Зелени сенки, Бял кит

4.

Тежките обуща се изкачиха неуверено по стълбите. Двойната врата на бара се разтвори с трясък и вътре, олюлявайки се, влезе пребит мъж, уловил окървавената си глава с кървави ръце. Стонът му накара клиентите да се вцепенят. Известно време се чуваше само тихото пукане на пяната в чашите с бира. Лицата до едно се обърнаха — едни бледи, други розови, а трети — морави и осеяни с капиляри. Всяко око примигна.

Непознатият се поклащаше в изпокъсаните си дрехи, с широко отворени очи и разтреперани устни. Пиещите стиснаха юмруци. „Какво!“, викаха безмълвно те. „Давай, човече, кажи какво се случи!“

Фигурата на непознатия се олюля силно.

— Катастрофа — извика. — Катастрофа на пътя.

После коленете му се подкосиха и той падна.

— Катастрофа! — Дузина мъже се втурнаха към него.

— Кели! — Хийбър Фин изскокна иззад бара. — Бягай на улицата! И по-внимателно, вече имаме един ранен! Джо, тичай да намериш доктора!

— Чакайте! — каза един тих глас.

От уединеното сепаре в края на бара, от къта за философски размишления, се надигна тъмен мъж и примигна към тълпата.

— Докторе! — извика Хийбър Фин. — Ти ли си бил там през цялото време!

— О, я стига — махна с ръка докторът, докато останалите се изнизваха през вратата.

— Блъснахме се… — помръднаха устните на човека на пода.

— Полека, момчета. — Фин и още двамина грижовно положиха пострадалия върху бара. Той изглеждаше прекрасен като смъртта върху старото полирано дърво, а огледалото отзад предлагаше две гибелни гледки за цената на една.

Отвън на стъпалата тълпата спря, стъписана, сякаш океанът вече бе погълнал Ирландия и сега се надигаше над главите им. Мъглата, на петнайсетметрови вълни, бе угасила луната и звездите. Препъвайки се и ругаейки, мъжете се хвърлиха в нейните дълбини.

Аз останах да стоя отзад, в ярко осветената рамка на вратата, боейки се да се намесвам в нещо, което наподобяваше местен ритуал. От самото си пристигане в Ирландия не можех да се отърся от чувството, че съм се озовал насред театрална сцена. И сега, понеже не знаех репликите, не ми оставаше друго, освен да зяпам подир втурналата се компания.

— Но — успях да протестирам плахо — аз не чух никакви коли на пътя.

— Че как ще чуеш — отвърна почти гордо Майк. Артритът го бе приковал на най-горното стъпало, откъдето той ръкомахаше, крещейки към белия прилив, погълнал приятелите му. — Вижте на кръстовището, момчета! Там най-често стават белите!

— Кръстовището! — разнесоха се стъпки, близки и далечни.

— Нито пък имаше звук от сблъсък — допълних аз.

Майк изсумтя презрително.

— Ние не сме много по ефектите и страховитото озвучаване. Но ако излезеш сега, ще видиш сблъсък, и то какъв. Но ходи полека, недей да тичаш! Навън е дяволска нощ. Инак може да се удариш в Кели, който така се е разгорещил, че ще му се пръсне сърцето. Или пък във Фийни, който, като се натряска, не вижда дори пътя, камо ли нещо върху него! Ей, Фин, имаш ли фенер? Вземи, момче, макар че и с него ще си сляп като прилеп. И не бързай, чу ли?

Запроправях си път през мрака и мъглата, ориентирайки се по тежкото тропане на обувки и гълчавата от гласове пред себе си. На стотина метра навътре в бездната се натъкнах на приближаващата групичка, от която се разнасяха дрезгави шепоти:

— Внимателно!

— Ама че се е подредил, горкият!

— Леко, да не го раздрусаш!

Бях отхвърлен встрани от разгорещената човешка маса, която внезапно премина покрай мен, понесла някакъв смачкан предмет. Високо горе ми се мярна пепеляво, окървавено лице, после някой събори фенера ми.

Импровизираната погребална колесница се движеше по инстинкт, насочвайки се към светлината с цвят на уиски, лееща се от заведението на Хийбър Фин — този познат и непоклатим пристан.

Зад нея се носеха неясни форми и зловещо, металическо стържене.

— Кой е там? — извиках.

— Ние, с колелата — изхриптя някой. — С катастрофата, така да се каже. — Насочих лъча към тях и зяпнах. Секунда по-късно батерията угасна.

Но не и преди да видя двама селски момци, които приближаваха, понесли с лекота под мишници два стари черни велосипеда без фарове и светлоотражатели.

— Какво…? — понечих да попитам.

— Но те вече бяха отминали, отнасяйки катастрофата със себе си. Мъглата се затвори зад тях. Аз останах сам на празния път, с умрелия фенер в ръка.

Докато стигна вратата на заведението, и двете „тела“, както те ги наричаха, вече бяха проснати на тезгяха.

