Звездно дете

Девета главаЗвездна вечеря

В седем часа звънецът звънна и слязох да отворя. Беше Рейчъл — точно навреме. Изглеждаше прекрасно — носеше пепеляворозова блуза, съчетана със светлорозова пола. Специално за случая към тоалета си бе добавила и сребърни обеци с форма на звезди.

— Идеална комбинация — отбелязах.

— И ти изглеждаш страхотно, Звездно момиче.

Завъртях се кокетно. Бях облякла най-хубавата си рокля, която си купих миналата година за сватбата на леля Франсел. Беше червена, с една презрамка през врата, а материята беше изпъстрена с миниатюрни сребристи звезди. Освен това носех и медальона, който ми бе подарил Херми.

— Е, да се захващаме за работа — предложи Рейчъл. — Къде ще сме ние?

— Тук. — Заведох я в трапезарията.

— Юпитеровата стая, нали? — попита тя. — Все още забравям коя стая на кого е посветена. Вероятно ще ми трябва списък за подсещане.

— Не е нужно. Няма да ходим в други стаи, с изключение на тази и на кухнята. Юпитер е планетата на веселието и изобилието, затова татко сметна, че ще е подходящо трапезарията да е наречена на него. Юпитер също така е бил известен като царя на боговете в Древен Рим.

— Върхът. Идвал ли е у вас?

Кимнах.

— По-рано тази седмица. Не че ми обърна кой знае какво внимание.

— Как изглежда?

— Едър и засмян, с черни мустаци и много отзивчив като за цар на боговете. Но нали знаеш — трябва да се преструват, предполагам. Иначе биха привлекли прекалено много внимание.

— Сякаш са агенти под прикритие ли?

— Нещо такова. Помниш, че видяхме деликатесния ресторант на Юпитер в Осбъри.

— Да, „Европа“. Каза, че е кръстен на една от четирите луни на Юпитер.

— Същият. Започваш да схващаш — отвърнах, докато Рейчъл разглеждаше картината на Юпитер на стената. Беше една от творбите на леля Франсел и изобразяваше величествен брадат мъж, седнал на трон. На заден план бе нарисуван кентавър — получовек полукон, — който е символ на зодия Стрелец.

— За щастие масата е кръгла — отбелязах и започнах да поставям табелките с имената. — Каквато е формата и на рождените карти. Така че ще мога да ги подредя в точно същите позиции, в които са били разположени по време на раждането ми.

— Добре де, както и да е — обади се Рейчъл. В този момент телефонът звънна и се включи телефонният секретар. — Къде ще седя аз?

— Ей там отляво, до мен. Мама и татко ще са до нас. Така ще е най-добре, понеже повечето планети в картата ми са близо една до друга и мога да ги сложа всички заедно. С изключение на Слънцето, което е в опозиция със Сатурн. Ето, някои домове в хороскопа ми са празни. Според татко тази особеност означава, че съм стара душа. Той твърди, че старите души винаги си личат по това, че планетите им обикновено са струпани на едно място — сякаш трябва да научат последен урок в някаква област от живота си. Още не зная какъв ще е този урок. Надявах се да разбера през този месец.

— Нямам абсолютно никаква представа за какво говориш. — Рейчъл ме гледаше с озадачено изражение. — Но няма значение. Много се радвам, че съм тук.

— Чудесно. В такъв случай просто запали няколко свещи — предложих и й подадох кибрит.

— Това го мога — отвърна. Телефонът отново звънна. — Да вдигна ли?

Поклатих глава.

— Пуснала съм телефонния секретар. Но зодиакалният ми телефон е включен, в случай че се наложи Херми или някой друг от хората-планети да се свържат с мен.

Първият гост беше доктор Кронос.

— Питиетата са в Юпитеровата стая — обяви мама и го поведе към трапезарията. Тя изглеждаше чудесно — беше се спряла на елегантен костюм от зелена коприна, допълнен от комплект златни обеци и колие. Доктор Кронос също се бе погрижил за вида си. Костюмът му беше по-елегантен от обикновено. Носеше също жилетка и червена папионка на малки звезди и планети. Той се поклони сковано и последва мама.

— Не ми изглежда особено забавен — прошепна Рейчъл.

— Не е. Учител е — обясних.

