Звездно дете

Четиринадесета главаЗавръщането на Херми

— Ето го, пристига — извика татко, щом в събота сутринта чухме ръмженето на мотор в далечината.

Мама, татко и аз излязохме в предния двор. Мама ме притисна с ръка към себе си.

— Не забравяй, че Херми отговаря за комуникациите, затова гледай да си поговориш добре с него и да му разкажеш какво си преживяла.

— Ще се опитам — кимнах. Не бях сигурна, че мога да обясня на когото и да било объркването, което изпитвах през последните дни. Вече не знаех коя съм в действителност и как трябва да се държа. Изпитвах смесени чувства и нямаше изгледи за помощ отникъде. Зодиакалният ми телефон започна да звъни още в деня, когато Меркурий „си дойде на мястото“, и хората-планети се надпреварваха да ми се обаждат. Изведнъж всички имаха да кажат куп неща, сякаш гледаха да наваксат за мълчанието си през първите три седмици.

„Вярвай в сънищата си“ — бе написал капитан Джон Дори в едно съобщение. „Ха!“ — възкликнах, щом го прочетох. Напоследък сънищата ми приличаха повече на кошмари — сънувах как чистя ли, чистя един под, а той все оставаше мръсен.

Селена ми се обади, за да ме посъветва да се доверявам на чувствата си. „Ха!“ на квадрат. Настроенията ми постоянно се меняха. В един момент бях щастлива, вършейки обичайните си дейности — да съставям списъци, да организирам живота си, — а в следващия миг изпитвах вина, задето не можех да се отпусна. В резултат се принуждавах да се успокоя и да релаксирам и след като не успявах, поредното чувство, което ме обземаше, беше на разочарование и яд. Да се доверявам на чувствата си значи? Как да го направя, при условие че бяха в такъв безпорядък?

Марс изпрати бележка, която гласеше: „Поставяй си цели, Тиби — това е важното“. Пфу! Преди имах кристално ясни цели и знаех как да ги преследвам, но сега не бях сигурна към какво да се стремя — към това да се отпускам или към контрол над нещата. Да вземем например пързаляното с кънки — да го зарежа ли, признавайки, че съм се провалила окончателно? Или да пробвам още веднъж и да се постарая „да се отпусна“ върху леда, за да успея? В главата ми беше лудница.

„Наслаждавай се на живота си“ — беше ме посъветвал господин О. Лесно му е на него — помислих си. — Той е Слънцето — огрява живота на всички само като се покаже.

„Гледай да си учиш уроците и да си пишеш домашните“ — прочетох в електронното писмо от доктор Кронос. Но нима именно старанието да съм най-добрата във всичко не ме набърка в цялата тази каша?

„Яж, пий и се весели“ — бяха думите на Джо, Юпитер, който една вечер се беше отбил у нас. Всячески се опитвах да следвам съвета му. Ядях, пиех, но веселието все още ми убягваше. Никога досега не се бях чувствала толкова изнервена.

Венера също ме посети веднъж и сплете косата ми по нов моден начин с червени конци.

— Ето че можеш да изглеждаш безгрижна, дори да не се чувстваш така — каза тя във връзка с новата ми прическа, която се получи екстра. Добре поне, че не ме поучаваше как точно да се чувствам или как да се държа.

Ури ми изпрати гумена рибка и торба с картофи. Без бележка. Татко обясни, че е типично за него, тъй като е най-ексцентричният от всички.

— Това, което винаги можеш да очакваш от Уран, е неочакваното — твърдеше. Сложих гумената рибка в мивката, чудейки се дали в подаръка на Ури не се крие тайно послание, както в представлението му с пакетите под дъжда. Ако имаше такова, не успях да го разгадая.

Надявах се Херми да внесе малко яснота във всичко това. Моторът му се появи, той слезе от него със скок, свали каската си и отметна коси. Изглеждаше загорял от слънцето и красив като същински гръцки бог. Забелязах, че даже госпожа Джансън наднича скришом иззад завесите си. Обърнах се и й махнах, при което тя мигновено се отдръпна от прозореца.

— Подаръци от чужбина — заяви Херми и бръкна в багажника на мотора си. Подаде на татко бутилка с нещо, наречено „узо“, а на мама — малка статуя на гръцки бог, и една гривна от раковини за Пат. Зачаках реда си, като се надявах да не ме подминат и този път. Нямаше нужда да се безпокоя, защото той извади два пакета, които приличаха на кутии за обувки.

— Това е за Тиби, моето Момиче на зодиака — обяви.

— Какво има вътре?

— Изненада — рече. — Единият е за мен, а другият — за теб.

