Зелени сенки, Бял кит

12.

— А още по-отдавна — каза Фин по средата на поредния си монолог зад бара — станало ужасно събитие, за което е по-добре да ти разказват, отколкото да го видиш с очите си.

— Коя година е било това? — попита моят режисьор.

— Около Великденското въстание1. Тогава онези грамадни къщи, недалеч оттук, изгорели до основи. Виждали ли сте останките им?

— Да — каза Джон.

— Патриотите сторили това, докато още били апаши — продължи Фин. — И баща ми бил сред тях.

— И моят също — вметна Дуун.

— И моят, и моят — заобаждаха се всички.

— Печални времена.

— Не съвсем, слава богу. Защото все пак се случвало господ да си направи и по някой майтап. А в този конкретно участвали моят баща и бащата на лорд Килготен. Да ви разправя ли всичко от начало до край?

— Давай — подканих го аз.

— Така значи — поде Фин. — Посред вълненията, в студените снегове на късната зима, която връхлетяла ненадейно по Великден, на моя баща и на бащите на всички тези малоумници, които виждате да крепят бара наоколо, им хрумнала идеята, която породила, дала началната искра, тъй да се каже, на плана, който…

— Какъв бил планът, Фин, какъв бил планът — прекъснаха го нетърпеливо присъстващите, макар да бяха чували историята и преди.

— Планът бил следният… — прошепна Фин, навеждайки се напред над тезгяха, за да ни разкрие зимната си тайна.

Вече около половин час мъжете се спотайвали край къщата на пазача, предавайки си бутилката, докато накрая, към шест часа, пазачът не се оттеглил да почива. Тогава се прокраднали по пътеката и доближили имението, от всички прозорци на което струяла топла светлина.

— Това е мястото — казал Риордан.

— Какво по дяволите значи „това е мястото“? — сопнал се Кейси, а после по-тихо добавил: — Всички го знаем още от деца.

— Така е — намесил се Кели, — но сега, когато Въстанието е навред край нас, видът му е някак по-различен. Прилича на играчка, оставена в снега.

И наистина, за четиринайсетимата домът приличал на грамадна кукленска къщичка, издигаща се под тихо ронещите се пролетни снежинки.

— Носиш ли кибрита? — попитал Кели.

— Дали нося… за какъв ме вземаш?

— Просто питам, нищо повече.

Кейси затърсил из дрехите си. Когато хастарите на всичките му джобове увиснали навън, тихо изругал и казал:

— Не го нося.

— Какво пък толкова — казал Нолан. — Вътре със сигурност има кибрит. Ще вземем назаем. Хайде.

Тъкмо тръгнали, когато Тимълти се подхлъзнал и паднал.

— За бога, Тимълти — скастрил го Нолан. — Къде ти е чувството за романтика? В разгара на голямото Великденско въстание сме, всичко трябва да се върши както трябва. Нали след години ще искаме да влезем в кръчмата и да разкажем историята за Страховития пожар в имението. В една такава бунтовна картина хич не се вписва гледката на това как ти се изтърсваш по задник в снега.

Тимълти станал, отърсил дъното на панталоните си и кимнал:

— Вече ще се съобразявам.

— Шпгг! Стигнахме! — просъскал Риордан.

— За бога, ще престанеш ли да ръсиш неща като „това е мястото“ и „стигнахме“ — казал Кейси. — Всички виждаме проклетата къща. Какво ще правим оттук нататък?

— Да я унищожим? — предложил неуверено Мърфи.

— Ама и ти си толкова тъп, че чак ми се гади — отвърнал Кейси. — Разбира се, че ще я унищожим, но първо трябват планове и чертежи.

— Като говорихме в бара на Хики, всичко изглеждаше просто — изпротестирал Мърфи. — Просто идваме и разкатаваме имението. Откак вече не мога да надвивам на жена си, все имам нуждата да разкатая нещо.

— Според мен трябва да почукаме на вратата — казал Тимълти, опъвайки от бутилката — и да поискаме разрешение.

— Разрешение! — викнал Мърфи. — Добре че не са сложили теб да управляваш ада, инак грешните души никога нямаше да се опържат като хората! Ей сега ще…

Но в този момент входната врата се отворила, прекъсвайки думите му.

Един мъж надзърнал навън в нощта.

