Зелени сенки, Бял кит

9.

В живота на писателя не се случва често да получи истинско озарение. Но ето че, както си стои на камбанарията, молейки за изпепеляващ порив, небесата, набрали сила, изведнъж се разцепват и му го дават. Мълнията удря в един ослепителен, нажежен до бяло миг. И се получава невероятна история, създадена с великолепен размах, какъвто никога повече не ви е писано да изпитате.

Ето как се случи това при мен.

Дебнех я вече три часа, въоръжен с харпун и пишеща машина, когато телефонът в „Кортаун Хаус“ иззвъня. Джон, Рики и аз се бяхме събрали за обяд и за пореден опит да вкопчим бледата плът на великия Кит. Всички вдигнахме глави, доволни от прекъсването.

Джон грабна слушалката, заслуша се за миг и нададе изумен вопъл.

— Ти направо ме гръмна.

Всяка дума бе ясно и отчетливо изговорена — не, извикана в телефона.

— Ти направо ме гръмна, окончателно и безвъзвратно!

Изглеждаше, като че ли има намерение да го чуят чак до Ню Йорк и отвъд. Очите му бяха вперени над огрените от декемврийска светлина поляни така, сякаш се мъчеше също и да види през безкрайното разстояние човека, на когото викаше.

— Том, наистина ли си ти? — изкрещя отново.

Телефонът избръмча — да, беше наистина Том.

Джон затули слушалката с длан и викна по същия начин към Рики, седнала в далечния край на масата.

— Том Хърли е, обажда се от Холивуд!

— Рики го дари с една от своите неуловими, загадъчни усмивки и сведе отново поглед към бърканите си яйца.

— За бога, Том! — продължи той. — Как си, какво правиш?

Телефонът избръмча по-продължително.

— Аха — кимна енергично Джон, слушайки. — Аха, да, да! Добре, Том. Чудесно. Лиза, да, разбира се, че помня Лиза. Прекрасно момиче. Кога? О, браво, Том, много се радвам и за двама ви!

Събеседникът му явно обясняваше нещо нашироко. Джон ме погледна и намигна.

— Тук в момента тъкмо тече сезонът, Том. Да, става страхотен лов на лисици. Няма по-добро място от Ирландия. Направо ще останеш във възторг!

При тези думи Рики наново вдигна очи. Джон избягна погледа й, извръщайки се към зелените била на хълмовете.

— Най-хубавата страна под слънцето, Том. Смятам да остана тук завинаги!

Рики започна да се храни припряно, съсредоточена в чинията си.

— Имат също и невероятни коне, а знам, че ти разбираш от коне повече от мен. Непременно трябва да дойдеш, да се насладиш на тези красавци!

Чух гласа отсреща да казва, че много би му се искало.

Джон се взря в зелените поля.

— Виж, Том, в четвъртък излизам с ловния клуб на Уотърфорд. Какво толкова има да му мислиш… Защо просто не се метнеш на самолета и не се присъединиш към нас?

Гласът в слушалката се изсмя.

Рики отпусна вилицата си.

— О, боже — измърмори. — Започва се!

Джон не й обърна внимание и без да откъсва очи от гледката навън, каза:

— Шегата настрана, доведи и Лиза, ще отседнете при нас!

Гласът се изсмя отново, този път не толкова силно.

— Слушай, Том — настояваше Джон. — Искам да купя още един-два коня за състезания, а може би и за разплод и ще ми е нужен твоят съвет. А всъщност…

Погледът му се спря върху едно гонче, което ситнеше по ливадата пред къщата. Лицето му внезапно се озари, сякаш кучето му бе послужило за вдъхновение.

— Том, хрумна ми най-щуравата идея, която може да си представиш! Слушай, ти искаш да доведеш и Лиза, нали? Добре тогава, грабвай я още утре под мишница и вземайте самолета до Шанън — да, Шанън. Аз ще дойда дотам с колата и ще ви откарам до Килкок. Но чуй ме внимателно, след като постоите тук около седмица, ще ви организираме ловджийска сватба!

Чух как гласът от другата страна на жицата извика:

— Какво?

— Нима не си чувал за ловджийска сватба, Том? — извика възбудено Джон. Вече се бе изправил, поставил един крак върху стола, приведен към прозореца, за да не изгуби от поглед отдалечаващото се гонче. — Та това е най-добрата възможна женитба за мъж като теб и жена като Лиза. Тя язди, и то добре, доколкото си спомням? Значи именно това трябва да направим, по дяволите. Тъй и тъй ще се събирате, какво по-хубаво от двама езичници, вричащи се във вярност в католическа Ирландия! Ще го направим тук, у нас… — Той хвърли бърз поглед към Рики. — Да, у нас. Ще поканим всеки свестен ловец на сто и петдесет километра околовръст, ще съберем всички коне, ловни кучета — най-прекрасните животни, които някога си виждал. Представи си само, мъжете с алени сака — ама че цвят, а Том?, — а жените с прилепнали черни жакети, а след церемонията ти, Лиза и аз ще отидем, за да убиеш най-прекрасната лисица в живота си! Е, какво ще кажеш? Лиза там ли е? Дай да я чуя! — Кратка пауза. — А, Лиза! Как си, звучиш великолепно. Лиза, поговори с това копеле! Не ща никакви възражения! Ще ви чакам тук вдругиден, за Уотърфордския лов! Кажи на Том, че няма да поема разходите, ако звънне да ме разубеждава. Бог да те благослови, Лиза. До скоро.

Джон затвори и ме изгледа с маймунска усмивка на огромно удовлетворение.

— Ами сега? Видя ли какви ги надробих? Ще ми помогнеш ли, хлапе?

— А какво ще стане с Моби Дик, Джон?

— По дяволите Кита, той ще се оправи и без нас. Още отсега виждам как на енорийския свещеник ще му изхвръкнат очите, като разбере, и чувам виковете и наздравиците по кръчмите!

— А аз пък се виждам с прерязани вени във ваната. — Рики стана и се насочи към вратата. При подобни неудържими изблици на мъжа й — а те се случваха около два пъти седмично — не й оставаше друго, освен да излезе да поязди, или да кисне, потопена до носа, във ваната. — Сбогом, отвратителен съпруг. Сбогом, жесток свят.

Вратата се затръшна.

Без да изчака да чуе бясното шуртене на водата от гигантската баня отгоре, Джон ме сграбчи за коляното.

— Да знаеш само как ще си прекараме! — извика. — Виждал ли си някога ловджийска сватба?

— Боя се, че не.

— Помни ми думата, нещо невероятно е! Не може да се опише!

Аз погледнах към вратата, през която бе излязла Рики.

— И Том и Лиза ще дойдат просто ей така?

— Те са големи образи, не ги мисли.

— Трябва ли да разбирам това като категорично уверение, че ще ги видим тук преди края на седмицата?

— Даже ще прескочим с колата до Шанън, за да ги докараме!