— Ясно — отбеляза, след което влязохме в кухнята, за да довършим приготвянето на напитките. Бяха разпределени в кани и надписани, за да знам кое какво е, а стаята ухаеше чудесно на плодове и различни подправки.

Следващите гости бяха Неса и Сони. Този път тя наистина приличаше на богиня. Носеше бяла рокля без презрамки, а косата й бе вдигната, с вплетени в нея малки диамантени звезди. Господин О беше с черен костюм и папионка, сякаш отиваше на елитно парти.

Рейчъл ги зяпаше опулена.

— Тези са най-очарователните хора, които съм виждала през живота си — прошепна, след като поехме шала на Неса.

— Приличат на актьори в нощта на оскарите — съгласих се аз.

Селена пристигна сама. Тя също се бе пременила — носеше сребриста блуза и дълга, блестяща, зелена пола. На врата й висеше медальон с форма на луна, който беше в тон с обеците.

— Колко благородно от ваша страна да организирате тази вечеря за нас — призна тя на майка ми. — Много рядко успяваме да се съберем всички заедно.

— Удоволствието е наше — увери я мама и двете тръгнаха по коридора, за да се присъединят към останалите.

— Това Луната ли е? — попита Рейчъл.

Селена я чу и се обърна:

— Да, аз съм. А ти сигурно си приятелката на Тиби?

Рейчъл кимна. От срам си бе глътнала езика — приличаше на някого, който се запознава с кралицата.

— Това е Рейчъл — представих я. — Тя е зодия Рак.

— Което означава, че Луната е твоята управляваща планета — добави Селена с окуражаваща усмивка.

— Да — прошепна Рейчъл.

— Ела тогава — повика я звездната гостенка. — Хайде двете с теб да се опознаем. Ние, лунният тип хора, трябва да се подкрепяме.

Рейчъл ме погледна и аз й кимнах. Беше поредният човек, който щеше да си прекарва добре с някого от хората-планети по време на моя месец, но не възразих. Тя бе най-добрата ми приятелка и се радвах, че мога да споделя с нея част от вълнуващото преживяване.

— Моля ви, вървете и се забавлявайте — казах. Едва сдържах вълнението си и знаех, че и Рейчъл се чувства по същия начин. Щом гостите започнаха да запълват трапезарията ни, мама ме забеляза и направи няколко танцови движения намясто, за да ми покаже, че си прекарва страхотно.

До осем без петнайсет към останалите се бяха присъединили още капитан Джон и Джо. Те също бяха облекли най-хубавите си дрехи. Наблюдавах ги от вратата и се удивлявах на изтънчения им вид.

— И така, кой липсва? — попита мама.

— Херми, както се очакваше, Марио и Пи Джей, за които знаехме, и Уран — докладвах след бърз оглед и преброяване на присъстващите.

— Уран ли? Хммм — обади се господин О. — Може и да се появи, но познавате Уран — планетата на неочакваното. Ще дойде, когато поиска и както поиска — най-вероятно по необикновен и ексцентричен начин.

Решихме да изчакаме Ури и Херми още няколко минути, докато другите общуваха помежду си и отпиваха от плодовия пунш на леля Никия. Щом видяха менюто с имената на напитките, които бях измислила, останаха истински възхитени.

Налях на господин О в една голяма чаша.

— Това е основно сок — обясних. Той изпразни чашата на екс.

— Хммм, бива си го.

— Искаш ли още една?

Господин О кимна и аз отново напълних неговата чаша, а после и тези на останалите, като гледах да сипвам на всеки от напитката, която желаеше. Винаги ставаше така с пунша на леля Никия — който го опиташе, не можеше да му се насити.

— Личи си, че се чувстват уютно тук — забеляза Рейчъл. След половин час отново напълнихме чашите и сложихме ядки, маслини и чипс на масата. Тя погледна празната си чаша, в която допреди малко имаше Нептунова нощ.

— Скоро ще имаме нужда от още пиене.

Кимнах и я последвах в кухнята, където бяха каните с пунша. Повечето бяха почти празни, с изключение на тази на Херми.

— Сигурно ги мъчи страшна жажда — предположих и взех една кана със Сатурнов сюрприз за трапезарията.

Татко влезе с друга празна кана.

— Трябва ли ви помощ? — попита той.

— Напитките свършват — съобщих. — Изглежда, доста се харесват.

Татко ми смигна.

— Несъмнено. Навярно заради карибския привкус, който е специалитет на Никия.

