънали в разговор; някои от тях и крещяха. Тя дочуваше смях и дори пеене — мелодията й бе непозната, но по ритъма заключи, че е непристойна кръчмарска песен. Непрекъснато се вдигаха тостове. В отслабващата светлина се открояваха едри, черни фигури, които удряха чашите си една в друга с такава сила, че хвърчеше пяна. Над всичко това, на дървена платформа в средата на двора, стоеше страж Луис Гай. Бе достатъчно високо, за да улавя последните слънчеви лъчи и последните издихания на вечерния ветрец. Светлината правеше червеното му расо да изглежда като огън и това в комбинация с вятъра му придаваше заплашително качество.

Тя погледна обратно към братята. Моувин бе отворил уста и се опитваше да използва показалеца си като клечка за зъби. Фанън бе вперил очи в небето. Тя се радваше на присъствието им. Бе като малък къс от дома насред дивотата и тя си представи миризмата на ябълки.

През летните месеци Ариста и Олрик намираха защита от градския зной в Дрондил Филдс. Тя си припомни как обичаха да се покатерват по дърветата в обградилите замъка овощи и да се замерват с ябълки. Гнилите плодове се пръскаха по клоните и ги обливаха, докато не замиришеха на сайдер. Всяко дърво представляваше суверенен замък и биваха сключвани съюзи. Моувин винаги се обединяваше с Олрик, крещейки „Кралю! Кралю!“, Ленар се присъединяваше към Фанън, за да защити брат си от „зверовете“, както ги наричаше, а Ариста винаги оставаше сама, борейки се и с двете групи. Дори и когато Ленар спря да се катери по дърветата, битката се водеше между момчета и момиче. Тя не възразяваше. Не бе забелязала, дори и не бе мислила върху това досега.

Толкова много неща й се въртяха из главата. Толкова много неща за премисляне. Трудно бе да се мисли в тресящата се карета и при втренчилата се насреща Бърнис. Отчаяно се нуждаеше да поговори с някого, та дори и да чуе звука на собствените си думи. Идеята, че Саули бе заговорник, бавно заемаше позиции в ума й въпреки неохотата. Ако Саули би могъл да предаде баща й, то кому можеше да се довери? На Есрахаддон? Бе ли я използвал той, за да избяга? Беше ли отговорен за смъртта на баща й? Изглежда старият магьосник бе някъде наблизо, може би току отвъд стените, нощувайки в някоя от селските колиби. Не знаеше какво да прави или на кого да вярва.

Моувин увенча търсенето си с успех и с изщракване запрати откритието отвъд стената.

Ариста отвори уста да заговори, колебаейки се какви думи да избере. През цялото пътуване бе възнамерявала да обсъди въпросите около Есрахаддон с Пикърингови или поне с Моувин. Затвори уста и прехапа устна, още веднъж споходена от спомена за отдавнашната овощна градина и ябълковия аромат.

— Ето къде сте, Ваше Височество — каза Бърнис, втурвайки се към нея, за да обвие раменете й с шал. — Не трябва да сте навън толкова късно, не е уместно.

— Честно, Бърнис, трябвало е да си родиш деца, докато още си била във фертилна възраст. Маниакалната ти свръхокупираност с мен трябва да спре.

Дъртата само се усмихна топло:

— Просто се грижа за вас, мила. Имате нужда от грижи. Това отвратително място гъмжи от груби мъже. От вашето целомъдрие ги делят само тези тънки стени и авторитетът на епископа. Дама като вас представлява силно изкушение и предвид нецивилизованата дивост, която ни обгражда, лесно може да подтикне мнозина иначе добри мъже към безразсъдни, необмислени постъпки — тя се вгледа подозрително към братята, които отвърнаха на погледа смутено. — Освен това не бива да се забравя и присъствието на такива, които дори не бих си помисляла да описвам като добри. В съответстващ ви замък с подходяща свита, мъжете могат да бъдат държани под контрол от благоговението пред царственото величие, но тук, милейди, в тази варварска, дива земя, те определено не ще могат да удържат долните си животински нагони.