— Мислех, че искаш от мен да редактирам сцената със златния дублон, закован за мачтата, Джон.

— О, я стига, всички имаме нужда от някой и друг ден почивка… Рики!

Рики се появи обратно на прага, с лице с цвета на сняг и люляков цвят. Явно бе очаквала, че ще я повикат.

— Слушай сега, Рики — рече той с лъчезарна усмивка. — Ето какъв е планът!

Том и Лиза излязоха от самолета скарани. Те се караха още отвътре, караха се, показвайки се от вратата, караха се на най-горното стъпало. Не спираха да си крещят и докато слизаха надолу.

Джон и аз гледахме със зяпнали усти. Радвах се, че Рики отиде да пазарува чак до вечерта и не беше с нас.

— Том! — извика Джон. — Лиза!

Някъде по средата на стълбичката Лиза се извърна и яростно закрачи нагоре. Връщаше се в Щатите и толкова! Пилотът се появи, обяснявайки й, че няма голяма вероятност това да се случи, тъй като самолетът не може да излети веднага. Защо не, тропна с крак тя. Том, който междувременно бе застанал до нея, също започна да му крещи, че не вижда защо машината да не се върне обратно и да не откара тази луда жена у дома й. Той щял да плати двойно, тройно, ако трябва, а ако някъде над океана се случела авария — толкоз по-добре.

Джон ги слуша известно време, после седна на най-долното стъпало и взе да се смее с пълно гърло, отметнал глава назад.

Като го чу, Том се надвеси над перилата и възкликна:

— Мили боже, ти си бил тук!

Джон се качи при тях, прегърна Лиза и я разцелува, което свърши работа. Най-сетне ги прекарахме през митницата, качихме ги в „Ягуара“ и подкарахме през необятната зелена билярдна маса на Ирландия.

— Прекрасно! Прекрасно! — подвикваше Лиза, докато хълмовете се носеха край нас.

— Какво време само! — обади се Том.

— Не се подвеждай — предупреди го Джон. — Изглежда прекрасно, но вали шест дни в седмицата. Скоро и ти ще посегнеш към уискито като мен!

— Нима е възможно? — засмя се Том и аз също се засмях, поглеждайки към него. Видях същото, което бях виждал години наред в Холивуд — мъж, слаб и жилав като камшик, получил тази форма в резултат на неуморната езда, ежедневния тенис, плуването, карането на яхти и катеренето на планини. Той беше на петдесет и три, с гъст перчем от стоманеносива коса. По загорялото му лице нямаше и следа от бръчки, челюстта му бе красиво заострена, зъбите здрави и бели, а ястребовият нос гордо пореше вятъра във всички посоки на света. Очите му бяха сини, бистри като вода и изпълнени с плам. Огънят в него бе младежки и неугасим — той никога не би му позволил да изтлее, а и нямаше друг мъж с достатъчно силно его, за да го потисне. Нито пък жена, чиято плът да го усмири и обуздае. Не бе имало преди, а сега, на тази възраст, вече нямаше и да има. Том сам си беше конник и седло и яздеше себе си с мъжествена красота. От начина, по който Лиза държеше ръката му, разбирах, че тя сърдито и в същото време щастливо го приема такъв, какъвто е — целеустремен човек, пребродил света, правил каквото си ще и когато си ще, без никого да пита и без да се извинява. Ако някоя жена се опиташе да го вкара в релси, той просто щеше да се изсмее и да кривне встрани. Сега, днес, бе решил да дойде в Ирландия. Утре можеше да бъде с Ага Хан в Париж, а вдругиден — в Рим, но Лиза вече щеше да е с него и това щеше да продължава по същия начин докато някой ден, след много години, той не паднеше от някоя планина, кон или друга жена и не умреше, оголил зъби, в подножието на тази планина, кон или жена. Том бе всичко онова, което мъжете, ако бяха честни със себе си, искаха да бъдат, всичко, към което Джон се стремеше, но не успяваше съвсем да постигне, както и налудничав, безразсъден идеал, на който човек като мен, изтъкан от колебания, предчувствия, опасения, депресии и липса на воля, можеше само да се възхищава от разстояние.

— Господин Хърли — не се сдържах да го попитам, — защо дойдохте в Ирландия?

— Името ми е Том. И… защото Джон ми нареди да дойда! Когато Джон нарежда, аз изпълнявам — засмя се той.

— Много ясно! — потвърди Джон.

— Том, не забравяй, че ти пръв му се обади — сръчка го Лиза.

— Вярно, така беше — отвърна невъзмутимо Том. — Реших, че е минало доста време, откак не сме се виждали. Щом се изтърколят няколко години, вдигам телефона и се обаждам на кучия син, а той ми казва: Том, ела! Отпускаме му края за седмица и после аз пак си тръгвам по пътя за година-две. Така сме ние двамата изкарваме си страхотно заедно, но не роним сълзи, когато сме разделени! Колкото до тая ловджийска сватба…

— Не гледай мен — рекох. — Аз съм напълно невеж по въпроса.

— Лиза май не се въодушеви твърде от идеята — призна Том.

— Да не съм чул подобно нещо! — викна Джон и се извъртя, за да я изпепели с поглед.

— Глупости — побърза да се намеси Лиза. — Дори съм си донесла ловния тоалет от Западна Вирджиния. В куфара е. Напълно съм щастлива! Ловджийска сватба — какво по-хубаво?

— Именно — каза Джон. — Впрочем има и ловджийско погребение.

— Виж, на Джон това би му допаднало! — обърна се Том към мен, сякаш приятелят му изобщо не седеше зад волана, управлявайки през безкрайната зеленина. — Щеше да дойде на опелото, да се напие и да бърше сълзи, докато разказва какви чудни хора сме били. Забелязвал ли си някога, че нещата се случват само за негово удобство? Хората се раждат заради него, живеят заради него и умират, за да може той да сложи монети върху клепачите им и да ридае над тях. Съществува ли изобщо нещо, което да не е удобно или забавно за Джон? Всъщност сещам се за едно — добави той след кратка пауза.

Джон се направи, че не чува.

— Какво е то? — попитах.

— Да остава сам. — Том внезапно стана сериозен. — Това хич не му понася. Запомни, че при никакви обстоятелства, каквото и да се случва, не бива да бъде оставян сам. Знаеш ли какво ми каза веднъж? — Ясните му сини очи срещнаха моите. — Каза ми, Том, най-самотното време на деня е от приключването на работа до началото на вечерята. Този единствен час е толкова безутешен, колкото най-мрачната доба на най-дългата нощ. Тогава човек има нужда от приятели.

— Казал съм ти подобно нещо? — направи се на изумен Джон.

Том кимна.

— Миналата година получих от теб писмо. Вероятно го беше писал към пет следобед. Звучеше самотен. Затова ти се обаждам от време на време, затова съм тук и сега. Ревнуваш ли, Лиза?

