Зелени сенки, Бял кит

16.

Фин имаше трето око, разположено сред посивялата коса на тила му. Сега косата помръдна, а тилът му се стегна.

— Някакъв янки ли чувам да се мотае край вратата? — попита, взирайки се в халбата, която триеше старателно, сякаш бе кристална топка.

— Разпознаваш стъпките ми? — учудих се.

— Походките са като пръстовите отпечатъци, няма две еднакви.

Той се обърна да погледне и лицето, вървящо с походката.

— От него ли бягаш? — попита.

— Толкова ли си личи?

— Не те оставя на мира, а?

Фин огледа подредените си като тръби на орган бутилки с тъмна и светла бира, но в крайна сметка се спря върху шише коняк и изчака да приближа, за да ми подаде чашата.

— Вземи, това ще ти поразхлаби обръчите.

— Вече не ми останаха обръчи — избърсах устни аз.

— Сигурно те кара да работиш по седем дни в седмицата, десет часа на ден, без съботи и недели? Можеш ли поне да ходиш на кино?

— Само с негово разрешение.

— До тоалетната?

— Ако помоля да бъда извинен.

— Ще прощаваш за любопитството, момко, но след като толкова време вече си тук, успя ли да направиш пътечка до някоя от нашите свежи пролетни марулки, или пък до подобните им на рошави зелки и чували с картофи майки и лели?

— У дома — отвърнах — си имам вярна съпруга, която при това скоро може да дойде тук. Няма да позволя да открие червило по яката ми или пък дълги косми по сакото.

— Жалко. А инак имаш вид, че ще се справиш с няколко наведнъж.

— Чиста илюзия. Жените ме повалят и забърсват пода с мен.

— Ти си знаеш — каза Фин. — Но днес, в този момент, имаш нужда от кратка почивка, преди да подновиш борбата „Двата звяра“ — единият в морето, а другият в седлото.

Въздъхнах и той напълни пак чашата ми.

— Карал ли те е вече да вземаш уроци по езда? Това е редовният му номер. През годините, преди ти да се появиш, поне дузина други са минавали оттук, наемали са кон и са препускали подир лисиците само за да се препънат в някой плет и да си потрошат кокалите.

— Купих си ловни ботуши.

— Значи си на половината път до конюшнята, до болницата, или и до двете. Но ето, момчетата идват. Нито дума пред тях. Ще им паднеш в очите, ако разберат от какво се криеш тук.

— Не съм ли паднал вече?

— Като янки? Разбира се. Но като другар по чашка, в никакъв случай. Трай си.

И младото, и старото мъжко население на Килкок се изсипа в кръчмата в търсене на еликсира, който почиства огледала и кара погледа да заблести.

Аз се оттеглих във философското сепаре да размишлявам.