В този момент влезе мама и чу думите му.

— Знаеш ли каква е специалната съставка?

Поклатих глава.

— Има вкус на кокос и банани, но не знам какво друго.

— Подправки, канела, индийско орехче — изброи мама. — Останалото е нейна тайна.

— Нека не гадаем — обади се татко и взе една кана с Марс мохито, за да я занесе на гостите. — Пуншът е истински хит и това е най-важното.

Върнахме се в трапезарията и аз се огледах наоколо. Всички изглеждаха щастливи, говореха и се смееха. Само лицето на капитан Джон Дори беше леко поруменяло, а бузите на доктор Кронос имаха цвят на червена ряпа. И шумът в стаята сякаш се увеличаваше. Но това беше знак, че вечерта върви добре.

Точно в този момент телефонът в коридора отново иззвъня.

— Би ли се обадила, миличка? — помоли ме мама. — Цяла вечер звъни. Може Пат да има нужда от не що.

Отидох в коридора и вдигнах слушалката. Беше леля Никия. Звучеше разтревожена.

— Ох, слава богу, Тиби. Пристигнаха ли гостите ви? Как е положението там?

— Да, почти всички са вече тук. Защо?

— Цяла вечер се опитвам да се свържа, но никой не вдига…

— Има нещо, свързано с храната ли? — прекъснах я. — Нещо, което трябва да направя?

— Не. Не. Просто… добре, Никия, поеми си дъх — каза тя на себе си. — Тиби, сервирахте ли вече напитките?

— Ами… някои, да. — От другата страна леля Никия нададе сърцераздирателен стон:

— О, неее!!!

— Но какво е станало?

— Мед. О, боже, о, господи, дайте им вода или храна, или най-добре ги сложете да легнат някъде.

Усетих как стомахът ми се свива.

— Какво не е наред с пунша?

— В него има мед. Баща ти ми е пратил бележка, че гостите ви са алергични, но… боже, сигурно е изпаднала и чак сега я намерих. На нея пише: „Без мед“. Господи, пуншът е пълен с мед, затова е толкова ароматен и сладък. Гостите добре ли са?

— Добре ми изглеждат — отвърнах. — Чакай да повикам татко.

Втурнах се в трапезарията, изтиках баща ми в коридора и набързо му изложих фактите. Той каза няколко думи на леля Никия, след което се стовари тежко върху един стол.

— Какво означава това, татко?

— О, боже, миличка, това е катастрофа. Проверих го в една книга, след като Херми ни предупреди, когато дойде тук първия път. Точно затова изпратих съобщението на Никия.

— Да, но нали знаеш, че при ретрограден Меркурий…

Татко кимна.

— … има проблеми с комуникациите, неразбиране, изгубени съобщения. Трябваше да имам едно наум и да проверя дали всичко е наред. Какво ще правим сега?

— Но какво ще им стане? Ще се разболеят ли? Ще се подуят ли? Как ще им се отрази?

— Няма нищо по-опияняващо за тях от меда — въздъхна татко. — От една капка връзват кънките. От две капки започват да пеят хулигански песни. От три капки… о, боже мили, представяш ли си картинката?

— Струва ми се, че да. По-добре да предупредя мама.

Изстрелях се в трапезарията, където набързо осветлих мама и Рейчъл по въпроса.

Мама се огледа.

— Май трябва да сервираме яденето, да ги накараме да поемат малко твърда храна, и то бързо — прошепна тя.

— Добра идея — съгласи се татко. — Ефектът започва да се проявява.

Огледах се на свой ред. Очите на всички блестяха. Взех вилица от масата и почуках с нея настойчиво по една чаша.

— Вечерята ще бъде сервирана след малко, затова заемете местата си, ако обичате — обявих аз.

— К’во, толкова рано? — възнегодува Неса. Няколко кичура коса се бяха изплъзнали от прическата й, а погледът й изглеждаше леко разфокусиран. — Не, айде първо да потанцуваме.

— Да, да потанцуваме — подкрепи я Селена, която също се държеше като пияна. — Някой да пусне музиката.

— Разбира се, ще пусна музика — откликна татко, отиде до CD плейъра и изчете всички заглавия, свързани със звезди и планети. — Какво предпочитате? „Звезден експрес“, „Лунна река“ или „Планетите“?