— О, Бърнис, моля те.

— Започва се — каза Фанън развълнувано.

Със замирането на последната слънчева светлина, портите се отвориха и сър Ендън, придружаван от двама оръженосци и трима пажове, изтрополя навън, облян от светлината на факли. Отправиха се на открито поле, където рицарят се подготви за битка.

От недрата на тълпата се откъсна вик и Ариста вдигна глава, за да види стрелнала се на лунното небе тъмна сянка. Виеше се като сокол; мрачен силует с криле и опашка. Тълпата ахкаше и оживено мърмореше, докато то за кратко се завъртя около замъка, движейки се колебливо, преди вниманието му да бъде привлечено от факлите, които антуражът на сър Ендън размахваше.

То сви криле и се гмурна, падайки от небето като насочена към рицаря на Чадуик стрела. Факлите се раздвижиха бясно и Ариста видя как сър Ендън повдига копието си и се втурва напред. Последваха писъци, викове на ужас и страдание, докато факлите заугасваха една след друга.

— Следващият! — извика Луис Гай.

Джуджето ги поведе нагоре по реката, където лунната светлина щриховаше очертанията на изпъкнала към водата скала. Ейдриън я оприличи на острието на широко копие. Магнус удари силно с ботуш земята, сетне посочи към реката:

— Влизаме тук. Плуваме право надолу около двадесет фута. Има отвор в брега. Тунелът започва точно под нас, извива се надолу, сетне върви под реката до кулата.

— И разбра всичко това само от едно тропване с крак? — попита Ройс.

Ейдриън погледна към Есрахаддон:

— Как си с плуването?

— Не мога да кажа, че съм имал възможността след… — отвърна чародеят, повдигайки ръце. — Но мога да сдържам дъха си дълго време. Влачете ме, ако трябва.

— Аз ще се гмурна първи — обяви Ройс, като не изпускаше Магнус от очи. Хвърли на земята намотката си и завърза единия край около кръста си. — Отпускайте ми въже, но го дръжте здраво. Не знам колко е силно течението.

— Там няма течение — каза им Магнус. — Има подводна скала, която го спира. Долу е като малко езерце.

— Ще ми простиш, ако не приемам на доверие думите ти. Веднъж като премина, ще дръпна въжето три пъти в знак, че е безопасно да ме последвате. Вържете другия край и следвайте въжето. Ако от друга страна въжето подскача сякаш сте уловили марлин, бързо ме издърпайте обратно, за да мога лично да убия дребосъка.

Джуджето въздъхна.

Ройс смъкна наметалото си и докато Ейдриън държеше въжето, започна бавно да затъва — като че слизаше по стена. Скоро изчезна в тъмната вода. Ейдриън чувстваше как въжето равномерно се движи между пръстите му. До него бе застанал Магнус, който не показваше никакви следи от притеснение. Джуджето стоеше с вдигната към небето глава.

— Какво мислите, че прави тази нощ? — запита то.

— Аз бих предположил, че вечеря с рицари — отвърна Ейдриън. — Да се надяваме, че те ще му отвлекат вниманието.

Въжето потъваше все по-надълбоко, сетне спря. Ейдриън гледаше мястото, където линията влизаше във водата; оставяше малка бяла ивица, където прорязваше течението.

Дръп. Дръп. Дръп.

— Готово. Стигнал е — обяви Ейдриън. — Ти си следващият, човече.

Магнус го прониза с поглед:

— Аз съм джудже.

— Влизай в реката.

Магнус отиде до ръба. Стисна носа си и цопна гърбом във водата.

— Оставаме аз и ти — каза Ейдриън, докато завързваше своя край на въжето за леко наклонена към реката бреза. — Ти върви пръв, аз ще те следвам. Виж дали ще се справиш, при нужда ще те издърпам.

Магьосникът кимна и за пръв път от познанството им насам изглеждаше леко разколебан. Пое си три пъти дълбоко дъх, като издишаше бързо; на четвъртото вдишване задържа въздуха и скочи с краката напред. Ейдриън се гмурна веднага след него.