Клиентите се тълпяха отпред, но не за напитки, а колкото да пречат на доктора, който трябваше да се промъква ребром, за да стигне от едната до другата жертва на сляпото каране нощно време по мъгливи пътища.

— Единият е Пат Нолан — прошепна Майк. — В момента не работи. Другият е господин Пийви от Мейнут, търгува с цигари и сладкарски стоки. — После, вече с по-висок глас: — Мъртви ли са, докторе?

— Няма ли да млъкнете най-сетне? — Той приличаше на скулптор, мъчещ се да довърши две мраморни статуи в естествен ръст едновременно. — Я по-добре ми помогнете да смъкнем единия пострадал на пода!

— Подът е гробница — каза Хийбър Фин. — Там ще изстине до смърт. Нека си стои горе, където се събира топлият въздух от приказките ни.

— Но как е възможно — рекох объркано аз. — През живота си не съм чувал за подобен инцидент. Сигурни ли сте, че не е имало кола? Само двама души на велосипедите си?

— Само? — извика Майк. — Боже милостиви, човече, ако настъпиш по-здраво педалите, с тях можеш да вдигнеш шейсет километра в час. А по дълъг наклон — и до деветдесет и пет! И на всичкото отгоре са се носели без никакви светлини.

— Това не е ли противозаконно?

— Само това оставаше, държавата да се меси и тук! Та тия юнаци са хвърчали, всеки към своя град така, сякаш нечестивият ги е гонел по петите! В срещуположни посоки, но от една и съща страна на шосето. Нали наредбата е велосипед винаги да се кара в насрещното, че така било по-безопасно. И виж докъде ги е докарала тая щуротия. Единият е запомнил да кара по правилата, а другият не! Защо разните чиновници не си държат устите затворени, ами карат хората да се трепят за нищо? Ето на, сега тия двамата умират!

— Умират? — изгледах го аз.

— А ти как мислиш? Какво според теб стои между двама яки мъжаги, засилили се един срещу друг по пътя от Килкок за Мейнут? Мъглата! Само тя и нищо друго, което да им попречи да си строшат черепите. При такъв челен удар всичко се разхвърча като кегли, ударени от топка за боулинг! Бам! И ето че приятелчетата летят на три метра във въздуха, гушнали се глава до глава, а колелата им са се оплели като два сдавили се котарака. После всичко пада на земята и остава да лежи там, в очакване да дойде оная с косата.

— Не ми се вярва от такова нещо…

— Не ти се вярва ли? Та само през миналата година в родната ни страна не е минала и една нощ без подобен смъртен случай!

— Искате да кажете, че ежегодно над триста ирландски велосипедисти загиват, блъскайки се един друг?

— Самата божа истина, колкото и да е жалко.

— Аз никога не излизам с колелото си по тъмно — обади се Хийбър Фин, без да откъсва очи от телата. — Предпочитам да вървя пеш.

— Но дори и така, пак ще те прегазят. С велосипед или не, все ще се намери някой малоумник да се носи насреща ти. Ще те размажат, като стой, та гледай. Колко здрави мъжаги съм виждал превърнати в развалини, потрошени, че и по-зле. — Майк стисна клепачи. — Човек почти би си помислил, че още не сме порасли да контролираме мощта на тази сложна машина.

— Триста жертви на година? — повторих замаяно аз.

— И то без да броим хилядите „живи трупове“, които захвърлят завинаги колелата в канавката и остават да кретат на държавна пенсия, едва изхранвайки осакатените си тела.

— Докога ще стоим тук и ще говорим? — махнах безпомощно към двете жертви. — Няма ли наблизо болница?

— В такава безлунна нощ — обади се Фин — по-добре да вървиш направо през полето и да не си показваш носа на проклетите пътища! Само така съм доживял да чукна петдесетте.

— Аа… простена единият от ранените.

Докторът, усещайки, че е мълчал прекалено дълго и започва да губи вниманието на публиката, го привлече обратно, като се изправи рязко и се прокашля.

— Така!

Барът притихна в очакване.

— Ей този тук — посочи показалецът му. — Охлузвания, разкъсвания и адски болки в кръста за поне две седмици напред. Колкото до другия обаче… — Тук той си позволи да се помръщи няколко секунди, оглеждайки по-бледия пострадал, който изглеждаше готов за гримиране в погребалното бюро и след това за опело. — Мозъчно сътресение!

— Сътресение?

Сякаш тих ветрец прошумоля сред присъстващите.

— Ще оцелее, ако го откараме бързо в болницата в Мейнут. Има ли доброволец с кола?

Всички като един се обърнаха към Тимълти. Аз се досетих, че на влизане в кръчмата на Хийбър Фин бях видял около седемнайсет облегнати велосипеда и един паркиран автомобил.

— Аз! — извика Тимълти. — То друга кола и няма!

— Добре, имаме доброволец! Хайде, вдигайте внимателно и го носете!

Мъжете се пресегнаха да поемат тялото, но в този момент аз вдигнах ръка, обходих с жест всички присъстващи и посочих към устата си. Разнесе се ахване на всеобща изненада.