— Мисля, че да — отвърна Лиза. Том я изгледа продължително. — Не, всъщност изобщо не ревнувам.

— Добро момиче — потупа я по крака той. После се обърна към Джон. — Защо не настъпиш малко тая таратайка?

— Дадено.

Останалата част от пътя до Килкок изминахме със сто и трийсет километра в час. Лиза мигаше начесто. Том не мигаше изобщо, наблюдавайки как Ирландия се надига насреща му в лавини от зеленина.

Аз през повечето време си държах очите затворени.

Около ловджийската сватба възникнаха известни проблеми. Преди всичко неочаквано открихме, че в Ирландия такива не са провеждани вече от години. Колко точно години, така и не успяхме да установим.

Вторият и по-сериозен проблем бе Църквата.

Никой уважаващ себе си свещеник нямаше намерение да свързва в съюз похотта на две холивудски звезди. Лиза Хелм всъщност беше от Бостън и имаше всички качества на изискана дама, но затова пък Том Хърли бе същинско изчадие адово, което играеше тенис с Дарил Занук и консултираше Ага Хан по въпросите на осеменяването на чистокръвни коне.

С една дума, за Църквата въпросът беше изключен. На всичкото отгоре, нито Том, въпреки ирландското си потекло, нито Лиза бяха католици — нещо, за което Джон не си бе направил труда да попита.

Какво да се прави? Край Килкок нямаше храмове на други изповедания, нито дори малък протестантски параклис, където човек да подремне през някой дълъг неделен следобед.

В крайна сметка на мен се падна честта да проверя в местната унитаристка църква в Дъблин. Кое може да е по-лошо от протестант? Само един унитарист! Там всъщност нямаше нито църква, нито вяра, но затова пък настоятелят, преподобният господин Хикс, се съгласи, след доста викане по телефона, да се нагърби със задачата, като предпочете земните блага, обещани от Джон Хюстън, пред небесните, обещани от Господ, чието име впрочем бе рядко споменавано, за да се спести неудобството.

— Живее ли двойката в грях? — попита неочаквано отец Хикс.

Аз се стъписах. Никога преди не ми се бе налагало да водя подобен разговор.

— Ами… — казах.

— Е, живее ли?

Затворих очи, опитвайки се да си представя новобрачните, огласящи дъблинските улици денем и нощем.

Те вече се бяха сдърпали за един комплект венчални пръстени, после за друг, за сватбения букет, за датата и деня на церемонията, за размера на тортата, за това дали да бъде с коняк, или не, за конете и хрътките, бяха успели да се скарат дори с водача на лова и неговия помощник, както и с иконома и камериерката на Кортаун. Вдигнаха кавга със собственика на местния бар заради качеството на алкохола и още една с търговеца на вино, задето не им даде отстъпка за три каси от не най-първокачественото шампанско. Като добавим към това текущите им скандали по кръчми и ресторанти, ако човек искаше да си отбележи караниците им върху календара, най-добрият начин да го стори бе, като стреля по него с пушка и ловни сачми.

Джон бе просто във възторг.

— Не ти трябва боксов мач! — казваше, ухилен до уши. — Лично аз обаче залагам на дамата. Том може да има известно преимущество през деня, но тя го бие нощем. Плюс това, всеки си има своите малки слабости. Том например пие твърде много малцова бира.

— Наистина?

— Да, но какво да го правиш. Нали ми е приятел. Накрая ще мирясат и ще се погаждат като две гълъбчета, само чакай да видиш.

— Отец Хикс — казах аз по телефона, — Том и Лиза много се карат.

— Значи много са грешили! — рече скръбно преподобният. — Най-добре ги пратете при мен.

Том и Лиза се караха дали да ходят при господин Хикс.

Караха се, докато влизаха при него.

Караха се пред него.

Караха се и докато си тръгваха.

Ако един глас може да бъде пребледнял, то такъв бе неговият, докато ги описваше.

— Това не е бракосъчетание — рече протестиращо. — Това е мач реванш!

— Напълно споделям мнението ви, отче — съгласих се, — но не бихте ли могли просто да им разясните правилата и да пратите всеки в неговия ъгъл?

— Само ако обещаят, че ще стоят там четири дни от всеки пет. Чудя се дали в библията имаше книга „Лекомислия“, глава четвърта, стих втори?

— Ако няма, ще се появи.

— И аз ще я напиша?

— Вярвам в това, ваше преосвещенство!

— Преподобие! — излая той.

— Преподобие — казах аз.

— Не знам как изобщо се забъркахме в тая каша! — рече ядно Рики в слушалката.

Гласът на Джон долетя обратно от Париж, където бе отишъл да интервюира актьори за филма ни. Можех да го чуя ясно и високо, докато помагах да мъкнем цветята, да поставяме масата за сватбената торта и да броим бутилките евтино шампанско в касите, наредени покрай стената.

— Каша ли? — викаше Джон. — Каква каша, за бога, та това ще е най-великото събитие в ирландската история. Другите въстания пасти да ядат! Цветята пристигнаха ли вече?

— Да, проклетите цветя са тук!

— Тортата поръчана ли е?

— Знаеш, че е поръчана!

— А шампанското?

— Да, ако изобщо може да се нарече така.

— Виж, обадете се в кръчмата на Хийбър. Кажете му да донесе от най-доброто. Аз ще го платя. Време е вече и Том да пообере паяжините от портфейла си, но какво пък толкова! Обадете се на Хийбър.

— Извънземният от Марс вече го направи.

— Той там ли е? Дай ми го!

Рики метна телефона към мен. Аз се постреснах, но го улових.

— Джон, току-що свърших сцената с огньовете на свети Елмо и…

— Зарежи това, хлапе. Аз си паднах…

— По коя? — попитах автоматично.

— Не, не по жена, за бога. По-лошо. Паднах си на кръста от кон.

— От кон?

— Шшт! Да не чуе Рики, че ще отмени лова! Добре съм, само някакви разтегнати връзки. Бил съм пет минути в безсъзнание и сега ходя като патрав. Малко се поизхвърлих. Но ще се прибера още тази вечер, с последния полет от Лондон. Просто си яздех оня ден по изгрев на хиподрума Лоншам…

— Мислех, че си там, за да подбираш актьори.

— Разбира се! Но някакъв идиот взе, че наду клаксона и конят ми се подплаши. Метна ме на километър във въздуха. Но вече съм във форма. Само с лека склонност от време на време да падам без предупреждение и да се гърча на пода в агония. Да не се уплашиш, ако се случи.

— Уплашен съм и още как, Джон. Ако ти умреш, и аз умирам!

— Каква ведра мисъл. Знаех, че си непоправим оптимист. Хайде, само ми кажи, че няма да се тръшна и заизвивам като настъпен червей насред венчавката.

— Като нищо ще го направиш, само и само да привлечеш внимание.

