Звездно дете

Десета главаНашествие на папараци

Пресата пощуря. На следващия ден цялата история беше на първа страница във всички вестници. В една от статиите се казваше:

Жълтите вестници също не ни пощадиха.

Бях извадила зодиакалния си телефон веднага щом ги откараха, за да изпратя съобщение на Херми.

Но, разбира се, той не отговори.

— Това вече не е шега — казах на мама на следващата сутрин, след като татко отиде в участъка, за да плати солидна гаранция за освобождаването на приятелите ни планети.

Мама лежеше в леглото на спуснати завеси, макар че вече минаваше десет часа.

— Още ли няма новини от Херми? — попита тя.

— Никакви. Каква е ползата да имам покровител, щом като никакъв го няма, когато ми потрябва? А точно сега ми е особено нужен.

Мама потрепери.

— Не викай толкова, миличка. След тази неприятност снощи почти не съм мигнала и имам ужасно главоболие.

— Аз не викам — отвърнах. — Всъщност даже говоря тихо.

— Ами защо не отидеш в стаята си тогава? Имам нужда да се наспя.

Изнизах се на пръсти. Наистина изглеждаше изтощена, както и баща ми сутринта, но той успя да се замъкне навън, защото от полицията се обадиха и казаха, че хората-планети могат да бъдат пуснати под гаранция.

Междувременно Пат и Ясмин се прибраха. И двете бяха абсолютно вбесени. Бяха видели сутрешните вестници и стовариха цялата вина върху мен.

— Тиби, кръгла идиотка такава — кипна Пат, тикайки някакъв вестник пред очите ми. — Как можа да го допуснеш? До понеделник ще се е разнесло из цялото училище. Какво ще обяснявам? Направо ми съсипа целия имидж пред обществото. Ти си най-глупавото същество на планетата. Цялото ми семейство се състои от тъпаци и вече целият свят го научи.

— На същото мнение съм — подкрепи я Ясмин. — Веднага смятам да се обадя на мама и татко, за да ги помоля да ме отведат от тази лудница възможно най-скоро. Не искам да оставам тук и минута повече, че току-виж болестта ви се е оказала заразна!

Ех, ако Ясмин си замине, това ще е поне една добра последица от снощи — казах си, а двете изхвръкнаха нагоре към стаята на Пат и тръшнаха вратата след себе си. Седнах на най-долното стъпало на стълбите. Навън небето беше посивяло и бе завалял дъжд. Времето е в унисон с настроението ми — помислих си и очите ми се насълзиха. Имах нужда да поговоря с Рейчъл, затова станах и набрах номера й.

— Тиби — прошепна тя, щом се свързахме, — не ми е позволено да говоря с теб. Мама видя вестниците и каза, че ти и семейството ти ми оказвате лошо влияние. Няма да ги послушам естествено, но точно сега не мога да говоря.

След миг се чу гласът на майка й:

— Тиби Бати ли е? Моментално затвори телефона!

— До скоро — рекох. Не исках да й създавам повече главоболия. Майка й изглеждаше много ядосана, когато дойде да я прибере и свари къщата ни обградена от полицията.

Точно когато затворих слушалката, дочух гласове от улицата. Приближих се до прозореца и погледнах навън. Отпред бяха спрели два минивана, от които излязоха шестима начумерени и размъкнати зодиакални хора и баща ми.

След минути се вмъкнаха в къщата, изнизаха се до хола и се свлякоха по диваните и по пода.

— Тиби, донеси одеяла и вода. В голямо количество. И направи силно кафе.

Кимнах и тръгнах да върша каквото ми бе наредено. След като си изпиха кафето, те заспаха и след малко се чуваше само похъркването им.

— Преживяхме истинска буря — въздъхна татко, след което на вратата се звънна, — но мисля, че скоро нещата ще утихнат. Би ли отворила?

Отидох и отворих входната врата. В лицето ми блесна ярка светлина.

— Някакъв коментар, скъпа? — попита дебел мъж с бледо лице.

Проблеснаха още светкавици, които почти ме заслепиха.

— Ти ли си дъщерята на Бати? — поинтересува се женски глас.

— Беше ли тук снощи? — попита един мъж.

— Някакъв коментар? — обади се трети.

— Смятате ли, че сте от друга планета? — дочух поредния въпрос, който накара останалите да се разкикотят.

— Искаме да говорим с жените, които твърдят, че са Венера и Луната — настоя дебелакът. — Ексклузивно интервю за вестника ни.

— Да излезе и ослепителният мачо, който се мисли за Слънцето — подметна русокоса жена с много грим. — Попитай го дали ще ни позира по боксерки — специално за дамите.