— Господа, господа — изрекъл приятен и културен глас, — не бихте ли могли да говорите по-тихо. Господарката си почива преди вечерното ни пътуване до Дъблин и…

Мъжете, озарени от струящата през рамката топла светлина, примигнали и се стъписали, смъквайки шапки.

— Вие ли сте, лорд Килготен?

— Да, аз съм — отвърнал мъжът на прага.

— Разбира се, ще говорим по-тихо — рекъл Тимълти, разливайки се от любезност.

— Молим за извинение, ваша светлост — допълнил Кейси.

— Много мило от ваша страна — казал негова светлост и вратата полека се затворила.

Мъжете останали със зяпнали усти.

— Молим за извинение, ваша светлост, ще говорим по-тихо, ваша светлост — плеснал се по челото Кейси. — Какви ги бръщолевим? Защо някой не улови вратата, докато беше още отворена?

— Защото ни хвана неподготвени, ето защо. Проклетите потисници винаги така правят. В крайна сметка, ние не правехме нищо нередно, нали?

— Е, говорехме малко по-високо — признал Тимълти.

— По дяволите говоренето — казал Кейси. — Лордът ни беше в ръчичките и го изпуснахме!

— Тихо, да не ни чуе — предупредил Тимълти.

Кейси снишил глас.

— Хайде да се прокраднем до вратата…

— Това ми се струва излишно — казал Нолан. — Той вече знае, че сме тук.

— Да се прокраднем до вратата — повторил Кейси, скърцайки със зъби — и да я разбием.

Вратата се отворила отново.

Лордът, като тъмен силует, се взрял в тях и после тихият, търпелив, изтънял старчески глас попита:

— Впрочем, какво правите там отвън?

— Ами, вижте сега, ваша светлост… — започнал Кейси и замлъкнал, пребледнял.

— Дошли сме — изломотил Мърфи, — дошли сме… за да изгорим това място!

Негова светлост постоял за момент, гледайки ту мъжете, ту снега, с ръка върху бравата. Затворил очи, овладял с безмълвна борба тика в клепачите си и после казал:

— Хм. В такъв случай, по-добре заповядайте вътре.

Те отвърнали, че това е добре, чудесно, става, и вече тръгнали, когато Кейси им извикал:

— Чакайте! — а после към стареца на прага: — Ще влезем, когато сме готови.

— Много добре — рекъл старецът. — Аз ще оставя вратата открехната, а вие заповядайте, когато решите, че му е дошло времето. Ще ме намерите в библиотеката. — И понечил да ги остави.

Но Тимълти викнал:

— Когато сме готови? Кога, за бога, ще станем по-готови от сега? Дръпни се от пътя, Кейси!

И всички се втурнали нагоре по стълбите.

Щом чул това, лордът ги изгледал със своето невъзмутимо, беззлобно лице — лице на стара хрътка, видяла много лисици да умират и още толкова да спасяват кожата си; хрътка, тичала добре навремето, която и сега, на стари години, още влачела криво-ляво нозе.

— Моля изтрийте си краката, господа.

— Разбира се. — И всички внимателно почистили снега и калта от подметките си.

— Насам — казал негова светлост и ги повел след себе си с ясни, бледи очи, обкръжени от бръчки, гънки и торбички от дългите години пиене на бренди, с бузи, поруменели като отлежало шери. — Нека ви предложа по едно питие, а после да видим как да постъпим по повод вашето… как се изразихте? Изгаряне на мястото.

— Вие сте самото благоразумие — одобрил Тимълти, следвайки лорд Килготен по петите към библиотеката, където последният налял уиски на всички.

— Е, господа — той сложил кости в коженото си кресло, — да пием.

— Ние отказваме — заявил Кейси.

— Отказваме? — зяпнали го всички, вече вдигнали чашите си.

— Тръгнали сме да вършим сериозна работа и трябва да бъдем трезви за нея — казал Кейси, избягвайки погледите им.

— Кого ще слушаме? — попитал Риордан. — Негова светлост, или Кейси?

Вместо отговор, всички обърнали уискитата и стаята се изпълнила с примлясвания и прокашляния. Куражът се показал незабавно под формата на руменина по лицата им, които те обърнали така, че Кейси да забележи разликата. За да не остава по-назад, той също последвал примера им.