— Имаш право! Добре, като се мръкне, хвани едно такси и ела да ме посрещнеш на летището. Ще ми разкажеш сцената с огньовете на свети Елмо по пътя. Нещо против да остана в стаята ти в „Роял Хайбърниан“ за през нощта? До утре сигурно ще мога да се движа без патерици.

— За бога, Джон, с патерици ли си?

— Стига си викал! Рики край теб ли е?

— Не, отиде да отвори вратата. Чакай малко…

Рики се появи откъм антрето, гледайки листче хартия в ръката си. Лицето й бе като прясно навалял сняг, а от очите й се стичаха сълзи. Доближи се до мен и ми протегна листчето.

— Плаче ли някой, или така ми се струва? — попита гласът в слушалката.

— Не ти се струва, Джон.

Прочетох надрасканата набързо бележка.

— Алма Кимбал О’Рурк паднала днес под коня си. Загинала на място. Животното било застреляно.

— Майко мила — възкликна Джон в Париж, на осемстотин километра разстояние.

— Тя не беше ли жената на шефа на ловната дружинка? — попитах.

— Да, същата — промълви тихо той.

Довърших четенето на бележката:

— Погребението е вдругиден. Всички ловци ще присъстват.

— Сега я втасахме — тонът му стана още по-тих.

— Което означава…? — попитах аз.

— Че ловджийската сватба трябва да бъде отменена — обади се Рики.

— Не, не — каза бързо Джон, който я беше чул. — Само отложена.

Майк ме откара до Дъблин да открия Том, който бе отседнал в хотел „Ръсел“. С Лиза се бяха скарали и за това. Той искаше да остане в дома на Хюстънови заедно с нея. Но тя изтъкна, че както католиците, така и протестантите ги държат под око и затова ще е по-добре да са разделени до сватбата. Освен това за борсовите му операции също бе по-удобно да се контролират от хотелската стая в Дъблин. Това реши нещата и той отстъпи.

Намерих го във фоайето на хотела да запечатва някакви писма.

Подадох му бележката, без да казвам нищо.

Настъпи дълга пауза, после видях как ципестите вътрешни клепачи на Том, клепачите на неговите орлови, гущерови или котешки очи, се спускат помежду ни. Не го направиха с грохот, като големите киевски порти, но действието бе също толкова окончателно и безвъзвратно. Звукът от затварянето им, докато той продължаваше да ме гледа втренчено, бе ужасяващ сред тишината. Аз останах отвън, в своя свят, ако такъв изобщо съществуваше, а Том се отдели в неговия.

— Тя е мъртва, разбираш ли? — казах, но без полза. Той бе изключил батериите, които поддържаха връзката му с чуваемия свят, с всяка честота, която носеше думи и фрази. — Мъртва е — повторих отново.

Том се обърна и закрачи по стълбите към асансьора.

Обърнах се към Майк.

— А какво ще правим със свещеника, унитариста? Най-добре да идем да му кажем.

Чух вратата на асансьора да се отваря зад гърба ми. Том бе сложил ръка на дръжката, но все още не се качваше. Забързах към него.

— Да, Том?

— Просто ми мина през ума — каза той, — че някой трябва да отмени поръчката за сватбената торта.

— Твърде късно е, докараха я тъкмо като тръгвах от Кортаун.

— Е, какво да се прави.

Вратата на асансьора се затвори.

Том се възнесе.

Самолетът от Лондон пристигна със закъснение. Докато кацне, аз вече бях направил три посещения до тоалетната, което иде да покаже колко чаши бира бях обърнал, чакайки.

Джон ми помаха с патериците си от стълбичката и едва не се изтърколи надолу в нетърпението си да стигне по-бързо до мен. Понечих да му помогна, но той замахна да ме цапардоса с тях, придвижвайки се бързешком на гигантски скокове, като някой, роден и отгледан като състезател на патерици. При всеки шампионски скок надаваше вопъл, отчасти от болка, отчасти от въодушевление:

— Това е то, животът винаги те учи на нещо ново. Искам да кажа, ако малко се разсееш, господ те подритва отзад. Никога не съм падал така. Беше като в забавен каданс, все едно прехвърляш водопад или се спускаш по бързей насън — знаеш как е, всеки кадър спира за миг, тъй че можеш да го разгледаш. В един момент задникът ти е във въздуха, в следващия — гръбнакът, прешлен по прешлен, после плешките, вратът, темето, а долу под теб е конят; можеш да видиш и него, сякаш всичко е заснето на филм с трийсет кадъра в секунда, но с перфектна яснота и известно забавяне, така че ти и конят сякаш танцувате валс във въздуха. И цялата сцена трае към половин час, но разделен на секунди. Действието се ускорява едва когато удариш земята. Господи, тогава можеш да чуеш как цялата ти арматура пращи — костите и сухожилията, искам да кажа. Разхождал ли си се някога из зимна гора? Клоните на дърветата са толкова отрупани със сняг, че чак ще се прекършат! Самите стволове се напрягат и стенат. Помислих, че скелетът ми ще се натроши и ще се посипе на парчета вътре в кожата. Бам! Следващото, което осъзнах, бе, че ме карат към моргата. Не натам, викам им, обръщайте колата! Оказа се, че било линейка, а аз я взех за катафалка. Но хайде, размърдай се малко, аз тичам по-бързо от теб. Надявам се да не се пльосна ей сега в някоя конвулсия, че тогава ще се видиш в чудо. Мятам се като шаран на сухо, бръщолевя на различни езици, а пред очите ми играят звезди от болка. Страхотия! Къде е Том?

Той се оказа в барчето на хотел „Роял Хайбърниан“. Джон настоя да обикаля, подрипвайки с патериците си, докато не открием американеца от ирландско потекло.

— А, ето къде си бил! — каза, като го намерихме.

Том се обърна и ни изгледа с ясния си, син като мразовито зимно утро взор.

— Майчице — зяпна Джон. — Гледаш като обезумял. Случило ли се е нещо, Том?

— Тя е яздила в дамско седло — отвърна другият с равен глас. — Кой я е бил по главата да язди в дамско седло?

— Чакай, чакай, за кого говориш? — попита Джон с типичния си мазен и ласкав, но фалшив глас. — Коя е тази тя?

Към обяд на следващия ден Майк и аз откарахме Джон до Килкок. Той бе упражнявал някои ефектни скокове с патериците и сега преливаше в маймунска гордост от ловкостта си. Когато стигнахме Кортаун, изскокна пръв от колата и се завтече към парадното стълбище, по което тъкмо слизаше Рики.

— Божичко! — възкликна тя. — Къде беше? Внимавай! Какво ти се е случило?

Тъкмо в този момент той изпусна патериците и падна, гърчейки се, на алеята, при което Рики, естествено, начаса си глътна езика.

С дружни усилия го повлякохме и някак успяхме да го вкараме в къщата. Съпругата му отвори трепереща уста да попита нещо, но Джон я спря с властен жест на голямата си ръка и със затворени очи изхриптя:

— Само брендито ще премахне болката!

