Звездно дете

Пета главаСавската царица

— Искаш да кажеш, че нищо не се е случило? — учуди се Рейчъл, когато на следващия ден в училище й разказах за първия си уикенд като Момиче на зодиака. Изглеждаше разочарована не по-малко от мен. — Мислех, че ще си прекарваш невероятно и ще ти се случват всякакви магически неща.

— Може би е така за някои момичета на зодиака, но не и за мен, Тиби Вати. Сигурно съм толкова скучна и обикновена, че планетите дори не си дават труд да ми измислят нещо вълнуващо за вършене и даже покровителят ми офейка от скука.

— Не си скучна, Тиби — опита се да ме успокои Рейчъл и стисна ръката ми. — Смятам, че си най-интересното момиче в цялото училище. — С Рейчъл сме приятелки още от началното училище. Татко ни наричаше „абанос и слонова кост“ — по едноименната песен, написана от Пол Макартни, който му беше любимият от членовете на „Бийтълс“. Мисля, че ставаше въпрос за клавишите на пианото. В текста на песента се казва: „Абанос и слонова кост свирят заедно в идеална хармония“, или нещо подобно. На външен вид сме коренно различни, понеже Рейчъл е висока, с дълга руса коса и бяло като сметана лице, а аз съм дребна, тъмнокоса и с кожа с цвят на кафе.

Усмихнах се. Беше мило от нейна страна да ми каже това, но всъщност имаше предвид, че семейството ми е интересно и мястото, където живеех, е необикновено. Бях интересна само защото ме огряваше техният блясък. Въпрос на време беше да осъзнае, че съм черната овца в семейството. Аз бях невзрачна.

След училище отидох на ледената пързалка, за да се поупражнявам малко, без да ме види някой от познатите, но въпреки усилията ми, не успях да се отдалеча от преградната стена и да застана самостоятелно на краката си. Тръгнах към къщи, чувствайки се като пълна неудачница, и се надявах да остана сама в стаята си за половин час, преди Ясмин да се е върнала от училище. След бъркотията, която остави навсякъде, ми се щеше да почистя и оправя стаята, понеже редът и чистотата винаги повдигаха духа ми.

Влязох и тъкмо щях да си правя сандвич с фъстъчено масло и малинов конфитюр (с ръжен хляб, понеже съм алергична към пшеница), когато чух смях и говор откъм кабинета на татко. Почуках, в случай че беше с клиент, но никой не отговори, а смехът продължи. Накрая любопитството ми надделя, затова отворих вратата, промуших глава и се огледах. Капитан Джон Дори се бе върнал, но този път беше довел още някого. Непознатият изглеждаше по-възрастен от капитана, имаше дълга бяла брада, носеше малки очила и старомоден вълнен костюм. Беше се зачел в една от татковите стари книги. Тогава се сетих. Щом беше с капитан Джон Дори, другият мъж вероятно също бе от хората-планети.

— А, ето я и нея — забеляза ме татко. — Влез, Тиби, имаме гости!

Мама влезе след мен с широка усмивка и поднос, отрупан с напитки.

— Извинявайте, момчета, сокът е от боровинки и ябълки. Изглежда, че божественият нектар е свършил. Може би другия път.

Гостите избухнаха в смях, сякаш бяха чули най-смешния виц на света.

— Тиби, влизай. Запознай се с всички — покани ме татко. — Познаваш капитан Джон Дори. А това е доктор Кронос, известен още като Сатурн. — Мъжът с очилата ми кимна.

Направих всичко възможно да се усмихна дружелюбно, но не знаех какво да кажа или да направя. В училище не ни учеха как да посрещаме планети в човешки облик. Почувствах, че ще припадна или че мозъкът ми ще даде на късо. После си спомних какъв безпорядък е горе в Сатурновата стая. Искрено се надявах мама и татко да не са му я показали, за да не се разстрои.

— Ъъъ, разгледахте ли къщата ни? — попитах, като се стараех да звуча непринудено.

— Само приземния етаж — отвърна доктор Кронос. — Старите ми кокали вече не стават за изкачване на стълби, както едно време.

Благодаря на небесата за това — помислих си. — Все пак е странно, че е тук с Нептун и татко, и не е особено нетърпелив да разговаря с мен. Помня, че Херми бе казал нещо за ролята на Сатурн в хороскопа ми, преди да си обере крушите, но не помня да е споменавал Нептун, така че какво прави той тук? Сетих се. Може би е дошъл, за да компенсира отсъствието на Херми и е довел и доктор Кронос, за да поздравят Момичето на зодиака.

И все пак, не само присъствието им ме караше да се чувствам несигурна, а и самата атмосфера в стаята. Въздухът сякаш бе наелектризиран от енергия, която бе толкова силна, че всеки момент щеше да срути стените.