Водата бе студена — не ледена или срязваща дъха, но по-студена от очакваното. Шокът за миг свари Ейдриън неподготвен. Той заработи с крака, насочи глава надолу и заплува по протежение на въжето. Магнус бе прав относно течението. Водата бе неподвижна като езеро. Боецът отвори очи. Над него имаше слаб сиво-син блясък, но надолу цареше пълен мрак. Обзе го паника, когато осъзна, че не вижда Есрахаддон. Почти като в отговор точно под него изгря слабо сияние. Робата на магьосника излъчваше синьо-зелена светлина, докато нейният носител енергично работеше с крака и използваше чоканите си изненадващо добре.

Светлината от одеждите открои брега и отвеждащото надолу въже. Последното изчезваше в тъмна пещера. Ейдриън видя магьосника да се промушва в нея и побърза да го последва, тъй като дробовете му вече горяха. Веднъж озовал се вътре, той започна да се издига. Главите на двамата пробиха почти едновременно повърхността на тихото езерце в пещерата.

Ройс бе вързал своя край за една скала. До него имаше запален фенер. Пламъкът осветяваше дупката без затруднения. Тя представляваше естествена пещера, от която извеждаше тунел. Магнус стоеше настрана: или за да изучава стените, или за да стои по-надалеч от Ройс.

Когато Есрахаддон подаде глава, Ройс го извлече.

— Щеше да ти е по-лесно, ако беше свалил… — крадецът замлъкна, когато видя магьосническата роба. Тя бе суха.

Ейдриън излезе от езерцето, усещайки водата да се изтича на струйки от тялото му. Чуваше екота на капките из пещерата като буря, но Есрахаддон изглеждаше, сякаш изобщо не е влизал в реката. С изключение на косата и брадата, дори не се беше намокрил.

Ейдриън и Ройс си размениха погледи, но не казаха нищо.

Ройс взе фенера си.

— Идваш ли, дребен?

Джуджето изръмжа и изстисквайки брадата си с две ръце, каза:

— Осъзнаваш ли, приятелю, че джуджетата са по-стари и далеч по-…

— По-малко грачене, повече крачене — прекъсна го Ройс. — Ти водиш. И не съм ти приятел.

С потеглянето напред сякаш влязоха в друг свят. Стените бяха гладки и като излети, отвоювани от скалата под търпеливия воден напор. Гладката повърхност отразяваше и умножаваше светлината от фенера на Ройс, правейки извития интериор изненадващо светъл.

— Къде сме? — попита Ейдриън.

— Под брега, недалеч от мястото, където стояхме преди това — обясни му Магнус. — Тунелът тук се вие надолу.

— Невероятно — каза Ейдриън, оглеждайки се удивен от блестящите стени. — Сякаш сме във вътрешността на диамант.

Точно както джуджето бе предрекло, тунелът слизаше все по-надолу и по-надолу. Някъде по времето, когато главата на Ейдриън бе започнала да се върти от спираловидното пътуване и бе загубил ориентация, тунелът се изправи. Не след дълго можаха да чуят (и почувстват) гърменето на водопадите, предадено през вибриращите камъни. Тук през тавана и стените се процеждаше вода. Хилядолетието без поддръжка бе позволило образуването на кристални сталактити по тавана и нащърбени сталагмити по пода.

— Това е малко притеснително — отбеляза Ейдриън, докато започваха да нагазват в ставащата все по-дълбока вода.

— Ба! — промърмори Магнус, но не каза нищо повече.

Бавно си проправяха път през водата, отбягвайки заострени камъни. Разглеждайки стените, Ейдриън забеляза издълбани в тях фигури. Коридорът бе описан с геометрични форми и мотиви. Някои от по-деликатните линии бяха избелели, вероятно отстъпили пред ерозията на милиони капки. Не се виждаха думи, нито познати символи. Маркировката изглежда служеше само за декорация. Над тях, почти изгубени в нарасналия камък, имаше скоби за дръжки на знамена, а по стените забеляза поставки за лампи. Ейдриън си опита да си представи как е изглеждал тунелът по времето на Новрон, когато многоцветни банери и редици ярки лампи са го красели. Не след дълго започнаха да се изкачват и доловиха слабо сияние.

