Авемпарта

Глава 10 Изгубени мечове

— Струва ми се, че миналата нощ протече добре — заяви епископ Салдур, докато си отрязваше парче сирене за закуска. Седеше на масата за пиршества в голямата зала на имението в компанията на архиепископ Галиен, страж Луис Гай и лорд Ръфъс. Високият катедрален таван от дъски не допринасяше особено за разсейването на мрачната, депресираща атмосфера, породена от липсата на светлина. Цялата къща имаше само няколко прозореца, което пораждаше в Салдур усещането, че се намира в животинска бърлога, дупката на някой бобър или бекасина. Мисълта, че тази мизерна колиба ще стане свидетел на раждането на Новата империя, бе леко разочароваща, но той бе прагматичен човек. Методът не бе от значение, важно бе само постижението. Или работи, или не. Естетиката винаги можеше да бъде добавена впоследствие.

Точно сега трябваше да установят империята. Човечеството се бе лутало безцелно без водач прекалено дълго време. Светът се нуждаеше от крепка ръка, здраво стиснала кормилото, която да вижда далеч напред в бъдещето и да насочва кораба в спокойни води. Салдур планираше свят на мир чрез просперитет и безопасност чрез сила. Разпространената сега феодална система представляваше пречка за прогреса, приковавайки кралствата към бедност, слабост и егоистични интереси. Имаха нужда от централизирано управление с просветен водач и талантлива бюрокрация, която да наблюдава всеки аспект от живота. Бе невъзможно да си представи многобройните цели, които можеха да се постигнат с общата работа на цялото човечество. Това би довело до революция в земеделието, плодовете му предлагани по равно на цена, която дори и най-бедните можеха да си позволят. Законите можеха да бъдат стандартизирани, с което да се сложи край на своеволните наказания на отмъстителни тирани. Знанията от всички кътчета на земята биха били събрани в едно общо хранилище на мъдрост, където велики умове да учат и създават нови идеи и технологии. Можеха да подобрят транспорта със стандартизирани пътища и премахнат вонята от градовете с оптимална канализация. Ако всичко това трябваше да започне в тази дървена хижа, то цената определено си заслужаваше.

— Колко умряха? — запита той.

Архиепископът сви рамене, а лорд Ръфъс дори не си направи труда да вдигне поглед от чинията си.

— Миналата нощ звярът уби петима — отговори му Луис Гай, докато набождаше кексче с кинжала си.

Нифронският рицар продължаваше да впечатлява Салдур. Той бе меч, въплътен в човешка форма: остър, целенасочен, режещ и също тъй елегантен на вид. Винаги стоеше изправен, с отметнати назад рамене, вдигната брадичка, фиксирани право в целта очи, лицето му носеше изсечена маска на съперничество, предизвиквайки, дори молейки някой достатъчно глупав да се осмели да го провокира. Дори и след прекараните в пустошта дни, нито конец по него не бе в безпорядък. Той бе образец на църквата, замразена форма на идеала.

— Само?

— След като петият бе разкъсан на две, нямаше много желаещи да пристъпят напред и докато се колебаеха, звярът отлетя.

— Пет смъртни случая достатъчни ли са, за да докажат неуязвимостта на чудовището? — запита Галиен, докато ги гледаше.

— Не, но е вероятно да нямаме друг избор. След миналата нощ, не съм сигурен дали ще има още доброволци — отвърна Гай. — От предишният ентусиазъм няма и следа.

— А ти ще бъдеш ли готов, лорд Ръфъс? Ако никой друг не пристъпи напред? — запита архиепископът, обръщайки се към грубия воин в края на масата.

Лорд Ръфъс вдигна очи. Той се наслаждаваше на блюдото, обработвайки овчи бут, който сипеше мас по рошавата му брада. Очите му ги изгледаха изпод рунтавите червени вежди. Изплю парченце кокал.

— Зависи — изръмжа. — Мечът, който джуджето направи, може ли да пробие кожата на зверчето?

— Накарахме библиотекарите си да сравнят работата на джуджето с древните записи — отвърна Салдур. — Гравировката съвпада напълно с тези от предишните оръжия, използвани за убийството на подобни зверове.

— Ако не може да я среже, ще го утрепя — Ръфъс се ухили мазно. — Просто бъдете готови да ме коронясате за император — напълни уста с нова хапка.

