Зелени сенки, Бял кит

2.

Слязох от влакчето, което ме взе от ферибота, взех такси, преминах по дъждовните улици и накрая стигнах в хотел „Роял Хайбърниан“. Оттам телефонирах на Килкок, за да видя как мога да се срещна със „Самия Дявол“. Така го описа служителят на рецепцията, докато предаваше куфарите ми на пиколото. Прислужникът ме качи с тресящия се асансьор до стаята ми и остави багажа ми вътре на пода, където, както измърмори под носа си, не вярвал да се задържи дълго. Сетне се отдръпна от мен, сякаш бе надзърнал в огледало, без да види в него отражение.

— Господине — каза, — вие да не сте някой известен писател?

— Нещо подобно.

— Е — почеса се по главата той, — аз поразпитах из бара и фоайето, а също и в кухнята, но никой не е и чувал за вас.

На прага се обърна и ме изгледа.

— Но не бойте се. Тайната ви е в безопасност с мен.

Вратата тихо се затвори.

Изведнъж почувствах, че си губя ума по Ирландия, или по Кита. Без да съм сигурен кое от двете, се метнах в едно такси, което залъкатуши из улиците, изпълнени с десетки хиляди велосипеди. Поехме на запад, по течението на река Лифи.

— Кой маршрут ще желаете? — попита шофьорът. — Дългата или кратката обиколка?

— Кратката.

— Тя е скъпа — прекъсна ме той. — Дългата е по-евтина. А и можем да си побъбрим. Обичате ли да приказвате? Мен лично така ме отпуска, че накрая дори забравям за бакшиша. А освен това съм жива скица, карта и атлас на Лифи и околностите. Е?

— Дългата обиколка тогава.

— Тъй да бъде! — Той настъпи педала така, сякаш колата имаше нужда от събуждане, едва не забърса десетина колоездачи и отпраши покрай реката, порейки въздуха. Но още недостигнали Килкок, чухме как моторът се закашля и замря.

Вдигнахме капака и се загледахме в древния, почиващ в мир двигател. Шофьорът ми измъкна отнякъде голям чук, сякаш да го доубие, но после размисли, прибра чука, заобиколи таксито и откачи от багажника един велосипед. Подаде ми го, но аз го оставих да падне на земята.

— Хайде, хайде — пъхна го наново в ръцете ми той. — Качвайте се, вече почти стигнахме.

— От доста години не съм…

— Ръцете ви не са забравили, а задникът ви ще привикне. Скачайте.

Яхнах велосипеда и се обърнах към мъртвата кола и безгрижния мъж.

— Не изглеждате много разстроен…

— Колите са като жените, всяка с характера си. Тръгвайте вече. Все надолу по баира. Спирачките още държат, но все пак внимавайте.

— Благодаря — извиках аз, докато се отдалечавах, подрусвайки се по паважа.