— Значи… Херми го няма? — попитах.

— Ретрограден — отвърнаха всички в хор и прихнаха за пореден път.

— Тиби, сигурно имаш да пишеш домашни — предположи татко.

— Да. Много е важно да си пишеш домашните — добави доктор Кронос и ме погледна строго над очилата си. Припомних си думите на мама, че Сатурн е учителят на зодиака — този, който преподава важни уроци — и че в човешкия си живот е училищен директор. Изглеждаше много строг и се радвах, че не беше директор на моето училище.

— Винаги си пиша домашните — потвърдих. Беше истина. Бях пълна отличничка и винаги си научавах уроците навреме. Стараех се да съм най-добрата както вкъщи, така и в училище.

Доктор Кронос ме наблюдава няколко секунди, от което се почувствах много неудобно, след което се обърна, сякаш загубил интерес. Боже, сигурно вижда колко съм смотана — рекох си и подръпнах ръката на мама. Първо не ми обърна внимание, понеже беше погълната от разговора с гостите, но накрая се предаде и излезе с мен в коридора.

— Какво има, Тиби? — попита тя.

— Мамо, мисля, че нито Нептун, нито Сатурн трябва да са тук днес. Херми ми каза, че момичетата на зодиака се срещат само с планетите, които имат силно въздействие върху тях през специалния месец. Сатурн присъства в хороскопа ми, но останалите, които трябва да са тук, са Луната и Венера.

Мама ме погали по главата.

— О, успокой се, скъпа. Тези вътре не са дошли да се срещнат с теб, а с нас. Баща ти ги покани да им покаже библиотеката си и да… и да си говорим за звездите. А и те го желаят. Джо Юпитер се отби следобед, докато ти беше на училище. Толкова им е интересно да разберат как се възприема астрологията в наши дни и си умират да разглеждат фирмените ми стоки. Не се тревожи за тях. Бягай сега в стаята си.

Хайде пак — бягай. Мама сигурно видя нещастното ми изражение, защото посочи горния етаж и рече:

— И ти имаш гости. Горе.

— Аз ли? Кой?

— Какво ми каза преди малко за Луната и Венера? Беше права — и те са тук. Пат ги заведе горе, а мисля, че и Ясмин се е върнала.

Олеле, Луната и Венера са насаме с Пат и Ясмин — ама че гадост — помислих си и заизкачвах стълбите през две, като се молех сестра ми и братовчедка ми да не прогонят планетите завинаги. Влетях в стаята си и заварих обстановка, типична за момичешка спалня. Една жена с дълга руса коса стоеше с гръб към мен и сплиташе косата на Ясмин, а Пат се бе излегнала на леглото ми. Държеше ръцете си вдигнати нагоре, което означаваше, че преди малко е лакирала ноктите си.

— Здрасти, Тиби — посрещна ме Пат. — Това е Неса. Идва от един фризьорски салон в… къде беше, Неса?

— Осбъри, мила — отвърна гостенката с източен акцент. Обърна се към мен и се усмихна. Беше най-красивата жена, която някога бях виждала. Имаше идеално сърцевидно лице, бяло-руса коса, лазурносини очи и озаряваща стаята усмивка. За момент изгубих ума и дума. Венера ли стоеше пред мен? Нима бе възможно? Наистина беше зашеметяваща, ала щеше ли една богиня-планета да носи тесни, избелели дънки, било то и с диамантени пайети по шевовете? И тениската й беше супер модна — нямаше нищо древно във вида й. Някак си си представях Венера с по-подходящи за богиня дрехи, докато жената в стаята ми приличаше на шикозна съпруга на футболист.

— Привет, Тиби.

— Ти… ти… Венера ли си? — запелтечих.

Ясмин прихна.

— Баба ти е Венера. Скоро преглеждала ли си се, Тиби?

Пат направи физиономия на досада.

— Не й обръщай внимание, Нес — рече. — Сестра ми, както и цялото ми семейство, са маниаци на тема звезди и планети.

— Вярно ли е? — обърна се към мен Неса и ми смигна. Тогава разбрах със сигурност коя е тя. И тя разбра, че съм разбрала. Нямаше значение какви ги плещи глупавата ми сестра. Нито пък Ясмин. Неса беше всъщност Венера.

— Какво…? Това е… Харесва ли ти стаята? — успях да попитам накрая.

Неса огледа стаята.

— Адски ми допада — каза и погледът й се спря върху стенописа, който бе отчасти закрит от ужасния плакат на Ясмин. — Жалко, че не се вижда добре тази знаменита рисунка. По мотиви на Ботичели е, нали?

— „Раждането на Венера“ — кимнах в съгласие.

— Така и предполагах — обади се Ясмин. Стана и моментално смъкна плаката. — Срамота е да се закрива такъв шедьовър.