Тя се приведе над него с чаша бренди, а той надзърна през рамото й, към касите с шампанско в коридора.

— Тая помия още ли е тук? — попита. — Къде е „Дом Периньон“-ът?

— А къде е Том? — парира го Рики.

Сватбата се отложи с повече от седмица, в знак на уважение към починалата, която, както се оказа, не бе яздила в дамско седло, но бе имала нещастието да се окаже твърде крехък предмет, затиснат от твърде голяма тежест.

В деня на погребението Том обяви сериозни намерения да се прибере у дома.

Възникна кавга.

След като Лиза с голям труд го убеди да остане, тя на свой ред също изпадна в депресия и заплаши с подобни действия, защото той отказа да поръчва нова торта, предпочитайки да ползва старата, събирала мухите през цялата седмица на траур.

Единствено намесата на Джон сложи край на кавгите.

А един дълъг, обилно наквасен с вино обяд в „Жаме“, най-добрия френски ресторант в Ирландия, успя да върне доброто настроение.

— Тихо! — каза Джон, докато се хранехме. — Слушайте! Вратата на кухнята ту се отваря, ту се затваря.

И наистина, вратата сегиз-тогиз скърцаше протяжно на пантите си, като иззад нея долиташе гласът на главния готвач, ругаещ в изстъпление своите помощници.

Отваряне:

Крясък!

Затваряне:

Тишина.

Отваряне:

Писък!

Затваряне:

Тишина.

— Чувате ли? — прошепна Джон.

Отваряне. Крясък!

— Това си ти, Том.

Затваряне, тишина. Отваряне, писък.

— А това си ти, Лиза.

Отваряне, затваряне. Отваряне, затваряне.

Крясък, писък. Крясък, писък.

— Том, Лиза, Том, Лиза!

— Божичко! — възкликна Лиза.

— Ама че работа! — каза Том.

Крясък, тишина, писък.

— Така ли звучим — попитаха и двамата в един глас.

— Приблизително — отвърна Джон, без да вади пуретата от ъгълчето на устата си. Плюс-минус няколко децибела. Шампанско? — Той напълни чашите ни и поръча още.

Том и Лиза се смяха толкова много, че трябваше да се уловят един за друг, опрели глави на раменете си, давещи се и останали без дъх.

Вече късно вечерта Джон повика готвача да се покаже на вратата на кухнята.

Цялата компания го посрещна с бурни аплодисменти. Удивен, той сви рамене, кимна и се прибра обратно.

Докато Джон плащаше сметката, Том много бавно произнесе:

— Е, добре. Не е яздила в дамско седло.

— Надявах се да го кажеш, Том — отвърна другият, като изпусна дълга струя дим, оставяйки бакшиша. — Надявах се да го кажеш.

Вечерта преди голямата ловджийска сватба Майк и аз взехме господин Хикс, унитаристкия свещеник, и го откарахме в Килкок.

По пътя до колата той намери да каже нещо хубаво за Дъблин. На излизане от Дъблин взе да хвали околностите и река Лифи, а щом поехме през зелените поля, красноречието му наистина се разпали. Изглеждаше, че за него не съществува никакъв кусур или забележка по отношение нито на това графство, нито на следващото. Или дори да ги имаше, той предпочиташе да не ги забелязва и вместо тях да набляга на прелестите. Ако имаше достатъчно време, сигурно щеше да ги изброи до една. Но ловджийската сватба вече наближаваше, заливайки всичко като морска пяна по утринен бряг, и той трябваше да прехвърли цялото внимание на присвитата уста, острия червен нос и сълзливите си очички върху нея. Щом под колелата ни зашумоля чакълът на алеята пред къщата, се озърна и рече:

— Слава богу, че няма луна. Колкото по-малко хора ме видят да пристигам, толкова по-добре!

— Утре целият ще ви гледа от прозорците си — отбелязах сухо, — как провеждате езическата церемония и редите богохулни речи.

Преподобният се смръзна като статуя, изсечена от лунен камък.

— Най-добре ми намерете една бутилка — изхриптя — и ме слагайте в леглото.

Събудих се малко преди изгрев-слънце в своята слугинска мансардна стая и полежах известно време, предвкусвайки многообещаващия ден.

Стори ми се, че чувам долу говор на местен диалект — вероятно окъснели посетители от кръчмата на Фин или подранили сеирджии за протестантското посмешище.

А също ловджийски рог, упражняващ се някъде на зеления край на света.

И долитащ в отговор лай на лисица.

Някъде на границата на имението се мярна дребна сянка — без съмнение преследваният звяр, дошъл, за да бъде пръв на сцената.

После, изтегнат в леглото със затворени очи, си представих как сред суматоха и гълчава пристигат гончетата, а след тях и конете, потръпвайки с кожа над плътта си, отчаяно нуждаещи от съвет на психолог, когото не могат да намерят. Това, разбира се, бе глупаво. Конете и кучетата не пристигат сами. Едните ги водят кучкарите, а другите пристигат яздени и укротявани от различни собственици със синя кръв. И все пак, в просъница в ушите ми се носеха викове и стръвен лай, пръхтене и дрънкане на конски сбруи.

Понеже не желаех да ставам режисьор-поотановчик на всичко това, се обърнах настрани и потънах в хленчеща, неспокойна дрямка, мъчейки се да потъна дълбоко в нея и да остана напълно глух.

Само за да чуя пред вратата си стържене на патерици по дюшемето и гласа на Джон, който извика:

— Не се прави на заспал, хлапе! Време е за ставане.

И истинските коне и кучета не закъсняха да се появят.

Всичко бе готово. Изсъхналата сватбена торта, остаряваща с всеки изминал час, се мъдреше на почетно място. До нея бе шампанското, от което скрипваха зъбите и се изприщваше езикът.

Конете отпред на моравата изпускаха пара и се зъбеха в презрителни усмивки.

Кучетата се носеха в кръгове, вдигайки крак на всеки камък, копито или ботуш.

Лордовете, дамите и собствениците на питейни заведения от цяло Ейре естествено също бяха тук, стичайки се под хапливите погледи на конете и подозрителните протести на псетата.

— Няма ли кой да вдигне една ловджийска наздравица? — извика някой.

— Тихо, това е преди да се качим на седлата — сряза го дамата му. — И е само за младоженците.

— Исках просто да питам дали е отворен барът.

— Бар няма — обяви преподобният Хикс, застанал толкова изправен, че си личеше, че току-що идва оттам. — Но има шампанско, както вкиснало, така и добро. Не пийте евтината помия, дето са изкарали отпред, искайте да ви налеят от качественото, отвътре.

Конете начаса бяха зарязани, а гончетата — оставени на воля да тормозят водачите и да опикават двора.