Замигах на парцали, опитвайки се да се съсредоточа. Пред мен стояха сигурно петнайсет, ако не и двайсет души.

— Тааатеее — извиках.

Татко се появи в коридора и веднага схвана какво става.

— О, боже мой! Затвори вратата, Тиби!

Затворих и го погледнах.

— Какво става? Защо са тук всички тези хора?

— Изглежда, са подушили, че има нещо повече в цялата история. Може да са разбрали кои са приятелите ни в действителност.

— Но всички ги мислят за откачени, а не, че наистина са от друга планета, не е ли така? Скоро ще ни оставят на мира.

Татко поклати глава.

— Надявам се, но тайната на приятелите ни може да се разкрие. Може да се наложи да изоставят бизнеса си и да се преместят другаде. Но междувременно трябва да се опитаме да ги защитим. Работите вървят на зле. Това ще навреди и на нашата репутация. На всичко, което сме постигнали. Никой няма да иска да купува стоките ни или да чете рубриките ми. Ще станем за посмешище. На Бати им хлопа дъската. Олеле, Тиби. Трябва да ги събудим, да им обясним ситуацията и да видим дали ще можем да ги измъкнем през задния вход.

Не се оказа лесна задача да се събудят шест планети, страдащи от махмурлук.

— Остави ме — простена Неса. — Спи ми се.

— Млъквай, момиче — измрънка Селена. — Искам тишина.

— Ходи да си пишеш домашните, хлапе — изпъшка доктор Кронос.

— Хей! Няма нужда от грубости — ядосах се аз. — На ваша страна съм. Вижте, отвън са се насъбрали дузина папараци, които искат да влязат тук, за да ви снимат и разпитват. Татко казва, че може да ви разкрият и да съсипят репутацията ни. Какво смятате да правите?

Доктор Кронос се изправи и потри чело. За моя радост бе свалил бикините от главата си и замаяният му поглед бе заменен от предишното му сериозно изражение.

— Хм. Имаме проблем. Да помислим. Добре, Тиби, смяташ ли, че вече си научила урока си?

— Аз ли? Моят урок? Какво ти става? Вие прекарахте нощта зад решетките, не аз!

— Обаче беше заради теб — обади се Селена. — Ти организира всичко.

От думите на доктор Кронос ми се зави свят — не беше честно. Почувствах как цялото ми разочарование от пренебрежението към мен през специалния ми месец изригна на повърхността.

— Ама вие чувате ли се? Да, снощната вечеря беше пълна катастрофа, обаче се бях постарала възможно най-добре. Вие сте възрастните. Кажете ми какво да сторя.

Доктор Кронос ме погледна съсредоточено.

— Хм, май имаме нужда от Херми, нали? Някой трябва да говори пред пресата. Това е негова работа — комуникацията.

— Опитах се да му се обадя, но не отговаря.

— Ретрограден — обадиха се в хор останалите планети, които почнаха да се изправят, да търкат очи и да се протягат.

Татко се появи на вратата.

— Елате — рече. — Уредих миниваните да се върнат и да спрат зад къщата. Няма да има проблеми. Тиби, какво е положението отпред?

Надникнах иззад завесите. Веднага ме заслепи светкавица.

— Изглежда, че още са тук.

— Добре, да тръгваме. — Татко подаде на всеки по един шал, докато се замъкваха към вратата. — Сложете ги на главите си, в случай че някой фотограф се е промъкнал отзад. Знаете какви гадняри могат да са понякога.

Доктор Кронос изглеждаше много разтревожен.

— Случилото се може да има тежки последици. Надявам се, осъзнавате, че това би могло да е краят на живота ни тук и да се наложи да си тръгнем.

Всички планети ме погледнаха обвиняващо.

— Какво сте ме зяпнали? Вината не е моя!

Селена ме погледна тъжно.

— Понякога трябва да знаеш кога да се изправиш и да поемеш вината.

— Хайде, стига — обади се татко. — Няма време за губене. Трябва да ви изведем оттук.

— Главата ме цепи — изстена господин О, който изглеждаше ужасно пребледнял, въпреки загара си.

— Всичко ме боли — обади се капитан Джон Дори.

— Може би не бива да избираме вече момичета на зодиака — подхвърли доктор Кронос. — Носят повече неприятности, отколкото си заслужава да понесем заради тях.

— Ти поне ще останеш в историята — добави мрачно господин О — като последното Момиче на зодиака.

— Настъпи краят на цяла една ера — заключи Неса. — Трябва да минем в нелегалност за много дълго време.

Всички те затрополиха унило към задния вход, все едно целият свят им тежеше на раменете. След малко се скриха от погледа ми. Може би завинаги — помислих си.