Междувременно старият мъж отпивал от чашата си и в спокойния му, непринуден маниер имало нещо, което запратило подпалвачите чак в дъблинския залив и ги потопило в дълбините му. Накрая Кейси казал:

— Ваша светлост, несъмнено сте чули за събитията? Искам да кажа, не само за войната с кайзера отвъд морето, но и за нашите собствени велики събития, за Въстанието, което вече стига и дотук, до нашия град, нашата кръчма, а сега и до вашето имение?

— Нарастващ брой факти ме убеждават, че минаваме през трудни времена — казал лордът. — Явно, каквото е писано, трябва да стане. Аз познавам всички ви. Работили сте за мен. Мисля, че съм ви се отплащал добре.

— В това няма съмнение, ваша светлост. — Кейси направил крачка напред. — Въпросът е там, че старият ред си отива. Всички сме чули за големите къщи в Тара и за именията край Килашандра, потънали в пламъци, за да ознаменуват освобождението, и…

— Чие освобождение? — попитал меко старецът. — Моето? От бремето да се грижа за тази къща, в която аз и жена ми се търкаляме като зарове в чашка, или… Но продължавайте. Кога бихте искали да я изгорите?

— Ако не ви представлява затруднение, сър — казал Тимълти, — още сега.

— О, боже. — Беловласият мъж сякаш потънал по-дълбоко в креслото си.

— Разбира се — добавил бързо Нолан, — ако не е удобно, можем да дойдем и по-късно…

— По-късно! Що за приказки са това? — попитал Кейси.

— Ужасно съжалявам — рекъл домакинът, — но позволете ми да обясня. Лейди Килготен в момента си почива, а по-късно очакваме гости, които ще ни откарат до Дъблин за премиерата на една пиеса от Синг2…

— Дяволски добър автор — обадил се Риордан.

Нолан също се оживил:

— Преди година гледах негова постановка и…

— Престанете! — викнал Кейси.

Мъжете свели очи, а негова светлост продължил с крехкия си, треперлив глас:

— А после трябва да се върнем обратно тук, имаме планирана вечеря за десет души в полунощ. Та се питам… дали не бихте могли да ни дадете време до утре вечер да се подготвим?

— Не — отсякъл Кейси.

— Чакай, задръж — обадили се няколко гласа.

— Подпалването е едно нещо — казал Тимълти, — но билетите са друго. Мисълта ми е, че след като има премиера, е грехота да не се гледа, а и храната вече е приготвена — по-добре е да се изяде. Гостите също са поканени, как ще предупредиш толкоз народ да не идва?

— Раменно — вметнал негова светлост.

— Знам, знам! — извикал Кейси, като стиснал очи и прокарал длани по бузите, челюстта и устата си, после стиснал юмруци и се озърнал отчаяно. — Но палежите не се отлагат, това не са чаени партита, по дяволите! Те се правят!

— Особено ако не си забравил да вземеш кибрит — рекъл под мустак Риордан.

Кейси се извърнал и за момент изглеждало, че ще го фрасне, но силата на фактите спряла устрема му.

— На всичкото отгоре — казал Нолан — господарката горе е чудесна дама и заслужава една последна вечер на отдих и развлечения.

— Много любезно от ваша страна. — Негова светлост напълнил чашата му.

— Хайде да гласуваме — предложил Нолан.

— По дяволите — изръмжал Кейси. — Като гледам, изходът е ясен още отсега. Добре, утре вечер тогава, щом сте се запънали толкова.

— Бог да ви поживи — казал домакинът. — Може първо да се отбиете в кухнята, там ще ви очакват студени мезета. Подкрепете се, подпалвачеството не е лека работа. Да се уговорим за утре в осем? Дотогава ще съм настанил лейди Килготен на хотел в Дъблин. На първо време не ми се ще да узнава, че домът й вече не съществува.

— Вие сте истински християнин — измърморил с възхищение Риордан.

— Е, да не умуваме повече. — Старецът станал от стола си. — За мен това вече е минало, а аз никога не мисля за миналото. Оттук, господа.

И като свят незрящ пастир, той тръгнал към антрето, а останалите го последвали като кротко стадо, леко подбутвайки се един друг.