Гостите затрополиха по стъпалата, издавайки кънтящ звук с ботушите си по цимента. Лицата им бяха разкривени, но не от увеселителни огледала, а от вековете и търпеливо изваялите ги хромозоми, които бяха направили зъбите им конски, очите сълзливи, носовете гърбави, брадичките цепнати, бузите хлътнали, ушите стърчащи, косата рядка, веждите бухнали, ресниците бели, тена восъчен, челата сипаничави, а лактите, китките и пръстите — възлести. Някои изглеждаха така, сякаш са прекарали твърде дълги години запрени в обор, надничайки измежду дъските на портите.

Господи, помислих си, каква панаирджийска сергия от черепи и уши, увиснали бърни и вирнати вежди. Тук плетеше крака паяк, там пристъпяше тежко хипопотам, оттук ме гледаше насълзено от ирландското слънце око на шпаньол, а оттам — тъжен взор на булдог, залинял в отчаянието на дългите дни, когато то въобще не е изгряло. Търговец на алкохол с вид на омар, или по-скоро на скарида, се качваше странично по стълбите, понесъл черните си очички върху толкова пурпурно лице, сякаш току-що го бяха сварили за закуска. Тъй прииждаха те, с алени или черни сака, с изпъкнали чела, хлътнали ноздри и челюсти като лешникотрошачки.

Аз се олюлях и се понесох сред тропота на ботушите и ръчкането на лактите, втурнали се в търсене на скъпото шампанско.

— Кой е сложил отровата отгоре, а лекарството отдолу? — викна някой.

В последвалата тишина всички очи се обърнаха към самия Том, който сочеше с глава към кашоните с пенливата напитка.

— Да направим дегустация — долетя отговор от навалицата. — Да проверим сами кое е кралският еликсир и кое — евтиният бълвоч.

И преди Том да успее да стори нещо, няколко дузини ръце пристъпиха чевръсто към задачата.

Освен въпросните газирани вина, отстрани бяха наредени известно количество хапки с хайвер и сирене, а малко по-далеч, като замръзнал навеки глетчер, сватбената торта очакваше своята среща с вечността.

Тъй като вече бе престояла четвърт месец, втвърдявайки се с всеки изминал час, хребетът и склоновете й напомняха на нафталинена стара мома. Това впечатление бе предадено полугласно безброй пъти, а прислужниците и камериерките се правеха, че не чуват, поправяха престилки и вратовръзки и гледаха към тавана в надежда за спасение.

От горната част на стълбището се разнесе кихане.

След секунда там се появи Лиза, само за да кихне още веднъж, да се обърне и да изчезне. Чу се звук от секнене, като тънко тръбене на ловджийски рог. После тя се върна, постегна се и заслиза надолу, кихайки пътьом отново.

— Чудя се дали не ме е хванала фройдистка хрема — каза изпод хартиената си кърпичка.

— Какво по дяволите трябва да значи това? — намръщи се Том.

— Може би носът ми не иска да се омъжва — отвърна тя с хихикане.

— Много смешно. Много, много смешно. Е, ако носът ти има нещо против сватбата, нека го каже сега, или да замълчи завинаги. — Том оголи зъби доста наподобявайки конете на двора, за да покаже, че това е шега.

Лиза понечи да се дръпне и да избяга, но нова кихавица я прикова на място. Миг по-късно всеки път за отстъпление бе отрязан, когато по стълбите се разнесе тропот от патерици, между които се кълчеше режисьорът в своето червено сако — щастливият ловец, цирковият клоун, побърканият гимнастик. Вземайки по две стъпала наведнъж и клатейки дългите си, обути в ботуши нозе сякаш се засилваше да прескочи тълпата, той говореше през рамо, без да гледа къде стъпва.

— На проклетата линейка й трябваше цял час, за да стигне до болницата, а през това време аз се гърчех като пиявица и крещях толкова силно, че на къщите наоколо им се пукаха прозорците. Биха ми шест инжекции и пак нищо. А като стигнахме, докторът само ме огледа, преобърна ме и — щрак! Сякаш ме ритна в гръбнака, болката спря отведнъж и най-сетне спрях да крещя. Тогава, бога ми, започнах да се смея.

Обърнах гръб на Джон и си запроправях път през тълпата към шампанското.

— Вземи една чаша и за мен — викна той подире ми. — Всъщност нека са две. Здравей, Лиза, изглеждаш чудесно, просто чудесно!

Лиза кихна.

— Боже, Лиза, виж си само носа — рече съчувствено той. — Толкова е червен, сякаш си пиянствала пет дни подред!

Лиза се хвана с едната ръка за стомаха, а с другата за носа и хукна нагоре по стълбите.

— Брааво на теб — каза му Рики, която тъкмо слизаше.

— Какво стана? — изгледа я учудено Джон. — Къде тръгна тя?

— Да си напудри носа, палячо такъв.

— Къде е господин Хикс? — попита Джон, оттегляйки се с големи жабешки скокове. — Привет, привет — спря се, за да помаха към прозорците, опасващи гърба на трапезарията, от външната страна на които бяха залепили физиономии двайсетина местни зяпачи.

Селяните и гневните, зли домакини се поколебаха, не знаейки как да приемат жизнерадостния му поздрав.

Неколцина помахаха в отговор, други се отдръпнаха, отказвайки да се поддадат на маймунското му протестантско дружелюбие.

— Добре дошли, добре дошли! — нареждаше той, наясно, че не могат да го чуят. — Вижте холивудския грешник, който е заченат в грях, живее в грях и скоро ще умре, гърчейки се, пак в грях. Да сте живи и здрави!

Поне пет-шест от тях обаче явно успяха да разчетат думите по устните му, защото отскочиха назад, сякаш замерени с огън и жулел.

— Ето, да ти тръгне денят — подадох му шампанското аз. Той отпи.

— А какво ще правя следобед?

— Тогава ще му мислим. Къде е преподобният? А, ето го. Здравейте, отче!

Свещеникът се приближи откъм входа, носейки със себе си мирис на кучета и на коне.

— Бях отвън при тях, да им посъчувствам, задето ще участват в такова греховно начинание — рече, а после бързо добави: — Не, нямам предвид сватбата, а лова. Явно всички се забавляват, но никой не е поканил лисицата.

— Викахме я, но тя каза, че е заета — усмихна се Джон. — Е, готови ли сме вече?

Отчето грабна чаша шампанско от един преминаващ поднос, обърна я наведнъж и изпъшка:

— По-готови няма да станем.

Лордовете, дамите и собствениците на питейни заведения се събраха, едни зачервени от добрите напитки, други хълцащи от лошите — пъстра тълпа от червени сака, славещи радостта, и от черни — обещаващи неверни съпрузи и скърбящи жени.

Преподобният господин Хикс се изправи фронтално срещу нетрепващия взор на Том и многострадалния, подсмърчащ нос на Лиза, която се озърташе примигвайки наоколо.

— Не трябва ли да има библия? — попита тя.