Всички се закикотиха истерично, все едно гледаха най-смешния комик на света. Не е чак толкова смешно — помислих си и видях как по бузите на Джо потичат сълзи. Накрая татко избра един диск с диско и го пусна. След миг всички затанцуваха весело — всеки в свой собствен стил. Селена се полюшваше с разперени ръце, татко и Неса се кършеха в бърз ритъм, доктор Кронос прегърна мама и двамата се понесоха напред-назад с валсова стъпка, Джо затанцува нещо като сиртаки3, а капитан Джон Дори се впусна в ирландски фолклорен танц. При тази гледка Рейчъл избухна в смях. На втората песен Неса извика:

— Да се хванем на влакче!

Татко се огледа, сви рамене и вдигна ръце, сякаш искаше да каже: Какво да се прави!?

— Страхотен купон — отбеляза господин О ухилено. Гостите се наредиха един зад друг и тръгнаха да обикалят из стаята, всеки, поставил ръце върху раменете на предния.

— Не ни остава друго, освен да се присъединим към тях — констатира мама.

— И аз съм на това мнение — подкрепи я татко. — Може пък всичко да мине добре в края на краищата. — И двамата с мама се наредиха на опашката на влакчето.

— Деви, десни, леви, десни, ще вървим напред… — пееха дружно. Селена и доктор Кронос едва се държаха на краката си. Той продължаваше да е зачервен, но това не ги спря.

— Мисля, че всичко ще е наред — предположи Рейчъл с угрижен поглед. — Просто си танцуват.

Казах си, че трябва да се успокоя. Просто си танцуват. Просто си танцуват. Спокойно. Но стомахът ми се свиваше все повече. Леле-мале — мислех си, докато гледах как почетните ни гости се държат като пияни роднини на сватбено тържество.

Рейчъл се обърна към мен с ухилена физиономия, когато Неса се блъсна в близкия шкаф, а господин О се препъна в един стол.

— Тиби, освен и ние да се включим в танца!

Тя изтича до края на колоната, сложи ръцете си върху раменете на последния човек, който беше Джо, и всички затанцуваха през коридора и нагоре по стълбите. Затичах се след тях, чудейки се какво да сторя.

— Хайде, хващай се — извика Рейчъл.

— Да, Тиби, давай — подкани ме и мама, която, изглежда, се бе отърсила от всичките си тревоги и се забавляваше от сърце.

— Давай, Момиче на зодиака — обади се господин О.

След това Неса даде тон и всички запяха:

— Оле, оле, оле, оле, пам-па-пам, пам-пап-ам. Оле, оле, оле, оле, леви, десни, леви, десни, ще вървим напред…

Опитах се да привлека вниманието на мама или татко. Вечерята беше готова. Трябваше някой да я сервира, иначе щеше да прегори. След малко се чу блъскане по стената, придружено от приглушения глас на съседката госпожа Джансън, която крещеше:

— Спрете проклетата врява!

Никой не й обърна внимание, понеже Неса продължаваше да води колоната. Качих се на един стол и изкрещях с пълно гърло:

— Вечеря!

Колоната спря и всички ме изгледаха.

— Трябва да ядем — заявих. — Седнете на масата.

— Хи-хи. По запо’ед на Момичето на зодиака — обади се Джо, — тря’а да се подчиним.

— Да, трябва да дойдете и да седнете. Веднага! — настоях.

Джо се закиска.

— Ти нали си царят на боговете? — продължих. — Трябва да дадеш пример, а не да се държиш като хулиган.

Селена и Неса също се разхилиха.

— Юпитер, хулиган такъв! — изтърси през смях Селена.

За момент той сякаш се обиди и огледа присъстващите. После лицето му отново разцъфна в широка усмивка.

— Т’ва е кат’ празненствата, които си прайхме на Олимп е’но време. Помните ли? Даа, к’ви дни бяха само. Хайде, да танцу’аме сиртаки. — Гостите се наредиха в позиция за гръцкия танц — застанаха един до друг, като всеки се залавяше за раменете на човека до себе си.

— Не. Не! Време е за ядене. Нуждаете се от храна — не спирах да ги убеждавам, докато слизах от стола.

— Нуждаем се от танци — проплака Селена, сякаш всеки миг щеше да избухне в плач. — Никой вече не танцува достатъчно. Хайде, да полетим като пеперуди. — И започна да маха с ръце като с крила. Наистина е луда — рекох си, докато я наблюдавах.