Отворих моя пакет и видях, че наистина беше кутия за обувки, но вместо тях вътре имаше чифт красиви бели кънки за лед. Веднага му ги върнах.

— Не — отсякох, — не мога да се пързалям. Заявявам го публично като част от справянето със стремежа си да съм най-добрата във всичко.

Херми сякаш се разочарова, че не искам подаръка му.

— Ами партито, на което сме канени? — попита татко. — Нали все още смяташ да дойдеш с нас?

— Може да дойда и само да гледам — отвърнах, макар да знаех, че ако отида и всички останали се пързалят, а аз не, пак ще се чувствам като най-невзрачната от семейство Бати.

Покровителят ми ме изгледа съсредоточено.

— Ела с мен на пързалката и ще ти помогна.

— Ами да. Защо не отидеш, миличка? — подхвърли мама. — Ние с татко ти също ще дойдем.

— Ще те закарам с мотора — предложи Херми. — Имам още една каска.

— Не мога — продължих да се дърпам. — Не умея да се пързалям и никога не съм се возила на мотор.

— Само трябва да се държиш и да се отпуснеш — настоя той.

— Едното противоречи на другото. Как е възможно хем да се държиш, хем да се отпуснеш?

— Първото действие е физическо, а второто — психическо. Опитай.

Не исках да ме помислят за неблагодарна или твърдоглава.

— Добре — съгласих се. — Ще се кача на мотора, но няма да се пързалям.

Сложих си каската, която ми даде, а мама и татко ми помогнаха да се настаня на мотора зад него.

— Дръж се и се отпусни — повтори татко и се засмя.

Лесно му е на него — казах си. — Нали ще се вози на сигурно в колата си.

Херми запали мотора и — врррууум — потеглихме, и се понесохме по улицата. Вкопчих се в гърба му и стиснах здраво очи. Въздухът свистеше в ушите ми. След няколко минути се осмелих да погледна наляво. Съседните къщи се размиха пред погледа ми в общо петно и ми се сви стомахът. Отново затворих очи.

— Добре ли си там отзад? — попита вестителят.

— Ъъърррффф — извиках в отговор и го сграбчих още по-силно. Добре, с държането май се справям — помислих си, — сега трябва да пробвам това с отпускането.

Отпусни се, отпусни се, отпусни се — зашепнах на себе си. Пак отворих очи и ги фиксирах в гърба на Херми. Не смеех да отместя поглед встрани, да не би да повърна. Реших пак да замижа. Всяко нещо по реда си — успокоих се мислено. Можех да се държа без проблем, но отпускането все още ми се струваше непосилна задача.

След около десетина минути намалихме и спряхме. Скочих долу, а Херми отиде да остави мотора на паркинга. Останах да го чакам на стълбите, като се мъчех да престана да треперя. Мама и татко не закъсняха, паркираха до мотора и излязоха от колата, махайки ми оживено.

Те се запътиха към гардероба да си вземат кънки, а ние с Херми отидохме на пързалката. Тя беше празна.

— Защо няма други кънкьори? — учудих се аз.

— Ще дойдат следобед — отвърна той. — Дотогава пързалката е наета само за нас — подарък от мен заради тежките три седмици от зодиакалния ти месец.

— Все още отказвам да стъпя на леда — заявих. — Аз… не че се инатя. Просто не мога. — Ужасявах се само при мисълта.

— Ще я караме стъпка по стъпка — настоя Херми, след което свали маратонките си, седна и нахлузи кънките. — Първо погледай мен.

В следващия миг се изправи и се озова на пързалката. Представляваше чудесна гледка — движеше се с грациозността на танцьор и със скоростта на състезател.

— Сякаш не стъпва, а лети — отбеляза татко, който се бе доближил зад мен.

— Нищо чудно — нали е Меркурий? — обади се мама, присъединявайки се към нас.

Тримата го наблюдавахме в захлас, докато се носеше по леда, завърташе се, пързаляше се с високо вдигнат крак, правеше сложни подскоци и току заставаше като статуя. След това представление, в което не отстъпваше и на най-добрия професионален фигурист, той се приближи до мен и посочи кънките.

— Готова ли си да се пробваш?

Аз се изсмях:

— Нямам такова намерение.

— Просто опитай — намеси се мама. — Всички ще се хванем един за друг.

Татко ми кимна окуражително.

Тримата ме загледаха умоляващо.

Мама затанцува смехотворно, като се пързаляше на заден ход и ме подканяше с ръце.

— Тиби, Тиби Бати — изрече с някакъв глупав, отнесен глас, сякаш искаше да ме хипнотизира или да ме накара да изпадна в транс. — Ела на леда, ела на леда.

