Звездно дете

Единадесета главаНеочакван гост

Изчаках половин час, след което отново проверих какво става отпред. Репортерите бяха все още там. Някои стояха облегнати на стената и пушеха. Щом отворих вратата, всички наскачаха.

— Може да си ходите — обявих. — Гостите ни си тръгнаха.

— Къде отидоха? — попита дебелият мъж.

— Сигурно са се върнали на планетите си — отвърнах.

— Шегаджийка — подхвърли русата и се надигна да огледа коридора зад мен. — Да си вървим, момчета, все някога ще ни паднат в ръцете.

Един по един започнаха да се разотиват. Затворих вратата и отидох в кухнята, където седнах на масата и подпрях главата си с ръце. Никой не ме разбира, нито го е грижа за мен. Толкова се старая да върша всичко както трябва и да правя живота на хората хубав, а ето че намеренията ми се провалят с гръм и трясък. Щеше ми се никога да не съм била Момиче на зодиака и никога да не съм се запознавала с никакви планети. Нищо добро не произлезе от цялата работа. Огледах кухнята. Чиниите стояха неизмити. До мивката бяха натрупани празни чаши. Недоизядената храна все още стоеше в готварските съдове. Знаех, че в цялата къща цари бъркотия заради снощните изпълнения — трапезарията беше осеяна с трохи от хлебната схватка, а из хола имаше разпилени възглавници след разразилия се бой. Госпожа Уотсън, икономката, не идваше в съботите, мама беше в леглото, а Пат и Ясмин едва ли щяха да се включат в почистването. Както винаги, всичко опираше до мен. Започнах наум да си съставям списък какво трябва да се свърши. След малко започвам — казах си, взех парченце хляб от масата и го запратих на пода.

Козмо изпълзя от кошницата си до вратата, скочи на коленете ми и потърка муцунка в носа ми, сякаш за да ми каже, че ме разбира. По бузите ми се търкулнаха сълзи и закапаха върху масата. В същия момент навън се заизлива проливен дъжд. Кухнята се освети от светкавица, последвана от гръмотевичен тътен.

— Здрасти, Козмо — изрекох, като потърках на свой ред неговото носле. — Този месец съм Момиче на зодиака. Схващаш ли? Това е голяма чест, ако ме разбираш.

— Мяу — отвърна той и сложи лапа на бузата ми. Тогава откъм градината се чу шум, Козмо скочи от скута ми и се качи на перваза на прозореца. Подпря лапи на стъклото и се загледа навън.

— Какво има? — попитах и отидох при него.

Гледаше съсредоточено нещо или някого. Скоро забелязах един висок слаб мъж, облечен в електриковосин парашутистки екип, със сребриста щръкнала коса и нарисувана на лицето светкавица. Стоеше върху въжето ни за простиране! Той забеляза, че с Козмо го зяпаме, помаха и ни се усмихна, след което се заразхожда по въжето като цирков акробат.

— Този трябва да е Уран — осведомих Козмо. Логично беше да е облечен така, тъй като електриковосиният цвят и символът на светкавицата бяха свързани с Уран. Помахах му в отговор, но реших да не рискувам да излизам навън. Дъждът се лееше като из ведро. — Дано екипът му да е водонепромокаем — добавих, а мъжът продължи да се движи по простора.

Все едно бях на цирк. Както вървеше, той направи задно салто, при което двамата с Козмо ахнахме, после извади малък сребрист чадър от джоба си, разтвори го и заподскача към края на въжето. Скочи долу на тревата, отиде до една раница в края на градината, взе я и си я сложи на гърба. Изглеждаше пълна и непознатият се приведе под тежестта й. Превил гръб, той се заклатушка комично към простора, отново скочи върху него и се увери, че продължавам да го наблюдавам. Приведе се още, направи гримаса и ме погледна, сякаш търсейки съчувствие. Като се държеше за кръста с едната ръка и подпираше раницата с другата, пак тръгна по въжето.

— Уха! Това трябва да е доста, трудно — възкликнах. — Особено ако тази раница е толкова тежка, колкото изглежда.

— Мяу — съгласи се Козмо.