На Салдур бе трудно да повярва, че патриархът е избрал този простак да бъде император. Ако Гай бе меч, то Ръфъс беше чук — тъп инструмент за еднообразна работа. Като жител на Трент, той щеше да осигури лоялността на непокорните северни кралства, които най-вероятно не можеха да бъдат спечелени по друг начин. Това лесно щеше да удвои силата им. Сетне идваше известността му, която се простираше сред Аврин и Калис. Това щеше да намали протестите срещу него. Фактът, че бе известен воин, щеше да му е от полза в първоначалното укрепване и смазването на евентуална съпротива от националистите. Проблемът според Салдур бе, че Ръфъс — суров, безразсъден глупак — бе не само войник по душа, но и по ум. Решаваше всеки възникнал проблем с пребиването му до смърт. Контролирането му щеше да бъде трудно, но нямаше смисъл да мисли за администрирането на империята, преди тя още да бъде основана. Първо трябваше да я създадат, а сетне да се притесняват за качеството на императора. Ако Ръфъс започнеше да създава затруднения, трябваше само да се уверят, че има син и веднъж въпросният син попаднал в техните грижи, червенокосият грубиян щеше да напусне света предсрочно.

— В такъв случай — каза Галиен, — всичко изглежда под контрол.

— Само заради това ли ме извикахте? — запита Гай с раздразнен тон.

— Не — отвърна архиепископът. — Тази сутрин ми бяха съобщени неочаквани новини и си помислих, че биха представлявали интерес и за теб. Карлтън, би ли помолил дякон Томас да влезе?

Прислужникът на Галиен, който в момента наливаше кръщавано вино, послушно напусна масата и отвори вратата към коридора.

— Негова милост ще ви приеме.

Влезе тлъстичък човек в расо.

— Луис Гай, лорд Ръфъс, позволете ми да ви представя дякон Томас от село Далгрен. Томас, това са лорд Ръфъс, страж Луис Гай, а с епископ Салдур вече се познавате.

Томас кимна с нервна усмивка.

— За какво става въпрос? — попита Гай, като че Томас не е в стаята.

— Хайде, Томас, разкажи на стража каквото каза и на мен.

Дяконът пристъпи, избягвайки да поглежда към някой от присъстващите. Когато заговори, гласът му бе толкова тих, че трябваше да се напрягат, за да го чуват.

— Уведомявах Негова милост как съм ръководел нещата в отсъствието на маркграфа. Времената бяха трудни за селото, наистина трудни, но аз се опитвах да сторя всичко по силите си, за да поддържам имението в ред. Не беше моя идея да се пренесат тук. Опитах се да ги спра, но бях сам и невъз…

— Да, да, кажи му за сакатия — прекъсна го архиепископът.

— О, разбира се. Есра дойде да живее тук преди някъде около месец, той…

— Есра? — запита Гай и стрелна с поглед архиепископа и Салдур, които му се усмихнаха в отговор.

— Да — кимна дякон Томас. — Така се казва. Не говореше много, но селяните са добри хора и се редуваха да го хранят, понеже бедният човек си няма ръце.

— Есрахаддон! — изсъска Гай. — Къде е змията?

Внезапната реакция на стража стресна дякон Томас, който отстъпи крачка назад.

— Ах, ами не знам, идва и си отива, макар да си спомням, че се навърташе доста около селото, когато пристигнаха двамата странници.

— Странници? — поинтересува се Гай.

— Приятели на семейство Ууд, ако не се лъжа. Или поне пристигнаха с Тракия и прекараха доста време с нея и баща й. Откакто са тук, Есра прекарва по-голямата част от времето си с по-мълчаливия от тях — май му казват Ройс.

— Ройс Мелбърн и Ейдриън Блекуотър, двамата крадци, измъкнали магьосника от Гутария, са тук заедно с Есрахаддон? — Салдур и Галиен кимнаха в отговор на стражовото питане.

— Любопитно, нали? — коментира архиепископът. — Може би сме направили грешка, насочвайки вниманието си върху Ариста. Изглежда старият магьосник се е доверил на крадците. Въпросът е защо са тук? Не може да е съвпадение, че се появява в това затънтено селце по същото време, когато предстои коронацията на новия император.

— Няма как да знае плановете ни — каза му Гай.