Но вече почти стигнал до изхода, нещо привлякло крайчеца на помътнялото му око и той се спрял. Обърнал се и застанал умислено пред голям портрет на италиански благородник.

Колкото повече го гледал, толкова повече се усилвал тикът в клепачите му, а устните му беззвучно помръдвали.

— Какво има, ваша светлост? — не се сдържал накрая Нолан.

— Просто си мислех — отвърнал лордът. — Вие обичате Ирландия, нали?

За бога, викнали всички, естествено! Как можело изобщо да се пита!

— Аз също — продължил той. — А обичате ли и всичко, което се намира в нея, в тази земята — нейното наследство?

И това било единодушно потвърдено.

— В такъв случай — рекъл домакинът, — ето какви неща ме тревожат. Това тук е портрет от Ван Дайк. Много стар, много изящен, много значим и много скъп. Както се казва, господа, национално художествено съкровище.

— Така ли? — ахнали всички и се струпали да го разгледат.

— Майсторска изработка — казал Тимълти.

— Като жив е — допълнил Нолан.

— Забелязвате ли — обърнал внимание Риордан — как очите му ви следят, където и да мръднете?

След като му се възхитили подобаващо, те вече се канели да си вървят, когато негова светлост рекъл:

— Давате ли си сметка, че това съкровище, което всъщност не принадлежи на мен, нито на вас, а е безценно наследство на цялата нация, тази прекрасна картина утре вечер ще бъде изгубена завинаги?

Челюстите на мъжете увиснали. Никой не бил помислил за това.

— Боже опази — възкликнал Тимълти. — Не бива да допускаме това.

— Първо ще я изнесем от къщата — казал Риордан.

— Ей, чакайте! — викнал Кейси.

— Това е чудесно — продължил негова светлост, но къде ще я сложите? Навън, на открито, тя скоро ще бъде разкъсана от вятъра, прогизнала от дъжда, надупчена от градушката. Не, не, сигурно ще е най-добре да изгори бързо…

— Дума да не става! — рекъл Тимълти. — Ще я отнеса у дома, ако трябва.

— И когато великата борба приключи — казал домакинът, — ще я предадеш в ръцете на новото правителство, като рядък дар на Изкуството и Красотата, дошъл от тъмното минало?

— Ами… да, тъкмо това ще направя.

Но Кейси, оглеждайки грамадното платно, измърморил:

— Колко ли тежи тая пущина?

— Предполагам — рекъл слабосилно старецът — някъде към четирийсет-петдесет кила.

— Тогава, как по дяволите, ще я довлечем до къщата на Тимълти? — попитал Кейси.

— Двамата с Бранахан ще я носим на ръце — казал Тимълти. — Нолан, и ти ще помагаш, ако се наложи.

— Потомството ще ви бъде благодарно — похвалил ги лордът.

Тръгнали нататък по коридора и негова светлост спрял отново, пред две други картини.

— А тези голи тела…

— Наистина са такива! — възкликнала дружината.

— … са от Реноар — довършил старецът.

— Това не беше ли онзи французин, ако ме извините за израза? — попитал Рууни.

Всички начаса се съгласили, че платната изглеждат френски.

Разменили се многобройни ръчкания с лакти в ребрата.

— Струват по няколко хиляди лири — отбелязал лордът.

— Не ме учудва — рекъл Нолан, сочейки с пръст, който бързо бил пернат от Кейси.

— Аз… — заекнал очилаткото Уатс, чиито рибешки очи вечно плували в сълзи зад дебелите лещи — бих искал да предоставя убежище на двете френски дами. Ще взема по едно художествено съкровище под всяка мишница и ще ги занеса у нас, за да бдя над тях.

— Приема се — рекъл негова светлост с благодарност.

По-надолу по коридора стигнали до огромен ландшафт с всякакви чудовищни звероподобни хора, които подскачали нагоре-надолу, тъпчели плодове и стискали напращели като дини жени. Всички се привели да прочетат месинговата табелка на рамката: „Залезът на боговете“.

— Залез, друг път — измърморил Рууни. — Повече ми прилича на началото на един чудесен следобед!

— Всъщност — намесил се възрастният благородник — както в темата, така и в заглавието е залегнала известна ирония. Обърнете внимание на свъсеното небе, на зловещите фигури, скрити сред облаците. Боговете не си дават сметка, увлечени в своята вакханалия, че над тях се спуска Страшният съд.