— Вярно е, имаме нужда от танци — заявиха мама и Неса в хор, с тъжен вид, но в следващия момент и те се понесоха като пеперуди.

— Майка ти е страхотна — отбеляза Рейчъл и също се „превърна“ в пеперуда.

— Пусни гръцко — обади се Джо. — Аз съм цар, аз казвам к’во да се танцува. Да изиграем танца с чупенето на чинии. Госпожо Бати, къде са ви чиниите?

— Неееее — закрещях, щом в главата ми изникна представата за кухня, зарината от натрошена посуда. Пак се покачих на стола. — Хора, съвземете се! Това е ужасяващо. Забравихте ли кои сте? Не! Или ще правите каквото кажа, или си заминавате и оставате без вечеря и определено без пудинга и специалния кокосов сладолед на леля Никия!

Хората-планети, редом с мама и татко, оклюмаха глави и забиха очи в пода подобно на непослушни петгодишни хлапета, но номерът проработи и те заеха местата си около масата.

— Много е строга — прошепна доктор Кронос на Джо, докато се добираше със залитане до стола си.

— Знам — съгласи се Джо. — Чак се плаша.

Сервирането на храната не беше трудно и тя мигновено се озова на масата благодарение на мен, мама и Рейчъл. Всички заохкаха и заахкаха, омаяни от чудесния аромат. Леля Никия беше невероятна готвачка и щом гостите, някои от които едва се държаха на краката си, се настаниха, ситуацията изглеждаше овладяна и имаше надежда, че вечерта ще завърши успешно.

— Добре дошли — приветства ги татко. — Добър апетит!

Тогава забелязах как господин О се размърда неловко на мястото си, втренчи се намръщено в доктор Кронос и заяви:

— Гледаш ме странно.

— Може би — отвърна докторът.

— Ами тогава недей — скастри го господин О. — Всъщност изобщо не ме гледай. Много се дразня.

— И ти понякога ме дразниш — призна другият. — Все искаш да си център на внимание.

— Момчета, успокойте се — обади се Селена.

— Не се меси! — сопна й се господин О.

— Аз ли? Какво съм ти виновна? Все ти искаш да изпъкваш пред всички — разсърди се тя.

— Никой не изпъква повече от теб, когато си пълна. Сякаш цялата Земя трябва да се съобразява с теб, когато има пълнолуние!

— Е? Това ми е работата. Аз съм Луната, ако не знаеш.

— Хайде стига де — смъмри ги Джо. — Не се карайте.

Селена, доктор Кронос и господин О си хвърляха кръвнишки погледи.

— Гррр — изръмжа Селена.

— Гррр — изръмжа на свой ред господин О. После взе парче хляб от панерчето пред себе си и я замери.

— Стига — подвикна Джо, като ме погледна крадешком. — Иначе госпожица Строг задник пак ще ни подхване. А аз си искам вечерята.

— Госпожица Строг задник — изхили се доктор Кронос. — Хихи. Той каза „задник“.

— Но какво им става? — попитах шепнешком Неса, която седеше до мен. — Защо се карат и се държат като петгодишни?

— Заради разположението си — отвърна ми тихо. — В картата ти Слънцето е в опозиция със Сатурн и сега си ги поставила да седят по същия начин. Това положение неизменно води до спорове. И Селена си настанила под странен ъгъл.

О, не — рекох си. Разбира се. Трябваше да се досетя. Слънцето и Сатурн не бяха единствените в опозиция. Не след дълго и Джо започна да се оглежда тревожно.

— Не си харесвам мястото — захленчи той.

— Нито пък аз — обади се и капитан Джон.

И те също се нахвърлиха на панерчетата за хляб. Първо Джо замери Селена. Тя му отвърна. Доктор Кронос запрати едно парче. То уцели Джо по главата и се започна ожесточен бой с парчета хляб, които летяха във въздуха и ръсеха трохи навсякъде.

— Изумително — възкликна мама. — Толкова са забавни. — След което тя също се включи.

Не, не — мислех си. — Не го бях планирала така.

— Рейчъл, какво да сторя?

— Както каза майка ти преди малко, не ни остава друго, освен да се присъединим към тях — отвърна тя и направи точно това.

Врявата отново се усили, храна летеше във всички посоки, всички се заливаха от смях или си крещя ха обиди и не след дълго отново чух думкането на госпожа Джансън.