— Той е магьосник, а тях ги бива в откриването на неща. Независимо от това, опитай се да разбереш какво е намислил.

— Но не забравяй да стоиш настрана — добави Салдур. — Не искаме да впримчим лисицата преди да ни е отвела до леговището си.

Ейдриън сгъна одеялото на два пъти по дължина, сетне го нави плътно и го пристегна с две кожени каишки. Бе подредил цялото останало им оборудване на спретнати купчинки по земята. Все още разполагаха с всички принадлежности за лагеруване, храна и зоб. Ройс имаше седло, юзди и дисаги, но Ейдриън бе изгубил своите заедно с оръжията си при изчезването на Мили. Щеше да е невъзможно да носят целия товар само с един кон и същевременно да го яздят. Щяха да натоварят Мишка и вървят пеша до дома.

— Ето къде си.

Ейдриън вдигна очи и видя Терън да се задава откъм Ботуикови, отправил се към кладенеца с празна кофа в ръка.

— Снощи не те видях. Притеснявах се да не ти се е случило нещо.

— Изглежда всички са извадили късмет тази нощ — каза Ейдриън.

— Всички в селото — да. Но ония в замъка не ще да са се справили толкова добре. Чухме много писъци и викове, а и тази сутрин не празнуваха. Чини ми се, че планът им да утрепят звяра не е протекъл както ще да са се надявали — фермерът плъзна поглед по екипировката. — Стягаме багажа, а? Значи и вие тръгвате?

— Не виждам защо да не го сторим. Вече нищо не ни задържа тук. Как е Тракия?

— Добре е, среща се с благородници. Вече може да ходи без проблем, а главоболието е почти отшумяло. Ще тръгнем утре сутринта, предполагам.

— Радвам се да го чуя — каза Ейдриън.

— Кой е приятелят ти? — Терън посочи с жест джуджето, седнало няколко фута настрани в сянката на топола.

— А, да. Терън, запознай се с Магнус. Той е по-скоро познат, отколкото приятел — замисли се над думите си и добави: — Всъщност е по-скоро враг, когото наглеждам.

Терън кимна, макар и с объркана физиономия, а джуджето изръмжа нещо, което и двамата не можаха да чуят.

— А урокът ми? — попита фермерът.

— Шегуваш ли се? Не виждам смисъл от него, при положение, че и двамата заминавате утре.

— Зает си с нещо друго ли? Пък и пътят е опасен и не би ми навредило да науча някой и друг трик. Или това е твоят начин да намекнеш, че вече ще ми искаш пари?

— Не — Ейдриън му махна с ръка. — Вземай тоягите.

По обед слънцето напичаше здравата, а и Ейдриън се беше вече изпотил от тренировката с Терън, който напредваше бързо. Магнус седеше на обърната кофа и ги наблюдаваше с интерес. Ейдриън обясняваше правилната форма, как да се изпълняват правилно намушкващите удари и захватите, което бе трудно с дръжки от гребла.

— Ако хванеш меча с две ръце, жертваш обхват и подвижност, но пък придобиваш огромна сила на удара. Добрият боец знае кога да премине на двуръчен захват и обратно. Ако се защитаваш срещу някой с по-дълъг досег, по-добре е да използваш една ръка, но ако трябва да забиеш меча си в тежка броня — приемайки, че не носиш щит в другата ръка — хвани дръжката с две ръце и нанеси удар. Не забравяй да крещиш, докато го правиш, както те бях учил. Вложи цялата си сила в удара. Солиден нагръдник няма да спре мушкащ удар с меч, защото не това е предназначението му. Бронята предпазва срещу разсичане или подхлъзва върха на острието, не му позволявайки да намушка. Затова професионалните бойци носят гладки, неукрасени брони. Принцовете и херцозите се разхождат важно-важно с украсени нагръдници и тънка метална броня с тежка гравировка, което си е все едно да си затворен в смъртоносен капан. Но те в действителност не се бият, рицарите го вършат вместо тях. Тяхната цел е просто да изглеждат красиви. Та когато намушкваш, идеята е да се целиш в гънка, вдлъбнатина или сглобка в бронята, която ще захване острието. Мишниците са идеални цели, както и подносният предпазител. Забий четирифутов меч в него и няма защо да се притесняваш за контраатака.