— По едно за из път!

Дори извадилият по-голям късмет пострадал, блед, но внезапно върнат към живота, се озова с халба, сложена грижовно в ръката му.

— Ето, момче, вземи. Разкажи ни…

— Какво стана, а?

— Изпратете — простена другият — да доведат отец Лиъри. — Искам да ми даде последно причастие.

— Веднага! — Нолан скочи и побягна.

— Кажете на жена ми — продължи раненият — да викне тримата ми чичовци, четиримата племенници, дядо ми и Тимълти Дулин. И всички вие сте канени на помена ми!

— Ти винаги си бил момче на място, Пийви.

— У дома, в най-хубавите ми обувки, има скътани две златни монети. С тях да ми затворите клепачите. Има и трета, с нея да ми купите хубав черен костюм!

— Считай, че е сторено!

— И да има достатъчно уиски! Аз черпя!

Край вратата настана кратко оживление.

— А, това сте вие, отец Лиъри — възкликна Тимълти. — Бързо, дайте му най-доброто последно причастие, на което сте способен!

— Не ме учи как да си върша работата! — сопна се свещеникът. — Знам какво да правя, само ми дайте човека насам! По-живо!

Под възгласите на присъстващите раненият бе вдигнат високо и понесен към вратата, откъдето отчето направляваше движението.

С изчезването на главния виновник очакваният помен не се състоя и помещението се опразни, с изключение на мен, доктора, съвзелия се участник в инцидента и двама приятели, които дружелюбно се блъскаха един друг с юмруци. Отвън се чуваше гълчавата, съпровождаща товаренето на по-сериозната жертва в колата на Тимълти.

— Довърши си питието — посъветва ме докторът.

Но аз стоях и оглеждах вцепенено обстановката — втория колоездач, облакътен на бара в очакване тълпата да се върне и отново да се засуети около него, изпоцапания с кръв под, двата велосипеда, подпрени на стената като театрален реквизит, и тъмната нощ, дебнеща отвън със своята немислима мъгла; вслушвах се в деликатното равновесие на гласовете, които ту се повишаваха, ту стихваха, всеки според гърлото и характера на стопанина си.

— Докторе — чух се да произнасям, — имате ли често случаи на пострадали в автомобилни катастрофи?

— Не и в нашия град! Ако си падаш по тази част, Дъблин е правилното място! — И той кимна презрително на изток.

После прекоси бара и ме улови поверително подръка, сякаш да ми сподели някаква тайна, която ще промени съдбата ми. Придърпан по този начин, почувствах как тъмната бира се мести като баласт в стомаха ми, докато той взе тихо да шепти:

— Виж, синко, личи си, че не си пътувал много из Ирландия. Затова послушай съвета ми! Ако ще караш велосипед до Мейнут, особено в такава мъгла, натискай педалите колкото ти държат краката! Движи се с гръм и трясък! Защо? За да подплашиш другите колоездачи и кравите, ето защо! Ако караш бавно, няма да те усетят — ще се блъскат в теб с цели дузини, преди да разбереш какво е станало! И още нещо — видиш ли друго колело насреща, гаси фара — стига да работи, разбира се. Така, с угасени светлини, ще се разминете безопасно. Колко очи са се склопили навеки, колко невинни животи са погубени заради тия пущини! Разбра ли сега? Две неща: бързо каране и никакви светлини!

Кимнах, отивайки към вратата. Зад себе си чувах как героят от инцидента, вече седнал удобно и отпиващ от бирата си, обмисля и репетира началото на своя разказ:

— Карам си аз преспокойно към къщи, спускам се надолу към кръстовището, когато…

Вече отвън, докторът ми даде последен съвет:

— И ако ще ходиш нощем по пътищата, момче, винаги носи каскет. Той ще ти спести ужасни мигрени в случай, че срещнеш Кели, Моран или някой друг да се носи насреща ти. Тукашните са дебелоглави по рождение и са опасни дори пеша, особено ако са се накъркали до козирката. Ирландия си има правила за пешеходците, и първото от тях е никога да не се излиза по тъмно без шапка!

Тук той ми подаде един кафяв вълнен каскет, който аз, без много да мисля, нахлузих на главата си. Докато го нагласях, погледнах към тъмните валма мъгла, кълбящи се в нощта. Вслушах се в пустия път, простиращ се пред мен — тих, безлюден, и все пак не съвсем. На стотици дълги и непознати километри околовръст видях хилядите кръстовища на Ирландия, забулени от хиляди мъгли, видях хиляди фантоми с вълнени каскети и шалчета на врата да се носят през въздуха, викайки, пеейки и миришейки на тъмен „Гинес“.

Примигвах и фантомите изчезнаха. Пътят лежеше напред, празен, тъмен и очакващ.

Поех дълбоко дъх, яхнах колелото, нахлупих каскета над ушите си, стиснах очи и завъртях педали срещу движението, в търсене на неуловимия здрав разум.