— Нещо не виждам в онези облаци нито църквата, нито някой от нейните превзети светци — обадил се очилаткото Уатс.

— В онези времена работата със Страшния съд е стояла по-иначе — казал Нолан. — Това всеки го знае.

— Аз и Туи ще отнесем демоните и боговете у дома — предложил Фланъри. — Нали така, Туи?

— Разбира се!

И така продължили да обикалят из коридорите, спирайки се тук и там като група туристи в музей, като всеки на свой ред предлагал да скъта край домашното си огнище в снежната нощ по някоя скица от Рембранд и Дега, или голямо маслено платно на холандски майстор, докато не стигнали до доста стряскащ портрет на мъж, окачен в една мрачна ниша.

— Тук пък съм изобразен аз — признал старецът. — Работа на съпругата ми. Можете да го оставите където си е.

— Искате да кажете — изумил се Нолан, — че ще го предадете на огнената стихия?

— Да погледнем сега следващата картина… — подканил ги домакинът.

Най-сетне обиколката приключила.

— Разбира се — казал лорд Килготен, — ако наистина искате да спасявате, в къщата има още дузина изключителни вази от династията Мин…

— Считайте, че са опазени — уверил го Нолан.

— Един персийски килим в преддверието…

— Ще го навием на руло и ще го отнесем в Дъблинския музей.

— И чудесен кристален полилей в трапезарията.

— Ще бъде на сигурно място, докато вълненията не приключат.

— Е, тогава — рекъл старецът, ръкувайки се с всекиго поред — защо не започнете още сега? Искам да кажа, работата по опазване на националните съкровища няма да е малко. Аз пък ще отида да подремна пет минути, преди да се облека за театъра.

И като им обърнал гръб, той се качил по стълбите, оставяйки ги да гледат подире му като изоставени деца.

— Кейси — нарушил тишината очилаткото Уатс, — случайно да ти минава през миниатюрния мозък, че ако не беше забравил кибрита, сега нямаше да ни чака толкова тежка нощ?

— Господи, къде ти е чувството за родолюбие? — викнал му Риордан.

— Млъквайте вече! — казал Кейси. — Хайде, Фланъри, хващай „Залеза на боговете“ от едната страна, а ти, Туи, от другата, където на девойката й правят хубави неща. Раз, два, вдигайте!

И докато се усетят, боговете се понесли във въздуха.

Към седем часа някои от картините вече били навън, подпрени една на друга в снега, очакващи да бъдат отнесени в различни направления. В седем и петнайсет колата с лорд и лейди Килготен подкарала по алеята, а Кейси бързо строил дружината пред купчината с платна, тъй че милата възрастна дама да не види какво се случва. Всички помахали към преминаващото возило, а тя немощно отвърнала на поздрава им.

От седем и половина до десет и останалите съкровища, единично и по двойки, напуснали дома си.

Когато били изнесени всички картини освен една, Кели постоял известно време в колебание пред злощастната творба на нейна светлост, но накрая, обзет от порив на върховна хуманност, свил рамене и също я отнесъл навън в мрака.

Връщайки се в полунощ със своите гости, стопаните на дома заварили единствено дълбоки бразди в снега там, където Фланъри и Туи се отдалечили със скъпата им вакханалия, мърморещият Кейси водил парада от творби на Ван Дайк, Рембранд, Буше и Пиранези, и най-сетне там, където минал щастливият очилатко Уатс, подрипвайки с голите дами на Реноар.

Вечерята приключила към два. Лейди Килготен си легнала, доволна, че всички картини наведнъж са изпратени за почистване.

В три сутринта негова светлост все още седял буден в библиотеката си, самотен сред празните стени, взирайки се в угасналото огнище, с омотан около тънкия врат шал и чаша бренди в леко потреперващата ръка.

Около три и петнайсет се разнесло леко проскърцване на паркет, помръднала сянка и не щеш ли, пред вратата на библиотеката се показал Кейси, с шапка в ръка.

— Шшт — сложил пръст на устните си той.

Лордът, който бил позадрямал, примигнал сепнато.

— О, боже. Нима е време вече да си ходим?