— Как очакваш да научиш бедния човек на каквото и да било без мечове?

Двамата се обърнаха и видяха Моувин Пикъринг да се приближава, облечен в семпла синя туника. Спретнатият лорд от Галилин бе изчезнал, вместо това приличаше много на момчето, видяно за пръв път от Ейдриън в Дрондил Филдс. В ръцете си носеше два меча, а на гръб бе преметнал два малки кръгли щита.

— Видях ви от стената и си помислих, че тези могат да ви свършат работа — каза, докато подаваше меч и щит на Терън, който ги прие непохватно. — Това са резервните ни оръжия.

Терън изгледа младежа подозрително, сетне се обърна към Ейдриън.

— Давай — каза му боецът, обърсвайки потта от челото си с ръкав. — Той е прав, трябва да усетиш истински меч.

Терън изглеждаше объркан как точно да държи щита и Моувин започна да го напътства, показвайки му къде да промуши ръка под кожените дръжки.

— Виждаш ли, Ейдриън? Помага да покажеш на ученика си как да държи истински щит. Освен ако не очакваш, че ще прекарва времето си във войни с кленови дървета. Впрочем къде са оръжията ти?

Ейдриън изглеждаше смутен:

— Загубих ги.

— Не носеше ли достатъчно за петима?

— Имах тежка седмица.

— А ти кой си? — Моувин попита джуджето.

Ейдриън започна да отговаря, сетне спря. Олрик вероятно бе казал на Моувин за джуджето-кралеубиец:

— Той? Никой.

— Добре… — Моувин се изсмя, сетне помахна: — Радвам се да се запознаем, господин Никой — приседна на ръба на кладенеца и скръсти ръце. — Давай, покажи ми какво те е научил.

Ейдриън и Терън възобновиха борбата, макар и по-внимателно, защото остриетата правеха фермера леко нервен. Той скоро се обърка и намръщено се обърна към Моувин:

— Теб бива ли те с тез неща?

Младежът изненадано повдигна вежди:

— Но любезни ми господине, не бяхме ли вече представени един на друг? Аз съм Моувин Пикъринг — ухили се широко.

Терън сви объркано очи, погледна косо към Ейдриън, който не каза нищо и отново върна поглед на момчето:

— Попитах те дали можеш да въртиш меч, синко, не как се зовеш.

— Но аз… няма значение. Да, обучен съм в изкуството на фехтовката.

— Е, а аз прекарах целия си живот по фермите или в не по-големи от това села и никога не съм виждал как хората се бият с остриета. Та може да помогне, ако видя какво се очаква да направя, нали знаеш, как да се бия правилно.

— Искаш демонстрация?

Терън кимна:

— Няма как да знам дали Ейдриън е добър.

— Хубаво — каза Моувин, свивайки пръсти и тръскайки ръце, докато се приближаваше. На лицето си имаше широка усмивка, като че току-що е бил поканен от Терън да играе любимата си игра.

Размениха оръжията. Магнус и Терън седнаха в прахта и наблюдаваха, докато Моувин и Ейдриън първо показваха основните движения, а сетне ги демонстрираха с нормална бързина. Ейдриън обясняваше всяко движение и коментираше след изпълнението му.

— Видя ли? Моувин си помисли, че ще замахна към бедрото му и затова леко смъкна гарда. Направи го, защото аз загатнах за това си намерение с леко спускане на рамото си и знаех какво ще направи още преди да го е направил. Аз владеех инициативата. От голяма полза в битка е да предвиждаш ударите на противника.

— Достатъчно уроци — каза Моувин, видимо раздразнен от ролята си на жива илюстрация на грешки. — Да му покажем истинска демонстрация.

— Търсиш реванш? — запита Ейдриън.

— Любопитен съм да видя дали е било късмет.

Ейдриън се усмихна и промърмори:

— Пикърингова им работа.

Той свали ризата си и като обърса в нея ръце и лице, я хвърли на тревата и вдигна меч. Моувин се стрелна и моментално двамата започнаха да си разменят удари. Остриетата пееха, докато раздираха въздуха с такава бързина, че движенията им се сливаха. Ейдриън и Моувин танцуваха на пръсти, местейки се из прахта толкова рязко, че и двамата затънаха до колене в облаци прах.

— Велики Мар! — възкликна фермерът.