Татко взе пример от нея и започна да прави същите приканващи движения, както и да говори в същия смахнат тон:

— Ела на леда.

— Добре де, добре. Само млъкнете и престанете с тези глупости — предадох се аз и седнах да си обуя кънките. — Но само за малко.

Баща ми ме поздрави с вдигнати палци.

— Това е моето момиче!

Щом сложих кънките, татко и Херми ми помогнаха да се изправя и закрачих към пързалката, все едно имах тухли на краката.

— Не ме пускайте — замолих се аз.

— Няма — обеща татко.

Когато се озовах на леда, пуснах Херми и се вкопчих с лявата си ръка в преградата. Още не бях започнала с опитите да се пързалям, а краката ми вече правеха каквото си поискат.

— Сега разбрахте ли? — изпъшках. — Няма да успея да се справя. Колкото и да се опитвам, не става.

Херми застана от лявата ми страна.

— Дай ръка.

— Не мога — заклатих глава.

— Държим те — обади се татко. — Можеш да се пуснеш.

Отново поклатих глава. Междувременно, мама се бе плъзнала до средата на пързалката. Нямаше грацията на звездния младеж и се клатушкаше нестабилно, но поне стоеше изправена. С розовия анцуг, който носеше, ми заприлича на ягодово желе и не сдържах усмивката си.

Татко също се засмя:

— Щом майка ти може, значи и ти ще се справиш.

Поех си дълбоко въздух, отново подадох ръка на Херми и двамата с баща ми от другата страна ме замъкнаха до средата на пързалката.

— Не ми харесва — възпротивих се отново, щом започнахме да се движим. — Не искам да го правя. — Исках да се върна вкъщи и да си занимавам с нещо, в което съм добра.

— Само две-три кръгчета — успокои ме Херми. — После, ако наистина го желаеш, ще се махнем оттук.

Почувствах как стомахът ми се свива, докато ме дърпаха напред. На втората обиколка започнах да им се доверявам повече и се поотпуснах.

— Това е — извика мама. — Виждаш ли, скъпа, справяш се.

Тогава коленете ми се подгънаха и изгубих равновесие. Баща ми също залитна и един след друг тримата се проснахме по гръб върху леда.

— Ооох — изстенах, щом тупнах долу.

Херми се изправи светкавично и ми подаде ръка.

— Ааах — изстена и татко. — Добре ли си, фъстъче?

За моя изненада бях добре. Бях паднала и въпреки това, бях жива. Погледнах ръцете си. Никой не беше прерязал пръстите ми с кънките си.

В този момент от високоговорителите гръмна музика — страхотна диско музика с приятен ритъм. Лампите светнаха и след малко господин О се появи на входа на пързалката. Беше се издокарал в елегантен бял екип със сребърни нашивки. Той се плъзна към нас по леда, носейки се непринудено, подобно на звездния си колега. Направи една обиколка, след което подскочи във въздуха с енергично завъртане.

— Добър аксел4 — изкоментира Херми, като го видя. — Скок с пълно завъртане и приземяване на противоположния крак. Забележително! — Той изръкопляска, а господин О се поклони. После се наведе към мен и добави: — Голям фукльо, нали? Мисли си, че светът се върти около него.

— Научно погледнато, е така — засмях се аз, — при положение че е Слънцето. — Но всъщност знаех какво има предвид покровителят ми.

Сони дойде при нас и заедно с Херми помогнаха на мен и татко да се изправим. След това направих още една обиколка, между Херми и господин О. Този път не паднахме и за няколко мига, под звуците на музиката, се почувствах така, все едно летях. Супер космическо — помислих си. Пързалянето редом до Слънцето и Меркурий не се случваше всяка събота сутрин. Още една обиколка и невероятното усещане се засили. Тогава забелязах, че Сони ме бе пуснал и беше отишъл при родителите ми — само Херми ме държеше за едната ръка.

— Не! Ау! — извиках в пристъп на паника, загубих равновесие и отново паднах назад. Туп. — Ох!

Мама и татко веднага пристигнаха.

— Добре ли си? Стига ли толкова за днес?

Изправих се, потърках се по задните части и реших, че съм добре. И поисках още една обиколка. Този път ме разходиха мама и Херми. След известно време се усетих по-стабилна. Просто трябваше да разпределям правилно тежестта си.

— Добре, мамо, можеш да ме пуснеш. Но, Херми, ти ме дръж, моля те!

Мама ме пусна и се отдалечи, а ние с Херми продължихме сами.