Тунелът свършваше пред отвеждащо нагоре стълбище. Стъпалата бяха извити и всяко бе толкова широко, че върху него можеше да се пристъпи два пъти, преди да се премине към следващото. На върха отново ги посрещна звездното небе и не след дълго стояха в основата на цитаделата. Духаше силен вятър: влажен, разнасящ мокра мъгла. Стояха на края на къс каменен мост, простиращ се над тясна пукнатина. Отвъд, извивките на кулата се протягаха към небето — толкова нависоко, че върхът се губеше от погледа.

От другата страна ги очакваха още стълби и те се движеха в бавна, но постоянна стъпка, вървейки в индианска нишка, макар стълбите да бяха достатъчно широки за двама, че дори и трима. Изкачиха пет реда стъпала, описвайки полукръг около основата на кулата. Когато започваха шестия кат, Ройс изчака всички да стигнат до подветрената страна на кулата и даде знак за почивка. Под тях реката продължаваше да лее вода с рев, но от тяхното високо място на завет, нощта изглеждаше спокойна. Нямаше звуци — щурци или бухали, само дълбокото бучене на реката и воят на вятъра.

— Това е нелепо — Ройс надвика водата. — Къде е проклетата врата? Не обичам да стоя на толкова открито.

— Почти стигнахме, не е много далеч — отвърна Есрахаддон.

— Колко време ни остава? — запита Ейдриън, гледайки към магьосника, който само сви рамене в отговор.

— Връща ли се в кулата след като убие, или се наслаждава на нощта? — поинтересува се Ройс. — Бих си помислил, че след деветстотин години затвор, с радост би летяло насам-натам.

— То не е личност или животно, а призовано създание; мистично олицетворение на сила. Копира живота и разбира заплахите за съществуването си, но се съмнявам, че е запознато с концепциите за свобода или удоволствие. Както казах, не е живо.

— Тогава защо яде? — запита Ройс.

— Не го прави.

— А защо тогава убива по един-двама на нощ?

— Аз самият се чудех върху това. Трябва да се опитва да изпълни последните дадени му инструкции: да убие императора. Възможно е, не намирайки целта си и в невъзможност да се отдалечава прекалено от кулата — призованите създания често са ограничени на определено разстояние от създателя си или мястото, на което са създадени — може да се опитва по този начин да го примами тук. Може би е преценило, че императорът няма да търпи избиването на хората си и ще се притече на помощ на селото.

— И все пак е по-добре да побързаме — заключи Ейдриън.

Продължиха да обикалят и вятърът се появи отново. Свиреше в ушите им и затрудняваше стъпките им. Влажните дрехи не им позволяваха да се стоплят, независимо от упоритото движение. Над тях кулата все още се издигаше високо към нощното небе и всички почувстваха внезапно усещане за неудовлетвореност, когато достигнаха пореден мост, водещ към солидна стена.

Ейдриън гледаше как Ройс въздъхва разочаровано, докато се вторачва в задънената улица.

— Струва ми се каза, че имало врата — обърна се Ройс към чародея.

— Имало е и още има.

Ейдриън не виждаше такава. Забеляза бледите очертания на рамка, изрязани в стената пред тях, но тя бе монолитен камък.

Ройс изкриви лице:

— Още един невидим каменен портал?

— Не си губи времето — каза му Магнус. — Никога няма да го отвориш. Довери ми се, аз съм джудже. Прекарах часове, опитвайки се да вляза — и нищо. Камъкът е омагьосан и непробиваем. Преминаването на реката е детска игра в сравнение с отварянето на тази врата.

Ройс се обърна към джуджето с объркан поглед:

— Бил си тук? Опитвал си се да влезеш в кулата. Защо?

— Казах ти, изпълнявах задача за църквата.