Тогава и двамата внезапно спряха, задъхани от изтощение.

— Ти си играеш с мен.

— Мислех, че това е целта. Не очакваш да те убия, нали?

— Ами, не но… както каза той, велики Мар! Никога не бях виждал някой да се бие така, ти си невероятен.

— И двамата сте страхотни — отбеляза Терън. — За пръв път виждам подобно нещо.

— Трябва да се съглася — обади се и Магнус. Джуджето бе на крака и кимаше.

Ейдриън отиде до кладенеца и изля половин кофа вода над главата си, сетне се отръска.

— Наистина, Ейдриън — каза Моувин, — къде си се научил да се биеш така?

— От мъж на име Данбъри Блекуотър.

— Блекуотър? Не е ли това името ти?

Ейдриън кимна и на лицето му се прокрадна меланхолично изражение.

— Това беше баща ми.

— Беше?

— Той почина.

— Воин ли е бил? Генерал?

— Ковач.

— Ковач? — запита невярващо Моувин.

— В не по-голямо от това селце. Човекът, който изработва подкови, гребла, тенджери.

— Искаш да ми кажеш, че селски ковач е знаел тайните умения на тешлорците? Разпознах движенията от Тек’чин, за останалите мога само да предполагам, че са от другите изгубени дисциплини.

Всички се взираха в Моувин неразбиращо.

— Тешлорите? — той се огледа, но погледите на останалите не се промениха. Подбели очи и въздъхна: — Невежи, заобиколен съм от невежи. Тешлорите били най-добрите рицари на всички времена. Личните телохранители на императора. Говорело се, че самият Новрон им бил преподал Петте бойни дисциплини. Една от тях е Тек’чин, познаването на която е направило династията на Пикъринг легендарна. Баща ти очевидно е бил запознат с нея, както и с други тешлорски дисциплини, смятани отдавна за изгубени, а ти ми казваш, че е бил прост ковач? Вероятно е бил най-великият воин на времето си. А знаеш ли какво е правел той преди ти да се родиш?

— Предполагам каквото и след това.

— Тогава откъде се е научил да се бие?

Ейдриън се замисли над това:

— Сметнах, че е запомнил тези неща от службата си в местната армия. Имаше няколко мъже от селото, които бяха служили на Негова светлост. Баща ми говореше, сякаш е виждал битка, така че бях заключил, че е влизал в бой.

— Някога питал ли си го?

Гърмежът на копита ги прекъсна, докато трима конници влязоха в селото откъм замъка. Ездачите бяха облечени в червено и черно със символ на строшена корона на гърдите си. Начело им яздеше слаб и висок мъж с къса оформена брадичка.

— Отлично майсторство — каза той. Отиде до Ейдриън и рязко спря коня си. Черният жребец бе обвит в алено-черно покривало с пискюли, ален оглавник с еднофутово перо. Конят изпръхтя и спря.

— Чудех се защо синът на граф Пикъринг не взема участие в борбата днес, но сега виждам, че сте открили по-достоен противник. Кой е този великолепен боец, когото не съм виждал в замъка?

— Не съм тук да се боря за короната — каза просто Ейдриън, докато навличаше ризата си.

— Не? Жалко, защото със сигурност притежавате сериозен шанс за това. Как се казвате?

— Ейдриън.

— Радвам се да се запозная с вас, сър Ейдриън.

— Просто Ейдриън.

— Разбирам. Тук ли живееш, просто Ейдриън?

— Не.

Ездачът не изглеждаше особено доволен от краткия отговор и доближи коня си заплашително. Животното издиша горещ влажен дъх в лицето на боеца.

— Тогава какво правиш тук?

— Просто минавам — отвърна в обичайния си дружелюбен тон Ейдриън. Дори съумя да се усмихне.

— Наистина? Просто минаваш през Далгрен? И накъде, ако смея да попитам, та Далгрен ти е на път?

— Навсякъде в зависимост от перспективата, не смяташ ли? Всеки път води нанякъде, нали? — боецът се измори да се защитава и контраатакува: — Има ли някаква причина, поради която проявяваш такъв интерес?

— Аз съм страж Луис Гай и отговарям за провеждането на съревнованието. Трябва да зная дали всички участващи са се записали.

— Вече ти казах, че не съм тук за него.

