Звездно дете

Седма главаВ отчаяно търсене

Измина още седмица, а от Херми — ни вест, ни кост. Нито електронно писмо, нито обаждане, нито съобщение по зодиакалния ми телефон, който редовно проверявах. Половината от месеца ми като Момиче на зодиака изтече, без да се случи нищо. Поне на мен. Мама и татко се забавляваха с новите си приятели-планети, повечето от които идваха у нас, докато съм на училище. Някои идваха и вечер — размотаваха се, пиеха бира и си приказваха в кабинета или седяха в градинската беседка. В момента там беше много приятно заради избуялите цветя, пълзящи по дървените решетки. Обикновено това е любимото ми време през годината, понеже тогава внезапно разцъфват всички рози, клематиси2 и глицинии, но тази година не им се зарадвах толкова. Обстоятелствата около зодиакалния ми месец ме изнервяха. Не че някой изглеждаше загрижен, освен мен. Пат и Ясмин бяха доволни, понеже се бяха сближили с Неса. Често след училище я откривах в стаята си или в тази на Пат, където трите си говореха за прически, грим и маникюр, докато слушаха музика. Дори Селена, за която мислех, че ще вземе по-присърце случая ми, дойде една вечер само за да проведе дълъг конферентен разговор по телефона с мама и леля Маги и вуйчо Норис относно брака им. Изглежда, че цялото семейство се възползваше от познанството си с планетите, освен мен. Никога през живота си не се бях чувствала така изоставена. Все повече се вбесявах и не можех да спя от непрекъснати мисли за това, което смятах, че трябва или че би могло да се случи.

Една вечер, след жалките ми опити на ледената пързалка, реших, че не ми се връща вкъщи, където пак щях да се чувствам излишна. Вместо това реших да отида в Осбъри и да видя с какво се занимават планетите, когато не висят с роднините ми във Вила Зодиак. Особено ми се искаше да се опитам да открия Херми.

В петък през голямото междучасие разказах плана си на Рейчъл.

— Щом планината не отива при Мохамед, Мохамед трябва да отиде при планината. Ще дойдеш ли?

— Не бих пропуснала. Обичам походите в планината — отвърна тя и като видя озадаченото ми изражение, добави: — Пошегувах се, Тиби.

— Извинявай — рекох. — Разбира се. Много смешно. Напоследък не съм много в час.

— Сякаш не разбирам!

— Напоследък не съм много в час — повторих, за да покажа, че не съм си изгубила напълно чувството за хумор.

Рейчъл въздъхна.

— Добре де, чакай само да звънна на мама, за да я предупредя, че ще закъснея.

Поне една приятелка имам на този свят — мислех си, докато Рейчъл говореше по телефона. Нямаше да е дълго пътуване — трябваше да отидем с училищния автобус до кръстовището в подножието на хълма, след което да се прехвърлим на автобус номер седемдесет и три, който щеше да ни отведе право в Осбъри. Фасулска работа. Щеше да ни отнеме около четиридесет минути.

— Какво правиш, за да си починеш? — попитах Рейчъл, щом се качихме на втория автобус.

— Гледам телевизия — отвърна. — Чета. Понякога обичам просто да легна на леглото и да зяпам небето през прозореца, оставяйки мисълта ми да се рее където си поиска. Защо питаш?

— Просто така. Ъъъ… аз изглеждам ли ти като човек, който си е отпочинал?

Рейчъл се разкикоти.

— Защо ти е толкова смешно? — поисках да разбера.

— Защото си най-активният човек, когото познавам. Ако решиш да си почиваш, сигурно първо ще измислиш списък с релаксиращи занимания и ще съставиш програма с времето и продължителността на всяко от тях.

Идеята си я бива — помислих и си наумих да направя тъкмо това. Можех да добавя релаксацията към списъка си със задачи и да я включа в седмичната си програма. Обичах да подчертавам различните учебни предмети с разноцветни маркери. Това ми харесваше почти колкото съставянето на списъци. Маркирах всеки предмет с различен цвят. Зелен — за география, син — за история, и така нататък. С жълто можех да маркирам часовете за релаксация. Имах две отделни програми. Едната беше учебната, а другата съдържаше дневния ми режим извън училище. По този начин можех ясно и точно да видя докъде съм стигнала, какво още бе нужно да направя и колко време бих могла да отделя. Внезапно осъзнах, че Рейчъл се шегува.

— Мога да се отпускам. Наистина. Просто всеки го прави по различен начин.

— Така е — съгласи се Рейчъл, но не изглеждаше убедена.

Не продължихме разговора, защото автобусът спря. Бяхме пристигнали в Осбъри. За наше щастие облаците, които предвещаваха дъжд, се разнесоха и следобедът се проясни. Слязохме и огледахме околността. Селото изглеждаше приятно, типично за Южна Англия: с тревна площ срещу автобусната спирка, църква малко по-нататък, храст с бели рози пред сградата до църквата и редица магазини, разположени по протежение на улицата.

— Накъде? — попита Рейчъл.

— Да започнем оттам — посочих магазините.

Пресякохме тревната площ и разгледахме магазините. Имаше аптека, будка за вестници, магазин за втора употреба, железария и минимаркет.