— Не, това е за утре вечер — уверил го Кейси. — А и всъщност не си тръгвате вие, те се връщат.

— Кои? Вашите приятели?

— Не, вашите. — И Кейси му махнал с ръка да го последва.

Старецът се надигнал и повлякъл нозе подире му през коридора, към парадния вход, откъдето се взрял в черния кладенец на нощта.

Там, като изпадналата армия на Наполеон, изтощена, нерешителна и деморализирана, се тълпяла едва различимата, но позната групичка мъже. Те били натоварени с картини — метнати на гръб, опрени върху краката им, държани в побелелите, треперещи ръце сред навяващия сняг. Ужасна тишина висяла над главите им. Изглеждали в безизходица, сякаш един враг ги бил зарязал, за да води други, по-славни битки, докато друг, още безименен, се прокрадвал тайнствен и неуловим по дирите им. Постоянно мятали погледи през рамо към хълмовете и града, сякаш самият Хаос щял всеки миг да насъска кучетата си оттам. И единствено те, сами във всепроникващата нощ, чували далечния, злокобен лай на отчаянието и бедите.

— Ти ли си там, Риордан? — викнал неспокойно Кейси.

— Че кой друг да е, по дяволите! — отвърнал глас от тъмното.

— Какво искат? — попитал старецът.

— Тя, работата, май опря по-скоро до това какво искате вие — обадил се друг глас.

— Виждате ли — рекъл трети, пристъпвайки към светлото, докато всички не видели, че е Ханахан, — като претеглихме всичко, ваша светлост, решихме, че сте такъв чудесен джентълмен, че…

— Няма да палим къщата ви! — извикал очилаткото Уатс.

— Млъкни и остави човека да говори! — срязали го неколцина гласа.

Ханахан кимнал.

— Всъщност това е. Няма да палим къщата ви.

— Но аз вече съм съвсем готов — възразил лордът. — Каквото остана, лесно може да се изнесе.

— Ако ме простите, ваша светлост, приемате нещата твърде повърхностно — казал Кели. — Това, което е лесно за вас, не е лесно за нас.

— Разбирам — рекъл благородникът, без да разбира нищо.

— Изглежда — обадил се Туи, — че през последните няколко часа всички сме се сблъскали с проблеми. Някои домашни, а други свързани с пренос и превоз, ако следите мисълта ми. Кой ще обясни първи? Кели? Не? Тогава Кейси? Риордан?

Никой не обелвал и дума.

Най-сетне, с въздишка, Фланъри пристъпил напред.

— Ето как стоят нещата…

— Да? — подканил го възрастният мъж.

— Значи — продължил Фланъри — вървим си аз и Туи през дърветата, като двама глупаци, и вече наполовина сме прекосили тресавището, мъкнейки „Залеза на боговете“, когато започваме да губим почва под краката.

— Силите са ви изневерили? — осведомил се любезно лордът.

— Не, ваша чест, просто взехме да потъваме в земята — пояснил Туи.

— Не думайте.

— И още как. Та като направите сметка, Фланъри, аз и демоничните богове трябва да сме тежали към триста кила, а почвата там е мочурлива и колкото по-навътре влизахме, толкова по-надълбоко затъвахме, докато в гърлото ми не взе да се надига сподавен вик и не се сетих за всички онези сцени, в които баскервилското куче или някое друго изчадие преследва героинята през блатата, а тя потъва към водния си гроб, проклинайки се, задето не е спазвала диета, но е твърде късно, издигат се мехурчета и се пукат на повърхността. Ей такива мисли препускаха в съзнанието ми, ваша светлост.

— И после? — попитал лордът, долавяйки, че се очаква да прояви интерес.

— И после — казал Фланъри — просто се оттеглихме и оставихме боговете там, заедно със залеза им.

— Насред мочурището? — вдигнал вежди старецът, с нотка на безпокойство.

— О, не бойте се, ваша светлост, покрихме ги с шаловете си. Боговете няма да умрат повторно. Ей, момчета, чухте ли само? Боговете няма да…

— Стига сте дрънкали, глупаци такива! — извикал Кели. — Как можахте да зарежете картината в снега?

— Решихме, че ако има още двама души да помогнат…

— Още двама? — намесил се Нолан. — Та това прави четири човека, плюс един товар богове. Ще потънете два пъти по-бързо, заедно с мехурчетата и всичко останало!