— Така е — каза Гай и бавно огледа останалите, обръщайки особено внимание на Магнус. — Ти просто минаваш, но може би твоите спътници биха желали да се запишат.

Може би подвеждащ удар? Ейдриън така или иначе реши да отвърне.

— Никой от тях не би искал да го стори.

— Никой от тях?

Ейдриън стисна зъби. Беше подвеждащ удар. Укори се наум.

— Значи не си сам? — отбеляза стражът. — Къде са останалите?

— Не мога да ти кажа.

— Не?

Ейдриън поклати глава — колкото по-малко думи, толкова по-малка вероятност от грешки.

— Наистина? Искаш да кажеш, че в същия миг може да се давят във водопадите, а теб не те интересува?

— Не съм казал това — раздразнено отвърна Ейдриън.

— Но не изпитваш нужда да знаеш къде са?

— Те са големи мъже.

Стражът се усмихна:

— И кои са тези мъже? Моля те, кажи ми, за да мога впоследствие евентуално да попитам и тях.

Очите на Ейдриън се свиха, докато той със закъснение осъзна грешката си. Мъжът насреща бе умен — твърде умен.

— Да не си им забравил имената? — Луис Гай се приведе в седлото си.

— Не — отвърна Ейдриън, докато се напрягаше да мисли.

— Тогава къде са?

— Ами — подхвана, мечтаейки си да разполагаше със собствените си мечове вместо с взет назаем, — както казах, не ги знам къде са се дянали и двамата. Моувин е тук, но за Фанън си нямам представа.

— Със сигурност си се объркал. Пикърингови пътуваха заедно с мен и остатъка от антуража — посочи Гай.

— Да, но планират да се върнат у дома с мен.

Очите на Гай се свиха до цепки:

— Значи твърдиш, че си пътувал целия път дотук сам — просто минавайки, както се изрази — за да се присъединиш към Пикърингови?

Ейдриън се усмихна на стража. Това бе слабо, неопитно и фехтовален еквивалент на захвърляне на меча и поваляне на противника на земята, но само това можеше да направи.

— Вярно ли е, Пикъринг?

— Абсолютно — отвърна Моувин без колебание.

Гай погледна обратно към Ейдриън.

— Колко удобно — каза, разочарован. — В такъв случай няма да преча повече на тренировката ви. Лек ден, господа.

Всички проследиха с поглед тримата ездачи, докато те се отправяха по реката.

— Това беше страшничко — отбеляза Моувин. — Никак не е на хубаво, когато някой страж се интересува от теб, още по-малко Луис Гай.

— Какво знаеш за него? — поинтересува се Ейдриън.

— Чувал съм само слухове. Църковен фанатик, но дори и сред духовенството има такива, които се страхуват от него. Той е от типа хора, които могат да предизвикат изчезването на някой крал. Говори се също, че е обсебен от намирането на Наследника на Новрон.

— Не е ли това обща черта на всички серети?

— Да, според църковната доктрина. Но за него това е фикс идея. Това обяснява и присъствието му тук.

— А двамата с него?

— Серети, нифронските рицари. Те са личната му армия. Отговарят единствено пред стражите и патриарха.

Моувин погледна Ейдриън:

— По-добре задръж меча. Изглежда сега не е най-подходящият момент да си невъоръжен.

Макар да бе угасил фенера си много преди завръщането на създанието, Ройс можеше да вижда без проблем. Стените на Авемпарта пропускаха светлина, като че не бяха от камък, а опушено стъкло. Навън бе ден — в това бе сигурен — и светлината бе променила цвета си от тъмносин на приглушено бяло.

С издигането на слънцето, вътрешността на цитаделата претърпя трансформация в осветен свят на удивителни цветове и красота. Таваните се издигаха във високи арки, срещайки се на стотици футове над пода и това създаваше илюзията, че не е на закрито, а сред някакво вълшебно място, където хоризонтът е потънал в мъгли. Ревът на ближните водопади бе укротен от стените и приглушен до тих и успокоителен далечен шум.