— Каза, че си изковавал меч за лорд Ръфъс.

— Да, но архиепископът не искаше какъв да е меч. Настояваше за изработката на елфически меч. Даде ми купчина стари графики, по които да се ръководя. Бяха много добри, съдържаха описание на нужните материали и пропорциите, но не е същото като да разгледаш оригинала — джуджето задържа погледа си върху Ройс многозначително. — Бе ми казано, че други подобни мечове могат да бъдат намерени в кулата. Дойдох тук и прекарах цял ден в катерене насам-натам, но така и не открих начин да вляза. Няма врати и прозорци, само неща като това.

— Направеният от теб меч — каза Есрахаддон, — имаше ли нещо изгравирано на острието?

— Да — отвърна Магнус. — Изрично настояваха гравировката да бъде същата като на схемите.

— Това е — промърмори Есрахаддон. — Църквата не е тук заради мен, нито в търсене на наследника; те са тук, за да си направят наследник.

— Да си направят наследник? Не схващам — каза Ейдриън. — Мислех, че го искат мъртъв.

— Така е, но ще си направят марионетка. Този Ръфъс е избран да заеме мястото на истинския наследник. Според легендите само някой, в чиито вени тече кръвта на Новрон, може да убие гиларабрин. Ще използват смъртта на чудовището като неопровержимо доказателство, че тяхното момче е истинският наследник. Това не само ще им позволи по легален начин да налагат волята си над кралете, но и ще осуети опитите ми да възстановя реалния владетел. Кой ще повярва на стар маг-беглец, когато тяхното момче е убило гиларабрин? Ще оставят неколцина кьопчовци да се бият със звяра и да умрат, показвайки неуязвимостта му. Тогава ще се появи Ръфъс и с изгравирания меч ще убие чудовището, ставайки император. Криейки се зад него, църквата ще завземе властта и възстанови старата империя. Отличен ход, трябва да кажа. Признавам, че не го очаквах.

— Някои крале може да не са съгласни с този развой на събитията — отвърна Ейдриън.

— Те знаят това, точно както и ти. Убеден съм, че имат план и за този проблем.

— Значи все още трябва да влезем вътре? — запита Ейдриън.

— О, да — отвърна магьосникът, — сега дори повече от всякога — той се изкикоти. — Само си представете какво би станало, ако някой друг претендент убие звяра преди техния Ръфъс.

Джуджето изсумтя:

— Ба! Казах ви, няма начин да преминете през вратата. Това е солиден камък.

Магьосникът погледна арката още веднъж.

— Отвори я, Ройс.

Ройс изглеждаше скептичен:

— Да отворя какво? Това е стена. Няма дръжка, ключалка, дори печат. Някой да има скъпоценен камък?

— Това не е скъпоценна ключалка — обясни магьосникът.

— Съгласен съм, а аз би трябвало да знам — каза им Магнус.

— Все пак опитай — настоя магьосникът, взирайки се в Ройс. — Затова те доведох тук, не помниш ли?

Ройс оглеждаше стената пред себе си и свъси вежди:

— Как?

— Използвай инстинктите си. Ти отвори вратата на моя затвор, а тя също нямаше дръжка.

— Извадих късмет.

— Може отново да го сториш. Опитай.

Ройс сви рамене. Пристъпи напред и леко постави ръце на камъка, оставяйки връхчетата на пръстите си да се плъзнат по повърхността, търсейки с осезание онова, което очите му можеха да пропуснат.

— Чиста загуба на време — рече Магнус. — Това определено е много силна ключалка и без ключ няма начин да я отворим. Разбирам от тези неща, правил съм подобни неща. Те са създадени да не позволяват на крадци като него да влизат.

— Ах — каза му Есрахаддон, — но ти подценяваш Ройс. Той не е обичаен разбивач. Усетих го в мига, в който за пръв път го зърнах. Зная, че той може да я отвори — магьосникът се обърна към Ройс, който бе започнал да показва признаци на гняв. — Спри да се опитваш да я отвориш и го направи. Не мисли за това, просто го стори.