Не можех да повярвам, че така се подмазваше. Толкова ми се искаше Пат и Ясмин да се ометат, за да си поговоря както трябва с Неса. Имах да я питам милион неща. Двете обаче явно възнамеряваха да останат. Заговориха за прически, грим и козметика, дори за обезкосмяване на краката, а Неса като че ли нямаше нищо против. Тя довърши прическата на Ясмин. Лакира ноктите на краката на Пат. Показа им как да се гримират. Предложи и на мен да ми покаже, но това въобще не ме занимаваше. Исках да си говорим за къде-къде по-важни неща. Отново взех да кипвам. Какъв е смисълът да си Момиче на зодиака — мислех си, — ако трябва да споделяш преживяването с тъпите си роднини?

— Ъъъ, някой друг дойде ли с теб? — попитах, понеже внезапно си спомних думите на мама, че Луната е пристигнала с Венера.

— О, да. — Неса се огледа наоколо, като че ли очакваше някой да се появи от нищото. — Селена беше с нас, когато пристигнахме, и майка ти ни разведе из къщата. Къде може да е отишла?

Пат и Ясмин вдигнаха рамене.

— Попита къде е банята. Сигурно е там — предположи Пат.

Отидох да проверя. Може пък лунната дама да е по-щастлива да ме види. Макар че с моя късмет, едва ли.

Открих я да седи на стълбите, водещи към таванската стая. Приличаше на русалка, само че без опашката — виждах краката й, които се подаваха изпод дългата й до глезените пола, обути в сребристи сандали. Дрехите й бяха ушити от лъскава коприна със сиво-зеленикавия цвят на рибешки люспи, а дългата й сребристобяла коса се спускаше от двете страни на лицето й. Седеше наведена, подпряла главата си с ръце, и изобщо не изглеждаше щастлива.

— Хей, добре ли си? — запитах, щом се приближих възможно най-безшумно.

Селена вдигна поглед и видях, че очите й са синьо-зелени като морето, а ирисът — очертан с нефритено зелено. На челото си имаше сребриста точка. Тя също беше зашеметяваща, но по различен начин в сравнение с Неса. Неса бе очебийно красива, докато тази жена имаше по-нежно излъчване и не толкова натрапваща се красота.

— О! — възкликна тя.

— Ъъъ, аз съм Тиби — представих се и седнах до нея.

— О! — възкликна отново. — Момичето на зодиака?

Кимнах.

— Ти ли си Селена?

— Селена Луна — кимна ми на свой ред.

— Луната значи — рекох и замлъкнах, понеже не знаех какво друго да кажа, така че постояхме безмълвно няколко минути.

— Ъъъм… Случило ли се е нещо? — обадих се пак. Селена подсмръкна и тогава осъзнах, че е плакала. Сложих ръка на рамото й. — О, не плачи. Не може да е толкова лошо. Какво има? Можеш да ми кажеш. Добър слушател съм.

Селена отново подсмръкна и посочи към горния етаж.

— Майка ти ни показа къщата, когато пристигнахме. Толкова красиви стаи. Домът ви е… прекрасен.

— Знам. Мама е много горда с обзавеждането. Веднъж даже снимаха къщата ни за списание „Райски дом“. Видя ли моята стая?

Селена кимна.

— Да… — Подсмрък, подсмрък. — Много е хубава. Направо е… приказна… — Хлип, хлип.

— Но какъв е проблемът тогава? Да извикам ли мама? Ние всички искаме да се чувствате като у дома си. — И тогава ми просветна. Как можех да съм толкова недосетлива? Лунната стая беше пребоядисана. — Да му се не види! Нямаме Лунна стая. О, Селена, толкова съжалявам. Преди имаше. Беше там горе и беше прекрасна, наистина, вълшебна… но после… сестра ми Пат…

— Знам. Пребоядисала я е. От десет планети само аз съм заличена.

— Не съвсем. Сатурновата стая е натъпкана до тавана със стоките на мама, както и с всичко, което не се е побрало другаде.

— Да, но отдолу пак си е Сатурнова стая, нали? А моята направо е премахната. Заличена. Непрекъснато се случва. Сякаш понякога съм невидима. Хората не осъзнават колко ми е тежко. Давам всичко от себе си, наистина. Опитвам се да светя възможно най-ярко, но все не е достатъчно. Това е, защото не излъчвам собствена светлина, знаеше ли това? Светя чрез слънчевата светлина, която се отразява от повърхността ми. Без Слънцето не съм нещо повече от студено, скалисто небесно тяло… Тооолкова съм безинтересна — нищо чудно, че сестра ти ме е затрила. Всички са толкова запленени от Слънцето и от Венера, докато Луната, Луната е толкова скучна, невзрачна, без своя светлина дори…

Сякаш описваше моето състояние в момента! Бедната Селена! — помислих си, а на глас добавих:

— Напълно те разбирам.