Ефирни банери висяха високо над главата му, всеки обсипан с непонятни за Ройс символи. Може да са били кралски символи, закони, указателни табели или просто декорации. Но и след хилядолетие, линиите изглеждаха ярки. Това бе умение, непосилно за простосмъртни, рожба на невъобразима култура. Ройс не бе влизал в други елфически сгради досега и това беше първият му досег със свят, изглеждащ необикновено спокоен. Неподвижен, утихнал и красив. Макар да не приличаше на нищо, което Ройс бе виждал преди, в него се зараждаше чувството, че всичко това е някак познато. Изпълни се със спокойствие, докато крачеше по коридорите. Самите сенки и форми докосваха струни в ума му, за чието съществуване дори и не бе подозирал. Всичко наоколо му мълвеше на непонятен език. Долавяше само дума или фраза в лавината усещания, които го заливаха, озадачаващи и същевременно пленителни, докато той вървеше безцелно като заслепен от ярка светлина.

Вървеше от стая в стая, прекосяваше стълбища и балкони, без да следва някаква съзнателно избрана посока; само вървейки, вслушвайки се и разглеждайки. С тревога забеляза, че всяка негова стъпка се отбелязва ясно в наслояваната с векове прах. И все пак бе удивен да открие, че подът под стъпките му разкриваше прилична на кристална вода повърхност.

Преминавайки през различните стаи, той се почувства като в музей, изгубен в миг застинало време. Пред празните столове все още имаше чинии, някои захвърлени настрана — обърнати в разигралата се преди почти хилядолетие тревога. Книги лежаха разтворени на същата страница, която някой бе чел преди деветстотин години и все пак Ройс знаеше, че тази постройка е била древна дори и за тогавашните обитатели. Даже и без драматичната си история, Авемпарта щеше да бъде монумент — свещена структура — за елфите, връзка с отдавна отминала ера. Това не беше цитадела. Нямаше представа на какво се дължи това му усещане, но знаеше: сградата бе нещо много повече от обикновена крепост.

Есрахаддон бе оставил Ройс почти веднага, след като влязоха и го бе насочил в сегашната му посока. Бе казал, че мечът може да бъде намерен някъде над входа, но че неговият път водел в друга посока. Бяха изминали часове от раздялата им и светлината отвън бе започнала да помръква. Ройс все още не бе намерил меча. Гледки, звуци и миризми го отклоняваха от пътя му. Това бе твърде много за обмисляне наведнъж, прекалено много за класифициране и скоро той се почувства загубен.

Започна да върви обратно по стъпките си, когато откри, че те се въртяха в кръг. Бе започнал да се притеснява, когато дочу нов звук. За разлика от всичко досега, този звук бе притеснителен. Представляваше ритмичния резонанс на тежко дишане.

Стъпките на крадеца бяха обходили всеки възможен път с изключение на един. Този отвеждаше до друго стълбище, откъдето дишането се разнасяше по-силно. Ройс бе изгубил ориентация колко етажа се е изкачил, но със сигурност знаеше, че не е виждал мечове. Бавно и колкото се може по-тихо, той се запромъква напред.

Бе направил не повече от пет крачки, когато забеляза първия меч. Лежеше покрит в прах на едно стъпало в близост до скелет. Платът отдавна бе изгнил, но бронята се беше запазила. Нагоре откри още тела. Бяха два типа: човешки в широки тежки нагръдници и наколенници и елфически в деликатни сини брони. Тук се бе провела последната отчаяна битка в закрила на императора. Хора и елфи бяха падали един връз друг.

Ройс се наведе и прокара палец по плоската страна на острието в краката си. Прахта отстъпи място на удивителния блясък на елфическа стомана, но по острието нямаше символи. Ройс погледна нагоре по стълбите и колебливо прекрачи телата, докато възобновяваше изкачването си.

Дишането се усилваше, подобно на отекващ в пещера вятър. Пред него се изправи стая и тих като котешка сянка, Ройс се промъкна вътре. Тя бе кръгла, в нея имаше още едно стълбище. С влизането си можа да усети свеж въздух. Тънки и високи прозорци пропускаха дневната светлина, но Ройс усети, че някъде високо над него има много по-голям отвор.

Най-сетне откри стойка с елфически мечове, прикрепени към стената в украсени кутии. Отделена от стаята с деликатна верига, тази част изглеждаше като мемориал. Пред мечовете имаше паметна плоча, гравирана с изящна писменост. По стените също имаше надписи. Ройс знаеше само няколко думи, а и тези надписи бяха изписани с такива украшения, че той не можеше да разчете нищо, макар поне да разпознаваше някои букви.