От време на време Ури проверяваше дали го наблюдавам, сетне кимваше, изваждаше пакет от раницата си и го хвърляше на тревата. С всеки хвърлен пакет се изправяше по-малко. Не знаех какво да мисля. Бях свидетел на най-странното представление в живота си. Още валеше силно, но това явно не го притесняваше. Като стигна до края на простора, той пусна последния пакет, изправи се напълно и отново изглеждаше лек като перце. Точно когато хвърли последния пакет, слънцето се показа иззад облаците и освети падащите дъждовни капки, които заприличаха на хиляди миниатюрни диаманти, след което се поклони, а в небето се появи дъга. Беше вълшебно.

Отворих вратата и изръкоплясках.

— Сигурно ти си Ури — предположих.

Отново се поклони и скочи на земята.

— А ти си Момичето на зодиака.

— Така е — кимнах. — Обаче се опитвам да забравя този факт. Не беше особено забавно нито за мен, нито за колегите ти.

— Знам. Съжалявам, че не успях да дойда снощи на вечерята. Май е било доста весело.

— Нямаше да съжаляваш, ако знаеше как свърши.

— Но аз знам. Нали беше част от плана?

— План? Какъв план? Искам да кажа… аз имах план, но…

— Нали ти си Момичето на зодиака?

— Да.

— Всички знаехме какво ще се случи в общи линии през твоя месец.

— Не, не е възможно. Ами че повечето планети почти не ме забелязваха…

— И това беше част от плана — добави Ури и погледна нагоре към небето. — Може ли да вляза? Малко е мокро тук отвън.

Макар че знаех кой е, мама ме беше учила да не пускам чужди хора в къщата.

— Първо трябва да питам мама. Изчакай.

Изтичах нагоре по стълбите и влязох в спалнята. Мама стоеше до прозореца и изглеждаше по-свежа отпреди.

— Мамо, Ури е тук и иска да влезе за малко. Може ли?

— Видях го в градината. Приказен спектакъл — отбеляза. — Да, покани го, но го дръж по-далеч от пунша, ако има още от него.

— Няма страшно. Изхвърлих каквото беше останало — отвърнах, после изтичах долу и поканих госта да влезе. Въпреки че косата му бе полепнала по челото му и от нея се стичаха струйки вода, Ури не изглеждаше подгизнал.

Той влезе и огледа кухнята, чии то стени бяха боядисани в цветовете на Слънцето — яркожълто и оранжево. Наведе се да погали Козмо, който веднага започна да мърка, и седна на масата. Косата му сякаш изсъхна на мига и отново щръкна нагоре от само себе си.

— Ури, явно не разбираш. Това, което се случи, не може да е било част от никакъв план. Снощи останалите планети тотално откачиха. Напълно излязоха от контрол.

— А не става ли така и в живота? Случва се понякога. — Ури вдигна рамене. — Не можеш да контролираш всичко.

Не разбирах. Изкарваше нещата прости, а положението беше сериозно.

— Не, всичко се обърка. Всичко.

Ури въздъхна.

— Тиби, още ли не схващаш?

— Какво да схващам?

Той посочи през прозореца към простора и изхвърлените около него пакети.

— Това, което всички ние се опитвахме да ти кажем?

Съвсем се оплетох.

— Не. Май че не схващам.

Мъжът се усмихна.

— Да се освободиш от товара си, Тиби. Да се отпуснеш. Това е идеята. Понякога нещата са извън нашия контрол. Понякога успяваме да ги овладеем, понякога не можем. Трябва да усетиш разликата. От време на време трябва да се отпускаш и да се оставяш на течението.

Спомних си представлението му в дъжда — как изхвърляше пакетите и как накрая стана по-лек и ведър. Изгледах бъркотията по пода и по масата. Замислих се за изминалите няколко седмици и за всички странности, които се бяха случили.

Внезапно проумях.

Усмихнах се на Ури. Той също ми се усмихна, после стана, поклони се, излезе в градината и след миг изчезна.

Огледах се и се разсмях.

— От време на време трябва да се отпускаш — казах на Козмо. Минах по коридора и надникнах в кабинета, където, както винаги, имаше разпилени книги и вестници. — Прекрасно. — После отидох в трапезарията, която изглеждаше като поразена от бомба. — Чудесно — възкликнах.

Най-накрая влязох в хола, подритнах трохите по пода и се излегнах на дивана. Мисля да подремна малко — казах си. — Къщата е мръсна? И какво от това? Не е болка за умиране. Днес е почивен ден. Време е за почивка.

След секунди се унесох и заспах дълбоко.