Зелени сенки, Бял кит

10.

Беше Коледа и аз бях канен на обяд с пуйка и раздаване на подаръци в Кортаун. Сред гостите имаше още неколцина ловци и техните съпруги, Бети Малоун, която полагаше нежни грижи за конете на Джон, както и един писател и любовницата му от Париж. Угощението бе приключено и всички подаръци раздадени, освен един.

— А сега — обяви Джон — голямото събитие. Специално за Рики. Всички навън!

Излязохме навън и той изсвири силно с уста. Иззад ъгъла на къщата се зададе тичешком Бети, водейки за юздите черна кобила с коледен венец около шията.

Рики нададе радостен вик, прегърна Джон, а след това и кобилата. Той я повдигна и тя се настани в седлото, смеейки се от радост и галейки прекрасното животно.

— Добре — каза Джон. — Давай!

Рики стисна с пети хълбоците на коня и препусна, първо веднъж около двора, а после се засили и прескочи оградата. Докато се приземяваше, залитна и падна. Всички извикахме и се втурнахме натам. Аз никога по-рано не бях виждал на живо някой да пада от кон, затова простенах, сякаш ме бяха ритнали в стомаха.

Джон стигна пръв до мястото и се приведе над нея. Не я докосна, нито й протегна ръка да се изправи. Не огледа ръцете, краката или тялото й, само се надвеси отгоре й и кресна:

— Кучка такава, качвай се обратно на коня!

Всички замръзнахме на място.

Той стоеше между нея и нас, тъй че не можехме да се доближим или да я докоснем.

Без чужда помощ, тръсвайки глава, тя стъпи на крака.

— Дяволите да те вземат, марш веднага в седлото! — извика Хюстън.

Тя се опита да се покатери, но й се виеше свят, затова той я натика в него. Тя се огледа по посока на зелената трева, оградата, съпруга си и накрая надолу към коня и мен.

Усетих, че устните ми се движат, оформяйки безгласно две думи:

Весела Коледа.

Весела Коледа, отвърна ми тихомълком и тя.

Весела Коледа.