— А’е да танцу’аме — изломоти заваляно Селена. — Да се движим като морски вълни. — И тя стана и се залюшка напред-назад. На останалите не им трябваше много убеждаване, за да я последват.

Капитан Джон изглеждаше особено трогнат.

— Да, като морски вълни — рече и замаха ръцете си във въздуха.

Сони Олимпус пусна музика, Неса извика: „На влакче!“ и планетите отново се наредиха в колона. Групата се насочи към кухнята, където господин О намери кош за пране, пълен с бельо. След секунда всички окичиха главите си с чифт от мамините бикини. Това предизвика неистово хилене, особено когато доктор Кронос си избра един розов чифт на лилави точки. Селена и Сони се затъркаляха на пода в истеричен смях.

— Стига, спрете — извиках. — Върнете всичко в коша.

Но никой не ме слушаше. С бикините върху главите си, те отново се хванаха в колона, излязоха на двора, обиколиха градината и пак се върнаха в коридора.

— Не си пускам косата често — сподели Неса, докато минаваше с танцова стъпка край мен. Косата й вече бе отвързана и се развяваше свободно. — Хайде, идвай. Да купонясваме!

Стомахът ми така се сви, че чак ми се повдигна. Усетих, че стоя със свити юмруци. В това състояние не ми беше до купон. Затворих вратата към градината след тях и влакчето продължи към хола.

— Ла-ла-ла, ла-ла-лааа — пееха в хор.

Тогава чух писък. Хукнах да видя какво става.

— Бой с възглавници — обяви капитан Джон и цапардоса Селена по главата. Тя също грабна една възглавничка и го замери.

— Хайде — викна ми Рейчъл, която се забавляваше невероятно. — Много съм добра в тази игра, а и ти също. Не помниш ли, че беше шампионка по бой с възглавници.

— Да, хайде, Тиби — поде мама, след което и двамата с баща ми хванаха по една възглавница и застанаха в бойна готовност.

Стоях като вцепенена и не вярвах на очите си. Почитаемите ми гости, които по-рано бяха пристигнали в такъв изискан вид, сега бяха навили ръкави и си играеха и пискаха като дечурлига. Никой не чу звънеца на входната врата.

Херми — помислих си и отидох да отворя. — Най-после идва, за да овладее положението. Отворих вратата.

Не беше Херми.

— Добър вечер, госпожице. Има ли някой от родителите ви или друг възрастен в къщата? — попита строго един плешив полицай с големи зъби. — Получихме оплакване.

Селена избра точно този момент да се появи в коридора, танцувайки.

— Здрасти, гусин полицай — изрече заваляно. — Аз съм Луната, ще знайш. Искаш ли чаша „Лунна“… к’во беше? Мараг… магар… магария…? „Лунна магия“. Мно’о е гот. Има мед. Обаче не тря’аше с мед, хи-хи.

Доктор Кронос излезе след нея, размахал възглавница.

— Падна ли ми, малка палавнице — извика той и запрати възглавницата. За нещастие, Селена се наведе и летящата възглавница цапардоса полицая по главата. Ударът не беше силен, но униформеният мъж не изглеждаше развеселен.

— Мисля, че трябва да дойдете с мен, сър — каза той.

Доктор Кронос, който все още имаше бикини върху главата си, се усмихна на полицая и го хвана под ръка.

— Шъ хойм ли ня’ъде? На някое ’убаво място? А ти беше ли дубро мумченце ’неска? Научи ли си? Бра’о, умник! Имаш ли мед? Ммм, аз съм пчела. Жу-жу-жу-жу-жу, рабутлив съм кат’ пчеличка.

В този момент останалите планети се показаха от хола, наредени отново в колона. Видях как мама и татко моментално се пуснаха и се шмугнаха в кухнята, затваряйки вратата след себе си. За техен късмет вниманието на полицая беше достатъчно отвлечено от случващото се пред къщата, за да забележи изчезването им.

— Оле, оле, оле, оле — пееха планетите, докато излизаха с танцуване от входната врата, и закрачиха надолу по пътеката, където до голям микробус чакаха още четирима полицаи. Единият от тях отвори вратите на буса.

Последното, което видях, беше как гостите ни бяха вкарани в колата и отведени в полицейския участък. С Рейчъл останахме загледани след тях.

— Опа — каза Рейчъл.