— А! — рекъл Туи. — Виж, това не ми мина през ума.

— Е, след като вече сме наясно — обадил се лордът, — може би неколцина от вас ще сформират спасителна група…

— Вече е сторено, ваша чест — уверил го Кейси. — Боб, вие двамата с Тим отивате да спасявате езическите божества.

— Ами ако научи отец Лиъри?

— Отец Лиъри да си гледа работата. Хайде марш! — И Боб и Тим заприпкали да изпълняват задачата.

Тогава старият джентълмен се обърнал към Нолан и Кели.

— Виждам, че и вие също сте върнали една доста голяма картина.

— Да, ваша светлост. И предполагам, се питате защо?

— Имайки предвид струпването на съвпадения напоследък — рекъл лордът, като влязъл за секунда вътре, за да си вземе шапката и палтото, та да може да довърши проточилия се разговор на студа, — да, действително ми е любопитно.

— Заради гърба ми — обяснил Кели. — Не бяхме минали и петстотин метра по пътя, когато ме сряза. Проклетият му прешлен вече пета година ту изскача, ту се връща на мястото си и ме кара да се мъча като грешен дявол. Само да кихна, и падам на колене от болки.

— Страдал съм от същия недъг — казал негова светлост. — Усещането е все едно някой мушка ръжен в гръбнака ти. — Той докосна кръста си при спомена и всички закимаха съчувствено.

— Мъките, както споменах, са неописуеми — потвърдил Кели.

— Напълно разбираемо е тогава, че не си могъл да довършиш пътуването си с непосилния товар — казал старецът. — И е похвално, че въпреки това си стиснал зъби и си успял да го върнеш чак дотук.

Чувайки подобна оценка на подвизите си, Кели незабавно се изпъчил и засиял.

— Това беше нищо. Бих го направил отново, стига да не бяха тия кокали една педя над задника ми, ако ме простите, ваша светлост.

Но негова светлост вече отместил взора на добрите си, помътнели сиво-сини очи към очилаткото Уатс, който се бил изтъпанчил насред алеята, с по една румена дама на Реноар под всяка мишница.

— Аз пък нито съм се давил в блата, нито ме е сецвал кръстът — казал Уатс. — Стигнах до вкъщи за има-няма десет минути — тук той направил няколко крачки, за да покаже как е вървял, — влязох вътре и тъкмо се захванах да окачвам картините на стената, когато жена ми се появи изотзад. Случвало ли ви се е, ваша чест, жена ви да се появи изотзад и просто да стои там, без да обели и дума?

— Струва ми се, че мога да си припомня сходни обстоятелства — рекъл старецът и като понапънал вехтата си памет, кимнал, защото в нея действително проблеснали две или три подобни сцени.

— Е, тогава ще се съгласите, че няма друго такова мълчане като женското и няма друго такова стърчене на едно място, като истукан от Стоунхендж. Температурата в стаята падна толкова рязко, че ми измръзнаха пръстите на краката. Нямах куража да се обърна и да застана лице в лице с Ламята, или с дъщерята на Ламята, както й викам, за да я отличавам от майка й. Но най-сетне я чух да си поема дълбоко дъх и да го изпуска бавно и спокойно, като пруски генерал.

— Тая жена там е като оскубана кокошка — казва. — А другата пък се розовее като отворена мида при отлив.

— Но мила — възразявам аз, — това са етюди на човешко тяло от прочут френски художник.

А тя като взе да крещи:

— Знам ги аз тия французи. Дай им само да си вдигат полите до задника и да си пускат деколтето до пъпа. И да правят разни неща с лигавите си усти, като в мръсните френски романи. А ти си дошъл да ми окачваш френски неща по стените. Ами че по-добре свали и разпятието и закови на негово място някоя гола дебелана!

Тук вече просто затворих очи и се молех да ми окапят ушите. А тя продължава:

— Това ли искаш да гледат момчетата ни вечер, преди да си легнат? — И тъй нататък.

Следващото, което помня, е как съм отново на пътеката с двете розови миди под мишница и ето ме сега тук да ви ги върна, ваша чест, за което благодаря и съм ви вечно задължен.