— Не ми прилича на място, където живеят планети — отбеляза Рейчъл.

Щях да се съглася с нея, но тогава забелязах деликатесния ресторант.

— Ха — извиках. — Виж ей там. Хващам се на бас, че това е заведението на Юпитер. Татко ми каза за него. Гледай, казва се „Европа“, а Европа е една от четирите луни на Юпитер: Йо, Европа, Ганимед и Калисто.

Отправихме се натам. Изглеждаше като най-обикновен ресторант — маси, столове и барплот в дъното. На вратата висеше табелка с големи букви: ЗАТВОРЕНО.

— Е, часът вече е четири и половина — каза Рейчъл.

— Предполагам. Но никъде не затварят преди шест.

— Може да е заминал на почивка. Хей! — извика Рейчъл, когато продължихме и видяхме един салон за красота. — Не каза ли, че Неса държи фризьорски салон?

Кимнах.

— Обзалагам се, че е точно този — заявих, щом забелязах името му: „Пентаграм“. — Подходящо е за Венера. Пентаграмът е звезда с пет върха, която често се свързва с Венера.

— Защо?

— Мисля, че защото Венера описва пентаграм, докато обикаля около Слънцето — обясних. — Да влезем и да разберем дали някой знае нещо за Херми.

Отидохме до вратата, но ни стана ясно, че вътре няма жива душа. Щорите бяха спуснати, а на вратата висеше същата табела като на ресторант „Европа“ — ЗАТВОРЕНО.

— Мисля, че знам точно къде се намира в момента — рекох.

— У вас?

— Заедно с всички останали — кимнах. — Но не за да се видят с мен. Миналата седмица Луната ми беше в съвпад с Венера. От това, което успях да разбера, няма изгледи за срещи с нея през тази или следващата седмица. Но може и да бъркам. Да беше тук Херми — щеше да ми обясни както трябва. — Посочих друг магазин в края на улицата. — А онова там е интернет клубът, за който разправяше татко. Също така е и магазин за фокусници.

— Държи го мъжът-планета Уран, нали?

— Май да. Поне, когато е отворен — добавих, щом забелязах поредната табела ЗАТВОРЕНО. — Какво става с това място? Прилича на призрачен град. Тук никой ли не ходи на работа?

Рейчъл посочи към един рибен ресторант.

— Този трябва да работи. Да влезем. Направо умирам от глад.

— Дори не си прави труда — въздъхнах, щом видях името на ресторанта — „Посейдон“. — Посейдон е другото име на Нептун. А той сигурно пие бира с баща ми в момента. — Бях права. Отново беше ЗАТВОРЕНО. — Явно повечето киснат вкъщи и през деня — обядват или играят карти.

— Звучиш разстроена, Тиби — забеляза Рейчъл и ме прегърна през раменете. — Ела, ще те почерпя шоколадови бонбони за повдигане на духа.

Помъчих се да се усмихна, но тя имаше право. Бях разстроена. Колкото и да се сдържах, все повече се ядосвах на факта, че всички други по света се забавляваха по време на зодиакалния ми месец, с изключение на мен.

Рейчъл купи бонбони за мен и чипс за нея (аз не мога да го ям, защото съм алергична към съставката мононатриев глутамат, която прибавят в него). После се разходихме нагоре-надолу по улицата няколко пъти и погледнахме през всички витрини. Нямаше следа нито от Херми, нито от останалите хора-планети. Дори попитах няколко човека по другите заведения и магазини дали са виждали Херми и дали знаят за офис или сграда, наречена „Комуникации Меркурий“. Повечето го познаваха, но никой не можа да ме упъти къде да го открия.

— Май замина на почивка, миличка — осведоми ме един червенокос младеж в аптеката.

— Не съм го засичал напоследък — рече възрастният продавач от вестникарската будка. — Случва се да изчезне два-три пъти в годината. Отпрашва нанякъде с мотора си.

— Чух, че обича да посещава някакъв спа курорт — сподели една старица в магазина за втора употреба. — Едно от ония места, където само лежиш, глезят те и релаксираш максимално. Блазе му, а?

След като се помотахме половин час, се върнахме на спирката да хванем автобуса, понеже Рейчъл трябваше да се прибере за вечеря. Качих се, чувствайки истинско огорчение. Но тъкмо когато се настанихме на задните седалки, зодиакалният ми телефон изпиука, че имам съобщение. Подскочих от радост и го погледнах.

— „Мервана перана, уги буги блърх“ — прочетох.

Рейчъл надникна през раменете ми.

— Това да не е на езика на планетите? — попита.

— Трябва ли ни речник, за да го преведем?

Поклатих глава.

— Не. Просто това е нещо типично, което може да се случи при ретрограден Меркурий. Не помниш ли? „Ретрограден Меркурий“ означава „неточни съобщения“. Проблеми с комуникациите.

Рейчъл се разсмя.

— Гениално — заяви. — По-неточно от това няма накъде: „Мервана перана, уги буги блърх“.

Де да можех и аз да се посмея с нея, но въобще не ми беше забавно. Поредното разочарование през моя „специален“ месец.