— Наистина ли? Но как би могла? Ти си Момиче на зодиака и цялото ти семейство е толкова известно.

— Именно — отбелязах. — Но също като теб — без тяхната светлина аз съм нищо. На вашето внимание — госпожица Невзрачна!

Селена ме погледна.

— Ти? Никога. Я се погледни само! Толкова си красива, като карамелено ангелче, и с най-сладката прическа. Как си я правиш?

Почувствах как ме обля топлина. Това бяха най-милите думи, които бях чувала скоро.

— Леля ми я сплита така — обясних. — Прическата се нарича „житни класове“, понеже плитките се сплитат по главата, плътно една до друга и приличат на житни класове.

— Наистина така изглеждат — съгласи се Селена и огледа главата ми. — Може да извиеш краищата на някои от плитките нагоре под различен ъгъл и да вплетеш в тях панделки или цветни вълнени конци. Виждала съм някои момичета да го правят и им стои страхотно.

— Предпочитам по-изчистения вид — заявих.

Селена пак помръкна и въздъхна тежко.

— Извинявай. Май не знам много за прическите и красотата. Това е царството на Неса.

Отново се умълчахме, ако не се брои подсмърчането й от време на време. Мъчех се да измисля да кажа нещо, от което щеше да се почувства по-добре — както тя ме бе накарала да се почувствам, когато ме нарече хубава и сладка.

— Ъъъм… Селена, нали знаеш как Луната обикаля Земята?

— Да, разбира се, прави една обиколка за двайсет и девет денонощия и половина.

— Точно така — оттам произхожда и „месец“. От месечина. Месечината е Луната. Кои други планети могат да се похвалят, че има думи, съдържащи тяхното име? А „месец“ не е каква да е дума — използва се постоянно в речта… — започнах аз и всичко, което някога бях чела за Луната в татковите книги, изникна в съзнанието ми. Част от информацията я бях учила наизуст за една училищна сбирка. — Повечето древни цивилизации са измервали времето чрез лунния цикъл. Всички еврейски, ислямски и китайски календари са лунарни. Всъщност фазата новолуние се смята за начало на всеки календарен месец, както и за начало на лунния цикъл.

Селена се усмихна и доби по-бодър вид.

— Ама ти си била и умничка значи?

И аз се ободрих. Повечето хора се отегчаваха до смърт, щом почнех да им разказвам за неща, които съм чела, но Селена очевидно ме слушаше внимателно.

— И ти далеч не си глупава — продължих. — Ти си едно от любимите ми небесни тела, защото постоянно се променяш. Минаваш през куп различни фази. Чакай да си припомня. Новолуние, първа четвърт, пълнолуние…

— Последна четвърт и отново новолуние — довърши Селена щастливо.

— Виждаш ли колко си интересна. Няма как да си скучна с всички тези промени и думите, произлизащи от името ти.

Тя се изкиска.

— Думата „месец“ не е единствената, посветена на мен. Други производни думи са „лунарен“, както и „лунатик“, което означава „луд човек“. Куку.

— О — рекох. — Мда, това те прави още по-интересна.

После се разсмя с глас.

— Лууунатичка — изрече, провлачвайки думата. — Това съм аз. Куку-руку. Лунарна лунатичка.

Раменете й се затресоха в безшумен смях. Оказа се заразно. След малко и моите рамене се разтърсиха и колкото повече се смееше тя, толкова повече се заливах и аз от смях. Отново провлачи: „Лууунатичка“, а аз й пригласях: „Лунатичка. Луууда“. Получи се като някаква шега между нас, която само ние разбираме и колкото повече я повтаряхме, толкова по-смешна ни се струваше. Селена легна назад, плъзна се надолу по стълбите и се спря на площадката на първия етаж с истеричен кикот. Плъзнах се след нея. Не можехме да спрем да се смеем. Вдигахме такъв шум, че Пат, Неса и Ясмин изскочиха от стаята ми да видят какво става.

Пат ни изгледа учудено, поклати глава и заяви:

— Пълни лунатички.

Думите й предизвикаха у нас нов пристъп на смях и скоро двете се търкаляхме по земята, а от очите ни се стичаха сълзи, докато Пат гледаше объркано и се чудеше какво толкова е казала.

Неса поклати глава и въздъхна:

— Винаги се държи така, когато има пълнолуние.

Селена й се усмихна.

— Точно затова съм интересна. Нали, Тиби?

— Правилно, луда приятелко — отвърнах и плеснахме дланите си. После Селена се покашля и се опита да застане сериозна. И аз направих същото, но след малко раменете й пак се разтърсиха, което наново ме разсмя, и двете продължихме да се превиваме от смях, докато ни заболяха коремите.