— Наистина изглеждат малко оголени — казал домакинът, като вдигнал картините пред очите си, по една във всяка ръка, сякаш се мъчел да открие в тях нещата, за които говорела гневната съпруга. — Като ги гледам, все ми напомнят за лято.

— От седемдесетия ви рожден ден нататък може би, ваша светлост. Но преди това?

— Хм, да, да — рекъл старецът, улавяйки с крайчеца на окото си мимолетна прашинка от полузабравения разврат.

Когато прашинката отплавала, погледът му се спрял върху Банък и Тулъри, които стояли в периферията на скупчената като неспокойно стадо тълпа. Зад гърба на всеки от тях се издигало огромно платно, правейки ги да изглеждат като джуджета.

Банък успял да завлече своето до вкъщи само за да установи, че не може да го вкара нито през вратата, нито през който и да е прозорец.

Тулъри пък се справил с тази трудност, но жена му заявила, че ще станат за смях пред цялото село като единственото семейство, имащо Рубенс за половин милион лири, но не и дойна крава.

Та в общи линии така преминала тази дълга нощ. Всеки от мъжете изживял сходни перипетии и ужасии и имал сходна история за разказване. И ето че накрая историите привършили, а над храбрите членове на местния клон на ИРА започнал да се сипе сняг.

Старият мъж не казал нищо, защото всъщност нямало нищо за казване, което да не е очевидно. Докато вятърът отнасял бледите облачета пара от дъха им, се обърнал и много тихо отворил вратата, като имал тактичността да не кима, нито да маха с ръка.

Бавно и мълчаливо те започнали да се нижат покрай него като край познат учител в старо училище, а после постепенно ускорили крачка. Сякаш река потекла наобратно. Ноевият ковчег се изпразнил преди, а не след потопа и върволицата от ангели и зверове, знойни красавици, гърчещи се в жилести ръце, благородни божества, носещи се на криле и потропващи с копита, преминавала под благия поглед на стареца, който тихо мълвял имената на творбите на Реноар, Ван Дайк и Лотрек. Така продължило, докато Кели, крачейки със своя товар, не усетил докосване по лакътя.

Обърнал се изненадано и видял, че лордът гледа напрегнато портрета в ръцете му.

— Творбата на съпругата ми, предполагам?

— Същата — отвърнал той.

Взорът на негова светлост се отместил от картината към лицето на Кели, а после навън, към снежната нощ.

Кели се усмихнал.

Пристъпвайки тихо като крадец, се изгубил в пустошта, понесъл платното със себе си. Чак отвън се чул смехът му, а не след дълго дотърчал обратно, вече с празни ръце.

Старецът се здрависал сърдечно с него и затворил вратата.

После се обърнал, сякаш цялото събитие било вече изветряло от немощната му памет, и повлякъл нозе по коридора, метнал шала върху слабите си плещи, подобно на лека умора. Мъжете го последвали в библиотеката, където хванали наново чашите с големите си лапи, но видели, че лорд Килготен стои пред камината и примигва към картината над нея, сякаш чудейки се дали преди там е стояло „Разграбването на Рим“, или „Падането на Троя“. После той усетил погледите на обградилата го армия върху себе си и казал:

— Е, добре, за какво ще пием?

Настъпила кратка тишина, след което Фланъри извикал:

— Как за какво, за негова светлост, разбира се!

— За негова светлост! — възкликнали всички в един глас, обърнали чашите и взели да мляскат и да се прокашлят. Старият мъж, от своя страна, усетил странна влага да напира в очите му. Той не пил, докато възгласите не утихнали и едва тогава казал:

— За нашата Ирландия! — и надигнал питието си. От всички страни се чуло „Амин, да живее!“. После той отново загледал рамката над огнището и свенливо отбелязал: — Не ми се щеше да го казвам, но тази картина…

— Да, сър?

— Струва ми се — рекъл почти извинително той, — че единият край е малко накриво. Дали не бихте могли…

— Дали не бихме могли, а момчета! — извикал Кейси.

И четиринайсет мъже се втурнали да я оправят.

— … да я оправят — приключи разказа си Фин.

Възцари се мълчание.

После, почти едновременно, Джон и аз се наведохме напред и казахме:

— Вярно ли е всичко това?

— Е — отвърна Фин, — това е обвивката на ябълката, ако не сърцевината.