Имаше десетки мечове. Всички изглеждаха еднакви и дори без да ги докосва, Ройс ясно можеше да види инкрустациите върху остриетата. Едно място бе празно.

С лека въздишка, той си наложи да бъде спокоен и още веднъж се заизкачва. Въздухът ставаше все по-свеж с всяка крачка, течения насъбираха прах и боклуци по ъглите. По-нагоре започнаха да се появяват отклонения към различни коридори, но Ройс имаше предчувствие и продължаваше да се изкачва по посока на дишането.

Най-накрая стъпалата свършиха и Ройс погледна към откритото небе. Над себе си имаше кръгъл балкон с украсени стени като листенцата на цвете. Украсявалите го нявга статуи сега лежаха изпочупени по пода. В средата си почиваше заплашителната спяща фигура на гиларабрина, огромен чернолюспест гущер със сиви ципести криле. Лежеше свит на кълбо, положил глава на опашката си; тялото му се повдигаше с дълги, дълбоки вдишвания. Мускулестите крака завършваха с по четири дванадесетинчови нокътя, които, покрити със засъхнала кръв, оставяха дълбоки белези по пода от продраскването насън. Дълги остри зъби надничаха изпод кожеливите устни, в компанията на по-дребни, но за сметка на това привидно безредно разхвърляни такива. Ушите му лежаха отпуснати на главата, очите бяха закрити зад широки клепачи и се движеха в мрачни видения, които Ройс дори и не искаше да си представя. Дългата опашка, увенчана с остър костен връх, потрепваше.

Ройс се улови, че се взира и прокле собствената си глупост. Това определено представляваше удивителна гледка, но сега не му бе времето да се разсейва. Концентрацията бе всичко, което го делеше от сигурна смърт.

Винаги бе ненавиждал местата с животни. Хрътките се разлайваха и при най-малкия звук или миризма. Бе съумявал да се промъкне покрай много спящи кучета, но някои бяха успели да го надушат без предупреждение. Стегна се и откъсна поглед от гиганта, за да огледа останалата част от стаята. Цареше пълно безредие с боклуци и счупени предмети. Като се вгледа по-внимателно обаче, Ройс откри, че боклуците имат далеч по-ужасно значение. Разпозна кървави парчета от роклята на Мей Дръндъл, въргалящи се с парчета скалп и сиви кичури коса. По пода имаше и други, също толкова отвратителни парчетии — ръце, крака, длани, пръсти… Забеляза Мили, кобилата на Ейдриън, или по-скоро един от задните й крака, както и опашката. Недалеч видя седлото и мечовете на Ейдриън. За щастие бяха лесно достижими.

Докато започваше да обикаля около купчината, движейки се с бавната дисциплина на ловуваща богомолка, нещо привлече вниманието му. Телата и окъсаните дрехи лежаха на върха на купчината от кокали и камъни. Но дълбоко под тях, в основата Ройс забеляза характерния блясък на стомана. Бе съвсем малко ъгълче, не по-голямо от монетка (за каквото и го помисли първоначално), но блясъкът не можеше да бъде сбъркан. Бе същият като този на мечовете, които бе видял надолу по стълбите.

Едва поемайки си дъх — всяко движение разтегнато до такава бавност, че би отбягнало и от директен взор — Ройс се приближи до звяра и гнусното му съкровище. Мушна ръка и бавно започна да изтегля меча.

Измъкваше го без усилие или издайнически шум, но още преди да го е изтеглил целия, Ройс усети, че нещо не е наред. Не беше достатъчно тежко. Дори като се вземеше предвид лекотата на елфическия метал, мечът изглеждаше подозрително лек. Не след дълго узна причината: бе изтеглил само парче от меча. Взирайки се в пречупеното острие, Ройс осъзна, че догадката му е била правилна. Гиларабринът не бе някакво глупаво животно, дресирано да убива. Този призован демон притежаваше достатъчно съзнание, за да знае, че има само едно нещо, което може да го застраши — острие, върху което е изгравирано името му. Чудовището бе взело предпазни мерки и беше строшило оръжието, при което бе прекъснало името и мечът ставаше неизползваем. Ройс не можеше да види другата половина, но бе очевидно къде е скрита. Другото парче лежеше на единственото място, откъде Ройс не можеше да го открадне — под самия спящ гиларабрин.