— Много добре се справяш — отбеляза той и забави темпото. — Казаха ми, че бързо схващаш, и наистина си фантастична. Завий наляво, точно така. Сега дай надясно. Пази равновесие. Чудесно.

След като бяхме само двамата, реших да се възползвам от възможността и да му споделя за притесненията, които ме измъчваха от известно време.

— Не се чувствах много добре напоследък — започнах. — Всъщност никога не съм се чувствала толкова объркана, сякаш вече не знам коя съм.

— А нима има човек, който знае? — отвърна Херми и ме заведе до преградата, където спряхме. Постояхме там, докато дишането ни се нормализира, и наблюдавахме останалите, които добре се забавляваха на леда. — Цял живот ти предстои да се учиш, докато откриеш коя си всъщност. Това е процес, който продължава цял живот, тъй като човек постоянно се променя и израства.

Замислих се над думите му.

— Предполагам, че си прав. Но аз имах предвид, че не знам какво трябваше да науча през този месец. Не знам какво се очакваше от мен да правя в ролята си на Момиче на зодиака.

Херми кимна.

— Всъщност не трябваше — и не трябва — да правиш нищо. Всичко беше уредено, но е трудно, когато покровителят ти го няма, за да ти обяснява как стоят нещата. Както ти каза и Ури обаче, заминаването ми също беше част от плана. Не беше случайност, че зодиакалният ти месец съвпадна с моята ваканция, искам да кажа, ахъм… с моя ретрограден период. Беше идеалното време за теб да преживееш това, което ти бе нужно.

— Идеално? Но планът беше напълно смахнат.

— Съвсем не — изкикоти се Херми. — Всичко се развива точно както е предначертано. Виждаш ли, понякога животът ни не се определя от случките в него, а от това как реагираме на тях.

— Какво? Нещо като твърдението: „Ако животът ти подхвърли лимони, направи си лимонада“, така ли? — попитах, цитирайки любимата сентенция на леля Франсел.

— Нещо такова. Винаги имаш избор — дали да си нещастна, или да извлечеш най-доброто от ситуацията.

— Но нали точно това правех — опитвах се всичко да се получи по най-добрия начин? Като организирах шантавото си семейство, като съставях списъци — така се чувствах сигурна.

Херми кимна.

— Предимството да си зодия Дева е, че можеш да си изключително добре организирана и ефективна личност. А недостатъкът е, че можеш да си…

— Властна и вманиачена — довърших вместо него.

— Ъхъ — ухили се той.

Спомних си какво бе казала мама за Херми и дейността му, свързана с общуването, затова реших да му споделя най-ужасния си страх.

— Има и още нещо…

— Какво?

— Аз… се притеснявах, че никой от хората-планети, дори и ти, не се интересувате от мен, защото съм скучна до припадък. Черната овца в семейство Бати. Всички останали са толкова очарователни и интересни.

— Тиби — започна Херми, — ти също си интересна. Не го ли съзнаваш? Хороскопът ти показва, че имаш потенциал да извършиш велики дела. Не си ли се питала някога защо притежаваш толкова добри организаторски качества?

— Просто правя това, което ми идва отвътре. Не е нищо специално.

— Напротив, специално е, Тиби. Повярвай ми. Имаш способности да постигнеш много в живота. Още отсега си пълна отличничка. Но постоянната работа на пълни обороти често води до внезапна повреда в мотора. Затова, ако успееш да разбереш какво искаме да ти кажем през този специален за теб месец, ще успееш да запазиш искрата си завинаги. За да си най-добрата, трябва да намериш равновесието в живота си. Разбереш ли това, ще стигнеш върха и ще се задържиш горе.

— Наистина ли смяташ така?

— Всичко е заложено в рождената ти карта. Ти си родена за първенец — заяви и се засмя. — Само трябва да внимаваш да не оставиш батериите си да се изтощят. А сега искаш ли да ме видиш как се движа, когато съм ретрограден? — Херми започна да се отдалечава на заден ход.

— Неее — извиках, но той продължи да се пързаля назад. Направи една обиколка на пързалката заднешком, после се върна. — А сега искаш ли да се движа нормално? — И пак тръгна, но напред. Гледах го и се смеех. След още една обиколка се върна при мен. — Готова ли си да опиташ сама?

Думите му ме накараха да се почувствам толкова добре, че ми дойдоха сили да завладея целия свят. Бях момиче първенец. Склонна към високи постижения. Не бях скучна. Кимнах.

— Но ме дръж, докато съм готова да се пусна.

Хванати за ръце, отново се плъзнахме по леда. Музиката продължаваше да гърми.

— Мисля, че мога да го направя — обявих след няколко минути.

— Сигурна ли си?