„Библия?“ едва не извика свещеникът, взирайки се в празните си ръце.

Том се намръщи, но каза:

— Да. Макар и унитаристи, все пак сме протестанти. Библия!

Отчето хвърли поглед наоколо, търсейки някой, който да запълни ръцете му с полезния инструмент, което Рики побърза да стори, не съвсем сигурна дали постъпва уместно.

Изкаран от равновесие по две линии, едната от които бе теглото на книгата, а другата — унитаристката практика, той се вкопчи в нея, но не я отвори, боейки се, че някоя заблудена глава или стих може да изскочи, да смути мисълта му и да провали церемонията. Постави я пред себе си като тухла, пренебрегнат крайъгълен камък на своето слово, и без повече да се мае, изстреля:

— Живеете ли в грях?

Настъпи бездиханен момент. Видях как мускулите под червеното ловно сако на Том се напрягат от два противоположни порива — да го удари и да се помоли.

Понеже го гледах в профил, видях също и как кристалният похлупак се спусна над едното от горящите му очи, изолирайки бедния свещенослужител.

Езикът на Лиза пообиколи горната й устна в търсене на отговор и след като не го намери, се плъзна в изходна позиция.

— Бихте ли повторили? — Очите на Том бяха две искрящи лещи. Ако действието се развиваше отвън на слънце, преподобният отдавна щеше да се е превърнал в купчинка пепел.

— Грях — рече отново той. — Живеете ли в грях?

Тишина.

— Всъщност — каза Том накрая — да, живеем.

Лиза го сръчка с лакът, вторачена в пода. Разнесоха се приглушени прокашлялия.

— А — каза отчето. — Е, добре тогава.

Онова, което последва, бе по-скоро проповед, отколкото церемония, и по-скоро лекция, отколкото проповед. Темата бе грехът, а контекстът — брачната двойка. Без да споменава конкретни атрибути от облеклото, той успя да създаде у всички присъстващи остро усещане за впито бельо и стягащи вратовръзки. Като ту се отклоняваше от темата, ту я напипваше отново, изброи различни примери за грях, спомена за грехове на любовници и бъдещи съпрузи, за грехове на мамени и мамещи съпруги. Някъде в течение на първия час изгуби нишката окончателно. Долавяйки го с периферното си зрение и в напрегнатия взор на Том, господин Хикс се поколеба и вече се канеше да се върне обратно към чистия грях, ако грехът изобщо можеше да бъде чист, когато Джон прекрати агонията.

Той остави едната от патериците си да падне. Разнесе се чудесен трясък и ехтящо трополене.

— Том и Лиза, вземате ли се един друг за съпруг и съпруга! — провикна се свещеникът.

Това беше краят! Никой не чу изстрели, нито видя рани и кръв. Три дузини гърла въздъхнаха едновременно. Преподобният захлопна кориците на своята пълна предимно с празни страници унитаристка библия, а зяпачите от селото и кръчмата отскочиха от прозорците като ударени от гръм, за да избягнат прякото попадение от хвърлящите мълнии очи на Том, до когото Лиза, все още гледаща в земята, бавно възвръщаше кръвообращението в пламналите си бузи. Отчето се завтече за шампанско. По някакво чудо, което никога не ще намери своето обяснение в Ирландия, кашоните с евтините бутилки отново се бяха озовали отгоре.

— Не от това! — сгърчи лице преподобният, преглъщайки. — От другото, за бога! — и тикна чашата си обратно.

Едва когато оплакна уста и гърло с истинската стока, духът му се възвърна, а в очите му заиграха искрици.

— Добра работа, човече! — викна той на Том. — Да пием по този повод!

Надигна се гора от ръце с празни чаши.

— Дами, господа, моля ви! — намеси се Джон, напомняйки им добрите маниери. — Към шампанското има и торта!

— Джон, не! — промълви сепнато Рики, но вече бе твърде късно. Всички обърнаха гладен взор към сватбения сладкиш, търпеливо чакал своя миг, събирайки прахта вече осем дни.

Джон размаха ножа с кръвожадна палаческа усмивка. Лиза го пое така, сякаш току-що го бе извадила от гърдите си и се канеше отново да го вкара там. Но вместо това се обърна и се приведе над самотната, очакваща торта. Аз се приближих, наблюдавайки как над глазурата се издига облак прашинки, вдигнат от дъха й.

Тя заби острието.

Тортата отвърна с безмълвна съпротива.

Не поддаде, не се разряза, показа само лека склонност да се пука и троши.

Лиза замахна отново и във въздуха полетяха трохи. Тя кихна и нанесе пореден удар. В крайна сметка успя да я нащърби на четири места. И тогава започна касапницата. С яростно, почервеняло лице, сграбчила ножа в две ръце, тя се впусна в опустошителна атака. Разхвърчаха се още прах и късчета глазура.

— Да му се не види, тази торта прясна ли е? — попита някой.

— Кой се обади? — извърна се Том.

— Не бях аз — увериха го няколко гласа.

— Дай ми това! — дръпна той ножа от ръцете на Лиза. — Ето как се прави!

Този път полетяха шрапнели. Тортата се пропука под ударите му и скоропостижно бе разсипана по чиниите сред ужасяващо дрънчене.

Щом ги получиха, мъжете в червени сака и жените в прилепнали черни жакети се вторачиха в съдържанието им — изпотрошени зъби от някога прекрасна усмивка, съсипана от старостта.

Някои дори ги подушиха, но никакъв дъх или аромат не се вдигаше от разтрошения блат и насечената бяла глазура. Животът отдавна ги бе напуснал.

Така изборът на присъстващите бе ограничен до изстиналия сладкарски труп, от една страна, и киселото шампанско, от друга, докато някой не откри наново кашоните със скъпи бутилки, скрити покрай стената. Тогава започна стълпотворението. Отмина мигът, в който всички стояха като смръзнали статуи, чудейки се как да се отърват от неапетитните буци, които им бяха сервирали. Гърлата забълбукаха, езиците се развързаха и всички час по час подаваха чашите си за допълване с пенливия еликсир. Само Том, изживяващ терзанията на пренебрегнатия търговец, мяташе брендитата едно след друго, за да поддържа яростния блясък в очите си.

Джон потропваше сред тълпата, като се смееше на шегите, без да ги чува.

— Налейте малко и на патериците ми, че се схванаха! — извика.

Някой побърза да го стори.

Щеше да е жалко, ако не беше смешно, да се наблюдава как благородниците обикалят с чиниите си и чоплят твърдия като цимент сладкиш, възхвалявайки качествата му като претекст да се доберат до бара.

Към третата обиколка тълпата набра кураж, остави преструвките и напълни чашите си със скоч. Тогава настъпи всеобща миграция към двора, където хората трескаво затърсиха подходящи места да скрият последните вкаменени парчета торта.

