Зелени сенки, Бял кит

14.

— Е, разгада ли вече загадката на ирландския народ? — попита Фин.

— Тя е като кръстословица без номера — отвърнах аз, докато подчертавах с червено пасажи от разгърнатия на бара сценарий.

— Така си е — каза гордо Фин.

До отварянето на бара оставаше още час и той ме бе пуснал през страничния вход, за да мога, ако не да проумея Кита и неговите владения, то поне да се поровя на спокойствие из неговите вътрешности.

— Нито един от нас не знае кой е всъщност, нито пък иска да знае — добави той, като забърса тезгяха, сякаш думите му се бяха появили мимолетно там и трябваше да бъдат заличени. — Ние сме загадка, скрита в кутия, която на свой ред е затворена в лабиринт без врата и ключ за нея. Ние сме супа, богата на подправки, но без почти никакво съдържание.

— Не бих казал това, Фин.

— Добре тогава, вземам си думите обратно. Ако не си вникнал в ирландската душа, то успя ли поне да видиш на рентген Кита, да откриеш костите му?

— Що-годе. — Аз подчертах няколко реда в текста си. — „Той беше целият бял, бял като плаващ леден къс на зазоряване, бял като панически, безкраен сън. Илюминация, носеща се сред вълните. Ужас зад клепачите, който не избледнява.“ Кое ти харесва най-много, Фин?

— Остави ги всичките, да убиват време.

— Идеята на сценария не е да убива време, Фин.

— Просто така си говоря. Но трябва да признаеш, че от повечето филми няма друга полза, освен да убиват времето.

— Ти си бил готов кинокритик!

— Не, просто един от тези, които, щом видят, че пуканките им не са добре осолени, разбират, че ги чака тягостна вечер. Щом свършиш проклетия си сценарий, кога ще си тръгнеш — ден по-рано, или седмица по-късно? Искам да кажа, ако още не си наясно с Ейре, ще останеш ли, за да почетеш между редовете?

— Раздвоен съм, Фин.

— Е, не се напрягай. Просто си плавай като бъбрече в лой, както казват в наше село.

— Чакай да го запиша!

— Плавай си… — продиктува Фин, привеждайки се доволно над бара — … като бъбрече в лой…