Кимнах.

— Пази равновесие — припомни ми той.

— Ще се опитам — усмихнах му се.

Херми ме пусна и аз останах да се пързалям сама. Пази равновесие и се отпусни — мислех си, докато се носех по леда. Пази равновесие и се отпусни. Чувството беше невероятно. Започнах да се пързалям все по-бързо в ритъма на музиката, но започнах да умувам кой крак къде да сложа и какво трябва да правят ръцете ми. Веднага изгубих равновесие и паднах. Мама и татко пак ме обградиха разтревожено.

— Добре съм — успокоих ги. — Научих се! Почти.

Помогнаха ми да стана и заедно се придвижихме до оградата.

Господин О и Херми се пързаляха заедно и аз отново се възхитих на грациозността им.

— Поговори ли с Херми? — попита мама.

— Да, и мисля, че разбирам какво са се опитвали да ми кажат — отвърнах.

— Какво е то, фъстъче? — поиска да узнае татко.

— Че мога да съм тази, която съм. Да съм Тиби, която иска всичко да е под контрол, но и да знам кога да се отпускам. Да се държа, да се отпускам и да пазя равновесие.

— Това е добър съвет — усмихна се мама.

Усетих как стомахът ми, постоянно свит на топка през последните седмици, започна да се отпуска и се почувствах по-лека. Всичко щеше да е наред. Ретроградният Меркурий не причини такава катастрофа, каквато си представях, и зодиакалният ми месец не се оказа загуба на време. Схванах идеята. Беше ми отнело известно време, но накрая проумях всичко.

Херми ме погледна от средата на пързалката и ме повика. Отвърнах му с вдигнати палци. Аз можех. Всичко беше въпрос на равновесие. И дори да не успеех да се задържа на крака, винаги можех да стана и да опитам отново. Нямаше нужда нещата да са перфектни през цялото време.

Отблъснах се от оградата и се плъзнах към него.

След една седмица се състоя знаменитото ледено парти, организирано от фигуристката Джанет Джонсън. Присъстваха много журналисти, а татко бе поканил всичките ни роднини. Там бяха леля Франсел, леля Никия, леля Маги и вуйчо Норис (които отново се обичаха), Ясмин, Пат, Рейчъл и Херми. В началото обявиха пързаляне в свободен стил за всички. Почувствах страхотно облекчение, че мога да се присъединя към останалите, и да не съм единствената от нашата група, която гледа от скамейките.

Около час след началото Джанет представи своето солово изпълнение. Гледката, когато тя се появи и се понесе по леда, беше поразяваща. Очевидно владееше техниката отлично и беше добра почти колкото Херми и господин О, но не съвсем. Публиката остана възхитена и я възнагради с бурни овации, след което тя отиде при журналистите, за да я снимат.

Последваха изпълнения на различни гости, а не след дълго чух гласа на Херми зад гърба си.

— Твой ред е. Готова ли си?

Преглътнах и кимнах.

— Готова.

— Джанет иска да види цялото семейство Бати върху леда — добави той. Видях, че мама, татко и Пат бяха обули кънките си и ми махаха да отида при тях.

Мога да го направя — казах си, щом усетих да ме завладява паниката. Мога да се справя. Херми ни беше предал няколко урока през седмицата и ни бе показал някои прости движения, които бяха ефектни, но не прекалено сложни. Стегнах кънките и се присъединих към останалите.

— Притесняваш ли се? — попита татко.

Кимнах и той хвана ръката ми и я стисна окуражаващо.

— И аз, но ще си помагаме.

Мама ми се усмихна и четиримата се хванахме за ръце, след което се понесохме към центъра на пързалката.

— На вашето внимание — прочутият астролог Бенджамин Бати и семейството му! — обяви един мъж, който стоеше отстрани на пързалката с микрофон в ръка.

Светлината на прожекторите ни освети, зазвуча ритмична музика и ние започнахме да изпълняваме заучените движения — леко раздвижване на раменете, завъртане на дупето и плъзване напред. Продължи само четири минути, през които обиколихме пързалката, направихме едно-две завъртания и после се поклонихме. Публиката избухна в аплодисменти. Видях, че всички ни гледат и ме обзе топъл прилив на щастие. Почувствах се като звезда. Ето че този път не правех изключение — аз, Тиби Бати, бях център на внимание заедно с мама, татко и Пат. Не се криех в сенките, гледайки как някой от тях обира лаврите. Ясмин се усмихваше и ми махаше. Забелязах и Херми до нея на скамейките. Той кимна и ме поздрави с вдигнати палци. И аз вдигнах палци в отговор и в същия миг паднах по дупе.