— Да направя какво? — раздразнено попита Ройс. — Ако знаех как, мислиш ли, че досега не бих я отворил?

— Точно това е. Не мисли. Спри да бъдеш крадец. Просто отвори вратата.

Ройс измери с очи магьосника.

— Добре — каза, докато притискаше длан към каменната стена, сетне я дръпна рязко с шокирано изражение.

Лицето на Есрахаддон изразяваше чисто наслаждение.

— Знаех си — каза магьосникът.

— Какво си знаел? Какво стана? — попита Ейдриън.

— Просто натиснах — Ройс се изсмя на нелепостта.

— И?

— Какво имаш предвид с това „и“? — запита Ройс, сочейки към стената.

— И какво стана? Защо се усмихваш? — Ейдриън внимателно изследваше стената за нещо пропуснато, малка дупка, дръжчица, ключалка, но не видя нищо. Изглеждаше по същия начин.

— Отвори се — каза Ройс.

Ейдриън и джуджето се взираха объркани в Ройс.

— Какво имаш предвид?

Ройс погледна през рамо, като че това щеше да направи всичко ясно.

— Да не сте ослепели и двамата? Вратата е широко отворена. Вижда се коридор, който…

— Те не могат да го видят — прекъсна го магьосника.

Ройс премести поглед от магьосника към Ейдриън.

— Не виждаш, че вратата е широко отворена? Не виждаш огромната двойна триетажна врата?

Ейдриън поклати глава:

— Изглежда както и преди малко.

Магнус кимна в съгласие.

— Не могат да видят, защото не могат да влязат — обясни магьосникът. Ейдриън видя Ройс да поглежда нагоре, следвайки погледа на магьосника и очите на крадеца се разшириха.

— Какво? — запита Ейдриън.

— Елфическа магия. Предназначена е да не позволява на враговете да прекрачат отвъд тези стени. Виждат само солиден камък. За тях входът е затворен.

— Ти можеш да го видиш? — Ройс запита Есрахаддон.

— О, да, без проблеми.

— Тогава защо ние двамата го виждаме, а те — не?

— Вече ти казах, това е магия, предназначена да държи враговете на разстояние. Бях поканен в тази кула преди деветстотин години. Бе изоставена моментално след посещението, така че надали е имало някой, който да отмени разрешението — погледна към това, което за Ейдриън все още представляваше стена от камък. — Не мисля, че бих могъл да отворя вратата, дори и да имах ръце. Затова имах нужда от теб.

— Мен? — каза Ройс, сетне внезапно озарение промени чертите му и той се взря в магьосника пред себе си. — Значи знаеше?

— Какъв магьосник бих бил иначе?

Ройс засрамено се взря в краката си, сетне бавно се извъртя, за да погледне внимателно към Ейдриън, който се усмихваше.

— И ти ли знаеш?

— Наистина ли си мислеше, че след всички тези години съвместна работа няма да разбера? Малко е очевидно.

— Никога не си казвал нищо.

— Сметнах, че не искаш да говориш за това. Ти стриктно си пазиш миналото, друже; има много врати, на които не бих почукал. Имаше моменти, в които се чудех дали ти самият знаеш.

— Какво да е знаел? Какво става? — любопитстваше Магнус.

— Нищо, което да те засяга — каза му Ейдриън. — Но това означава, че пътищата ни сега се разделят, нали? Ние не можем да влезем и мога да ви кажа, че не горя от желание да стоя тук на прага, чакайки хвъркатия домопритежател да се прибере.

— Вие се върнете — каза им Есрахаддон. — Ройс и аз ще продължим сами.

— Колко време ще отнеме това? — попита Ейдриън.

— Няколко часа, вероятно ден — отвърна чародеят.

— Надявах се да свършим преди да се е върнало — рече Ройс.

— Не е възможно. Пък и това надали ще е проблем точно за теб. Убеден съм, че и друг път си крал в присъствието на стопанина.

— Не и когато той може да ме глътне на един залък.

— Значи трябва да сме още по-тихи, нали?