Отвън кучетата джафкаха и се гонеха, конете пръхтяха и риеха с крак, а преподобният господин Хикс обикаляше с „двойно двойно“ уиски в ръка, весел и словоохотлив, махайки за поздрав на местните, държащи псетата, които вземаше за католици, и на онези край конете, които му приличаха на протестанти. Потресените селяни му махаха в отговор, правейки се, че принадлежат към религия, додяла им до мозъка на костите.

— Ти чу ли дали… — каза Том зад гърба ми.

— Дали какво?

— Чу ли дали… господин Хикс ни обяви за мъж и жена?

— Мисля, че да.

— Как така мислиш? Направи ли го, или не?

— Общо взето.

— Общо взето? — извика Том. — Отче…? Към края на церемонията…

— А, да. Съжалявам, ако това с греха е дошло в повече…

— Отец Хикс, вие казахте ли, или не казахте „Обявявам ви за мъж и жена“?

— Е, може и да съм пропуснал. — Преподобният смръщи чело и сръбна още една глътка. — Лесно е да се поправи. Ето, обявявам ви за мъж и жена. А сега вървете и продължавайте да съгрешавате.

— Отсега не съгрешавайте! — поправи го Том.

— Правилно — рече отец Хикс и се плъзна сред тълпата.

— Това ми хареса — кихна щастливо Лиза. — Вървете и продължавайте да съгрешавате. Надявам се днес да си легнем рано. Пратих да упоят лисицата, та ловът да свърши по-бързо. Наистина ли ще се качиш да яздиш след всички тези чашки?

— Бяха само шест — каза Том.

— Мамка му, аз пък мислех, че са осем. Все едно, наистина ли ще можеш да яздиш проклетия кон пиян?

— В отлична форма съм. И никога по-рано не съм те чувал да ругаеш. Защо тъкмо днес?

— Отец Хикс в своята проповед каза, че и без това идва краят на света. Да ти помогна да се покатериш на жребеца си?

— Няма нужда, скъпа — рече Том и се засмя, защото хората наоколо слушаха.

После с огромно достойнство закрачи към коня, метна се с размах в седлото и през стиснати зъби процеди:

— Чашата за изпроводяк!

— А, да. — Лиза се обърна, за да намери Рики със сребърния, пълен с вино бокал.

— Внимание! — обяви Рики. — Сега булката ще подаде на младоженеца чашата за изпроводяк!

Лиза замахна толкова енергично, че виното се разплиска по бричовете на Том. Той я изгледа отгоре, като лицето му постепенно се наля с кръв до цвета на аленото му сако, взе чашата и я обърна на един дъх. Гостите изръкопляскаха и започнаха също, олюлявайки се, да се качват по седлата. Джон ми метна патериците си и дръпна рязко юздите на своя кон, който се дръпна уплашено.

— Джон, ти няма да ходиш на лова! — викна Рики.

— Ще ходя, и още как. Хлапе, щом се кача, подай ми патериците!

— За какво са ти там? — попитах.

— Ще ми потрябват, като падна. — И той се заля в такъв гръмогласен смях, че конят се изправи на задните си крака, ужасен от клоунадата.

— Джон, за бога! — примоли се Рики.

В този момент Джон се олюля. Онова, което го спаси от смъртоносната езда, бе спазъмът, връхлетял го като изстрел в гърба. Той падна и се загърчи, а ние го наобиколихме да гледаме. Щом видя надвесените над себе си лица, той започна да обяснява:

— Ей така бях в Париж. Лоша работа, а? Какво ще кажете.

— Къде е тръбачът? — викна Том.

Тръбачът наду рога. В далечината, на един хълм, ми се стори, че мярнах лисицата, уморена, но чакаща.

— Довиждане, скъпа — каза Том.

Лиза кихна и помаха с мократа си кърпичка.

Кучетата се понесоха, а конете, обхванати от тръпката, ги последваха.

— Хлапе — каза Джон от земята, — повикай двама доктори. Единият за носа на Лиза, а другият за моя задник. И после ни слагай в леглото.

— Ах, ти! — възмути се Рики.

— Не в едно и също, разбира се — ухили се Джон.

Преподобният господин Хикс погледа подир препускащата дружинка, а после се обърна към Лиза:

— Съпругът ви ме попита…

— Да, дали сме женени. Е, женени ли сме по закон?

Отчето затършува из сакото си и измъкна някакви документи.

— Не сте. Не и докато не подпишете тук.

Лиза се изсекна и попита:

— Имате ли нещо за писане?

Господин Хикс се потупа по джобовете и поклати отрицателно глава.

На следващата сутрин се събудих доста рано в стаята си в „Роял Хайбърниан“, без друга причина освен може би повечкото лошо шампанско.

После, без друга причина освен интуицията, надникнах навън към вечния, постоянен и неспирен дъжд и ми се стори, че забелязах стремително крачещ елегантен мъж в шлифер, без чадър, но с каскет от туид, нахлупен над стоманеносивата коса и ястребовия нос. Силуетът бе толкова познат, че едва не извиках името му.

Гмурнах се обратно в леглото с намерението да потъна сред завивките докъм девет, когато телефонът звънна около двайсет пъти, принуждавайки ме най-сетне да се пресегна опипом и да вдигна слушалката.

— Буден ли си? — попита гласът на Рики.

— Дремя още.

— Да ти се обадя по-късно?

— Не, не, звучиш така, сякаш въпросът е спешен.

— Как позна? Виж как стоят нещата. Снощи в бъркотията някой поканил компанията от кръчмата на Фин на тържеството и те нахлуха като рояк скакалци. За нула време видяха сметката на кашоните с евтиното шампанско, после довършиха и скъпото, изсмукаха брендито, пресушиха шерито и накрая поканиха всички лордове и дами да продължат веселбата при Фин. Междувременно господин Хикс изчезна. Намерихме го едва преди малко в конюшнята. Отказва да стане, освен ако веднага не го качим на влака за Белфаст. Каквото остана от тортата го смесихме със сгурията от печката, за посипване на пътечките в градината. Конете чакали до никое време и после се прибрали по домовете си сами. Някои от хрътките са се разбягали, други спят в конюшнята при преподобния. Мисля, че мярнах лисицата сутринта пред кухнята, да лочи мляко от паничките на котките. Те, като видели колко е изтощена, й позволили. Джон е в леглото и се гърчи, не знам дали от болка, или за упражнение. Поне спря да крещи и да описва състоянието си. Аз сега си лягам до другата седмица. Джон заръча да препишеш преследването на Кита, независимо дали има преследване, или не. Лиза първо молеше, а сега вече настоява за самолетни билети до Рим… впрочем, ето я и нея.

— Добро утро — промълви слаб, далечен глас.

— Лиза! — извиках аз с фалшив ентусиазъм.

— Исках да те питам само едно.

— Питай, Лиза.

— Тя кихна.

— Къде… — каза тя и замлъкна. После довърши изречението си. — Къде е Том?